Той, тя... и другата

Тес Стимсън

Той, тя и другата

Никълъс

Разводите са болезнена работа, особено когато клиентката властно заявява, че всички мъже са мръсници и вие започвате да се чувствате неловко, опитвате се да се наместите на стола, а пенисът ви няма понятие къде да се скрие.

- Не всички мъже са такива, госпожо Стивънсън - осмелявам се да отвърна.

Жената не обръща никакво внимание на искрената ми усмивка и сивите й очи се стрелкат незаинтересовано по ламперията в кабинета. За миг погледът й се спира на снимката на съпругата ми, поставена на бюрото в сребърна рамка до кожената попивателна. Изражението й на искрено съжаление към половинката ми недвусмислено ме нарежда сред онези нещастници, на чиито родители не е минало през ум какви ще са последиците, преди да си легнат заедно. Тъй като преди малко бях успял да измъкна тлъста седемцифрена сума от вече бившия й съпруг, презрението, с което се отнася към пола ми, бе меко казано несправедливо.

Тя се надига, аз се изправям също и приглаждам копринената си вратовръзка. Жената протяга хърбавата си ръка, скрита в ръкава на розов вълнен костюм. Стискам длан, която достойно би могла да мине за риба.

- Може и да сте прав, господин Лайън - отвръща сухо тя. - Може би това се отнася единствено за онези, за които съм била омъжена.

Парфюмът й, остър и задушлив е като котешка пикня. Наплескала се е с прекалено много грим. Не мога да си представя да целуна тези напластени с алено червило устни. Тя е от жените, които ще откриеш размазани по чаршафа на сутринта, а лицето й ще е залепнало върху калъфката за възглавницата, също като кръпката на Торинската плащеница.

Краката й обаче съвсем не са лоши. Слаби, със стегнати прасци и изваяни глезени. Но пък е само кожа и кости, да не говорим, че гърдите й са като на момче.

Задължителната професионална усмивка не трепва от лицето ми, докато я изпращам към вратата. Много се старая да не съдя и преценявам клиентите си, тъй като това спъва работата и ме разсейва. В бракоразводното право няма място за чувства и сантименталност, защото клиентите те заливат с щедра доза и от двете. Разбира се, понеже съпругата ми е жена, твърди, че е съвсем различна. Затова пък аз твърдя, че съм напълно обективен. Малинче разправя, че "грубиянските ми истини", както ги нарича, когато й кипне, били равносилни на това да преценяваш кожата на една жена само на дневна светлина, вместо на меките отблясъци на огъня. Нещо не разбирам какво се опитва да ми каже.

Клиентката ми неочаквано спира на прага. За малко да се залепя за гърба й. Отпуска глава, сякаш се кани да започне да нарежда молитва и прешлените й изпъват бледата, нежна кожа под прибраната на кок руса коса.

Открай време имам чувството, че женският тил излъчва някаква уязвимост и събужда у мен еротични помисли, достойни за фантазьор.

- Винаги съм си мислела... всъщност... надявах се... - хлипа сподавено тя, - че той ще промени решението си.

Чувствам се напълно объркан. Не бих предположил, че тази ще се окаже от прилепчивите мрънкала. Все още в началото на четирийсетте, тя вече е успяла да си направи колекция от трима богати бивши съпрузи, което - въпреки всичките ми опити да бъда обективен - ме кара да си направя някои изводи. Простичко казано: последното, което очаквах да чуя, бяха приказки за любов.

Кокалестите рамене на жената започват да потръпват. Боже господи! Хич ме няма в такива моменти. Местя безпомощно ръце. Не е удобно да я прегърна, но какво ще стане, ако - опазил ме бог! - тя се разциври и забрави да спре?

Неочаквано вирва глава, изпъва рамене и в този момент ми напомня за по-голямата ми дъщеря Софи, когато отиде на училище за първи път. Без да каже и дума, тя подминава бюрото на секретарката във фоайето и продължава по коридора. Въздъхвам с огромно облекчение. Благодаря ти, господи. Така и не разбрах каква беше тази работа.

Тъкмо се каня да затворя вратата, когато секретарката ми Ема помахва с ръка.

- Господин Лайън, съпругата ви е на втора линия. Много се извинява, че ви притеснява в службата, но искала да си кажете няколко думи набързо.

- Разбира се...

Спирам колебливо на вратата. Има нещо, което малко ме...

- Косата ми, господин Лайън - обяснява търпеливо Ема. - През обедната почивка се подстригах.

Жалко. Харесвах я повече с дълга коса.

Връщам се на бюрото и докато посягам към телефонната слушалка, поглеждам снимката на Малинче, събудила тъга и съжаление у клиентката ми. Снима я Кит преди две години на Коледа (подразних се, че не аз хванах пръв фотоапарата) тъкмо когато поглеждаше усмихната през рамо, леко наведена, за да извади пуйката от фурната. Всеки път, когато погледна тази снимка, усещам как ме залива чувство на благодарност. Знам, че е глупаво, но след цели десет години все още потръпвам, когато чуя думите "съпругата ти". Все още не ми е ясно как успях да спечеля сърцето на тази изключителна, красива жена. Вечно ще бъда благодарен, че успях.

- Пандишпанова торта с шоколадова глазура и портокалови корички, напоена със сироп от ванилия, портокал и лимон ли предпочиташ, или шахматна кайсиева торта с глазура от шоколад и сметана?

По глухия глас на жена си разбирам, че държи слушалката между ухото и рамото, защото забърква нещо, от което няма начин да не ти потекат лигите.

- А позволено ли ми е да попитам...

- Господи, Никълъс, не ми пускай тези високопарни приказки - срязва ме Мал. - Не си в съда. Става въпрос за тортата изненада за рождения ти ден, разбира се. Метини настоява да я направим днес следобед, преди да си се прибрал.

Не мога да сдържа усмивката си, когато споменава най-малката ми щерка, с която имаме рожден ден на една дата, еднакви неестествено дълги пръсти на краката, а сладоледът с фъстъци е най-силната притегателна сила за нас на света. Надявах се да имаме много повече общи неща, ала ултразвуковото изследване се оказа безпогрешно и мечтаното синче, което да ми прави компания, когато ходя за риба или на крикет, се оказа третото женско присъствие вкъщи. Като утешителна награда получих разрешение да я кръстя на идола си, джазкитариста Пат Метини.

- Я ми я дай да я питам тя коя предлага - опитах се да се измъкна аз.

- Не ставай глупав, Никълъс.

- Нали сама каза, че тя искала...

- Знаеш много добре, че има различни начини да си поискаш нещо.

Познавам този мелодичен зноен глас от креватните ни изпълнения и щом си представя стегнатите, гладки карамелени бедра, копринените чорапи и дантелите в кафеен цвят, нещо в панталоните ми наддава отчаян писък. Съпругата ми, като веща магьосница, отлично знае какъв ефект има върху мен, съдейки по смеха, който бързо заменя примамливо страстните нотки в гласа й.

- Както и да е - обяснява напевно тя. - Не може да говориш с нея, защото тогава няма да има изненада.

- Ще видиш ти изненада...

- Ако я видя, няма да бъде никаква изненада.

- Май някой е доста дързък - отбелязвам аз. - Ти защо реши, че не говоря за последните данъчни декларации?

- А ти защо реши, че и аз не говоря за тях?

- Ти за тях ли говореше?

- Говорех за торта, Никълъс. Хайде, решавай, преди да съм сложила две свещички върху тортата на Метини, вместо една.

- И за мен ли ще има свещички?

- Разбира се, само че няма да се четирийсет и три, защото тортата ще се стопи.

- Не бъди жестока, жено. И ти ще чукнеш четирийсетте и три един ден.

- След цели шест години. Казвай, Никълъс.

- Разбира се, че пандишпановата с шоколадова глазура и портокалови корички. Може ли да си я поръчам с черен шоколад?

- Може. Метини, извади, ако обичаш, крака си от купата на татко. Благодаря ти. Какво стана със случая на очарователната госпожа Стивънсън?

- Седемцифрена сума - докладвам аз.

- Значи двойно повече, отколкото при предишния развод. Чудесно. Започвам и аз да се замислям за развод.

Чувам как жена ми облизва пръсти и ерекцията ми щръква над бюрото.

- Миличка, ако имаше начин да получиш седемцифрена сума, лично щях да ти подготвя документите - обяснявам аз, пъшкам наум и намествам болезнено чувствителните си топки. - За съжаление, няма откъде да изцедиш и стотинка.

- А, да не забравя: днес сутринта се обади Джинджър от автосервиза за волвото. Каза, че бил оправил, каквото там не било наред този път, но това били последните издихания на нещастното возило, - гласът й се отдалечава и приближава, докато тя шета из кухнята. - Както и да е, май няма да може да я прекара през годишния технически контрол през януари. Работата е неспасяема, така че се налага да си седна на задните части и да довърша новата книга, за да си получа остатъка от аванса...

- Миличка, струва ми се, че мога да си позволя да купя на съпругата си нова кола, след като има нужда - прекъсвам я настръхнал аз. - Ти понякога забравяш, че вече съм пълноправен партньор и няма нужда да си вадиш очите, като пишеш разни готварски книги.

- Ама аз обичам да пиша готварски книги - отвръща напълно спокойно Мал. - За бога, Метини, не прави така. Горкичкото зайче. Извинявай Никълъс, трябва да затварям. Ще се видим на гарата. Нали по обичайното време?

Потискам въздишка на раздразнение.

- Господи, Малинче, довечера е партито по случай пенсионирането на Уилям! Нали не си забравила? Трябва да хванеш влака в пет и двайсет и осем от Солсбъри за "Уотърлу", забрави ли?

- Не съм, разбира се - отвръща Мал, без да й трепне окото. - Как мога да забравя, просто за момент изключих. Чакай малко...

Някъде около нея се разнася странно приглушено трополене, последвано от заразителния неудържим кикот на Метини.

Понякога животът е пълен с изненади. Когато научихме, че Мал по една случайност е бременна за трети път, аз изпаднах в ужас. Софи беше на осем, а Иви на пет и тъкмо бяхме успели да ги приведем в що-годе човешки вид, бяхме ги научили на разни цивилизовани нещица като например да карат ски или когато излизат с нас на ресторант, да не позволяват по-голямата част от вечерята да се озове около и под масата. Отново трябваше да хлътнем в необятната бездна на безсънните нощи и наакани пелени. Единствената ми утеха бе мисълта за син и наследник, но когато и тази надежда се оказа мираж, аз изпаднах в отчаяние. Въпреки всичко, тази последна забежка в дебрите на бащинството се оказа най-сладката. Метини е стиснала здраво закоравялото ми адвокатско сърце в дундестите си малки ръчички.

Чувам топуркане на малки крачета по плочите в кухнята, разнася се писък, когато Мал я грабва и отново посяга към телефонната слушалка.

- Наистина трябва да затварям, Никълъс - обяснява задъхано тя.

- Нали не си забравила да осигуриш детегледачка?

- Аха. Кит, сладурчето, се съгласи да дойде.

Нямам абсолютно нищо против хората, които са си избрали алтернативен начин на живот. Не може да се съди за даден човек единствено по сексуалната му ориентация, но просто не разбирам защо това трябва да се излага на показ. Аз не се перча, че съм отявлено хетеросексуален, макар че поне за мен, това е повече от очевидно. Просто не ми го побира умът защо някои от така наречена "гей общност" - наистина е много жалко, че обезобразиха хубавата дума* - се чувстват длъжни да навират в очите на околните предпочитанията си към креватните партньори. Както и да е.

* Gay на аглийски означава хомосексуалист и весел. - Б. пр.

Много отдавна съм се примирил, още по времето, когато предложих на Малинче да ми стане съпруга, че Кит Уестбрук бе незначителен, ала неизбежен придатък към новото ми семейство. Чиста проба Praemonitus praemunitus*: бях подготвен овреме, нарамил още от самото начало тежкото въоръжение. Не съм от мъжете, които ще тръгнат да мрънкат заради приятелствата, които съпругата ми поддържа, колкото и да не са ми по вкуса, а и Кит в никакъв случай не представляваше нито преди, нито сега заплаха.

* Praemonitus praemunitus (лат.). - да си предупреден е все едно да си въоръжен. - Б. пр.

Тримата се запознахме преди дванайсет години в "Ковънт Гардън". Бях завел нашите на опера - "Бохеми", ако не ме лъже паметта - в чест на седемдесетата годишнина на баща ми. След като им повиках такси, тръгнах сам през пешеходната зона към спирката на метрото, за да се прибера в квартирата си на "Ърл Корт"; спомням си, че ми се прииска поне веднъж някой да ме чака вкъщи. Въпреки че бе късно, по площада все още се мотаеха улични изпълнители и аз тъкмо заобикалях някакъв доста страховит на вид младеж, обилно наплескал лице в бяло и черно, който се опитваше да натика шапката си под носа ми с надеждата да му пусна някоя пара, когато забелязах как велосипед с едно колело се килва на една страна и губи равновесие. Почти веднага стана ясно, че това не е част от шоуто и за кратък миг останах впил поглед във фигурата, която се заклати наляво и надясно като жив метроном. Съвзех се бързо и се стегнах. Едва успях да дръпна някаква млада жена, изпречила се на траекторията му, преди той да се сгромоляса сред малка група хора.

В последния момент той успя да се метне встрани от зрителите, превъртя се умело напред върху паветата, скочи на крака и макар да бе доста разтърсен от случилото се, намери сили да се поклони на публиката.

Щом осъзнах, че съм стиснал младата жена точно през гърдите - колко неловко само! - веднага я пуснах.

- Много се извинявам, не исках...

- Моля ви, не се извинявайте! Ако не бяхте вие, той щеше да ме размаже по паветата. Имате удивително бързи рефлекси, защото аз така и не го видях.

Тя бе поразително красива. Имаше непокорни тъмни коси с цвета на меласа, искрящи канелени очи, гладка лъскава кожа и най-пленителната усмивка, която бях виждал. Реших, че е малко над двайсетте, с дребен кокал, много фина, по всяка вероятност поне трийсет сантиметра под моите метър и осемдесет и шест. Можех да обхвана кръста й с длани. Открай време намирам дребните жени за невероятно привлекателни. Те неизбежно разпалват ловеца в мен.

Забелязах, че горните две копчета на набраната й блузка са се разкопчали по време на мелето и под бялата бродерия се надигаха скромни, леко загорели гърди. Членът ми набъбна. Побързах да извърна поглед.

Тя се надигна на пръсти и стисна рамото ми. При това докосване в главата ми се завихриха какви ли не образи: как заравям пръсти във великолепната й коса, как слабите бедра обвиват кръста ми, как спускам устни към златните й гърди.

- Господи, сакото ви се е скъсало - възкликна тя и огледа внимателно шева на рамото. - Вината е моя, да се мотая като замаяна, но си мислех за орехи, а човек трябва да внимава, нали така, а и не всички ги харесват, а сега ето какво ви причиних...

Нямам спомен какви глупости съм избълвал в отговор.

- Малинче Сандъл - представи се тя и изпружи малката си длан към мен.

Стиснах твърдата хладна ръка.

- А, да. Никълъс Лайън - закашлях се аз и се опитах да не си представям как ръцете й обвиват... - Необичайно име - успях да изрека аз.

- Знам - тя се намръщи. - Мама е била шантаво хипи, убедена, че имената определят и характера, и пътя в живота - ако питате мен, прекалено много дрога през шейсетте, въпреки че тя може и да е права, защото представяте ли си някой романтичен герой да се казва Кътбърт, направо не е за вярване, или пък Кинг Уейн, просто не се получава, но както и да е, тя решила, че е по-добре да заложи на сигурното, вместо да съжалява по-късно, просто за всеки случай. По-голямата ми сестра се обзавела с името Клеопатра, така че трябва да съм благодарна, че за мен е избрала Малинче*, като спокойно е можела да ме кръсти Боадицея**.

* Малинче - индианка, любовница на Ернан Кортес, завоевателя на Мексико, обвинена в предателство от местното население. - Б. пр.

** Боадицея - келтска кралица повела въстание срещу Римската империя. - Б. пр.

Тя сведе поглед и аз едва сега забелязах, че все още стискам ръката й.

Усетих как ме залива притеснение и се помолих горещо да не забележи ерекцията, подпряла гордо панталоните ми.

- Разбира се! Знаех си аз, че името ми е познато. Малинче била индианка, която научила испански, за да помогне на Кортес да покори Мексико през шестнайсети век. Ако тя не му била шпионка, той може би никога нямало да успее... - усмихнах се глупаво. - Извинявам се. Нямах намерение да изнасям лекция. Завършил съм история в Оксфорд, просто не успях да се въздържа.

Малинче се разсмя от удоволствие.

- Напротив, чудесно е. Вие сте първият човек, който е чувал за нея. Невероятно! Това трябва да е съдба - тя ме хвана под ръка и се усмихна по детски доверчиво. Напрегнах се, а пламналите ми слабини бяха готови да се пръснат. - Какво ще кажете да ви сготвя нещо за вечеря, за да ви се отблагодаря?

- Да, но...

- Моля ви. Уверявам ви, че сте в безопасност. Аз съм опитна готвачка.

- Ами вие откъде знаете, че сте в безопасност. Дори не ме познавате.

- Умея да преценявам хората - отвърна сериозно тя. - Приличате ми на честен, искрен човек и най-важното - на истински оптимист.

- Много мило, но...

- Обичате ли орехи?

- Да, стига да не са в салата, въпреки че не съм съвсем...

- Нима не разбирате, че ни е било писано да се срещнем тази вечер. Знаете всичко за името ми, а това със сигурност е знак. На всичко отгоре обичате орехи освен в салати, което не се брои, защото нито един чувствителен човек не би хапнал салата с орехи. Това е съдба. Не можете просто така да обърнете гръб.

- Не става въпрос за...

- Работата е там - добави разпалено тя, наклони глава на една страна и ме погледна с великолепните си карамелени очи, - че се опитвам да напиша готварска книга и на цялото ми семейство им писна да ги храня, надявам се, разбирате какво се опитвам да ви кажа. Дори приятелите ми разправят, че са готови на всичко за една пица, а аз отчаяно се нуждая от ново опитно мишле. Вие ми се струвате мил и свестен човек и съм сигурна, че не сте някой сериен убиец, който се чуди чия глава да клъцне, така че...

- Тед Бънди е бил чаровен красавец, а е избил поне трийсет и шест жени - обади се провлачен глас зад нас.

Малинче се завъртя рязко, повличайки и мен. Започвах искрено да се забавлявам от обрата, който настъпи в спокойната ми вечер.

- Кит, най-сетне! Къде ходиш?

Навъсен младеж на двайсетина и няколко й връчи хартиен плик.

- Ходих да търся тъпите кристали, дето ти трябваха - тросна се той. - Кой е новият красавец?

- Никълъс Лайън - отвърнах аз, без да обръщам внимание на грубостта му и протегнах ръка.

Младият мъж не ми обърна никакво внимание, стисна свободната ръка на Малинче, погледна ме свирепо, докато стояхме като безсрамна menage a trois*, нещо, което макар на времето да не ми бе известно, с течение на годините се превърна в удивително точна метафора за отношенията ни.

* menage a trois (фр.). - тройка. - Б. пр.

- Престани, Кит - въздъхна Малинче. - Господин Лайън, запознайте се с Кит Уестбрук, най-старият ми и очевидно най-близък приятел, едно от опитните мишлета, за които ви разказвах. Кит, господин Лайън току-що ме спаси от велосипедист, който се канеше да ме премаже и по време на спасителната мисия си скъса елегантното сако. Така че престани да се държиш като зло куче и ми помогни да го убедя да вечеря с нас, защото той е прекалено любезен.

- Казвай ми Никълъс, моля те.

- Не искам да съм груб - обади се Кит, макар тонът му да намекваше за обратното, - но ти, Мал, не познаваш този човек от адамово време. Не можеш просто така да каниш на вечеря у вас разни непознати мъже, дори да са те спасили от сигурна смърт.

- Приятелят ви е прав - съгласих се аз, макар и с огромно нежелание. - Не бива да поемате подобни рискове и макар аз да не съм сериен убиец психопат, което ме превръща в доста отегчителен...

Малинче се заля от смях.

- Ето, видя ли? - натърти тя, сякаш въпросът бе решен. Разбира се, накрая стана точно както тя искаше.

Още от самото начало ми стана ясно, че Кит не ми е съперник за вниманието на Малинче, поне не в обичайния смисъл. В него имаше прекалено много аристократизъм, вечно се кипреше в разни натруфени дрешляци, така че нямаше начин да не е хомосексуалист, и то в средата на деветдесетте, когато бе царството на строгите полуофициални одежди, а той си позволяваше да се носи в дълги кадифени сака, дантелени жаба и знаеше имената на поне дванайсет нюанса на бежовото. Кит смяташе Малинче за най-добрата си приятелка и дори сега, след като двамата с нея бяхме женени от десет години и имахме три деца, той все още не бе успял да преглътне факта, че тя си има съпруг, който е на първо място в живота й. Не бива да забравяме и Трейс Пит, разбира се.

При Кит нищо не е такова, каквото на човек му се струва от пръв поглед. Все пак той е актьор. Не мога да отрека обаче, че е изключително съвестен кръстник няма случай да е забравил рожден ден или празник. А пък момичетата го обожават. Не че съм очарован от този факт, но какво да се прави.

Секретарката въвежда в кабинета ми клиента за четири. Как можах да не подсетя Мал да вземе подаръка на Уилям. Като знам в какво настроение е, нищо чудно да го опече в печката и да опакова тортата за рождения ми ден вместо подаръка. Няма начин да си спомня какво ми каза, че му е купила, но съм сигурен, че е нещо подходящо. Подаръците на Мал са винаги хубави, защото тя притежава невероятния женски усет за тези неща. Открай време съм я оставил да се оправя и с Коледа, и с рождените дни, дори когато става дума за моето семейство. Нея просто я бива.

Пропъдих всички мисли за лични неща от ума си, придърпах празни листове и развих капачето на писалката. Кит никога не би направил нещо, за да съсипе брака ми. Прекалено силни сме, за да го допуснем.

Господин Колман* е нов клиент, затова си записвам подробно, когато той ме повежда по трънливия път, довел го тук, в кабинета на адвокат по бракоразводни дела. Името много му подхожда заради косата в горчичен оттенък и прежълтялата кожа. След като уточняваме основните положения, аз му обяснявам бюрократичната процедура около развода, формулярите за попълване, документите, които трябва да ми осигури, времето, което ще отнеме и цената - говоря за финансовата страна, защото той сам ще открие емоционалната, при това в най-скоро време.

* Колман - английски производител на горчица. - Б. пр.

- Искаме всичко да протече мирно и кротко - прекъсва ме ведро той. - Няма нужда да пилеем пари, докато уточняваме за кого да бъде плазменият телевизор. Така се разбрахме. Просто искаме да приключим и всеки да си продължи живота на чисто. Заради децата...

Едва се сдържам да не му кажа, че въпросът не е в плазмения телевизор, че и дума не може да става за телевизора, поне отначало. Тук става въпрос за съпруг, изоставил жена си след двайсет години брак заради млада манекенка с напомпан бюст. Става въпрос за жена, подритнала оплешивяващия си съпруг, за да се отдаде на любовна авантюра със ски инструктора, италианец. Говорим за разочарование, за болка, за баналности, за предателство. Тъй като за тези неща няма определени количества, накрая все пак се стига до телевизора, до лъжиците и противната ваза, подарък за сватбата от пралеля Берта, същата ваза, която и двамата ненавиждате открай време, заради която ще профукате хиляди лири, докато се карате кой да я задържи.

Всичките ми клиенти, като изключим една шепа хора - закоравелите ветерани, мои постоянни клиенти, които са се развеждали и преди, сядат в кабинета и започват да ми обясняват, че искат разводът да протече мирно и тихо. Само че ако бяха в състояние да разрешат проблемите си мирно и тихо, нямаше да са в кабинета ми.

- Основание? - питам рязко аз.

Това е моментът на истината. За пръв път господин Колман ми се струва притеснен. Веднага разбирам, че е замесена друга жена. Спокойно и внимателно обяснявам на клиента си, че ако съпругата му не го е напуснала и не му е изневерила - а той отвръща с почти комично възмущение, че не е направила подобно нещо - и не е съгласна с развода, по закон той или трябва да чака пет години, за да получи свободата си или да посочи като причина за развода непристойно поведение.

- Не мога да чакам пет години! - възкликва той. - Женен съм за тази кучка от цели четири! На това му се вика гадна простотия!

Пътеката от мирния и тих развод до звучния англосаксонски език се оказа по-кратка от обикновено.

- Моля ви, господин Колман. Нека се успокоим. От опит мога да ви кажа, че съпругата може да бъде убедена да се съгласи с развода, стига съпругът да има основание, а не да се позовава на обвинение в непристойно поведение - той кима рязко. - Сигурен съм, че ще успеем да я убедим да не спъва развода.

- Ще ми одере кожата, нали? - пита той с горчивина. - Ще ми опразни джобовете.

- В случая се налага да прецените кое е най-важното за вас, за да се съсредоточим над него - отвръщам все така спокойно аз.

Петнайсет минути по-късно с огромно облекчение изпращам избухливия господин Колман. Не е приятно да се ровиш в кирливите ризи на хората по време на развода им, но аз обикновено се успокоявам, че посредничеството ми позволява на повечето клиенти да преглътнат сравнително безболезнено горчивия хап, който сами са си сервирали. В пет следобед на мрачен ноемврийски петък, след една безкрайна седмица, в която се разправях с безброй госпожи Стивънсън и господа Колмановци, те притиска отчаяние заради непостоянството в човешките взаимоотношения.

Почти две десетилетия работя като адвокат по бракоразводни дела и така и не успях да си обясня как е възможно хората да се забъркват в подобни болезнени бъркотии. Знам, че старовремският морал е отдавна забравено passe*, ала когато ставаш свидетел на разрушенията и мъката, които причиняват изневерите, а прелюбодейството неминуемо се оказва подводната скала, която преобръща семейния кораб, мога да кажа с пълна увереност, че едно бързо кръшкане някъде на скришно просто не си струва усилието.

*Рasse (фр.). - минало. - Б. пр.

Аз, разбира се, съм обременен, защото все още нося белезите от детството си. Но пък си мисля, че закоравялата ми склонност към верността е нещо хубаво.

Давам си сметка, че щастливият ми брак ме нарежда сред късметлиите. Мал е убедена, че съдбата ни е отредила да сме заедно, нарича ме своя башерт. Това била думата на иврит за "определена от съдбата половинка" (била на седемнайсет, когато прекарала лятото в кибуц* с гадже евреин). Трябва да си призная, че не вярвам на подобни суеверия. Разни дрънканици за съдбата са празна работа също като хороскопите и картите таро, но не мога да отрека, че в днешни дни е огромна рядкост да отпразнуваш петата годишнина от брака си, а за десетата и дума не може да става.

*Кибуц. - форма на кооперативно стопанство, в което няколко семейства живеят в комуна в Израел. - Б. пр.

Това ми напомня, че нашата е някъде около Коледа, на осемнайсети ли беше, или на деветнайсети. Да не забравя да й купя нещо много специално тази година. Направо ще ме убие, ако отново забравя.

През следващите два часа оставам надвесен над разни документи. Когато Ема почуква на вратата ми, аз забелязвам с изненада, че е почти седем.

- Господин Лайън, всички тръгваме за "Милагро" за партито на господин Фишър - обяснява тя. - С нас ли ще дойдете, или ще дочакате госпожа Лайън?

- Тя май каза, че от гарата ще вземе такси до ресторанта. Само че аз трябва да довърша това споразумение. Ти върви. Приключвам и идвам.

Ема кимва и затваря вратата.

Навеждам се над споразумението и се наслаждавам на тишината в празния офис. Тъй като телефонът не ме разсейва, колегите ги няма, за да ме прекъсват, работата ми отнема нула време, а не както обикновено, така че успявам да приключа след по-малко от четирийсет минути. Тъкмо навреме, Мал ще пристигне в ресторанта всеки момент.

Опъвам леко тирантите, докато се оттласна от бюрото, и правя кисела физиономия, като си обличам сакото, защото си казвам, че да си женен за прочута готвачка не е много добре. С право се опасявам, че изисканият ми фрак, с който съм ходил на десетки вечери, организирани от Съюза на юристите, няма да успее да обхване налялата се талия и закръгленото ми шкембе.

На минаване покрай рецепцията, пожелавам лека нощ на чистачката и понеже съвестта ми е проговорила, решавам да сляза по стълбите, вместо да се кача на асансьора за четирите етажа до партера.

В коридора се натъквам на млада жена, вероятно на трийсет, в бледозелен костюм. Тя се върти около асансьорите, явно е доста объркана. Трепва, когато ме вижда, и аз спирам, прехвърлям куфарчето в другата ръка и натискам вратата към противопожарното стълбище.

- Търсите ли някого?

- Да, "Фишър Реймънд Лайън". Това ли е етажът?

- Това е, но се страхувам, че офисът е затворен за през нощта. Искате ли да ви запиша час?

- Не, не, аз не съм клиент - отвръща бързо тя. - Адвокат съм. Казвам се Сара Каплан. Започвам работа тук в понеделник.

- Да, точно така - пускам вратата и протягам ръка. - Никълъс Лайън, един от партньорите. Имах тежък случай в Лийдс, когато колегите са ви интервюирали, затова не успях да присъствам. Моля да ме извините. Разбирам, че от фирмата, където сте работили досега, са ви дали блестящи препоръки.

- Благодаря. С огромно нетърпение очаквам да започна работа при вас.

- Много добре. Да ви поздравя с добре дошли във фирмата. Ще ви очаквам в понеделник.

Поколебавам се, тъй като тя не прави и крачка, за да си тръгне.

- Госпожице Каплан, някакви документи ли трябва да оставите, или има нещо друго?

Тя опипва притеснено обецата си. Струва ми се дори по-млада, може би на двайсет и пет или на двайсет и шест.

- Просто господин Фишър ме покани на прощалното си парти и аз реших, че няма да е зле да се запозная с колегите преди понеделник...

- Ясно. Разбира се. Тържеството няма да е тук, а в италианския ресторант отсреща. Тъкмо тръгвах.

Зарязвам стълбите, за да й кавалерствам, викам асансьора, двамата влизаме в кабинката и заставаме смутени един до друг и много внимаваме погледите ни да не се срещнат, докато се спускаме към партера. Тя е висока за жена, може би метър и осемдесет или там някъде. Има къса светлоруса коса, широки рамене като на плувкиня, загоряла кожа и апетитни извивки, които ще се превърнат в тлъстини, ако не внимава, след като роди. Носът й е възголемичък, но в никакъв случай не разваля общото впечатление, дори напротив! Стръмният му път по лицето й сякаш подчертава красотата й и привлича вниманието. Подозирам, че зад гълъбовосивите очи се таи забележителен интелект и уникална воля. Тя е привлекателна и впечатляваща, също като великолепна статуя, но съвсем не е мой тип.

Какво толкова тегли погледа ми към нея? Има вид на жена, току-що станала от леглото.

Господи, желая я неудържимо.