Чупливи неща

УВОД

"Мисля... че предпочитам да си спомням живот, пропилян по чупливи неща, а не прекаран в отбягване на морални задължения." Тези думи се появиха в съня ми, а аз ги записах, когато се събудих, без да знам какво означават, нито за кого се отнасят.

Първоначалният ми план за тази книга с приказки и измислици, някои още отпреди осем години, беше да ги включа в сборник с разкази, който да нарека "Тези хора трябва да знаят кои сме ние и да разкажат, че сме били тук". Въпросната фраза е всъщност реплика в балонче от един комикс на неделната страница на "Малкият Немо" (днес можете да намерите прекрасна цветна репродукция на същата страница в книгата на Арт Шпигелман "В сянката на липсващите кули"). Според замисъла ми всяка история щеше да е от името на някой от хитрите и неблагонадеждни разказвачи, всеки описващ живота си, какъв е бил и че някога също е бил тук. Дванайсет души, дванайсет истории. Такава беше идеята. След което животът се намеси и я провали, когато започнах да пиша разказите, които ще намерите тук, а те просто приеха формата, под която трябваше да бъдат разказани, и макар някои да са от първо лице и да са откъси от живота, други не са. Една от историите отказа да придобие форма, докато не я оставих на месеците от годината да я разкажат, а друга стори с идентичността разни ефикасни малки работи, което означаваше, че трябваше да бъде разказана от трето лице.

Накрая започнах да събирам материала за тази книга и се чудех как да я нарека сега, след като предишното заглавие явно вече не беше подходящо. Именно тогава излезе дискът "Умни колкото сме" на "Уан Ринг Зиро", аз ги чух да пеят думите, които бяха изникнали в съня ми, и се зачудих какво съм имал предвид под "чупливи неща".

Фразата ми се стори подходяща за заглавие на книга с разкази. В крайна сметка има толкова много чупливи неща. Хората се чупят лесно, както и мечтите, и сърцата.

Етюд в изумрудено

Написах го за една антология, чиито редактори бяха моят приятел Майкъл Рийвс и Джон Пелан - "Сенки над "Бейкър Стрийт". Бележката от Майкъл гласеше: "Искам разказ, в който Шерлок Холмс попада в света на Х.П. Лъвкрафт". Съгласих се да го напиша, но подозирах, че в постановката има нещо дълбоко необещаващо: все пак светът на Шерлок Холмс е толкова безкрайно рационален и в него се възхваляват логическите решения, докато фантастичните създания на Лъвкрафт са абсолютно и съвършено ирационални, а загадките са жизнено необходими за здравия разум на човечеството. Щом щях да пиша разказ, съчетаващ двата елемента, трябваше да има интересен начин да го сторя така, че да съм честен и към Лъвкрафт, и към героите на сър Артър Конан Дойл.

Като малък харесвах разказите на Филип Хосе Фармър за Уолт Нютън, в които десетки литературни герои са обединени в един съгласуван свят, и с огромна радост наблюдавах как моите приятели Ким Нюман и Алън Мур направиха свои собствени опити в тази насока - единият в "Преди Дракула", а другият в "Лигата на изключителните джентълмени". Изглеждаше ми забавно. Зачудих се дали и аз да не опитам нещо такова.

Компонентите на разказа, които съхранявах в килера на съзнанието си, се съчетаха по по-добър начин, отколкото бях очаквал. (Писането в много отношения напомня готвенето. Понякога кексът не бухва, каквото и да го правиш, но пък друг път е толкова вкусен, че колкото изобщо не си си и мечтал.)

През август 2004 г. "Етюд в изумрудено" спечели наградата "Хюго" за най-добър разказ, нещо, с което все още страхотно се гордея. Освен това изигра роля в моето пътуване към на себе си през следващата година, когато по най-загадъчен начин се оказах включен в "Бейкър Стрийт Ирегюларс"*.

Етюд в изумрудено

1. Новият приятел

Право от тяхното изумително европейско турне, по време на което изнесоха спектакли пред много от коронованите глави на Европа и получиха техните аплодисменти и похвала заради великолепните си драматични изпълнения, съчетаващи комедията с трагедията, "Крайбрежните актьори" искаха да обявят, че ще играят в Кралския дворцов театър на Друри Лейн ограничен брой представления през април на "Моят почти брат Том", "Най-малката продавачка на теменужки" и "Великите старци идват" (това последното е исторически епос за езичество и наслади); всяка от тях е пиеса в едно действие! Билети на касата на театъра.

Сигурно е необятността. Огромността на нещата отдолу. Тъмнината на сънищата.

Отплеснал съм се. Простете ми. Не съм човек на литературата.

Нуждаех от квартира. Така се запознах с него. Исках някой да сподели с мен разходите за апартамента. Събра ни общ познат. В химическите лаборатории на "Сен Бари".

- Май сте били в Афганистан - така ми каза и устата ми зяпна, а очите ми се ококориха.

- Удивително - отвърнах.

- Не съвсем - продължи непознатият в бялата лаборантска престилка, който щеше да ми стане приятел. - От начина, по който си държите ръката, разбирам, че сте били ранен, и то по специфичен начин. Имате силен тен. Освен това имате военна стойка, а малко са местата в империята, където един военен може да хване тен, а ако се съди по естеството на раната ви в рамото и навиците на пещерняците афганци, и да бъде измъчван.

Представено по този начин, естествено изглеждаше абсурдно елементарно. Разбира се. Тенът ми беше почти орехов. И наистина, както беше забелязал той, ме бяха измъчвали.

Боговете и хората в Афганистан са диваци, не желаят да бъдат управлявани от Уайтхол, от Берлин и дори от Москва, и са неподготвени да приемат здравия разум. Бях изпратен в онези планини заедно с Н-ския полк. Докато военните действия се водеха в планините, бяхме на равна нога. Но когато схватките се пренесоха в пещерите и мрака, се озовахме, разбира се, затънали до гуша.

Няма да забравя огледалната повърхност на подземното езеро, нито нещото, което излезе от водата, неговите отварящи се и затварящи се очи и напевния шепот, съпроводил издигането, пробиващ си път като жужене на мухи, по-големи от светове.

Това, че оцелях, е чудо, но аз оцелях и се прибрах в Англия с разбити и изпокъсани нерви. Мястото, където ме беше докоснала устата като пиявица, беше татуирано завинаги в жабешкобяло върху кожата на изсъхналото ми рамо. Някога бях превъзходен стрелец. Сега нямам нищо, ако не се брои страхът от света под земята, граничещ с паника, което означава, че с радост бих платил шест пенса от военната си пенсия, за да пътувам с такси, но не и един пенс, за да се кача на метрото.

Но мъглите и мрачините на Лондон продължават да ме успокояват и да ме обгръщат. Бях загубил предишната си квартира, защото крещях насън. Бил съм в Афганистан; вече не съм там.

- Крещя насън - съобщих му.

- На мен са ми казвали, че хъркам. Освен това работя по всяко време на денонощието и често използвам полицата на камината за мишена, когато практикувам стрелковите си умения. Дневната ще ми е необходима да посрещам клиентите си. Себичен съм, не обичам да споделям информация за себе си и лесно се отегчавам. Това проблем ли е за вас?

Усмихнах се, поклатих глава и протегнах ръка. Скрепихме споразумението си с ръкостискане.

Апартаментът, който бях намерил, на Бейкър Стрийт, беше повече от подходящ за двама ергени. Запомних какво беше казал моят приятел за личния си живот и се въздържах да го попитам с какво си изкарва прехраната. И все пак много бяха нещата, които глождеха любопитството ми. Посетители идваха във всякакви часове на денонощието и когато идваха, аз напусках дневната и се оттеглях в спалнята си, размишлявайки какво общо биха могли да имат с моя приятел бледата жена с едното бяло като кост око, дребосъкът, който приличаше на търговски пътник, пълният денди с кадифеното сако и всички останали. Някои бяха редовни посетители, други идваха само по веднъж, разговаряха с него и си тръгваха разтревожени или доволни. Той беше загадка за мен.

Една сутрин, тъкмо споделяхме великолепната закуска, осигурена ни от хазяйката, моят приятел дръпна шнура на звънеца, за да призове тази добра жена.

- След около четири минути към нас ще се присъедини още един джентълмен - каза той. - Ще ни е необходим още един комплект прибори.

- Много добре - отвърна тя. - Ще сложа още наденички на скарата.

Моят приятел се върна към изучаването на сутрешния вестник. Зачаках обяснението му с нарастващо нетърпение. Накрая не издържах.

- Не разбирам. Откъде знаете, че след четири минути ще имаме посетител? Не получихте нито телеграма, нито каквото и да е известие.

Той се усмихна леко.

- Не чухте ли преди няколко минути трополенето на карета? Тя забави, докато минаваше покрай нас - очевидно докато кочияшът идентифицира нашата врата, след което ускори, подмина ни и продължи нагоре към улица "Марлибоун". На гарата е пълно с карети, които оставят пътниците си за влака или пред изложбата на восъчни фигури, и именно към тази тълпа би се присъединил всеки, който не иска да бъде видян. Пътят пеша дотук е около четири минути...

Той си погледна джобния часовник и точно в този момент по стълбището отвън се чуха стъпки.

- Влезте, Лестрейд - извика съквартирантът ни. - Вратата е отворена и наденичките ви всеки момент ще дойдат топли от скарата.

Мъжът, който трябваше да е Лестрейд, отвори вратата, след което я затвори внимателно зад себе си.

- Не би било редно - каза той. - Но да си призная честно, тази сутрин дори не успях да закуся. И бих отдал дължимото на няколко от тези наденички.

Беше дребосъкът, когото вече бях виждал няколко пъти и чието поведение напомняше на пътуващ търговец на гумени изделия или церове за всички болести.

Моят приятел изчака хазяйката да излезе от стаята, преди да подхвърли:

- Очевидно въпросът е от държавно значение.

- Господи - пребледня Лестрейд. - Няма как вече да се е разчуло. Кажете ми, че не се е разчуло. - Той започна да трупа върху чинията си наденички, пушена херинга, къри и препечени филийки, но ръцете му едва забележимо трепереха.

- Разбира се, че не е - отвърна моят приятел. - Вече познавам скърцането на колелата на вашата карета: колебливо сол диез над до в горна октава. И щом инспектор Лестрейд от Скотланд Ярд не може да бъде видян публично за влиза в кантората на единствения консултиращ детектив в Лондон, но все пак идва в нея, без дори да е закусил, то на мен ми е ясно, че не става въпрос за рутинен случай. От което следва, че са замесени високопоставени личности и въпросът е от национално значение.

Лестрейд попи със салфетката яйчения жълтък от брадичката си. Огледах го. Не се вписваше в представата ми за полицейски инспектор, но пък и моят приятел никак не се покриваше с представата ми за консултиращ детектив - каквото и да означаваше това.

- Дали не следва да обсъдим въпроса насаме - предложи Лестрейд и ме погледна.

Моят приятел се усмихна дяволито и поклати глава, както всеки път, когато се наслаждаваше на някоя сполучлива шега.

- Глупости. Две глави мислят по-добре от една. И това, което се казва на единия от нас, все едно е казано на двама ни.

- Ако преча... - обадих се сърдито, но той ми махна да замълча.

Лестрейд сви рамене.

- Все ми е едно - рече след малко. - Ако разрешите случая, няма да изгубя работата си. Ако не го разрешите, ще я изгубя. Използвайте методите си, това ще кажа. Нищо не може да влоши допълнително ситуацията.

- Ако има нещо, на което ни е научила историята, то е, че ситуацията винаги може да се влоши - каза моят приятел. - Кога ще отидем в Шордич?

Лестрейд си изтърва вилицата и възкликна.

- Това е ужасно. Вие си правите шеги с мен, защото знаете всичко! Засрамете се...

- Не знам абсолютно нищо. Когато един полицейски инспектор влезе в стаята ми с пресни петна от кал в онази особена разцветка на горчица по ботушите и крачолите на панталона, със сигурност ми е простено да предположа, че съвсем скоро сте минали покрай изкопите на Хобс Лейн в Шордич, което е единственото място в Лондон, където се намира тази особена глина с цвят на горчица.

Инспектор Лестрейд се смути.

- Като поставяте нещата по този начин, изглежда напълно очевидно.

Моят приятел дояде закуската си.

- Разбира се, че е - отвърна леко високомерно.

Отидохме до Ийст Енд с такси. Инспектор Лестрейд се отби до улица "Марлибоун", за да намери каретата си, и ни остави сами.

- Значи наистина сте консултиращ детектив? - попитах.

- Единственият в Лондон, а може би и в света - отвърна моят приятел. - Но не поемам случаи. Само консултирам. Хората ме запознават с неразрешените си проблеми, описват ги и аз понякога ги разрешавам.

- Значи тези, които идват при вас...

- Са основно полицейски служители или детективи, да.

Беше прекрасно утро, но ние вече наближавахме покрайнините на гетото "Сейнт Джил", това свърталище на крадци и главорези, цъфнало на лицето на Лондон като рак на физиономията на красива продавачка на цветя, и единствената светлина, която проникваше в каретата, беше слаба и мъглива.

- Сигурен ли сте, че искате да дойда с вас?"

В отговор моят приятел впери в мен немигащ поглед.

- Имам усещането - произнесе. - Имам усещането, че сме предопределени да бъдем заедно. Че някъде в миналото или в бъдещето сме водили успешни битки рамо до рамо. Не знам. Аз съм човек на разума, но съм се научил да ценя добрия спътник и от момента, в който ви видях, разбрах, че мога да ви се доверя като на самия себе си. Да. Искам да дойдете с мен.

Изчервих се и избърборих нещо неразбираемо. За пръв път от Афганистан насам усещах, че имам някаква стойност в този свят.

2. Стаята

Еликсирът на живота на Виктор! Електрически флуид! Липсва ли ви жизненост в крайниците и слабините? Поглеждате ли назад към младостта си със завист? Погребани и забравени ли са удоволствията на плътта? Еликсирът на живота на Виктор ще върне живота там, където той отдавна е изгубен: и най-дъртият боен кон може още венъж да стане горд жребец! Да дадеш живот на мъртвия - от стара семейна рецепта и най-доброто от съвременната наука. За да получите подписани атестаци за ефикасността на Еликсира на живота на Виктор, пишете на компания В. фон Ф., ул. "Евтиния" - 1в, Лондон.

Беше евтин пансион в Шордич. Пред вратата стоеше полицай. Лестрейд го поздрави по име и го накара да ни пусне. Аз бях готов да вляза, но моят приятел клекна на стълбите и извади от джоба на палтото си лупа. Огледа калта по стъргалото от ковано желязо и я пипна с показалец. Едва когато видяното го удовлетвори, ни пусна да влезем.

Качихме се по стълбището. Беше очевидно коя е стаята, в която беше извършено престъплението: охраняваха я двама яки конетабли.

Лестрейд им кимна и те отстъпиха настрани. Ние влязохме.

Както вече казах, не съм писател по професия и се колебая как да опиша това място, като знам, че думите ми няма да са достатъчно достоверни. Но вече съм започнал това повествование и се боя, че ще трябва да го довърша. В тази окаяна квартира бе извършено убийство. Тялото, поне каквото беше останало от него, беше още тук, на пода, видях го, но някак в първия момент не го забелязах. Вместо това очите ми бяха привлечени от онова, което беше изтекло и избликнало от гърлото и гърдите на жертвата: на цвят варираше от жлъчнозелено до тревистозелено. Беше напоило окъсания килим и беше оплискало тапетите. За миг ми се стори като творение на някакъв адски художник, решил да създаде етюд в изумрудено.

След миг, който ми се стори като сто години, погледнах надолу към тялото, разпорено като заек върху масата на месаря, и се опитах да осмисля видяното. Свалих си шапката и моят приятел направи същото.

Той коленичи и огледа тялото, проучи следите от разрязване и отворените рани, след което извади лупата и се приближи до стената, за да огледа засъхващата кръв.

- Това вече го направихме - уведоми го инспектор Лестрейд.

- Така ли? - попита моят приятел. - И какво разбрахте? Според мен това е дума.

Лестрейд отиде до мястото, където беше застанал моят приятел, и вдигна поглед. Имаше дума, написана с главни букви, със зелена кръв върху избелелите жълти тапети, малко над височината на главата на Лестрейд.

- R-A-C-H-E ли? - произнесе я буква по буква Лестрейд. - Очевидно е искал да напише "Рашел", но някой го е прекъснал. Значи - търсим жена...

Моят приятел не каза нищо. Отиде до трупа и вдигна ръцете му една след друга. По пръстите нямаше кръв.

- Според мен установихме, че думата не е написана от негово кралско височество...

- Кое, по дяволите, ви кара да мислите?...

- Скъпи ми Лестрейд. Имайте малко вяра, че притежавам мозък все пак. Трупът очевидно не е човешки - цветът на кръвта, броят на крайниците, очите, чертите на лицето, всички тези неща издават кралската кръв. И макар да не бих могъл да кажа коя е кралската линия, бих предположил, че е пряк наследник, вероятно... не, втори поред на трона... в едно от германските княжества.

- Това е удивително. - Лестрейд се поколеба, след което съобщи: - Това е принц Франц Драко Бохемски. Беше тук, в Албион, като гост на нейно величество Виктория. На ваканция и заради въздуха...

- Заради театрите, проститутките и игралните маси, имате предвид.

- Щом казвате - Лестрейд изглеждаше скандализиран. - Както и да е, вие ни дадохте добра следа с тази Рашел. Но се съмнявам, че ще успеем да я открием.

- Несъмнено - каза моят приятел.

Той продължи да оглежда стаята, правейки жлъчни коментари, че полицаите с техните ботуши са заличили стъпките и са местили неща, които е можело да бъдат полезни на човек, правещ опит да възстанови събитията от предишната нощ.

Но въпреки това се заинтригува от едно кално петно, което откри зад вратата.

До камината намери нещо като купчинка пепел или мръсотия.

- Видяхте ли това? - попита той Лестрейд.

- Полицията на нейно величество по правило не се въодушевява от пепел в нечия камина - отвърна детективът. - Тъкмо там по правило може да се намери пепел. - И се разсмя на шегата си.

Моят приятел взе щипка пепел, разтърка я между пръстите си и я подуши. Накрая гребна остатъка от материала и го постави в епруветка, която запуши и пъхна във вътрешния джоб на сакото си, след което се изправи.

- Ами тялото?

- От двореца ще изпратят хора - каза Лестрейд.

Моят приятел ми кимна и двамата излязохме от стаята. Той въздъхна.

- Инспекторе. Вашето предположение за госпожица Рашел може да се окаже безплодно. Освен всичко останало Rache е немска дума, която означава "отмъщение". Проверете в речника. Има и други значения.

Стигнахме до края на стълбището и излязохме на улицата.

- Вие до тази сутрин не бяхте виждали кралска личност, нали? - попита той. Аз поклатих глава. - Е, гледката е изнервяща, ако човек е неподготвен. Добри ми приятелю, та вие треперите!

- Простете ми. Ще се оправя само след секунди.

- Имате ли нещо против да повървим? - попита той, а аз се съгласих, защото бях сигурен, че ако не тръгна нанякъде, ще започна да крещя.

- Дайте да поемем на запад - предложи моят приятел и посочи тъмната кула на двореца. Закрачихме натам.

- Е - каза той след известно време. - Значи досега не сте имали лична среща с коронована европейска глава?

- Не съм.

- Смятам, дори уверено мога да заявя, че ще имате. Но този път не с труп. Много скоро.

- Скъпи ми приятелю, кое ви кара да мислите?...

В отговор той посочи черната карета, която спря на петдесетина метра пред нас. Мъж в черен цилиндър и балтон държеше вратата й отворена и чакаше мълчаливо. На вратата й със злато беше изрисуван познатият на всяко дете в Албиона герб.

- На някои покани човек не може да откаже - каза моят приятел и вдигна шапка в поздрав към ординареца. Сигурен бях, че се усмихваше, докато се качваше в подобното на кутия пространство и се облягаше на меките велурени възглавници.

Когато по време на пътуването до двореца се опитах да кажа нещо, той постави показалец на устните си. След това затвори очи и като че ли потъна в дълбок размисъл. Аз от своя страна се опитах да си припомня какво знам за германския двор, но не се сетих нищо друго, освен че съпругът на кралицата, принц-консортът Алберт е германец.

Бръкнах в джоба си и извадих шепа монети - кафяви и сребърни, черни и меднозелени. Вгледах се в портрета на кралицата на всяка от тях и почувствах едновременно патриотична гордост и смъртен ужас. Казах си, че до неотдавна съм бил военен, на когото страхът е бил непознат, и наистина помнех кога това беше чистата истина. За миг си припомних и времето, когато бях отличен стрелец и дори - бих казал - нещо като снайперист, и дясната ми ръка се скова като парализирана, монетите звъннаха и подскочиха, и изпитах единствено огромно съжаление.

3. Дворецът