Вихрушка

ВИХРУШКА

Джо Гарбър

На брат ми, доктор Джон Гарбър

Първа част

Изгнанието на Чарли

Човек, който се опитва да отнесе у дома котка, като я държи за опашката, ще научи урок, който не може да се усвои по никакъв друг начин.

-Марк Твен

1.

Сладко отмъщение!

Вторник, 21 юли.

07:00 Източно време*

05:00 Планинско време**

* Часова зона в САЩ, която се намира пет часа преди Гринуич. - Б. пр.

** Часова зона в САЩ, която се намира седем часа преди Гринуич. - Б. пр.

Чарли Маккензи надникна над рамките на очилата за четене - стъклата им приличаха на полумесеци. Сгъна заплашително "Вашингтон Поуст", макар да се съмняваше, че изглежда заплашителен, и посегна към кафето си. Вестник, кафе, мързелива котка в скута и спокойна сутрин, през която да им се наслаждава - нима това не са изконни права на всеки човек?

Карли влезе с телефона в едната ръка, с другата притискаше двегодишния Джейсън към гърдите си.

- Татко, - каза задъхано, - обаждат се от Белия дом! Съветникът по националната сигурност!

Очевидно дъщеря му не зачиташе особено човешките права, или поне тези на мъжете. Затова обаче Чарли можеше да обвинява само себе си. Мери до последния си дъх настояваше, че Карли определено не била наследила тази черта от характера си от нейното семейство.

Чарли се извърна в плетения стол и хвърли поглед през верандата към зелената морава, простряла се чак до залива Чесапийк. Прекрасна лятна утрин - слънчева, но все още прохладна. Страхотно време, с едно малко изключение - буреносните облаци, покрили челото на Чарли.

- Прати го да пасе.

- Татко!

- Бати и прасе - каза Джейсън.

Шестгодишната Моли, стиснала полата на майка си от другата страна, възкликна:

- Мамо, Джейсън говори мръсотии!

- Номерата на дядо ти. Писна ми вече! - изсъска Карли, хвърли телефона в скута на Чарли и побърза да отведе децата си далеч от източника на лошо влияние.

Чарли вдигна телефона до ухото си и каза меко, почти нежно:

- Добро утро, Сам.

Отвърна му угоднически глас, изричаше всяка сричка със зле прикрит фалш:

- Чарли! Толкова се радвам да те чуя! Слава Богу, че те хванах у дома! Виж сега, изникна проблем, всъщност истинска каша, и президентът лично помоли да ти звънна...

Чарли го прекъсна с вежлив тон на човек, който прелива от добронамереност:

- Предай му най-сърдечните ми поздрави и му кажи да си го начука.

И прекъсна връзката. Слушалката на безжичния телефон изчурулика като птиченце.

"Осем секунди", прецени той и погледна отвратително безвкусния си часовник - "Ролекс Президент" от чисто злато. Цифрите на циферблата бяха от скъпоценни камъни. Беше му подарък от Филипинското правителство. Филипинците нямаха и капчица вкус.

"... три, четири, пет..."

За разлика, да речем, от италианците. Един италиански президент, не помнеше кой, те така и не оставаха на свобода достатъчно дълго, за да могат хората да запомнят имената им, му беше подарил безумно скъпа кафе машина "Фема", изработена от сребро. Именно нейната амброзия галеше небцето му в момента.

"... шест, седем, осем..." Дрън!

Точно на секундата. Чарли Маккензи никога не бъркаше. Натисна бутона на телефонната слушалка и се усмихна блажено - усмивка, достойна за човек, чакал обаждането на Сам цели две дълги години. Сега възнамеряваше напълно да се наслади на момента, в който тая шишкава мижитурка явно се нуждаеше от услугите му.

- Добре, Сам, щом безмозъчният глупак не може да се светне какво да направи, кажи му първо да си вземе вибратор.

Мазният тон на Сам бе изчезнал.

- Чарли, нямаме време за подобни разговори.

- "Вибратор" по принцип е синоним на "съветник по националната сигурност", но този път нещата са по-различни.

Сам реши да се направи на искрен:

- Работата е спешна. Дори думата "криза" не може да...

- Трябва обаче да е с по-мощно моторче - може би някое от онези, с които работят парните чукове, ще свърши работа.

Искреността също се изпари. Дойде ред на отчаянието.

- Добре де, добре. Кажи какво искаш и го получаваш - предаде се Сам, но побърза да добави: - Без извинение, разбира се.

Чарли прокара длан по наболата си брада. Трябваше да се избръсне, преди Сам да цъфне на вратата му. А това щеше да се случи сл-е-е-ед - той хвърли поглед към часовника си - петдесет и седем минути.

- Та казваш, каквото искам, така ли, Сам?

- Всичко, което е по силите ми.

"Да, със сигурност е отчаян. Значи вървим в правилна посока."

- Десет милиона.

До ушите му достигна едва чуто: "Мамка му".

- Според статистиката най-вероятно ми остават още тридесет и пет години на тази свят. Десет милиона правят към двеста и осемдесет хиляди годишно. Не е чак толкова много, като имаш предвид десетилетията ми вярна служба.

- Ако ги обърнеш в държавни ценни книжа, лихвата е триста хиляди.

- Ей, Сам, като си толкова добър математик, защо не можете да вържете бюджета в Белия дом, а? - изсумтя Чарли.

- Стига си се занасял - отряза го Сам, изкашля се и опита следващия подход: - Няма да се трогнеш, ако апелирам към патриотизма ти, нали?

Чарли си представи изражението на мазното лице на Сам - пресметливо, с присвити очи. Винаги бе такова.

- Миналия път вече го направи. Сега просто ще взема парите, благодаря.

- По дяволите, Чарли, знаеш, че няма откъде да извадя десет милиона...

- Ще ги вземеш от президентския фонд. От онази безотчетна безконтролна сметка, която Конгресът захранва веднъж годишно. Още от времето на Милард Филмор* всички я използват да плащат поръчкови убийства и да финансират, цитирам: "борци за свобода".

* Милард Филмор (1800-1874) - тринадесетият президент на САЩ, заемал поста от 1850 до 1853 г. - Б. пр.

- Много добре знаеш, че тази администрация изцяло подкрепя правото на живот и свободното съществуване.

Злите езици говореха, че безупречно напудрената външност на Сам прикрива ужасно избухлив нрав. Чарли обаче обичаше да си играе с фойерверки.

- Единственото нещо, което подкрепя всяка администрация, е преизбирането.

- Божичко, какво те е превърнало в такъв циник?

- Животът, прекаран в служба на президента.

Последва продължително мълчание, нарушавано единствено от почти недоловимото потропване на пръсти по бюрото от другия край на линията. Чарли се усмихна. Изчака. И точно както предполагаше, Сам се предаде:

- Десет милиона. Добре. Мога да ги намеря. Няма да е лесно, но мисля, че...

- Мислиш? Май ти се случва за пръв път, Сам. Да заговорничиш - да, да кроиш планове - да, да интригантстваш - да. Но да мислиш... Нее, май ти е за пръв път.

- Просто искам да кажа, че ще отнеме време.

- Така е. Дори знам колко. Точно пет минути. След това ще проверя швейцарската си банкова сметка. Ако от вчера е набъбнала с десет милиона в зелено, ще ти вдигна телефона. Ако не... - Чарли искрено съжали, че Сам не може да види вълчата му усмивка - няма да вдигам. Айде, чао.

- Не! Чакай! Не знам номера на сметката ти!

- Стига глупости! Досието ми лежи на бюрото пред теб, а сметката ми фигурира още на първата страница.

- Ъъъъ... да бе, така е, ама...

Телефонът изчурулика весело като пойна птичка, която скоро ще бъде нахранена.

Чарли си допи кафето, захвърли недочетения вестник на масичката и влезе в къщата: от верандата се влизаше директно в бърлогата му. Лаптопът му "Епъл" вече работеше и усърдно претърсваше интернет пространството за двусмислена информация: за хората от типа на Чарли тя винаги беше ужасно привлекателна.

Той натрака интернет адреса на швейцарската си банка, намери страницата и вкара паролата си в момента, в който хилядата долара, които държеше, за да не му закрият сметката, нарастваха и се превръщаха в десет милиона хиляда долара и нула-нула цента.

Бръкна под бюрото и издърпа едно кабелче. Екранът на компютъра премигна. Модемът му вече не бе свързан с ултрабързия кабелен интернет на Управлението, който любезно му позволиха да продължи да ползва, след като го изритаха оттам. В момента Чарли влизаше в световната мрежа чрез обикновена телефонна линия.

Е, може би не съвсем обикновена.

Въпросният телефонен кабел влизаше в пода, проникваше в мазето и оттам поемаше по една пластмасова тръба, за да измине сто и тридесет метра до мазето на съседа. Чарли плати на един познат хакер да върже телефона му към резервната линия на съседа, която се ползваше единствено от бавачките на децата, и то в спешни случаи. Работата бе свършена късно след полунощ или по-точно много рано сутринта.

Чарли дори не можеше да си представи колко агенции, служби и бюра следят интернет връзката му. Никой от тях обаче нямаше представа за тайния кабел.

Натисна няколко клавиша. Десетте милиона от швейцарската банкова сметка се разбягаха в различни посоки и се изпокриха в най-различни миши дупки, от които компютърни програми щяха да ги пренасочат към няколко безупречни финансови институции.

Сам нямаше да си върне парите. Нямаше дори да разбере къде са изчезнали.

Телефонът иззвъня.

- Здрасти, Сам.

- Наред ли е всичко?

- Дотук добре - отвърна Чарли, като натърти на "дотук".

Както се и очакваше, Сам измърмори някаква мръсотия.

- Какво още искаш?

- Знаеш, че социалната ни система е страшно пробита. Дъщеря ми получава жълти стотинки, за да отглежда децата си. Онази сифилистична гадина в човешки облик, която се разведе с нея, още щом името ми се появи по вестниците...

- Колко още искаш, Чарли? Спести ми лирическите отклонения и просто кажи колко още.

- Още десет милиона.