Тъмната половина

ПРОЛОГ

– Режи го – каза Машин. – Режи го, докато съм тук, за да видя как го правиш. Искам кръв да тече. Не ме карай да повтарям.

„Пътят на Машин “ Джордж Старк

Началото на живота на човека, на истинския му живот не съвпада с момента на раждането. Истинският живот на Тад Бомънт, едно малко момче, родено и отрасло в квартала Риджуей на Бергенфийлд, щата Ню Джърси, започна през хиляда деветстотин и шестдесета. През онази година, когато Тад Бомънт навърши единадесет, му се случиха две неща. Едното щеше да определи насоката на живота му, докато другото почти стана причина за смъртта му.

През януари Тад изпрати разказ за един конкурс, организиран от списание „Америкън Тийнейджър“. През юни той получи писмо от редакторите на списанието, които го уведомяваха, че му присъждат почетната награда в раздела „белетристика“. В писмото се казваше, че журито би му дало втора награда, но във формуляра, попълнен от него, се посочвало, че едва след две години той ще стане истински американски тинейджър. Все пак, пишеха редакторите, неговият разказ „Извън дома на Марти“ бе изключително зряла творба, за което го и поздравяваха. Две седмици по-късно пристигна с препоръчана поща грамота, изпратена от списанието. На грамотата името му бе написано с такива завъртяни букви в староанглийски стил, че едва можеше да го прочете, а в долния й край имаше златен печат със символа на „Америкън Тийнейджър“ – релефно очертаните фигури на късоподстригано момче и на момиче с коса на опашка, които танцуват джайв.

Тад бе тихо и сериозно момче, което често се спъваше или изпускаше предмети. Майка му го взе в прегръдките си и почти го задуши от целувки. Баща му изобщо не се

впечатли.

– Ако е толкова дяволски добър, защо не са му пратили пари? – изръмжа той, потънал в креслото.

– Глен...

– Е, все едно. Може би Ърнест Хемингуей ще ме черпи една бира, когато ти успееш да го направиш на пух и прах.

Майка му не каза нищо, но постави писмото и грамотата в рамка, за която плати от собствените си джобни пари. Окачи ги над леглото в стаята му. Когато идваха роднини или други познати на гости, тя ги водеше, за да им я покаже. Казваше им, че Тад ще стане велик писател някой ден. Тя винаги бе чувствала, че той е предопределен да бъде велик и грамотата бе само първото доказателство. Това караше Тад да се чувства неловко, но той обичаше майка си твърде много, за да й се противопостави.

Независимо от смущението, което изпитваше, Тад реши, че майка му поне отчасти има право. Той не знаеше дали притежава дарбата на велик писател, но беше сигурен, че ще стане писател, все едно какъв. Защо не? Пишеше добре. Важното бе, че му вървеше. Когато думите се лееха, му вървеше страшно. А и нямаше вечно да го лишават от паричната награда, поради някаква си формалност. Нямаше вечно да бъде на единадесет.

Второто важно нещо, което се случи през същата година, започна през август. Тогава се появи главоболието. Първоначално не беше силно, но когато училището отвори вратите си през септември, леките, но постоянни пробождания в слепоочието и зад челото се бяха превърнали в чудовищно натрапчива, непоносима болка. Когато главоболието го нападаше, той не можеше да направи нищо друго, освен да се затвори в тъмната си стая, да легне и да чака смъртта. В края на месеца вече истински се надяваше, че ще умре. А в средата на октомври, когато болката стана нетърпима, той започна да се страхува, че дори смъртта няма да му донесе спасение. Настъпването на поредното ужасно главоболие се предшестваше от някаква слухова халюцинация.

Звукът, който само той чуваше, му напомняше далечното писукане на хиляди врабчета. Понякога му се струваше, че вижда как тези малки птички се струпват по телеграфните жици и по покривите, както правят през пролетта и есента. Майка му го заведе при доктор Стюард.

Доктор Стюард огледа очните му дъна с офталмоскоп и поклати глава. След това дръпна завесите, изгаси лампата и каза на Тад да гледа право към боядисаната в бяло стена на кабинета. Използвайки джобно фенерче, докторът нареди на Тад да следи с поглед светлите кръгчета, които бързо пробягваха по стената.

– Това кара ли те да се чувстваш малко странно, синко?

Тад поклати отрицателно глава.

– Не ти ли се завива свят? Да ти става лошо, все едно, че ще припаднеш?

Тад отново поклати глава.

– А усещаш ли някаква миризма? Като на гнили плодове или на запалени парцали?

– Не.

– А птиците? Чуваш ли птиците, докато гледаш движещите се светли кръгове?

– Не – каза Тад озадачен.

– Това са нерви – каза баща му по-късно, когато изпратиха Тад в чакалнята. – Хлапето е само едни нерви.

– Мисля, че е мигрена – каза доктор Стюард. – Рядко се среща в такава ранна възраст, но все пак се случва. А и той изглежда много... напрегнат.

– Така е – каза Шейла Бомънт, и то не без известна гордост.

– Е, може и да има лек за това някой ден. Но страхувам се, че засега просто ще трябва да изтърпи.

– Да, нали, и ние наред с него – каза Глен Бомънт. Това обаче не бяха нерви, нито пък мигрена, нито пък даваше надежди, че ще му мине.

Четири дни преди Хелоуин Шейла Бомънт чу виковете на едно от децата, с които Тад чакаше училищния автобус всеки ден. Тя погледна през кухненския прозорец и видя сина си да лежи на алеята за коли, разтърсван от гърчове. Сандвичите и плодовете, които носеше в чантата за обяд се бяха разпилели върху горещия асфалт. Тя изтича навън, отпъди децата и се надвеси безпомощно над него, страхувайки се да го докосне. Ако големият жълт автобус с мистър Рийд на волана бе закъснял съвсем малко, Тад щеше да си умре там, накрая на алеята. Мистър Рийд бе работил като лекар в Корея. Той наведе главата на Тад назад и издърпа езика му, преди да се е задушил. Тад бе откаран с линейка в Окръжната болница в Бергинфийлд. Когато пристигнаха, Хю Притчърд по една случайност се оказа в кабинета за спешни случаи. Там той и един негов приятел пиеха кафе и си разправяха небивали истории за успехите им в голфа. Хю Притчърд бе най-добрият невролог в щата Ню Джърси. Притчърд нареди да се направят рентгенови снимки. Разчете ги и ги показа на семейство Бомънт, като им обърна особено внимание на едно неясно петно, което бе оградил с жълт фулмастер.

– Вижте тук – рече той. – Какво е това?

– Откъде, по дяволите, ще знаем? Нали ти си доктора?

– Точно така – отвърна сухо Притчърд.

– Жената каза, че той почти е сдал багажа.

– Искате да кажете, че е получил припадък. Да, така е. Обаче, ако имате предвид епилептичен припадък, то аз съм абсолютно сигурен, че в неговия случай не е това. Такъв сериозен припадък, какъвто е получил синът ви, е признак на grand mal, а Тад изобщо не реагира на теста на Литън. Всъщност, ако Тад страдаше от епилепсия, едва ли щеше да ви е нужен лекар, за да ви го каже. Тогава той щеше да получава гърчове всеки път, когато се появят вълнообразни линии на телевизионния екран.

– Какво му е тогава? – попита плахо Шейла. Притчърд отново се върна към рентгеновите снимки, като ги нагласи срещу светлината.

– Значи какво всъщност е това? – почука той с пръст очертаното петно. – Внезапният пристъп на главоболия, както и фактът, че никога преди това не е имал припадъци, ми подсказват, че вашият син има мозъчен тумор, вероятно все още малък и, надявам се, доброкачествен.

Глен Бомънт се втренчи в доктора, а жена му се разхлипа в носната си кърпичка. Тя плачеше, без да издаде нито звук. Този безмълвен плач бе резултат на навик, създаден през дългогодишния съпружески живот. Юмручните удари на Глен бяха светкавични и причиняваха болка, но не оставяха следи. Така че, след дванадесет години тиха скръб, тя едва ли би могла да извика, дори и да искаше.

– Това значи, че ще му режеш мозъка? – попита Глен с присъщата си деликатност и чувство за такт.

– Не бих се изразил точно така, мистър Бомънт, но смятам, че наистина се налага оперативна намеса с цел експлорация. – Наум си каза, че ако наистина има Бог и ако той ни е създал по свой образ и подобие, то защо, по дяволите, има толкова хора като Глен Бомънт, които държат в свои ръце съдбата на много други.

Смръщил чело и с наведена глава, Глен мълча известно време, потънал в размисъл. Накрая вдигна поглед и зададе въпроса, който го измъчваше най-много:

– Кажете ми истината, докторе. Колко ще ми струва?

Операционната сестра го забеляза първа. Пронизителният й писък стресна всички в операционната, където през последните петнадесет минути единствените шумове идваха от бръмченето на обемистите реанимационни уреди, от стърженето на триона и от тихите разпореждания на доктор Притчърд. Сестрата се запрепъва назад, блъсна една количка, на която бяха изрядно подредени цял куп инструменти и я събори. Количката падна на покрития с плочки под с трясък, който бе последван от множество звънтящи звуци.

– Хилари! – извика старшата сестра. В гласът й имаше удивление и ужас. Тя до такава степен забрави къде се намираше, че пристъпи към Хилари, която вече тичаше към вратата с развята зелена престилка.

– Помнете къде се намирате, ако обичате – каза асистентът, доктор Албертсън и ритна в глезена старшата сестра.

– Да, докторе. – Тя веднага се върна до операционната маса, без дори да погледне към вратата, която се отвори с трясък и Хилари напусна сцената на действието, надала вой като пожарникарска сирена.

– Веднага сложете инструментите в стерилизатора. По-бързо – рече Албертсън.

– Да, докторе.

Тя започна да събира инструментите и макар че бе развълнувана и дишаше тежко, успяваше да се владее. Доктор Притчърд сякаш не бе забелязал нищо. Цялото му внимание бе погълнато от отвора в чарепа на Тад Бомънт.

– Невероятно – промърмори той. – Просто невероятно. Това наистина е случай, който трябва да бъде описан в учебниците. Ако не го бях видял със собствените си очи... – Шумът от стерилизатора го извади от унеса и той погледна доктор Албертсън.

– Дай аспиратора – разпореди се той и отправи поглед към старшата сестра. – Какво правиш ти, за бога! Решаваш кръстословици в „Сънди Таймс“? Размърдай се и донеси инструментите. – Сестрата се приближи с чиста табла, на която бяха наредени инструментите.

– Дай аспиратора, Лестър. Веднага – каза Притчърд на Албертсън. – А след това ще ти покажа нещо, което не си виждал никъде, дори по провинциалните панаири, където излагат разни грешки на природата. – Албертсън придърпа всмукателната помпа, а сестрата отскочи встрани, за да му стори път, като умело задържа таблата с инструментите.

– Приятелю, кажи ми колко точно е кръвното налягане – обърна се Причърдз към анестезиолога. – Ама, съвсем точно. Това е всичко, което искам от теб.

– Сто и пет на шестдесет и осем, докторе. Съвсем стабилно е.

– Е, майка му твърди, че той е следващият Уилям Шекспир, така че трябва да го поддържаме стабилно. Изсмуквай кръвта, Лестър, не си играй!

Албертсън включи всукателя и започна да почиства кръвта. Зад гърба му мониторите издаваха постоянен, монототен, дори успокояващ шум. В следващия миг Албертсън едва си пое въздух. Почувства се така, сякаш бе получил силен юмручен удар под лъжичката. Над маската, зад очилата с рогови рамки, очите му се разшириха от любопитство.

– Какво е това?

– Мисля, че виждаш какво е – каза Причърд. – Просто ти трябва минутка, за да свикнеш с гледката. Чели съм за това, но никога не съм очаквал да го видя в действителност. Мозъкът на Тад Бомънт беше с цвят на раковина – светлосив с лек оттенък на розово. На външната обвивка на мозъка имаше едно-единствено, изпъкнало, деформирано, сляпо човешко око. Мозъкът на Тад пулсираше леко. Окото пулсираше в такт с него. Изглеждаше, сякаш се опитва да им намигне. Именно това бе накарао сестрата да побегне от операционната.

– Господи, какво е това?

– Нищо не е – отвърна му Притчърд. – Навремето може да е било част от живо, дишащо същество. Но сега не е нищо друго освен един проблем, с който ние можем да се справим.

– Разрешете да погледна, доктор Притчърд – помоли доктор Лоринг, анестезиологът.

– Нормално ли е кръвното?

– Да.

– Ела тогава. Това е нещо, което ще има да разказваш на внуците си. Ела да видиш, само че по-бързо.

Докато Лоринг разглеждаше, Притчърд се обърна към Албертсън.

– Подай триона. Искам да го отворим още малко. След това ще сондираме. Не знам дали ще успеем да изчистим всичко, но поне ще се опитаме.

Лес Албертсън, който сега изпълняваше ролята на опеационна сестра, подаде стерилизаната сонда в стегната в каучукова ръкавица ръка на доктор Притчърд. Тананикайки си мелодията от филма „Бонанза“, Притчърд работеше бързо, като само от време на време поглеждаше в изпъкналото огледало, прикачено на края на сондата. Работеше само по усет. По-късно Албертсън разказваше, че никога през живота му не му се е случвало да присъства на толкова вълнуваща операция, извършена от лекар, който бе работил сякаш със затворени очи.

Освен окото намериха част от нос, три нокътя и два зъба. Един от зъбите имаше кухина. Окото продължи да пулсира и да се опитва да им намига до момента, в който доктор Притчърд го проби и изряза с игловидния скалпел. Цялата операция, от сондирането до изрязването, отне само двадесет и седем минути. Петте отрязъка цопнаха в тавикчката до обръснатата глава на Тад.

– Мисля, че всичко сме изчистили – каза Притчърд накрая.– Несвойствената тъкан беше свързана със зачатъчни ганглии. Вярвам, че шансът е на наша страна и че сме успели да прекъснем всички нервни възли.

– Но... как е възможно, когато детето е все още живо? Искам да кажа, нали това е част от него самия? – попита Лоринг удивен.

Притчърд посочи тавичката.

– Намерихме едно око, няколко зъба и няколко нокътя в главата на това момче и ти мислиш, че те са част от него? Да си видял да му липсват нокти? Искаш ли да проверим?

– Но дори и раковите образувания са просто част от пациента...

– Това не е рак – заобяснява Притчърд търпеливо, а ръцете му не спираха да се движат. – В много случаи, когато майката ражда едно дете, в утробата й първоначално е имало близнаци. Това може би става в два на всеки десет случая. А каква е съдбата на втория зародиш? По-силният поглъща по-слабия.

– Поглъща го? Искаш да кажеш, че го изяжда! – възкликна Лоринг съвсем пребледнял. – Да не би да имаш предвид канибализъм in utero.

– Можеш да го наречеш както си искаш. Случва се доста често. Ако някога се развие ултразвуковият метод на изследване, за който толкова се говори по симпозиумите, може и да установим точно колко често се случва. Но независимо дали се случва често, това, което видяхме днес, е нещо изключително необичайно. Част от тялото на близнака на това момче не е била погълната и тази част се е оказала в неговия фронтален лоб. Можеше да бъде и в червата му, в далака, в гръбначния стълб, или където и да било. От всички лекари само патолозите виждат такива неща, защото ги откриват при аутопсията. Наличието на несвойствена тъкан никога не е ставало причина за настъпването на смърт.

– Добре, а в нашия случай? – попита Албертсън.

– Нещо е накарало тази група от тъкани, която допреди година е била съвсем микроскопична, да започне да нараства. Часовниковият механизъм на растежа на погълнатия близнак, който е трябвало да спре завинаги поне месец преди мисис Бомънт да роди, по някакъв начин се е задвижил отново. В това, което се е случило, няма нищо тайнствено. Вътречерепното налягане само по себе си е достатъчно, за да причини главоболията и гърчовете, заради които докараха Тад тук.

– Да – каза Лоринг тихо, – но защо всъщност се е случило така?

Притчърд поклати глава.

– Ако след тридесет години практикувам нещо друго освен голф, попитай ме тогава. Може и да знам отговора. Но това, което знам днес1 е, че съм открил един много особен и рядък вид тумор. Доброкачествен тумор. И за да избегнем усложненията, мисля, че това е всичко, което трябва да знаят родителите. Не мога да си представя как ще кажа на бащата, че току-що съм направил аборт на единадесетгодишния му син. Лес, хайде да го затворим.

– Да, докторе.

След кратък размисъл Притчърд се обърна към сестрата и любезно добави:

– Отбележете си, моля, че искам онази идиотка, която изхвърча оттук, да бъде уволнена.

– Да, докторе.

Тад Бомънт бе изписан от болницата девет дни след операцията. Чувстваше отпадналост в лявата половина на тялото си в продължение на шест месеца. Понякога, когато беше много уморен, му се привиждаха странни, не съвсем разбъркани, светли кръгове.

Майка му купи на старо пишеща машина марка „Ремингтън 32“ като подарък за неговото оздравяване и светлите кръгове се появяваха най-често, когато седеше прегърбен над машината час преди лягане, търсейки най-подходящата дума или опитвайки се да измисли какво ще се случи по-нататък в разказа, който пишеше. Но след време и това отмина.

Онова зловещо, нереално птиче цвърчене и шумът от летенето на цели ескадрони от врабчета повече не се появи след операцията. Той продължи да пише, да изгражда собствения си стил и шест години след като започна истинският му живот, Тад за първи път продаде свой разказ, и то на „Америкън Тинейджър“. След това никога не се връщаше към миналото.

Тад и родителите му знаеха, че малък, доброкачествен тумор е бил отстранен от предната част на мозъка му през есента на единадесетата му година. Когато се сещаше за операцията, а с годините това ставаше все пo-рядко, Тад си мислеше само, че е имал страхотен късмет, щом е оживял.

А много хора, които претърпяваха мозъчни операции през онези дни, не можеха да се похвалят със същото.