Рейн-сан: Последният убиец

1.

Никога не съм обичал да работя на ново място. Не знаеш как да се вмъкнеш или измъкнеш незабелязано, не си наясно

какви инструменти ти трябват за достъп до обекта, нито къде ще биеш на очи и къде можеш да се слееш с фона или да изчезнеш в тълпата.

За да увелича шансовете си, започвам с проучване на зоната отдалече, навлизам едва когато съм се сдобил с максимално много сведения и винаги пристигам достатъчно рано, за да опозная терена, преди да е настъпило времето за действие. Подобни тактики са ми позволили да оцелея и дори да постигна умерено благоденствие след повече от четвърт век занимания с онова, в което съм най-добър.

Но този път подготовката бе по-скоро навик, отколкото необходимост. Първо, не изпълнявах задача; бях приключил с онзи живот. Почти приключил всъщност. Оставаше ми да свърша само още нещо - нещо голямо, но засега не исках да мисля за него. Барселона трябваше да е малка забежка - не бизнес, а удоволствие, и мъничко се тревожех, че някаква част от ума ми сякаш не схващаше разликата.

И все пак в непозната среда всички сме склонни да се осланяме на навика, затова неволно превключих на обичайния си подход. А трябваше да си давам сметка колко е глупаво. Барселона наистина ми бе непозната, но истинската територия, в която опитвах да се ориентирам, не е нанесена на никоя карта.

Хванах полет на JAL с междинно кацане в Амстердам и през една мека зимна привечер пристигнах на барселонското летище "Ел Прат" само с невзрачна пътна чанта в ръката и евтиния костюм на гърба си. Обут бях в съвсем обикновени кафяви кожени мокасини, закупени от мъжкия отдел на универсалния магазин "Аояма"; очила със стоманена рамка и обикновени стъкла прикриваха лицето ми; в джоба си носех пътеводител на японски. През първите си дни в този град щях да бъда анонимен разведен чиновник с отдавна пораснали деца, който търси нещо малко по-вълнуващо от миналогодишното туристическо пътешествие до Хаваите или Сайпан. Когато пристигнеше Дилайла, щях да си избера друга маска.

Служителите от хотел "Льо Меридиен" на улица "Лас Рамблас" говореха английския с колоритна каталунска звучност и съвсем бавно, както им подсказваше собственият ми говор - колеблив и неуверен, със силен японски акцент. Определено бях влязъл в образа. Наследил съм японските черти по бащина линия, а скромният американски принос на майка ми бе прикрит с пластична операция преди много години. Поведението също ми се удаваше с лекота. Бях разполагал с цял живот, за да усвоя театралното майсторство - вярно, не е актьорски курс, но оцелееш ли колкото мен в един наистина кървав занаят, неминуемо научаваш някой и друг трик.

Чувствах се уморен. На трийсет години смяната на часовите пояси изобщо не ме вълнуваше, на четирийсет взе да ми пречи, а сега я усещах по-остро от когато и да било. Отидох право в стаята, поръчах вечеря от румсървиса, взех си гореща вана и цяла нощ дремах на пресекулки.

Събудих се на разсъмване. За пръв път идвах в Барселона и исках да видя града призори, преди да стане от леглото и да се гримира. Набързо си пуснах душ и излязох тъкмо когато слънцето надникваше иззад хоризонта. Докато минавах покрай витрината на фоайето, огледах улицата, после проверих позициите за засада пред хотела. Всичко изглеждаше наред.

Излязох на "Лас Рамблас" и спрях. Дъхът ми оставяше едва забележими мъгливи облачета в прохладния утринен полъх откъм морето. На десетина метра от мен трима мъже с работни гащеризони и гумени ботуши навиваха мокър маркуч; паветата наоколо бяха още влажни от работата им. Стоях мълчаливо, без да привличам вниманието им. Те приключиха с маркуча, качиха се в служебния камион и потеглиха. Когато шумът на двигателя заглъхна, настана пълна тишина и аз се усмихнах, доволен, че поне за малко градът ще е само мой.

Бавно закрачих на изток към готическия квартал Бари Готик. Усещах, че съм дошъл в крехкото междуцарствие след напускането на последните нощни скитници и преди идването на първите утринни посетители; спрях и се насладих на чувството да бъда посветен в тайния преход. Побродих насам-натам, слушайки звука на стъпките си по тесните каменни улици, вдъхвайки с удоволствие аромата на прясно изпечен хляб и току-що смляно кафе, гледайки как хората от квартала постепенно излизат иззад вековните фасади на своите поочукани, но непоклатими жилища, за да започнат новия ден.

След като закусих с кроасани и кафе кортадо, посетих знаменития магазин за кухненски прибори "Ханиветерия Рока", за който бях чел, докато подготвях пътуването. Там, сред самобръсначки от алпака, стоманени ножици и други подобни стоки, си избрах сгъваем нож "Бенчмейд" с осемсантиметрово острие. От около година бях свикнал да нося нож и не се чувствах спокоен, ако нямах подръка нещо остро.

Вече въоръжен подобаващо, започнах обичайното систематично проучване на града. Нямаше да се чувствам в свои води, докато не научех как най-добре да се сливам с пейзажа или как да бягам, ако опитите за маскировка не дадат резултат. Затова през този ден и през следващите пет дни и нощи обикалях навсякъде, по всяко време, с всевъзможен транспорт. Попивах разположението на улици и пресечки, местата на полицейските участъци и охранителните камери, ритмите и ритуалите на пешеходци, туристи и продавачи.

Но толкова много неща ме разсейваха: смесените аромати на тапас и шауарма из лъкатушещите улички на Ел Равал; звуците на музика и смях, отекващи по площадите на Грасия; полъхът на морски бриз в лицето и косата ми по хълмовете Монтхуик и Тибидабо. Харесваше ми, че местните жители приемат за нещо съвсем нормално утринните литургии в катедрали отпреди шест века. Харесваха ми контрастите: готика и модерниста; планини и море; тежка история и жизнерадостен дух.

А и не ме разсейваше само градът. Изведнъж почнах да забелязвам родителите с малки деца. Те бяха навсякъде: разхождаха бебета в колички, прегръщаха ги, взираха се в личицата им с обезоръжаваща всеотдайност. Тацу, моят бивш кръвен враг и сегашен приятел от Кейсацучо - японския вариант на ФБР, - ме беше предупредил, че ще стане така, и както в много други случаи се оказваше прав.

Ала Тацу не ме бе подготвил, просто нямаше как да ме подготви за хилядите други начини, по които новината за Мидори ме обърка, смути и дори потресе. Едва не скъсах веднага с Дилайла, но сетне размислих. Първо, дължах є обяснение. Второ, все още исках да я видя - и то много.

Никога не бях си представял доколко ще се привържа към Дилайла и тя към мен. Първите ни срещи определено не бяха обнадеждаващи. Най-напред в Макао, където открихме, че работим по един и същ обект. После в Банкок и Хонконг, където тя трябваше да работи с мен. И все пак, колкото и да е парадоксално, инстинктивното недоверие, породено от работата за конкурентни разузнавателни организации - Дилайла за Мосад, аз по онова време извънщатен сътрудник на ЦРУ, - се оказа стабилна основа. Всеки от нас разпозна в другия истински професионалист със строго определени задачи, за когото изискванията на занаята винаги ще стоят над личните желания. Това се превърна в основание за уважение, дори взаимно разбиране и в крайна сметка осигури рамките, в които да отстъпим пред безспорното взаимно привличане. И двамата знаехме, че сексът няма да ни доведе доникъде. В такъв случай защо да не се радваме и на малкото, докато още не е изчезнало?

Но то не изчезна, а се задълбочи. Изкарахме заедно един месец в Рио, след което Дилайла се противопостави на своите работодатели, когато те є наредиха да ме предаде. По дяволите, не просто се противопостави, а бе само на крачка от измяната. Предупреди ме какво да очаквам и после ми помогна да изгладя нещата. Навярно между нас двамата имаше нещо истинско, щом успяхме да преодолеем толкова много смъртоносни препятствия, и тук, в Барселона, идваше времето да разберем какво точно е то.

В деня, когато Дилайла трябваше да пристигне, аз се изнесох от "Льо Меридиен" и с няколко покупки се подготвих за прехода от анонимен чиновник към онази по-космополитна персона, която смятам за свое истинско "аз". Набавих си панталони, ризи и тъмносин кашмирен блейзър от "Арамис" в квартал Ейшампле; бельо, чорапи и някои дреболии от "Фурест" на Пласа де Каталуния; обувки от "Касас" в престижния квартал Ла Рибера; и кожена пътна чанта за всичко това от "Льове" на партера във великолепната сграда "Каса Лео Морера" на улица "Пасеиг де Грасиа". Когато привърших, потърсих тоалетна и се преоблякох с част от новите дрехи, после хванах такси до хотел "Ла Флорида", където Дилайла си бе направила резервация.

Пътуването от градския център отне двайсетина минути, предимно по лъкатушния път към върха на хълма Тибидабо. Разбира се, при обиколките из града вече бях проучил хотела и околностите му, но и повторното приближаване се оказа също тъй впечатляващо. Докато таксито се движеше на зиг-заг по стръмния планински път, градът с всичките му възможности ту изчезваше, ту отново се появяваше изкусително под лъчите на късното следобедно слънце.

Когато таксито спря пред входа на седеметажния хотел с мазилка в неутрален сиво-кафеникав цвят и остъклени балкони, разкриващи изглед към Барселона и Средиземно море отвъд нея, пиколото отвори вратата и ме поздрави с добре дошъл. Платих на шофьора, озърнах се и излязох. Нямах причини да смятам, че Дилайла или нейните хора искат да ме очистят - ако имах, за нищо на света не бих приел да се срещнем тук, - но все пак, докато таксито се отдалечаваше, аз постоях на място, проверявайки евентуалните позиции за засада. Не бяха много. В изискани хотели като "Ла Флорида" не гледат с добро око на хора, които се мотаят наоколо без причина. Вярно, управата предполага, че досадникът е папарак, дебнещ да заснеме някоя знаменитост, а не наемен убиец с далеч по-опасни намерения и оборудване, но резултатът е същият: неудобен терен, което днес щеше да бъде в моя полза.

Пиколото държеше чантата ми и изчакваше с професионална дискретност. Гледката бе наистина впечатляваща и навярно вече не го изненадваше, че хората спират да се насладят на мига на пристигането. След като се уверих, че всичко е наред, аз кимнах и го последвах навътре.

Фоайето беше светло, а и уютно, цялото от варовик, орехово дърво и стъкло. Няколкото кресла в ъгъла бяха свободни. Изглежда, нямах компания. Продължавах да бъда нащрек, но напрежението ми поспадна.

Красива жена с изискан костюм ми донесе чаша газирана вода и попита как съм пътувал. Отговорих, че всичко е било чудесно.

- А името ви, сър? - попита тя на английски с лек каталунски акцент.

- Кен - представих се с името, което бях казал на Дилайла. - Джон Кен.

- Разбира се, мистър Кен, очаквахме ви. Вашата спътничка вече пристигна. - Тя кимна на младия администратор, който веднага се приближи да є подаде ключ. - Запазили сме ви стая 309 - според мен най-хубавата в хотела заради изгледа. Вярвам, че ще ви хареса.

- Не се съмнявам.

- Да повикам ли някого да ви помогне за чантата?

- Не, благодаря. Бих искал да пообиколя, преди да се кача в стаята. Да огледам хотела. Чудесен е.

- Благодаря, сър. Моля, обадете се, ако ви потрябва нещо.

Кимнах и се отдалечих. Известно време "обикалях" партера, проверявайки всичко - магазинчето за сувенири, сумрачния бар, широкото стълбище, многобройните асансьори, - и не открих нищо нередно.

Изкачих се по стълбището до третия етаж, спрях пред номер 309 и се ослушах. Зад вратата цареше тишина. Оставих на пода чантата и празната чаша, свалих си сакото, клекнах и шумно пъхнах ключа в ключалката. Нищо. Вдигнах сакото пред вратата и я открехнах. Пак нищо. Ако вътре имаше стрелец, значи беше много дисциплиниран. Бързо надникнах и отдръпнах глава. Видях само къс коридор и част от стаята отвъд него. Не забелязах движение.

Изправих се, измъкнах от джоба си автоматичния нож и тихичко го отворих. Прекрачих навътре и подвикнах:

- Ехо!

Никакъв отговор. Никакъв звук. Пуснах вратата да се затвори. Тя звучно щракна зад гърба ми.

- Ехо! - подвикнах отново.

Тишина.

- Странно... май съм сбъркал стаята - промърморих аз така, че да ме чуят.

Отворих вратата и пак я затворих. Ако някой дебнеше, по звука би решил, че съм излязъл.

Все същата тишина.

Прокраднах се на пръсти по коридорчето, спирайки след всяка крачка да се ослушам. Новите ми обувки "Кампър" с мека подметка не издаваха нито звук по полирания дървен под.

От края на коридора вече виждах цялата стая освен банята. Вратата на гардероба беше отворена. Вероятно работа на Дилайла - знаеше, че ще подходя тактически, и искаше да ми облекчи задачата, но все още не бях уверен.

На видно място върху безупречно бялото покривало на леглото лежеше бележка. Не се поддадох на изкушението. Ако аз бях подготвил засадата, щях да я сложа точно там и да застрелям обекта от балкона или от банята, когато пристъпи да я прочете.

Стъклената врата на балкона беше затворена, завесите дръпнати настрани и не видях навън да има някого. Навярно пак Дилайла се опитваше да ми свали кръвното.

Сега оставаше само банята и аз започнах да се отпускам. При разчистването на стая, особено ако разполагаш само с нож, а другият може да е въоръжен с пистолет, най-трудното е да прекосиш "гибелния тунел", където противникът има доминираща позиция и чиста линия за стрелба. При това положение фактът, че съм свел точките за засада до една-единствена позиция в банята, значително намаляваше уязвимостта ми.

Пристъпих отстрани до отворената врата на банята. Спрях и се ослушах. Пълна тишина. Размахах сакото пред вратата, за да видя дали няма да привлече изстрел - нищо, - после нахълтах вътре. Банята беше празна.

Въздъхнах дълбоко, минах покрай стъклената кабинка на душа и спрях пред прозореца. Гледката наистина бе зашеметяваща: от едната страна градът и морето, от другата заснежените върхове на Пиренеите. Няколко минути гледах навън, оставяйки напрежението да се разсее.

Върнах се до вратата на апартамента и надникнах през шпионката. Не видях никого. Взех чантата и чашата, внесох ги вътре и вдигнах бележката от леглото. Текстът гласеше: "Аз съм до вътрешния басейн. Заповядай и ти. Д."

Нямах възражения. Най-напред проверих стаята за оръжия, после спрях и задишах бавно, за да се успокоя. Прибрах бележката в джоба си, метнах сакото на един стол и тръгнах навън. След минута попаднах в просторен солариум от стъкло и камък със сводест таван и искрящ плувен басейн със стоманено дъно.

Дилайла лежеше по гръб на един от червените тапицирани шезлонги около басейна. Беше облечена с цял кобалтовосин бански костюм, който идеално подчертаваше формите є. Русата є коса бе събрана на тила, а огромни слънчеви очила закриваха половината є лице. Изглеждаше досущ като кинозвезда.

Озърнах се. Нищо не задейства скрития ми радар. За момент ме смути, че дори и сега, след всичко, което бяхме споделили и преживели заедно, все още изпитвах необходимост да бъда предпазлив. Запитах се дали някога ще мога да се отпусна напълно с нея или с когото и да било. Може би имах известна надежда за нещо подобно с Мидори. В края на краищата нали точно затова средновековните крале са уреждали браковете на синовете и дъщерите си - за да сключват кръвни съюзи, правещи убийството невъзможно. Не беше ли вярно, че любовта към децата превъзмогва всичко, дори най-дълбоките вражди и съперничества, че е по-силна дори от омразата?

Пристъпих напред и спрях само на няколко крачки зад нея. Исках да видя дали ще усети присъствието ми. Рядко съм срещал човек с по-остър нюх от Дилайла, но от друга страна малцина умеят да се движат тъй безшумно като мен.

Изчаках няколко секунди. Тя не ме забеляза.

- Хей - казах тихичко.

Дилайла се надигна, извърна глава към мен, после свали очилата и ме дари с великолепна усмивка.

- Хей - отвърна.

- Постоях малко тук. Мислех, че ще ме забележиш.

Тя продължаваше да се усмихва.

- Може би не съм искала да те разочаровам. Знам, че обичаш да се промъкваш незабелязано.

Изправи се и ме прегърна силно. Усетих лекия полъх на парфюма є - аромат, който не съм срещал никъде другаде и винаги ще свързвам с нея.

Наоколо имаше хора, но без сами да усетим, изведнъж почнахме да се целуваме страстно. Винаги ставаше така, когато се разделяхме за по-дълго, а понякога и без да се разделяме. Просто в нас двамата имаше нещо, което не ни позволяваше да отдръпнем ръце един от друг. Не знам какво беше, но понякога не можехме да му устоим.

Наложи се да седна на шезлонга, преди околните да забележат до какво състояние ме е докарала. Дилайла се разсмя, защото много добре разбираше какво ме е накарало да прекъсна прегръдката, после седна до мен и отпусна ръка на бедрото ми.

- Откога си тук? - попита тя.

- Пристигнах преди броени минути.

- Нямам предвид хотела. В града. В Барселона.

Помълчах, после признах:

- От няколко дни.

Тя поклати глава.

- Колко загубено време. Можех да дойда по-рано. Но знаех, че първо ще искаш да се поогледаш насаме.

- Май ставам предсказуем.

- Разбирам. Просто се тревожа, че нямам какво ново да ти покажа.

Вгледах се в сините є очи.

- Искам да ми покажеш всичко.

Ръката є плъзна по бедрото ми игриво и настоятелно.

- Добре. Да започнем ли от стаята?

Макар че бързахме, връщането в стаята сякаш отне много повече време, отколкото идването ми до басейна преди няколко минути. Все пак се добрахме и аз смъкнах банския є още преди вратата да се затвори.

Събух обувките си в движение и продължихме през стаята, като се целувахме и Дилайла сръчно смъкваше ризата и панталоните ми. Пред леглото спрях за момент, за да сваля боксерките. Дилайла пролази напред и бръкна под една от възглавниците. Въпреки че вече бях проверил там, неволно настръхнах, но после видях, че вади презерватив. Наистина се бяхме самозабравили, личеше си както по това, че тя не посегна по-бавно - а познаваше много добре навиците ми, - така и по факта, че не забелязах жеста навреме, за да го предотвратя.

Дилайла легна по гръб, а аз минах над нея и пролазих между разтворените є крака. Тя пак ме целуна и ми надяна презерватива само миг преди да проникна в нея. За секунда си припомних Мидори и бях доволен, че сме взели предпазни мерки. Във Фукет пропуснахме да го сторим.

Любихме се бързо и грубо. Не говорехме, просто не ни беше до приказки, само стенехме и се задъхвахме, а към края виковете ни навярно се чуваха в съседната стая.

Докато лежахме запъхтени един до друг, осъзнах, че почти неизменната ми бдителност е била временно потисната от сляпата страст, а после от топлината на удовлетвореното желание. От една страна се чувствах освободен - не, направо съживен, че мога да имам подобни мигове. Но в същото време ме обземаше страх. Още не бях казал на Дилайла какво съм узнал за Мидори. Не знаех нито как да є го кажа, нито кога. Знаех само едно: че за онова, което се готвех да предприема, ще се нуждая от всичките си умения повече от когато и да било.

2.

През остатъка от следобеда и част от вечерта дремахме, любихме се и пак заспивахме. Спомням си как по някое вре-

ме ми мина мисълта, че имаме късмет дето в Барселона вечерят толкова късно, иначе сигурно щяхме да си останем гладни.

Най-сетне успяхме да се изкъпем и облечем, после си поръчахме кола от хотела до ресторант "Торе д'алта Мар", извисен на седемдесет и пет метра над морето върху Торе де Сан Себастиан - една от трите кули, обслужващи системата на градската въздушна железница. Дилайла бе направила резервацията и както винаги изборът є се оказа добър. Гледката беше главозамайваща; храната също - яребица, омар и филе миньон, придружени с каталунски специалитети като боб "Ганксет", шунка "Гуихуело" и сирене "Идиасабал". Покрай всичко това видяхме сметката на две бутилки шампанско "Кава" от местната винарска изба "Римартс". За пръв път ги чувах, но явно си знаеха работата.

Все още не бях споменал за Мидори. Струваше ми се рано. Бяхме заедно едва от няколко часа и не исках да развалям настроението по време на великолепната вечеря. Пък и след разпалените любовните страсти се чувствах твърде объркан не само относно плановете за бъдещето, но и относно собствените си желания.

Затова се придържахме към познатите теми за разговор - най-вече работа и пътувания. Тя ми разказа, че все още е в служебен отпуск, докато нейната организация приключи разследването около случая в Хонконг, където Дилайла наруши заповедите и ми помогна. Там загубиха един добър агент и някои смятаха, че вината е нейна. Естествено, аз знаех каква е истината, но нямаше начин да ме призоват за свидетел.

- Нямам нищо против да съм във ваканция - добави тя. - Радвам се на свободното време.

Аз кимнах.

- Чудех се как ли ще се отървеш.

Тя вдигна чашата си.

- Според мен всичко мина добре.

Чукнахме се и отпихме.

- Как очакваш да приключи цялата работа? - попитах.

- Изобщо не мисля за това.

Аз обаче я познавах добре и се усмихнах съчувствено. Дилайла не обичаше да понася обиди нито от така наречените си началници, нито от когото и да било.

След малко тя сви рамене.

- Леко съм разтревожена. Не толкова дали ще ме върнат на работа, ще ме порицаят ли, или нещо подобно. По-скоро... Просто мразя начина, по който ме използват, а сетне ме съдят задето съм свършила точно каквото искат. Смъртта на Ал Джиб би трябвало да засенчи всичко останало, но се оказа, че не е така.

Ал Джиб беше терорист от мрежата на Абдул Кадир Хан, който се опитваше да закупи ядрени материали за сглобяване на бомба. В Хонконг Дилайла използва случайната възможност да го убие и в момента тази победа навярно беше единственото, което я спасяваше от нейните противници в организацията.

- Е, те си имат свои приоритети - казах аз.

- Да, имат си - да цъкат с езици на съвещанията. Честна дума, понякога едва се удържам да не ги пратя по дяволите.

- И аз съм си имал работа с тая порода. - Пресегнах се и докоснах ръката є. - Не им позволявай да те смачкат.

Тя се усмихна и стисна пръстите ми.

- Откакто те видях, съвсем ги забравих. Поне допреди да заговорим за тях.

- Е, в такъв случай трябва да се виждаме по-често - изтърсих, без да мисля.

Тя стисна отново ръката ми и каза:

- Би ми харесало.

Не отговорих.

Привършихме вечерята след полунощ и тръгнахме на северозапад към Ла Рибера. Беше делнична вечер, но въпреки това по "Ел Борн", една от най-старите улици в града и сърце на Ла Рибера, гъмжаха тълпи, които извираха от баровете покрай улицата и от околните клубове и ресторанти. Успяхме да си намерим свободна маса в един бар, наречен "Ла Палма". Беше чудесно старо заведение, непретенциозно, с бъчви за вино в ъглите и наденици по таванските греди. Поръчах за двама ни "Хайланд Парк" 1958 година - едно от най-добрите малцови уискита в света - на безумната цена от 150 евро чашката, но какво пък, веднъж се живее.

След това продължихме разходката. Дилайла ме хвана под ръка и се сгуши до мен в прохладната нощ. Всичко изглеждаше тъй естествено, че почти бях готов да се разтревожа. Питах се какво ли ще е да бъде тъй всеки ден. После отново си припомних Мидори.

Неусетно се отклонихме на юг, в Бари Готик, където лабиринтът от каменни улички стана по-тесен и тълпите оредяха. Скоро единствените ни спътници бяха ехото на собствените ни крачки, сенчестите стени на мрачни катедрали и залостените врати на жилищата.

На няколко пресечки западно от "Виа Лайетана" чух шумен разговор на английски и когато завихме зад ъгъла, видях насреща да се задават четирима младежи. По дрехите и акцента предположих, че са от британската работническа класа, вероятно футболни хулигани, ако се съдеше по високия и агресивен тон. Личеше си, че са пийнали. Допуснах, че са ударили на камък с местните момичета из Ла Рибера, не са открили на "Лас Рамблас" проститутки по свой вкус и сега се връщат за още един опит в Ла Рибера. Бдителността ми се поизостри. Усетих как ръката на Дилайла се напрегна едва доловимо върху моята. Подсказваше, че също е забелязала потенциалната заплаха.

Уличката беше съвсем тясна и нямаше много място за разминаване. Отстъпих наляво, за да заема вътрешната позиция.

Те ни видяха и престанаха да крещят. Лош знак. След това забавиха крачка. Още по-зле. После един от тях мина встрани да ни пресече пътя, а другите го последваха. Крайно нежелателно.

Незабелязано измъкнах автоматичния нож и го притиснах с палец върху дланта си. Не исках някой да разбере какво държа, докато не се наложи да им покажа.

Надявах се просто да се разминем, в краен случай да изтърпя едно блъскане с рамо. Но те се бяха разтеглили във верига, тъй че нямаше начин да се разминем. Е, можех да мина и през тях без затруднения. Запитах се дали да не поваля най-близкия от четиримата с осото-гари - елементарно, но мощно хвърляне от джудото, което би накарало останалите да се позамислят. И ако Дилайла бе минала зад гърба ми, щях да направя точно това. Но тя стоеше плътно до мен и ми пречеше. Усетих я как забави крачка и се наложи да сторя същото.

В главата ми опита да се загнезди параноична мисъл - всичко можеше да е нагласено от Дилайла. Но веднага разбрах, че не е вярно. Първо, четиримата бяха прекалено млади. Имаха твърде горещо, твърде агресивно излъчване. За професионалиста насилието е просто работа. За тия момчета то бе като отдавна жадувана възможност.

Освен това Дилайла не ме беше довела насам. Щях да го усетя, също както усещах, че не е така.

Всички спряхме и се спогледахме. Започва се, помислих си аз.

- Чудесна вечер, нали, дами? - рече онзи, който пръв се измести към нашата страна на уличката. Гледаше ме със злорада усмивка.

- Ти сигурно си водачът - отвърнах аз спокойно и тихо.

Той сбръчка чело.

- От къде на къде?

- Направи първия ход и другите те последваха. А сега заговори пръв. Според мен това означава, че си водачът. Греша ли? - Озърнах се да проверя дали някой не идва изотзад, но всичко бе чисто. После погледнах другите трима. - Някой от вас ли е? Хайде, кажете.

Разговорът не вървеше както бяха очаквали. Не се плашех, не нагрубявах. Ако тия идиоти имаха поне капка ум, щяха да осъзнаят, че сега аз ги разпитвам.

- Добре де, аз съм - заяви първият, опитвайки да си възвърне инициативата.

Кимнах с подчертано уважение.

- Много си храбър да го признаеш.

- Защо?

Усмихнах му се. Усмивката не беше приятна.

- Защото сега знам, че трябва да те убия пръв.

Той хвърли поглед назад към приятелите си, сякаш искаше да се увери, че още са тук, после пак ме погледна. Усетих как почва да преосмисля нещата.

Но един от приятелите му беше твърде тъп или твърде пиян, а може би и двете, за да разбере в какво положение са изпаднали.

- Тоя те нарече педал, мой човек. И ти си траеш!

Мамка му.

- Никого не наричам педал - рекох аз все тъй отмерено и спокойно. - Просто предлагам да не си разваляме вечерта. В момента Ла Рибера е като един огромен купон на открито. Нали натам отивате?

Последният въпрос беше добре пресметнат: не заповед, а само напомняне, предложение, което можеше да бъде прието без загуба на достойнството. И по очите на младежа усещах, че е готов да го приеме. Добре.

Той пак се озърна към приятелите си. За беда не получи от тях каквото очакваше. Отново ме погледна и разбрах, че е взел решение. Погрешно.

Той се раздвижи и повдигна ръка, вероятно искаше да ме смушка в гърдите с пръст или да предприеме някой друг класически и безкрайно глупав ход като прелюдия на насилието. Не знаеше, че аз не си падам по прелюдиите. Предпочитам да постигам желаното по най-краткия път.

Но преди да го просна, Дилайла пристъпи между нас. Досега беше толкова кротка, а хлапакът дотолкова се бе съсредоточил върху мен, че му трябваше малко време, за да проумее. Той застина и понечи да каже нещо. Но така и не успя да проговори.

С възходящ прав ритник Дилайла го улучи право в топките. Онзи глухо изхърка, като че се канеше да повърне, и се прегъна надве. Дилайла прекрачи напред и стовари крак върху извивката на стъпалото му. Той пак изпъшка и се помъчи да отстъпи назад със ситни крачки. Докато пренасяше тежестта върху другия крак, Дилайла се завъртя и го ритна отстрани по коляното. Раздаде се зловещ пукот и младокът с писък се свлече на паважа. Видях как Дилайла отмерва разстоянието. После пак прекрачи напред и заби шут право в лицето му. От носа на хлапака изригна кръв и той изпищя като полска мишка в ноктите на сокол.

Дилайла спря и огледа другите трима. В изражението є нямаше предизвикателство, а само мълчалив въпрос: Кой иска да бъде следващият?

Те се вторачиха с разширени очи в своя сгърчен, скимтящ сънародник, после пак вдигнаха глави към нея. Накрая единият успя да измънка:

- Защо... защо трябваше да го правите?

Ако бях в настроение за приказки, или поне малко по-меко настроен, бих им обяснил, че това се нарича "приключващ ход". Идеята е, че когато си имаш работа не с професионалисти, а с прости побойници, трябва да причиниш на един от тях нещо тъй грозно, тъй безсмислено и жестоко, че останалите мигновено да преминат от "Дайте да потрошим някого" на вълна "Слава Богу, че не бях аз". И докато временно са парализирани от твоя садизъм, можеш безпрепятствено да се отдалечиш.

Сега им трябваше само задача, върху която да съсредоточат разпиляното си внимание.

- Най-добре отведете приятеля си в болница - подметнах безразлично аз, знаейки, че това ще помогне. Докоснах лакътя на Дилайла и се отдалечихме.

На връщане до хотела сменихме три таксита. Нямаше смисъл да улесняваме една евентуална проверка кои сме и къде отиваме. Пътувахме с наведени глави и мълчахме.

След като се прибрахме в хотелската стая, аз заключих вратата зад нас. Леглото беше грижливо оправено, светлините намалени и безметежната атмосфера изглеждаше някак нереална след станалото преди малко. Дилайла си свали обувките и ги огледа. Едната явно беше изцапана с кръв, защото тя я отнесе в банята. Чух как потече вода, после спря. След малко Дилайла се върна и остави обувките до прозореца. После седна на леглото и ме погледна, все още зачервена.

- Извинявай за онова - каза.

Свих рамене.

- Радвам се, че онзи път във Фукет беше поне отчасти по взаимно съгласие. Иначе сигурно днес щях да куцам.

Разсмяхме се по-силно, отколкото заслужаваше коментарът, и аз осъзнах, че все още сме леко замаяни. Обикновено така е след сблъсък. Запитах се дали и тя разпознава признаците.

Когато смехът заглъхна, казах:

- Аз обаче не бих си губил времето да се занимавам с ония хлапаци. Просто щях да мина през тях, преди да са събрали кураж.

Тя кимна.

- После разбрах какво беше замислил. Но не съм силна в раменете като теб. Налага се да играя по друг начин. Пък и трябва да признаеш, че за разлика от теб мога да вкарам в уравнението елементи на изненада.

- Вярно. Май ще трябва да попривикнем един с друг. - Не бях сигурен как прозвуча това и бързо добавих: - Имам предвид начините на действие. - Не, и това не звучеше точно. - За да можем... по-добре да се справяме с подобни ситуации.

Погледът є омекна, тя се усмихна съвсем леко и аз усетих, че ме вижда като на длан.

- Значи смяташ, че трябва да попривикнем един с друг?

Погледнах я. Не знаех какво да отвърна.

- Смятам, че не е лоша идея - каза тя, продължавайки да се усмихва лекичко. - И на мен ми мина подобна мисъл.

- Така ли?

- Естествено. А на теб?

Седнах на леглото до нея. Сърцето ми биеше по-силно.

- Да, мислил съм за това.

Тя сложи ръка върху бедрото ми и го стисна.

- Добре.

Трябваше да є кажа. Ако не го сторех, по-късно мълчанието ми щеше да прилича на измама.

- Но съвсем наскоро, след последния ни разговор, получих... новини.

Натискът на пръстите є поотслабна.

- Да?

- Помниш ли как разговаряхме в хотел "Пенинсъла" в Хонконг? - попитах. Думите излитаха бързо и не можех да ги задържа. - Онази нощ, когато ми разправи за Дов. Казах ти, че има една жена, цивилна, с която провалих нещата.

- Помня.

- Е, изглежда, че последния път, когато бях с нея, още преди да те срещна, не сме... не сме били много предпазливи. И както разбрах...

- О, merde*...

- И както разбрах, има дете. Момче.

Настана дълго мълчание. Седях с разтуптяно сърце и се питах накъде ще се наклонят везните.

- Тя ли се свърза с теб? - попита Дилайла.

Поклатих глава.

- Имам приятел в японското разузнаване. Той се докопал до няколко снимки на жената и детето, направени тайно от моите врагове. Тия хора не знаят как да ме намерят, затова се надяват отново да вляза в живота на онази жена. Затова я държат под наблюдение.

- Застрашена ли е?

- Не. Не ми се вярва.

- Как се казва?

Помълчах, но не исках да изглежда, че крия нещо.

- Мидори.

- Хубаво име.

- Аха.

- Тия хора... надяват ли се да чуеш за детето? И новината да те отведе при Мидори?

- Да, така изглежда.

- Какво ще правиш?

- Не знам.

- Мисля, че знаеш. Иначе нямаше да повдигнеш въпроса.

Разтрих слепоочията си и се замислих.

- Дори не съм сигурен дали детето е мое. Но трябва да науча. Разбираш ме, нали?

Ново дълго мълчание. Ръката є още лежеше върху бедрото ми, но вече като забравена.

След малко тя каза:

- Разбирам. Но от думите ти излиза, че засега Мидори и момчето не са застрашени. Ако отидеш там, можеш да подложиш на риск и тях, и себе си. - Помълча, сетне добави: - Но ти и сам го знаеш.

- Да.

Дилайла отдръпна ръка.

- Е, не съм очаквала да изясним това смахнато положение помежду ни само за няколко дни заедно. Каквото и да става, ще трябва време. Постъпи както сметнеш за добре.

Погледнах я.

- Съжалявам.

Тя поклати глава.

- Вината не е твоя. - После се разсмя. - Между нас двамата никога не е било лесно, нали?

- Може би не биваше да ти казвам. Толкова рядко сме заедно и не искам да съсипвам срещата.

- Нищо не си съсипал. Радвам се, че ми каза. Това беше проява на уважение.

- И какво ще правим сега?

- Ще се радваме да бъдем заедно. Както винаги.

Но аз не исках да бъде както винаги. Исках нещо повече, а доколкото усещах - тя също.

Исках да є го кажа. Но премълчах и вместо това изрекох:

- Благодаря.

Тя поклати глава и се усмихна.

- Отивам да се изкъпя. Ще ми правиш ли компания?

Гледах я, искаше ми се да кажа още нещо, а не знаех какво. Накрая рекох:

- Една вана ще ми дойде добре.

По-късно Дилайла лежеше до Рейн в тъмното. Бледите лъчи на месечината проникваха през един от прозорците и тя го гледаше как спи по онзи свой свръхестествено тих и спокоен начин. След сблъсък като днешния повечето хора биха били напрегнати - тя самата се чувстваше така, - но Рейн заспа почти незабавно след като си легнаха.

Когато оставаха насаме, той умееше да бъде тъй нежен с нея, че тя почти забравяше на какво е способен. Но беше виждала и другото му лице, първо в Макао, после в Хонконг, и тази вечер го бе предусетила в Бари Готик. За нищо на света не би му казала, но се намеси в сблъсъка с онези пияни англичани отчасти защото се боеше от онова, което можеше да извърши Рейн. Беше забелязала как при сблъсъка измъкна нещо от джоба си и го държеше прикрито върху дланта - най-вероятно нож. Вярно, тя самата нарани зле онзи младеж. Но беше напълно уверена, че Рейн щеше да го убие.

Преди да си легнат, двамата отново се любиха в банята. Тя се радваше на това и го приемаше за добър знак. Сега трябваше да се справят с нова ситуация, както впрочем при всяка поредна среща, но усложнението не бе засегнало дълбокото им взаимно привличане. Надяваше се привличането да не е причинено тъкмо от трудностите. Бе имала такива връзки, когато забраната, опасността или някоя друга подобна тръпка поддържаше пламъка. Не искаше и с Рейн да бъде така. Искаше нещо по-стабилно. Нещо...

Тя се усмихна. Беше є хрумнала дума, която не искаше да изрече: нещо трайно.

Осъзнаваше чувствата си още преди да се срещнат тук, но не искаше да си ги признае докрай. Боеше се. Ала сега, изправена пред перспективата да го загуби, защото друга жена е хвърлила коз на масата, вече не можеше да затваря очи пред надеждите си.

Изведнъж откри, че размишлява на иврит, и това є се стори странно. Френският беше неин основен език за всички сърдечни дела. Изключение правеше само Дов и тя с тревожна изненада разбра, че Рейн неусетно е заел подобно място в съзнанието є - мястото, където пазеше първия си език, първата си любов, може би и първото си "аз".

Продължаваше да го гледа. Приятно бе да усеща този мъж легнал до себе си. Наистина приятно. Не беше както с Дов, но и как би могло да бъде? Тя срещна Дов още преди да съзрее, когато беше невинна, дори беззащитна. Всъщност още си беше малко момиче. От онова момиче отдавна нямаше и помен, тъй че как би могла да очаква друга такава любов?

Но в онова, което изпитваше към Рейн, имаше нещо, неизпитвано нито с Дов, нито с когото и да било. Двамата с Рейн принадлежаха на един и същ свят. Всеки разбираше навиците на другия и не осъждаше миналото му. Разпознаваха и приемаха товара на стореното в изминалите години. Знаеха, че този товар неотвратимо ги дели от цивилизованото общество и в същото време ги обединява като някакъв таен знак.

Отгоре на всичко не можеше да отрече, че ги сближава някакво изумително тайно привличане, водещо неизбежно към секса.

Но не вярваше да е любов в истинския смисъл на думата. Беше по-скоро като... възможност за любов. За момент тя се запита каква е разликата и дали изобщо някога ще я разбере, но сега не є се мислеше за това.

Той поемаше риск, отивайки да види Мидори и детето. Сам го бе казал. А мъж като Рейн никога не би поел подобен риск, ако не се надява да спечели нещо сериозно.

Дилайла се замисли над това. Какво правят мъжете, когато са изправени пред трудно решение? Отлагат го, опитвайки да съберат повече данни. Може би точно това вършеше и Рейн в момента. Но я болеше дори от самата мисъл, че съществува такова решение.

Тя винаги се стараеше да бъде реалистка, да държи надеждите под контрол. Знаеше, че няма бъдеще в своята организация. Използваха я за нещата, които умееше, но никога нямаше да є поверят истинска власт. И отдавна бе приела мисълта, че след всичко сторено никога няма да има нормален живот. Никога няма да създаде семейство. Просто никому не би позволила подобна близост.

Освен... Беше допуснала Рейн до себе си. Именно затова тази вечер я заболя от думите му. Болеше я на място, което не можеше да опише, което дори не бе подозирала, че е част от нея.

Имаха резервации за една седмица, но сега тя не знаеше докога ще остане Рейн. Изведнъж осъзна, че това може да е последната им среща. Или дори последната им нощ.

Може би детето не беше негово. Той сам бе казал, че има такава възможност. Или жената можеше да го отхвърли. Или нещо друго да обърне събитията натам, накъдето є се искаше.

Гледаше го как спи и с изненада откри колко ревнива е станала изведнъж. И наранена. И гневна.

Разбира се, не беше безпомощна. Имаше какво да стори, за да постигне желания резултат.

В банята бе изкопчила още малко сведения от Рейн. Съвсем малко - само това, че заминава за Ню Йорк. Но в комбинация с името, което бе споменал, и още няколко подробности, които си спомняше от Хонконг, би трябвало да е достатъчно. Щеше да търси японка на име Мидори, която е емигрирала от Япония в Щатите през последните три години, в момента живее в Ню Йорк и през последните осемнайсет месеца е родила момченце - вероятно пак в Ню Йорк. Нейната организация беше намирала хора въз основа на далеч по-оскъдни данни.

Дълго лежа будна, като се бореше с противоречивите импулси на надежда и страх, съчувствие и гняв, изкушение и вина. Накрая заспа, точно преди лунното сияние да отстъпи пред първите слънчеви лъчи.