Време на огън и мрак

Сага за седемте слънца

Кевин Дж. Андерсън

Крал Питър

Тежкият транспортен кораб, носещ знаците на Земните въоръжени сили, се спусна на площада пред Двореца на`шепота. Овациите почти заглушиха шума от двигателите. Почетната стража проправи коридор през ентусиазирана тълпа и опъна пурпурен килим за крал Питър и кралица Естара.

Кралят, който вървеше в перфектен синхрон със съпругата си, процеди с крайчеца на устата си:

- Толкова рядко ми се случва да обявя добри новини, които да не са стопроцентова лъжа.

Кралицата знаеше, че председателят Базил Венцеслас ги наблюдава, готов да реагира при най-малката им грешка, и отвърна също толкова предпазливо:

- Твърде често ни се налагаше да почитаме загиналите. Посрещането на завръщащите се герои е за предпочитане.

Никой не бе очаквал, че след битката при Оскивъл ще бъдат открити оцелели. Смяташе се, че изчезналите войници са убити от хидрогите. Но сега тридесетимата оцелели се спускаха по рампата, сякаш нямаха търпение да вдишат земния въздух. Всички носеха нови униформи, предоставени им от спасителния екип. Според докладите незабавно бяха изхвърлили дрехите, с които ги бяха облекли скитниците.

Охраната, която с мъка удържаше въодушевената тълпа, пропусна близките и важните личности напред. По време на обратното пътуване бившата председателка Морийн Фицпатрик беше съобщила имената на оцелелите. Роднините обикаляха от един войник на друг и всичко свършваше с прегръдки и ридания, щом попаднеха на правилния.

Питър знаеше, че въпреки тържественото посрещане ханзейското правителство е в неудобно положение заради намирането на оцелели. Битката при Оскивъл беше истински разгром за ЗВС. Много войници бяха оставени да умрат в повредените кораби и непотърсените спасителни капсули. Но ето че скитническите кланове ги бяха спасили. Морийн Фицпатрик и семействата на неоткритите бяха тръгнали към Оскивъл за възпоменателна церемония и по чиста случайност се бяха натъкнали на скитническите корабостроителници.

Несъмнено много повече войници можеха да бъдат спасени, ако ЗВС не ги бяха изоставили. Щом приключеха тържествата, хората щяха да започнат да задават въпроси. Този път Базил щеше да е поставен натясно, но Питър знаеше, че точно в такива моменти председателят става най-опасен.

Пред очите му изплува споменът за избитите делфини в кралския басейн. Базил не беше реагирал добре на изтичането на информация за неразрешената бременност на кралицата. Питър все още усещаше миризмата на кръв и солена вода.

- Придържайте се към графика - прозвуча гласът на Базил от малкия микрофон в ухото му. - Много се бавите.

Кралят стисна ръката на Естара и се обърна към кораба за главната атракция. Тълпата усети задаващия се спектакъл и притихна. Вратите на товарния сектор се отвориха със силно стържене. Появиха се членове на екипажа и войници с товароподемна техника и с общи усилия извадиха останките на хидрогския кораб.

Скитниците бяха открили мъртвия кораб в пръстените на Оскивъл, след битката. Това беше само разузнавателен съд с диаметър около десет метра, но тълпата зяпна от удивление и страх.

Докато спускаха кораба на земята, Морийн Фицпатрик и внукът й, един от тридесетимата оцелели, се приближиха до Питър и Естара. Бившата председателка стисна ръката на краля, все едно бяха бизнес партньори. Тя много добре знаеше, с колко малко власт разполага в действителност Питър и каква е ролята му.

- Ваше величество, наложи се да оставим скитниците да избягат, в замяна на хидрогския кораб. Надявам се, че смятате сделката за правилна.

- Сигурен съм, че скитниците няма да ни навредят. - Според него настоящите враждебни действия бяха неправилни и изразходваха ценни военни ресурси. Още един от грешните ходове на Базил. - Постъпили сте правилно. Сега имаме непокътнат вражески кораб. Ще се погрижа и двамата да получите признание за действията си.

Морийн беше доволна от завръщането си в светлините на прожекторите. Приличаше на котка, преяла с канарчета.

Естара се обърна към мълчаливия млад внук на бившата председателка.

- Изглеждате разсеян, господин Фицпатрик. Добре ли сте?

- Извинете... сетих се за едно лице.

- Тези разговори за скитниците го потискат. - Морийн докосна ръката на младия мъж. - И той, и останалите имат нужда от дълга почивка. Ако успея да убедя генерал Ланиан.

Междувременно учените на Ханзата се бяха приближили към извънземния кораб. Ларс Рурик Свендсен изглеждаше като дете, което отваря най-големия подарък на рождения си ден.

- Погледнете го! Перфектен е. Ако системите му са в изправност, може да възпроизведем технологиите им. Това може да е най-голямото ни откритие след производството на бойни компита или дори... след намирането на кликиските портали. Представяте ли си? - Високият швед беше готов да затанцува.

- Освен това ви носим и записките от проучванията на един скитнически учен - намеси се Морийн. - Информацията може да ви е от полза.

Официалните лица позираха за снимки на фона на хидрогския кораб. След толкова тъжни вести напоследък репортерите щяха да се вкопчат в тази история със същия ентусиазъм, с който бяха отразили бременността на кралицата.

Въпреки това корабът напомняше, че хидрогите могат да ударят Земята във всеки момент. Питър си помисли за Базил, който го дебнеше в сенките на двореца. От друга страна, по-добре е да се биеш със съперник, който не се притеснява да се изправи срещу теб.

Адмирал Лев Стромо

Мантата бързаше да прибере оцелелите командири от разбиваческия флот. Шестдесетте кораба камикадзе вече трябваше да са размазали хидрогите при Кронха 3.

Илдирийските двигатели на мантата работеха на пълна мощност, техниците и бойните компита наблюдаваха внимателно системите за претоварване. Адмирал Стромо изоставаше от графика със седемнадесет часа. Беше настоял да направят пълна инспекция на кораба преди излитане, все едно отиваха на учение, а не на бойна мисия, в която времето е едва ли не най-важното нещо. Все пак спасителните капсули разполагаха с въздух и припаси за поне още ден, може би два. Стромо имаше достатъчно време.

Генерал Ланиан нямаше търпение да изпробва новите разбивачи и бе видял своя шанс, когато хидрогите нападнаха облачния комбайн на Кронха 3. Новите съдове имаха подсилен корпус и екипаж почти изцяло от компита и бяха разработени, за да се разбиват във вражеските бойни кълба. Според плановете човешките командири трябваше да катапултират преди сблъсъка и да бъдат прибрани от мантата. На хартия операцията изглеждаше почти перфектно.

Адмиралът спеше в кабината си: бе оставил командването на дежурния офицер. Когато чу алармата за събуждане, измърмори сърдито, че на командирите на сектори трябва да им се полага повече сън. Смъкна се от койката, потърка очи и се приготви за дежурство. Трябваше да дава пример на подчинените си, въпреки че предпочиташе да си остане вкъщи. Силните страни на Стромо бяха в бюрокрацията и бумащината. Имаше много други офицери от ЗВС, които жадуваха за слава и повишения. Някой от тях със сигурност щеше да е по-подходящ за тази операция.

Но все пак той беше тук. Имаше заповеди. Искаше да ги изпълни възможно най-бързо и да се върне.

Наплиска лицето си с вода над малката мивка. Опипа бузите си и усети, че леко дращят, но реши, че може да изчака още един ден, преди да изпие хормоните, които спираха растежа на брадата. Хапчетата разстройваха стомаха му, а бръсненето беше досадно.

Облече изгладена униформа, наведе се към огледалото и увеличи изображението. Виждаха се следи от двойна брадичка. Лицето му също беше подпухнало, при това не от спането. Може би трябваше да почне да прави някаква гимнастика.

Не искаше отново да влиза в битка и да се налага да се прави на железен командир. Но от началото на войната с хидрогите малко неща в живота се развиваха според желанията му. Знаеше, че му се присмиват и подигравателно го наричат "Стой си вкъщи, Стромо" защото предпочиташе работата на бюро вместо бойните операции. Определено желанието за комфорт и предсказуемост бяха потиснали гордостта и амбицията му.

Мигащите светлини на стената му напомниха, че има няколко минути да стигне до мостика, ако иска да е там, преди да навлязат в Кронха 3. Трябваше да седи на командния стол през по-голяма част от досадната операция. Приглади късата си сива коса, пое дъх и намести си медалите. Повечето бяха дадени заради дългата служба и късмета да е на точното място в точното време. Готов за изпълнение на дълга.

Тръгна със стремителна крачка по коридора. Изпънат гръб, издадена брадичка, все едно на парад. Подмина няколко бойни компита и им кимна по навик. Не се изненада, когато те не отвърнаха на поздрава. За разлика от приятелските модели, при военните тези неща не присъстваха в програмата.

Бойните компита бяха високи почти колкото човек и имаха бронирано тяло и дебели крайници. Подсилената мускулатура и синтетичното покритие ги правеха по-здрави и издръжливи от човешките войници. Беше успокояващо да имаш толкова много от тези полезни машини на борда.

Той излезе на мостика и огледа екипажа. Странната млада зелена жрица Клидия, стоеше на мястото си, докосваше фиданката си и изглеждаше отнесена, както винаги. Беше само по шорти и широка риза, без никакви знаци за ранг, с многобройни татуировки по тялото. Въпреки че смяташе жреците за диваци, адмиралът беше доволен, че разполага със средство за комуникация, за разлика от повечето кораби на ЗВС.

На мостика бяха още: високият оръжеен офицер Ануар Зизу, който изглеждаше като издялан от дърво; един комуникационен офицер, непознат на Стромо; двама оператори на скенери и две бойни компита. Никой не забеляза появата му и Стромо прочисти шумно гърлото си. Младият навигационен офицер - Терен Мае, ако си спомняше правилно името й - се обърна и викна:

- Адмиралът!

Командир Ели Рамирес се завъртя на стола си.

- Приближаваме Кронха, сър.

- Това е рутинна операция. - Той се настани на командирския пост, освободен от Рамирес. - Прибираме спасителните капсули и се връщаме максимално бързо на Земята. Командването очаква с нетърпение доклада на "куфарите".

- Ще е добре отново да летим с командир Тамблин, сър. Не ми беше много приятно да й отнема мантата.

- Тя изпълнява заповеди, командир Рамирес. Все пак е скитник и няма как да участва в настоящите ни операции. - Взря се в екраните, за да прекъсне разговора. В единия ъгъл се виждаше светлината от двойната звезда. - Това ли е Кронха 3?

Единият от операторите коригира филтрирането на светлината.

- Да, сър. Ще пристигнем след около час.

- Някакви спешни съобщения? Има ли сигнали от спасителните капсули?

- Още сме твърде далече, сър - каза Рамирес. - Предавателите им не са много мощни.

- Продължавайте. - Стромо се облегна назад. За известно време корабът продължи да лети спокойно и той усети, че задрямва. Потърка очите си и се насили да остане буден. Надяваше се, че не е успял да захърка.

- Все още няма сигнал - каза комуникационният офицер.

- В момента сканираме за останки и следи от двигатели - добави сензорният оператор.

Стромо сви вежди.

- Ако шестдест разбивача са се сблъскали с няколко бойни кълба, би трябвало да има достатъчно следи. Не засичате ли остатъчна енергия или радиоактивност?

- Не, сър. Има съвсем лека реакция откъм облаците, но това са останките на разрушения комбайн. Разбивачите ги няма. Нито илдирийските кораби.

- Все трябва да има нещо. - Стромо се намръщи. - Ние сме само на ден зад тях.

Приближиха се до газовия гигант, но не откриха нито сигнали от спасителни капсули, нито следи и останки от експлозии.

- Продължаваме търсенето, докато не намерим някакви отговори. Шестдесет разбивача не могат да изчезнат просто така.

Магът-император Джора'х

Бойните кълба на хидрогите изпълваха небето на Илдира и изглеждаха готови да унищожат Призматичния палат. Въпреки светлината от шестте оцелели слънца магът-император усещаше огромната сянка, надвиснала над покоите му.

Беше се завърнал в двореца и очакваше пратеника на хидрогите. Предстоеше му може би най-важният разговор в историята на Илдирийската империя. Никой маг-император досега не се бе изправял пред такава криза. Сега вековните планове и схеми му се струваха недостатъчни. Горчивото знание, че империята му е на път да се промени, го потрисаше дълбоко.

Дъщеря му Осира'х беше довела хидрогите, точно както бе поискал. А сега какво?

Трябваше да се изправи срещу противник, който с лекота унищожаваше слънца и почти бе изтребил няколко раси в Спиралния ръкав преди десетина хиляди години. Какво можеше да предложи на подобни същества?

"Сами си го навлякохме".

Илдирийците и хидрогите бяха сключили нещо като пакт за ненападение с помощта на кликиските роботи. Но наскоро той беше нарушен по причини, които Джора'х не разбираше. Коварните роботи се бяха обърнали срещу Илдира - следваха някакви свои цели.

Но с Осира'х той нямаше нужда от други посредници. Но беше мостът. Джора'х не беше напълно сигурен как дъщеря му бе успяла да принуди извънземните да дойдат. Тя беше излязла невредима от недрата на газовия гигант и бе предала кратко, но ужасяващо съобщение. "Искат да им помогнеш да унищожат хората. Ако не се съгласиш, няма да пощадят никого". Все едно беше прерязала с кристален нож всичките му надежди.

В ярко осветената стая влетя куриер.

- Господарю, адар Зан'нх настоява да говори с вас! Неговата манипула очаква заповеди. Да открие ли огън срещу хидрогите?

Джора'х взе комуникатора от ръката му. Появи се изображението на най-големия му син, угрижения комадир на Слънчевия флот. Зан'нх изглеждаше разтревожен, но лицето му излъчваше решителност.

- Господарю, готов съм да защитя Илдира. Само дайте нареждане.

"Няма да се предадем и да очакваме търпеливо смъртта си". Оръжията на Слънчевия флот не можеха да се мерят с бойните кълба, но щяха да нанесат много щети. "Сигурно хидрогите го разбират".

- Адаре, така само ще предизвикаме клане. Аз ще се оправя. Отдалечи малко бойните си лайнери, но стой нащрек. Всеки момент очаквам да дойде техният пратеник. Бойните кълба са тук по моя молба.

Думите му звучаха невероятно. Ако Джора'х се провалеше, империята щеше да загине. Костите му нямаше да почиват при тези на предците му в костницата под Призматичния палат, а духът му нямаше да намери пътя към Извора на светлината.

Зан'нх отстъпи, макар видимо да се колебаеше. Куриерът прибра комуникатора, поклони се и излезе от залата. Личеше му, че е изплашен.

Малката Осира'х стоеше на стъпалата в основата на подиума и зяпаше тавана. Цветните светлинки се движеха по кристалната повърхност и сякаш се подчиняваха на телепатичната й дарба.

- Пратеникът пристига.

- Ти ли ги накара? - Джора'х така и не бе успял да я разпита. - Можеш ли да ги контролираш?

Момичето му отвърна с една от загадъчните си усмивки.

- Хидрогите предпочетоха да повярват, че идват по собствена воля. Но мисля, че грешат. Сега ги разбирам по-добре и те също ме разбират. Могат да четат мислите ми, но не им е лесно.

Изглеждаше изтощена, но в очите й играеха странни пламъчета. Лицето й изглеждаше детско и невинно, докато не я погледнеш по-отблизо. Срещата и контактът с хидрогите спокойно можеше да са нанесли непоправими щети на душата й.

Джора'х искаше да е също толкова силен.

- Готов съм да го приема. Можеш ли да ми помогнеш?

Тя отправи поглед в далечината.

- Пратеникът ще говори с теб и ти с него. Аз ще възприемам мислите му и ще произнасям думите. - На устните й се появи странна усмивка. - Няма да му оставя избор. Като станах мост между нашите раси, аз се превърнах в проводник. Проникнах в умовете им и разтворих моя за тях. Накарах ги да дойдат. Наполовина със сила и наполовина с... убеждение. Но не мога да ги принудя да се съгласят.

- Това е моята задача.

Дългата върволица императори, които бяха работили за това събитие, не го бяха подготвили достатъчно добре. Нямаше разменна монета за преговорите. Джора'х се притесняваше какво ли ще трябва да обещае, за да сключи мир.

Внезапно момичето потръпна, сякаш по тялото му премина вълна от болка.

- Трябваше да покажа на пратеника път през двореца. Иначе възнамеряваше да разбие кристалния купол. Хидрогите са доста нетърпеливи по отношение на препятствията.

Джора'х усети обезпокоителното присъствие и се покатери на какавидения трон. Не искаше да изглежда слаб.

През голямата арка се появи капсула, която поддържаше високо налягане. Течният метал вътре започна да придобива хуманоидна форма. Хидрогът се едно беше облечен в някакъв скафандър с джобове и закопчалки. Имаше дълга коса и човешко лице, но цветът му беше сребрист. Явно беше приел образа на някоя от предишните им жертви.

Гласът на пратеника беше боботещ, сякаш съществото използваше въздушните молекули, за да излъчва звукови вълни.

- Пристигнахме. Желаете ли да ви унищожим? - Ако се съдеше по тона, това бе нормален въпрос, а не заплаха.

Императорът запази спокойствие, но усещаше, че събитията го притискат, и трескаво търсеше изход.

- Повиках ви тук, за да обсъдим мира между нас.

- Нямаме полза от мир с илдирийците. - Джора'х с притеснение наблюдаваше как устните на Осира'х мърдат в синхрон със съществото, сякаш двамата бяха неразривно свързани. - Нашата война беше срещу верданите. Сега се бием срещу предателите фероуи. Научихме и че венталите са се завърнали. Вие сте просто дребна пречка.

"Хидрогите трупат врагове толкова лесно, колкото престолонаследникът си намира любовници".

- Знаем, че фероуите са ви нанесли сериозни поражения.

- Техните щети са още по-големи. А илдирийците ще бъдат унищожени, ако продължат да ни се пречкат. - Тонът на пратеника беше абсолютно категоричен.

- Напомням ви, че имаме договор, отпреди хилядолетия. Договор, за който явно сте забравили. - Джора'х си помисли за безжалостните атаки над илдирийските отломъчни колонии. Действията на хидрогите бяха необясними.

- Съгласихме се на тази среща само заради стария ни съюз. Но кликиските роботи вече не говорят от ваше име.

- Сега от наше име говори Осира'х. Искам да обсъдим условията. - Момичето вдигна очи, сякаш очакваше от мага-император незабавно решение. Де да можеше да е толкова просто!

- Няма какво да ни предложите - избумтя гласът.

Джора'х се чудеше по какъв начин да промени мнението му. Нямаше представа какво са направили кликиските роботи преди векове, за да прекратят войната. Какъв ли ключ бяха използвали? За пореден път прокле предшествениците си, че бяха цензурирали записите в Сагата за седемте слънца. Без това знание беше като осакатен.

Спомни си за успеха на адар Кори'нх, който беше разбил множество кълба при Кронха 3. Може би, ако припомнеше този факт, щеше да промени хода на преговорите. Той повиши глас, събра цялото си самочувствие.

- Вие нападнахте голям брой отломъчни колонии, но Слънчевият флот успя да унищожи доста от вашите бойни кълба. Този сблъсък носи само вреда и на двете раси.

- Видовете, които живеят на твърди планети, се размножават и се тикат навсякъде. Нищо не разбирате. Вашите конфликти само ни отклоняват от нашите истински врагове.

- Хората продължават да използват кликиски факели срещу вашите планети. Колко светове, колко от вас вече загинаха? Аз мога да ги накарам да престанат.

- Ние ще ги спрем. Ще ги унищожим. - Пратеникът се приближи към ръба на сферата си. - Преди много време помогнахме на кликиските роботи да унищожат създателите си. Това е правилният подход за всички конфликти. И след като така и така сме дошли на Илдира, ще е най-ефикасно да изтребим и вас.

Джес Тамблин

Водно-перленият кораб на Джес Тамблин напусна Йон 12, където враждебните кликиски роботи бяха унищожили цяла скитническа база, и се понесе с пълна скорост през системата като течен снаряд. В себе си носеше повредения кораб и двамата му ранени пътници. Състоянието на Ческа беше особено тежко.

Джес се плъзна през водата и опита да погледне през илюминатора на "Водолей". Вътре младият Нико Чан Тайлар се суетеше над Ческа, но не можеше да й окаже голяма помощ. Тя лежеше в безсъзнание на палубата. Беше получила множество наранявания, когато роботите свалиха "Вододолей". Двамата с Нико бяха оцелели по чудо.

През последните няколко часа младият пилот сякаш беше остарял с десет години. Въпреки изкълчената китка, пукнатите ребра и множеството драскотини, той не се отделяше от Ческа. Самият Джес наблюдаваше отстрани и отчаяно жадуваше да я целуне и да я хване за ръката.

Беше му се наложило да се откаже от някои човешки стремежи, когато се съедини с венталите. Това беше единственият начин да оцелее. Не можеше да изгуби и Ческа! Венталите бяха част от него от доста време, но все още не можеше да проумее напълно тези могъщи същества. Джес им бе казал да открият най-близката скитническа база или в краен случай колония на Ханзата с медицински център. Уви, наоколо нямаше нищо подходящо.

Защо венталите не искаха да я спасят? Знаеше, че имат силата да го направят.

Преди години те бяха променили тялото му, бяха го превърнали в динамо, чието докосване бе способно да убие друг човек. Можеше да прави невероятни неща с новопридобитите си способности, дори да е сериозно оръжие във войната с хидрогите.

Но пък някои от най-простите действия му бяха отказани. Каква полза имаше от способностите си, след като не можеше да направи това, което желаеше най-силно? Копнееше да прегърне Ческа и да я избави от болката. А дори не можеше да избърше потта от челото й.

Промъкна се през люка на "Водолей" и стъпи, целият мокър, на палубата. Около тялото му се появи бяло леко замъглено облекло, косата му се вееше, като водорасли в морско течение. Нико го погледна; очите му бяха пълни с надежда. Джес наистина можеше да прави чудеса, но не и такова.

- Опитах се да я прегледам, Джес, но състоянието й е твърде тежко за медицинските ми познания. - Беше превързал наранената ръка към гърдите си. - В името на Пътеводната звезда, едвам успях да се оправя с изкълчената си ръка, а тя има сериозни вътрешни травми. Кръвоизлив, а вероятно и пробит дроб. И кой знае какво още?

Нико се опита да даде на Ческа стимуланти, за да премахне най-лошите ефекти на шока. Тя се закашля, от устата й избиха кървави мехурчета. Въпреки че корабът се носеше с невероятна скорост, Джес знаеше, че Ческа няма да оцелее, ако венталите не се намесят.

- Трябва да оживее, Нико. - Джес стоеше отстрани със свити юмруци, чувстваше се ужасно изолиран. Дори не можеше да я докосне! - Тя е... Говорителката на скитниците. - И двамата знаеха, че този аргумент е твърде незначителен на фона на любовта, която изпитваше към нея.

Венталите се обадиха в съзнанието му.

"Жената ще умре скоро".

Джес се ядоса от спокойствието, с което го заявяваха.

- Спасете я.

"Някои неща не могат да бъдат променени".

- А някои могат. - Гласът му избумтя в стените на "Водолей" и Нико подскочи. - Ще й дам да пие венталска вода! Тогава ще навлезете в тъканите й и ще й помогнете.

"Простият контакт с венталска вода няма да я измени, както променихме теб. Това трябва да е съзнателен акт от наша страна".

- Направете го. Нямате представа колко значи тя за мен.

"Знаем какво значи тя за теб. И разбираме".

- Тогава защо отказвате да ми помогнете? Спасихте мен, защо не спасите и нея? - Той дължеше всичко на венталите, но точно в този момент беше готов да ги намрази.

"Твоето спасяване беше необходимо. Без теб нямаше да се завърнем. Но тази жена не е от значение за нас".

- Значи венталите са пълни егоисти? Тя е от значение за мен. Щом отказвате да спасите Ческа, как мога да ви се доверя? Може би сте също толкова зли, колкото хидрогите, но сте по-хитри. - Досега въобще не му бе хрумвала подобна мисъл.

"Знаеш, че това не е вярно, Джес Тамблин".

- Знам, че Ческа ще умре, а съюзниците ми отказват да я спасят - извика той отчаяно.

Нико продължаваше да се суети над говорителката в напразни опити да й помогне.

- Нима е по-различно от свързването на зелените жреци и световните дървета? Те нямат проблеми да го правят, когато си искат. Нима венталите не са подобни?

"Ние не се свързваме по същия начин като верданите и жреците. Световните дървета са пасивни и тяхната връзка е симбиотична. Венталите са течни, неконтролируеми и лесно се покваряват. Егоистичните действия водят до лоши последици. Когато те променихме, се променихме и ние. Понякога това може да доведе до изкривяване. Нямаш представа каква разрушителна мощ притежава един покварен вентал. Рискът е твърде голям.

- Какъв риск? - настоя Джес. Пред очите му беше единствено Ческа.

"Виж как се промени ти самият. Знаеш колко много изгуби".

- Това няма да има значение, ако изгубя нея. - Внезапно му хрумна нещо. - Ако я спасите, както спасихте и мен, вече няма да съм самотен. Ще сме двама.

Последва продължителна пауза.

"Не можем да я трансформираме просто така. Трябва сама да го пожелае, както и ние".

Джес видя в съзнанието си образа на океанската планета, на която първоначално бе доставил венталите.

"Това е най-близкият ни свят. Отиди в главния океан. Там ще решим съдбата й".

Рлинда Кет

Възкресената Карла Тамблин помръдна в огромните пещери на Плумас. Нечовешките й очи искряха с някаква странна енергия. Косата й се развяваше и пращеше, освободена от леда, който е бе сковал.

- Е, такова нещо не се вижда всеки ден, - заяви Рлинда Кет с малко попресилен хумор. Не беше сигурна дали да се смее, или да пищи, но определено искаше да побегне. Скитниците също не знаеха какво да направят.

При пробуждането си жената беше причинила смъртта на Ендрю Тамблин. Карла направи още една крачка и остави горещ отпечатък в леда. Тялото й беше заредено с невероятно мощна енергия и сякаш всеки момент щеше да избухне.

Рлинда бутна БиБоб, който продължаваше да зяпа случващото се с детско удивление.

- Предлагам да се махнем от пътя й.

- Май не беше добра идея да идваме тук.

- Нима предпочиташ военния съд и смъртната присъда на Земята?

- Тук алтернативата не е много по-добра. Откакто избягахме, всичко върви накриво. Дейвлин е мъртъв, унищожиха "Сляпа вяра" и бяхме отвлечени от тези откачени скитници. А все едно това не е достатъчно. - той стисна главата си с ръце, - сега това чудовище ще ни избие всичките.

- Принципно бих ти сритала задника, задето си такова мрънкало, но точно сега няма да споря с теб.

Карла тръгна бавно напред, без да обръща внимание на мъртвия. Ендрю се бе опитал да я освести, а тя го беше убила.

- Карла, какво направи? - извика Уин, взрян в тялото на брат си.

- Спри! Не заставай на пътя й! - предупреди го близнакът му Торин.

Карла продължи към сивите води на океана, без да им обръща внимание. Кейлъб и Уин се възползваха от възможността и издърпаха тялото на Ендрю настрани. Торин, най-емоционалният от братята, продължаваше да крещи:

- Карла, защо го направи? Не ни ли позна?

Карла Тамблин бавно обърна искрящия си поглед към жилищните и административни сгради. Изгледа неразбиращо вододобивните машини и помпите, които зареждаха с вода цистерните на повърхността. След това продължи напред, без да отговаря. Сякаш леденото море я зовеше. Погледът й се промени, щом зърна подземния океан.

БиБоб се обърна към Рлинда:

- Дали скитниците ще ни оставят да си идем?

- Съмнявам се, че в момента им се занимава с нас.

Джес Тамблин, друг член на клана (Рлинда така и не бе успяла да разучи цялото семейно дърво), беше използвал странните си способности, за да извади тялото на майка си от леда. Но след като замина заради някаква спешна работа, Карла се разтопи и възкръсна, сякаш беше обсебена от някакъв демон.

Тя стигна до мястото, където ледът опираше във водата. От ръцете й изригна някаква сила, която сякаш усили гравитацията и раздвижи мощни водни течения.

Ледът зад краката й започна да се пропуква, но тя не му обърна внимание. Скоро парчето се откъсна и Карла мълчаливо започна да потъва. След секунди изчезна във вълните, без да издаде и звук. Около мястото се завъртя вихър от мехурчета и бяла пяна, после всичко утихна.

Рлинда се огледа за някой, който да обясни ставащото, и попита:

- Абе, тук често ли се случват такива работи?