Инстинкт на убиец

ДЖОУЗЕФ ФАЙНДЪР

ИНСТИНКТ НА УБИЕЦ

Посетете страницата на автора: www.josephfinder.com

На Ема, бейзболната ми фанатичка

"Когато ученикът е готов, учителят се появява."

Будистка поговорка

ПРОЛОГ

Никога преди не бях стрелял.

Всъщност, до тази вечер дори не бях държал пистолет.

Полуавтоматичният колт, четиридесет и пети калибър, лежеше тежко и неудобно в ръката ми. Дръжката му беше груба. Не можех да се прицеля. Но пък той бе достатъчно близо до мен, за да пронижа с куршум гърдите му. Ако не го направех, ако не го убиех сега, нямаше никакво съмнение, че той щеше да ми види сметката. Не бях от неговата класа и двамата го знаехме.

Беше посред нощ и бяхме единствените на двадесетия етаж, вероятно единствените в цялата сграда. Лабиринтът от преградените работни кутийки пред офиса ми бе тъмен. Надали някога вече щях да видя хората, с които работех.

Ръката ми трепереше, но натиснах спусъка.

Ако ме бяхте погледнали само преди няколко дни, щяхте да видите преуспяващ началник в голяма корпорация. Тип с важна служба и красива съпруга. Човек, за когото всичко върви идеално.

Представата ми за опасност бе да си легна, без да си измия зъбите.

А сега си мисля, че мога да не доживея до сутринта.

Къде сгреших? Кога започнах да греша? В първи клас, когато ударих Шон Хърлихи със снежна топка? Или в четвърти, когато бях избран едва трети в отбора?

Не, мога с точност да ви кажа кога започна.

Преди десет месеца.

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Добре, аз съм пълен идиот.

Колата ми хлътна в канавката, защото се опитвах да направя няколко неща едновременно. Радиото гърмеше силно и шофирах прекалено бързо, тъй като закъснявах, както обикновено. Лявата ми ръка бе на волана, а с дясната траках по клавишите на миникомпютъра, за да си проверя електронната поща. Надявах се, че най-после съм заковал сделка със сериозен клиент. Повечето писма обаче се отнасяха за напускането на районния ни вицепрезидент, който тъкмо се бе преместил в "Сони". После мобифонът ми звънна. Метнах компютърчето на седалката и грабнах телефона.

По звъненето разбрах, че е жена ми - Кейт, затова не си направих труда да намаля музиката. Реших, че просто ми се обажда, за да разбере кога ще се прибера, та да може да приготви вечерята. През последните няколко месеца бе откачила на тема здравословно хранене - кафяв ориз, водорасли и разни други гадости. Сигурно бяха адски полезни, тъй като вкусът им бе отвратителен. Ала никога не бих споделил мнението си с нея.

Но не се обаждаше за вечерята. Веднага разбрах, че бе плакала, и още преди да каже и дума, знаех защо.

- Димарко се обади - съобщи ми Кейт.

Димарко бе лекарят от бостънския център по инвинтро, който се опитваше да ни помогне да заченем дете от около две години. Не възлагах големи надежди, а и не познавах лично човек, заченат в епруветка, затова силно се съмнявах. Смятах, че техниката е подходяща за плазмени телевизори, а не за правене на бебета. Но все пак се почувствах сякаш ме бяха фраснали в корема.

Най-лошото обаче бе какво новината щеше да причини на Кейт. Напоследък бездруго бе ужасно изнервена от инжекциите с хормони. Сега сигурно щеше да изпадне в нервна криза.

- Наистина съжалявам - казах.

- Няма да ни позволят да опитваме цял живот - почти проплака тя. - Пука им само за резултатите, а ние сме пълен провал.

- Кейти, това е едва третият ни опит. А и шансът е само около десет процента, нали? Ще продължим да опитваме, бебчо. Това е всичко.

- Какво ще правим, ако пак не се получи?

Сърцето ми се сви от мъката в гласа й.

- Не мога да отида в Калифорния и да пробвам с чужда яйцеклетка. Не мога да мина през всичко това. Дали да не помислим за осиновяване? Джейсън, едва те чувам.

Нямах нищо против осиновяването. А и не съм малоумен, затова реших да намаля музиката. На волана има някакво миниатюрно копче, чието действие все още не бях схванал напълно, затова започнах да натискам различните бутони с палец, но внезапно музиката загърмя още по-силно.

- Кейт - започнах, но в същия миг осъзнах, че колата бе отбила на банкета, а после - вън от пътя.

Пуснах телефона и стиснах волана с две ръце, но бе прекалено късно.

Чу се силен удар. Завъртях волана и скочих на спирачките.

Кошмарно хрущене на метал. Бях отхвърлен напред към волана, после назад. Внезапно колата се обърна на едната си страна. Моторът ръмжеше, колелата се въртяха във въздуха.

Веднага разбрах, че не съм сериозно ранен. Май само си бях натъртил ребрата. Странна работа, незабавно си припомних старите черно-бели шофьорски филми - онези, с които плашеха начинаещите през шестдесетте години, със заглавия като "Последната среща" и "Механична смърт". Един от приятелите ми в колежа имаше видеокасета с такъв филм. Гледането му можеше да ти изкара акъла от страх. Не можех да повярвам, че някой би седнал зад волана, след като е гледал "Механична смърт".

Завъртях ключа, изключих радиото и поседях безмълвно няколко секунди. После взех мобифона от пода, за да се обадя на пътна помощ.

Чух писъците на Кейт.

- Хей - казах тихо.

- Джейсън, добре ли си? - уплашено извика тя. - Какво стана?

- Добре съм, бебчо.

- Джейсън, за Бога, катастрофа ли направи?

- Не се тревожи, сладурче. Съвсем добре съм. Всичко е наред. Не се притеснявай.

Четиридесет и пет минути по-късно се появи яркочервен пикап с платформа. Каросерията му бе украсена с огромен надпис "М. Е. Уолш". Шофьорът се приближи към мен с бележник в ръка. Беше висок, широкоплещест тип с брада катинарче. Широка лента придържаше назад дългата му прошарена коса. Беше облечен в черно кожено яке с емблемата на "Харли Дейвидсън".

- Кофти работа - отбеляза той.

- Благодаря за помощта - отвърнах.

- Няма проблеми - кимна Харли. - Позволи ми да отгатна. Говорил си по мобифона, нали?

Примигнах, поколебах се за миг и признах засрамено:

- Да.

- Проклетите неща са истинска напаст.

- Така си е - съгласих се.

Да бе, сякаш можех да оцелея без мобифона. Но пък този тип не изглеждаше от хората, които са непрестанно на телефона. Караше пикап и мотор. Вероятно в пикапа имаше радиостанция, тютюн за дъвчене и диск с кънтри музика. И руло тоалетна хартия в жабката. Явно беше човек, който си коси тревата сам и е влюбен в колата си. Човек, който мисли, че последните четири думи от националния химн са: "Господа, стартирайте двигателите си."

- Добре ли си? - попита ме той.

- Да, добре съм.

Непознатият паркира пикапа пред акурата ми, спусна платформата и закачи теглича. Стартира мотора и започна да дърпа колата ми от канавката. За щастие, бяхме на доста безлюдно шосе - винаги се връщам от офиса във Фрамингам по краткия път - така че покрай нас не профучаваха прекалено много коли. Забелязах, че от едната страна на пикапа има жълта лепенка с надпис: "Подкрепете войниците ни", а на предното стъкло друга, която гласеше: "Военнопленник/Изчезнал при акция". Реших да не критикувам войната в Ирак, тъй като нямах желание този тип да ми прекърши врата с голи ръце.

- Качвай се - подкани ме той.

Каросерията миришеше на застоял цигарен дим и бензин. Таблото бе украсено с лепенка на специалните части. Започвах да изпитвам нежни чувства към войната.

- Имаш ли предпочитания към определен сервиз? - попита ме той.

Едва го чух заради воя на хидравликата на платформата.

Имах близък приятел, откачен на тема коли, но аз самият не можех да отлича карбуратор от карибу.

- Не катастрофирам често - отговорих.

- Не ми приличаш на хората, които вдигат капака на колата или си сменят маслото сами - усмихна се Харли. - Знам един добър сервиз - добави той. - Не е далеч оттук.

Седяхме мълчаливо, а той шофираше внимателно. Направих няколко опита да започна разговор, но ми се стори, че се мъча да запаля мокра клечка кибрит.

По принцип мога да говоря с всеки за всичко - спорт, деца, кучета, телевизия, каквото и да е. Работех като мениджър по продажбите за една от най-големите компании в света, която се съревноваваше със "Сони" и "Панасоник". Произвеждахме онези огромни, красиви плазмени телевизори и монитори, за които хората мечтаят. Великолепни продукти. И бях открил, че истински добрите продавачи можеха да започнат разговор с кого ли не. Аз бях един от тях.

Но този тип не искаше да говори и след известно време се предадох. Изпитвах известно неудобство - седях на предната седалка на пикап, шофиран от член на Ангелите от ада, бях издокаран в скъп костюм и се опитвах да избегна дъвката или каквото друго бе залепено на мушамената тапицерия. Опипах ребрата си и реших, че няма нищо счупено. Всъщност, почти не усещах болка.

Зазяпах се в лепенките по таблото. Освен онази с емблемата на специалните части, имаше една със знаме с надпис "Тези цветове не избеляват" и друга, която гласеше: "Специалните части - аз съм мъжът, за когото майка ти те предупреждаваше."

- Твой ли е пикапът? - попитах след малко.

- Не. Приятелят ми притежава компания за пътна помощ и понякога му помагам.

Я, май ставаше приказлив.

- Той от специалните части ли е? - полюбопитствах.

Дълго мълчание. Да не би да бе неучтиво да питаш дали някой е от специалните части? Или пък ако отговореше, после трябваше да ме убие?

Тъкмо се канех да повторя въпроса, когато Харли проговори:

- И двамата служихме там.

- Аха - кимнах, после замълчахме.

Харли пусна радиото. Предаваха бейзболния мач между "Ред Сокс" и сиатълските "Маринърс" от стадион "Фенуей". Играта беше напрегната и интересна. Обичам да слушам бейзбол по радиото. Имам огромен плазмен телевизор у дома, който купих с намаление като служител на компанията, и често гледам спортните предавания на него. Но нищо не може да се сравни с бейзбол по радиото - изтракването на бухалката, ревящата тълпа, дори тъпите реклами. Класика. Коментаторите звучат точно както когато бях дете, а вероятно са звучали по същия начин и в детството на баща ми. Равните им гласове са като стар чифт маратонки - удобни, познати и поизносени. Използват клишета и внезапно се въодушевяват и започват да крещят.

Единият от коментаторите говореше за питчъра на "Ред Сокс":

- ... дори във върховния момент на кариерата си, той никога няма да приближи рекорда от сто и една мили в час, постигнат от... Джери, трябва да знаеш чий е рекордът, нали?

Другият тип отговори:

- Да, Нолън Райън.

- Нолън Райън - повтори първият. - Много добре. Двадесети август, хиляда деветстотин седемдесет и четвърта, на стадиона в Анахайм.

Вероятно четеше от телепромтера.

- Грешка - казах.

Харли се извърна към мен.

- Какво?

- Тези типове не знаят какво говорят. Рекордът за бързина принадлежи на Марк Уолърс.

- Точно така - кимна Харли. - Марк Уолърс. Сто и три мили в час, хиляда деветстотин деветдесет и пета.

- Браво - изненадах се леко.

- Летните тренировки на "Атланта Брейвс" - ухили се той с блестящо белите си зъби. - Мислех, че никой освен мен не го знае.

- Разбира се, най-бързият питчър, макар и не от главната лига...

- Стив Далковски - прекъсна ме Харли. - Сто и десет мили в час.

- Разбил маската на рефера - добавих. - Значи и ти си бил луд на тема бейзбол като дете, а? С колекция от хиляди бейзболни картички?

Той отново се усмихна.

- Позна. От чудесните пакетчета дъвка "Топс".

- Но дъвките винаги омазваха една от картите в пакета, нали?

Харли се засмя.

- Баща ти водеше ли те често във "Фенуей"? - попитах.

- Не съм израснал тук - отговори той. - От Мичиган съм. Баща ми нямаше време за мен, а и не можехме да си позволим билетите за мачовете.

- И ние не можехме - казах. - Затова слушах мачовете по радиото.

- И аз така.

- Играеше ли бейзбол в задния двор? Чупеше ли съседските прозорци? - засмях се.

- Нямахме заден двор.

- Ние също. Приятелите ми и аз играехме в парка.

Той кимна и се усмихна.

Имах чувството, че познавам този тип. Бяхме с еднакъв произход - без пари, без задни дворове. Само дето аз завърших колеж и седях тук, издокаран в скъп костюм, а той се бе записал в армията като много от приятелите ми от гимназията.

Известно време слушахме мача. Беше ред на питчъра на Сиатъл. Чухме изтрещяването на топката в бухалката.

- Висока топка в лявото поле! - изрева спортният коментатор.

Топката летеше право към ръкавицата на играч от нашия отбор, който бе прочут с некадърността си.

- Ще я хване - заяви коментаторът. - Лети право към ръкавицата му.

- Ще я изпусне - казах.

Харли се засмя.

- Обзалагам се, че позна.

- Ето, слушай.

Харли се засмя още по-силно.

- Болезнена работа.

От стадиона долетяха разочаровани викове.

- Топката удари задната част на ръкавицата - съобщи коментаторът. - Страхотна грешка.

Изстенахме едновременно.

Харли изключи радиото.

- Не мога да понеса повече - заяви той.

- Благодаря ти - казах, когато отбихме на паркинга на сервиза.

Мястото бе мърляво и изглеждаше като ремонтирана бензиностанция. Надписът гласеше: "Автосервиз "Уилки". Дежурният управител се казваше Абдул и вероятно не минаваше лесно през проверките по летищата напоследък. Помислих си, че Харли веднага ще свали колата ми от платформата, но той влезе в чакалнята и загледа как Абдул записваше данните от застраховката ми. И тук забелязах лепенки на специалните части.

- Джеремая вкъщи ли си е? - попита Харли.

- Да - отговори Абдул. - Разбира се. У дома, с децата.

- Това е мой приятел - обясни Харли. - Погрижете се добре за него.

Огледах се и загрях, че говореше за мен.

- Разбира се, Кърт - кимна Абдул.

- Кажи на Джери, че съм идвал тук - заръча Харли.

Зачетох се в стар екземпляр на "Максим", а шофьорът на пикапа и Абдул влязоха в сервиза. Върнаха се след няколко минути.

- Абдул ще възложи колата ти на най-добрия си монтьор - съобщи ми Харли. - Тук си вършат добре работата. Имат дори компютризирана система за смесване на бои. Чудесна работилница. Оправете се със застраховката, а аз ще закарам колата в сервиза.

- Благодаря ти - казах.

- Добре, Кърт, ще се видим по-късно - кимна Абдул.

Излязох след няколко минути и открих Харли, седнал в пикапа. Двигателят ръмжеше тихо, а той слушаше мача по радиото.

- Къде живееш? - попита ме той. - Ще те закарам до вас.

- Доста далеч съм. Белмонт.

- Вземи си нещата от колата и се качвай.

- Наистина ли нямаш нищо против?

- Плащат ми на час, а не на бройка.

Взех си дисковете от пода на колата, куфарчето и бейзболната ръкавица от задната седалка.

- Да не си работил в сервиз? - попитах, когато се качих в пикапа.

- Работил съм какво ли не - отвърна той.

- Харесва ли ти да превозваш развалени коли?

Той се извърна и ме изгледа, сякаш внезапно бях откачил.

- Работя каквото падне.

- Хората вече не обичат ли да наемат войници?

- Хората обичат да наемат войници - отговори той. - Но не и такива с ПУ.

- Какво е ПУ?

- Позорно уволнение. Задължен си да го впишеш в молбата, а веднага щом го видят, те изритват навън.

- Ох - притесних се. - Съжалявам, че попитах. Не е моя работа.

- Не е болка за умиране. Но просто ме дразни. Ако те уволнят по този начин, не получаваш пенсия, нито осигуровки като ветеран. Гадна история.

- Как се случи? - попитах. - Ако нямаш нищо против да ми обясниш, разбира се.

Поредното дълго мълчание. Той даде мигач и мина в другата лента.

- Не, нямам нищо против.

Отново замълча и се зачудих дали изобщо възнамеряваше да ми отговори. После каза:

- Командирът нареди на половината от екипа ни да отидат на самоубийствена мисия до Тикрит. Казах му, че шансът да попаднат в засада е деветдесет и девет процента. И знаеш ли какво стана? Наистина попаднаха в засада. Атакуваха ги с ракети. Моят приятел - Джими Донадио - бе убит.

Харли замълча и се вторачи в пътя.

- Добро хлапе беше - продължи след малко. - Тъкмо му предстоеше да си замине за вкъщи и да види бебето си за първи път. Много го обичах. И побеснях. Нахвърлих се върху командира и го фраснах с глава в лицето. Счупих му носа.

- Леле - изсумтях. - Господи! Не те обвинявам. На военен съд ли те пратиха?

Харли сви рамене.

- Имах късмет, че не ме заключиха в Левънуърт. За щастие никой не искаше да се разчуе какво бе станало в онази нощ. Началниците определено не горяха от желание военната полиция да си зарови носа в случая. Щеше да е лошо за морала на войниците. А най-вече - лоша реклама. Тогава ми предложиха да приема позорното уволнение вместо да лежа в затвора.

- Леле - повторих.

- А ти какъв си? Адвокат ли?

- Не. Продавач.

- Къде?

- В "Ентроникс". Във Фрамингам.

- Страхотно. Можеш ли да ми уредиш евтин плазмен телевизор?

Поколебах се.

- Не продавам на дребно, но може и да успея да направя нещо.

Той се усмихна.

- Шегувам се. Не мога да си позволя плазмен телевизор, дори на цени на едро. Забелязах бейзболната ти ръкавица. Много е готина. Златната ръкавица на "Раулингс". Професионалистите използват такива. Изглежда чисто нова. Наскоро ли я купи?

- Преди две години. Подарък от жена ми.

- Аха. Играеш ли?

- Не много. Най-вече в отбора на компанията. Но сме скапаняци. Този сезон претърпяваме загуба след загуба. Също като балтиморските "Ориолс" през 1988-а. Ти играеш ли?

Харли отново сви рамене.

- Играех.

Ново мълчание.

- В училищния отбор ли беше? - попитах.

- Детройтските "Тайгърс" ме поканиха, но не подписах договор.

- Сериозно ли говориш?

- Скоростта ми беше деветдесет и четири или и пет мили в час.

- Мили Боже! - извиках изненадано и се вторачих в него.

- Но тогава дори не мислех за игра. Записах се в армията. Казвам се Кърт, между другото - протегна ми ръка той и стисна моята здраво. - Кърт Семко.

- Джейсън Стедман.

Замълчахме и внезапно ми дойде страхотна идея.

- Имаме нужда от питчър - казах.

- Кой има нужда?

- Отборът на компанията ни. Утре вечер имаме мач. Искаш ли да играеш с нас?

- Не трябва ли да работя за компанията? - попита Кърт след малко.

- Момчетата, с които ще играем, нямат представа кой работи за компанията и кой не.

Кърт отново замълча.

- Е, какво мислиш? - попитах след минута.

Той сви рамене.

- Не знам.

Гледаше си пътя, но на лицето му се изписа лека усмивка.

В онзи момент идеята ми се струваше чудесна.