Сили

1.

- Не говори за това - предупреди ме Салло.

- Но ако се случи? Както когато видях снега?

- Тъкмо за това не бива да го споменаваш.

Сестра ми ме прегърна и ме залюля. Седяхме на училищния чин. Топлината на тялото є и ритмичното полюшване ме успокоиха и аз се сгуших в нея. Непрестанно си припомнях онова, което бях видял, ужасното вълнение, което бях изпитал, и съвсем скоро заговорих отново:

- Но аз трябва да им кажа! Това беше нападение! Те ще предупредят войниците да са нащрек!

- Но първо ще те попитат - кога?

Това ме поотрезви.

- Е, поне ще са готови.

- Ами ако не се случи още много време? Ще ти се ядосат заради фалшивата тревога. Ако пък се случи и градът наистина бъде нападнат от вражеска армия, ще искат да им кажеш откъде си го знаел.

- Ще им кажа, че съм си го спомнил!

- Не! - Салло завъртя глава. - Никога не казвай на никого за това как си спомняш разни неща. Ще заявят, че имаш сила. А те не обичат хората, които имат сила.

- Но аз нямам никаква сила! Просто си спомням неща, които ще се случат!

- Зная. Но послушай ме, Гавир, наистина не бива да разговаряш с никого за това. С никого освен с мен.

Когато Салло произнася името ми с такъв нежен глас и ми казва, че трябва да я слушам, винаги го правя.

"Послушай ме" и "наистина" е достатъчно, за да не споря повече с нея.

- Дори на Тиб?

- Дори на Тиб. - Овалното є мургаво лице бе съвсем сериозно, черните є очи ме гледаха строго и внимателно.

- Защо?

- Защото само двамата с теб сме хора от Блатата.

- И Гамми!

- Тъкмо Гамми ми каза това, което ти казвам. Че хората от Блатата владеят разни сили и гражданите се страхуват от тях. Ето защо никога не бива да говорим за неща, които те не умеят. Опасно е. Много опасно. Обещай ми, Гав.

Протегна ръка, с извърната нагоре длан. Пъхнах моята мъничка ръка в нейната и я стиснах.

- Обещавам - рекох, а тя отвърна почти шепнешком:

- Чух.

В другата си ръка държеше малката фигурка на Енну-Ме, която носеше на шията си.

Целуна ме по челото, а после ме бутна толкова силно и неочаквано, че едва не паднах от чина. Но не се разсмях - все още бях под впечатление на ужасното видение и исках да говоря за това, да се провикна пред всички: "Внимавайте, внимавайте! Идат войници, враговете приближават под зелени знамена и искат да подпалят града ни!" Вместо това седях и люлеех крака, смълчан и тъжен.

- Хайде, разкажи ми пак - подкани ме тя. - Всичко, до най-малката подробност.

Точно това исках. Описах є пак картината на тичащите по улицата войници.

Понякога нещата, които си спомням, носят със себе си спотаени чувства, сякаш вече съм ги преживял, като подарък, който притежавам и мога да изваждам и разглеждам - като орловото перо, което ми подари Явен-ди. Така е например с първата картина, която си спомних, тази с тръстиките и водата. Никога не съм разказвал за нея на никого, дори на Салло. Всъщност няма много за разказване само сребристосиня вода и разлюлени от вятъра тръстики, ярка слънчева светлина и синкав хълм в далечината. Имам още един спомен, който пазя за себе си - на мъж в сенчеста стая с висок таван, който се обръща и произнася името ми. За него също не съм разказвал на никого.

Понякога ме спохождат малко по-различни спомени, или видения, предсказания, наречете го както щете, както когато си спомних как Баща ни се прибира от Пагади и конят му накуцва, само дето той още не се беше върнал. Дойде си чак идното лято и беше тъкмо както си го бях спомнил, защото конят наистина куцаше. Веднъж си припомних как всички градски улици се покриват с бяла пелена, а също и покривите, и въздухът се изпълва с мънички бели птички, които пърхат и се спускат към земята. Дощя ми се да разкажа на всички за това, толкова бе удивително, и го направих. Повечето дори не ме изслушаха. Трябва да съм бил само на четири или пет. Но по-късно, към средата на зимата, наистина заваля. Всички излязоха навън да видят снега, защото такива неща се случват в Етра веднъж на сто години, така че ние, децата, не знаем как се нарича това чудо. Гамми ме попита:"Това ли видя? Така ли изглеждаше?" А аз є казах, на нея и всички останали, че точно това съм видял. Само тя, Тиб и Салло ми повярваха. Навярно тогава Гамми е казала на Салло това, дето тя ми рече сега, да не говоря за нещата, които си спомням, преди да са станали. Гамми беше стара и болна и умря през пролетта след снежната зима.

Оттогава ми остана само тайният спомен - до тази сутрин.

Бях самичък и миех пода в коридора пред яслите - и започнах да си спомням. В началото си спомних, че поглеждам по улицата и виждам как от покрива на една къща лумват пламъци, а после чувам викове. Виковете се усилваха и разбрах, че съм на Дългата улица, която води на север от площада със Светилището на предците.

В дъното на улицата се издигаше стълб черен дим, примесен с ярки пламъци. Край мен тичаха хора, повечето към Сенатския площад, крещяха, но в обратна посока тичаха войници от градската стража с извадени мечове. След това видях други войници, отсреща, развяваха зелени знамена и носеха дълги копия, а конниците размахваха мечове. Стражниците ги пресрещнаха, отекнаха викове, чу се звънтене на желязо като в ковачница и цялата тази купчина от хора, лъщящи доспехи, шлемове, оголени оръжия и мечове започна да се приближава. От мешавицата изскочи кон и препусна право към мен по улицата - беше без ездач, с избодено око, от дупката бликаше кръв. Цвилеше оглушително. Едва успях да отскоча встрани и в следващия миг осъзнах, че съм в коридора и стискам дръжката на парцала. Все още бях вцепенен от ужас. Картината бе толкова ясна, че въобще не можех да я прогоня от съзнанието си. Непрестанно изникваше пред погледа ми. Трябваше да разкажа на някого.

Ето защо, когато двамата със Салло влязохме в класната стая, за да я почистим, побързах да споделя с нея. Разказах є всичко няколко пъти, припомнях си нови и нови подробности. Салло ме слушаше внимателно и дори потрепери, докато описвах коня.

- Какви им бяха шлемовете?

Надзърнах в спомена с войниците, които се сражаваха на улицата.

- Черни, повечето. Един имаше черен гребен, като конска опашка.

- Мислиш ли, че са от Оск?

- Щитовете им не бяха издължени като на оскианските пленници на парада. Броните им сякаш бяха метални - от бронз или желязо, - защото звънтяха оглушително, докато се биеха със стражниците. Мисля, че са от Морва.

- От Морва ли, Гав? - произнесе един кротък глас зад нас и подскочихме едновременно, като кукли на конци. Беше Явин. Не го бяхме чули и нямахме представа от колко време ни слуша. Поклонихме му се припряно и Салло рече:

- Гав ми разказва една от историите си, Явин-ди.

- Май е интересна - каза Явин. - Но поне доколкото знам, знамената на морванската армия са черно-бели.

- А чии са зелените?

- На Касикар. - Той седна на предния чин и изпружи дългите си крака. Явин Атлантер Арка беше на седемнадесет, първородният син на Бащата на нашата Къща. Беше курсант в Етранската армия и през повечето време отсъстваше по служба, но когато се прибираше, винаги идваше за уроците като нас. Всички го обичахме, защото се държеше с нас като с големи, имаше добро сърце и знаеше как да накара Еверра, нашия учител, да ни чете истории и поеми, вместо да ни измъчва с граматика и логически упражнения.

След него влязоха момичетата, а после Торм, Тиб и Хоби, идеха право от игрището, изпотени и зачервени, и накрая влезе Еверра, висок и мрачен, с неизменното си сиво наметало. Всички се поклонихме на учителя и седнахме по чиновете. Бяхме единадесет на брой, четири деца на Семейството и седем на Къщата.

Явин и Торм бяха синовете на семейство Арка, Астано бе дъщеря, а Сотар - тяхна братовчедка.

От домашните роби Тиб и Хоби бяха момчета на дванайсет и тринайсет, аз бях единадесетгодишен, а Рис и сестра ми Салло на по тринайсет. Око и брат є Мив бяха още по-малки и още сричаха думите.

Всички момичета щяха да се учат, докато не порастат и не бъдат подарени. Тиб и Хоби трябваше само да могат да четат и да пишат и да понаучат няколко поеми, след което щяха да ги освободят от занимания, идната пролет. Честно казано, и двамата нямаха търпение да зарежат училище и да се хванат на работа. Аз се учех за учител, така че щях да остана още дълго тук, в класната стая с високите прозорци. Някой ден сигурно щях да уча децата на Явин и Торм, а също и децата на техните роби.

Явин призова духовете на своите Предци да благословят заниманията ни днес, Еверра ни сгълча със Салло, че не сме извадили тетрадките, след което работата започна. Почти веднага се наложи Еверра да скастри Тиб и Хоби, че се ръчкат. Те протегнаха ръце, извърнали длани нагоре, и учителят ги удари по веднъж с пръчката. В Аркаманд не одобряват боя като възпитателно средство и няма и помен от изтезанията, за които чуваме от други Къщи. Двамата със Салло не сме били удряни никога, напълно достатъчно е да ни се скарат, за да се усмирим. За разлика от нас, Хоби и Тиб не са от срамежливите и дланите им са загрубели като каиши от честите наказания. Въпреки това се мръщеха и подскачаха, когато ги удряха, макар че тайничко се подсмихваха, а и знаех, че Еверра не си пада по наказанията. И той като тях нямаше търпение да ги види как напускат класната стая завинаги. Еверра помоли Астано да ги слуша, докато разкажат днешния урок по история от Делата на град Етра, докато Око помагаше на малкото си братче да пише букви, а останалите се заехме да четем "Нравоучения" от Трудек.

"Старинен", "някогашен" - тези думи често се чуват в Армаканд, произнасят се с неизменно одобрение. Никой от нас нямаше и най-малка представа защо трябва да учим наизуст досадния стар Трудек, но и не дръзваше да пита. Такъв бе обичаят на Къща Арка, да образова хората си. А образованието се изразяваше в това да четеш моралисти, поети и епици, които Еверра наричаше класици, да изучаваш историята на Етра и градовете-държави, да учиш геометрия и принципи на инженерство, малко математика, музика и рисуване. Така е било и така ще бъде винаги.

Хоби и Тиб така и не успяха да научат дори басните на Немек, а Торм и Рис разчитаха в голяма степен на нас, за да им помогнем с Трудек, но Еверра беше отличен учител и вече бе успял да запали Явин, Сотар, Салло и мен по история и епически поеми, особено по последните, на които най-големи почитатели бяхме двамата с Явин. Когато най-сетне приключихме с обсъждането на значението на самоконтрола, както бе илюстрирано в Четирийсет и първото нравоучение, затворих Трудек и посегнах към "Обсадата на Ошир", която делях със Салло. Бяхме го започнали заедно предния месец. Помнех всяко прочетено досега изречение.

Учителят ме видя и повдигна дългите си побелели вежди.

- Гавир - рече, - ще бъдеш ли така добър да изслушаш Тиб и Хоби, за да може Астано-йо да се присъедини към нас и да почете?

Знаех защо го прави. Не беше случаен акт, а нравоучение. Учеше ме да правя това, което не искам, и да се въздържам да правя това, което искам, защото това бе урокът, който трябваше да разбера. Четирийсет и първо нравоучение.

Подадох книгата на Салло и се преместих на страничната пейка. Астано ми продаде с подкупваща усмивка книгата с Делата. Беше на петнадесет, висока и слабичка, с толкова прозрачна кожа, че братята є я наричаха алд, като обитателите на източните пустини, за които се говори, че имали светла кожа и коса като овче руно, но "алд" освен това означаваше "глупав". Астано не беше глупава, само срамежлива, и вероятно бе научила по-добре от мен Четирийсет и първото нравоучение. Мълчалива, сериозна и сдържана, тя бе истинска сенаторска дъщеря и трябваше да я познаваш доста добре, за да прозреш колко е добросърдечна под непроницаемата си обвивка.

Не е никак лесно за едно единайсетгодишно момче да учи по-големи момчета, особено когато са свикнали да го командорят и обикновено го наричат Фъстък, Блатен плъх или Зубър. Освен това Хоби ненавижда да му нареждам. Хоби е роден в същия ден като Торм, по-малкия брат на Явин. Майка му била робиня, той също е роб и затова не се радва на специално отношение. Но мрази всички роби. Винаги ми е завиждал за положението ми в класната стая. Изгледа ме намръщено, когато се изправих пред него и Тиб.

Астано беше затворила книгата и затова попитах:

- Докъде бяхте стигнали?

- Просто си седим тук, Зубър - отвърна Хоби и Тиб се изкиска.

От което ми стана чоглаво, защото Тиб ми е приятел, но когато е с Хоби, е негов приятел, не мой.

- Добре, продължете оттам, където сте спрели - рекох. Говорех на Хоби и се опитвах да съм строг и студен.

- Не помня къде беше.

- Тогава започни оттам, откъдето сте почнали днес.

- Не помня къде беше.

Почувствах как кръвта ми се надига и започва да бучи в ушите ми.

- А какво си спомняш? - попитах, изгубил самообладание.

- Не помня какво си спомням.

- Тогава започни от началото на книгата.

- Не го помня - рече Хоби, вдъхновен от успеха на плана си. Най-сетне получих известно предимство.

- Значи не помниш нищо от книгата, така ли? - попитах, като повиших леко тон, и Еверра веднага погледна към нас. - Добре тогава. Тиб, разкажи първата страница на Хоби.

Тъй като учителят продължаваше да ни гледа, Тиб не посмя да откаже и замънка "Произходът на делата", който и двамата трябваше да знаят наизуст от месеци. Спрях го в края на първата страница и накарах Хоби да я повтори. Сега вече Хоби здравата се ядоса. Бях спечелил. Знаех, че ще си платя за това. Но нямаше как и той също взе да мънка изреченията едно след друго. Когато приключи, му казах:

- А сега продължи от мястото, докоето сте стигнали с Астано-йо.

Той се подчини и изрецитира с унил глас "Наредбата за военна повинност".

- Тиб - прекъснах го, - перифразирай.

Еверра винаги ни караше да го правим, за да покажем, че сме разбрали наученото.

- Тиб - повтори подигравателно Хоби, - перопрасирай.

Тиб се изкикоти.

- Хайде - наредих.

- Хайде, перопрасирай - отново прошепна Хоби и Тиб се изсмя невъздържано.

Еверра говореше за ритъма на епическите поеми и беше погълнат от урока, с блеснали очи. Всички го слушаха внимателно, но Явин, който седеше на втория чин, погледна към нас. Изгледа намръщено Хоби. Хоби се присви и заби поглед в пода. Видях го, че срита Тиб в глезена. Тиб веднага спря да се киска и след известно хъмкане и мънкане най-сетне произнесе:

- Ами там се казва, значи се казва, че, хъм... ако градът бъде изложен на заплаха от нападение, сенатът, ъъъ... хъм, ще направи, уф, как му се викаше?

- Ще свика събор.

- Ще свика събор и ще осъди...

- Ще обсъди.

- Ще обсъди приемането на редовна военна служба на всички способни на носят оръжие свободни граждани. Това "обсъди" има ли някаква връзка с "осъди", или не?

Това е една от причините, поради които харесвам Тиб: когато чуе някоя дума, той задава въпроси, които подсказват как интересно работи умът му. Никой друг не го оценява.

- Не. Означава да разговаряш за нещо.

- Ако го перопрасираш - промърмори Хоби.

С мънкане и хъмкане продължи останалата част от урока. Тъкмо слагах "Делата" на чина и въздъхвах облекчено, когато Хоби се наведе напред и прецеди тихо през зъби, гледаше ме в очите:

- Господарски подлизурко.

Бях свикнал да ми викат учителски подлизурко. Беше неизбежно и донякъде вярно. Но нашият учител не беше господар, а роб, като нас. Това беше различно. Господарски подлизурко означаваше мазник, доносник, предател. И Хоби го бе казал с нескрита омраза.

Яд го беше, задето Явин се бе застъпил за мен, и го беше и срам от това. Всички се възхищавахме на Явин и копнеехме за одобрението му. Хоби беше толкова груб и недодялан, че ми бе трудно да си обясня как е възможно да обича Явин, както го обичах аз, още повече след като имаше далеч по-малки шансове да му направи добро впечатление и много повече възможности да го настрои срещу себе си. Знаех само, че думите, с които ме бе нарекъл, бяха омразни и нечестни, и не се сдържах и извиках:

- Не е вярно!

- Кое не е вярно, Гавир? - попита със смразяващ глас Еверра.

- Ами... това, което каза Хоби. Няма значение. Съжалявам, учителю. Простете ми, че ви прекъснах. Моите извинения на всички.

Студено кимване.

- Сядай и мълчи! - нареди ми Еверра. Заобиколих чиновете и седнах до сестра си. Известно време не виждах буквите в книгата. Погледът ми беше замъглен, ушите ми продължаваха да звънтят. Думите на Хоби бяха ужасни. Не бях подлизурко на господарите. Не бях доносник. Не харесвах Риф - една прислужница в къщата, която слухтеше какво говорят другите слуги и робите и докладваше на господарите с надеждата да спечели благоволението им. Но веднъж Майка є каза: "Не обичам подмазвачите". Малко след това я продаде на пазара. Риф бе единствената робиня, която бе продадена от Къщата - през целия ми живот. Имаше доверие и от двете страни. Така трябваше да е.

След като сутрешните занимания приключиха, дойде ред Еверра да накаже тези, които бяха смущавали дисциплината. Тиб и Хоби трябваше да научат допълнителни страници от "Делата", и тримата щяхме да препишем Четирийсет и първи урок от "Нравоучения", от мен се очакваше да препиша освен това трийсет строфи от епичната поема на Гарро "Обсадата и превземането на Сентас" и да ги наизустя до сутринта.

Не зная дали Еверра си даваше сметка, че повечето от тези наказания за мен всъщност бяха награди. Вероятно го знаеше. Всъщност едва ли го интересуваше особено какво си мисля. Но тъй като той смяташе преписването на поезия за наказание, не ми оставаше друго, освен да го приема по същия начин. Дори неволно стисках зъби, докато изписвах строфите. Почеркът ми е неравен и нечетлив. Тетрадката, в която пишех, щеше да се използва за изучаване на поемата от бъдещите ученици, също както ние използвахме тетрадки, изписани от тези преди нас. Астано бе преписала предишния пасаж в книгата. Под нейния дребен елегантен почерк, четлив почти като печатните издания от Месун, моите драсканици можеха да будят само съжаление. Именно това сравнение бе истинското наказание за мен. Що се отнася до това да ги наизустя, вече го бях направил.

Паметта ми е необичайно точна. Когато бях малък, можех да запомня цяла страница от книга, стая, в която съм бил, или лице, при това без да обръщам специално внимание. Може би тъкмо по тази причина се обърквам от другите "спомени", които ме спохождат от време на време и които всъщност въобще не са спомени.

Тиб и Хоби изтичаха навън - отложиха задачите си за по-късно, - а аз останах в класната стая, за да довърша моята. След това отидох да помогна на Салло с измитането на коридорите и двора, което беше наше постоянно задължение. По едно време си дадохме почивка и отскочихме до кухнята за по комат хляб и парче сирене. Точно тогава Торм и Тиб ме извикаха да играем на войници.

Метенето на коридорите и стаите на една толкова голяма къща не е лесна работа, помещенията винаги трябва да блестят от чистота. Не ми се щеше да оставя цялата работа на Салло: тя и без това поглъщаше по-голямата част от деня и на двама ни. Но тя каза, че вече съм свършил доста, а и не исках да отказвам на Торм.

- Хайде, върви де - подкани ме сестра ми, докато размахваше лениво метлата над пода в централното преддверие. - Остана само тук.

Изтичах радостно навън, в смокиновата горичка зад градските стени, на няколко преки южно от Армаканд. Торм вече се занимаваше с Тиб и Хоби. Обичам да си играем на войници.

Явин е висок и гъвкав като сестра си Астано и нашата Майка, но Торм повече прилича на нашия Баща - той е мускулест и набит. Има нещо объркано в Торм, нещо криво. Не куца, но крачи така, сякаш непрестанно пада напред. Двете страни на лицето му не си пасват и това му придава несиметричен изглед. Освен това често го спохождат пристъпи на необясним гняв, понякога толкова неудържими, че започва да крещи, да блъска всичко и да си къса дрехите. Но откакто навлезе в пубертета, като че ли малко се поуспокои. Пристъпите му се разредиха и той все по-често се занимава с физически упражнения. Мечтае за армията, за военна кариера, смята да се сражава в легионите на Етра. Но в армията поне още две години няма да го приемат дори за кадет и затова той направи от Хоби, Тиб и мен своя армия. Обучава ни от месеци.

Държахме дървените си мечове и щитове в тайно скривалище под една стара смокиня в горичката, заедно с кожените набедреници и шлемовете - направихме ги със Салло по указания на Торм. Неговият шлем беше украсен с гребен от червеникави конски косми - Салло ги събра в конюшнята - и изглежда доста помпозно. Упражняваме се на една поляна насред гората, на скрито място в подножието на стената. Докато тичах между дърветата, видях, че тримата вече маршируват по поляната. Нахлузих си шлема, грабнах щита и меча и се присъединих запъхтян към тях. Марширувахме още известно време, най-вече да завиваме едновременно под командата на Торм, после трябваше да се подредим в строй, докато нашият командир крачеше напред-назад и ни оглеждаше с орловия си поглед. От време на време сгълчаваше някой от нас, задето си е сложил шлема накриво или не е застанал както трябва, или пък физиономията му няма необходимата сериозност.

- Погледнете се каква пасмина сте само - изръмжа Торм. - Проклети цивилни! Как е възможно Етра да се защитава от вотусанците, ако разчита на сбирщина като вас?

Стояхме мълчаливо, втренчили погледи право напред, изпълнени с желание да покажем на вотусанците, че сме истински воини.

- Е, добре - въздъхна накрая Торм. - Тиб, двамата с Гав ще бъдете вотусанци. Ние с Хоби сме от Етра. Отивайте в окопите, а ние ще ви направим кавалерийска атака.

- Защо винаги те са етранци? - оплака се Тиб, докато тичахме към окопите - полузадръстена отводнителна канавка, която водеше към близката стена. - Защо и ние някой път да не сме етранци?

Това беше риторичен въпрос, без отговор. Хързулнахме се в канавката и се приготвихме да посрещнем кавалерийската атака на етранците.

По някаква причина им отне доста време да се появят и двамата с Тиб имахме възможност да натрупаме солидно количество бомби: малки топки от полузасъхнала кал, която копаехме от стената на канавката. Когато най-сетне чухме цвиленето и пръхтенето на конете, се изправихме и почнахме трескаво да мятаме бомбите. Повечето падаха твърде близо или не улучваха, но една удари Хоби право в челото. Не зная дали я метна Тиб, или бях аз. От удара Хоби спря за момент, зашеметен и объркан, главата му отскочи странно назад и видях, че се кокори. Торм продължаваше да препуска, крещеше:

- В атака! В името на Предците! Етра! Етра!

И скочи в канавката. Дори в този момент не забрави да изцвили. Двамата с Тиб се превихме пред яростния щурм, което даде възможност на Торм да се огледа за Хоби.

Хоби се носеше в бесен галоп. Лицето му бе почерняло от кал и гняв. Скочи в канавката и се метна право към мен, вдигнал дървения си меч, за да ме посече. Бях опрял гръб в стената на канавката и нямах накъде да отстъпя - успях само да вдигна щита и да парирам удара с меча, доколкото ми беше по силите.

Дървените остриета се плъзнаха едно в друго и моето, обърнато настрана от неговия по-силен удар, се стрелна право към лицето му. Неговият меч се стовари върху ръката ми. Изпуснах моя и извиках от болка.

- Ей! - кресна Торм. - Без удряне!

Защото ни бе дал строги указания как да използваме оръжията. Трябваше да се дуелираме от разстояние, без да мушкаме и парираме - и никога да не нанасяме удари.

Торм застана между нас и първо се наведе към мен - защото плачех и си стисках ръката, болеше ме ужасно, - а след това се обърна към Хоби. Хоби все още притискаше лицето си с ръце и между пръстите му се стичаше кръв.

- Какво ти е, дай да погледна - нареди Торм и Хоби отвърна:

- Нищо не виждам... той ме ослепи.

Нямаше никаква вода по-близо от арканския фонтан. Нашият командир успя да запази самообладание - нареди на мен и на Тиб да скрием оръжията на обичайното място и да ги последваме, без да се бавим, а после поведе Хоби към града. Настигнахме ги при фонтана пред портата на Аркаманд. Торм миеше кръвта и калта от лицето на Хоби.

- Не ти е засегнал окото - чух го да казва. - Сигурен съм. - Нямаше начин да е сигурен. Острието на моя меч, изтиквано от меча на Хоби, бе закачило клепача над окото и оттам продължаваше да тече кръв. Торм откъсна парче плат от туниката си и го даде на Хоби да притисне раната.

- Нищо ти няма - продължи да го успокоява. - Ще ти мине. Първата почетна рана, войнико! - Хоби тъкмо беше установил, че може да вижда, след като кръвта вече не го заслепяваше.

Стоях неподвижно, вцепенен от страх. Щом видях, че Хоби премигва, изпитах огромно облекчение.

- Хоби, съжалявам.

Той се извърна и ме погледна със здравото си око, блеснало от ярост - другото бе скрито от превръзката.

- Ах, ти, дребен подлизурко! - изсъска. - Първо ме уцели с камък, после се опита да ми извадиш окото!

- Не беше камък! Беше топка от кал! И не съм се опитвал да те удрям. Ти ме удари...

- Някой от вас хвърли ли камък? - попита Торм и двамата с Тиб поклатихме енергично глави и заповтаряхме, че са били само топки от пръст и кал. Внезапно лицето на Торм се промени и той застана мирно.

Баща му - нашият Баща - Бащата на Аркаманд Алтан Серпеско Арка, ни бе видял при фонтана на връщане от Сената. Стоеше на няколко крачки от нас и ни оглеждаше. Зад него бе застанал оръженосецът му Меттер.

Нашият Баща беше широкоплещест, със силни ръце. Чертите му - закръглено чело и скули, чип нос, присвити очи - говореха за укротена енергия и спотаена сила. Поклонихме му се в почтително.

- Какво става тук? - попита той. - Това момче ранено ли е?

- Играехме, татко - отвърна Торм. - И той се удари.

- Има ли му нещо на окото?

- Не, господарю.

- Прати го веднага при Ремен. А това какво е?

Двамата с Тиб бяхме прибрали шлемовете си в скривалището, но Торм още носеше своя, с гребена от конски косми, а също и Хоби.

- Шапка, господарю.

- Това е шлем. Да не би да си играл на войници? С тези момчета?

Изгледа и трима ни.

Торм стоеше като истукан.

- Ти - рече нашият Баща и се обърна към мен, най-малкия и най-изплашения. - На войници ли играехте?

Погледнах ужасено Торм в очакване да ми даде някакъв знак, но той стоеше мълчаливо, с изопнато лице.

- Обучавахме се, Алтан-ди - прошепнах едва чуто.

- По-скоро е имало бой. Покажи ми ръката си. - Не говореше заплашително, а уверено и авторитетно.

Протегнах ръката си. Бе подпухнала и поморавяла на китката и около палеца.

- Какви са ви оръжията?

Погледнах отново Торм, очаквах поне някаква подкрепа. Нима можех да излъжа нашия Баща?

Торм гледаше право напред и продължаваше да мълчи.

- Дървени, Алтан-ди.

- Дървени мечове? Друго какво?

- Щитове, Алтан-ди.

- Той лъже - обади се неочаквано Торм. - Дори не играе с нас, още е малък. Опитвахме се да се покатерим на едно дърво в смокиновата горичка и Хоби падна в храсталака и се удари.

Алтан Арка мълчаливо ни оглеждаше. Усетих как по гърба ми се стичат едри студени капки пот. После нашият Баща попита бавно:

- Но сте се упражнявали, нали?

- Понякога - отвърна Торм и млъкна за миг. - Понякога... ги обучавам.

- С оръжия?

Торм не каза нищо. Тишината сякаш се проточи безкрайно.

- Вие - Баща ни посочи Тиб и мен. - Донесете си оръжията в двора. Торм, отведи това момче при Ремен и му кажи да се погрижи за него веднага. После ела в двора.

Всички се втурнахме да изпълняваме заповедите. Тиб плачеше и бърбореше объркано, обзет от страх, но аз бях в някакво странно състояние на вцепенение, като при треска или други болест, и всичко ми се струваше нереално. Бях всъщност съвсем спокоен, само дето не можех да говоря. Върнахме се при скривалището, извадихме мечовете, шлемовете и щитовете, отнесохме ги в задния двор на Аркаманд, струпахме ги на малка купчина и зачакахме.

Баща ни дойде. Беше се преоблякъл. Приближи се бавно до нас. Усещах как Тиб трепери. Поклоних се и застинах неподвижно. Не се страхувах от нашия Баща, поне не така, както се боях от Хоби. Знаех, че притежава безгранична власт над мен, но същевременно му имах пълно доверие. Той щеше да направи каквото е справедливо и ако трябваше да страдам, бях готов да го понеса.

Дотича и Торм и спря до нас, дребно копие на баща си. Беше вирнал брадичка и не поглеждаше купчината с оръжия.

- Торм, знаеш, че да се дава на роб оръжие е престъпление, нали?

- Да, господарю - отвърна Торм.

- Знаеш, че в етранската армия няма роби. Войниците са свободни граждани. Да обучаваш роб за войник е престъпление, проява на неуважение към армията, към нашите Предци. Знаеш го добре.

- Да, господарю.

- Значи признаваш, че си виновен, така ли?

Торм мълчеше, но по лицето му пробягаха ужасни тикове.

- Е, в такъв случай теб ли трябва да накажем, или робите?

Торм се ококори - очевидно не беше помислял за това. Не каза нищо. Отново се възцари продължителна пауза.

- Кой командваше? - попита нашият Баща накрая.

- Аз, господарю.

- Е, и?

Още една дълга пауза.

- Значи аз трябва да бъда наказан.

Алтан Арка кимна отсечено, после попита:

- А те?

Торм се поколеба и накрая измънка:

- Те изпълняваха каквото им казвах, господарю.

- Трябва ли да бъдат наказани, че са следвали твоите заповеди?

- Не, господарю.

Отново отривистото кимване. Алтан Арка ни изгледа, сякаш бяхме на огромно разстояние, и нареди:

- Изгорете тези боклуци. И запомнете, момчета - да се подчиняваш на незаконна заповед също е престъпление. Пускам ви само защото вашият командир пое вината. - Погледна ме. - Ти си момчето от Блатата, нали? Гав ли се казваше? А ти?

- Тиб, господарю, от кухнята, господарю.