Ловци на бисери

Колин Фалконър

Ласепедовите острови** край Пойнт Лагранж, Брум, Западна Австралия Ноември 1913

Танака висеше неподвижно на обезопасителното въже. Огромните ръкави на бризентовия му костюм за гмуркане бяха провиснали отстрани на тялото и от тях струеше вода. Неговият тендър* Уес отвинти стъкленото прозорче на шлема и поклати глава, когато видя примесена с вода кръвта, която се стичаше от устата и ушите му. Той откачи шлема от металния нагръдник и издърпаха Танака през борда. Сега лежеше на палубата, все още облечен в чудовищния си костюм, като някоя праисторическа риба, изхвърлена от дълбините. Отвреме - навреме спорадични гърчове разтърсваха пръстите му.

Кам Маккензи се намръщи, сложи ръце на кръста си и погледна към едрия босан**, роден някъде по островите в Западния Индийски океан, Очакваше присъдата му.

- Е?

- Мъртъв е, шкип***.

- Как така мъртъв, по дяволите? Не го ли спуснахте бавно, както ви наредих?

- Късметът му е изневерил, шкип.

- Такова чудо като късмет не съществува - ядоса се Кам.

Имаше едно-единствено нещо, което можеше да направи, за да го спаси, а той се страхуваше от него. Но не можеше да стои и да гледа как мъжът умира.

- Сложи му отново шлема!

- Ще го върнеш обратно в морето ли, шкип?

- Побързай, Уес!

Сред екипажа, съставен главно от купангци* навсякъде и малайци, се понесе ропот.

- Но той е мъртъв, шкип!

- Пръстите му все още мърдат.

- Що не оставим човека да си умре, като му е дошло времето - промърмори Уес. Укорът в големите екзотични очи бе съвсем красноречив. Но той кимна към екипажа и те, мърмореха, недоволно повлякоха Танака и го прехвърлиха през борда на "Китайски облак". Уес вдигна шлема и го завинти обратно за нагръдника.

- Сега ми помогни да облека резервния костюм - нареди Кам.

- Що не оставиш човека да си умре - повтори Уес, но изпълни нареждането на шкипера и спусна Танака във водата. Орляците се върнаха към работата си на ръчните помпи, а Уес промуши маркуча и въжето през отвора в планшира.*

Кам не видя залеза на слънцето. Висеше, закачен за обезопасителното въже на дълбочина шест фадъма* под корпуса на "Китайски облак". Водата бавно губеше своята прозрачност и враждебният свят на мълчанието се затвори около него.

Страхът се настани във вътрешностите му като студено олово. Дори когато морето бе чисто и прозрачнозелено, огромните чудовища със сърповидни зъби понякога се появяваха изневиделица, тихо и неочаквано, само за да изчезнат отново толкова бързо, колкото бяха дошли в мъглявината на подводния свят. Потънал в притъмняващата вода, той имаше чувството, че е като стръв - нищожно малко червейче, закачено на края на въдицата. Високо над себе си чуваше тракането на компресора, вдишваше познатия мирис на кухненски пушек, който достигаше до него през маркуча за въздух. Покритият с водорасли и раковини корпус на "Китайски облак" се клатеше върху приличащата на живак кожа на морето.

Водата почерня и се превърна в непрогледна тъма. Слънцето залезе. Камерън беше сам.

И се страхуваше.

След час Танака дойде в съзнание; Кам видя през прозорчето как очите му се отвориха, разширени от паника и объркване.

Предвидливо беше завързал ръцете на гмуркача с въже, защото от опит знаеше, че първата инстинктивна реакция на човек, щом дойде в съзнание, е да затвори клапата за въздух и да се устреми към повърхността. Веднага след като японецът дойде на себе си, Камерън подаде сигнал на Уес да ги вдигне малко по-нагоре и когато отново увиснаха във водата, регулира вентила за въздух на Танака.

Най-накрая японецът престана да се бори, примирявайки се с безпомощността си. Светлината вече бе напълно избледняла във зеленикавата вода. От време на време някоя неясна форма се щукваше светкавично през тъмнината, бърза и злокобна. Кам бореше паниката си, с инстинктивното си желание да разклати въжето и да сигнализира "Вдигай ме!". Ако човек покаже слабост, страх, малодушие, смятай го за мъртъв. Беше научил този урок от баща си.

Уес щеше да спази наставленията му. Щяха да изчакат във водата още пет часа, защитни и слепи, увиснали на края на въжето.

Палубата на "Китайски облак" беше окъпана в сребро; имаше пълнолуние. В небето голямата синкава луна - ловците я наричаха "бисерна", светеше ослепително след мрака в тъмното море, сякаш бяха излезли от подземна мина на ярка слънчева светлина. Камерън премига, котато Уес разви прозорчето на шлема му.

- Как си, шкип?

- Аз съм добре. Как е Танака?

- Жив, шкип. Какво му направи? Вуду магия ли?

- Никаква магия, Уес. Просто военноморска наука. Сега свали този шлем от мен и кажи на Къри-Къри да ми донесе нещо за ядене!

Уес му помогна да излезе от водолазния костюм, а Къри-Къри - малайчето, готвачът на кораба, постави чаша димящо кафе в ръката му. Кам се загледа в развълнуваното черно море и потръпна. Да, наистина, за Танака денят на смъртта все още не бе настъпил; той се замисли дали щеше да разбере, когато дойдеше неговият ден.

Господи! Ръцете му трепереха. Не искаше никой да види това.

Камерън слезе бързо през отвора в палубата. Танака лежеше на койката си, а очите му бяха втренчени в дъските над главата му.

- Как се чувстваш, господин Танака? Боли ли те?

- Не, не много.

- Радвай се, че си жив - Кам взе квадратна бутилка джин от сандъка в ъгъла. Наля малко в емайлираната чаша и я подаде на Танака.

Японецът поклати глава, лицето му бе безизразно.

- Можеш поне да ми благодариш.

- Не ми беше дошло времето да умирам, шефе.

Кам се наведе над койката, лицето му доближи лицето на Танака.

- Напротив, беше ти дошло времето, господин Танака. За добро или за лошо обаче аз взех съдбата ти в своите ръце. Но този път ти подложи търпението на шинтоиски богове на доста голямо изпитание.

Танака се извърна.

- Утре ще се гмуркам отново за теб, шефе.

- Гмуркането ти приключи, поне на тази лодка. Ако искаш да се самоубиваш,

ще бъде на кораба на някого другиго. - Кам неочаквано се почувства напрага на силите си, напрежението от последните няколко часа се стопи и отстъпи място на умората. - Плуваме към Брум. Жив си благодарение на Кралските военноморски сили и на Камерън Маккензи. Моля се само да можеш отново да вървиш.

Той се настани на койката си. Легна по гръб и затвори очи.

Докато чакаше сънят да го споходи, чу шепота на Танака.

- Един ден ще ти се отплатя, шефе.

Кам не отговори. Беше изтощен, но всеки път, щом затвореше очи, зелените призраци на дълбините се тълпяха и прииждаха от тъмнината, за да го измъчват. Той презираше страха си, можеше да помирише заразата му в собствената си пот и това го караше да се ненавиждаше. По време на службата си във Кралския флот бе живял по този начин цяла година, борейки се с тази отвратителна черта в характера си. Така и не успя да спечели, нито да загуби. Желанието и страхът му бяха равностойни; едното никога нямаше да спре да се проявява, другото никога нямаше да отстъпи назад.

Камерън не позволи на никого да узнае колко се ужасява от вонята на мокрия брезент, от паническото, чувство че ще се задуши, докато завинтват шлема на главата му. Въображението му рисуваше ярки цветове, живи картини на бавна и мъчителна смърт на дъното на океана.

"Плачеш като някое шибано бебе" - сякаш отново чуваше баща си, както преди много години, виждаше как той измъкваше кожения колан от панталоните си и го увива около кокалчетата на ръката си. - "Кога ще се научиш да бъдеш мъж?"

Кам дишаше бързо. Ноздрите му се свиваха от вонята на, гниещи черупки. Чуваше как някаква хлебарка бяга по палубата. Сънят нямаше да дойде скоро.

Свалиха Танака от "Китайски облак" на носилка. Един добър ловец на бисери не може да бъде заменен с друг по средата на сезона. Той би трябвало да работи цяла година.

Малко европейци се гмуркаха в морето; японците бяха далеч по-добри гмурци от белите и дори от малайците. Те не страдаха толкова силно от налягането, нито от кръвотеченията от ушите, можеха да останат по-дълго време долу и на по-голяма дълбочина, без да хванат кесонна болест - болестта на ловците на бисери.

Но Камерън нямаше избор. Опита се да не мисли какво го чака занапред, да не мисли за треперенето и страха си всеки път, щом облечеше мокрия брезентов костюм и обуеше тежките оловни ботуши, нито за ужаса от задушаване, който го обземаше всеки път, когато шлемът покриеше главата му и завинтеха стъкленото прозорче на мястото му.

"Можеш да го направиш, Кам, правил си го и преди."

Беше прекарал цяла година в Кралския военноморски флот и в ледените езера на Шотландия. Сети се за първия път, когато откри, че страда от клаустрофобия. Съвсем ясно си спомняше обзелата го паника, докато черната вода бълбукаше около медния шлем, а студената, мълчалива чернилка на водата го поглъщаше. Беше я победил тогава, щеше да я победи и сега.

Веднага след като изпратиха Танака в японската болница, Кам нареди да отплават и "Китайски облак" се отправи обратно в открито море. Неговият бисер - съвършеният, прекрасният, удивителният бисер, който щеше да бъде продаден на някой принц и щеше да промени живота му, беше някъде там и го очакваше. Чувстваше тази увереност дълбоко в клетките си. Знаеше, че не греши. Той наистина го чакаше спокойно, търпеливо неизбежен като орисия. Една безупречна красота, около която щеше да се завърти колелото на съдбата му.

Казват, че две неща могат да променят човешката съдба; едното е късметът, а другото - куражът. Без кураж човек не може да стори нищо с късмета си. Но без късмет може да тича безцелно цял живот и това с нищо няма да промени съдбата му. Но в онзи единствен миг, когато почувства обръщането на прилива и усети мириса на промяната във вятъра, ако има куража да го стори, човек може да промени живота си завинаги.