Вариант 13

ВАРИАНТ 13

РИЧАРД МОРГАН

Тази книга е в памет на моята майка

Маргарет Ан Морган,

Която ме научи да мразя гневно и непримиримо тесногръдието, жестокостта и несправедливостта и да презирам двуличието, което извръща поглед или измисля удобни извинения, когато гореспоменатите непростими пороци избуяват пред очите ни.

Липсваш ми.

"Логично е, че през идното столетие човешката природа ще бъде научно премоделирана. Ако това се случи, то ще стане на сляпо и напосоки, като страничен продукт от борбата за надмощие между едрия бизнес, организираната престъпност и тайните правителствени агенции".

Джон Грей - "Сламени кучета"

"Човешкото, от историческа гледна точка, е едно абсолютистко понятие, по отношение на което не може да има половинчати мерки. И от това се пораждат много злини".

Ричард Докинс - "Капеланът на дявола"

ПРОЛОГ: НА ПЪТ КЪМ ДОМА

Грейнала стомана, грейнала стомана...

Ларсен примигва и помръдва едва доловимо върху носилката, която се движи под линейната последователност на осветителните панели и напречните подпорни греди по тавана. Осъзнаването е като зрението - размазано и бавно. Намира се в надлъжния коридор. Над нея светлината се пречупва във всяка метална греда, плъзга се от лъщене към ярък взрив и обратно с придвижването на носилката. Сигурно точно този повтарящ се блясък я е събудил. Или това, или коляното й, което я боли непоносимо въпреки познатата замаяност от криопрепаратите. Едната й ръка лежи на гърдите, притисната към леката тъкан на криотрикото. Хладният въздух по кожата й показва, че трикото е единствената й дреха. При тази мисъл в главата й се прокрадва зловещо усещане за дежа вю. Закашля се леко, колкото да изхвърли остатъците от резервоарен гел, заседнали в долната част на изпомпаните й дробове. Размърдва се отново и си мърмори нещо.

"... не, пак ли...?"

- Пак, да. Наследството на корморана, да, пак.

Това е странно. Не е очаквала друг глас, още по-малко глас, който да й говори с гатанки. Събуждането обикновено е изцяло механизиран процес, информационната банка е програмирана да ги извади от криосъня непосредствено преди пристигането и освен ако нещо не се е объркало...

"Изведнъж стана голям експерт по криогенния сън, така ли?"

Не е - целият й предишен опит се свежда до три пробни събуждания и едно истинско в края на предишното пътуване, откъдето сигурно идваше и усещането за дежа вю. Но въпреки това...

"... повече от три..."

"... не са повече, не са...."

В енергичното отрицание се долавят нотки на паника, които не й харесват. Ако ги доловеше в гласа на друг човек, в гласа на тестови обект, да речем, веднага би си помислила за успокоителни, а навярно би звъннала и на охраната. А сега, когато ги долавя в собствените си мисли, направо изтръпва - все едно току-що си осъзнал, че в дома ти има и друг човек, човек, който не би трябвало да е там. Или като дошла изневиделица мисъл, че не си съвсем с ума си.

"Това е от лекарствата, Ели. Спокойно, ще мине".

Грейнала стома...

Носилката завива надясно с леко подрусване. По някаква причина това ускорява неимоверно пулса й и под въздействието на упойващите лекарства тя някак лениво определя тази си реакция като пристъп на паника. Предчувствие за надвиснала беда се излива като студена вода през тялото й. Ще катастрофират, ще се ударят в нещо, или пък нещо ще ги удари, нещо огромно и толкова древно, че човешките им възприятия не могат да го обемат, нещо, което се носи безкрай в празната нощ извън кораба. Космическите пътувания не са безопасни, къде й е бил умът да сключи този договор, сигурна, че всичко ще е наред и че ще измине пътя до там и обратно непокътната, все едно е обикновен суборбитален полет над Тихия океан, човек просто не може да...

"Отпусни се, Ели. От лекарствата е".

И тя най-сетне осъзнава къде е. Прибраните паякообразни ръце на автохирурга прекосяват част от полезрението й, докато носилката хлътва в едно от гнездата за преглед. Обзема я облекчение. Нещо не е наред, но самата тя е там, където трябва да е. "Гордостта на Хоркан" е снабден с най-добрите автоматизирани медицински системи, които може да конструира КОЛИН - чела го е в една брошура на Колониалната инициатива. Колкото до корабния изкуствен интелект - или корабният н-джин, както го нарича всички - той пък бил щателно проверен и обновен две седмици преди да потеглят. "А има и граници на пораженията, които може да сполетят едно криозамразено тяло, нали така, Ели?" Органичните функции се забавят до минимум под въздействие на ниските температури, същото важи и за болестотворните гадинки, които може да си носил в себе си.

Ала паниката, предчувствието за надвиснала и неотвратима беда не я напускат. Усеща ги притъпени и настоятелни, като куче, което ръфа крайник, обезболен с местна упойка.

Обръща глава настрани и го вижда.

Залива я още една, по-силна вълна на облекчение - вижда нещо познато.

При едно пътуване до Европа е посетила Museo della Sindone в Торино и никога няма да забрави централния им експонат - измъчения образ, запечатан в плащаницата. Стояла е в сумрака от другата страна на бронираното стъкло сред почтителния шепот на вярващите. Атеист по убеждения, тя е изпитала странно вълнение при вида на лицето с остри черти и хлътнали страни, което я гледа от вакуумната камера. То й се е сторило свидетелство за човешко страдание, страдание, което прави на пух и прах претенциите за божественост и обезсмисля засвидетелстваната му почит. Поглеждаш лицето и оставаш поразен от упоритата, инатлива способност на органичния живот да оцелява, от вродената, озъбена съпротива, с която те е дарил дългият и трънлив път на еволюцията.

Все едно гледа същия човек. Тук, сега.

Подпрял се е на висок шкаф в ъгъла и я гледа: жилести ръце, скръстени пред мършави гърди, ребрата се четат дори през тениската, дълга права коса виси покрай тясно лице, още по-изпито заради болката и нуждата, които излъчва. Устата му е твърда линия, врязана между острата брадичка и тънкия нос. Изпъкнали скули, хлътнали страни под тях.

Сърцето й замира, после започва да се мята вяло в гърдите. Тя среща погледа на мъжа.

- Да не би... - И с тези думи съзнанието й се отваря за ужасната истина, която бързо го запълва до критичната точка, чудовищна истина, която умът й все още трескаво се мъчи да отхвърли. - Коляното ми ли е? Кракът ми?

Внезапно и незнайно откъде намира сили да се надигне на лакти и да погледне.

Видяното се сблъсква челно със спомените.

Писъкът си пробива път през гърлото й като дрелка и разкъсва за миг плътната паяжина на опиатите. Няма как да знае колко слабо е прозвучал викът й в студените измерения на лазарета, но вътре в нея крясъкът сякаш разкъсва тъпанчетата й и разкритието, което идва с него, спуска пред очите й черна пелена, която всеки миг ще я засмуче докрай в мрака си. Знае, че писъкът не е заради онова, което вижда.

Не е заради грижливо бинтования чукан на дясното й бедро, което свършва двайсетина сантиметра под хълбока - не е това.

Не е заради внезапното осъзнаване, че болката в коляното е фантомна болка в крайник, който вече не й принадлежи - не е това.

Пищи заради спомена.

Споменът за носилката, която се движи по тихия коридор, после лекото подрусване, когато завива към лазарета, а после, през воала на опиатната мъгла, пронизителният писък на хирургическия трион, по-ниският стържещ звук, когато трионът захапва костта, и тихото влажно съскане на обгарящия лазер накрая. Споменът за последния път и влудяващото, смразяващо осъзнаване, че ще се случи отново.

- Не - изхърква тя. - Моля ви.

Дългопръста ръка притиска топло челото й. Образът от Торинската плащаница надвисва над нея.

- Шшшш... корморанът знае защо...

Движение привлича погледа й. От спомените си знае какво е. Потайните движения на разгъващите се паякообразни ръце, когато автохирургът се събужда.

Грейнала стомана...

ПЪРВА ЧАСТ

В ПЛАМЪЦИ

Преди всичко друго, трудните уроци на това столетие ни научиха, че трябва да има постоянен контрол и ефективни ограничителни методи и че родените от тази необходимост законоопазващи институции трябва да работят с невиждана досега степен на интегритет и себеотдаване.

Докладът "Якобсен",

август 2091

1.

Най-накрая откри Грей в един лагер за предмарсова подготовка оттатък боливийската граница с Перу. Криеше се зад евтина лицева операция и фалшивото име Родригес. Само по себе си това не беше лошо прикритие и сигурно би издържало стандартна проверка. Проверките в подготвителните лагери си бяха спечелили лоша слава - истината беше, че тук не им пукаше много кой си бил, преди да подпишеш договора. Все пак имаше няколко очевидни признака, които насочваха посветените по вярната следа, и Карл - с методична целенасоченост, която започваше да прилича на отчаяние - ги търсеше вече от седмици. Знаеше, че Грей е някъде горе, в алтиплано, високите плата на Андите, защото следата водеше натам след Богота и защото къде другаде в края на краищата би избягал един вариант тринайсет. Знаеше го, знаеше също, че е само въпрос на време следата да се появи и някой да съобщи където трябва. Освен това си даваше сметка, че при всичките подготвителни програми, никнещи с невиждана бързина, за да посрещнат растящото търсене, времето работи за другия. Нещо трябваше да изскочи, при това скоро, иначе Грей щеше да изчезне, а Карл да се прости с наградата си.

Така че когато пробивът най-сетне дойде и дребното сведение изплува в мрежата от контакти, която той цедеше от седмици, Карл трудно сдържа нетърпението си. Идеше му да зареже грижливо изграденото си прикритие, да активира кредита си от Агенцията, да си сложи значката и да наеме най-бързото високопроходимо превозно средство, което можеше да се намери в Копакабана. Идеше му да прекоси границата със скоростта и безцеремонността, които можеше да осигури само Агенцията, да вдигне пушилка по пътя - а заедно с пушилката, уви, и слухове, които щяха да стигнат до лагера преди него и Грей щеше да се покрие по най-бързия начин, нещо напълно възможно дори с минималната местна подкрепа.

Така че сдържа нетърпението си.

Възползва се от помощта на един-двама местни, които му дължаха услуга, и така си осигури превоз през границата с взвод военни свързочници - в каросерията на древен патрулен камион с избелялото, почти неразличимо лого на колониална корпорация от двете страни на бронирания корпус. Войниците бяха от редовната перуанска армия, сбирщина от най-най-бедните семейства по крайбрежието, впоследствие преведени на служба към корпоративната сигурност. Нямаше да им платят много повече от стандартното заплащане на отбиващите редовна военна служба, но отвътре камионът беше една идея по-луксозен по военните стандарти, а като че ли имаше и климатик. Така или иначе, те бяха корави момчета и млади - от онзи вид млади хора, каквито вече рядко се виждаха в западния свят, наивно доволни от трудно постигнатата си физическа подготовка и евтиния престиж на военната униформа. Всички го посрещнаха с широки усмивки и разнообразен набор от развалени зъби, нищо че повечето нямаха и двайсет години. Карл реши, че гостоприемството им се дължи на неведение. Сигурен беше, че тези хлапета нямат представа колко кожи смъква от гърба на корпоративните си клиенти висшето им командване за техните услуги.

Затворен в тресящия се, вонящ на пот търбух на камиона и замислен за шансовете си да залови Грей, Карл определено би предпочел да изтърпи пътя в мълчание. И без това не обичаше да говори - по принцип. Смяташе, че разговорите са силно надценявани като начин да си прекараш свободното време. Но си има граници на мълчаливостта, когато се возиш гратис. Така че изцеди от себе си нещо като разговор лека категория за предстоящия след седмица плейоф между Аржентина и Бразилия, с минимално участие в последвалото надвикване, колкото да не бие на очи с мълчанието си. Подхвърли това-онова за Патриция Моката и редно ли е жени да бъдат капитани на отбори, които все още са съставени предимно от мъже. Спомена няколко имена на ключови играчи. Каза едно-две неща за тактиката на двата отбора. Момчетата захапваха охотно.

- Eres Marciano? - попита едно от тях накрая: беше си неизбежно.

Той поклати глава. Всъщност някога наистина беше марсианец, но историята беше дълга и заплетена и не беше в настроение да я разказва.

- Soy contable - каза им той, защото понякога се чувстваше такъв. - Contable de biotecnologia.

Всички се усмихнаха широко. Дали защото не им приличаше на чиновник в биотехнологиите или просто защото не му бяха повярвали - кой знае? Така или иначе, повече не повдигнаха този въпрос. Явно бяха свикнали с хора, чиито истории не пасваха на лицата им.

- Habla bien el espanol - похвали го някой.

Испанският му наистина беше добър, макар че през последните две седмици беше говорил предимно на кечуа с марсиански акцент, но все пак близък до перуанския оригинал, от който се беше зародил. Мнозинството от обитателите на високите плата говореха на този език и именно сред тях се набираше низшият персонал в подготвителните лагери, както и на Марс всъщност. Независимо от този факт обаче военните тук все още говореха на испански. Макар да бяха понаучили малко аманглийски покрай сърфирането си в мрежата, момчетата от крайбрежието упорито се придържаха към испанския. Това не беше добре от корпоративна гледна точка, но правителството в Лима категорично беше отказало да отстъпи по този въпрос при преговорите с КОЛИН. Да предадеш контрола в ръцете на "гринго"-корпорации беше едно, даже имаше и исторически прецедент в този смисъл. Но да се допусне хората от алтиплано да се отърсят в културно отношение от хватката на крайбрежната олигархия... виж, това би било просто недопустимо. Твърде много неприятни исторически спомени имаше в тази посока. Инките отпреди шест столетия и упоритият им трийсетгодишен отказ да се държат така, както трябва да се държи един покорен народ; кървавото отмъщение на Тупак Амаро от 1780-а; маоистите от sendero luminoso отпреди няма и стотина години, а още по-скоро - бунтовете на familias andinas. Научили си били урока, така твърдяха. Повече никога. Испаноговорящите военни и бюрократи имаха грижата да го навират в очите на всички.

Патрулният камион наби спирачки и задната врата се отвори тежко. Заля ги острата слънчева светлина на големите надморски височини, а с нея дойдоха звуците и миризмите на лагера. Викове на кечуа с познатата му неиспанска мелодика, надвикваха се с шума на машините. Гласът на английскоговорящ вносен робот заглуши всичко останало: "машина на заден ход, машина на заден ход". Отнякъде долиташе музика, местни фолклорни вокали, миксирани в убийствен танцувален ритъм. И през вонята на машинно масло и пластмаси се довя апетитната миризма на месо - някой печеше мръвки на грил с дървени въглища. Стори му се, че различава и звука на ротори в далечината.

Войниците се изсипаха от камиона, повлекли раниците и оръжията си. Карл ги изчака, слезе последен и се огледа зад прикритието на шумната им глъч. Камионът беше спрял на всементен плац срещу два прашни автобуса с табелки за Куско и Арекипа. Имаше нещо като терминал, недостроен, а зад него, нагоре по възвишението, се простираше лагер "Гарод Хоркан №9": сглобяеми едноетажни бараки и стерилни, пресичащи се под прав ъгъл улици. На всеки няколко пресечки се вееха белезникавите корпоративни знамена с преплетените букви Г и Х в кръг от звезди. През неостъклените все още прозорци на терминала Карл мярна хора с гащеризони и същото лого, отпечатано на гърба и на гърдите.

"Проклети корпоративни градчета".

Заключи раницата си в гардеробче в терминала, попита един чистач в гащеризон за посоката и излезе на слънце. Долу, в основата на планинското възвишение, езерото Титикака грееше в яркосиньо, чак да те заболят очите. Карл си сложи умните очила "Цебе", сложи си и опърпаната кожена перуанска шапка и тръгна нагоре към музиката. Защитата беше продиктувана по-скоро от желанието му да се слее с местния колорит, отколкото от необходимост - кожата му беше тъмна по рождение и достатъчно обрулена, за да не го притеснява слънцето, но пък очилата и шапката щяха да прикрият отчасти лицето му. Чернокожи лица не се срещаха често в тукашните лагери, а имаше вероятност, макар и малка, Грей да е пратил някой да наблюдава терминала. Колкото по-малко изпъкваше, толкова по-добре.