ПЪРВА ЧАСТ

Събота

Чух телефона само защото задната врата беше отворена - бях на двора и разтървавах двете си деца, които се караха за една играчка и положението заплашваше да излезе извън контрол. Докато съм жив, ще се питам какво ли щеше да стане, ако вратата беше затворена или пък от виковете на децата не бях чул телефона.

Беше малко след три следобед една облачна събота в края на май. След минути целият ми свят щеше да рухне.

Втурнах се в къщата, по-точно в дневната. Мачът по телевизията тъкмо започваше. Вдигнах слушалката на четвъртото позвъняване. Питах се дали не ме търси пак онзи кретен шефът ми, за да обсъдим нещо дребно по някой от проектите. Той имаше навика да се обажда през почивните дни по работа, най-често когато даваха мач по телевизията. Така подхранваше чувството си за власт.

Погледнах си часовника. Три и една.

- Ало?

- Том, Джак се обажда - каза задъхан глас.

- Кой Джак? - попитах объркано.

- Джак... Джак Кели.

И това ако не беше глас от миналото. Джак Кели беше най-добрият ми приятел в училище. И ни кумува преди девет години. Но не бях говорил с него от почти четири. Нещо не беше наред. Гласът му пресекваше.

- Какво е станало, Джак?

- Трябва да ми помогнеш.

Изглежда, тичаше или вървеше много бързо. Имаше и страничен шум, но не можех да определя точно какъв. Но определено Джак беше навън.

- Какво?!

- Помогни ми. Помог... - Изведнъж гласът му секна. - О, не, господи! Идват!

- Кой идва!

- О, господи! - извика той толкова силно, че отдалечих слушалката от ухото си.

На екрана публиката ревеше в подкрепа на един играч, който заплашително се беше устремил към вратата.

- Джак, какво става? Къде си?

Чувах тежкото му дишане. Явно тичаше.

- Какво става? Кажи ми!

И тогава Джак извика ужасено и ми се стори, че чух шум от борба.

- Моля ви! Не! - изпищя той.

Боричкането продължи няколко секунди и сякаш се отдалечаваше от телефона. После отново чух гласа му, но вече не говореше на мен. Думите му бяха отправени към някой друг. Гласът му беше слаб, но го чух ясно.

Каза шест думи. Шест прости думи, от които сърцето ми се сви и светът около мен сякаш започна да се срива.

Началото на адреса ми.

После нададе кратък отчаян писък и някой го извлече настрани от телефона. Чух хриптене и дори аз, който цял живот съм живял далеч от смъртта, разбрах, че приятелят ми умира.

После всичко утихна.

Странната тишина трая няколко секунди. Стоях замръзнал и зяпнал, не знаех какво да кажа или да направя. После чух как някой затвори телефона.

Началото на адреса ми. Мястото, където вече девет години живеех нормален живот с двете си деца и съпругата си. Мястото, където се чувствах в безопасност.

За миг си помислих, че може да е някоя дебелашка шега, за да видят как ще реагирам. Но истината е, че не бях говорил с Джак Кели цели четири години, а последния път го бях срещнал случайно на улицата и поговорихме пет минути, докато децата (Макс беше още бебе) викаха и се въртяха в двойната си количка. Не бях разговарял с него, както подобава - като приятели, по мъжки - от пет, шест, може би дори седем години. Пътищата ни отдавна се бяха разделили.

Не, не ставаше въпрос за шега. Не можеш съзнателно да вкараш толкова страх в гласа си. Страхът идва инстинктивно, отвътре. А неговият определено беше такъв. Джак беше ужасен, и то съвсем основателно. Чух го как издъхва. А сетните му думи бяха началото на адреса ми.

Кой искаше да знае къде живея? И защо?

Аз съм обикновен човек, работя на бюро в обширен офис с плексигласови прегради и ръководя екип от четирима души. Продаваме софтуер. Работата не е много интересна и както вече намекнах, шефът ми Уесли е голям тъпанар, но пък парите ми стигат да си плащам сметките и да живея в самостоятелна къща с четири спални в предградията. На трийсет и пет години съм и досега никога не съм имал проблеми със закона. С жена ми имаме търкания от време на време, а и децата понякога ни се качват на главата, но в общи линии сме щастливо семейство. Кати е университетски преподавател, води лекции по опазване на околната среда. Занимава се с това от почти десет години. Добра е в професията си, всички много я харесват, а освен това е и много красива. С нея сме на еднаква възраст, заедно сме от единайсет години и нямаме тайни един от друг. Примерни граждани сме: плащаме си данъците и гледаме да не се забъркваме в неприятности. С две думи, ние сме като всички останали.

Като вас.

Защо тогава някакъв непознат се интересува от адреса ни? И то до такава степен, че е готов да убие заради него?

Изплаших се. Изведнъж ме обзе онова всепоглъщащо усещане за ужас, което се заражда някъде в слабините, пронизва тялото като токов удар и се превръща в истинска паника. Инстинктивният порив да побегнеш. Онзи страх, който изпитваш, когато нощем вървиш сам по пуста улица и чуеш стъпки зад себе си. Или когато някой здравеняк счупи бирена бутилка в стената на бар и после те пита какво си го зяпнал. Ето това изпитах - неописуем първичен страх.

Затворих телефона и реших да потърся логично обяснение на току-що чутото. Нищо не ми идваше наум. Но не виждах смисъл и в най-параноичното обяснение. Щом някой иска да разговаря с мен, явно знае кой съм. И лесно би могъл да разбере къде живея, без да пита човек, който вече почти не ме познава. Можело е да погледне в телефонния указател например. Но не го е направил.

- Татко, Макс ме удари - оплака се Клои от вратата.

По коленете на дънките й имаше зелени петна от тревата, тъмнорусата й коса беше разчорлена. Беше на пет, малко над година по-голяма от брат си и доста по-разумна. Той обаче беше по-едър от нея, а при детските спорове телесната маса е от първостепенно значение.

- Иди му се скарай - допълни тя със сърдитото изражение на невинно пострадало дете.

Някой обаче идваше към къщи. Същият, който току-що бе убил най-добрия ми приятел.

Доколкото си спомнях, Джак Кели живееше на десетина километра оттук, в едно предградие на Лондон, където започва зеленият пояс около града. Ако ми се бе обадил отблизо до дома си, значи онзи, на когото бе дал адреса ми, бе на петнайсет минути път с кола по това време на деня. А може и по-малко, ако нямаше много движение и бързаше.

- Татко, какво е станало?

- Момент, миличка - отвърнах с такава нескопосана усмивка, че би се засрамил и политик. - Татко има малко работа.

Бяха изминали две минути, откакто бях затворил телефона, и вече усещах как сърцето ми бие лудо в гърдите. Туп, туп, туп... Ако останех вкъщи, излагах семейството си на опасност. Но ако избягах, как щях да разбера кой ме преследва и защо?

- Виж какво, миличка - казах. Бях наясно колко напрегнат е гласът ми. - Ще отидем на гости при баба.

- Защо?

Клекнах и я гушнах.

- Защото иска да ви види.

- Защо?

Понякога е по-разумно да не обясняваш нещата на петгодишни деца.

- Хайде, миличка, трябва да тръгваме - казах и я понесох навън.

Макс беше зарязал спорната играчка насред моравата и главата му се подаваше от импровизираната палатка в дъното на градината. Извиках му да дойде, защото трябва да тръгваме. Главата му веднага изчезна в палатката. Като повечето четиригодишни деца, и той не обичаше да се подчинява на заповеди. И обикновено това не беше проблем. Просто го оставях да прави каквото си ще. Но днес случат беше различен.

Думите на Джак кънтяха в главата ми:

"О, не, господи! Идват!"

Ужасът в гласа му. Страхът. "Идват".

Идваха тук, в дома ми.

Погледнах си часовника. Три и пет. Четири минути, откакто бях вдигнал телефона. Времето сякаш течеше по-бързо от обикновено.

- Хайде, Макс, трябва да тръгваме. Бързо.

Изтичах до палатката, без да пускам Клои. Тя пищеше и се опитваше да се измъкне, но я държах здраво.

- Ама аз си играя - извика Макс отвътре.

- Няма значение. Трябва да тръгнем веднага.

Чух някаква кола по пътя към къщата. Странно. Ние живеем на задънена улица във формата на подкова, където рядко минават чужди коли.

Тази обаче намали и спря.

Чух хлопване на врата. Сигурно напразно се притеснявах. Но сърцето ми продължаваше да бие бясно.

- Хайде, Макс! Няма да си играем сега.

Той се изкикоти в пълно неведение за моите страхове:

- Ела да ме хванеш.

Пуснах Клои на земята и се мушнах в палатката. Макс продължи да се смее и се дръпна възможно най-назад, но кото видя лицето ми и неговото посърна.

- Какво има, татко?

- Нищо. Просто трябва да отидем при баба.

Той кимна и изпълзя от палатката.

Хванах ги за ръка и бързо ги преведох през къщата до колата. Опитвах се да изглеждам възможно най-спокоен. И двамата ме засипваха с въпроси, но аз изобщо не ги слушах. Само ги подканях да вървят по-бързо. Чувах в далечината трафика по главния път. В белите облаци над нас се виеше самолет. Новото куче на съседите лаеше, отнякъде долиташе вой на косачка. Обичайните шумове на ежедневието, които днес изобщо не ми се струваха безобидни. Имах чувството, че се намирам в някаква паралелна реалност, където отвсякъде дебне опасност, но само аз я забелязвам.

Закопчах децата на столчетата им на задната седалка и се сетих, че може би трябва да им взема някакви дрехи в случай, че се наложи да останат известно време извън къщи. Помъчих се да измисля какво ще кажа на тъщата, като се появя на прага й с децата. "Току-що ми се обади кумът, не бяхме се чували от години, и докато си говорехме, го убиха, а сега убиецът гони мен". Беше толкова абсурдно, че аз самият бих се усъмнил дали съм с всичкия си, ако не знаех от първа ръка, че е истина. Да не говорим, че Айрини никога не ме е харесвала. Открай време смята, че дъщеря й, с нейните академични успехи и диплома от Кеймбридж, е много над някакъв си търговец на компютри.

Три и осем. Седем минути, откакто бях вдигнал телефона.

По-добре да кажа на Айрини, че имам някакъв проблем в работата и затова ще оставя децата при нея за през нощта. А после какво? Какво ще стане утре?

"Добре - казах си, - стига съм се опитвал да анализирам всичко наведнъж, трябва да действам".

- Стойте в колата, чухте ли? Отивам да взема някои неща. Ей сега се връщам.

И двамата почнаха да протестират, но аз тръшнах вратата, изтичах до стаите им и бързо напъхах в една раница всичко, за което се сетих - пижами, четки за зъби, играчки и какво ли още не, - като през цялото време знаех, че се надпреварвам с времето.

Три и единайсет. Докато излитах от къщата, си спомних хриптенето на Джак. Явно малко преди да умре. Но на кого му е притрябвало да убива средностатистически адвокат като Джак Кели, който се справяше добре, но едва ли можеше да се каже, че е сгазил лука? А по-важно, много по-важно - кой искаше да изкопчи от него къде живея аз, обикновеният търговец Том Мерън? Аз и семейството ми.

Стигнах до колата и изругах. И двете деца се бяха разкопчали и дивееха вътре. Клои се беше промушила между седалките и си играеше зад волана, а на Макс виждах само краката: стърчаха във въздуха, докато той диреше нещо отзад. И двамата се смееха, сякаш всичко беше шега и техният свят си е наред. Вярно. Само че моят свят се беше преобърнал с главата надолу.

Отворих вратата и хвърлих раницата на дясната седалка.

- Хайде, деца, трябва да тръгваме. - Хванах Клои и я натиках между седалките да мирува отзад. - Нямаме време.

- Ох! Заболя ме.

- Седни си на мястото, Клои. Веднага.

Плувнал в пот, отидох до задната врата, отворих я, измъкнах Макс и го тръшнах на мястото му. С треперещи ръце го закопчах на седалката, а после се пресегнах и закопчах колана и на сестра му.

- Какво е станало, татко? - попита Клои уплашено.

По принцип съм уравновесен човек и до този момент не бях попадал в ситуация, която да ме паникьоса. Вероятно точно затова ми беше толкова трудно да запазя спокойствие. Всичко ми се струваше като лош сън, като кошмар, който се случва с някой друг. Накрая ще се събудя и ще се изсмея истерично на страховете си.

Но не беше сън. Знаех го.

Бръкнах в джоба на дънките си, извадих ключовете и запалих колата. Часовникът на таблото показваше три и шестнайсет, но той беше с четири минути напред. Значи бяха изминали единайсет минути от обаждането. Господи, толкова много? Изкарах колата на заден ход, стигнах до кръстовището и тръгнах към главния път. Изпитах облекчение. Сякаш току-що бях избягал от нещо ужасно.

Чувствах се глупаво. Не можеше да няма някакво логично обяснение на цялата ситуация. Трябваше да има.

- Спокойно - измърморих си. - Само се успокой.

Поех дълбоко дъх и се почувствах по-добре. Щях да закарам децата при Айрини, да се обадя на Кати и да се прибера вкъщи. И там нямаше да има никого. Щях да намеря номера на Джак и да му се обадя да видя дали всичко е наред. На сигурно място в движещата се кола, започнах да се самоубеждавам, че всъщност Джак е добре. Че онова хриптене не е било последният дъх на приятеля ми, убит неизвестно къде. Само убеждавах се, че всичко е наред.

Изминахме стотината метра относително право шосе, по което се стигаше от нашата задънена улица до главния път. Намалих и дадох десен мигач. По главния път към нас летеше черен джип "Тойота Ланд Крузър", мощен като танк. На предните седалки видях двама мъже с шапки и тъмни очила. На десет метра от нас шофьорът рязко намали и сви към нашия квартал, без да даде мигач. Тъкмо щях да го наругая за това грубо поведение, когато забелязах, че задните стъкла на автомобила са тонирани. Изведнъж ме заля страх. Непозната кола идваше към квартала само единайсет минути след обаждането на Джак. Домът му беше на единайсет минути път оттук, ако караш малко по-бързо. Твърде странно съвпадение.

Гледах джипа в страничното огледало. Устата ми беше пресъхнала, сърцето ми отново се сви от страх. Нашата улица беше третата пресечка вдясно, точно преди пътят да направи острия завой. Тойотата подмина първата пряка, после и втората...

На петнайсет метра преди нашата улица стоповете светнаха.

О, не, не! Само не там.

- Татко, защо спряхме?

- Хайде, татко. Да тръгваме.

Черният джип сви в нашата пряка и изчезна от погледа ми. Бях повече от сигурен, че хората вътре търсят мен.

Излязох на главния път и дадох газ. Гласовете на децата ми и гласът на Джак - на отчаяният, умиращ Джак Кели - кънтяха в главата ми като далечно глухо ехо.

- Нямаше да е зле да се обадиш предварително, Том - скастри ме Айрини Тайлър, строгата ми тъща.

Беше 15:35. Намирах се на дванайсет километра от черния джип и се надявах, че съм в безопасност. Поне засега.

- Съжалявам, Айрини. Изникна нещо неочаквано. Спешен случай.

Оставих децата в коридора на огромната викторианска къща. На тази тиха с дървета по тротоарите улица повечето къщи бяха такива - големи, с красиво боядисани фасади. Това бе родният дом на Кати, идеалното място за живеене според нея.

- Какъв спешен случай? - попита тъща ми и недоверчиво повдигна вежди.

Айрини Тайлър беше достолепна жена. Бивша директорка на гимназия. Вдъхваше страхопочитание дори само с външния си вид. Винаги съм смятал, че с това едро тяло и широки рамене от нея би излязъл превъзходен надзирател в затвор или треньор на гладиатори, ако се беше родила в Древния Рим. Всъщност за жена на седемдесет години изглеждаше доста добре, но все пак схващате какво имам предвид. Не беше разумно човек да се заяжда с нея.

Децата обаче я харесваха и весело се хвърлиха в обятията й, докато аз се мъчех да измисля правдоподобно оправдание защо съм дошъл. Като търговец с дванайсетгодишен стаж бях доста изпечен в лъжите, но сега ситуацията беше различна - строгият вид на тъща ми в комбинация със страха, който изпълваше цялото ми същество, парализираха мозъка ми напълно.

- Изникна нещо в работата - казах аз. - Един от основните ни клиенти има проблем и трябва да отида в офиса. Знаеш как е.

Естествено, че не знаеше, след като никога не беше работила в офис. Но тази версия не беше съвсем безпочвена. Последните няколко месеца шефа ми го беше прихванало нещо и няколко съботи ни събира по спешност, за да решим уж належащите проблеми на клиентите. Разбира се, нищо не беше чак толкова неотложно, но така подхранваше чувството си за власт.

Айрини не изглеждаше много убедена. Но тя и без това никога не ми е вярвала. Като повечето хора, и тя смяташе, че човек, който си изкарва прехраната с продажби, не е много стока. А и според нея никой нормален човек не работи в събота, освен ако не е служител в супермаркет или в бърза помощ. За мое учудване обаче не подхвана тази тема, а само попита къде е дъщеря й.

- И тя е на работа - обясних, докато оставях раницата с багажа на децата до огромния старинен часовник в коридора. - В университета е. Чете за статията, която пише в момента.

Трябваше да се обадя на Кати. Да я предупредя да не се прибира вкъщи. Не помня в колко каза, че ще свърши, но се надявах все още да е там.

- Кога ще вземеш децата?

- Може ли останем за чая, бабо? - попита Клои, вече се бе хванала за роклята на баба си.

- Разбира се, миличка - отвърна Айрини, погали я по косата и за пръв път се усмихна.

- Не знам кога ще свърша, така че им донесох някои неща.

- Искаш да пренощуват тук?

- Да, ако не възразяваш. Ще ги взема сутринта при първа възможност.

- Защо ще работиш в събота следобед, татко? - попита Макс.

- Може би не е зле да кажеш на шефа си, че имаш ангажименти и извън работата - отбеляза Айрини с тон, който не търпеше възражение.

- Това е по изключение - отвърнах бързо.

Изведнъж изпитах неудържимия порив да се махна от тази къща и да разбера какво по дяволите става с живота ми.

Погледнах многозначително часовника си.

- Виж, Айрини, наистина трябва да тръгвам.

Пред дома ми имаше черен джип с тъмни стъкла и някакви типове вътре, които искаха нещо от мен, макар да нямах представа какво, но бяха готови да убият, за да го получат. Казах само:

- Чака ме много работа и не искам да закъснявам.

Тя ме изгледа подозрително с тъмните си очи, но кимна и се наведе към Макс и Клои:

- Е, какво ще правим, деца? Искате ли да слезем до реката да нахраним патиците, а после да пием чай?

- Да, да, да! - извикаха и двамата в хор.

Усетих как ме избива пот. Знаех, че ако Айрини забележи, ще си направи свои изводи за причината. Затова целунах децата за довиждане, но те вече бяха на тема хранене на патици и не им беше много до прощални жестове. Благодарих на Айрини, без да смея да я погледна в очите. После тръгнах към колата.

Скочих вътре, стигнах до края на алеята и когато вече не можеха да ме видят от къщата, набрах Кати на мобилния. Телефонът иззвъня пет пъти, след което се включи гласовата поща. Не се учудих много, че не вдига. Ако беше в библиотеката, сигурно си бе изключила телефона. Не обичаше да я безпокоят, освен ако не е нещо важно. Не оставих съобщение, но се опитах да се свържа с телефона в кабинета й. Звъня продължително, после и тук се включи телефонният секретар.

Не знаех какво да правя. Реших да се върна вкъщи. Вече бях сигурен, че нещата са сериозни, но за всеки случай исках да проверя къде е спрял черният джип и дали е пред моя дом, както предполагах.

Докато карах, се замислих за Джак Кели. Познавахме се кажи-речи откакто се помняех. Той дойде да живее на нашата улица в края на седемдесетте, когато и двамата бяхме на осем, и веднага привлече вниманието на всички. Беше едър за възрастта си, с дълга къдрава руса коса, с която приличаше малко на Робърт Плант от "Лед Цепелин". Баща му беше починал няколко месеца преди това и майка му решила да се премести по-близо до родителите си. Моите родители не го харесаха от самото начало - може би заради косата. И понеже бяха против дружбата ни, аз прекарвах доста време с него.

Веднага си допаднахме. За дете, наскоро изгубило баща си, той беше необикновено жизнен, може би защото все намираше в какво да се докаже. Беше авантюрист по душа, от онези, дето изпитват нужда да се качат на най-високото дърво, да изкатерят най-високия връх, да се впуснат в най-опасното приключение. От цялото училище той пръв се спусна с колелото си в копривите по стръмния склон в близката горичка. Аз се пробвах само веднъж и целият се нажилих и после Джак не пропускаше случай да ме избъзика за това. Такъв си беше. Луда глава. И нехаеше за последиците. Затова винаги беше вълнуващо да си с него.

Прекарахме заедно цялото си детство. После той отиде да учи право, а аз започнах работа като продавач на копирни машини и за известно време пътищата ни се разделиха, но като станахме на двайсет, подновихме приятелството си. Беше голям плюс да си в една компания с човек като Джак. Той вече беше висок красив младеж с доста чар и немалко пари. Жените му се лепяха като мухи на мед и тъй като с него прекарвахме доста време заедно по клубовете и баровете на Лондон, аз също ставах обект на женско внимание. От време на време имах чувството, че получавам остатъците от неговите завоевания, но като всеки уважаващ себе си мъж не позволявах нараненото ми его да опропасти възможността за секс. В онези дни почти благоговеех пред Джак Кели и бях щастлив да се нарека негов приятел.

Когато се ожених за Кати, връзката ми с Джак поохладня. С времето се виждахме все по рядко. После Джак се обвърза по-сериозно с една амбициозна млада адвокатка, а Кати забременя с Клои и всеки тръгна по своя път. Успявахме да се видим веднъж или два пъти в годината, а накрая и тези срещи секнаха. Винаги съм смятал, че вината за това е по-скоро на Джак. Няколко пъти му оставих на секретаря съобщения, на които той не отговори, а разменените имейли така си и останаха с обещанията за скорошна среща. През последните няколко години не си пращахме дори коледни картички.

Километър преди да стигна до дома си реших отново да се опитам да се свържа с Кати. Тя пак не отговори и това вече започна да ме тревожи. Имах належащата нужда да споделя с някого какво става, а тя беше единственият човек, способен да намери логично обяснение на случващото се или поне да измисли какво да правим. Защото онези, които ме преследваха сега, щяха да ме преследват и утре, и вдругиден, и по-вдругиден, докато не получат онова, което търсят. Значи трябваше да разбера какво по дяволите искат от мен.

Завих към нашия квартал малко преди четири без пет. Обикновено при този завой ме изпълваше дълбоко чувство на удовлетворение - прибирах се у дома в края на тежък работен ден. Винаги се радвах на красивите, добре поддържани къщи с окосени зелени морави. Приятно беше да се върнеш тук и да се потопиш в този оазис от тишина и спокойствие след шума и трафика на централен Лондон. Днес обаче изпитвах единствено страх и се питах какво ли ще заваря вкъщи.

Подминах нашата улица, без дори да намаля, хвърлих поглед към къщата и видях, че черният джип не е там. Продължих по улицата още двеста метра и завих обратно. Джипът определено не беше там. Може би бяха разбрали, че не съм вкъщи, и си бяха тръгнали. Момчетата на Хендерсън, две дивачета на седем и девет години, миеха колата на баща си. Мартин Хендерсън ми бе казал, че успял да ги накара да вършат тази работа като я представил за игра. Единият мие едната страна, другият - другата, и който свърши по-добра работа, печели играта. Най-странното беше, че нямаше награда за победителя и Мартин получаваше безупречно чиста кола безплатно. Заболя ме при вида на тази позната обичайна гледка.

Намалих и спрях до стената на задния двор. Слязох от колата, без да гася двигателя. Отидох до оградата и надникнах през плетеницата от бръшлян към двора и трапезарията. Вратата й беше отворена и през нея се виждаше коридорът и входната врата.

Изчаках трийсетина секунди. Нямаше движение. Къщата изглеждаше празна. Замислих се дали да не вляза и да потърся номера на Джак, но знаех, че е безсмислено. Бях сигурен, че няма да вдигне.

А после някакъв мъж с шапка и очила мина по коридора и влезе в кабинета ми. Движеше се уверено и целенасочено. Беше целият в черно и май носеше ръкавици. Успях да го зърна само за секунди. За малко да помисля, че ми се е привидял, но знаех, че не е така.

Мъж в черно обикаляше из дома ми.

Продължих да наблюдавам. Нищо не помръдваше. Чувах зад себе си тихото пърпорене на двигателя на колата. Чувствах се като воайор, макар че всъщност наблюдавах собствения си дом. А после ме обзе гняв. Някакъв негодник беше нахлул в дома ми и се разхождаше из него, сякаш си е вкъщи.

И тъкмо да го изпсувам наум, този мръсник отново се появи. Спря в коридора. Разтворих леко бръшляна, но пак не можах да го огледам добре. Беше среден на ръст, с нормално телосложение, и държеше няколко мои папки, навярно ги беше взел от шкафа в кабинета ми. В тях нямаше нищо интересно, само стари сметки и квитанции за върнати данъци. Какво търсеше този тип, по дяволите?

Продължих да го наблюдавам. Той отвори едната папка, прелисти съдържанието и като видя, че няма нищо интересно, небрежно я пусна на пода. Листовете се разпиляха. После отвори следващата.

Напсувах го на глас и реших какво ще направя.

Върнах се в колата и набрах първо 141, за да не могат да проследят номера ми, а след това 999 - номера за всякакви спешни случаи във Великобритания. Щом операторът вдигна, помолих да ме свърже с полицията и той ме прехвърли на полицейския диспечер.

- Искам да съобщя за кражба с взлом - казах на жената, която се обади, след което й дадох адреса. - Крадецът има нож и мисля, че е нападнал обитателите на къщата.

Постарах се гласът ми да прозвучи възможно най-разтревожено, което предвид обстоятелствата не беше много трудно.

- Там живее сама жена с малки деца и мисля, че са в опасност - допълних аз.

Полицейската служителка, изглежда, се обезпокои, но пък нали това беше идеята. Исках полицията да дойде след пет минути, а не след два часа, когато този тип отдавна щеше да е изчезнал. Когато служителката ме попита как се казвам, аз й отвърнах да побързат, защото току-що съм чул писък. После затворих телефона и потеглих.

Беше крайно време да открия Кати.

Без пощада