Специален агент

ЧАСТ I

1.

Хари Ванс довърши обличането си в тъмната спалня, като използва мобилния си телефон, за да намери еднакви чорапи. Минаваше два след полунощ и той се опитваше да излезе, без да буди Ана, така че не би трябвало да е толкова придирчив. Но на петдесет и три Ванс се беше научил да приема собствените си глупости. И знаеше, че усеща стъпките си малко по-несигурни, когато е с различни чорапи.

Отиде до високия прозорец и раздели завесите. Улиците долу бяха тъмни и от двете им страни се редяха жилищни блокове от миналия век и магазини с пуснати кепенци. Превалелият през деня дъжд бе превърнал снежните преспи покрай бордюра в реки от сива киша. В тази студена януарска нощ тротоарите бяха пусти, но баровете и клубовете в този моден берлински квартал още работеха и носещите се оттам музика и смях отекваха по тъмната улица.

Ванс се обърна и погледна Ана, която спеше, завита с дебело одеяло. Един радиатор бръмчеше в далечния край на стая­та. Тези стари сгради бяха приятни за окото, но нямаха изолация, а и нищо в тях не работеше. Ана смяташе, че сградата има „характер“ – дума, от която на Ванс му се искаше да се хвърли под някоя кола. Е, така става, когато се хванеш с по-млада жена.

Той се приближи до леглото и я огледа по-хубаво на слабата светлина, идеща от прозореца. Когато спеше, Ана не приличаше на себе си. Лицето ѝ беше отпуснато, меко. Толкова различно от онова, което тя представляваше.

Ванс протегна ръка, за да... какво? Да я докосне? Да се опи­та да я събуди? Да ѝ каже къде отива? Че защо би направил подобно нещо? „Защото си идиот.“ Което е още един начин да се каже, че си влюбен.

Той отдръпна ръката си. Целият смисъл беше да не ѝ казва нищо. Разбира се, на нея това не ѝ харесваше. Нито пък на началниците в щаба, когато той ги изключи от разследването си, докато не дойде време за арести. Но пък агент Хари Ванс от армейския ОКР винаги бе действал така. Просто го направи. Само аматьорите и страхливците имат нужда от чуждо мнение, преди работата да е свършена.

Затова той не ѝ беше казал за срещата тази нощ и щеше да се върне в леглото, преди слънцето да е изгряло. Щяха да се събудят заедно, може би да се повъргалят малко, а после пържени яйца с черен хляб и кафе, гледане на новините. Неделни работи.

Ана се претърколи и промърмори нещо на немски, което той не успя да разбере. Ръката ѝ се отпусна върху празната страна на матрака, където отпечатъкът от тялото му още стоеше върху евтината мемори пяна.

Той си я представи как се буди през нощта да отиде до тоалетната или да пие вода и вижда, че го няма. Щеше да издивее.

Извади телефона си и ѝ написа съобщение: „Не можех да спя. Излязох да се поразходя. Ще се върна до разсъмване.“ Поколеба се, после добави: „Обичам те“.

Всичко това бе вярно до последната дума, макар че можеше да е пропуснал някои неща. Той натисна бутона за изпращане и чу как нейният телефон завибрира на нощното шкафче.

Излезе в антрето и си сложи шала и вълнената шапка. По­гледна към една малка масичка, на която бе натрупана вчерашната поща, а после отвори едно чекмедже, където лежеше неговата „Берета“ M9 в широк кобур.

Взря се в пистолета. Не отиваше на някое опасно място. Разбира се, освен ако не бе по-близо до истината, отколкото предполагаше. А човек никога не знае кога е стигнал до нея, докато не стигне.

Закачи кобура на колана си, а после си облече палтото от камилска вълна. Отлости тежката врата и излезе на мъждиво осветената площадка. Затвори тихо вратата.

Спусна се по стълбите и излезе в зимната нощ. Усети силното хапане на студения въздух по лицето си. Запали цигара и тръгна на север към спирката на градската железница на „Пренцлауер Алее“, красива стара тухлена сграда, която – също като улицата на Ана и голяма част от квартала Пренцлауер Берг – изглежда, някак си бе останала непокътната през войната. Макар че в Берлин човек не винаги знаеше кое е оригинално и кое е сглобено наново от отломките.

Той слезе по заледените стълби до релсите, които минаваха през един изкоп под нивото на улицата. Погледна си часовника, докато чакаше на перона: 2:27. Беше уикенд, така че железницата работеше цяла нощ. Той се загледа в една млада двойка, сгушена в някакъв стъклен заслон, докато студеният северен вятър виеше над перона.

Ако случаят бе обикновен, партньорът му Марк Дженкинс щеше да е с него. Само че това не бе обикновен случай. Всъщност изобщо не беше случай на ОКР. Ванс се занимаваше с тайна работа тук в Берлин, на стотици мили от щаба на 5-и батальон на военната полиция на американската армия в Кайзерслаутерн, малко градче край Франкфурт, където живееше и работеше. Колегите му знаеха, че идва в Берлин винаги когато има свободно време. Предполагаха, че е заради жена, и го майтапеха. Но бяха само наполовина прави.

Той се замисли за жена си, Джули, в Кайзерслаутерн, която скоро щеше да му е бивша жена, ако документите минеха благополучно. Немската ефикасност, беше открил той, не се отнасяше за процедурата по развода. Джули беше добра жена и не заслужаваше и половината от гадостите, които ѝ бе причинил. Но пък, от друга страна, сама бе избрала да остане с него. Всички ние създаваме собствените си затвори.

Ванс забеляза приближаващия се влак и дръпна за последен път от цигарата. Хвърли фаса на релсите, а после извади телефона си и написа съобщение: „Ich bin unterwegs“. На път съм.

След няколко секунди получи отговор: „Ich werde da sein“. Ще бъда там.

Влакът спря и Ванс се качи. Седна и се огледа, докато влакът потегляше. Неговият вагон бе почти празен, както и целият влак, който можеше да се види открай докрай през отворените врати между вагоните. Зърна група хиперактивни младежи малко над двайсетте в далечния край – вероятно бяха тръгнали да обикалят по клубовете до сутринта. Той го беше правил веднъж с Ана, което бе един път повече от необходимото. Тя си мислеше, че така го поддържа млад, но всъщност само му напомняше за пропастта помежду им.

Градът се плъзгаше покрай мръсния прозорец. Влакът пътуваше на югоизток към Нойкьолн, квартал с голямо население от турски и арабски имигранти, което се бе увеличило още повече през последните няколко години благодарение на щедрата политика на Германия за приемане на сирийските бежанци. Политика, която вдъхваше гордост на много германци – и вбесяваше и плашеше не по-малко.

Ванс се опитваше да не се бърка във вътрешната политика на приемната си държава, макар че като главен пълномощен офицер в Секцията по тероризъм и криминални разследвания на ОКР, или СТКР, този бърз прилив на бежанци се бе отразил на професионалното му натоварване. В Европа имаше десетки бази на американската армия и Ванс и колегите му от СТКР отговаряха за разследването на възможни терористични заплахи срещу всички тях, както и срещу всякакъв американски военен персонал, разположен на европейския континент или в Северна Африка – това бе районът, за който отговаряше неговата служба.

Честно казано, повечето бежанци, нахлуващи в Германия, идваха тук, за да избягат от опустошенията на войната и да си създадат по-добър живот, и дори криминалният контингент сред тях в повечето случаи ограничаваше дейността си до неполитически престъпления. Но възможността заедно с тях да са проникнали агенти на ИДИЛ или Ал Кайда, както и безработните и самотни млади мъже, които, веднъж попаднали в Германия, се радикализираха, създаваха работа на Ванс и колегите му. Между контратерористите имаше поговорка: Добрите трябва да успяват всеки път, за лошите е достатъчно да успеят само веднъж.

Докато влакът минаваше над река Шпрее, а после навлезе от бившия Източен Берлин в Западен, Ванс погледна през прозореца. Онова, което навремето беше укрепена бетонна стена с бодлива тел, кучета, войници и прожектори, сега представляваше призрачна граница, кръстосвана от денонощно използвани влакови линии и наново свързани улици, и човек имаше нужда от екскурзовод, за да открие малкото парчета от Стената, които все още стоят. Ванс смяташе, че това вероятно е хубаво. Берлин повече от много други градове трябваше да се справя с паметта за миналото, без да се превърне в храм на неговите ужаси.

Той помнеше как бе гледал падането на Стената по телевизията. Ликуващите тълпи, докато хората рушаха с чукове омразната структура. Източногерманската полиция и войници стояха безсилни, докато немците от изток и от запад предизвикателно се държаха за ръце на върха на Стената, отново един народ.

Тогава той беше първи семестър на последната си година в „Джонс Хопкинс“ и мислеше за военна кариера и каква роля би могъл да играе в удържането на съветската заплаха. А после, сякаш докато мигне, четирийсетгодишната Студена война бе свършила. Желязната завеса се вдигна. Ядрената заплаха изчезна. За една нощ се бе родил нов свят и никой не знаеше какво да прави с него. Оказа се, че новият свят е по-сложен от стария, и трийсет години по-късно Ванс все още се опитваше да го проумее.

След няколко минути влакът пристигна на станцията в Нойкьолн и Ванс слезе. Тръгна по високия перон, който бе покрит с графити и миришеше слабо на урина. Спусна се по стълбите и излезе на „Карл Маркс Щрасе“ – улица, която се подиграваше на съименника си с ресторант „Макдоналдс“.

Тръгна на север по „Карл Маркс“ и мина покрай няколко затворени халал бакалници, турски кафенета и близкоизточни ресторанти. На известно разстояние пред него арабски тийн­ейджър със зимно яке се бе облегнал на стълба на една лампа и го гледаше. Ванс се зачуди дали е наркодилър или може би съгледвач на някой от арабските престъпни синдикати, действащи в този район. Ванс – с приличащия му на буре гръден кош и солидното коремче, дължащо се на любовта му към тъмни немски бири – не пасваше на профила на хероинов наркоман, който си търси доза. Всъщност това хлапе вероятно го смяташе за точно какъвто си беше – цивилно ченге. Когато Ванс се приближи, момчето извърна очи.

След няколко пресечки той намери мястото, което търсеше – пететажна жилищна сграда с наргиле бар, наречен „Ембър Берлин“. В задименото помещение седяха само неколцина клиенти сред турски гоблени, яркосиньо осветление и бумтяща арабска поп музика.

Ванс влезе през стъклените врати и огледа бара. В един ъгъл група турци на трийсет и няколко години пушеха и се смееха, а близо до входната врата имаше двама стари араби по анцузи, които кротко споделяха едно наргиле. Мъжете с анцузите го огледаха и единият изпусна голям облак дим с аромат на ябълки.

Ванс отиде в дъното, където имаше дълъг тапициран с винил диван, минаващ покрай задната стена зад малки масички и столове. Седна с лице към вратата и остави шапката си на масата. Не съблече палтото, за да е сигурен, че никой няма да зърне кобура с пистолета му.

Млад турски сервитьор се приближи и сложи на масата меню.

– Guten Abend. Huka? Kaffee?

– Turkischer Kaffee, bitte.

Младежът кимна и се отдалечи.

Ванс си погледна часовника: 3:05. Извади телефона и прегледа пак съобщенията, които си бе разменил с човека, с когото бе дошъл да се срещне – Абас ал-Хамдани. Бе получил номера му от един местен тип с връзки. Хамдани не беше известен на ОКР и Ванс не бе положил особени усилия да провери самоличността му, освен да поиска от него да му прати своя актуална снимка. Сега погледна пак снимката. Хамдани беше набит мъж към седемдесетте, с рунтави сиви мустаци и големи тъжни очи.

Погледна последното съобщение на Хамдани: „Ich werde da sein“. Ще бъда там.

Сервитьорът се върна с кафето му и той се зае да го сърба бавно, докато наблюдаваше вратата. Улицата навън бе празна, с изключение на някоя рядко преминаваща кола или мотоциклет. След още няколко минути прати съобщение: „Ich bin da“. Тук съм.

Нямаше отговор. Ванс си изпи кафето и започна да се чуди защо е оставил една гореща жена и топло легло заради тези глупости. Но пък, от друга страна, жената – Ана – бе причината той изобщо да е тук.

Жена му обичаше да казва, че той има спасителски комплекс. Твърде много се вживяваше в проблемите на другите, вместо да поддържа в ред собствената си къща. Беше права, разбира се. Вероятно точно затова той бе добър следовател и лош съпруг. След двайсет и пет години заедно двамата с Джули се бяха опознали доста добре. Там беше проблемът. Бракът, също като криминалните разследвания, има склонността да приключва, когато не останат никакви загадки.

Телефонът му завибрира. Той го погледна и видя съобщение на немски, което гласеше: „Не мога вече да те срещна там“.

Ванс набра: „Бяхме се уговорили“.

Отговорът дойде бързо: „Не бива да ме виждат с теб“.

Ванс написа: „Никой не знае кой съм аз“.

За момент нямаше отговор. После: „Ела в парка Томасхьое. Нагоре по пътя. Ще се видим вътре, току зад източния вход. Така е по-сигурно и за двама ни.“

Ванс не бързаше да отговори. Изгледа двамата стари араби с анцузите и се зачуди дали познават Хамдани. Подобно на много имигрантски и бежански общности, това място бе изо­лирано, със сложни съюзничества и вражди, които датираха още от родната им земя и вероятно от началото на времето. Може би някой бе подшушнал на Хамдани за присъствието на тези двамата и той не искаше да го видят да разговаря с някакъв бял в три през нощта. Това пораждаше твърде много въпроси.

Ванс бе настоял мястото да е публично и Хамдани можеше да избере всякакво, във всеки квартал. Защо тук, в собствения му заден двор, щом се страхуваше да не го видят? Нещо не се връзваше.

Той погледна картата на телефона си и видя, че паркът Томасхьое е само на няколко пресечки. Обучението му на агент на ОКР му казваше, че не е добра идея да се среща с непознат информатор в някакъв парк посред нощ, но егото и беретата му го уверяваха, че всичко ще е наред. Той реши да избере средния път и да приложи някаква минимална операционна сигурност. Забеляза друг парк на юг от Томасхьое, наречен Кьорнерпарк, и написа в отговор: „Да се видим в Кьорнерпарк. Близо до северния вход откъм „Йонасщрасе“. След петнайсет минути.“ Щеше да влезе в парка през южния вход и да стигне дотам за пет минути. Ако Хамдани почнеше да клинчи, Ванс щеше да зареже работата.

След малко получи отговор: „Добре. Ще се видим там.“

Ванс гаврътна остатъка от гъстото сладко турско кафе, сложи си шапката, остави на масата няколко евро и си тръгна.

Продължи на север по „Карл Маркс Щрасе“ и след няколко пресечки зави наляво по една странична уличка. Измина една пресечка и видя входа на Кьорнерпарк, който се намираше на шест-седем метра под нивото на улицата и бе опасан с каменни парапети. Надолу към парка водеше стълбище, преградено с верига, която показваше, че паркът е затворен.

Ванс отиде до парапета и се вгледа в парка, осветен от разпръснатите из него лампи. Правите алеи, подрязаните храсти и белите каменни статуи създаваха впечатление за градина на дворец. Мястото бе приятно за окото, но се оказа лош тактически избор – имаше много открити пространства и всеки, който го наблюдаваше отдалеч, лесно можеше да има предимството на височината.

Той отиде до стълбището и се спря. Студен вятър разлюля голите клони на дърветата около него, а дебелият полумесец хвърляше призрачна светлина върху застиналите каменни фигури в парка.

„Искам да ти кажа какво се случи с баща ми.“

Той си спомни как точно го бе изрекла Ана, с отчетливия си немски акцент, и как бе изглеждала тогава – резките ѝ черти почти неразличими в слабата светлина на нощния клуб, където го бе завела при една от първите им срещи, някакво модно заведение, разположено в бивша тухларна в Източен Берлин. Място типично в неин стил – модерно и готино, но също така натежало от история, където човек почти можеше да си представи в сумрака зад танцьорите и клубните светлини нещастните работници в знойната тухларна, трудещи се за един нов свят, който никога нямаше да дойде.

– Той беше предаден – беше казала Ана сред тътена на индустриалното техно. – А после убит.

Това бе истинското начало на тази негова мания. Ето защо сега Ванс стоеше тук, нагазил до колене в разследването на един забравен случай, над който нямаше юрисдикция и който бе станал в страна, която вече не съществуваше. Да изостави жена си заради някоя по-млада можеше да прилича на очевиден признак на криза на средната възраст. Но може би истинската криза беше тук, в мразовитата нощ, в която той търсеше справедливост на неправилни места.

Извади беретата от кобура и я пъхна в джоба на палтото си, без да я пуска. После се мушна под веригата и се спусна по стъпалата в парка.

ЧАСТ II

2.

Главен пълномощен офицер Скот Броуди караше армейския си шевролет импала по тесния черен път. Встрани от пътя, между отбивките, водещи към западнали къщи и бараки, растяха нагъсто вирджински борове. Беше ясен и мразовит ден в средата на януари и вчерашният сняг още се държеше по игличките на боровете и полуголите ливади.

На предната седалка до него седеше Брад Еванс. Той открехна прозореца си и запали цигара.

– Мразя ги тези арести извън базата.

Броуди не отговори.

– Един войник няма да се съпротивлява при арест в казармата. Но ако се намира под собствения си покрив, пък макар и да е в някой от тези лайняни коптори... мисленето му е различно. Това е инстинкт. Истинският мъж защитава своята крепост.

Броуди харесваше повече партньора си сутрин, когато е махмурлия и не говори много. Но сега беше четири следобед и Еванс вече беше изпил обедното си ирландско кафе, последвано от още две-три, и не си затваряше устата.

Броуди, трийсет и девет годишен, беше специален агент на отдела за криминални разследвания на американската армия, известен повече като ОКР, който отговаряше за разследването на големи криминални престъпления и нарушения на Общия кодекс на военното правосъдие в армията. Брад Еванс беше негов партньор и подобно на много от партньорите му през тринайсетгодишната му кариера, беше задник.

Еванс продължи да говори между дръпванията от цигарата.

– Тези новобранци си мислят, че всичко може да им се размине. Помниш ли онзи чекиджия в Норфолк? Отглеждаше толкова марихуана, че да задуши с дима ѝ цяла бригада. Току-що чух, че го наказали с удръжки от заплатата – нито разжалване, нито затвор. Ама че тъпотия! Какво послание ще пратят, по дяволите...?

Броуди го остави да си дрънка и се съсредоточи върху пътя. Двамата работеха в общ кабинет в щаба на ОКР, който се намираше в базата на морската пехота в Куонтико – голям комплекс в североизточна Вирджиния, където бяха разположени също така Школата за кандидат-офицери и Началната школа, както и Университетът на морската пехота, Академията на ФБР, Академията на администрацията за борба с наркотиците и Военноморската криминална следствена служба – ВКСС, – която беше флотският еквивалент на армейския ОКР, само че с по-раздуто его, благодарение на хитовия телевизионен сериал­ „Военни престъпления“.

Броуди живееше в къща под наем близо до базата, макар че доскоро беше номад – пътуваше из страната и по света по вълнуващи задачи. Но това беше по-рано, когато животът му беше интересен. Преди да му подрежат крилата. Сега можеше фактически да прекарва времето си в кабинета си. Дори понякога си преглеждаше пощата и си водеше документацията – върховното унижение.

Той хвърли поглед в огледалото за задно виждане към вирджинския полицай, който ги следваше. Тъй като извършваха обиск извън военна база, с тях трябваше да има и граждански пазител на реда. Също така Броуди трябваше да вземе заповед за обиск от граждански съдия. Разбира се, армията си имаше собствени начини да върши нещата и своя собствена паралелна съдебна система. Но в Америка все още властваха цивилните и им се бъркаха, когато им се ще, което според Броуди бе признак, че все още живеят в свободна страна. Но това никак не улесняваше задачата му.

Броуди погледна към партньора си, който продължаваше да пуши и да дърдори. Въпреки че ОКР бе пълен с мотивирани професионалисти, Скот Броуди сякаш все попадаше на некадърниците. Беше решил да не търси някакъв по-специален смисъл в това, макар че веднъж командващият му офицер полковник Стенли Домброски му бе казал: „Ако всички, с които работиш, са задници, значи задникът си ти“.

Домброски беше истински офицер. Броуди и Еванс бяха различен тип офицери: пълномощни офицери, което ги поставяше над всички войници в командната верига, включително подофицерите, но под най-нисшия офицер, което означаваше новоизлюпен лейтенант, току-що излязъл от школата или военната академия. В ранга на пълномощен офицер имаше пет степени. Броуди беше ПО4. Еванс беше с пет години по-възрастен от него и беше служил по-дълго, но още беше ПО3, което говореше красноречиво що за стока е.

Въпреки прослуженото време и времето, което бе изкарал на сегашния си пост, Скот Броуди бе доста сигурен, че никога няма да получи онова последно повишение до ПО5. И причината за това бе склонността му да се опъва на висшестоящите, когато висшестоящите се държат глупаво. Но Броуди умееше да решава трудни случаи, а в крайна сметка шефовете искаха да видят точно това – резултати. Броуди имаше много резултати, което отчасти компенсираше свадливия му нрав и други недостатъци на характера. Той си спомни още едно от поученията на Домброски по негов адрес: „Единственото по-лошо нещо от безполезен идиот, с когото не можеш да работиш, е ефективен досадник, когото не можеш да уволниш.“ Броуди се зачуди каква ли част от тази мъдрост полковникът е забърсал от кандидат-офицерската школа.

Пълномощните офицери, макар теоретично да се смятаха за офицери, се различаваха от редовните в няколко отношения, които имаха смисъл само за армията. Те нямаха официални офицерски звания и към тях се обръщаха просто с „господине“ или „госпожо“ – или понякога с полово неутралното „шефе“, – и като агенти на ОКР обикновено носеха цивилни дрехи и караха цивилни коли без обозначения. Днес и Броуди, и Еванс бяха със спортни панталони, ризи и тъмносини анораци с думите „Федерален агент ОКР“, щамповани с големи жълти букви отпред и отзад. Когато разбиваш вратата на някой заподозрян, не искаш да стане беля, нали? А в случай, че станеше, Броуди и Еванс си носеха своите берети M9.

Еванс изхвърли фаса си през прозореца и пусна радиото. Зазвуча някаква ужасна рок песен, която Броуди помнеше смътно от дните си в колежа. Еванс започна да барабани по жабката в ритъм с песента.

– Тия пичове са много яки. Гледах ги миналото лято в „Бърч­миър“. Още държат фронта.

– Отваряй си очите за завоя – подхвърли Броуди.

– Трябваше да пуснем полицайчето напред.

– Не и когато си с мен, господин Еванс.

Това би трябвало да е лесен арест. Но понякога случаите, които изглеждат елементарни, тръгват накриво и ти развалят целия ден. И въпреки това е по-добре, отколкото да си паркираш задника от сутрин до вечер зад бюрото като някои от колегите на Броуди в Куонтико.

В ОКР имаше специалисти в сума ти области като киберпрестъпления, измами с обществени поръчки, съдебномедицински анализ, работа с полиграф, обработка на криминални досиета – кабинетните плъхове, – както и специалисти по контратероризъм, охранителни услуги и, при по-специални обстоятелства, военни престъпления и измяна.

Броуди и Еванс не принадлежаха към някой специализиран екип, а бяха обикновени криминални следователи – еквивалентът на полицейски детективи. Занимаваха се с престъпления, които излизаха извън уменията и сферата на действие на специалистите. Прекарваха голяма част от деня си в обикаляне и събиране на доказателства, провеждане на разпити и – в хубавите дни – откриване и арестуване на лошите момчета. Напоследък лошите момчета като че ли ставаха по-глупави и по-лесни за хващане, макар че всъщност случаите на Броуди бяха тези, които ставаха по-глупави и по-лесни. Задачата им за днес следобед беше идеален пример: търсене на крадени стоки в дома на редник Ерик Хинкли, който бе заподозрян, че участва в мрежа от крадци, действащи от форт Ей Пи Хил, военна база близо до Фредериксбърг. Някой крадеше ХГК – храна, готова за консумация – консервираните и дехидратирани войнишки дажби, които поддържаха бойците на Америка сити и запечени по време на акция. Редник Хинкли работеше като пазач на склад за ХГК и бе заподозрян, че снабдява някаква трета страна, която управляваше онлайн магазин, направил досега оборот от около шейсет хиляди долара. Това беше предостатъчно за повдигане на обвинение, макар че по принцип не стигаше, за да вдигне Скот Броуди от леглото сутрин.

По-рано той работеше върху големи случаи. Убийства, наркотици, оръжие. Неща с високи залози. Често в чужбина. Еванс бе правил същото, преди да саботира кариерата си с помощта на Джони Уокър. Скот Броуди, от друга страна, не бе погубил кариерата си с пиянство. Всъщност беше свършил прекалено добра работа на последната си голяма задача, като продължи разследването извън пълномощията си, ядоса няколко разузнавателни агенции и откри едно-две неща, които не му се полагаше да знае. Затова му тръснаха един некадърен партньор и куп скапани случаи, които не подобаваха на неговия опит или умения. Броуди не беше сигурен дали това е временно наказание или опит да го подтикнат към ранно пенсиониране. Така или иначе, враждебността на армията към непослушните офицери често бе пасивна, но никога изтънчена.

Случаят, който го бе вкарал в черния списък на всички, датираше от преди пет месеца и бе свързан с проследяването на един прочут дезертьор, капитан Кайл Мърсър от елитния армейски отряд Делта Форс, който, изглежда, бе напуснал далечния си пост в Афганистан и бе пленен от талибаните. В крайна сметка капитан Мърсър бе избягал от похитителите си и се бе появил в – ако щете вярвайте – в Каракас, Венецуела. За всички щеше да е много по-приятно, ако вместо това Кайл Мърсър бе драснал към, да речем, Таити или Лазурния бряг, но Мърсър бе избрал клоаката на западното полукълбо по съвсем конкретни причини, които датираха още от някаква стара мокра работа, в която се забъркал, докато командвал екип за секретни операции в Афганистан. Това се оказа сложен, мръсен, деликатен и в крайна сметка тъжен случай, и не един човек, който би трябвало да застане пред военен съд, вместо това се прибра вкъщи в чувал. А хора като Броуди, бившата му партньорка Маги Тейлър и шефа им полковник Домброски би трябвало да получат повишения – но вместо това им изсипаха куп лайна на главата. Стават такива работи.

Еванс посочи една пощенска кутия край пътя и каза:

– Двеста петдесет и шест. Тук е.

Броуди зави по непавираната отбивка, която водеше към къща с алуминиева облицовка. Паркира колата на петдесет метра от нея, а вирджинският полицай спря зад тях.

Броуди забеляза една „Тойота“ мини, паркирана пред намиращия се встрани от къщата гараж. Той, Еванс и полицаят излязоха, без да затръшват вратите.

Полицаят, дългурест и блед червенокос мъж към трийсет­те, казваше се Дейв Финли, се приближи към тях с щанга в ръце. Броуди и по-рано бе работил с Финли при изпълнение на заповед за обиск и знаеше, че е точен пич. Полицай Финли кимна към вратата и попита:

– Как искате да го направим?

Броуди погледна къщата – предният еркерен прозорец бе закрит с тежки завеси – и каза на Еванс:

– Покрий отзад.

– Разбрано.

Еванс тръгна да заобиколи къщата, докато Броуди и Финли се приближиха към предната врата. Броуди забеляза, че няма звънец. Можеше да чуе силно работещия телевизор – експлозии, стрелба, демонични писъци. Вероятно беше видеоигра.

Изчака малко, за да даде на Еванс време да стигне до задната врата, а после почука силно и вкара в действие вирджинския си акцент.

– Пратка за вас! Трябва да подпишете.

Зачакаха. След няколко секунди телевизорът млъкна. Чуха стъпки, приближаващи се към вратата. Броуди затисна с палец шпионката, извади беретата си от кобура и я отпусна край тялото си.

Стъпките спряха.

– Трябва ми подпис, иначе не мога да я оставя – каза Броуди.

За момент цареше тишина; после едно лице надникна иззад завесите на прозореца и след миг се скри.

Финли заби щангата в касата на вратата и започна да я кърти.

Вратата се сцепи и Броуди я отвори с ритник, докато вдигаше пистолета си. Зърна някаква мъжка фигура да тича към дъното на къщата.

– ОКР! Стой! – Което на военен жаргон означава: „Не мърдай, скапаняко“.

Скапанякът обаче продължи да тича.

Броуди хукна след него. Онзи нахълта в малка кухня, отвори с ритник една метална врата и се хвърли през нея – и се сблъска с Брад Еванс, който, изглежда, не беше готов за това и тупна по задник.

Мъжът се втурна през задния двор, гонен от Броуди, покрай един мършав черен лабрадор, който лаеше, виеше и опъваше веригата си.

Броуди заобиколи отдалеч кучето и се хукна след мъжа, за когото предполагаше, че е редник Хинкли – бледичък младеж с къса военна подстрижка, по потник и джинси, тичаше бос. Хинкли беше вече на няколко метра от високата телена мрежа, ограждаща имота му. Броуди извика:

– Стой или ще стрелям!

Онзи знаеше, че това са глупости, затова скочи да се хване за мрежата и започна да се катери. Броуди прибра пистолета си в кобура, настигна го, сграбчи го за колана и го събори по очи на тревата. Хинкли, вероятно спомнил си за основния курс по ръкопашен бой, опита да се обърне, но Броуди скочи върху гърба му и притисна лицето му в една пряспа.

– Предай се, скапаняко!

Хинкли не каза нищо, но спря да се съпротивлява. Броуди го хвана за китките и закопча ръцете му зад гърба.

– Редник Ерик Хинкли, предполагам?

– Майната ти.

– Ще приема това за утвърдителен отговор.

Еванс се беше съвзел от падането и тичаше към тях.

– Тоя ми изскочи изневиделица!

– Всъщност изскочи от къщата. Върви там и провери дали вътре има още някой.

Еванс измърмори нещо и се затича към отворената метална врата, държеше пистолета си в готовност.

Броуди вдигна Хинкли на крака и го завъртя към себе си. Показа му значката си и каза:

– Аз съм пълномощен офицер Скот Броуди, специален агент­ на Отдела за криминални разследвания на американската армия. Разследвам предполагаема кражба, в която сте заподозрян. Предупреждавам ви, че според член трийсет и първи от Общия кодекс на военното правосъдие имате право да запазите мълчание.

Хинкли го погледна и очите им се срещнаха.

– Да, сър, аз бях...

– Млъкни.

Хинкли млъкна.

Броуди продължи.

– Всяко ваше изявление, устно или писмено, може да бъде използвано като доказателство срещу вас във военния съд и при други законови или административни действия. – Той продължи да изброява на Хинкли правата му по член 31, което бе военната разновидност на полицейското предупреждение. Броуди го бе декламирал стотици пъти по време на службата си и повечето заподозрени бяха прекалено уплашени, глупави или войнствени, за да осмислят какво казва. Но неизбежните адвокати задължително искаха да разберат дали си произнесъл вълшебните думички.

Броуди завърши речта си с въпроса:

– Разбирате ли правата си?

– Да, сър.

– Хубаво. А сега слушай внимателно и отговаряй с „да“ или „не“. Искаш ли адвокат? Искаш ли да видиш заповедта ми за обиск? Искаш ли ритник в топките?

– Не.

– Хубаво. – Броуди блъсна Хинкли в телената мрежа, обискира го, а после го подкара към къщата. – Хайде да видим колко точно си загазил.

Минаха покрай лаещия черен лабрадор. Този път Броуди забеляза как изпъкват ребрата на кучето през проскубаната му черна козина.

– Всичко е наред, моето момиче – каза Хинкли.

Кучето изръмжа срещу него.

– Не мисля, че тя те харесва, редник.

Хинкли не отговори. Броуди го въведе през отворената врата в малка мръсна кухня. До едната стена бяха натрупани двайсетина кашона с надпис „Храна, готова за консумация“ и печата на Министерството на отбраната. Броуди каза на Хинкли:

– Не те ли хранят достатъчно добре в столовата, войнико?

Не получи отговор.

– Искаш ли да ми кажеш къде са останалите, преди да обърна това място с главата надолу?

Хинкли се взираше мълчаливо в пода и Броуди се зачуди дали разбира, че дните му в армията са свършени, ако не се брои времето, което ще прекара във военен затвор.

Въведе го в хола, където полицай Финли правеше снимки с телефона си. Финли каза:

– Проверих къщата. Няма никой друг.

– Ясно.

Броуди бутна Хинкли на дивана.

– Не мърдай.

Чу как Еванс тършува в някаква съседна стая и отиде при него. Стаята се оказа малка разхвърляна спалня. Еванс, с латексови ръкавици, тъкмо затваряше едно чекмедже на скрина и пъхаше малко пликче с бял прах в джоба на якето си.

Вдигна очи към него.

– Има пет-шест кашона под леглото. – Посочи към отворения килер. – И още няколко там. Онези в кухнята вече си ги видял.

Броуди за момент се взря в партньора си.

– Провери в гаража. А после се върни за пълен обиск на къщата.

Еванс кимна и излезе. Броуди отвори пак чекмеджето, което бе пълно с армейски и цивилни чорапи – и между тях пачка пари.

Броуди се върна в хола и седна на масичката за кафе срещу­ окования Хинкли, който се взираше в спряната на пауза видео­игра на екрана на големия телевизор в другия край на стаята. Там пищна жена с нацистка униформа с окървавени моторни резачки вместо ръце стоеше в някакъв бункер.

– Защо побягна? – попита Броуди.

Хинкли сви рамене и заби поглед в пода.

– Паникьосах се.

– Нямах нужда от тези физически упражнения, редник.

Онзи вдигна очи към Броуди.

– Съжалявам, сър.

– Освен това събори партньора ми. Това е нападение срещу пазител на реда плюс съпротива при арест в добавка към обвинението в кражба. Но тези допълнителни обвинения може да не се появят в доклада ми.

Хинкли го изгледа и кимна.

– Със сигурност ще съм ви благодарен за това, сър.

– Партньорът ми ще намери ли нещо в гаража?

Хинкли кимна.

– Колко?

– Петдесет-шейсет кашона.

– Имаш тук крадена държавна собственост за около деветдесет бона, редник. И това е без да броим онази, която вече си пласирал. Кой ти помага?

Хинкли не отговори.

– Някой в базата ли? Кой ръководи магазина? Някой вое­нен ли?

Нямаше отговор. Броуди чуваше как кучето продължава да лае в задния двор.

– Ще извикаме ветеринарната служба да приберат кучето ти.

Хинкли го погледна.

– Не искам да отиде в кучкарник.

– Какво те интересува?

Хинкли помълча за момент, после каза:

– Сестра ми може да я вземе. Тя живее в Шарлотсвил.

– Може би. – После Броуди попита: – Кой даде тази гениал­на идея?

Хинкли се поколеба.

– Продавачът. Не му знам името. Не е действащ военен, може да е в оставка. Някакъв от онези, дето се подготвят за апокалипсиса. Чул от... някого, че имаме големи запаси, поръчани от Министерството на отбраната, които обаче не отиват никъде заради намаленото ни присъствие в Афганистан. Така че са лесна плячка. А и търсенето на тези неща е огромно. Всички се подготвят. Нали се сещате?

– За какво се подготвят?

Хинкли сви рамене.

– Нещата да стават все по-зле, предполагам.

– За теб вече са почнали да стават. Кой е свръзката ти с продавача?

Хинкли не отговори.

– Може би ще успея да те отърва от затвора.

Хинкли вдигна очи към Броуди, навярно се опитваше да прецени дали не го будалка.

Агентите на ОКР се славеха, че играят безупречно ролята на доброто ченге, съчувстват на заподозрения и му обещават всичко в замяна на сътрудничество, но всъщност през половината време просто му подават въжето, с което да се обеси. Нямаше правило, че не може да лъжеш като дърт циганин, когато се опитваш да изтръгнеш информация от лош войник. Броуди нямаше представа каква сделка може да получи редник Хинкли, нито пък го интересуваше. Но през годините се беше научил да играе ролята и да заблуждава извършителя.

Хинкли каза:

– Мисля... че трябва да говоря с адвокат.

Е, когато заподозреният казваше това, би трябвало да спреш да задаваш въпроси, но Броуди каза:

– Говори по-високо, редник. Не те чувам.

Хинкли не отговори, взираше се в плоския екран на телевизора.

Броуди огледа редник Ерик Хинкли. От досието му знаеше, че е на деветнайсет, макар че изглеждаше още по-млад. Вероятно беше слаб ученик, вербуван от военните в гимназията в деня за професионално ориентиране. Бяха му обещали стабилна заплата, топло ядене три пъти на ден и легло, може би малко приключения, плюс братска дружба и смислена кариера. И това не беше лъжа. Армията можеше да осигури всички тези неща, ако влезеш в нея по правилните причини.

Някои хора обаче кривваха от пътя, като Брад Еванс, който беше отегчен, прегорял и все търсеше да забърка някоя каша, ако тя не му се представеше наготово. Но деветнайсетгодишният редник Хинкли не бе кривнал от пътя си. Той никога не бе знаел накъде отива.

Е, хлапето бе поискало адвокат, така че въпросите трябваше да спрат дотук. Но Броуди имаше да каже още нещо.

– Погледни ме, войнико.

Хинкли се обърна към него.

– Ти си позор за униформата и за страната си. Положил си клетва.

Хинкли извърна очи.

– Направил си лош избор и ще си понесеш последствията. И по-добре осъзнай защо си направил този лош избор, за да не си прецакаш живота още повече. Разбираш ли ме, редник?

Хинкли го погледна пак.

– Да, сър. Аз... не мислех.

– Сега е подходящ момент да започнеш, Ерик.

– Да, сър.

Броуди стана и забеляза, че полицай Финли го гледа. Той вероятно бе слушал разговора им с немалък интерес. В цивилния свят нямаше аналог на случилото се току-що. Ченгетата обикновено не мъмреха арестуваните от тях извършители. Но армията беше едно голямо полуфункциониращо семейство и всяко престъпление в рамките на това семейство представляваше нарушение на нещо отвъд закона и може би по-голямо от него.

Броуди отиде в кухнята и отвори хладилника. Той беше почти празен с изключение на шише кетчуп, няколко кенчета бира и два хотдога.

Той ги взе и излезе в задния двор. Кучето лежеше умърлушено на земята. Ушите му щръкнаха, когато Броуди се приближи и му подхвърли яденето.

Телефонът му иззвъня. Беше шефът му полковник Домброски. Броуди вдигна.

– Броуди.

– Господин Броуди. Къде си?

Броуди загледа как лабрадорът излапа светкавично и двата хотдога.

– Изпълнявам заповед за обиск извън базата.

– Трябва да се видим.

– По работа или за удоволствие?

– От време на време компанията ти ми е приятна, Скот, но винаги става дума за работа.

– Слушам, сър. В офицерския клуб ли?

Офицерският клуб беше бар-ресторант в базата, в който, както личеше от името му, се допускаха само военни офицери и техните гости. Домброски харесваше офицерския клуб в Куонтико и често провеждаше срещите си там. На петдесет и пет той бе доста стар за полковник и изпитваше нещо като недоволство, че може би никога няма да получи генералска звезда на пагоните си. Офицерският клуб му напомняше, че все още е член на това специално братство, което представлява офицерският корпус. Освен това в клуба имаше прилично говеждо филе на цена двайсет долара.

Домброски отвърна:

– Този път малко по-далеч. „Барът на Ани“. Спортен бар току встрани от Деветдесет и пета магистрала, зад магазина „Лоус“.

– Да няма промоция на пилешките крилца?

– Можеш ли да стигнеш дотам за двайсет минути?

– Работя извън Фредериксбърг, полковник. По случая с кражбата на Хинкли.

– Еванс може да се оправи с това.

– Може ли да го получа писмено?

– Спешно е, Скот. Трийсет минути.

– Слушам, сър.

Домброски затвори.

Броуди прибра телефона в джоба си и видя как Еванс излиза от гаража и тръгва през ливадата към него.

– Златната жила е там.

Броуди кимна.

– Макарони със сирене. Телешки гърди. Не звучи зле. Такива неща ли ядяхте в Ирак?

Броуди беше служил като сержант от пехотата в Ирак през 2003-та и 2004-та. Не обичаше да говори много за това, но Еванс, който никога не бе виждал бойни действия, постоянно му задаваше тъпи въпроси.

– Аз ядях змии.

Еванс се засмя.

– Значи си от коравите пичове. – Спря и се втренчи в черния лабрадор, който гледаше Броуди и махаше с опашка. – Нахранил си го?

– Все някой трябваше да го направи.

– Този тип е истински гад.

– Аз трябва да тръгвам. Извикай екипа за събиране на веществени доказателства и като си свършат работата, се върни в щаба с тях. Обади се на военна полиция да пратят кола да прибере Хинкли и му позволи да се обади на сестра си да вземе кучето.

– Къде отиваш?

– Изникна нещо.

Еванс не изглеждаше много сигурен какво да мисли за това, но все пак кимна.

– Добре. – Мина покрай Броуди и се запъти към къщата.

Броуди го погледа за момент, а после каза:

– И не прибирай повече доказателства.

Еванс се завъртя.

– Какво?

– Чу ме.

– Не знам за какво говориш.

Броуди се втренчи в очите му за момент.

– Интересно как се чувства човек, когато създава ядове на всички?

Еванс го изгледа навъсено.

– Да не се мислиш за по-добър от мен?

Броуди не отговори.

– Кокаинът нямаше и три грама.

– Страхотно.

– Това е хубава събота вечер за мен и момчетата или една година в затвора за нашия млад редник, отгоре на всичко останало, което го чака. Какво мислиш?

– Ти си светец, Еванс. Наистина благородна постъпка.

– Ако се върна там вътре и намеря цяло кило в тоалетното казанче, тогава вече имаме притежание с цел разпространение. Но в противен случай хайде да си остане в семейството.

– Махай ми се от очите.