Гай Гавриел Кай

Бог на императори

Втора, заключителна част на "Сарантийска мозайка"

На Сам и Матю,

"пеещите майстори на душата ми".

Това е за тях, отначало и докрай.

Царства на светлина и мрак

В разгара на първите бурни ветрове на зимата Царят на царете на Басания Ширван Велики, Брат на Слънцето и Луните, Меч на Перун, Бич за Черния Азал, напусна своя укрепен със стени град Кабад с голяма част от двора си и пое на юг и запад, за да огледа укрепленията си в тази част от земите, над които властваше, да принесе жертви на древния Свят огън на жреческата каста и да лови лъвове в пустинята. В първото утро на първия лов беше прострелян точно под ключицата.

Стрелата заседна дълбоко и никой от свитата му сред пясъците не посмя да се опита да я изтръгне. Царят на царете беше отнесен до близката крепост Керакек. Имаше силни опасения, че ще умре.

Ловните злополуки бяха обичайни. В басанидския двор имаше немалко мъже, въодушевени от ловната тръпка и непредпазливи с лъковете. Тази истина повишаваше силно вероятността за незабелязано покушение. Ширван нямаше да е първият цар, убит в суматохата на един царски лов.

Като предпазна мярка Мазендар, везир на Ширван, се разпореди тримата най-големи синове на царя, които бяха дошли с него на юг, да се поставят под наблюдение. Удобна фраза, прикриваща истината: всъщност те бяха задържани под стража в Керакек. Същевременно везирът изпрати конни вестоносци в Кабад със заповед за подобно задържане на майките им в двореца. До тази зима Ширван Велики беше властвал над Басания двадесет и седем години. Орловият му поглед беше ясен, сплетената му безупречно брада - все още черна, прашинка от сивината на старостта не беше се посипала по него. Можеше да се очаква нетърпение от страна на пълнолетните му синове, както и гибелни интриги между царските жени.

Простосмъртните хора можеха да търсят радост сред децата си, опора и утеха в семействата си. Битието на Царя на царете не беше като на другите смъртни. Нему се полагаше бремето на божествеността и владетелството, а Азал Врагът все дебнеше наблизо и вършеше черните си дела.

В Керакек тримата царски лекари, пътували с двора на юг, бяха призовани в стаята и застанаха до ложето на Великия цар. Един по един всеки от тях огледа раната и стрелата. Опипаха кожата около раната, опитаха се да извадят загнездилата се пръчка. Пребледняха от това, което откриха. Стрелите, използвани за лов на лъвове, бяха най-тежки от всички познати. Ако се откършеха перата и стрелата се избуташе през гръдния кош и навън, вътрешните поражения щяха да са огромни и смъртоносни. А стрелата не можеше да се издърпа назад, толкова дълбоко беше проникнала, толкова широко бе желязното острие. Който и да се опиташе да я извади, щеше да разкъса плътта на царя и да изтръгне тленния му живот заедно с кръвта му.

Ако ги бяха завели при друг пациент в това състояние, всички лекари щяха да изрекат словата на официално оттегляне: С това страдание не ще се боря. Стореха ли го, никой не можеше да ги обвини в причиняване на смърт.

Разбира се, не им беше позволено да изрекат това, ако пострадалото лице е царят.

С Брата на Слънцето и Луните лекарите бяха принудени да приемат задължението да лекуват, да се преборят с онова, което са открили, и да се заловят с изцеряването на раната или болестта. Ако приет пациент умре, вината падаше на името на лекаря, както е редно. В случая с обикновен мъж или жена се налагаха глоби, като обезщетение за семейството.

В този случай можеше да се очаква лекарите да бъдат изгорени живи на погребалната клада на Великия цар.

Онези, на които се предлагаше лекарски пост в двора, с цялото съпътстващо го богатство и слава, знаеха това много добре. Ако царят беше издъхнал в пустинята, неговите лекари - тримата в тази стая, както и останалите в Кабад - щяха да са сред почетните опечалени от жреческата каста на траурните ритуали пред Святия огън. Сега беше друго.

Последвалият лекарски консилиум до прозореца мина шепнешком. Всички бяха обучени от своите наставници - преди много време за всекиго от тримата - на спокойно и невъзмутимо поведение в присъствието на пациента. При сегашните обстоятелства това спокойствие бе демонстрирано неубедително. Един по един те се проснаха пред болничното ложе, изправиха се, отново докоснаха черната стрела, китката на царя, челото му, погледнаха го в очите, които бяха отворени и гневни. Един по един изрекоха разтреперани онова, което трябваше да изрекат:

- С това страдание не ще се боря.

Когато и третият лекар изрече тези слова и отстъпи колебливо назад, в стаята настъпи тишина, въпреки че между запалените светилници и гаснещия пламък в огнището се бяха побрали десетима мъже. Вятърът отвън бе задухал отново.

В това безмълвие се чу дълбокият глас на самия Ширван, тих, ала отчетливо ясен, богоподобен. Царят на царете каза:

- Те не могат да направят нищо. Изписано е на лицата им. Устните им са сухи като пясък от страх, мислите им са като подет от вятъра пясък. Представа нямат какво да правят. Махнете тримата от очите ни и ги убийте. Те са безполезни. Сторете това. Намерете нашия син Дамназес и да бъде набучен на кол сред пустинята, да го изядат зверовете. Майка му да бъде дадена на дворцовите роби в Кабад за тяхно удоволствие. Сторете това. След това идете при нашия син Мураш и го доведете тук при нас. - Ширван замълча да си поеме дъх, да потисне унизителната слабост, причинена от болката. - Доведете ни също жрец с жарава от Святия огън. Изглежда, ще умрем тук, в Керакек. Всичко, което става, е по божествената воля на Перун. Анахита очаква всички нас. Писано е и се пише. Сторете всичко това, Мазендар.

- Съвсем без никакъв лекар ли повече, велики господарю? - попита със сух глас, със сухи очи ниският пълничък везир.

- В Керакек? - с горчивина и гняв каза Царят на царете. - В тази пустиня? Помисли къде сме. - Докато говореше, от мястото, където го бе пронизала боядисаната в черно стрела, оперена с черни пера, се стичаше кръв. Брадата на царя се бе слепила от собствената му съсирваща се тъмна кръв.

Везирът сведе смирено глава. Изведоха от стаята осъдените лекари. Те тръгнаха покорно, без никакви молби за пощада, без възражения или съпротива. Слънцето вече беше подминало най-високата точка от пътя си и започваше да се спуска. Беше зимен ден в Басания, в една далечна крепост край пясъците. Времето се движеше; каквото имаше да става, отдавна беше написано.

Някои хора намират понякога ненадейно кураж, изненадват самите себе си, променят хода на своя живот и на времето. Мъжът, който се смъкна на колене до ложето и опря чело в застлания с килим под, беше военачалникът на укреплението Керакек. Благоразумието, деликатността, чувството за самосъхранение му диктуваха този ден да запази мълчание сред коварните опасни придворни. След време нямаше да може да обясни защо е проговорил. Щеше да трепери като в треска, когато си спомняше всичко това, и да пие вино до забрава дори и в ден на въздържание.

- Царю - промълви той в огряната от колебливия пламък стая, - тук имаме лекар, пътувал нашир и длъж, в селото под крепостта. Да повикаме него?

Погледът на Великия цар сякаш вече се беше отнесъл другаде, с Перун и Богинята, отвъд границите и дребните тегоби на тленния свят. Той отрони:

- Защо да убиваме още едного?

За Ширван казваха, написано бе на пергамент и беше изсечено на каменни плочи, че никой по-милостив и състрадателен, по-пропит от духа на Анахита от него не е седял на трона в Кабад, да държи скиптъра и цветето. Но Анахита я наричаха също Жътварката, тя призоваваше хората в жизнения им край.

Везирът промълви тихо:

- Защо да не го направим? Има ли значение, господарю мой? Може ли да изпратя да го доведат?

Царят на царете полежа още миг неподвижно, после махна за съгласие, кратък, равнодушен жест. Погледът му под натежалите клепачи се отмести към огъня и се задържа там. Някой излезе навън по знак на везира.

Мина време. В пустинята отвъд крепостта и селото под нея се надигна северен вятър. Зафуча над пясъците, раздуха ги и ги заразмества, заличаваше дюни и ваеше други, а забравените от ловците лъвове подириха убежище в пещерите сред скалите, за да дочакат нощта.

Синята луна на Анахита се извиси в късния следобед, за да уравновеси снишилото се слънце. В крепостта Керакек в този сух вятър тръгнаха хора - да убият трима лекари, да убият един син на царя, да призоват един син на царя, да отнесат послания в Кабад, да призоват жрец със Святия огън при Царя на царете в стаята му.

И да намерят и доведат друг един човек.

Рустем от Керакек, син на Зорах, седеше кръстато на тъканото испаханско килимче, както обикновено по време на уроците си. Четеше и вдигаше от време на време глава да огледа четиримата си ученици, които грижливо преписваха един от драгоценните му текстове. Сегашната тема беше "Меровий за катаракта". Всеки ученик трябваше да препише различна страница. Ден по ден щяха да си ги разменят, докато всеки не се сдобиеше с пълен препис на трактата. Рустем се придържаше към възгледа, че древният тракезийски западен подход е за предпочитане в лечението на повечето - макар и не всички - проблеми, свързани с окото.

Вятър лъхна през прозореца от прашната улица. Беше все още кротък, не неприятен, но Рустем долавяше в него наближаващата буря. Пясъците щяха да завият. В село Керакек под крепостта пясъкът нахлуваше във всичко, щом дойдеше вятърът от пустинята. Привикнали бяха с него, с вкуса му в храната си, с грапавината в дрехите си и в постелките, в интимните си места.

Рустем долови леко шумолене иззад учениците си, при сводестия вътрешен вход към семейните стаи. Зърна сянка на пода. Шаски беше дошъл на обичайното си място зад мънистената завеска и щеше да изчака да започне по-интересната част от следобедните уроци. Синът му, седемгодишен, проявяваше и търпение, и страстна упоритост. Преди по-малко от година бе започнал да мъкне свое малко килимче от спалнята си до вратата за учебната стая. Сядаше на него и прекарваше толкова време от следобеда, колкото му позволят, заслушан през завеската в поученията на баща си. И ако майките му или домашните слуги го отведяха, се връщаше в коридора веднага щом успееше да се измъкне.

Двете жени на Рустем бяха на мнение, че е неподходящо за малко дете да слуша изрични подробности за кървави рани и телесни течности, но за лекаря интересът на момчето беше забавен и се беше споразумял с жените си да позволяват на Шаски да се задържа зад прага, стига да е научил своите си уроци и да е изпълнил задълженията си. Учениците му като че ли също се радваха на невидимото му присъствие и веднъж - дваж го бяха подканяли да отговори на въпросите на баща си.

Имаше нещо мило и затрогващо дори за един предпазлив, сдържан човек в това как седемгодишен хлапак изрича важно, според предписанията: "С това страдание ще се боря", след което описва предлаганото лечение на болезнено отекъл пръст на крак или кашлица с кръв и откъртено телесно вещество в нея. Интересното беше, помисли си Рустем, докато гладеше разсеяно подрязаната си остра брада, че отговорите на Шаски често пъти се оказваха съвсем точни. Веднъж дори накара момчето да отговори на въпрос, затруднил един ученик, хванат неподготвен след нощно пиене, макар че по-късно същата вечер съжали за това. Редно беше младежите да посещават кръчмите от време на време. Това ги учеше на живота и удоволствията на простолюдието, предпазваше ги да не се състарят преждевременно. Един лекар трябваше да е наясно с хорските нрави и слабости и да не бъде суров в присъдата си над обичайната глупост. Присъдата бе за Перун и Анахита.

Допирът на ръката му до брадата му напомни нещо, което си бе помислил през нощта: време беше да я боядиса отново. Чудеше се дали все пак е нужно да прошарва светлокафявото със сиво. Когато преди четири години се беше завърнал от Испахан и островите Ажбар , за да се задържи в родното си село и да открие лекарска практика и училище, беше сметнал за благоразумно да си придаде известна благонадеждност, като се направи на по-стар. В Изтока испаханските лекари-жреци имаха обичая да се подпират на тояжки, без да се нуждаят от тях, преднамерено да дебелеят, да отронват думите си в бавен, отмерен ритъм и с очи, съсредоточени в някакъв вътрешен образ, всичко това - за да си придадат желания образ на достойнство и авторитет.

Имаше нещо наистина самонадеяно в това един двадесет и седем годишен мъж да се изтъква като учител по медицина на възраст, в която мнозина едва-що започваха учението си. Всъщност двама от учениците му в тази първа година бяха по-възрастни от него. Чудеше се дали са го разбрали.

Но в един момент не започваше ли лекарската ти практика и преподаването ти да говорят сами за себе си? Тук в Керакек, на ръба на южните пустини, Рустем беше уважаван и дори почитан от селяните и често го викаха и в крепостта да се справи с наранявания и страдания сред войниците, с което си печелеше гнева и неприязънта на цял низ военни лечители. Учениците, които му пишеха и идваха толкова отдалече, за да слушат поученията му - някои дори бяха от сарантийските поклонници на Джад и преминаваха границата откъм Амория, - едва ли щяха да се обърнат и да си отидат, като открият, че Рустем от Керакек не е никакъв стар мъдрец, а млад съпруг и баща, който просто притежава дарба за медицина и е чел и пътувал по света повече от мнозина други.

Може би. Учениците или възможните ученици можеше да се окажат непредсказуеми в много отношения, а доходът, който Рустем си докарваше от преподаването, бе необходим за мъж вече с две жени и две деца - особено след като и двете искаха по-ново бебе в препълнената къща. Малко хора от селото бяха в състояние да си платят полагащата се цена за лечението, а имаше и още един лекар - към него Рустем изпитваше едва прикрито презрение, - с когото трябваше да дели и без това оскъдните приходи, които можеше да се съберат оттук. Като цяло, май щеше да е най-добре да не разваля нещо, което уж вече му носеше успех. Ако сивото по брадата му вдъхнеше чувство за благонадеждност дори у един-двама възможни бъдещи ученици или военни в замъка (където обикновено бяха склонни да плащат подобаващо), значи боята си струваше.

Рустем отново погледна през прозореца. Небето над малката му градина с билки вече бе притъмняло. Идваше истинска буря, залисването и загубата на светлина щяха да осуетят уроците му и да затруднят следобедната хирургическа практика. Той се покашля. Четиримата ученици, привикнали с този обичаен знак, оставиха принадлежностите за писане и вдигнаха глави. Рустем кимна и най-близкият до изхода стана да отвори външната врата и да пусне първия пациент от покрития портик, където чакаха болните.

Обикновено приемаше пациенти преди обед и преподаваше във втората половина на деня, но съселяните, които най-малко бяха в състояние да си платят, се примиряваха Рустем да ги прегледа в присъствието на питомците си, като част от учебния процес. Мнозина от тях бяха поласкани от това внимание, някои се чувстваха неудобно, но в Керакек се знаеше, че това е начин да си осигуриш достъп до младия лекар, учил изкуството си в загадъчния Изток и завърнал се при тях с тайните на неведомия външен свят.

Жената, която влезе и застана колебливо до стената, където Рустем бе окачил китките билки и бе подредил по рафтовете гърненцата и ленените торбички с лекарства, имаше катаракт на дясното око. Рустем го знаеше - вече я беше прегледал и беше поставил диагнозата. Подготвяше се предварително и всеки път, когато болестите на селяните позволяваха, предлагаше на учениците си практическия си опит наред с трактатите, които трябваше да запаметяват и преписват. Няма голяма полза, обичаше да им казва, да научиш какво е казал ал Хизари за ампутацията, ако не знаеш как се борави с триона.

Самият той беше прекарал месец и половина с източния си учител на една провалила се испаханска военна кампания срещу бунтовниците в североизточните им предели. Научил се беше да борави с трион.

Онова лято видя също и достатъчно жестока смърт и ужасна болка, така че реши да се върне у дома при жена си и малкото си дете, което едва-що беше видял, преди да замине на изток. Тази къща с градината в края на селото, а сетне и втората жена и момиченцето бяха дошли след завръщането му. Момченцето, което бе оставил, беше вече седемгодишно, седеше на килимчето зад вратата и слушаше бащините си уроци.

А Рустем лекарят в някои тъмни нощи все още сънуваше бойно поле на изток, спомняше си как реже крайниците на крещящи от непоносима болка мъже под пушливата колеблива светлина на факлите на вятъра, докато слънцето гасне над касапницата. Спомняше си черни фонтани от кръв, съсиреци, целият бе оплескан с кръв - дрехите, лицата, ръцете и гърдите... самият той превърнал се в същество, от което капе ужас, с толкова хлъзгави длани, че едва можеше да държи сечивата си и да реже с триона, да изрязва гнойта със скалпела и да спира кръвта с нажежения ръжен, а ранените прииждаха и прииждаха безкрай, несекващ поток дори след като паднеше нощта.

Много по-лоши неща имаше на този свят от практикуването в едно село в Басания, решил беше една заран, и оттогава не беше се разколебал, макар амбицията понякога да се надигаше в душата му и да шепнеше друго, изкусителна и опасна като кабадска куртизанка. Рустем беше преживял голяма част от живота си, като се стараеше да изглежда по-стар, отколкото бе в действителност. Но не беше стар. Още не. Неведнъж се беше чудил в часовете на здрача, когато обикновено го спохождаха такива мисли, какво ли щеше да направи, ако някоя нова възможност и риск почукат на вратата му.

След време, когато поглеждаше назад, така и не можеше да си спомни имало ли беше наистина почукване в онзи ден. Вихърът на случилото се бе толкова силен, че навярно го беше пропуснал. Но му се струваше, че външната врата просто се бе разтворила с трясък, без предупреждение, и за малко щеше да удари болната, която чакаше до стената, и войниците с ботуши нахлуха вътре и изпълниха до пръсване тихата стая с хаоса на външния свят.

Рустем познаваше един от тях, водача: служеше от много време в Керакек. Лицето му беше разкривено, очите му блестяха, трескаво. Гласът му изстърга като трион в сухо дърво:

- Трябва да дойдеш! Веднага! В крепостта!

- Някаква злополука ли? - попита сдържано от килимчето си Рустем, като пренебрегна заповедническия тон на войника; опитваше се с кротостта си да възвърне спокойната атмосфера. Това бе част от обучението на всеки лекар и той искаше учениците му да видят как го прави. Идващите при тях често бяха възбудени; лекарят не можеше да си го позволи. Забеляза, че войникът се бе обърнал на изток, когато изрече първите си думи. Знамение нито добро, нито лошо. Мъжът беше от воинската каста, разбира се, което можеше да е добро или лошо, според кастата на пострадалия. Вятърът беше северен; не добре, но пък никакви птици не се виждаха, нито чуваха през прозореца, което донякъде го уравновесяваше.

- Злополука! Да! - извика войникът все така без капка сдържаност. - Хайде! Става дума за Царя на царете! Стрела!

Цялото самообладание на Рустем дезертира като новобранец, пратен срещу сарантийска конница. Един от учениците му ахна стъписано. Жената с болното око се свлече на пода и зарида. Рустем стана бързо, мъчеше се да вкара в някакъв ред забушувалите в главата му мисли. Бяха влезли четирима. Число, носещо лош късмет. С жената ставаха петима. Можеше ли да се брои и тя, за да се нагодят поличбите?

Докато пресмяташе трескаво предзнаменованията, отиде до голямата маса до вратата и дръпна ленената си торба. Прибра набързо в нея няколко китки билки и гърненца и взе кожената чанта с хирургическите си принадлежности. Обикновено щеше да прати напред някой от учениците или слуга, да успокои хората в крепостта, а и да не го видят, че е хукнал сам по улицата. Но обстоятелствата изобщо не допускаха нормално поведение. "Става дума за Царя на царете!"

Сърцето му се бе разтуптяло лудешки. Помъчи се да успокои дъха си. Чувстваше се замаян, с олекнала глава. Уплашен всъщност. По много причини. Важно беше да не го покаже. Взе пътната си тояга, преднамерено бавно си сложи кожената шапка, обърна се към войника, пак така бавно извърна очи на север и каза:

- Готов съм. Можем да тръгваме.

Четиримата войници изхвърчаха през вратата. Рустем се задържа, за да опази някакъв ред в стаята, която напускаше. Бхараи, най-добрият му ученик, го гледаше в очите.

- Можете да се поупражнявате с хирургическите инструменти по зеленчуци и парчета дърво. Използвайте сондите. Оценявайте се един-друг поред. Пациентите ги пратете по домовете им. Затворете кепенците, ако вятърът се усили. Разрешавам ви да си накладете огън и да използвате масло, да ви е достатъчно светло.

- Учителю - отвърна с нисък поклон Бхараи.

Рустем последва войниците.

Спря се в градината, отново с лице на север, прибрал стъпала, и откъсна три бамбукови стръка. Можеше да му потрябват за сонди. Войниците чакаха нетърпеливо на улицата, възбудени и уплашени. Въздухът пулсираше, натежал от тревога. Рустем се изправи бавно, промълви молитвата си към Перун и Богинята, след което се обърна, за да поеме след тях. Погледна Катюн и Джарита, застанали на прага на къщата. В очите им се четеше страх: очите на Джарита бяха огромни дори отдалече. Тя се взря се мълчаливо в него, облегната на Катюн за опора, с бебенцето в ръце. Някой от войниците сигурно да им бе казал какво става.

Той кимна успокоително на двете си жени и Катюн му отвърна на свой ред с кротко кимване, докато прегръщаше Джарита през раменете. Всичко с тях щеше да е наред. Ако се върнеше.

Мина през малката дворна порта и излезе на пътя, първата си стъпка направи с десния крак и погледна нагоре за знаци от птиците. Не видя такива: всички птици се бяха изпокрили от усилващия се вятър. Тук поличби нямаше да намери. Съжали, че бяха пратили четирима войници. Някой там горе трябваше да съобрази по-добре. Но вече едва ли можеше да се направи нещо за това. Щеше да запали тамян в крепостта, за умилостивяване. Стисна тояжката и се постара да си придаде невъзмутимост. Не мислеше, че успява. Царят на царете. Стрела.

Спря внезапно на прашния път.

И в мига, в който спря и се прокле наум за глупостта си, готов вече да се върне в учебната стая, макар да знаеше колко лошо знамение ще е това, чу как някой проговори зад него.

- Тате - каза тъничкият глас.

Рустем се обърна и видя какво държи синът му в двете си ръце. Сърцето му за миг замря или поне така му се стори. Едва преглътна. Насила си пое дълбоко дъх, застинал точно до портата.

- Да, Шаски - промълви той тихо. Погледна момченцето в градината и го обзе странно спокойствие. Учениците му и пациентите наблюдаваха сцената струпани при портика, войниците откъм пътя, жените - от другия вход. Вятърът духаше.

- Човекът каза... каза стрела, тате.

- Това каза, нали? - отвърна тежко Рустем. - Значи трябваше да го взема, нали?

Шаски кимна. Изпънал дребното си телце, с кафявите очи, сериозни като на жрец, поднасящ свещен дар. "Седемгодишен е - помисли си Рустем. - Анахита да го пази".

Върна се през дървената порта, наведе се и взе от момчето тънкия инструмент в кожената му кания. Беше го донесъл от Испахан, прощален дар от тамошния му учител.

Войникът наистина беше казал, че е стрела. Рустем изпита внезапно, съвсем ненадейно желание да положи ръка на мъничката глава на сина си, на къдравата тъмнокафява коса, да усети мекотата й. Това, разбира се, сигурно имаше нещо общо с факта, че може би нямаше да се върне от крепостта. Това можеше да се окаже сбогуване. Човек не можеше да откаже лек на Царя на царете...

Изражението на Шаски бе толкова напрегнато, сякаш по някакъв свръхестествен начин съзнаваше всичко това. Не можеше да го съзнава, разбира се, но момчето му все пак току-що го бе спасило от най-ужасната поличба - да се наложи да стъпи отново в стаята за лечение, след като бе излязъл от нея и бе взел бамбуковите пръчки, или да прати някой от спътниците си.

Рустем се обърна, бързо излезе отново през портата и продължи с войниците нагоре по стръмния път, в усилилия се северен вятър. Не погледна назад, знаеше свързаната с това поличба, но беше убеден, че Шаски още стои там и го гледа, вече сам в градината, изпънат като копие, мъничък като тръстика край речен бряг.

Бог на императориВтора книга