Песента от параклиса

МЕРИ ХИГИНС КЛАРК

ПЕСЕНТА ОТ ПАРАКЛИСА

ПРОЛОГ

Баща ми беше градинар в имението "Карингтън". Разположено на петдесет акра, то бе един от последните частни имоти с подобни размери в Ингълуд, Ню Джърси, тузарско градче на около пет километра западно от Манхатън.

Един съботен следобед през август преди двадесет и две години, когато бях едва на шест, баща ми реши да провери новото осветление, макар да бе почивния му ден. Семейство Карингтън щяха да дават прием за двеста души същата вечер. Татко, който вече имаше проблеми с работодателите заради пиенето си, осъзнаваше, че ако фенерите и лампите, окачени на безброй места из елегантните градини, не функционират правилно, това можеше да означава край на службата му.

Тъй като живеехме сами, нямаше друг избор, освен да ме вземе със себе си. Настани ме на пейка в градината до терасата и строго ми нареди да не мърдам от мястото си, докато се върне. После добави:

- Може да се позабавя, така че ако ти се наложи да използваш тоалетната, влез през задната врата. Тоалетната за прислугата е точно срещу нея.

Точно от такова позволение се нуждаех. Бях чувала баща ми да описва великолепната сграда на баба ми и въображението ми се бе развихрило лудо. Къщата беила построена в Уелс през седемнадесети век и дори имало малък скрит параклис, където свещеникът живеел и водел тайни църковни служби по времето, когато Оливър Кромуел се опитвал с насилие да унищожи всички следи от католицизма в Англия. През 1848 година първият Питър Карингтън я купил, докарал я в Ингълуд и я издигнал отново камък по камък.

От описанието на баща ми знаех, че параклисът има тежка дървена врата и се намира в края на коридора на втория етаж.

Бях си наумила да го видя.

Изчаках пет минути след като той изчезна в градината, и после се втурнах към вратата, която ми беше показал. Задното стълбище се намираше вдясно и аз тихо се прокраднах нагоре. Ако се натъкнех на някого, възнамерявах да кажа, че търся тоалетната, което отчасти си беше истина.

На втория етаж, обзета от притеснение, тръгнах на пръсти по застлания с килим безкраен коридор. След малко видях тежка дървена врата, която изглеждаше не на място в модернизирания дом.

Придобила смелост от късмета, че не срещнах никого, изтичах енергично и отворих вратата. Тя изскърца силно, докато я дърпах, но се открехна и успях да промъкна вътре.

Стори ми се, че се връщам обратно във времето. Параклисът бе много по-малък, отколкото очаквах. Бях си го представяла като параклиса в катедралата "Сейнт Патрик", където баба винаги спираше да запали свещичка за майка ми в редките случаи, когато пазарувахме в Ню Йорк. Баба вечно ми повтаряше колко красива изглеждала мама, когато се омъжила за баща ми в катедралата.

Стените и подът на параклиса бяха каменни, а въздухът - влажен и студен.

Единственият религиозен предмет в помещението бе олющена и очукана статуя на Богородица. Мъждива свещ на батерия осигуряваше слабо осветление. Двете редици дървени пейки бяха обърнати към малка дървена маса, която вероятно служеше за олтар.

Оглеждах параклиса любопитно, когато чух скърцането на вратата и разбрах, че някой се опитва да я отвори. Направих единственото, за което се сетих - шмугнах се между пейките, проснах се на пода и закрих лице с ръцете си като щраус.

По гласовете разбрах, че в параклиса бяха влезли мъж и жена. Шептяха ядосано, а гласовете им отекваха в каменните стени. Караха се за пари, тема, която ми бе добре позната. Баба вечно мъмреше татко и изтъкваше, че ако продължава да пие, ще останем без покрив над главите.

Жената искаше пари, а мъжът твърдеше, че вече е платил достатъчно. Тогава тя каза:

- Кълна се, че това ще е за последен път.

Мъжът отговори:

- Чувал съм тази песен и преди.

Знам, че споменът ми е абсолютно точен. Откак се помнех, нямах майка, за разлика от приятелите ми в детската градина. И винаги молех баба да ми разказва за нея. Един от любимите спомени на баба бе как мама участвала в училищна пиеса, където пяла песента "Чувал съм тази песен и преди".

- Катрин, майка ти пееше толкова хубаво - казваше баба. - Имаше великолепен глас. Всички заръкопляскаха лудо и я извикаха на бис. И тя отново изпя песента.

После баба започваше да тананика.

След последните думи на мъжа, не чух останалото с изключение на шепота на жената.

- Не забравяй - просъска тя и излезе от параклиса.

Мъжът остана. Чувах тежкото му разгневено дишане. После той тихичко започна да си тананика песента, която майка ми бе пяла на училищното представление. Като се върна назад в спомените, смятам, че се опитваше да се успокои. След няколко минути спря да тананика и излезе от параклиса.

Изчаках известно време, което ми стори като цяла вечност, после и аз излязох. Забързах надолу по стълбите и обратно към градината. Разбира се, никога не споменах пред баща ми, че съм влизала в къщата, нито какво бях чула в параклиса. Но споменът не избледня и съм сигурна във всяка дума, която чух.

Не знам кои бяха тези хора. Но сега, двадесет и две години по-късно, трябва да разбера. Единственото, което научих със сигурност, е, че в къщата имало доста гости, останали да спят там, както и пет души от прислугата, и шефът на местната служба за сервиране по домовете и екипа му. Но тази информация едва ли щеше да е достатъчна, за да спаси живота на мъжа ми, ако изобщо си заслужаваше да бъде спасен.

1.

Израснах в сянката на отвличането на бебето Линдбърг.

С това имам предвид, че съм родена и израснала в Ингълуд, Ню Джърси. През 1932 година внукът на най-известния жител на Ингълуд, посланик Дуайт Мороу, бил отвлечен. На всичкото отгоре бащата на бебето бил най-прочутият човек в света в момента - полковник Чарлз Линдбърг, прелетял океана съвсем сам в едномоторния си самолет "Духът на свети Луис".

Баба ми, която била на осем години по онова време, си спомня огромните заглавия по вестниците, тълпите репортери, струпали се пред имението на посланик Мороу, ареста и делото на Бруно Хауптман.

Изминало доста време и спомените избледнели. Днес най-известното имение в Ингълуд е "Карингтън", с приличащата на замък каменна постройка, където се бях промъкнала като дете.

Всички тези мисли препускаха из главата ми, когато за втори път през живота си минах през портата на имението. Припомних си любопитното шестгодишно хлапе, което бях преди двадесет и две години. Вероятно споменът за уволнението на баща ми няколко седмици след посещението ми в "Карингтън" ме накара да се почувствам неудобно. Слънчевата октомврийска сутрин се бе превърнала в мрачен и влажен следобед и ми се искаше да си бях облякла по-дебело сако. Това, което бях избрала, сега ми се стори прекалено леко и светло.

Инстинктивно паркирах купената си на старо кола встрани от впечатляващия частен път, тъй като не исках да я оглеждат презрително. Сто и осемдесет хиляди километра се отразяват сериозно на вида на една кола, макар да е току-що измита и излъскана.

Бях прибрала косата си на кок, но вятърът я поразроши, докато се качвах по стълбите и звънях. Мъж на около петдесет и пет години с оредяваща коса и тънки стиснати устни отвори вратата. Беше облечен в тъмен костюм и не знаех дали е иконом или секретар, но още преди да проговоря, той ми съобщи, че господин Карингтън ме очаква, и ме покани да вляза.

Просторното фоайе бе осветено само от дневната светлина, която проникваше през витражните прозорци. Рицар в броня стоеше до средновековен гоблен, пресъздаващ бойно поле. Копнеех да разгледам внимателно гоблена, но вместо това послушно последвах мъжа по коридора към библиотеката.

- Госпожица Лансинг е тук, господин Карингтън - съобщи той. - Ще бъда в кабинета.

По тази забележка реших, че е секретар.

Когато бях малка, обичах да рисувам картинки на дома, в който бих искала да живея. Една от любимите ми стаи бе тази, в която можех да седна и да си чета спокойно цял следобед. В нея винаги имаше камина и рафтове с безброй книги. Едната версия включваше удобно канапе. Рисувах се сгушена в ъгъла на канапето, хванала по една книга във всяка ръка. Не казвам, че съм художничка, защото определено нямам подобна дарба. Рисувах фигурите като клечки, рафтовете бяха неравни, а килимът - шарено копие на великолепен старинен килим, който бях видяла на витрината на антикварен магазин. Не можех да предам на хартия картините от въображението си, но знаех какво искам. Исках стая като тази, в която стоях сега.

Питър Карингтън седеше в огромно кожено кресло, качил крака на табуретката пред себе си. Лампата до него осветяваше не само книгата, която четеше, но и изискания му профил.

Носеше очила, които се смъкнаха надолу по носа му, когато вдигна глава. Той ги свали, остави ги на масата и се изправи. Бях го срещала няколко пъти из града, бях виждала и снимката му по вестниците, така че имах известна представа как изглежда, но да стоиш пред този мъж бе нещо различно. Питър Карингтън излъчваше спокойна самоувереност и авторитет дори когато се усмихваше и ръкуваше.

- Написахте ми доста убедително писмо, Катрин Лансинг.

- Благодаря ви, че ми позволихте да ви посетя, господин Карингтън.

Ръкостискането му бе мъжествено и солидно. Знаех, че ме изучава, както аз него. Беше по-висок, отколкото си мислех, и имаше стегнатото слабо тяло на бегач. Очите му бяха сивкаво-сини. Тясното му лице бе обрамчено от тъмнокестенява коса. Носеше тъмнокафяв пуловер с керемиденочервени нишки. Ако трябваше да отгатна професията му по външния вид, бих казала, че е професор в колеж.

Знаех, че е на четиридесет и две. Това означаваше, че е бил на около двадесет, когато се промъкнах в дома му като дете. Зачудих се дали си е бил у дома за онзи прием. Бе възможно, разбира се. В края на август можеше още да не се е върнал в "Принстън", където бе студент. Или пък, ако вече е започнал училище, навярно се е прибрал за уикенда. Принстънският университет се намираше само на около час и половина оттук.

Карингтън ме покани да седна в едно от креслата пред камината.

- Търсех си извинение да запаля огъня - каза той усмихнато. - И днес следобед времето ми го даде.

Знаех, че лимоненозеленото ми сако е по-подходящо за август, отколкото за края на есента. Усетих разрошен кичур коса на рамото си и се опитах да го вмъкна овратно в кока.

Имам магистърска степен по библиотекознание. Страстта ми към книгите бе решила избора ми на кариера. Откак се дипломирах преди пет години, работя в обществената библиотека в Ингълуд и се занимавам сериозно с проекта за ограмотяване на обществеността.

Сега се намирах във впечатляваща библиотека. Планирах прием за набиране на средства за ограмотяващата програма и ми се искаше да го направя страхотен. Но единственият начин да накарам хората да платят триста долара за поканата бе да направя приема в тази къща. Дворецът на семейство Карингтън бе прочут в Ингълуд и околните градчета. Всички знаеха историята му и как е бил докаран от Уелс. Бях убедена, че възможността да проникнеш в него би ни помогнала неимоверно за набирането на пари.

Обикновено се чувствам напълно удобно в собствената си кожа, но седнала тук, под изпитателния поглед на сивите очи, се притесн. Внезапно се превърнах отново в дъщерята на градинаря, който пиеше прекалено много.

Стегни се, заповядах си. Престани с тези дивотии. Разтърсих глава и започнах отрепетираната си реч.

- Господин Карингтън, както ви писах, съществуват безброй добри каузи, които карат хората да дават чекове. Разбира се, невъзможно е за човек да ги поддържа всичките. Честно казано, в наши дни дори богатите хора се чувстват поизчерпани. Затова за нашия прием е изключително важно да намерим начин да накараме хората да напишат по-голяма сума на чека.

Изложих пред него молбата си да ни позволи да направим приема в дома му. Забелязах как изражението му се промени и устните му се готвят да изрекат "не".

- Госпожице Лансинг - започна той любезно.

- Моля, наричайте ме Кей.

- Мислех, че името ви е Катрин.

- Да, на акта за раждане и пред баба ми.

Той се засмя.

- Разбирам. Кей, с удоволствие бих ви написал чек... - изрече мило.

Прекъснах го.

- Сигурна съм, че бихте го направили. Но, както вече ви писах, става дума за нещо повече от пари. Нуждаем се от доброволци, за да учим хората да четат, а най-добрият начин да ги наберем е да ги накараме да пожелаят да присъстват на приема и тогава да ги запишем. Познавам чудесен ресторантьор, който обеща да ни направи отстъпка в цената, ако организираме благотворителното събитие тук. Става дума само за два часа, а това ще означава страшно много за много хора.

- Трябва да помисля по въпроса - каза Питър Карингтън и се надигна.

Срещата ни бе приключила. Замислих се за миг и реших, че няма какво да изгубя, ако добавя още нещо.

- Господин Карингтън, проучих семейството ви подробно. В продължение на десетки години домът ви е бил един от най-гостоприемните в област Берген. Баща ви, дядо ви и прадядо ви са подкрепяли местните благотворителни начинания. Ако ни помогнете сега, можете да направите голямо добро. А за вас ще е съвсем лесно.

Бях си забранила да изпитвам разочарование, но то ме обхвана. Карингтън не ми отговори. Без да чакам той или секретарят му да ме изпратят, тръгнах към вратата. Поспрях за миг, за да огледам задната част на къщата, като си припомних стълбището, по което се бях промъкнала преди двадесет и две години. После си тръгнах, убедена, че това е второто ми и последно посещение в замъка.

Два дни по-късно снимката на Питър Карингтън се появи в списание "Знаменитости", национален клюкарски парцал. На нея той излизаше от полицейския участък преди двадесет и две години, след като го бяха разпитвали за изчезването на осемнадесетгодишната Сюзън Олторп. Никой не я бе виждал след официалния прием в имението, на който бе присъствала. Под огромното заглавие "ЖИВА ЛИ Е СЮЗЪН ОЛТОРП?" бе отпечатана снимката на Питър Карингтън с текст под нея: "Индустриалец все още заподозрян в изчезването на дебютантката Сюзън Олторп, която щеше да празнува четиридесетия си рожден ден тази седмица."

В статията се описваше подробно издирването на Сюзън и случаят й се сравняваше с отвличането на бебето Линдбърг, тъй като и нейният баща бе посланик.

В резюме бяха предадени и обстоятелствата около смъртта на бременната съпруга на Питър Карингтън, Грейс, преди четири години. Грейс Карингтън, известна с пиянските си изстъпления, бе дала прием за рождения ден на доведения брат на Карингтън, Ричард Уокър. Питър Карингтън се прибрал у дома след двадесет и три часов полет от Австралия, забелязал колко е пияна, грабнал чашата от ръката й, излял съдържанието на килима и попитал разгневено: "Не можеш ли да проявиш поне малко милост към нероденото си дете?" После, твърдейки, че е изтощен от пътуването, си легнал. На сутринта камериерката открила трупа на Грейс Карингтън, все още облечен в сатенения вечерен костюм, на дъното на басейна. Аутопсията показала, че Грейс имала неимоверно високо количество алкохол в кръвта. Статията завършваше с думите: "Карингтън твърди, че веднага си легнал и не се събудил до сутринта, когато полицията се озовала на обаждането. МОЖЕ БИ. Ние провеждаме анкета за общественото мнение. Посетете страницата ни в интернет и ни кажете какво мислите по въпроса."

След една седмица в библиотеката ми се обади Винсънт Слейтър, който ми напомни, че се бяхме запознали при посещението ми при Питър Карингтън.

- Господин Карингтън реши да ви позволи да използвате дома му за приема си - съобщи ми той. - Предложи да съгласувате подробностите с мен.