Пътеводител на стопаджията към Армагедон

Дейвид Хатчър Чайлдрес

1. За и против автостопа. Минали Армагедони

Колеблив поглед зад сигурността на записаната история,

колеблив поглед през рамо,

към примитивния ужас.

Т. С. Елиът

Който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира настоящето, контролира миналото.

Джордж Оруел, 1984

И наричаш това археология?

Уендъл Джоунс Старши

Светлината бе ослепителна. Отначало беше тъмночервена, после оранжева. Отворих очи. Пред лицето ми бръмчаха мухи. Поредната гореща сутрин в Близкия изток. Вдигнах глава, както лежах в чувала си. Бях прекарал нощта в един парк до Ако, стара твърдина на кръстоносците в северен Израел.

Не след дълго мухите запълзяха по лицето ми като армия разярени мравки, нападащи бразилска ферма. Нагласих кърпата на главата си и се опитах да дремна още двайсетина минути.

По онова време, през 1978 г., Армагедон ми се виждаше безкрайно далеч. В Близкия изток имаше напрежение, но вездесъщите военни и подрънкващите оръжия хлапета не бяха част от цялостния сценарий на последната битка. Тя тепърва предстоеше. Засега положението бе относително спокойно, а моя милост - обикновен прекъснал студент, тръгнал да обикаля Азия и Африка.

Някога да сте се питали какво е да си сам? Напълно сам, на място, където никой не знае - нито пък му пука - кой сте? Един от начините да разберете е да попътувате на автостоп из някоя чужда страна и да повисите на празни кръстопътища насред нищото с вдигнат палец - или евентуално с табелка, на която пише накъде пътувате. Изведнъж се оказвате никой. Човек без име или с каквото и да било име. Човек без приятели и без врагове. Самотен човек. Човек на пътя, готов за поредния стоп.

Бях тръгнал от Голанските възвишения - бившата сирийска територия, окупирана сега от Израел. Успях да се добера покрай ливанската граница до това място недалеч от древния замък Ако с няколко прекачвания, едно от които бе в стар, натоварен с дини камион. Беше вече късно, когато камионът ме остави на кръстопътя северно от Хайфа. В близката овощна градина имаше достатъчно дървета и закътани местенца, които да ми осигурят подслон за през нощта. Не разполагах с палатка, но по всичко изглеждаше, че тази вечер няма да вали.

През нощта сънувах изгубени градове в пустините и издигащи се от океанските дълбини континенти. Сънувах яростни воини, сриващи цели столици. Сънувах Армагедон и последиците от него.

И по-рано си бях мислил за Армагедон. Бях чувал за него, най-вече от телевизията и филмите, или от някоя случайна книжка на лавиците на някоя книжарница, като например "Покойната велика планета Земя" на Хал Линдси. Авторът, който е християнски фундаменталист, вярваше, че Бог е създал света преди шест или седем хиляди години и че Армагедон е неизбежен. Според него огромният пожар, подпален от комунистите, в крайна сметка щеше да обхване целия свят. Пораженията от предстоящата Трета световна война щели да бъдат толкова големи, че буквално ще сложат край на света.

Винаги съм се интересувал от история, древни цивилизации, от загадките на миналото и въобще от необичайни въпроси. Страшно много ме вълнуваха и пророчествата, както и цялата област на "предварителното познание" и медиумите. Армагедон също буди интерес у мен, макар че светогледът ми е далеч по-широк от този на преподобния Линдси.

Пророчествата за края на света в Библията, в текстовете на Нострадамус и на майка Шиптън винаги са ме омагьосвали. Според всички тях ще се води ужасна война, която ще засегне Близкия изток. Предполагало се, че става дума за Втората световна война - тогава в района наистина са се водили отделни сражения; конфликтът обхванал по-голямата част от планетата и образите на унищожителната стихия ни преследват до днес. Въпреки това ми се струваше, че Армагедон и издигането на Новия Йерусалим (според "Откровение" в Библията) тепърва предстоят. И други споделят това виждане.

Но докато пъдех мухите от лицето си и сядах в спалния си чувал, ми се струваше, че Армагедон от съня ми може би вече се надига на хоризонта - току-що бе убит египетският президент Ануар Садат. При това не от кой да е друг, а от офицери от собствената му армия.

Няколко дни по-късно, след като бях минал през Йерусалим и Газа, пътувах из Египет. Стигнах до подножието на Голямата пирамида и седнах на един варовиков блок. Погледът ми се рееше на югозапад, към другите две огромни пирамиди. В далечината се виждаха войници с автомати, яхнали камили.

Стисках билета си за Голямата пирамида, а слънцето безмилостно печеше в небето. Както и стотици други туристи през онзи януарски ден на 1978 г. щях да се изкача по стената на пирамидата и да вляза в нея. Но докато седях на каменния блок, отново се замислих за Армагедон и за възникването на идеята за него.

Първият документиран Армагедон

Новото царство е изумителен период от историята на Древен Египет. Това било време на небивал просперитет, по време на който Египет може би е бил в зенита на развитието си - поне от икономическа гледна точка. Започнал да се разширява в земите на Мала Азия и именно тогава предприел великите океански плавания, като пътуването до прочутата страна Пунт по времето на царица Хатшепсут - вероятно някъде в източна Африка, а може би и по-далеч на юг, до Мозамбик или Зимбабве.

Когато през 1482 г. пр. Хр. Тутмос III (управлявал съвместно с Хатшепсут от 1504 г. пр. Хр.) се възкачил на престола, били минали четири десетилетия без нито една военна кампания в западна Азия. Сега обаче ситуацията се променила напълно. Царят на Кадеш - силно укрепен град на р. Оронтес в северна Сирия - застанал начело на конфедерация между сирийци, хети и ханаанци, насочена срещу египетското владичество.

В отговор Тутмос III, който въпреки младостта си често е наричан "египетският Наполеон", потеглил на поход в Западна Азия, за да си възвърне териториите между Нил и Ефрат, завоювани четиридесет години по-рано от предшественика му Яхмос.

През следващите две десетилетия Тутмос III провел общо седемнадесет кампании в западна Азия, с които си спечелил славата на най-могъщия от всички владетели в древния свят. Разказът за различните му войни, преписан от дневниците на писаря, който неизменно го съпровождал при всяка от кампаниите му, може да се открие в "Анали" - документ от 223 реда, изсечен върху стените на коридора около гранитната святая светих, построена от фараона в Карнак.

Разказът започва със заминаването му начело на войските от граничната крепост Зарв.1,2 Според Ахмед Осман в книгата му "Домът на месията" след десетдневен поход Тутмос пристигнал в Газа, където отпразнувал началото на новата година от управлението си с фестивал в чест на "баща му" Амон, чийто образ се пазел в изработен от дърво и метал ковчег и бил носен начело на настъпващата армия. Фараонът останал една нощ в Газа, а на другия ден продължил на север към Централен Ханаан. Спрял в град Йехем на юг от планините, които трябвало да прекоси, за да стигне до Мегидо - града, пред който го очаквала армията на Кадеш. Тук можел да избира между три пътя. Най-краткият, наречен Аруна, бил тесен и опасен. Фараонът събрал военния си съвет и казал на офицерите си: "Коварният враг... е събрал при себе си принцовете на всички земи, които бяха верни на Египет... И казва (както твърдят): "Ще срещна Негово величество в битка тук, при Мегидо." Кажете какво мислите."2

На въпроса по кой път да тръгнат към Мегидо офицерите отвърнали: "Как е възможно да се мине по толкова тесен път? Та нали ще трябва конете да вървят в колона по един, както и войниците? Няма ли авангардът ни да се бие, докато ариергардът е още в Аруна началото на тесния път и бездейства?"2

Но след като съгледвачите донесли последни новини за разположението на враговете, Тутмос III решил да стигне до Мегидо именно по трудния (но неочакван за противника) тесен път.

Като чули това, офицерите отвърнали: "Баща ти Амон бди над решението ти... Слугите ще последват господаря си."2

И така всичко било подготвено за първата документирана Армагедонска битка - битката между египетската армия и съюзническите сили на Кадеш.

Тутмос III тръгнал начело на войските си по тесния планински път. Образът на Атон му сочел пътя. Когато най-сетне навлезли в долината югоизточно от Мегидо, фараонът видял, че силите на противника са разделени. Очевидно враговете очаквали да поеме по някой от по-широките пътища и затова една част от тях се разположили в Таанах на юг, а друга - недалеч от Мегидо. Благодарение на неочаквания си ход Тутмос и войските му се озовали точно между тях.

По съвет на офицерите си владетелят се разположил на лагер за два дни, докато пристигне и ариергардът. След това разделил войската си на отделни части и атакувал. В "Анали" се казва: "Негово величество потегли в колесница от най-фино злато, облечен в доспехи като Хор, Могъщия в ръката, господар на действието досущ като Монту Тивански, а баща му Амон вдъхваше сила в ръката му. Южният фланг на армията на Негово величество бе на хълма южно от Кина, а северният - на северозапад от Мегидо. Самият фараон бе в центъра и Армин бдеше над него..."2

Египтяните спечелили сражението и опълчилите се срещу Тутмос местни царе побягнали към Мегидо в търсене на убежище. Портите на крепостта били затворени и се наложило жителите на града да спуснат "навързаните си дрехи, за да ги изтеглят по стените." Разказвачът отбелязва, че врагът "изоставил конете си и украсените със злато и сребро колесници" и че "ако армията на Негово величество не се бе изкусила да се впусне в грабежи, още тогава щеше да завладее Мегидо."2

Египтяните подложили защитения с ров и палисада град на седеммесечна обсада: "Обградиха този град, който бе заграден с ров и ограда от прясно отсечени трупи на прекрасни дървета." Фараонът обаче не бил с тях: "Негово величество се установи в една крепост източно от града."2

Окончателното завладяване на Мегидо и краят на проточилата се кампания са описани върху една стела от Гебел Баракал в Нубия: "Тогава врагът и принцовете, които бяха с него, излязоха при моя господар с всичките си деца и огромни дарове от злато и сребро, с всичките си коне, с всичките си превъзходно изрисувани и украсени си със злато и сребро колесници, с доспехите и лъковете си, със стрелите си и с всичките си други оръжия. Всички онези, дошли отдалеч, за да се бият срещу моя господар, сега му се предаваха и му поднасяха дарове, стояха край стените и му отдаваха почит с надеждата, че може да пощади живота им."4

С падането на Мегидо повечето от градовете държави между Йордан и морето, както и някои сирийски градове на север, сред които и Хамат (северно от Кадеш), признали властта на Египет. Техните владетели също се появили с богати дарове в лагера на Тутмос, за да засвидетелстват покорството си.

Войната срещу Мегидо, последвана от продължителната обсада и последната атака срещу града, положила началото на дългата и успешна военна кариера на фараона. След завладяването на Мегидо Тутмос III продължил към южен Ливан и завладял още три града по течението на Литани, преди да се върне в Египет.

Наложило му се да предприеме шест кампании, за да успее най-сетне да унищожи упорития си враг - Кадеш в северна Сирия, който оцелял след поражението на съюзниците му при Мегидо и продължил да подклажда бунтове срещу Египет. Този могъщ враг - хетска конфедерация, разпаднала се по-късно на отделни държави като Митани и градове държави като Библос, - е сред най-големите загадки на древната история.

Три години след обсадата и превземането на Кадеш Тутмос III прекосил Ефрат и победил царя на Митани, с което възстановил териториите на империята между Нил и Двуречието.

Според египтолога Масперо "той навлязъл в страната (Митани) през бродовете при Каркемиш (между Сирия на запад, Месопотамия на изток и хетската страна Анагол на север), недалеч от мястото, където век по-рано дядо му Тутмос I издигнал паметна стела. До нея той поставил още една... за да отбележи мястото, до което разширил империята си."3

Но въпреки че успял да възстанови придобитите още от дядо му египетски владения от Нил до Ефрат, Тутмос III продължавал да смята битката при Мегидо за най-важното военно постижение на живота си. Ето защо във всички свои военни надписи (не само издълбаните върху стените на храма в Карнак) той описва първата си кампания по-подробно от всички останали.

Към същите събития се връща и в надписа върху гранитната стела при Гебел Баракал, недалеч от Четвъртия праг в Нубия - нея издигнал на четиридесет и седмата година от управлението си, когато дните на бойни подвизи отдавна били зад гърба му. В този надпис Тутмос III обобщава постиженията по време на царуването си: "Чуй ме, народе! Той (богът) ми даде властта над страните в Ретену (Ханаан/Сирия) при първия ми поход, когато те се разбунтуваха и тръгнаха срещу мен - господари от всички чужди страни, предвождащи милиони мъже в колесниците си - триста и тридесет принцове, всеки със собствена армия."2

Така приключила първата Армагедонска битка, решителният сблъсък между Египет от запад и сирийско-ливанските врагове от хетската конфедерация. Това толкова важно събитие за времето си било запомнено от всички народи в Близкия изток. Падането на крепостта Мегидо се оказало повратна точка в историята на региона.

* * *

Крепостта Мегидо

Няма начин да разберем дали това е била първата важна битка при Мегидо. Знаем обаче, че не е била последната! По време на неоатонисткото управление на Соломон в Израел Мегидо била една от най-важните крепости, тъй като охранявала проходите на север. Градът бил основан от филистимците, но по-късно бил завладян от евреите.

Основан през IV хил. пр. Хр., ако не и по-рано, градът контролирал важния път, който свързвал Сирия и Месопотамия с долината на Йордан, с Йерусалим, Газа и Египет. Стратегическото му положение е причина там да се водят множество битки и очевидно името Армагедон произлиза именно от него. Военното значение на Мегидо и дългата му история като бойно поле е отразено много съобразително в "Откровение на Свети Йоан" (Откровение 16:14-16), където Армагедон (Хар Мегидон, планината Мегидо) е посочен като мястото, където в края на света ще се води решителната битка между силите на доброто и злото.

През 609 г. пр. Хр. при Мегидо юдейският цар Йосия бил победен от египетския фараон Нехо II. Йосия, управлявал Юдея от 641 до 609 г. пр. Хр., и по време на царуването му в едно тайно скривалище в храма в Йерусалим било открито старо копие на "Книгата на закона" (очевидно "Второзаконие"). Царят заповядал книгата да бъде четена на всеослушание и започнал реформа за превръщане на Йерусалим в основен религиозен център - също както векове по-късно Мохамед направил с Мека. Накрая Йосия загинал в сражение с победоносната египетска армия при Армагедон II.

И в наши дни Мегидо е бил бойно поле - край него през 1918 г. британците под командването на генерал Е. Х. Алънби (1861-1936) побеждават турските войски. Днес градът се намира в южния край на долината Есдрелон, на 29 км югоизточно от Хайфа.

Армагедон е транслитерация на еврейска дума в гръцкия език. Терминът може да означава "планината Мегидо" и да се отнася за Кармел, издигаща се над равнината. Този нисък скалист хребет, покрит с градини и вили, също е изиграл важна роля в библейската история и се смята за свещен от християни, евреи, мюсюлмани и бахаи. В различни варианти на текстове на иврит или арамейски се срещат "град Мегидо", "крепостта Мегидо" или "земята на Мегидо". Други интерпретации напълно елиминират Мегидо в полза на "планината на сбора" или "неговата плодородна планина", което може да се отнася и за Сион в Йерусалим.

Предположението, че Армагедон може да се отнася за Сион, е изключително интересно; древният Йерусалим със сигурност е част от цялата схема, тъй като се намира съвсем близо до Мегидо. Така се загатва, че Армагедонската битка е и битка за Йерусалим.

Основаването на Йерусалим

Армагедон винаги бил свързван с усилията да се контролира физическият град Йерусалим, както и метафизичния "Град на мира", който е по-скоро състояние на съзнанието, отколкото древно населено място.

Метафизичният Йерусалим, или "Градът на мира", е съществувал в миналото по времето на просветените Соломонови царе и ще съществува отново в "Нови Йерусалим", или "Новият град на мира". Според пророчеството този град тепърва предстои да се появи, дори може би в най-близко бъдеще.

Така че има два града Йерусалим - древният, владение на хети, египтяни, ханаанци и вавилонци преди израилтяните, и един идеализиран утопичен град, където властват мир и благоденствие, където свободата на религиите и търговията са същностна черта на обществото.

Този утопичен град държава, наричан Йерусалим, Нови Йерусалим, Градът на братската любов (Филаделфия), Нова Атлантида, Сион, Дзиан и т.н., е мечта за Златния век от миналото - и на близкото бъдеще. Мечтата за Нови Йерусалим е сродна с идеите на растафарианството и неговото търсене на "Сион", което е доста различно (но все пак с известни прилики) от стремежа за основаване на еврейска държава със столица Йерусалим. Растафарианският Сион е утопия, която тепърва предстои да се осъществи, при това не на мястото, където се намира сегашният Йерусалим.

Но за да разберем съвременната - и древна - концепция за Армагедон, необходимо е да познаваме историята на Йерусалим и на Близкия изток, както и на различните религиозни секти, появявали се и изчезвали там.

Съществуването на Йерусалим датира от далечната праистория, по всяка вероятност още преди Потопа - времето, което някои историци наричат епохата на Атлантида и страната на Озирис в Средиземноморския басейн. Тогава били издигани внушителни градове от огромни каменни блокове, повечето от които сега са на морското дъно. Някои от тях са останали над водата, например мегалитите в Малта, Баалбек и основите на храма в Йерусалим.

При масивния храм Баалбек в долината Бека в източен Ливан могат да се видят огромни камъни, известни като ашлари. Това са блоковете в основата на голямата платформа, върху която се издигал самият храм. Теглото им достига до 2000 тона - това са най-големите обработени камъни в целия свят. Върху огромната платформа в началото на I в. пр. Хр. римляните издигнали храм на Юпитер.

В Йерусалим съществува подобна площадка от ашлари, макар че не са изложени на показ. Неотдавна израелците отвориха тунел покрай основата на Храмовия хълм, където могат да се видят огромните блокове.

Според "Илюстриран библейски речник и показалец" "Най-ранното споменаване на Йерусалим се открива в египетските Текстове на проклятията от ХIХ в. пр. Хр. Самото име очевидно е със западносемитски (ханаански) произход и се състои от две части - yeru (основавам, издигам) и shalem, име на ханаанско божество. Сред писмата от Ел-Амарна - архив на кореспонденцията между ханаанските царе и египетските им господари (ХIV в. пр. Хр.) - има шест послания от владетеля на Йерусалим. Малко се знае за историята на града преди завладяването му."9

Египет контролирал с известни прекъсвания района около Йерусалим и области по крайбрежието като Газа. Малко след първата Армагедонска битка от 1482 г. пр. Хр., страната преживяла революция, която според някои историци започнала в Митани - страната на хетите и на прочутата Нефертити.

Прераждането и култа към Амон

След няколко дни Кайро започна да ми опъва нервите и един ден, като се прибрах в хотела, си дадох сметка, че е време да тръгна към изгубения град Ахетатон, разположен на юг.

Взех едно маршрутно такси недалеч от железопътната гара в Гиза и не след дълго се носехме покрай западния бряг на Нил, като си пробивахме път сред камили, теглени от магарета каруци и жени с дълги роби, шалове и най-често с големи стомни на главите. Бях притиснат на задната седалка на мерцедеса заедно с неколцина египтяни, сред които един висок мургав мъж с роба и тюрбан. Зад него бяха настанени съпругата и дъщеря му. По обяд пристигнахме в земеделския град Ел Миня на брега на Нил. Потърсих място за отсядане и успях да намеря евтина единична стая в един хотел недалеч от железопътната линия. Вечерта обиколих Ел Миня с файтон, а на следващата сутрин потеглих към Тел-ел-Амарна.

След четиридесетминутно пътуване с такси стигнах до ферибота, който пресичаше Нил до малкото арабско село недалеч от Тел-ел-Амарна. Когато най-сетне стигнах до изгубения град на Ехнатон, се запознах с едра тъмнокоса жена от Чикаго на име Френсис, която бе на обиколка из Египет с приятелката си Дела.

Обикаляхме руините и обсъждахме как възходът на Новото царство довел до нов просперитет за страната. Египет се превърнал в империя със значително влияние върху съседните държави. Има редица данни, че по това време египтяните изследвали целия свят, в това число и тихоокеанските острови и двете Америки. От пристанищата на Червено море тръгвали кораби към страната Пунт, Индия и очевидно дори към Австралия и Тихия океан. По всяка вероятност по същото време египетско-либийските флоти колонизирали Пасифика. Египет контролирал огромни територии от Северна Африка и Близкия изток. Това бил период на възраждане на архитектурата и изкуството. Египетската култура не била достигала подобни висоти от времето на Старото царство.

През този период обаче се случило нещо, което силно разтърсило страната и останало предмет на спорове между философи и историци в продължение на хилядолетия. Макар самите египтяни да направили всичко по силите си, за да заличат завинаги този период, той вероятно е най-добре известният в цялата хилядолетна история на страната.

През 1353 г. пр. Хр. починал фараонът Аменхотеп III (наричан също Аменофис III). Най-големият му син Аменхотеп IV го наследил, като на практика се оженил за собствената си майка Тейе. Бащата на Аменхотеп IV обаче имал много жени. Сред тях била и една млада принцеса от Митани - малка и слабо известна държава на територията на днешна Сирия. Митани била основана от арийци, преселили се тук от Централна Азия, които били силно свързани с Древна Индия на империята Рама, както и с арийските ведически нашественици от 3000 г. пр. Хр. (чиято прародина най-вероятно е в областта на Алтайските планини в Монголия).

Тази митанийска принцеса била прочутата Нефертити. Аменхотеп IV се оженил и за нея, макар че официално му се водела мащеха, и тя му родила много дъщери. Някъде около 1360 г. пр. Хр. Аменхотеп IV решил да смени името си на Ехнатон - "Славата на Атон", след което двамата с Нефертити намислили да издигнат нов град на място, където дотогава нямало абсолютно нищо. Спрели се на района на Тел-ел-Амарна и основали своя Ахетатон ("Хоризонтът на Атон") на това място поради няколко причини. Първо, то се намирало в географския център на Египет. Освен това районът представлявал плодородна равнина с форма на полумесец и стръмни скали по краищата, които се приближавали до Нил и правели мястото удобно за отбрана при евентуална гражданска война. А такава наистина вече избухвала, макар че се водела до голяма степен подмолно.

Според Бари Уайн, който издаде през 1972 г. книгата си "Зад маската на Тутанкамон"4, Ехнатон станал известен като фараон еретик, тъй като подложил на натиск жреците на Амон и ги лишил от властта им в Египет. Владетелят провъзгласил, че многото египетски богове са всъщност лъжовни и че съществува един-единствен бог и това е Атон, или Слънцето! Като някакви монаси утописти Ехнатон и Нефертити освободили египетския народ (независимо дали са знаели и това) от хилядолетното иго на жреците на Амон и сатанинските ритуали, практикувани от тях.

И до днес повечето египтолози не разбират за какво всъщност е била борбата между привържениците на Атон и жреците на Амон. Може би те така и никога не ще проумеят принципите, лежащи в основата на конфликта. Свитъците от Мъртво море споменават за космическата битка между "Синовете на Светлината" и "Синовете на Мрака"; именно такава борба се е водила и на египетска земя в края на Новото царство.

В продължение на хиляда години жреците на Амон управлявали Египет, като манипулирали хората да почитат най-различни богове и богини, повечето от които (подобно на Озирис и Изида) били персонифицирани. Един от тези безброй египетски богове бил богът на злото Сет, от чието име произлиза и думата Сатана. Религията на Сет, подобно на множество днешни религии, се основавала на страха - който поднасял щедри дарове на храмовете, можел да бъде спокоен, че няма да го сполети нищо лошо (стига, разбира се, да бъде истински вярващ).

Според Уайн другото коварно поощрение за народа да следва жреците, било мумифицирането, което направо се превърнало в символ на Древен Египет. Това бил изключително скъп и продължителен процес. Отнемал 40 или повече нощи и обикновено струвал на семейството на починалия цяло състояние. Разбира се, колкото по-богат е бил човекът (като фараонът например), толкова повече се вдигали цените за мумифицирането и съпътстващите го церемонии.

Привържениците на Атон се отвращавали от мумифицирането поради няколко основателни причини. Подобно на мнозина египтяни (и със сигурност на митанийците като Нефертити), те вярвали в прераждането и мумифицирането влизало в пълен разрез с религиозните им убеждения. Освен това вярвали, че тялото на починалия трябва напълно да се разпадне (пепел при пепел, прах при прахта), преди личността да се прероди отново. Именно затова хиндуисти, будисти, джайнисти, зороастрийци, християни копти и т.н. предпочитат след смъртта си да бъдат кремирани или разчленени, за да се освободят завинаги от досегашното си материално тяло.

При мумифицирането обаче тялото не се разлага след смъртта - всъщност дори след хиляди години в мумиите могат да се открият живи тъкани. На теория дори е възможно египетските мумии да се клонират или да се извлече генетичен код от клетките им. Това (поне според вярванията на атонистите) е било най-сатанинската част от нечестивите действия на жреците на Амон - те довеждали своите жертви до положението да не могат да се преродят отново и да останат затворени на астрално ниво "за вечни времена".

С отстраняването на старото жречество Ехнатон и Нефертити се радвали на мирен и спокоен живот в новата си столица в пустинята. Нещата известно време вървели добре, докато свекървата не започнала да се намесва в семейния живот на царската двойка. Тейе непрекъснато натяквала, че Нефертити родила вече шест дъщери, но нямала нито един син. Кой тогава щял да наследи трона?

Междувременно жреците на Амон не останали със скръстени ръце, а се погрижили да организират заговор за унищожаването на Ахетатон и премахването на онези, които ги низвергнали. Според книгата на Филип Фанденберг "Нефертити"8 именно царицата била движещата сила на култа към Атон и всички в Египет го знаели много добре. Като митанийка Нефертити несъмнено е била възпитана според древната соларна религия на Атлантида и империята Рама, която проповядвала прераждането, кармата и различните нива на съществуване. Според тази вяра ангелите и архангелите живеят на по-високи нива от нас. Смятало се, че архангелите живеят на Слънцето, което е първоизточник на живота изобщо, както се вижда от Химна на Атон.

Сплетните настроили Ехнатон срещу Нефертити, която получила отделен дворец в Ахетатон. Това по същество представлявало развод по египетски и след отчуждаването между двамата Ехнатон се оженил за друга жена, чието име не е достигнало до нас. Според легендата жреците на Амон направили отровен пръстен, за да убият Нефертити. В Ахетатон бил изпратен човек, който да го поднесе на царицата. Той обаче се объркал и пръстенът попаднал у новата жена на Ехнатон вместо у набелязаната за жертва Нефертити. Новата царица умряла.

Историците все още спорят дали отровената царица е била майката на Тутанкамон. Горе-долу по същото време синът или братът (никой не е сигурен точно) на фараона Семенкара станал съуправител наред с Ехнатон и се оженил за най-голямата дъщеря на Нефертити - Меритатен. В Египет браковете между братя и сестри и дори между бащи и дъщери и майки и синове (какъвто бил случаят с Ехнатон) се смятали за нещо обичайно.

Около 1348 г. пр. Хр. Ехнатон се оженил за дъщеря си Анхесенпатон, която по онова време била едва дванадесетгодишна. По всяка вероятност бракът е целял да утвърди династията на Ехнатон/Нефертити, тъй като горе-долу по същото време умрял двадесетгодишният Семенкара - вероятно отровен от жреците на Амон. Ехнатон умрял малко по-късно от него, може би също от отрова. Непосредствено преди смъртта на фараона еретик, по всяка вероятност непосредствено след кончината на Семенкара, втората дъщеря на Нефертити и Ехнатон - Макетатон - изглежда е нападнала храма в Карнак в Тива (сега Луксор), който бил център на жреците на Амон. Армията й била победена, а принцесата - убита.

След това Анхесенпатон се омъжила за младия Тутанхатон, който по-късно щял да промени името си на Тутанхамон (Тутанкамон) - символ на победата над култа към Атон и триумфа на жреците на Амон. Нефертити останала сама в двореца си, а Тутанкамон се преместил отново в Тива, където на свой ред бил отровен на съвсем млада възраст.* Според легендата той бил дарен с отровно цвете, което одраскало бузата му. След него фараон станал генерал Хоремхеб**, който поискал да се ожени за Нефертити. Тя отказала. Не знаем какво се е случило с царицата след това. Предполага се, че е била оставена да изживее дните си в усамотение в опразнената столица сред пустинята. Мечтата й за величествен град на Новата епоха продължила едва няколко кратки години. След смъртта й жреците на Амон напълно унищожили Тел-ел-Амарна, а паметниците в Тива и навсякъде, където се срещали имената на Ехнатон, Нефертити или Атон, били заличени, унищожени или засипани.

* Проведените рентгенографски изследвания на мумията на Тутанкамон показват, че смъртта му е причинена от удар с тежък тъп предмет (вероятно боздуган) в тила. - Б. пр.

** След смъртта на Тутанкамон фараон става Ейе (Ай), който заемал важни постове още по времето на Аменхотеп III.. - Б. пр.

* * *

Историята на евреите

Малко след разгрома на атонистите, през 1307 г., дошъл краят на ХVIII династия, поставила началото на Новото царство. От около 1500 г. пр. Хр. евреите живеели в робство в Египет. В началото на ХIХ династия на сцената се появил човек на име Мойсей. Според добре познатата история той бил намерен от дъщерята на фараона в кошница сред тръстиките на Нил и израснал в царското семейство. При прочутия Изход от Египет, състоял се около 1280 г. пр. Хр., Мойсей повел "своя народ" и напуснали Египет през Червено море. Според Ралф Елис в книгата му "Исус, последният фараон"10 Мойсей възприел атонисткото вярване в един бог - Слънцето - и по време на изхода взел със себе си не само евреите (които живеели в Египет по времето на атонистите), но и египтяни, които се придържали към кредото на Ехнатон и Нефертити. След лутането из Синайския полуостров и Саудитска Арабия, според описанията продължило четири десетилетия, Мойсей ги завел до река Йордан, от другата страна на която се намирала обещаната от него Обетованата земя. Там той умрял, без да види с очите си Сион и Града на мира. Междувременно в Египет все по-безсилните фараони стояли начело на една все по-бързо сриваща се страна, управлявана от жреците на Амон, докато през 945 г. пр. Хр. властта преминала в ръцете на нубийските царе.

А в долината на Йордан синовете на фараоните поставили началото на цяла нова династия на царе слънца, или Синове на Слънцето. Саул, синът на Кис от рода на Вениамин, станал първият цар на държавата Израел, установена в района на Йерусалим след превземането на Йерихон. По всяка вероятност той царувал между 1020-1000 г. пр. Хр., макар че точните дати на управлението му все още са обект на спорове. В "Първа книга Царства" (глави 9-12) има няколко различни и противоречиви разказа как Саул се е възкачил на трона, но три момента изглеждат ясни: (1) появила се е нужда от цар, тъй като лошо организираният племенен съюз не бил в състояние да се справи с военната сила на филистимците; (2) военният талант и личната храброст на Саул го направили най-подходящия кандидат; (3) последният глава на съюза Самуил изиграл важна роля в избирането на Саул, въпреки че се противопоставял на установяването на монархията и търсел начини да ограничи властта на царя.

Останалата част от "Първа книга Царства" разказва за управлението на Саул, но симпатиите клонят повече в полза на Давид. Първоначално Саул се радвал на значителни успехи и допринесъл много за засилването и обединяването на еврейската държава. Той прогонил филистимците от централните хълмисти райони на страната и разпрострял властта си в Юдея и на север в Трансйордания. Не след дълго обаче Самуил се оттеглил. Загубата на подкрепа от страна на свещениците и растящата завист и подозрителност от страна на Саул към блестящия му млад военачалник Давид постепенно започнали да влияят зле върху преценките на царя. Той започнал да не обръща внимание на филистимската заплаха и така се стигнало до страшното му поражение при планината Гелвуя. Саул предпочел да се самоубие, вместо да падне в плен.