Не можеш да се скриеш

ПРОЛОГ

Чикаго, събота, 11 март, 11.45 вечерта

- Синтия...

Шепотът бе почти недоловим, но тя го чу.

Не! Синтия Адамс затвори очи и отпусна глава на меката възглавница. Тялото й обаче не се предаде и остана сковано, и напрегнато. Пръстите й стиснаха и заусукваха чаршафа. Не отново! Разтърси я отчаяно ридание. Моля те! Не прави това отново!

- Отивай си - прошепна тя дрезгаво. - Моля те, отиди си и ме остави на спокойствие!

Тя знаеше, че никой няма да й отговори. Ако отвореше очи, щеше да се озове в тъмнината на собствената си спалня, където беше съвсем сама. Зловещият шепот продължаваше да я дразни от седмици. Всяка нощ лягаше в леглото си и чакаше. Чакаше да чуе гласа, който бе най-ужасният й кошмар. Някои нощи й говореше. В други лежеше напрегнато и чакаше. Успокояваше се с мисълта, че я плашат само вятърът и сенките. Нямаше нищо друго.

Гласът обаче беше истински. Знаеше го.

- Синтия? Помогни ми.

Детски глас искаше помощ в нощта. Глас на уплашено малко момиченце. Момиченце, което бе мъртво.

Мъртва е! Знам, че е мъртва! Слагам цветя на гроба на Мелани всяка неделя. Мелани е мъртва!

Но сега е тук. Дошла е за мен.

Синтия грабна шишенцето от нощното си шкафче и глътна две таблетки.

Отивай си! Моля те, отиди си!

- Синтия?

Гласът беше истински. Господи, помогни ми! Полудявам!

- Защо го направи? - продължи шепотът. - Трябва да знам защо.

Защо? Не знаеше защо. По дяволите, нямаше представа защо. Синтия се търколи и зарови лице във възглавницата. Затаи дъх и зачака.

Тишина. Мелани си бе отишла. Синтия си пое дъх. Внезапно силен аромат я накара да скочи от леглото. Лилии.

- Не! - извика тя и отстъпи назад, приковала очи във възглавницата, върху която лежеше самотна лилия.

- Трябваше да си ти, Синтия - продължи шепотът грубо. - Аз трябваше да оставям лилии на гроба ти.

Синтия се стегна и започна да си повтаря думите, които психиатърката я бе посъветвала да си казва, когато се страхува.

- Това не е истина! Това не е истина!

- Истина е, Синтия. Аз съм истинска.

Мелани вече не звучеше като уплашено дете, а по-скоро като ядосан възрастен човек. Синтия потръпна. Мелани имаше право да е ядосана.

- Избяга вече веднъж, Синтия. Скри се. Няма да се скриеш отново. Никога вече няма да ме оставиш сама.

Синтия заотстъпва бавно назад, докато стигна до вратата на спалнята. Затвори очи и стисна бравата.

- Не си истинска! Не си истинска!

- Трябваше да си ти. Защо ме остави? Защо ме остави с него? Как можа?! Каза, че ме обичаш. Но ме остави сама. С него. Никога не си ме обичала.

В гласа на Мелани прозвуча ридание и горещи сълзи опариха очите на Синтия.

- Не е вярно. Обичах те - прошепна тя отчаяно. - Обичах те страшно много.

- Никога не си ме обичала.

Детският глас се завърна. Мелани отново бе малко момиченце. Невинно дете.

- Той ме нарани, Син. И ти му позволи. Позволи му да ме нарани... отново и отново. Защо?

Синтия отвори вратата и се измъкна в коридора, където светеше мъждива лампа. Закова се на мястото си. Още лилии. Навсякъде. Завъртя се бавно и се вторачи в тях. Подиграваха й се. Цветята се подиграваха на лудостта й.

- Ела при мен, Син - подкани я Мелани. – Ела! Не е толкова лошо. Ще бъдем заедно. Ще можеш да се грижиш за мен. Точно както обеща, че ще правиш.

- Не! - извика Синтия, като притисна ръце към ушите си и се втурна към вратата. - Не!

- Не можеш да се скриеш, Син. Ела при мен! Знаеш, че искаш да го направиш.

Гласът сега звучеше мило. Мелани беше толкова сладко дете! Навремето. А сега бе мъртва.

Аз съм виновна за това!

Синтия отвори предната врата и едва успя да потисне писъка си. Наведе се бавно и вдигна снимката от пода. Вторачи се ужасено в безжизненото тяло, което висеше от въжето. Припомни си деня, когато я бе намерила. Мелани просто висеше там. Люлееше се.

- Ти ме принуди да го направя - студено каза Мелани. - Не заслужаваш да живееш!

Ръцете на Синтия затрепериха.

- Не съм виновна - прошепна тя.

- Ела при мен, Син! Моля те!

Синтия отново заотстъпва назад и протегна ръка към телефона.

- Обади се на доктор Чик! Обади се! - заповяда си тя. - Тя ще ми каже, че не съм луда.

Телефонът иззвъня и тя изпусна слушалката стресната. Вторачи се в него ужасено, сякаш внезапно бе оживял. Зачака го да й се озъби, но той просто продължи да звъни.

- Отговори, Синтия! - нареди й Мелани с леден глас. – Веднага!

Синтия се наведе и вдигна слушалката с разтреперани ръце.

- Ааало?

- Синтия, обажда се доктор Чикотели.

Синтия ахна изненадано при звука на познатия глас.

- Чух я, доктор Чик. Чух Мелани. Тя е тук! Чух я!

- Разбира се, Синтия. Тя те вика. Заслужаваш го. Отиди при нея! Сложи край! Приключи нещата още сега!

- Но... - прошепна Синтия и от очите й закапаха сълзи. - Но...

- Направи го, Синтия! Тя е мъртва и ти си виновна за това. Отиди при нея! Направи онова, което трябваше да направиш преди години! Грижи се за нея!

- Ела! - заповяда Мелани, отново с възрастен и авторитетен глас. - Ела!

Синтия изпусна слушалката и се отдръпна назад изморено.

Изморена съм. Толкова съм изморена!

- Остави ме да поспя... - прошепна тя. - Остави ме да поспя...

- Ела при мен! - прошепна Мелани в отговор. - После ще те оставя да спиш.

Мелани й го бе обещавала толкова много пъти. Синтия се завъртя и се загледа през прозореца. Отвъд стъклото бе тъмна нощ. Но какво друго? Сън. Спокойствие.

Спокойствие.

Всекидневната бе празна. Синтия Адамс вече не се виждаше пред камерата. Екранът на лаптопа вече не показваше нервната уплашена жена. Щеше да го направи. Вълнението нарастваше. След четири седмици, Синтия Адамс най-после щеше да го направи. След четири седмици сериозни усилия бе докарана до ръба на лудостта. Лек подтик, и щеше да полети. Буквално.

- До прозореца е - промърмори пребледнялата жена, седнала до шофьора, и отпусна микрофона в скута си. - Не мога да продължа.

- Ще продължаваш, докато ти кажа да спреш.

Жената потръпна.

- Тя ще скочи. Позволи ми да я спра.

Да я спре? Момичето беше лудо като Синтия Адамс.

- Кажи й да дойде.

Момичето не проговори.

- Кажи й да дойде, иначе брат ти ще умре. Знаеш, че не блъфирам. Кажи й да дойде. Кажи й, че се нуждаеш от нея, липсва ти и ти е задължена. Кажи й, че всичко ще се оправи, когато се съберете. И го кажи с чувство.

Момичето продължи да седи неподвижно.

- Веднага!

Прозорецът се виждаше идеално от седалката на шофьора. Стъклената врата се отвори бавно и Синтия Адамс се появи. Студеният мартенски вятър залюля прозрачната й нощница. Синтия щеше да е красив труп. Щеше да прилича на Глория Суонсън. “Сънсет булевард” бе великолепен филм. Холивуд вече не произвеждаше такива. Е, това щеше да е чудесен начин да отпразнува. Пуканки и стар филм. Но празненството нямаше да се осъществи, ако Синтия си останеше на балкона. Скачай, по дяволите! Скачай!

- Кажи й да дойде! Накарай я да скочи. Покажи ми какво можеш, сладурче.

Момичето преглътна тежко, когато чу саркастичните думи, но все пак се подчини.

- Синтия, още една стъпка! Още една! Чакам!

- Сега го кажи като дете. Като малко момиченце.

- Моля те, Синтия! Страх ме е!

Момичето имитираше гласове талантливо. Можеше в миг да се превърне от възрастен в дете, от мъртвата Мелани в психиатърката Чикотели.

- Моля те, ела! Имам нужда от теб!

И тогава... успех! Момичето изпищя ужасено, когато видя Адамс да полита надолу. Двадесет и два етажа. Чуха зловещия удар, когато тялото й се стовари на тротоара, макар че прозорците на колата бяха затворени. Май трупът й нямаше да е толкова красив все пак. Но красотата бе в очите на гледащия, а видът на Синтия Адамс, просната мъртва на улицата, бе зашеметяващ. Момичето в колата плачеше истерично.

- Стегни се! Трябва да се обадиш още веднъж.

- О, Господи! О, Господи!

Тя извърна лице от прозореца, когато колата мина на сантиметри от трупа на Синтия.

- Не мога да повярвам! Господи, ще повърна!

- Не в колата ми. Вземи телефона! Вземи го!

Момичето потръпна и взе телефона.

- Не мога.

- Ще успееш. Набери номер едно. Това е домашният телефон на Чикотели. Когато вдигне, кажи й, че си загрижена съседка на Синтия Адамс. Уплашена си, защото Синтия стои на ръба и се кани да скочи. Направи го!

Тя набра и зачака.

- Не отговаря. Спи.

- Опитай отново. Остави телефона да звъни, докато принцесата вдигне. И го сложи на микрофон. Искам да чуя.

Третият опит даде резултат.

- Ало?

Явно Чикотели бе спала дълбоко. Сама у дома в събота вечер. Беше приятно да знае, че и този аспект от живота на психиатърката е под контрол. Побутна момичето и то най-после заговори.

- Доктор Чикотели. Искам да говоря с доктор Тес Чикотели.

- Кой се обажда?

- Аз съм съседка на една от пациентките ви. Синтия Адамс. Нещо не е наред. Тя стои на ръба и заплашва да скочи.

Момичето затвори очи, приключи разговора и пусна телефона в скута си.

- Свърших.

- За тази вечер.

- Но... - завъртя се то стреснато. - Ти каза...

- Казах, че брат ти ще живее, ако ми помогнеш. Все още имам нужда от помощта ти. Продължавай да упражняваш гласа на Чикотели. След няколко дни отново ще трябва да се престориш на нея. А за тази вечер приключихме. Посмей да кажеш и дума само, и брат ти ще умре.

Идваше ред на Чикотели. Играта беше започнала.