Къщата с многото стаи

ПЪРВА ЧАСТ

Въздух

Катманду, Непал

Дванадесет месеца по-късно

– Искам си детето.

Гърлото `и беше възпалено и сухо. Думите прозвучаха почти като грачене. Преглътна и пак опита.

– Моля ви.

Една ръка я докосна по челото. Ребека отвори очи. Светлината ги прониза като леден кинжал. Тя се опита да фокусира фигурата над себе си. Лицето на сестрата беше кафеникаво, а очите – тъмни. Казваше нещо, но Ребека не можеше да възприеме думите.

– Моля ви.

Една слаба ръка я прихвана през раменете и я вдигна. Главата на Ребека клюмна, изглежда, не можеше да събере достатъчно сили, за да я държи изправена. До устните `и се доближи чаша с вода. Тя отпи с благодарност. Гърлото я болеше ужасно много. Останалата част от тялото `и беше безчувствена и като в безтегловност.

Вече виждаше малко по-добре.

– Детето ми – умоляваше тя. – Донесете ми я. Моля ви.

Сестрата поклати глава и промърмори същите неразбираеми думи. Нещо не беше наред.

– Детето ми. Донесете ми я!

Сестрата пак поклати глава. Направи отрицателен жест с ръце. Нещо не беше наред с детето `и. Беше болно. Беше мъртво.

Вече го бяха отнесли.

Тя сграбчи белия ръкав на сестрата.

– Какво сте направили с нея? Искам си я!

Сестрата внимателно `и помогна да легне на възглавницата, но Ребека отново опита да се изправи. Нищо не беше наред. Беше в някаква забутана болница, в някаква чудновата страна, където никой не я разбираше. С треперещи ръце Ребека показа с жестове как държи бебе.

– Детето ми. Моля ви, донесете ми я!

Сестрата каза нещо с предупредителен тон. Посочи на Ребека системата, която бе включена към ръката `и. Банката със серум се клатеше силно.

До сестрата се появи още някакъв човек, висок азиатец в бяла престилка. Той се надвеси над Ребека. Пъхна пред очите `и фенерче, което заобхожда и задълба в празнината, която представляваше черепът `и.

– Къде ми е детето? – настояваше Ребека. – Вие лекар ли сте? Можете ли да ми я донесете?

Мъжът се изправи. Усмихна се по посока на Ребека и разкри белите си зъби на фона на махагоновото си лице.

– Това ще ви помогне да поспите – каза той.

Видя иглата, която се впи в системата, видя как лекарството се плъзга надолу по тънката тръбичка към вената `и.

– Не! – изпищя тя. – Недейте!

Но писъкът беше само наум, защото я обгърна мрак.

Сан Франциско, Калифорния

Далеч, от другата страна на света, Барбара Флорио също сънуваше.

Трябва да беше изпила повече хапчета от обикновено или текилата беше халюциногенна, но сънищата `и бяха ярки и цветни като филм. Сънуваше, че е момиченце в лятната вила в Орегон, лежи на една топла издатина на брега на морето и гледа гривестите тюлени.

На скалите под нея имаше двайсетина животни, които се препичаха на слънце. Сред тях само един беше мъжкар в зряла възраст, огромен и с белези от битки. Главата и раменете му, покрити с буйна грива, бяха изправени. Охраняваше останалите – женски или невръстни мъжки, прострели хлъзгавите си тела около него. Беше изпълнена с любов към този голям и грижовен звяр, баща и любовник на цялото стадо.

Колко красиво беше детството `и, помисли си тя. Отвъд скалата с гривестите тюлени Тихият океан хвърляше тюркоазени и млечнобели отблясъци. От водата стърчаха високи издадени скали, гигантски колонади от камък, издялкани и оформени от вълните. Някои бяха достатъчно големи, за да издържат иглолистните и другите дървета, които изникваха от стъпаловидните ниши в камъка. Други представляваха просто колони и миниатюрни площадки. Морето и вятърът им бяха придали странни форми – на хамбари, купи сено или захарни блокчета.

Нещо я извади от транса `и и почти я събуди. Знаеше, че някой е влязъл в стаята. Орегон се изпари. Опита се да помръдне, но тялото `и беше инертно като пън. Обикновено спеше леко, дори и след като е пила алкохол и хапчета, но тази вечер беше като затисната от огромна тежест, която не `и причиняваше никаква болка. Дори не можеше да говори. Чудеше се дали не е получила удар, нещо, от което винаги се бе страхувала. Тази мисъл обикновено я изпълваше с паника, но не и тази вечер. С огромно усилие претърколи главата си няколко сантиметра настрани, също такова огромно усилие `и костваше да отвори очи. Винаги спеше със светната нощна лампа, но сега зрението `и бе замъглено. Тогава видя кой стои до нея и я гледа. Езикът `и се размърда в устата.

– Моля... – каза тя.

Върху лицето `и падна сянка. Усети как някой я докосва с върха на пръстите си по клепачите и ги затваря. Тя отново потъна в цветния си кинаджийски сън.

В яркото небе между стърчащите от водата скали се рееха морски птици. Чуваше как вълните се разбиват в камъните. Натъжена се чудеше какво толкова винаги я беше разяждало, както това неспокойно море разяжда твърдата земя. Но тъгата отлетя надалеч на крилата на топлия бриз.

Чувстваше как ветрецът развява косата `и. Взираше се в пенливия прибой и шеметните скали. В съня `и денят ставашe все по-горещ и с изключение на вълните, разбиващи се в площадката, избрана от стадото тюлени, нищо друго не помръдваше. Никакво движение не се забелязваше и сред лъскавите златистокафяви тюлени. Царственият бдящ поглед на мъжкаря се превръщаше в сънливо премигване. Пред очите на Барбара големият тюлен сви огромните си рамене и отвори устата си в грамадна розова прозявка. След това пльосна долу върху камъка. В съня бризът донесе до ушите `и тътена от падането на 750-килограмовото му тяло заедно с ленивия стон. В жегата кожите на гривестите тюлени бяха изсъхнали и станали гладки и мазни, а очите им – лепкави. В ясния следобед над прострения океан мержелееше мъглица, а слънчевите лъчи проблясваха върху вълните. Барбара се носеше далеч от съжаленията и тъгата.

Новият шум от гадния натрапник, който сега прекъсваше виденията `и, я разгневи. Нейният красив мъжкар също го чу. Вдигна масивната си глава и се огледа. Бадемовите му очи заискриха. Ноздрите му се разшириха, докато поемаше дъх. Вдишваше бриза. Може би бе доловил някаква миризма на опасност. Отвори уста и показа острите си зъби на фона на петнистото розово небце.

Барбара се насили да изплува на повърхността. Защо крайниците `и тежаха като олово? Защо дори не можеше да си отвори устата да промълви? Едва успяваше да помръдне мускулите си. С мъчително усилие тя пъхна лакът под себе си и се вдигна няколко сантиметра. Отвори замъглените си очи. Чувстваше как от устните `и по брадичката се стича слюнка.

Вратите на гардероба `и бяха отворени. Видя как две ръце методично преглеждаха дрехите `и, обръщаха всеки етикет за проверка. Опита се да проговори, но толкова слабо владееше мускулите си, че челюстта `и просто се отпусна надолу с щракване и езикът `и се затъркаля.

– Какво правиш? – каза тя почти неразбираемо.

– Нищо. Заспивай.

– Какво искаш?

– Тихо. Заспивай.

Барбара се отпусна тежко върху възглавниците и клепките `и запърхаха. Нито дума не успя да извади повече от устата си. Искаше да се върне в съня си, но бе обезпокоена и уплашена. Клепачите `и натежаваха все повече, погледът `и потъваше в мрак, след това отново започваше да просветва на пресекулки и да блуждае.

Какво правиш? – чудеше се тя. – Защо тършуваш из дрехите му? Защо четеш етикетите като някой претенциозен купувач на разпродажба?

После истината започна постепенно да я осенява.

Толкова си хитър. Искаш да знаеш от какво са направени. Искаш да научиш, нещо за създадените от човека платове, какво могат и какво не могат. Не е трудно да се добие такова знание. Ето. Намери двете дрехи, които търсеше. Закачваш ги една до друга. Откъсваш дълга ивица от едната. После я подпалваш с малка пластмасова запалка, която си извадил от джоба си.

Барбара видя как жълтеникавият пламък се разгоря. Погледът `и потъна в мрак. Наблюдаваше, реейки се някъде между убежището на съня и ужаса на настоящето. Реалността беше друг вид сънуване, кошмар, който толкова често я бе спохождал. Гледаше и разбираше какво се случва и как ще завърши.

Сега вече е толкова лесно. Пъхаш горящата ивица плат в ръкава на втората дреха. После се постараваш всички закачалки да са подредени, за да изглежда, че нищо не е било пипано. След това затваряш вратите на гардероба. Но не напълно. Оставяш ги няколко сантиметра открехнати, за да може да влиза въздух, който да захранва малката ти постановка.

Опита се да извика, опита се да събуди спящата къща. Без успех. Не можеше да помръдне нито частица от тялото си. Дори не можеше да се разплаче, само сълзите `и бавно се стичаха изпод клепачите.

– Защо? – прошепна тя. – Защо?

Чу шум от стъпки.

– Тихо. Това е за теб. – Гърдите `и бяха притиснати от нещо, някакво чуждо тяло. Някой повдигна ръката `и и я сложи върху предмета, сякаш нарочно го бе прегърнала.

– А сега заспивай. – Нечии устни нежно я целунаха по челото. Остана сама. Отново започна да потъва в съня си, чуваше грохота на океана, усещаше далечното слънце върху кожата си. По-добре да отиде там, да избяга там, отколкото да се изправи лице в лице с предстоящото. Безчувствените `и пръсти се протегнаха от другия свят и опипаха предмета, който бе принудена да прегърне. Гладък, малък, познат. На места твърд, на други – с копринена мекота.

Изведнъж осъзна какво е и изпищя.

Не беше истински писък и никой от реалния свят не я чу. Но гривестият тюлен я чу. Видя го как се изправи рязко и извърна глава в двете посоки. По-младите мъжкари го последваха, бадемовите им очи търсеха опасността. Големият тюлен бързо взе решение. Излая остро, намести се в средата на харема си и го разпръсна. Закръглените тела се впуснаха в действие. Стадото тежко се затътри на лопатките си през каменната плоча. Барбара ги гледаше как напускат скалата, как тромавостта им се превръща в грация веднага щом докоснат водата и се плъзнат по нея. Големият мъжкар като истински смел корабен капитан напусна последен. Преди да се изтегли от камъните, той се обърна и сякаш се взря в очите на Барбара, а мустакатата му муцуна зейна. Вдигна водни пръски и изчезна, поведе семейството си през тюркоазената вода към по-сигурно място. Скалата остана празна.

По повърхността на водата се плъзна черна мъгла. Засенчи синевата. Стелеше се на кълбета, гъста и отровна. Тя знаеше, че това не е мъгла, а нещо друго, което идваше от гардероба, по-тежко от въздуха, нещо, което се стичаше към пода. Няма да успее да се издигне на височината на противопожарните детектори на тавана, докато не стане прекалено късно, наистина прекалено късно. Стелеше се непрестанно, ефикасно и невъзмутимо.

Пак открехна очи и видя как мъглата започваше да се вие над ръба на леглото `и. Плуваше в черно море, приказна принцеса, носеща се по повърхността му по силата на ужасна магия. След това затвори очи за последен път.

Катманду

Лекарството не успя да я събори напълно. Помогна `и да започне да си спомня. В полусън тя се сети, че е била в планината. Проправяше си път през виещата бяла пустош, свързана с въже за Робърт. Постоянно се спъваше и въжето не преставаше да се опъва.

Снежната буря приличаше на ледена пещ, която поглъщаше силите `и. С мъка се придвижваше напред, стискаше въжето, което беше нейното спасение. Докато усеща въжето в ръцете си, ще продължава да върви.

Усети как се плъзва, пада и се удря в лед и камък. Усети как въжето рязко се стегна около кръста `и. Лежеше и го чакаше, силите `и бяха почти на изчерпване. След това той се надвеси и клекна до нея. Почувства как ръцете му опипват за закопчалката.

– Какво правиш? – чу тя собствения си разтреперан глас да го пита.

– Не можем да продължим така, Ребека. Никой от нас няма да успее да стигне.

– Робърт, не!

– Всеки от нас трябва сам да си определя скоростта. – Вятърът издухваше думите от устните му, затова тя едва го чуваше. – Опитай се да не изоставаш.

– Робърт, не ме изоставяй! – Беше откопчал въжето от кръста `и. Бе останала беззащитна, откъсната в тази виеща белота. Той се изправи на крака.

– Опитай се да не изоставаш – повтори той. Навиваше въжето в спретнат кръг. Закачи го за колана `и. После се обърна и отново се заспуска с мъка по сипея.

– Робърт!

Тя се изправи мъчително на крака. Без въжето беше обречена. Отчаяно се втурна след него. Ботушите `и се плъзнаха по леда и тя се строполи на една страна. Той вече беше много далеч и потъваше в снежната буря.

Толкова се страхуваше от смъртта, беше толкова сама. Продължи да крачи и да се спъва, като викаше името му. Веднъж той се обърна и я погледна. Тя видя само стъклата на очилата му. Не се различаваше никаква човешка черта от лицето му. След това той зави зад една бяла скала и изчезна.

Тя се завтече с мъка след него. Навитото безполезно въже се мяташе подигравателно на талията `и. Беше сама и умираше. Цялата `и сила, целият `и инстинкт за самосъхранение вече се бяха изпарили.

Все още пищеше, когато от един друг свят чу гласове. Говореха език, който не можеше да разпознае, език на ангелите или на демоните.

После усети как през вените `и пропълзява мрак и разбра, че лекарите са увеличили дозата.

Този път мракът стана непрогледен.

Сан Франциско

Някъде в самоизяждащото се пространство сестрите се срещат.

Девън е сграбчила Терез и я дърпа далеч от отвора на стълбището, който се е превърнал в отворена врата към пещ. Огънят съска като някакво огромно агонизиращо и разгневено животно. Момичетата са клекнали на площадката, сгушени една в друга, и гледат с широко отворени очи как пламъците пълзят по стълбата към тях. Дъските под босите им крака са нагорещени. Въздухът обгаря кожата, сварява дробовете и изсушава фината тъкан на очите.

– Мамо! – крещи Терез през пламъците.

– Мамо! Мамо! – отеква Девън след нея.

– Къде е тя? – проплаква Терез.

– Не знам.

Двете момичета викат майка си още известно време. Но от свистенето на огъня и пищенето на алармата те не чуват гласа `и. Никого не чува и тя. Там горе са сами.

Терез се протяга напред, сякаш се кани да се хвърли в пещта. Девън я сграбчва и я издърпва обратно назад.

– Не можем да слезем оттук – извиква Девън в ухото на сестра си.

Терез хленчи като бебе и стиска ръцете на Девън.

– Какво ще правим?

– Към банята – решава Девън. – Хайде.

Затътрят се до банята, като кашлят и се държат една за друга. Огледалото им показва как ужасът е умножил приликите им. Къдравата коса на Терез се е спуснала по лицето `и и скрива чертите `и. Късата прическа на Девън, която в нормално състояние е блестяща и тъмноруса, сега прилича на птиче гнездо. И двете миришат на опърлена кожа и коса. Горещият въздух ги поглъща като гладно същество.

– Напълни ваната – изграчва Девън. – Аз ще взема кърпи.

Терез отвърта докрай кранчето за студената вода. Струята бликва в мраморната вана. Момичето натиква капачката в сифона за източване. Цялата трепери, ставите `и са омекнали от ужас. Чувства гърдите си възпалени и болезнени, сякаш и те са се подпалили.

Девън хвърля цял наръч кърпи във ваната. Двете момичета се покатерват и влизат. Девън се раздира от кашлица. Терез хленчи като животно, притиснато в ъгъла.

– Какво ще правим сега? – измрънква тя.

– Ще чакаме татко – казва Девън.

– Той няма да дойде!

– Напротив, ще дойде. – Увива главата и тялото на сестра си с мокри кърпи, после се погрижва за себе си. Оставя кранчето отворено. Забелязала е, че водата започва да се стопля и че струята намалява. – Ще дойде.

В този момент черното порше на Майкъл Флорио изсвистява и спира на улицата пред великолепната стара къща. Ето го и стопанина. Слугите се спускат към него и вдигат врява.

– Къде са момичетата? – крещи им той.

– Спят в крилото за гости – казва му госпожа Де Кастро. – Но стълбището е отрязано. Никой не може да се качи при тях.

Флорио се затичва около къщата. Представлява странна гледка. Облечен е във вечерен костюм, снежнобяла вратовръзка и безупречен снежнобял карамфил на ревера. Портата е заключена, но Флорио се изкачва по нея. Прилича на Джеймс Бонд, само дето е доста по-тромав. Карамфилът му пада, изранява си ръцете до кръв на стърчащите шипове и сцепва на рамото сакото си за осемстотин долара. Когато стига до къщата, вижда, че задната `и част е погълната от силен огън. Първият етаж, на който спи жена му, е нажежен до бяло. Барбара е сготвена като гъска. Пламъците пълзят нагоре, където са момичетата. За миг сълзи на пълно отчаяние го заслепяват.

– Девън! – крещи той като сатир. – Терез!

От прозорците на горния етаж няма и следа, отворите тлеят в червено като пробуждащи се злобни очи. Той продължава да крещи. Направената от него алармена система заглушава гласа му. Той е експерт по охранителните системи. Компютризираната аларма, която той сам е проектирал и инсталирал, звъни в пожарната и полицията веднага щом се задейства. Освен това се обажда на всичките му лични телефони и изпраща кодирани тонови съобщения според степента на тревогата. Чипът го е намерил на мобилния телефон насред церемония по награждаване и той е предизвикал голяма суматоха, втурвайки се навън и оставяйки прекрасната си дама засрамена на масата. Пристигнал е преди полицията и преди пожарната. Единствените хора в градината са съседите, най-вече по-възрастните, които се скупчват около него и бълват съвети.

Взема най-големия камък, който може да намери – той е доста силен мъж, прехвърлил четирийсетте, и го хвърля към един от задните прозорци. Трудно е да се счупи двойното стъкло и камъкът отскача. Трябва два пъти да го хвърли, докато стъклото изтрещи и му отвори нащърбен вход към къщата.

Това вече не е къща, а царство на огъня. Той се завлича до коридора и вдига поглед. Стълбищната площадка на втория етаж ще се срути всеки миг. Огънят е отнел якостта `и за удивително кратко време. Той едва успява да се дръпне назад и да прикрие лицето си, когато парапетът се откъсва от пламтящата дървения и се стоварва сред фонтан от искри върху мраморните плочи отдолу. За момент огънят е потушен от стълб задушлив черен дим. После пламъкът невъзмутимо поглъща дървото и отново се издига нагоре.

Може и да стигне жив до горе, но едва ли ще успее да се върне обратно. Замисля се за миг. Свикнал е да мисли хладнокръвно, дори и в най-ужасни ситуации. Взема решение и се втурва напред.

Изкачва стъпалата по четири наведнъж, прескача нестабилните греди и по някакъв начин се добира до върха на стълбището. Димът го задавя. Впива се в дробовете му, причинявайки му невероятни болки.

Огънят и димът се завихрят във фуния надолу по коридора. Той блъсва вратата на спалнята за гости. Двете легла са празни, завивките са отметнати. Затваря отново вратата. Трябва да са в банята в дъното на коридора, където червените отблясъци са най-ярки. На средата на пътя има шкаф, а в него – пожарогасител. Загръща главата си със сакото и продължава по коридора.

Пожарогасителят е на мястото си, но докато стигне до него, вече не вижда почти нищо. Бутилката е тежка. Знае, че е заредена, сам се грижи за тези неща, въпреки че вече не живее в тази къща. Опипом намира скобата за отваряне и я издърпва. После побягва към последната врата. Натиска спусъка. Дюзата щраква, бялата пухкава пяна избухва навън и съскайки, потъва в дима. Горещината леко отстъпва и му дава достатъчно време, за да бутне с рамо вратата на банята.

И там намира дъщерите си, сгушени във ваната, обърнали към него ужасени лица.

– Татко! – извикват двете едновременно. – Татко! Татко!

Те го сграбчват и той ги сграбчва, ръцете му се плъзгат по тях, за да се увери, че не са наранени. Вижда, че са боси. Увива плътно телата им в мокри кърпи. Не си и прави труда да погледне към прозореца. Решетка от закалена стомана пази от проникване с взлом.

– Бързо! – е всичко, което казва.

Тримата се измъкват в коридора. Талази лют дим са го изпълнили с мрак. Флорио насочва дюзата на пожарогасителя към центъра на пушека и натиска спусъка. Пуска струя бяла пяна до откат и побягва навън. Захвърля пожарогасителя и грабва по едно дете във всяка ръка. Напред. И двете момичета се препъват, коленете им удрят в пода. Той яростно ги издърпва обратно на крака и ги повежда през дима. Ужасната горещина ги обгръща, изсмуква въздуха от дробовете, впива се в плътта. Децата са вцепенени, отвъд предела на страха са. Но Майкъл Флорио още не го е преминал. Опитва се да тича, дърпайки и тях след себе си. В сърцето на пожара са, където нищо не оцелява.

Втурват се през огнената стена и попадат в нажежено пространство, тлеещо и заплашващо да избухне всеки момент. Всичко е нереално. Тук не съществуват нито мебели, нито архитектура, Флорио е загубил куража си. Вече не знае накъде да върви.

Но изведнъж се появява жител от този свят, който върви бавно към тях. Едро същество с блестяща набръчкана кожа и чудовищна глава. На нея има стъклен шлем, зад който нервно се взира човешко лице.

Пожарникарят поглежда за миг Флорио и децата, после вдига шланга, който носи със себе си, и бутва металната ръчка. Сред съскане и плющене ги полива воден душ. Момичетата се свиват, за да се предпазят от игличките, които ги пронизват.

Пожарникарят вдига специалната си ръкавица към зеещата празнина, откъдето и той самият е влязъл: прозорец, който е счупил с брадва. Бащата избутва дъщерите си напред. Благословен кислород, примесен със сажди, нахлува в дробовете им. Долу е спряла грамадна пожарна кола с ревящ мотор. Стълбата `и стига до прозореца. На площадката е застанал друг пожарникар, който протяга ръце, за да ги посрещне.

Терез излиза първа, като се дави и хленчи, по-скоро мъртва, отколкото жива. Девън я следва, главата `и се люшка като пред припадък, очите `и са като кафяви цепки върху тъмна маска. Накрая излиза Флорио, димящ и почернял, с лице, изгубило човешкия си облик. Страхът и огънят са го превърнали в глава на Горгона Медуза, която може да вкамени от ужас всекиго.

Площадката на върха на стълбата за миг се оттласква от къщата. Вдигат ги нагоре. Под тях е всичко – величествената гледка на горящата къща, десетината превозни средства, проблясващите сини лампи, развълнуваната тълпа. В това сякаш има нещо възвишено, нещо, което издига духа до шеметни висоти. Нощният въздух е нагорещен. Небето е омърсено с дим и звездите не се виждат, Флорио се притиска към дъщерите си, докато стълбата ги спуска надолу, надолу, надолу.

Катманду

– Имате фрактури на бедрената кост и на капачката. Скъсани са ви и няколко средни и странични сухожилия на коляното. Вие сте лекар, така че съм сигурен, че разбирате какво означава това.

Означаваше много болка, но тя му се усмихна уморено. Беше висок, приятно грозноват мъж с меки очи. Потупа дебелия бял цилиндър, който обгръщаше левия `и крак и го държеше изпънат. Към него бе прикрепена тежест, която щеше да я прикове към леглото за седмици.

Тя кимна:

– Гипс и екстензия.

Непалският лекар `и се усмихна в отговор. Знаеше, че името му е Мохан Синкх и че беше завеждащ ортопедичното отделение.

– Отново идвате на себе си. Толкова се радвам. Екстензията е необходимо да продължи поне три седмици. Не искаме кракът ви да се разхвърчи на парчета, нали?

– Да – отвърна тя прилежно като покорна стажантка, следваща виден професор на визитация. Усещаше как лекарствата започват да облекчават силната болка от контузията.

– Имате и незначителни измръзвания. – Той седна до нея и си погледна часовника. Синкх хвана китката `и и вдигна ръката към очите `и. Тя имаше бели ръкавици. Той свали едната.

Тя разгледа почернелите си пръсти. Изглеждаха сякаш бе бъркала в огъня с тях. Другата `и ръка беше същата.

– Разбирам.

– Извадили сте късмет. Това е огромна благословия. Ние, лекарите, не можем да работим без пръсти, нали?

– Да.

Гледаше я как подуши странната миризма на мазнината, с която бяха намазани пръстите `и.

– Както виждате, лекуваме ви със специален мехлем. Направен е от масло от тибетски як. Няма да го намерите в нито една западна аптека – добави той през смях. – Но ние вярваме, че непалските проблеми трябва да се лекуват с непалски средства.

– Вие сте лекарят – каза Ребека. – Вие се грижите отлично за мен. Искам да ви благодаря за всичко, което сте направили.

Въпреки кафеникавия му тен, тя видя как той се изчерви от удоволствие.

– Ще направим за вас всичко, което е по силите ни – произнесе той тържествено. Сложи обратно ръкавиците на ръцете `и и я докосна по лицето. – Имате известни измръзвания около устата и носа. Предстои доста да се пообелите, после ще сте красна, както винаги.

Тя не се засмя на архаичното „красна“. Човекът очевидно се радваше, че може да упражнява отличния си английски.

– Добре.

Той деликатно се покашля.

– Вчера питахте за детето си. Това беше халюцинация, предизвикана от лекарствата и стреса, нали?

– Един спомен – отвърна тя тихо. – Някога родих бебе. Тогава за последен път бях в болница като пациент.

Той изглеждаше смутен.

– О, разбирам. Но сега вече знаете защо сте тук, нали? Можете ли да ми кажете коя дата сме или нещо друго от този род?

– Знам защо съм тук. – И тя кимна.

– Няма органично нараняване на мозъка – каза той. – Няма сътресение, нищо такова. Много внимателно ви прегледахме. Но, разбира се, не разполагаме с апаратите, които би ни се искало да имаме.

Изведнъж `и стана много студено и започна да трепери като лист. Синкх придърпа одеялата около раменете `и и я зави като грижовен родител.

– Все още сте в шок, доктор Кери. От време на време телесната ви температура рязко спада. Искате ли да накарам сестрата да ви донесе горещ чай и допълнително одеяло?

– Благодаря ви, с удоволствие.

– Приятелят ви господин Уорън вече е на крака. Попита ме дали може да дойде да ви види. Чувствате ли се достатъчно укрепнала за това?

Тя помълча известно време. Все още не се чувстваше готова да се срещне с Робърт. Беше му прекалено ядосана. Но нямаше смисъл да отлага разговора. Робърт сигурно с нетърпение чака да си тръгне от Катманду.

– Да – каза най-накрая Ребека. – Кажете му, че може да дойде.

– Отлично – отвърна весело Синкх. Стана и излезе от стаята.

Синкх бе започнал да `и харесва. Правеше всичко, което беше по силите му, за да се чувства тя добре. Болницата беше меко казано скромна според стандартите, на които Ребека беше свикнала. Оборудването беше остаряло, сградата – олющена и мърлява. На стената срещу нея бе закачен т-образен плакат, призоваващ непалците към повече хигиена.

В малкото отделение имаше още пет легла и всичките бяха заети. Прашни пердета отделяха най-сериозно болните пациенти от останалите. Пред леглото `и имаше голям прозорец. Иглолистните дървета зад него обилно капеха. Виждаше как стъпаловидният покрив на храма на Ниатапола се издига над града и как ниската мъгла полепва по възвишенията отвъд. Някъде из разпръснатите там села имаше пожар. Петното светлокафяв дим стоеше като леке върху чистата мъгла. Зад него се издигаха Хималаите, безмилостни и сурови.

Гипсът бе поставен компетентно. Това бе основна, старомодна ортопедична процедура, но тя беше във възможностите на болницата. Рентгеновата снимка на коляното `и още стоеше закачена на таблата на леглото до краката `и. Помисли си за виещите се коридори на нейната болница, струващата милиони долари апаратура, изследванията, които биха `и направили там.

Пристигна сестрата и донесе чай. Беше кървавочервен и прекалено горещ. Резливият танинов вкус пареше езика `и, но тя държеше чашата между двете си ръце в ръкавици и отпиваше прилежно, като се чудеше какво ли щеше да измисли да `и каже Робърт. Бяха си казали всичко, което трябваше още горе в планината. Но, разбира се, Робърт беше дебелокож като слон.

– Ребека?

Тя вдигна очи. Робърт се потътри в отделението, подпирайки се на алуминиева стойка. Превързаният му крак бе напъхан в непалски сандал.

Отпусна се жизнерадостно в стола, който бе освободил Синкх, и шумно издиша. Тъмносините му очи срещнаха нейните съвсем за кратко. Върхът на носа му бе разранен, а скулите му – посинели от измръзването. Напуканите му устни се разтегнаха в пълна със съжаление усмивка.

– Как е коляното?

– Добре – отвърна тя кратко.

Той повдигна превързания си крак.

– Загубих няколко стави на пръстите. Ще ми трябва известно време, за да се науча да пазя равновесие.

– Много лошо.

Той гордо размаха крака си.

– Ще има какво да показвам на внуците, нали?

Ето така той виждаше нещата. Да погледнеш смъртта в очите, беше достойно за гордост. Тя знаеше, че се е приготвил да `и каже нещо, но проклета да бъде, ако му помогне. Продължаваше да мълчи.

– И двамата извадихме късмет, а? – каза той.

– Така ли мислиш? Ти доста добре се погрижи за себе си. Аз съм тази, която извади късмет, като се има предвид, че ти ме изостави там на сигурна смърт.

Той се наведе напред.

– В никакъв случай не съм те изоставил на сигурна смърт! Нямаше да стигнем доникъде, ако бяхме вързани с въжето. В такава ситуация всеки трябва сам да си определя скоростта на движение. Прекъснах въжето, защото ти не спираше да падаш и застрашаваше и мен. После те поведох надолу.

– О, така ли направи? Ти ме „поведе надолу“?

Той се намръщи на отровния `и тон.

– Прекъсването на въжето те мотивира да вървиш – каза той остро. – Би трябвало да ми благодариш за това.

– О, я стига глупости, Робърт! Ти реши да си спасяваш кожата. Много добре те разбирам. Но не се опитвай да го изкарваш благородно дело. Защото не беше.

– Значи би предпочела да умрем в планината? Така ли щеше да е по-добре, или да се върнем живи, но поотделно?

Вътре у нея кипеше черен гняв.

– Дойдох в Непал, защото ти ме покани. Ти си доста по-опитен планинар. Трябваше да останеш с мен. Ти откачи въжето и избяга, Робърт. Само не разбирам какво сега правиш тук до леглото ми. Опитваш се да пренапишеш историята ли? Не можеш.

– Като дете – каза той с променен тон – бях най-малкият от трима братя. Те ме учиха да плувам, като ме хвърляха в езерото. Всеки път, когато стигах до брега, те пак ме хвърляха. Докато се научих достатъчно, за да не се удавя.

– Разказвал си ми тази история, Робърт.

– Учиха ме да се катеря по същия начин – продължи той. – Учеха ме на всичко по един и същ начин. Всеки постъпва така, както е възпитан, Ребека.

Не искаше вече нито да го слуша, нито да го вижда. Извърна лице от него.

– По-добре си върви, Робърт.

Тя чу как той се затътри от леглото `и и стъпките му потънаха в тишината. Сега вече беше сама.

Сан Франциско

– Не е успяла да стане от леглото – коментира Кендал.

– Не, не е. – Луис Щиглиц направи снимка на терена. Леглото бе направено предимно от незапалителни материали и се бе срутило само наполовина. Това, което лежеше върху него, бе познато и жалко.

Когато преди една година доктор Ивън Брокмън си бе помислил, че Луис Щиглиц прилича на валкирия, той се бе оказал несправедлив към нея. Тя беше светлокестенява, около трийсет и пет годишна, беше отлично сложена, въпреки че беше малко по-мускулеста, отколкото на него му харесваше. Силата беше полезно качество в нейната работа.

За трети път я викаха в дома на семейство Флорио. Първият беше преди две години, когато постоянно живееща в дома прислужница бе сериозно обгорена, след като заспала със запалена цигара в ръка. Обезобразената жена бе отрекла всякаква вина и неуспешно се бе опитала да съди семейството. Точно в този момент Щиглиц си мислеше за тази цигара.

Вторият път беше преди година, когато едно от децата се бе опитало да подпали колекцията си от кукли с помощта на няколко галона газ. И от това не последва никакво наказателно преследване, въпреки че случаят беше странен и някои аномалии останаха необяснени.

Този път пожарът беше с много по-сериозни поражения. Модерната задна пристройка на къщата беше лошо обгоряла, въпреки че основният корпус във викториански стил бе останал незасегнат. Целенасочен огън, би казал някой. Беше си свършил работата бързо и ефикасно, без да създава бъркотия наоколо.

Всички обитатели на къщата са били евакуирани. Живеещата в къщата прислуга обитаваше помещения в другото крило. Двете деца, сега силно упоени и под грижите на баща си, са спели в спалнята за гости. Причината за това беше, че в тяхната стая правеха ремонт. Едно от тези странни съвпадения, които спасяват или погубват живот, помисли си Щиглиц. Ако бяха в леглата си в детската стая в задната част на къщата, и двете щяха да са мъртви.

Щиглиц вече беше разпитала двамата бояджии и те се кълняха като луди, че не са ползвали горелки или горещи въздушни струи за сваляне на боята, нито газови котлони за топене на помощни материали, че не са оставяли нищо включено в електрическата мрежа, когато са си тръгнали от къщата в пет. По-рано днес един полицай от специалните части бе претърсил руините заедно с Алекс, специално обучения черен лабрадор, който душеше напразно за следи от възпламенителни вещества, като газ например.

Ако се съдеше по начина на обгаряне и посоката на въздушното течение, Щиглиц бе готова да се обзаложи, че пламъците са тръгнали някъде оттук, от това, което някога е било спалнята на Барбара Флорио.

Щиглиц и криминалният `и асистент Дейвид Кендал внимателно преглеждаха развалините, снимаха и от време на време прибираха в пластмасови пликове някоя малка обгоряла вещ. До края на разследването щяха да се натрупат стотици такива пликове. Но истинските улики, ако имаше такива, щяха да изскочат от мястото, от което е тръгнал пожарът – някоя ниша, шкаф или изпод дървения под.

Тя се надвеси над жалките тленни останки. Бяха използвали скрипец за повдигане на тежките отломки, стоварили се от банята на горния етаж. Щиглиц предполагаше, че Барбара Флорио е била мъртва още преди пламъците да достигнат плътта `и. Тялото беше недокоснато, но силно обгорено. Умелата аутопсия щеше да го докаже. Трудно беше да се установи точно в какво положение е била, когато е умряла. Нечовешката жега беше предизвикала спазми в мускулите и сухожилията, крайниците `и бяха сгърчени по типичния за силно обгорените трупове начин, а тялото беше извито.

Луис Щиглиц се взря в лицето `и. Беше виждала доста такива лица и ужасът `и беше притъпен. Но, както винаги, и сега изпита жалост. Спомни си ясно госпожа Флорио от последното си посещение в тази нещастна къща – красива блондинка, взела свръхдоза веднага след пожара, заради което трябваше да бъде откарана в болницата заедно с дъщерите си. За окончателното разпознаване щяха да използват снимки на зъбната конфигурация. Нямаше човек, който да е способен да идентифицира и една човешка черта по нея.

Насочи вниманието си към ръцете. Имаше няколко пръстена, които също щяха да помогнат. Записа си нещо и направи снимки. После погледна по-отблизо и изведнъж усети по кожата си студен полъх, който дойде изпод задушаващите азбестови плоскости.

Овъглените ръце бяха вдигнати в поза на богомолка, което беше типично. Но в този случай те притискаха нещо към почернелите си гърди. Нещо, което беше кремирано заедно с Барбара Флорио, но не беше напълно унищожено, защото част от него бе направена от порцелан.

– Какво, по дяволите, е това?

Дейвид Кендал вдигна поглед от другия край на леглото.

– Намери ли нещо, Луис?

С края на молива си Луис внимателно побутна предмета. Отмести настрани люспите изпепелен материал. Сгърчените ръце на Барбара Флорио бяха крехки като клечки и тя много внимаваше да не ги счупи.

Тогава видя какво точно стискаше жената.

– Господи! – каза тя. – Ела да хвърлиш един поглед на това.

Катманду

– Доктор Кери? Будна ли сте?

Беше леко задрямала. Вдигна глава. Беше някакъв западняк, от нахлупената му шапка и анорака му се стичаше вода. Навън валеше силно.

– Ей?

Мъжът свали шапката си и изпод нея се откри сива коса и обрулено от атмосферните влияния лице с мокри сиви мустаци.

– Казвам се Франклин Барбър. Аз съм от американското посолство тук, в Катманду. Как сте?

Протегна `и хладната си мокра ръка, която тя стисна леко.

– Добре съм, благодаря.

– Това е страхотно. – Барбър седна до леглото `и. Остави пластмасова торбичка на нощното шкафче на Ребека. В нея имаше американски списания. – Помислих си, че искате нещо за четене.

– Много мило.

Задаваше се нова буря. В отделението бързо се стъмняваше. Неоновата лампа на тавана мъждукаше и обезцветяваше предметите. По прозорците косо падаше дъжд. Около болницата тътнеха гръмотевици. Посетителят `и махна с подгизналата си шапка към гипса.

– Удобен ли ви е?

– Ако обичаш да спиш с гюле в леглото си. – Тя се усмихна. – Поносимо е.

– Добре. Говорих с доктор Синкх. Може би ще се наложи да останете в Катманду около месец.

– Знам.

– Лош късмет и лошо време – продължи Барбър. – Летните бури се разразяват много бързо. Всяка година загиват хора.

Ребека пак кимна.

– Извадих късмет.

– Наистина. Родителите ви се свързаха с кабинета ми. Много са загрижени за вас. Баща ви изпрати това по дипломатическата поща тази сутрин.

– Благодаря. – Огромният плик тежеше. Тя го остави на нощното си шкафче.

Франклин Барбър я загледа. Ръката на сенатора Кери беше дълга. Не му беше навик да посещава всеки пострадал американски турист в Катманду.

– Бихме искали да ви предложим – каза той – да ви прехвърлят в Международната клиника в Наксал днес или утре.

– Доволна съм от лечението тук – отвърна тя.

Той изглеждаше изненадан.

– Там за вас ще се грижат американски лекари. Съоръженията са много по-добри. Тази болница е малко примитивна. Там поне около вас ще има други западни пациенти. При това лошо време отделенията са пълни с катерачи с измръзвания, счупени кости и преохлаждане.

На Ребека тази перспектива не `и звучеше толкова примамлива, колкото на Барбър очевидно му се струваше. Нямаше желание да се събира с богатите авантюристи, които си купуваха изкачванията до Анапурна и Еверест по каталог.

– Ще си помисля – каза тя. – Благодаря.

– Нашият медицински аташе ви прегледа, когато ви докараха. Сигурно не си спомняте. Той ми каза, че Синкх в повечето случаи прави каквото трябва.

– Доктор Синкх е добър лекар – каза тя, раздразнена от това „в повечето случаи“.

Падна ослепителна светкавица. Едновременно с нея угаснаха светлините и всичко потъна в мрак. От оглушителния гръм прозорците потрепераха. Ребека дочу гласа на Барбър в тъмнината.

– Иска ми се да изпратя съобщение на баща ви още днес, доктор Кери. Мога ли да му кажа, че сте добре? Че сте доволна от лечението?

Беше съвсем в стила на баща `и да избягва директния контакт, да използва персонала на посолството, за да провери как е тя.

– Да – каза тя. – Можете да му го кажете. Благодаря, че дойдохте да ме видите.

– Няма проблеми. – Барбър се изправи. Намери опипом ръката `и в тъмнината и се сбогува.

Сан Франциско

Пълната неподвижност на Майкъл Флорио говореше или за ненакърнимо спокойствие, или за наелектризирано напрежение. Бедата беше, че детектив Бианки не можеше да реши точно кое беше.

Знаците бяха противоречиви. Високата му стройна фигура бе облечена в наситено черно и тя не можеше да определи дали заради траура (според приятелите му Флорио беше набожен католик), или заради някакъв декадентски шик (според враговете му той бил сериозно загазил с наркотици, алкохол и разврат ако не през целия си живот, то поне през някои периоди). Все още не го беше виждала без черните му очила „Рей Бан“. Дали ги носеше, за да прикрие подути от плач очи, или за да лъже по-лесно? Което и от двете да беше, тъмните стъкла не слизаха от лицето му пред детективите, които го разпитваха.

Карла Бианки се облегна на прозореца с гръб към светлината. Партньорът `и Ал Рейгън седеше зад отрупаното си бюро. Флорио бе придружен от адвоката си Пол Филипи, който се ползваше с добра репутация, въпреки някои твърдения, че е малко остър. С четиримата души стаята се изпълваше с клаустрофобична атмосфера.

Докато Рейгън говореше, Бианки си мислеше, че би се въздържала от мнение дали Флорио е най-интересният мъж, когото бе срещала, докато си свали очилата. Би било голямо разочарование, ако очите под тях се окажеха зли или вели. Останалите черти на лицето му издаваха сила, носът му беше орлов, устата – с прекрасна жестока извивка. Беше от лицата, които те карат да пожелаеш всичко, което изразяват – упадъка и набожността, злобата и състраданието. Сложна личност, няма спор. Излъчваше авторитет, което напълно го отличаваше от разпитваните, с които тя и партньорът `и обикновено се срещаха в тази стая. Нито угодничеше, нито се държеше враждебно. Бе отговорил спокойно на всичките им въпроси, въпреки многото възражения на припрения дребосък – адвоката му.

– Господин Флорио – каза Ал Рейгън, – криминалната ни лаборатория анализира вида на изгарянията и хората там са сигурни, че пожарът е тръгнал от гардероба на съпругата ви. Цял екип проучва всяка улика. Най-вероятната версия, до която достигнахме, е, че дрехите `и по някакъв начин са се подпалили на закачалките си. Логическото обяснение е, че е имало подпалване.

– И защо това ще е логично, детектив Рейгън? – попита нервно адвокатът.

– Когато пожарът убива някого, адвокате, ние веднага го класифицираме като подозрителен. Освен ако не намерим доказателства за обратното. Като късо съединение или електрическа крушка, оказала се твърде близо до абажура. Нищо такова не сме намерили там.

– Но не сте намерили и никакво друго доказателство? – попита Филипи.

Рейгън поклати глава.

– Все още не.

– Няма ли устройство?

– Не.

– Никакви следи от запалително вещество като газ например?

– Все още не. Но пожарите могат да се разгорят и без тях. – Той се обърна към Флорио. – Как така във вашето семейство са станали толкова много пожари, господин Флорио?

– Нямах представа, че е така. – Флорио имаше дълбок, малко дрезгав глас.

– Добре, нека да погледнем архива на пожарната. Повикани са миналата година, когато по-малката ви дъщеря е подпалила куклите си и е изгорила градинския навес. Спомняте ли си това?

– О, да – каза Флорио. – Куклите. – Стори им се, че леко се усмихна, омаловажавайки целия случай.

– Няколко месеца преди това тя е била замесена и в друг пожар, нали? Олио за готвене се подпалило и за малко ситуацията да стане плачевна. Спомняте ли си това?

– Терез не е трябвало да бъде оставяна без надзор в кухнята.

– Точно така. Предишната година ваша служителка, Кармен Прунеда, е била тежко обгорена, когато леглото `и се подпалило. Тя ви съди за това, нали?

– Кармен Прунеда беше заклета пушачка – намеси се Филипи. – Заспала е със запалена цигара. Има хиляди такива случаи всяка година.

– Тя твърди, че ги е отказала.

– Е, не можем да `и се предоверим, нали така? – каза Филипи с тънка усмивчица.

– Известен ни е и поне още един предишен пожар. Семейна кола изгоряла на улицата през октомври преди три години. Съвсем нов мерцедес. Това прави пет сериозни пожара, господин Флорио. Едно тежко обгаряне, една смърт и много разрушения. Не ви ли се струва странно?

– Не си длъжен да отговаряш на това, Майкъл – каза Филипи.

Флорио послуша съвета на адвоката си и замълча. Главата му беше арогантно килната и на красиво изрязаната му уста още играеше онази леко иронична усмивка. Бианки видя как си изви китката така, че да си погледне часовника, някакво суперфино платинено устройство.

– Искаме да подчертаем – каза Бианки тихо, – че налице е предистория, която ни навежда на мисълта за подпалвачество. Пожарът е целял убийство по три причини. Първо, защото е станал в ранните сутрешни часове, когато наоколо не е имало никого. Второ, защото се е разпространил бързо. И трето, защото жертвата е била дрогирана.

– Дрогирана? – заинтересува се припряно Филипи.

– Не сте ли виждали доклада от кръвния анализ? – попита Бианки, правейки се на изненадана.

– Не – отвърна кратко Филипи.

– Беше ви изпратен в четвъртък – излъга без усилие Рейгън. – Може да се е забавил по пощата.

– Забавил? – Филипи премести войнствен поглед от единия на другия. И двамата полицаи бяха едри, солидни хора. Карла Бианки бе щастливо омъжена, дълбоко в сърцето си беше загрижен човек, който гледа на работата си като на мисия да укрепва едно разпадащо се общество. Ал Рейгън беше преминал през кошмарен развод и дълбоко в сърцето си беше зъл човек. Не смяташе да укрепва каквото и да било, интересуваше се само от арести и присъди.

– Ето. – Бианки извади екземпляри от лабораторния доклад и ги подаде на Флорио и адвоката му. И двамата се взряха в ксерокопията. – Вече знаем, че смъртта е настъпила вследствие на вдишания дим. Госпожа Флорио е била мъртва, преди пламъците да я достигнат. Не е ставала от леглото. Вероятно не е била в състояние. Както виждате, лабораторните анализи показват високо съдържание на алкохол в кръвта и високо съдържание на... – Тя започна внимателно да чете, за да не обърка имената. – ...амитриптилин, циклобензаприн, лоразепам и диазепам. Познати ли са ви някои от тези наименования, господин Флорио?

– Звучат ми като транквиланти и антидепресанти – отвърна Флорио, вдигайки поглед от листа. – Жена ми беше пристрастена и към двата вида.

– Аха. Най-високо е било съдържанието на циклобензаприн. Виждате ли? В основата си това е отпускащо мускулите средство. Говорихме с лекаря на съпругата ви доктор Брокмън. Точно това лекарство не е било предписано от него.

– Жена ми подхождаше безразборно към лекарствата – каза Флорио. Косата му беше опърлена в спасителната акция и в резултат на това му се бе наложило да се подстриже много късо. Отиваше му. Имаше няколко превръзки на ръцете. Бианки забеляза, че под черните панталони и ризата тялото му бе изваяно със същата опасна фина грация като лицето му. – Такива хора развиват необичайна устойчивост. Знам го много добре. Минал съм през това.

Нямаше как да не замълчи за малко след това признание.

– Имали ли сте проблем с наркотиците?

– Може и така да се каже.

– Имате ли нещо против да ни кажете с какви наркотици? – попита Рейгън.

– Амфетамини, алкохол, кокаин, хероин – каза спокойно Флорио. – Каквото се сетите. Върнах се от Виетнам с камък около шията.

– И дузина медали по гърдите – добави бързо Филипи. – Това няма нищо общо със случая. Няма ли да продължим по същество?

– Само момент – изръмжа Рейгън. – Колко дълго бяхте пристрастен, господин Флорио?

– Все още съм – отвърна мазно Флорио.

Рейгън рязко се изправи на стола си.

– Все още вземате наркотици?

– Не, откачих се от наркотиците преди години. Но няма бивш наркоман, детектив. – Той замълча. – Точно както няма и бивш алкохолик.

Рейгън, който имаше проблем с пиенето, се скапа от заключението.

– Интересно, как се откачихте от хероина?

– Потърсих помощ и я получих.

– За религиозна или медицинска помощ става въпрос?

– Има ли значение? – В дълбокия му глас се прокрадваше хладно забавление. Бианки усети, че разпитът се е отклонил в странична посока, и се опита да го върне в релси.

– Жена ви може и да е имала устойчивост към лекарствата, господин Флорио, но ефектът на циклобензаприна в такива големи дози е нещо, от което не можеш да се отърсиш просто ей така. Той я е направил прекалено отпусната. И като прибавим алкохола, открит в кръвта `и, вероятно не е могла да се помръдне. Дори и да е искала. Но сигурно е осъзнавала какво `и се случва.

– Това е ужасно, ужасно тъжно – каза Флорио. Дрезгавият му глас бе станал ужасно сериозен, като на актьор. Побиха я тръпки по ръцете, но въпреки това успя да усети иронията в тона му. Дали не си играеше с тях, и то демонстративно?

– Има една странна подробност – продължи тя. Избра една снимка 20/25 в близък план от папката с посмъртните заключения и тръгна напред. Протегна я така, че да могат Флорио и адвокатът му да я видят. – Тук се вижда предмет, който намерихме в ръцете на госпожа Флорио. Виждате ли какво е това?

Наблюдаваше как Филипи и Флорио разглеждат снимката. Филипи изви глава, за да види по-добре.

– Прилича на кукла – каза той.

– Точно така, господин Филипи, наистина е кукла. Позната ли ви е, господин Флорио?

Флорио изглеждаше невъзмутим.

– Мисля, че не.

– Главата и крайниците са направени от порцелан. Той е оцелял в пламъците, въпреки че цветът му е силно променен, а косата и дрехите са изгорели. Всичко се е стопило и сляло в гръдния кош заради ужасната жега. – С върха на молива си Бианки посочи към един детайл. – Това също е оцеляло. Малък медальон около шията. С надпис.

Най-накрая Флорио протегна ръка и си свали тъмните очила. Очите му не бяха нито зли, нито вели. Бяха черни, нахални и пронизващи. Беше невероятно красив мъж. Клепачите с гъсти мигли се повдигнаха и погледът му срещна нейния. Усети как против волята `и сърцето `и заби по-силно. Тя приближи снимката до лицето му.

– Може би ще го прочетете?

Флорио не откъсна очи от нея. Филипи прочете надписа.

– „На Терез от татко. Инсбрук, 1996“. Познато ли ти е това, Майкъл?

– Сега вече се сетих – отвърна Флорио и се облегна. – Купих я на дъщеря си по време на почивка в Австрия.

– Знаете ли къде обикновено е държана тази кукла? – запита Бианки.

– В моя апартамент. Беше една от малкото кукли, които не бяха унищожени, когато...

– Когато тя изгори останалите? – помогна му Рейгън.

Флорио извърна глава. Сега, след като си беше свалил очилата, Бианки видя, че има обгаряне високо на скулата си. Мястото беше зачервено и подпухнало.

– Да.

– Да сте забелязали, че липсва от обичайното `и място?

– Не, не съм. Беше прибрана в чекмедже.

– Каква ще е причината жена ви да е стискала точно нея в предсмъртните си мигове?

– Нямам представа.

– Може би някой я е поставил в ръцете `и? Някаква извратена шега?

Адвокатът докосна клиента си по ръката, за да го възпре от отговор.

– Няма нужда да отвръщаш, Майкъл.

Флорио само поклати глава. Тънката усмивка вече я нямаше. Лениво си играеше с тъмните очила.

Ал Рейгън ставаше все по-раздразнителен и Бианки го усещаше.

– Осиновили сте Терез, когато е била бебе, нали?

– Беше само на седмица.

– А втората си дъщеря, Девън, сте осиновили по-късно?

– Да.

– И тя е била по-голяма.

– Оставаха няколко месеца до шестия `и рожден ден. – Флорио впи черните си очи в Рейгън. – Накъде биете?

– Просто питам, господин Флорио. Откога бяхте разделени със съпругата си?

– Трийсет и един месеца.

Бианки си отбеляза точността на отговора.

– Кога имахте намерение да се разведете? – попита тя.

– Когато Терез и Девън пораснат малко.

– Мислех си, че раздялата за едно дете е тежка толкова, колкото и разводът – каза тя.

– Разводът е доста по-окончателен изход – отвърна той.

А смъртта е най-окончателният от всички, помисли си тя.

– Дъщерите ви бяха ли разстроени от раздялата?

Флорио помълча известно време.

– И двете знаеха, че не се разбирахме – каза той най-накрая.

– Карахте ли се със съпругата си? – попита тя спокойно.

– Решихме, че ще е по-добре, ако се разделим – отвърна той.

Погледът `и не се отделяше от очите на Флорио. Ал Рейгън гледаше напрегнато. Дребният мургав адвокат седеше на ръба на стола си, очевидно готов да се намеси, ако клиентът му стъпи накриво.

– Разпитахме прислугата на съпругата ви, господин Флорио. Техните отговори показват, че жена ви е имала необичаен брой сексуални контакти след вашата раздяла. Знаехте ли, че тя поддържа връзки с други мъже?

– Да – каза той.

– Това разстройваше ли ви?

– Не.

– Защо не?

– А защо да ме разстройва?

– Трябва да сте били загрижен за дъщерите си.

– Те са най-голямата ми грижа – отвърна той и наклони глава.

– А мислите ли, че Девън и Терез са знаели за връзките на майка си с други мъже?

– Барбара беше откровена с дъщерите ни, доколкото биха я разбрали. Съмнявам се, че връзките `и са наранявали момичетата.

– А нараняваха ли вас?

– Не съм ревнувал – каза той рязко. Но тъмните вежди сега бяха свъсени над вдлъбнатите му очи. Спокойният му поглед се изостряше. Трябваше да продължи да го притиска.

– Нямахте претенции с кого спи тя, така ли?

– Не съм и правил усилие да я контролирам – отвърна той още по-рязко.

– Имаше ли връзки с други мъже, докато още живеехте заедно, господин Флорио?

– Не.

– Как бихте могли да сте сигурен в това?

Лицето му се изопна от гняв и арогантност.

– Проблемите ни не бяха от сексуално естество, детектив. Нямаше нужда да търси удовлетворение другаде.

Тя се усмихна леко и си помисли: Успявал си да задоволиш малката си женичка, а? Нямала е нужда от любовници, защото си я оправял редовно. Но на глас каза:

– Щом не са били от сексуално естество, тогава какви са били?

– Отнасяха се до личностното ни развитие.

– Вие сте се развивали, а тя не, така ли? – попита тя сладко.

– Развивахме се в различни посоки. – В гласа му се усети метална нотка. – Отдалечавахме се. Но между нас никога не е имало непримирими противоречия.

– И все пак не сте могли да живеете заедно?

– Решихме да имаме отделни домакинства – отговори той. – Но все още много неща ни свързваха.

– Обичахте ли я все още, господин Флорио?

– Да, обичах я – каза той натъртено. – И двамата обичахме дъщерите си.

– Все още не мога напълно да разбера защо сте се разделили – каза тя и пак му се усмихна. – Тригодишна раздяла би трябвало да означава сериозна несъвместимост, нали?

– Несъвместимост, но не и враждебност. – Той я гледаше зло и по страните му избиваше червенина. Изгореното място пламтеше. От прилива на кръв сигурно ужасно го болеше. – И у двама ни нямаше злоба.

– О, я стига, господин Флорио. Простете, но това е доста необичайно.

– Според вашите разбирания – вероятно. Но не и според моите.

Адвокатът поклати гелосаната си глава.

– Детектив Бианки, отвратен съм от начина, по който с партньора си притискате моя клиент – каза той тъжно. – Държанието ви е неуместно и грубо. Наистина ли е необходимо?

Бианки сви рамене. Това не беше нищо повече от обсъждане със съвсем малко законова стойност.

– Споменахте за отделни домакинства: за какво по-точно става въпрос?

– За Барбара остана семейната къща на Тихоокеанските възвишения. Аз се изнесох в апартамент в центъра.

– И дъщерите ви посещаваха ли ви там?

– През повечето уикенди бяха при мен. Освен това ги виждах почти всеки ден. Девън и Терез посещават католическо училище в центъра. Излизах от работа и се срещахме за обяд.

– Те бяха ли доволни от подобно подреждане на нещата? – попита Бианки.

– Приемаха го. И двете са много практични момичета.

– При евентуален развод кой би получил родителските права над дъщерите ви?

– Може би щяхме да продължим по същата схема.

– Ако разводът се бе състоял, господин Флорио, как би ви се отразило това финансово?

Търпението на Флорио очевидно се изчерпваше.

– Не разбирам.

– Така ли? Когато сте се оженили, съпругата ви е била доста богата. Притежавала е собственост на стойност десетки милиони долари. Предполагам, че тя ви е помогнала да започнете бизнеса си. Така че – каза тя с меден глас, – мисля, че въпросът е справедлив. Как биха изглеждали финансите ви след един развод?

– Щеше да има справедлива делба – намеси се Филипи, изпреварвайки клиента си. – Нямате право да искате от господин Флорио да прави предположения по нито един от тези въпроси. Не отговаряй, Майкъл.

Гаден, надут дребосък, помисли си Бианки. Беше принудена да кимне дружелюбно.

– Ще изоставим този въпрос. Засега. – Остави заканата да виси във въздуха. Филипи не изглеждаше впечатлен. Той погледна масивния си златен часовник.

– Господа полицаи, господин Флорио все още е шокиран и опечален. Може ли вече да приключваме?

– Ясно ви е какво представлява саботаж, нали, господин Флорио? – внезапно се намеси Рейгън.

Адвокатът сграбчи ръката на клиента си, за да го спре да не отговаря, но Майкъл Флорио го бутна грубо и дланта на адвоката увисна.

– Да, имам някаква представа какво представлява саботаж. Но тя е отпреди повече от двайсет години.

– Господин Филипи каза, че сте отличен с ордени във Виетнам.

– Да, бях отличен – каза вяло Флорио.

– Мога ли да попитам колко пъти?

– Не си спомням.

– Назначението ви е предполагало изпълнението на необичайни мисии, ако не греша?

– По време на война много малко неща са необичайни – каза Флорио мрачно.

– Може би трябваше да кажа специални задачи.

– Подобно определение би било по-точно.

– Това, което имам предвид – продължаваше да го притиска Рейгън, – са саботажи, прикрити бомби, такъв вид неща. Това ли правехте?

– Понякога.

– Да сте подпалвали някога нечия къща със зипото си?

– Чакайте, по-спокойно – намеси се бързо адвокатът, като почти се изправи на стола си, сякаш беше в съда. – Майкъл, не отговаряй на тази възмутителна забележка!

– Няма нищо – каза Майкъл Флорио. – Не, не съм подпалвал ничия къща със зипо. Виждал съм други да го правят. Какъв е следващият ви въпрос, детектив? Да не би да искате да знаете дали мога да подпаля пожар, без да оставя следи?

Рейгън присви очи.

– Да, бих искал да знам това. Ако желаете да ни отговорите.

– Отговорът е да. Подпалването на пожари не е трудно. При едно условие.

– Какво е това условие?

– Трябва да си способен да изгориш до смърт невинно човешко същество.

– Вие сте убивали във Виетнам, господин Флорио.

– Както десетки хиляди други млади американци. – Флорио барабанеше със стройните си пръсти по бедрото си. Имаше красиви ръце, силни и умели. – Грижа се за сигурността на бизнеспомещения, детектив Рейгън. По някакъв начин гражданската ми специалност е продължение на военния ми опит. Наемам обучени и въоръжени хора, обучени и въоръжени прями хора.

– Детективи – каза надуто Филипи. – Искам да отбележите категоричното ми възражение към съдържанието на последните ви няколко въпроса. Също така не харесвам и тона ви. Бих искал вече да приключваме.

– Още един въпрос – каза Рейгън. – Господин Флорио, говорили ли сте с журналисти?

– Не.

– Не сте давали никакви интервюта?

– Никакви.

– Не сте правили изявления?

– Не – каза вяло Флорио.

– Предполагам, че сте видели таблоидите от вчера и днес? – изръмжа Рейгън.

– Никога не чета таблоиди.

– Но сигурно имате представа от съдържанието им?

Флорио кимна бавно, лицето му беше изопнато.

Карла Бианки погледна часовника си. Не мислеше, че Рейгън бие нанякъде, и Филипи щеше скоро да започне да настоява да измъкне богатия си клиент оттук.

– Искаме да ви благодарим, че дойдохте при нас днес, господин Флорио – каза тя набързо. – Още един последен въпрос. Бихме помолили за разрешението ви да разговаряме с дъщерите ви. Във ваше присъствие, разбира се, и в присъствието на какъвто вие пожелаете експерт.

Очите на Флорио срещнаха нейните. Въздействието им беше почти физическо. Усещаше непознатото, тайнствено присъствие на мъж, който е способен на много неща, за да постигне своето.

– Изключено – каза той просто.

Тя не се показа разочарована.

– Това си е ваше право. Но в този случай бихме искали да ви предложим момичетата да разговарят с нашия психиатър доктор Хелън Бранспет. Тя е доцент по клинична психология в университета. Консултант е на отдела ни и на пожарната, има опит с подрастващи. И двете момичета са травмирани от случилото се. Имат нужда да поговорят за това с професионалист, а доктор Бранспет е способна да ги накара да я приемат.

Адвокатът вдигна глава.

– Почакай, Майкъл. Детективи, искам да остана насаме с клиента си, преди да отговори.

– Разбира се.

Двамата детективи изключиха настолния касетофон и напуснаха стаята, като затвориха вратата след себе си. Тръгнаха заедно по коридора до стаята за почивка. Бианки носеше със себе си куфарчето си.

– Какво мислиш? – попита Рейгън до контейнера с охладена вода.

Партньорката му вдигна пластмасовата чаша с ледена течност към устните си.

– Куклата го извади от релси.

– Така ли мислиш? Според мен се преструваше.

– Не знам. Видя ли как закърши ръце, когато го попита за психическото състояние на Терез?

– И това беше преструвка. Двамата с Филипи са планирали целия този театър. Бяха доста по-напред от нас.

– А ти какво мислиш? – попита тя враждебно.

– Всичките пари са били на Барбара Флорио. Знаел е, че го чакат тежки времена, ако се разведат. Без финансовата `и подкрепа, кой знае? Може би се е канела да го остави без пукнат грош. Освен това е щяла да вземе децата. Когато е умряла, той си е възвърнал мъжкото достойнство, запазил си е децата и всичките пари са останали за него. Не е лошо само с едно щракване на зипото, а?

– Какво искаш да кажеш с това?

– Мисля, че е поставил някакво устройство – отвърна Рейгън, – като е знаел, че ще решим, че дъщеря му е виновна. Мисля, че той нарочно е захранил с тези истории таблоидите вчера.

Бианки порови в куфарчето си и извади два жълти вестника. И двата бяха отпечатали на първа страница снимка на Терез.

– Наистина ли мислиш, че ще остави тринайсетгодишното си дете да опере пешкира за всичко това?

– О, разбира се. Той си мисли, че ние дори няма да започнем разследване срещу Терез. Готов е да се обзаложи, че по-скоро ще закрием случая, отколкото да повдигнем обвинение срещу едно дете. А ако наистина опере пешкира и се затрие по психиатриите до края на живота си – ха, че тя е само осиновена!

– Флорио ми прави впечатление на суров човек, но не е чудовище.

– И двамата сме виждали много чудовища, които изглеждат като обикновени хора, Карла. – Рейгън взе от нея вестника и разгледа заглавията, които крещяха, че Терез Флорио е подпалила майка си. Избърса устата си с носна кърпа. – И ти ми казваш, че по-скоро би повярвала на тринайсетгодишно дете, което казва, че е изгорило майка си?

– Не – каза тя с неохота. – Но бих повярвала, че е нещастен случай, дивашка шега, завършила трагично. Може би не е знаела, че майка `и е толкова дрогирана. Вече два пъти се е опитвала да подпали семейството. Да не говорим за възпламеняването на съвсем новия мерцедес.

– Точно така. – Рейгън извади пакет „Кемъл“ и `и предложи цигара, но тя поклати глава. – Какво по-добро прикритие може да се желае? – попита той и издиша дим. – Той има две дъщери. Едната се развива много добре. Другата е откачена. Убива жена си и хвърля откачената на кучетата. Връзва се, Клара. Знам го и ти го знаеш.

– Флорио е бил разделен с жена си почти три години.

– О. Джей е бил разделен с Никол две години преди тя да бъде убита.

– О. Джей го оправдаха.

Той я изгледа зверски.

– Не ми припомняй.

И двамата знаеха, че хората от лабораторията работят усилено, но нямаха особено големи надежди, че анализите ще доведат до нещо. Дори и така да станеше, близкото минало бе показало колко лесно един сладкодумен адвокатски екип би могъл да обърка подплатен с улики процес.

– Каза, че обичал жена си.

– Да бе, там за малко не си изплака очите.

– Определено е много хладнокръвен.

– Това е едната гледна точка. Какво ще кажеш за дебелокож?

– Може да е деформиран – размишляваше тя, все още опитвайки се да прецени тази тъмна, загадъчна личност. – След като се е отърсил от зависимост към толкова много наркотици, сигурно притежава изключителен самоконтрол.

– А може да не се е отърсил и може да е друсан като свиня зад тези „Рей Бан“.

– Допушвай си цигарата – каза тя сухо.

Стаята за отдих беше единственото място в сградата, където пушенето беше позволено. Рейгън дръпна жадно няколко пъти от цигарата си и я набучи в пепелника. Върнаха се обратно по коридора и зачакаха около стаята за разпит. Най-накрая вратата се отвори и смуглият адвокат ги покани вътре.

Когато влязоха в стаята за разпити, Бианки видя, че поразително привлекателната външност на Флорио е някак си посърнала от сланата на умората. Под очите му имаше сенки, бръчките около устата бяха станали по-дълбоки. Докосваше оголеното червено изгаряне на скулата си, сякаш го болеше.

Тя се настани зад бюрото си срещу Флорио и пак включи касетофона.

– Господин Флорио, повтарям молбата си дъщерите ви да поговорят с доктор Хелън Бранспет. Взехте ли вече решение?

Беше напълно убедена, че той ще откаже, затова се стъписа, когато той кимна.

– Да, съгласен съм.

– Благодаря ви – каза тя, без да показва триумфа си. – Кога ще могат да дойдат? Четвъртък следобед прекалено скоро ли ви се струва?

– Четвъртък следобед е приемливо време.

– Разговорите трябва да се състоят в дома на господин Флорио – каза припряно Флипи. – Той настоява да присъства. Аз също. Искаме да поканим и наш психиатър.

Бианки се облегна на стола.

– Това няма да са разговори, а симпозиум. С цялото ми уважение искам да ви помоля на доктор Бранспет да `и бъде позволено да разговаря с дъщерите ви насаме, с всяка поотделно, за не повече от четиридесет минути за всяка. Разговорите могат да се проведат в дома ви и вие ще присъствате там, но не и в стаята. Обещавам ви, че това ще бъде много по-малко травмиращо за момичетата, отколкото някаква групова сбирка.

Флорио се замисли. Филипи очевидно изгаряше от нетърпение да предложи евтините си услуги, но Флорио не потърси съвета му. Най-накрая кимна.

– Много добре. Ще кажа на момичетата да се подготвят.

Бианки се усмихна. Най-добрите и най-лошите му отговори бяха свързани с дъщерите му. Всичко, което правиш – помисли си тя, – го правиш за тях, нали така?

– Страхотно. – Тя стана и му протегна ръка. – Довиждане и благодаря. – Ръката му сграбчи дланта `и с неочаквана сила, сякаш искаше да `и каже нещо, въпреки че тя не знаеше какво. На тръгване пусна пръстите `и, които продължаваха да бъдат пронизвани от хиляди иглички.

Катманду

Мохан Синкх дойде да я види рано на следващата сутрин. Сестрите вече бяха `и измерили кръвното и пулса, но той повтори процедурите.

Беше време за закуска и повечето посетители бяха донесли съдове с храна за роднините си. От другите легла се носеше мирис на чесън, ким и кориандър.

– Не сте ли гладна? – попита той.

– Тук е настанало голямо оживление. – Тя се усмихна.

– Непалски обичай – каза той извинително. – Семействата на пациентите им носят храна. Предполагам, че на вас няма кой да ви донесе храна?

– Няма.

– Боя се, че тук снабдяването е много скромно. Ако се прехвърлите в някоя западна клиника, ще ви носят храна по три пъти на ден.

– Доволна съм и ще остана тук.

– Ако искате – предложи той, – мога да уредя да ви носят храна отвън. Няма да е много скъпо. Но ще са непалски ястия, разбира се.

– Много мило от ваша страна, но и това ми стига.

– Някакви въпроси?

Не можеше да спре да се чуди дали вече не се е заразила с някой от хепатитните вируси, които се разпространяваха като епидемия в Непал. Както на всички останали, преди да дойде в Непал, `и бяха били инжекция гама-глоболин, както и ваксини против полиомиелит, холера, тиф и паратиф. Но те я защитаваха само донякъде и всяка от процедурите, на които бе подложена в тази болница, можеше да я е заразила.

– Да? – насърчи я той внимателно.

– Малко се безпокоя от хепатит – каза тя.

Той изглеждаше шокиран.

– Не и в моята болница – отвърна `и твърдо. – Тук нямаме хепатит, доктор Кери. Целият персонал редовно се преглежда и процедурите ни са особено прецизни. Моля да ми имате доверие.

Тя се усмихна, вярваше му.

– Благодаря ви.

– Аз ви благодаря – каза той рязко, очевидно раздразнен. – А сега ще се погрижа за храната ви. – И той бързо се отдалечи.

Беше се опитвала да не се държи по западняшки високомерно. Но знаеше, че в Непал има всичко на всичко не повече от хиляда лекари, по-малко от пет хиляди болнични легла. Това беше една от най-бедните държави в света, богата само с планините си, които привличаха хора от всеки кът на глобуса да катерят тази безгранична пустош, за да се докоснат до лицето на Бога. Или да умрат.

Докато бързо се отдалечаваше от леглото `и, Мохан Синкх не спираше да мисли за Ребека. Тя беше интригуваща и интересна: не просто колега лекар, а и жена. И не просто жена, а очарователна жена.

Мохан Синкх не беше голям почитател на западната красота – поне не на холивудския `и тип, който налагаше сините очи, русата коса и бледата кожа, а всичко това той намираше за плиткоумно и изкуствено. Тази жена обаче имаше мека тъмна коса и сивите `и очи бяха нежни и дълбоки. Изглеждаше затворена и вглъбена в духовния си мир, а това качество според него беше рядкост за западняците. Устата `и беше сочна, не само като форма, щедра на усмивки и целувки, но и много чувствена. Имаше формата на лист, спокойна и в същото време готова да се отвори към чувствата.

Беше на трийсет години. Той бе разгледал мускулите под фината `и кожа. Бедрата, гърбът и коремът бяха стегнати и излъчваха сила. Ръцете `и също бяха силни, с дълги пръсти и малки нокти, веднага позна, че са на лекар. Ръце, създадени да облекчават страданието, също като неговите.

Въпреки силата `и тя притежаваше мекота, която омайваше мъжете, закръглени бедра и гърди, дълбока вдлъбнатина около пъпа, налети тъмни зърна.

Ребека не беше много сигурна защо не прегърна предложението на Барбър да я прехвърли в западна клиника. Може би причината имаше нещо общо със самия Синкх. Думите му я трогнаха. Непалска представа за непалски проблеми. Прозвуча `и разумно. При всяко положение засега оставаше тук.

Снощи, докато заспи, токът не дойде и тя така и не отвори пакета, който Барбър `и бе донесъл. Сега се пресегна, и го отвори. Вътре имаше супермаркетски набор с тиленол, лекарство против разстройство, антисептичен мехлем и цял куп други медикаменти, подходящи за чужди страни. Делът на баща `и към грижите за нея. Мащехата `и пращаше две евтини книжлета с популярна психология, обясняващи как да се чувстваме по-добре, а не просто добре. Нямаше писмо. Напоследък рядко комуникираше с родителите си чрез словото. Шишенцето тиленол съдържаше много по-малко противоречия.

Опакова обратно ненужните лекарства. Някои можеха да се окажат полезни за доктор Синкх. Посегна към броя на „Таим“, който Барбър бе донесъл, и го прелисти, за да се разсее.

Изчете лениво няколко страници, не проявяваше голям интерес към новините от миналата седмица. Тогава внезапно зърна лице и заглавие, които накараха сърцето `и да затупти бясно.

Ребека се опита да се изправи до седнало положение, докато очите `и поглъщаха първото изречение на кратката статия. Погледът `и отскочи пак към началото, препрочиташе думите отново и отново, сякаш нещо я спираше да продължи нататък.

– О, боже! – прошепна тя. – О, боже!

Сан Франциско

Доктор Хелън Бранспет взе чай от лайка от един малък ракитен панер, който приличаше на миниатюрен кафез, и го пусна в японската си чаена чаша, пълна с гореща вода.

– Случаят ме заинтригува – каза тя на двамата детективи. – Господин Флорио агресивно защитава двете си дъщери. Което може би е естествено, но не ми помага много. Влезе в стаята на секундата след изтичането на четиридесетте минути. Не искаше и да чуе за удължаване на сеансите. И постави предварително условие да не се правят никакви аудио- или видеозаписи.

– Каквато и да е истината, той не иска ние да я узнаем – каза Рейгън.

– Може би – съгласи се доктор Хелън, взирайки се в чая си от лайка с критични очи. За разлика от повечето си колеги, винаги бе мразила титлата „доцент“, която според нея звучеше твърде абстрактно. Предпочиташе да я наричат доктор Хелън. Тя не само консултираше Пожарната команда на Сан Франциско и хората на шерифа, но ръководеше и престижния полицейски проект за изграждане на психологически портрети на подпалвачите, занимаващ се с големите пожари, опустошаващи Южна Калифорния през последните години. Повече се интересуваше от децата, подрастващите и младежите, които често причиняват пожари, а не толкова от самото престъпление. И когато се заемаше с такива пациенти, нямаше голяма полза да я наричат доцент Бранспет. Доктор Хелън беше много по-лесно.

Срещата беше в нейния кабинет. Доктор Хелън, пъргава и гъвкава петдесет и пет годишна жена, предпочиташе големите кадифени възглавници пред столовете. Бианки не беше особено против тях, но на Рейгън му се сториха неудобни и някак си унизителни. Той седна непохватно. Партньорката му се чувстваше малко по-доволна от него, настанена върху своята възглавница. Само доктор Хелън изглеждаше съвсем спокойна, когато се отпусна в завидно добра поза „лотос“.

– Стигнахте ли донякъде по време на срещите си с момичетата? – попита Бианки, изпълнена с надежда. Бяха дочули, че разговорите са били драматични, и изгаряха от нетърпение за подробности.

Доктор Хелън се усмихна леко и загадъчно, което изпълни Бианки с ентусиазъм.

– Ами и двете момичета са травмирани от смъртта на майка им – каза тя. – Което означава, че беше трудно да ги притискам, и честно казано, не изпитвах особено удоволствие от това. Но резултати има. – Тя посегна към бележника си. – Да караме ли поред?

– Давайте.

– Да започнем с първоначалните ми впечатления от двете момичета. – Доктор Хелън прелисти страницата. – Първо говорих с Девън, а след това с Терез. Има отчетлива разлика в това как събитията са засегнали децата. Девън е на петнайсет и физиологически е почти възрастен човек. Но у нея има нещо трогателно наивно. Направи ми впечатление на много уравновесена девойка, която не бърза особено много да порасне. Харесва `и тийнейджърската възраст, което не е много често срещано, както и вие вероятно ще се съгласите.

Ал Рейгън се замисли за своите деца тийнейджъри, които вече му бяха непознати хора, и само промърмори:

– Много добре знам.

– Девън не се стреми към зрялост, която `и е недостъпна. Доволна е от сегашното си положение. Знае, че със зрелостта идват отговорностите и страданието, и не бърза да се срещне с тях. Тя е много по-жизнена от сестра си. Изразява се ясно и е добронамерена и открита. Успяхме да обсъдим почти всички аспекти на смъртта на майка `и. Положи всички усилия да отговори на въпросите ми и да обсъжда случилото се, но от време на време въпреки желанието си избухваше в сълзи. В много отношения Терез е пълна противоположност на Девън. Мрачен огледален образ, ако искате. Тя тъгува по доста различен начин. Девън е ужасена от загубата на любимия си родител, но у нея няма гняв. Терез Флорио реагира с яд и горчивина на почти всичките ми въпроси. Мъката `и е отчетливо дива. Тя е почти напълно обсебена от гняв към случилото се.

– Гняв срещу кого? – попита Рейгън.

– Ще стигнем и дотам – Терез е интелигентно момиче, но трудно общува. За мен такива деца са „блокирани“. По една или друга причина нормалните начини за изразяване при тях са блокирани. Затова те избират други, понякога свързани с насилие, средства. В такава комуникация те нараняват и себе си, и останалите. Терез е толкова безпомощна в себеизразяването си и гневът играе такава огромна роля в общуването `и, че е трудно да бъде разбрана. Както знаете, и двете момичета са осиновени. Терез е взета първа, още като новородена. Майка `и е била неомъжена тийнейджърка, която не е искала детето, и осиновяването е придвижено от авторитетна агенция. Девън е с две години по-голяма. Тя е взета по-късно, когато Терез е била почти на четири. Майката на Девън също е била неомъжена, но се е грижила за нея, докато не я е съборил ракът. Някаква форма на левкемия. Починала е, когато Девън е била почти на шест и в семейството `и никой не е бил готов да се грижи за нея. Законният `и настойник, една леля, е дал Девън за осиновяване и семейство Флорио веднага са я взели. И така Девън влиза в семейството на шест години, когато Терез е вече на четири. Ясно ли ви е положението?

– Напълно – отвърна Бианки.

– Девън, разбира се, винаги е знаела, че е била осиновена. Пази някои много силни спомени за истинската си майка. Терез за първи път се сблъсква с този въпрос, когато Девън влиза в семейството. Тогава двамата Флорио започват да `и обясняват с прости средства, че тя не е тяхно биологично дете. Терез изживява силен шок. Трябва да приеме стреса на осиновяването по същото време, когато трябва да приеме и появяването на другото дете. И то не бебе, а по-голяма, по-развита и доминираща сестра. По това време Терез вече може да е страдала от така наречената неспособност за привързване, дълбоко чувство на отхвърленост, което може да се породи дори в утробата. Такива деца често вярват, че след като веднъж са били изоставени, това може да им се случи пак. На четири години Терез определено е показвала доста симптоми на такова разстройство. Хвърляла е остри предмети. По цели нощи е бродела из къщата и извън нея. Чупела. Както знаем, такива прояви могат да изградят един склонен към насилие и неконтролируем възрастен човек. Ясно ли е дотук?

– Разбира се – кимна Бианки. Рейгън не си правеше труда да си води бележки. Той очевидно разглеждаше колекцията на доктор Хелън от зъбещи се африкански маски.

– Гневът на Терез е бил насочен в много посоки. Доста време е била гневна на Барбара Флорио, вероятно от момента на пристигането на Девън. А сега е по-гневна от всякога. Смята, че майка `и сама си е виновна за смъртта си.

– С тези думи ли го каза? – попита Рейгън.

– Изпитва гняв към майка си заради злоупотребата `и с лекарства и алкохол, които са причинили, както тя го нарича, „нещастния случай“. Казва, че животът, който майка `и е водила, я е убил. Също така твърди, че години наред майка им от време на време ги е малтретирала.

– Как точно ги е малтретирала? – поиска да знае Рейгън.

– Позова се на наказания, които според нея са били прекалени, дори жестоки. Твърди, че майка им ги е биела след алкохолни запои или приемане на наркотични вещества. С колан, обувки, каквото `и попаднело подръка. Питах и Девън за това, но тя каза, че майка им по-скоро била като куче, което лае, но не хапе, и че никога не ги е наранявала физически.

– И коя от двете лъже?

– Може би нито едната. Малтретирането е нож с две остриета. Често се налага буйните деца да бъдат обуздавани с по-крути средства. Започва да става трудно да се определи кой кого малтретира. Простете.

Доктор Хелън стана от възглавницата си, за да напълни отново японската си чаена чаша на бюрото. Беше толкова слаба, че едва изпълваше джинсите и памучната си блуза. Приличаше на врабче, готово всеки момент да излети. Тя отново се отпусна на възглавницата си.

– Така – продължи тя. – Терез изпитва и гняв към баща си, но по различен начин. Донякъде тя, изглежда, смята отсъствието на баща си като допълнителна причина за смъртта на майка `и. С други думи, мисли, че майка `и щеше да е още жива, ако баща `и е бил наблизо, за да предотврати пожара. Общо взето тя се чувства виновна, че лошото `и поведение е накарало баща `и да напусне дома им. Терез предпочита да мисли, че провиненията `и са започнали тогава, въпреки че са налице ясни доказателства, че винаги е била трудно дете. Смята, че баща `и предпочита Девън, защото тя постига много успехи и никога не се забърква в проблеми. И също така признава, че е доста разрушителна.

– Искате да кажете, че изпитва вина? – попита Рейгън.

– Определено изпитва вина за това, което е направила в миналото. Говорихме за предишните пожари, особено за онзи, в който се опитала да изгори куклите си. Тя много се разстрои. Попитах я направо защо го е направила и тя реагира по много интересен начин. – Доктор Хелън отново ги дари със загадъчната си усмивка. – Главата `и се изпружи назад, сякаш беше мушната в примка на бесило. Очите `и се претърколиха назад, докато остана да се вижда само бялото им. Стисна здраво зъби и тялото `и застина в някакъв ступор, ръцете `и бяха прибрани, а пръстите `и – сгърчени.

През главата на Бианки премина мъчителен спомен за обгорилото тяло на Барбара Флорио.

– Колко продължи това?

– Около минута-две – отвърна доктор Хелън.

– Това означава ли, че Терез е психично болна?

– Определено става въпрос за психично разстройство – съгласи се доктор Хелън. – А колко сериозно е то, зависи от много фактори. Идеята фикс на Терез спрямо куклите е интересна. Децата си играят с кукли по много причини, най-вече за симулация на ситуации. За много деца, които се чувстват безпомощни или заплашени от света, който не са в състояние да контролират, куклите стават актьори в някакъв психотичен театър, свят, в който могат да предизвикат нещата да се случват така, както на тях им се иска. Терез може да е изгорила куклите си като реакция на раздялата на родителите си.

– Бихте ли казали, че с това Терез е изразила агресивно желание за убийство? – попита Рейгън.

– Позволете да ви разкажа още малко, моля. Тя получи припадъка около трийсет минути след началото на сеанса, което означава, че ми оставаха още десет минути. И както ви казах в началото, не ми беше особено приятно да подлагам децата на какъвто и да е ненужен стрес. Но също така знаех, че имам много малко време и бащата вероятно няма да погледне с добро око на продължаване на сеанса. Затова точно тогава подхванах темата за смъртта на майка `и. Терез пак се разстрои много, започна да плаче, да се гневи, но без да загуби съзнание. Въпросът, който отключи всичко, се оказа този, свързан с куклата, намерена върху трупа на майка `и. Попитах я направо дали знае как тази кукла се е озовала там.

– И тя пак получи припадък, така ли? – попита Рейгън с напрегнато изражение.

Доктор Хелън леко се усмихна, недоволна, че `и е отнето правото да хвърли сензацията.

– Този път спазъмът беше много по-силен. Главата пак се отметна като преди, очите `и се претърколиха и сухожилията на врата изпъкнаха и се стегнаха. Ръцете се свиха като птичи крака, цялото тяло се изви настрани и тя се плъзна от стола на пода.

Бианки си представи сцената и изпита още по-голяма тъга и потрес.

– Беше много по-интензивно и продължително. Когато стисна зъби, тя си прехапа много лошо езика. Имаше доста кръв. Нямах друг избор, освен да се опитам да помогна на момичето, и тогава влезе бащата. Нахълта в стаята заедно с Девън.

– Обзалагам се, че е бил в страхотно настроение – каза Рейгън.

– Беше много ядосан – отвърна доктор Хелън. – Беше и изплашен. Двамата с Девън взеха Терез на ръце и я прегърнаха, целуваха я и `и шепнеха нещо. Той ми каза, че започнала да получава такива припадъци след смъртта на майка `и. След известно време Терез се отпусна и започна да хленчи, притискайки се в сестра си. Подготвих се да си тръгна. – Доктор Хелън внимателно разгледа записките си. – Но тогава нещата се развиха така, че ме задържаха. Терез започна да крещи. Повечето от виковете `и бяха нечленоразделни. Но няколко фрази бяха отчетливи. Едната беше: „Мислех, че ще се събуди.“ Това го повтори няколко пъти.

– Господи! – каза тихо Бианки.

Лекарката разчиташе записките си.

– Също така каза: „Не исках да стане така“, пак няколко пъти. После се отскубна от сестра си и сграбчи баща си за ръцете. Говореше много бързо, почти пищеше. Думите `и бяха: „Мислех, че ще се събуди. Не исках да я убивам.“ Повтори тези изречения и близки по смисъл до тях няколко пъти.

Последва дълга тишина.

– Какво направи Флорио? – попита най-накрая Бианки.

– Беше много разстроен – отвърна доктор Хелън. – Нахвърли се върху мен страшно разгневен и ме помоли да си тръгвам. Но според мен се опитваше да прикрие собствения си потрес.

– Възможно ли е да се е преструвал? – предположи Рейгън.

– Разбира се.

– Докторе – започна много тихо Бианки, – бихте ли казали, че Терез е признала вината си?

Доктор Хелън се взря в бледите остатъци от чая от лайка.

– Да, така мисля. Както вече ви казах, това, от което най-вече имам нужда, е повече време с двете момичета. Смятам, че ще бъде много полезно, ако можем да ги отделим от баща им за седмица или десет дни. Той страхотно затруднява комуникацията. Имаме нужда да ги поставим в спокойна обстановка и да бъда оставена просто да поговоря с тях. Да стигна достатъчно дълбоко, за да открия истината. Възможно ли е това?

– Бихме могли да поискаме от социалните служби да се намесят – каза Бианки. – Със сигурност може да се определи, че момичетата са в голяма опасност.

– Трябва да задействаме нещата – допълни мрачно Рейгън, – да предприемем действия, които да накарат Флорио да остави момичетата на мира. С това, което имаме досега, не мисля, че ще възникне проблем.

Бианки неохотно кимна в знак на съгласие.

Когато след час и половина двамата детективи се върнаха в кабинета си, намериха Джошуа Уонг, един от следователите на шерифа, да ги чака там.

– Флорио ви е наговорил доста глупости – каза той без предисловия.

– Какво искаш да кажеш? – попита Рейгън.

– Практически всяко твърдение на магнетофонната лента е лъжа – каза Уонг. – Майкъл Флорио и съпругата му имаха антагонистична връзка, която се е израждала в насилие неведнъж. Караха се страхотно заради дъщерите си. Между другото знаете ли, че и двете са осиновени?

– Да – каза Карла Бианки. – Продължавайте.

Уонг изправяше по един пръст от свития си юмрук, за да преброи лъжите, които Майкъл Флорио им бе наговорил. Мина на следващия пръст.

– Флорио се е държал буйно поне с един от приятелите на жена си след раздялата им. Католически свещеник на име отец Тимоти Дийн.

– Свещеник?

– Отец Дийн е подал оплакване срещу Флорио миналата година, опитвал се е да получи заповед, забраняваща на Флорио да се приближава до него. Обвинил го е, че го е заплашвал.

– С оръжие?

– Заплашил е, че ще счупи гръбнака на свещеника на коляното си.

– Продължавайте.

– Госпожа Флорио е възнамерявала да направи голямо дарение на църквата чрез Дийн. Той твърдял, че Флорио се е опитвал да го прогони чрез заплахи. Флорио казал на съдията, че не му пукало какво щяла да дари жена му.

– Госпожа Флорио давала ли е показания?

– Не – каза Уонг. – Флорио е дал показания и доброволно се е съгласил да не се доближава до отец Дийн. Съдията е бил удовлетворен от това. Разпоредил, че Дийн не го грози заплаха от Флорио. Но във всеки случай Флорио не е бил в състояние да контролира какво дарява жена му. Госпожа Флорио се е канила да подаде молба за развод през последните месеци преди смъртта си. Адвокатът `и е готов да сподели някои подробности, но не всичките. От финансова гледна точка Флорио е бил фигурант в този брак. Практически всичко е принадлежало на съпругата му – или защото е било придобито преди брака, или по предбрачен договор. – Уонг се усмихна цинично. – Предбрачният договор прилича на енциклопедията „Уебстър“ между другото. Всички имоти са нейни, както и инвестициите, превозните средства, яхтата, каквото се сетите. Дори офисите му са на нейно име, защото с нейните пари е основал компанията. Флорио е нямало да получи нищо. Геврек. Бил е абсолютно обран. Освен ако не смятаме факта, че компанията му очевидно върви много добре.

– Какво ти казах? – Рейгън попита злорадо Бианки.

– И още нещо – продължи Уонг, като изправи още един пръст. – За онова лекарство, което открили у жертвата. Което отпускало мускулите.

– Да?

– Никога не е било предписвано на госпожа Флорио. Но мъжът `и ходи при спортен лекар в клуба си, един човек на име Йън Макайвър. Доктор Макайвър казва, че е предписал един курс от това лекарство на Флорио преди два месеца за лечение на спортна травма. Проверихме: Флорио е изпълнил рецептата при аптекаря си, взел е петдесет таблетки. Повече от достатъчно, за да достигне нивото, регистрирано в кръвта на жертвата.

Бианки и Рейгън се спогледаха.

– Е, това е – каза Рейгън.

– Да – кимна Бианки. – Но той може да каже, че е изпил всичките. Точка.

– Да, но има нещо друго – каза Уонг, изпълнен със задоволство. – Според Макайвър Флорио мрази да пие лекарства. Някаква идея фикс. Докторът специално го попитал: „Ако ти ги предпиша, ще ги вземаш ли?“ и Флорио казал: „Да.“ И той написал рецептата. Защото Флорио казал, че ще ги пие. Но Макайвър си спомня, че бил скептично настроен.

– Флорио е бил пристрастен към наркотици. Не би пил психотропни вещества с лека ръка.

– Мразя такива неща – каза Бианки. – Те не могат да стоплят съдебните заседатели и дават на адвокатите зелена светлина.

Но Рейгън се бе захилил като хрътка на следа.

– Би трябвало да държи хапчетата в апартамента си, нали така? Значи трябва да знаем дали още са там. Ако не са, значи ги е дал с питието на жена си преди лягане. – Когато се обърна към Бианки, враждебното му лице грееше победоносно. – Какво ще кажеш за това? Все още ли си мислиш, че малката Терез го е направила? Изглежда, че през цялото време таткото е бил злодеят, а?

– Може би – въздъхна Бианки. – Но все още не съм напълно убедена.

– Защо, за бога? Ти какви илюзии храниш за този човек?

Тя се замисли.

– Е, поне заради едно нещо – начинът, по който е извадил децата си от пожара, е доста героичен, Ал. Щом ги обича толкова много, че да рискува живота си, защо ще му трябва да ги излага преди това на такава опасност? И ако той `и е дал свръхдозата, можел е просто да я остави да умре, докато спи, да се задави в повърнатото, каквото и да е. Тогава ние изобщо нямаше да водим разследване. Да подпалиш цяла къща, е доста ненормален начин да убиеш някого.

– Подпалването е любимо средство, Карла. Знаеш го. Това е единственото престъпление, което унищожава уликите против себе си. И е много сладко, дето е пристигнал точно навреме, за да спаси децата си, но не и жена си. Той сам е поставил алармата, така че пръв да може да разбере, когато има пожар или влизане с взлом. Откъде да знаем, че устройството не му е позвънило петнайсет минути преди да позвъни в пожарната? Откъде да знаем дали не е обмислил всичко като военна операция? Той е бил войник, саботьор.

Карла Бианки бавно кимна.

– Трябва да установим мотива, Ал. Засега разполагаме само с някакъв миш-маш от лоши предчувствия.

– Ще го хванем – обеща Рейгън. – Ще го хванем.

– Кога пак ще разпитвате Флорио? – попита Уонг.

– Вдругиден – каза ведро Рейгън. – Съдебният лекар освободи трупа вчера. Погребението е утре. Ще се видим на следващия ден.

Катманду

– Няма начин да ускорим лечението – каза твърдо доктор Мохан Синкх. – Гипсът трябва да остане. Ти си лекар, знаеш го не по-зле от мен. А да тръгнеш обратно за Америка в това състояние – дума да не става. Може да си съсипеш коляното и да трябва да ходиш с бастун до края на живота си. – Мохан Синкх бе пооправил английския си в разговорите с Ребека и много се гордееше с лекотата, с която говореше. Вече си говореха на малко име и се сприятеляваха все повече. – Разстроеният `и вид го натъжаваше. – Какъв, за бога, е проблемът? Нямаш ли вяра на лечението?

– Не е това.

– Тогава защо толкова много искаш да се върнеш в Америка?

Тя помълча малко.

– Мохан, преди тринайсет години родих дете. Бях само на седемнайсет. Чувствах, че не мога да го задържа, затова го дадох за осиновяване. Сега нещо ужасно се е случило с момиченцето и аз трябва да отида при нея.

Синкх седна.

– Беше ли омъжена? – попита той.

– Не. Омъжих се по-късно. Не за бащата на детето ми. Омъжих се за друг, лекар, но бракът ни не продължи дълго. Когато родих бебето, дори не бях още зрял човек.

– И какво се е случило с детето ти?

– Новата `и майка е умряла. При пожар.

Бадемовите очи на Синкх станаха сериозни.

– Това е много лошо.

– Ужасно е. По-лошо, отколкото можеш да си представиш. – Ребека взе броя на „Тайм“ и му го подаде. – Имало е и други пожари. – Ръката `и трепереше, а гласът `и бе нестабилен. – Сериозни пожари. Таблоидите твърдят, че дъщеря ми е пироманка. Пишат, че е убила майка си. – Не можа да продължи, гърлото `и се бе стегнало.

Синкх взе списанието и бавно прочете статията. Когато свърши, си свали очилата и я погледна сериозно.

– Какво смяташ да правиш?

– Трябва да отида при нея.

– И какво би постигнала с това?

– Мога да я утеша – каза Ребека. Въпреки самоконтрола `и, сивите `и очи плуваха в сълзи.

– Мислиш ли, че ще ти я върнат?

– Не, не мисля. Просто ми се струва, че в този момент тя има нужда от мен. Няма майка и те ще я разпнат на кръст.

Сърцето на Синкх бе натежало. Беше се надявал, че тя ще остане в Катманду поне за част от физиотерапевтичните процедури. Надяваше се, че вниманието му към нея, ограничено от етикета на отношенията между лекар и пациент, би могло да се задълбочи и да прерасне в нещо повече. Сега се страхуваше, че мечтите му са били напразни. Разбираше, че тя няма да се възстановява в Непал и не ги очаква нежен есенен роман. Тя ще се втурне към дома си, ако е необходимо дори на патерици, веднага щом `и свалят гипса.

– При сегашната бъркотия пристигането ти може повече да навреди, отколкото да помогне.

– Може. Но аз вярвам, че бих могла да помогна.

– Момичето знае ли коя си?

– Не знам – отвърна Ребека. – Съмнявам се. Бяха се погрижили да ме откъснат от нея. Законът не ми позволява изобщо да се доближавам до нея без съгласието на осиновителите.

– В такъв случай как смяташ да се появиш при нея?

– Не знам. Все ще измисля нещо.

– Ами ако детето наистина е отговорно за това ужасно престъпление? – попита той. – Да не би да искаш да отидеш при нея, за да поемеш част от вината `и?

Лицето `и стана мрачно, никога не го бе виждал такова.

– Вина? – повтори тя дрезгаво. – Мохан, ако едно тринайсетгодишно момиче извърши такова нещо, то е, защото е било систематично травматизирано години наред. Не заради някакъв генетично вроден дефект.

Синкх поклати глава, което можеше да значи и съгласие, и несъгласие.

– Искаш да кажеш, че детето ти е било по някакъв начин малтретирано? Но ако тези господин и госпожа Флорио толкова силно са искали деца, че са решили да си осиновят, се предполага, че би трябвало да бъдат добри родители.

Тя леко сви рамене.

– Може да са искали деца по нездрави причини. Ненормални причини.

Той потъна в размисъл.

– Семейството ти ли те накара да я дадеш за осиновяване?

– Не. Решението беше изцяло мое. Взех го много преди тя да се роди. Исках да стана лекар. Имах амбиции. Не исках да се отклонявам от тях.

– А бащата на детето?

– И той беше на същото мнение.

– Ти обичаше ли го? – попита Синкх.

– О, да. Райън е прекрасен човек. Беше много нещастен от това решение. И с двамата беше така. Но всичко стана случайно. Нито той, нито аз искахме да се женим. Не и тогава. Беше дори по-амбициозен от мен. Когато забременях, и двамата не искахме брак и деца за още много, много време напред. Решението да оставим детето за осиновяване беше взаимно.

– Виждаш ли се още с него?

Ребека млъкна.

– Не съм го виждала от години. Той стана педиатър. Ожени се преди няколко години, горе-долу по същото време, когато и аз се омъжих. Не знам дали има деца.

– Избрал е същата специалност като теб?

Усмивката `и беше пълна с болка.

– Може би е имал същите мотиви като мен, кой знае?

– Не мислиш ли, че би трябвало да поговориш с него? – попита внимателно Синкх.

– С Райън?

– Той е баща на детето. И казваш, че някога си го обичала.

Ребека поклати глава, без да отговаря. Преди няколко години Райън `и бе изпратил едно дълго страстно писмо. Беше се оженил и след това развел и сега работеше в детската болница в Монтърей, Мексико. Бе поискал да се видят пак. Между редовете на писмото тя прочете дълбокото му чувство към нея. Споменаваше за ужасната грешка, която са допуснали, за нуждата да излекуват раните от миналото.

Но това писмо пристигна практически в навечерието на сватбата `и с Малкълм Бърнс. Тя му отговори доста неангажиращо, не искаше да се връща към болезнения спомен. Искаше да му внуши, че се опитва да намери щастието си и да преустрои живота си, но с друг мъж. Знаеше, че беше успяла да предаде това послание. Оттогава той повече не `и се обади.

Синкх я наблюдаваше. Очите `и сега бяха ясни. Нито се самосъжаляваше, нито бе изпаднала в сантименталност.

– Срещала ли си се с осиновителите, тези господин и госпожа Флорио? – попита той.

– Само с жената.

– Не и със съпруга `и?

– Не.

– Значи не знаеш нищо за тях.

– Хората от агенцията ги бяха проверили много внимателно. Гарантираха за семейство Флорио. Агенцията имаше добра репутация. С Райън дълго и мъчително търсихме, докато намерим такава, на която можем да се доверим.

– И повече не си виждала детето си?

– Не.

– В нашето общество това не би било нормално. Ние сме много открити за такива неща. В Непал има много осиновени деца. На тях винаги им се казва кои са биологичните им родители. В повечето случаи те се срещат с тях всеки ден и знаят всичко за тях.

Ребека направи слаба гримаса.

– Това е много похвално, Мохан. Нашето общество е малко по-различно. Ние покриваме всичко под було. Нарича се поверителност.

Той беше явно отблъснат.

– И какво му е хубавото на това? Тези неща не са срамни.

– За нас са. Освен това е станало преди тринайсет години, а тогава поверителността беше задължителна. Агенцията предприе юридически действия, за да затрудни повторното ни появяване с Райън в живота на детето. Подписахме документ, че се задължаваме никога да не се свързваме с детето без тяхно съгласие. Те дори не искаха да знаем кои ще са новите `и родители, но аз настоях да се срещна с майката. Исках да зная при кого отива Терез. Оригиналният акт за раждане беше запечатан. Може да бъде отворен само по нареждане на съда. Беше издаден нов, в който пишеше, че детето ни е на семейство Флорио. И много други неща бяха направени, за да ни бъде пресечен обратният път.

– Тогава консултира ли се с адвокат?

– Никой не спомена подобно нещо по онова време – каза тя мрачно. – В общи линии двамата с Райън се съветвахме един друг. Което значи, че плачехме много. Цялото внимание бе съсредоточено върху осиновителите. От агенцията често говореха за тях като за „клиентите“. Ние с Райън не бяхме клиенти. Бяхме просто средства за възпроизводство и нашето бебе беше стоката.

– Доста разрушителен подход. – Пейджърът на Синкх пищеше настойчиво. Обикновено много се гордееше с това приспособление, но сега стана и го изключи раздразнено. – Ще поговорим по-късно. – Той вдигна към нея показалец. – Никакво ставане, Ребека. Коляното ти няма да издържи тежестта. Опитай се да умириш духовете.

Загледа се в него, докато се отдалечаваше, мислите `и още бягаха към миналото. Терез беше на осем дни, когато с Райън я дадоха за осиновяване.

Сега вече Ребека знаеше, че с Райън писмено се бяха отказали от права, които трябваше да си запазят. Бяха се подложили на изключително емоционално изпитание с надеждата, че ще забравят детето си, но всъщност мисълта за това дете щеше да ги преследва до края на живота им.

Ако бе настояла за някакъв достъп до дъщеря си, щеше да е много по-добре и за двамата. Вместо това бе погребала бомба в сърцето си и в сърцето на детето си. Дали тази бомба най-накрая не бе избухнала в Сан Франциско? Не би могла да си признае този ужасен страх дори и пред грижовния Мохан Синкх.

Години наред сънуваше детето си. В сънищата `и то плачеше гневно и тъжно за нея и я обвиняваше, че му е откраднала самоличността. Болката беше непоносима.

Ребека бе специализирала педиатрия. Докато учеше усилено, разбра, че за детето съществува голяма възможност да научи истината, дори осиновителите `и да са я запазили в тайна, и че такова разкритие може да подейства разрушително. В най-добрия случай може да повдигне у момиченцето въпрос, който, оставайки без отговор, би я преследвал цял живот. В най-лошия можеше да я хвърли в емоционален хаос и празнота, които да я подтикнат към отчаяни действия. Дали това се бе случило сега в Сан Франциско?

Изведнъж ужасно `и се прииска да поговори с Райън. Нуждаеше се от неговата мъдрост, чувствителност и внимание. Но с него ги деляха океаните на пространството и времето. Някога си бяха принадлежали, но оттогава мъдростта и вниманието му са били насочени към други.

Изтощена от мисли, тя затвори очи и остави сънят да я пребори.

Следобедната закуска на Ребека пристигна в две купи, едната съдържаше сравнително непикантно вегетарианско къри, а другата – яхния от гъби с черни обли шапчици, подправена обилно с чесън. Въпреки че Ребека не знаеше, и двете идваха от дома на Мохан Синкх, където бяха приготвени от роднините му за бедната американска жена, която си нямаше наблизо никой да се грижи за нея. Беше безразлична към храната и към усилията, които бяха положени за нея. Беше прекалено погълната от мислите си. Изяде по няколко хапки от всяка купа и отчупи няколко трохи от хляба.

Когато притъпи глада си, отблъсна таблата от скута си. Движението напрегна крака `и и остра, пронизваща болка премина през коляното `и.

Ребека си мислеше за Барбара Флорио. Не я бе харесала особено. Агенцията се мъчеше да прикрие колкото е възможно самоличността на осиновителите. Ребека знаеше, че се опитват да изгорят всички мостове, по които тя би могла по-късно – неканена и нежелана, да се върне при Терез. Но тя усърдно настояваше да се срещне с майката, иначе заплашваше, че процедурата няма да се задейства. И така неохотно бяха уредени две срещи.

По време на краткото им общуване Барбара Флорио се стараеше да впечатли Ребека с прекрасния живот, който очакваше нероденото `и дете. Разговорът се въртеше около богатствата и привилегиите. Барбара Флорио бе предположила, че девойката произхожда от бедно семейство, което според Ребека беше естествено. И през ум не `и минаваше, че и самата Ребека произлиза от богата и видна фамилия.

При втората им среща Барбара Флорио се бе опитала да предложи пари на Ребека, като настояваше да плати сметките и да остави „малко джобни пари за теб, скъпа“. Гордата и страдаща Ребека тогава прекъсна набързо срещата и повече не пожела да я види. Въпреки че бе осъзнала, че изброяването на собствеността бе по-скоро да `и даде увереност, отколкото перчене, тя бе обидена от материализма, демонстриран от жената. За малко да се разколебае относно семейство Флорио. Чак по-късно `и хрумна, че на Барбара Флорио отчаяно `и се е искало да се представи в положителна светлина, но не е знаела как да го направи. Хората от агенцията `и разказаха за безкрайните лечения на госпожа Флорио, с които се е опитвала да си роди собствено дете, за отчаяното `и желание да стане майка.

А сега бе умряла по ужасен начин, изгаряйки в пожар.

Най-страшният от всички начини да умреш. Най-агонизиращият, най-болезненият. Гледката не излизаше от ума `и и от нея `и призляваше. Медиите очевидно се опияняваха от предположението, че Терез Флорио, проблемното тринайсетгодишно момиче, палещо разни неща за забавление, е причинило пожара, който е убил осиновителката `и. На Ребека `и се гадеше, че някой би могъл да сметне подобен факт за пикантен, но явно за доста хора беше така.

Тя притвори очи, измъчена от представата за пожара. Пламъци, отразени в детски очи. Детски пръсти, палещи клечка кибрит. Детски писък.

Сан Франциско

Гробът на Барбара Флорио, дискретно покрит със зелено платнище, бе разположен на великолепно място на един от най-високите нови парцели на гробището. Оттам се откриваха панорамни гледки към града и залива отвъд него. Под слънчевата светлина на късното утро колоните на моста „Златната порта“ блестяха ярко. Макар че днес портата не беше от злато, а обвита в облаци. Силен североизточен вятър шибаше водната повърхност и от дълбините на океана се вдигаше ледена вода. Студеното течение гонеше треперещите плувци към брега и охлаждаше топлия тихоокеански въздух, който се кондензираше в гъста кремообразна мъгла, стелеща се непрестанно към сушата и заливаща долините.

Кортежът пристигаше. Бианки и Рейгън, които бяха дошли по-рано, гледаха как черните лимузини пълзят нагоре по хълма. Рейгън дръпна за последен път от цигарата си, хвърли фаса и закопча якето си.

– Ето ги – каза той.

Процесията плъзна от лимузините навън и се насочи към мястото. Една-две по-възрастни жени вече бършеха лицата си с носни кърпи, явно бяха плакали по време на заупокойната меса. Отскубнало се дете лудуваше отзад, докато бавачката и родителите не отидоха да го върнат в правия път. Пристигналите нарочно не обръщаха внимание на полицаите, защото ги бяха разпознали и не искаха да се припомня за зловещия и нелицеприятен начин, по който Барбара Флорио беше загинала.

– Ето я и тежката артилерия – каза Рейгън. Пристигна тъмночервен „Сатурн“. Паркира и от него слязоха Луис Щиглиц и Дейвид Кендал, придружени от Ленард Мур, шеф на отдел „Подпалвания“. Бианки и Рейгън отидоха да ги посрещнат. Стиснаха си дискретно ръцете.

Мур разглеждаше наоколо.

– Е, днес тук се е събрал каймакът на градското общество. Истинско светско погребение.

– Говорихте ли с Флорио тази сутрин? – Рейгън попита Мур.

– Все още не. Имаме среща утре. Подали сме молба до съда за разрешение да вземем двете момичета за разпит. Съдията ще иска междинна психиатрична експертиза. Ако Терез изнесе пак малкото си представление, съдията няма начин да откаже. Тогава ще можем да отведем и двете момичета някъде, където Бранспет ще може да рови колкото си иска.

– Страхотно. Къде са момичетата?

– При баща си, в неговия апартамент. Семейният лекар им е предписал някакви успокоителни, защото и двете не можели да спят добре. Миналата нощ прекараха в къщата на Тихоокеанските възвишения.

– Където е умряла майка им? Що за идея?

– Очевидно така са искали.

Гробището вече беше пренаселено с хора и огласено от внимателно приглушени разговори. Повече от сто души бяха пристигнали да видят как ще погребат Барбара.

Катафалката бе паркирала под разперените клони на огромен кедър. Полицаите млъкнаха и загледаха как вдигат ковчега и го понасят към гроба след един млад католически свещеник. Нямаше и следа от Майкъл Флорио. Бианки усети, че `и се гади.

– Къде е Флорио? – попита тя. – Не го виждам.

– Аз също – каза Рейгън. – Може да е някъде отзад.

Тя разгледа облечената в черно тълпа, но не видя високата фигура на Флорио. Нито пък момичетата. Тя хвърли поглед към Рейгън. Очите им за миг се срещнаха. После тя забърза през гробището, като си пробиваше път през опечалените към свещеника. Стигна до него, преди той да доближи гроба, и го докосна по ръкава.

– Отче – каза тя с тих глас, – Майкъл Флорио и дъщерите му още ги няма.

Той вдигна поглед, по-скоро шокиран, отколкото ядосан от намесата `и.

– Коя сте вие?

Тя му показа значката си.

– Казвам се детектив Карла Бианки. Работя по случая с госпожа Флорио.

– Тогава би трябвало да знаете, че господин Флорио и дъщерите му няма да присъстват на погребението. А сега, моля ви...

– Защо?

Той нервно прелисти страниците на молитвеника си.

– Моля ви. Трябва всеки миг да започна службата.

– Защо? – настояваше тя.

По гладките бузи на свещеника изби червенина.

– Не искат.

– Бяха ли на месата? – попита тя. Свещеникът поклати глава, почти безсловесен от гняв. Гласът му беше задавен.

– Не пожелаха.

– Кога ви казаха, че няма да дойдат?

– Снощи. А сега, ако обичате, оставете ме да започна службата...

– По кое време снощи?

– Около десет. Наистина настоявам. Нямате право.

– Съжалявам – каза тя и бързо се отдалечи.

Свещеникът се настани с отворения молитвеник в ръка до покрития гроб. Настъпи тишина. Той прочисти гърлото си и започна да говори с висок глас, последван от приглушеното „амин“ на опечалените. Любопитни очи проследиха над почернените рамене и изпод тъмните воалетки Бианки, докато се отдалечаваше.

Лицето `и бе мрачно, когато се върна при групата полицаи.

– Няма го тук – каза тя кратко. – Нито Терез и Девън. Обадил се снощи около десет на свещеника, за да му каже, че няма да дойдат. Ти говори с него тази сутрин, нали, Ал?

– По телефона. Обадих се да проверя подробностите около погребението. Нищо не спомена за отсъствие.

– На мобилния му телефон ли се обади? – попита Бианки.

Настъпи тишина.

– Обади му се пак – нареди Мур.

Рейгън извади от джоба си телефон и набра номера. Очите на енориашите бяха впити в него, някои гневни, други заинтригувани, и реакциите им бяха противоречиви. Рейгън набра няколко номера и всеки път промълвяваше по няколко думи, накрая поклати глава.

– В момента не отговаря на никой от телефоните си. Помолих Уонг да провери къщата.

Свещеникът държеше съд със светена вода. Сега говореше нещо напевно на латински, което без съмнение би имало тържествен ефект, ако петимата полицаи не разсейваха хората. При това положение гласът му трепереше и той звучеше сякаш претупваше цялата работа.

Церемонията беше почти към края си. Далечното трополене на лифта долиташе до тях през неподвижния въздух. Върху нечия изумрудена ливада забръмча тревокосачка. От океана продължаваше да се стеле мъгла. Почти беше погълнала моста „Златната порта“. Над гъстото море от пара стърчаха само кулите на стълбовете.

Започнаха да спускат ковчега в гроба. Свещеникът довършваше последните латински изречения и пръскаше светена вода върху снишаващия се бронзов сандък.

Тишината бе прорязана като с нож от иззвъняването на мобилен телефон. Рейгън припряно извади апарата си от джоба и отговори кратко. После се обърна към останалите.

– Уонг каза, че Флорио е изчезнал – съобщи той. – Момичетата също. Не са в къщата.

– Колата му там ли е?

– Все още е паркирана отвън. Тръгнали са по някое време през нощта. Сигурно е взел Терез и Девън със себе си.

– Сега ли ще изпаднем в паника или по-късно? – попита иронично Карла Бианки.

– Как се е промъкнал покрай ченгетата? – попита яростно Рейгън. – Можем веднага да поискаме общонационално издирване.

– Нека да отидем до къщата и да огледаме, преди да направим нещо прибързано – каза Мур.

Ковчегът на Барбара Флорио бе спуснат на мястото си за вечен покой и мрачен старец в костюм с английска кройка пристъпи напред и хвърли шепа пръст отгоре му.

Ленард Мур се прекръсти и махна с ръка на останалите.

– Да тръгваме.

Обгорялата част на къщата бе отделена с мушама и очевидно строителите вече бяха започнали работа. Домът беше толкова голям, че част от него можеше да изгори и пак да остане достатъчно място за живеене. Една прислужница ги пусна да влязат през главната порта и ги поведе към хола. Масата в центъра на стаята бе отрупана с множество изтънчени закуски за опечалените, гарафи от гравирано стъкло, пълни с шери, и прекрасни бели лилии. Беше прекрасно, но още миришеше на дим.

Икономката госпожа Де Кастро беше на погребението и очевидно бе избързала да се върне със същата скорост като полицаите, за да посрещне опечалените. Тя прие детективите с някаква смесица от опърничавост и горделивост. Очите `и бяха силно подути от плач, но лицето `и бе непроницаемо. Беше облечена изцяло в черно. Една прислужница със същия латиноамерикански вид и също силно подута от плач стоеше зад нея с плътно скръстени ръце и толкова колосана престилка, че бе станала твърда като броня. В далечината се суетеше някакъв мъж, явно помощник-градинар, в случай че потрябваше.

– Кога тръгнаха? – Ленард Мур попита госпожа Де Кастро.

– Не мога да съм сигурна. Прибрах се в стаята си в осем и трийсет и гледах телевизия, докато заспя. Това трябва да е било към десет и половина. Когато станах сутринта в седем, тях ги нямаше.

– И не чухте никакво раздвижване?

– Бях пуснала телевизора високо – отвърна тя. – С едното ухо съм малко глуха.

– Господин Флорио не ви ли спомена, че не смята да присъства на погребението на съпругата си?

– Не.

– Не видяхте ли, че си стягат багажа?

– Господин Флорио донесе от апартамента си една чанта. Малка чанта. Трябва да я е взел със себе си, когато е заминал.

– Ами Девън и Терез?

Тъмните `и очи блеснаха.

– Не съм имала време да преглеждам нещата им. Не бих могла да знам.

– Може би ние бихме могли да проверим?

– Имате ли заповед за обиск? – попита госпожа Де Кастро и настръхна като лъскав таралеж.

– Госпожо Де Кастро, опитваме се да разберем какво се е случило с Терез и Девън. Тревожим се за тях.

– Щом са с баща си, Терез и Девън са добре – каза госпожа Де Кастро рязко. – Няма да ви оставя да тършувате из къщата, особено сега.

– Бихте ли накарали някого да провери? – помоли внимателно Бианки. Също така добави и милата си усмивка.

Госпожа Де Кастро съвсем малко се посмекчи. Тя изстреля нещо на испански през рамо към прислужницата, която веднага се изниза.

– Тя ще провери. Може би вие, дами и господа, ще благоволите да изчакате в кабинета на госпожа Флорио?

– Разбира се – каза Мур. – Не искаме да пречим повече от необходимото.

Коридорът бе започнал да се пълни с опечалени. Те последваха величествения гръб на госпожа Де Кастро. За Бианки това бе знак, че зад привидната си въздържаност госпожа Де Кастро е била деен съучастник на измъкването на Майкъл Флорио и дъщерите му от къщата, което е останало незабелязано, въпреки не чак толкова дискретно паркираната полицейска кола на улицата.

„Кабинетът“ на госпожа Флорио беше една женска всекидневна, пълна с хубави дрънкулки. Покойницата беше писала върху резбовани орехови писалища и луксозни бюра. По стените, облепени с тапети от милирана хартия, висяха пастелни портрети на членовете на семейството, подписани от самата Барбара Флорио. Картините `и имаха качества. Сред тях имаше и прекрасен шарж на Майкъл Флорио. Явно се бе опитала да представи съпруга си романтично дяволит като Хийтклийф, но щрихите бяха резки и неточни и цялостното впечатление беше мрачно и страховито. През големите прозорци, разточително засенчени с бежова коприна, се виждаше панорамна гледка на ливада, простираща се до голямата задна градина.

– Просто са излезли през задната врата – каза Мур.

– Точно така са направили – обади се и Рейгън и се присъедини към Карла Бианки и Луис Щиглиц до прозореца. – Зад градината тръгва алея, която стига до Дивисадеро. Сигурно там го е чакало паркирано друго превозно средство.

– Ако е тръгнал снощи рано, значи вече е спечелил осемнайсет часа, за да се покрие.

Колосаната прислужница, която се казваше Емилия, влезе в кабинета.

– Нито една от вещите на Терез и Девън не липсва – каза тя.

– Дори и четките за зъби?

– Нищо, госпожо.

– Благодаря ви – каза Бианки. – Те са имали свои вещи и в апартамента на баща си, нали?

Прислужницата кимна.

– Да, госпожо.

– Благодаря ви.

– Господин Монтроуз иска да поговори с вас, господине.

– Рандолф П. Монтроуз Трети е бащата на госпожа Флорио – промърмори Мур към останалите.

– Какво представлява?

– Богат, консервативен, влиятелен.

– Страхотно.

Вратата на кабинета се отвори и влязоха двама мъже. Единият беше мрачният старец, който пръв хвърли пръст на гроба, другият приличаше на него достатъчно много, за да му е син. И двамата бяха бледи и изпити.

По-възрастният Монтроуз не се церемонеше с формалностите.

– Да приема ли, че не ви е уведомил предварително? – попита той Джошуа Уонг с тънък дрезгав глас.

– Че няма да е тук днес ли? Не, господине. Казвал ли е нещо на вас?

– Разбира се, че не. Разбрахме в църквата. – Рандолф П. Монтроуз III ги изгледа зверски със зачервените си очи. – Е? Това изяснява всичко, нали?

– Какво по-точно имате предвид? – попита предпазливо Уонг.

– Не ме правете на глупак – каза старецът с поразителна енергичност. – Бягството му си е чисто признаване на вината. По дяволите! По дяволите, внучките ми са с него. Ще поискате ли заповед за арест?

– Ще реша това до края на деня, господин Монтроуз. Ако вие...

– До края на деня? – каза синът с горчив носов глас. – Той до довечера ще е в Бразилия.

– Не можем да сме сигурни, че господин Флорио иска да избяга – каза Уонг, като се опитваше да бъде едновременно твърд и учтив.

– Нормално ли е човек да се измъква незабелязано от къщата си по тъмно? – попита Монтроуз. – Нормално ли е човек да не присъства на погребението на съпругата си и да не позволи и на дъщерите си да присъстват? Нормално ли е всичко това, когато полицията все още разследва смъртта `и?

– Не, господине – призна Мур.

– Взел е Терез и Девън със себе си – повтори старецът. Вдигна треперещите си пръсти към устата си, единственият знак, който издаде, че под гнева му се криеше мъка. – Бедните деца. Той и тях ще убие.

– Защо говорите така, господин Монтроуз? – попита Бианки.

Рандолф рязко се извърна към нея и `и заприлича на някаква възрастна хищна птица.

– Той вече уби дъщеря ми – каза Монтроуз. – Убийството на Терез и Девън не е ли следващата логична стъпка на лудостта му?

– Смятате, че е луд ли? – попита тя.

– Той е много опасен човек – намеси се синът. – Виждали ли сте досието му от Виетнам? Той практически е военнопрестъпник.

– Някога заплашвал ли е дъщеря ви? – попита тя. – Споменавал ли ви е някога, че има намерение да нарани нея или момичетата?

– Нямаше нужда – каза мрачно Монтроуз. Той вдигна кокалестата си ръка и щракна с палец и показалец. – Ще ги очисти ей така като нищо. Знаехме си. И той знаеше, че ние знаем. За закоравял убиец, който е живял със седмици в онази гъмжаща джунгла и е убивал и обезобразявал, мислите ли, че би било проблем да очисти една жена и две момичета?

– Да не искате да кажете, че заплахата е прозирала във всичко, което е правил или казвал? – продължи да го притиска тя.

– Такъв човек – каза синът мрачно – няма нужда да отправя заплахи. – Това, което представлява той, вече е заплаха за всеки, който го ядоса.

– И той е бил разгневен на госпожа Флорио?

По-възрастният Монтроуз обърна орловото си лице към Бианки.

– По-добре си напишете домашното, детектив – каза той строго. – Нямам намерение да превръщам разговора ни в пресконференция във ваша полза. Току-що погребах единствената си дъщеря. – Той се обърна към Мур. – Незабавно поискайте заповед за арест и го докарайте тук. Приятен ден.

Рандолф П. Монтроуз и синът му кимнаха едва забележимо и излязоха от стаята. Бе показал пълен контрол над положението.

– Ще искаш ли заповед за арест? – Ал Рейгън попита Мур.

– Ще говоря със съдията по обяд. Докато не намерим някакво явно доказателство, се съмнявам, че той ще прояви особен ентусиазъм. Или че изобщо ще постигнем нещо.

– Той е избягал от правосъдието – каза мрачно Рейгън. – Ако питате мен, вероятно е въоръжен и опасен.

– Не се пали толкова, Ал.

– Ще трябва да го обмислим – каза Бианки и пресече невъздържания отговор, който партньорът `и се канеше да даде. – Много работа трябва да свършим, преди да се явим на предварително изслушване за даване на ход на делото.

Вратата на кабинета се отвори и пак се затвори и през нея долетя сподавеният шум от погребалния прием в предната част на къщата. Мур тежко въздъхна.

– Мисля, че ни дадоха свободно.

Катманду

– Имаш гибелния западен навик да мислиш повече, отколкото е добре за теб – каза Мохан Синкх.

– Какво друго би трябвало да правя? – каза тя задъхано, докато стискаше дръжката на уреда за упражнения над леглото `и. – Да се побъркам ли?

– Не казвам, че не трябва да използваш мозъка си, Ребека – отвърна той. – Имам предвид, че го използваш по погрешен начин. Трябва по-малко да мислиш, а повече да медитираш.

– Така ли?

Синкх усмихнато я гледаше как се поти. Той лично следеше ежедневните `и физически натоварвания и дихателни упражнения. Въпреки това през последните три седмици тя бе отслабнала поне с пет килограма. Прекрасното `и тяло бе изтъняло, кожата `и бе станала прекалено бледа. За жена с динамичен живот като нея това залежаване сигурно се бе оказало мъчително.

Беше се опитвал да я научи да медитира с надеждата, че ще `и помогне да понася по-леко затвора си. Тя така и не усети трика, вместо това уроците възпламениха някои според него приятно оживени спорове за разликите между западната и източната мисъл. Но днес на нея не `и се спореше. Беше неспокойна, сивите `и очи постоянно се взираха в прозореца и бягаха от неговите.

– Твоята медитация не ми помага, Мохан – каза Ребека задъхана. – Твоята медитация предполага примирение. Приемане на статуквото. Опитах. Смятах, че ще се науча да се примирявам. Но не помогна. Беше ужасна грешка. Този път имам нужда да постъпя така, както ми диктува сърцето.

– Бих искал да мога да те разбера, Ребека – каза той с въздишка.

– Нямаше да ме харесваш много, ако можеше да ме разбереш.

– Мисля, че дори бих те... – Той прехапа езика си, за да прекъсне изплъзващите се предателски думи. – ...уважавал повече. Продължавай. Ще се върна след пет минути.

Ребека видя избилата по страните му червенина, когато се обърна и бързо се отдалечи. Не бе убягнало от вниманието `и, че внимателният непалски лекар доста си бе паднал по нея, дори може би се бе влюбил донякъде. Знаеше, че заминаването `и го натъжава. Но точно сега изобщо не `и беше до романтика.

Не бе имала много късмет с мъжете. Никога не се бе преструвала, че обича Робърт Уорън, въпреки че бяха приятели и интимни партньори. Мразеше определението „интимни“ партньори, но то бе единственото подходящо. Винаги бе избягвала думата „любовници“, сякаш се страхуваше от нея. Бракът `и с Малкълм Бърнс бе твърде кратък, за да се срамува от него. Пет месеца след сватбата вече живееха отделно. Напоследък рядко се сещаше за Малкълм. Но никога не го бе обвинявала за желанието му да избяга от безплодната пустош на брака им. Той се оказа прав във всичките си обвинения. Тя наистина бе хладна и отказваше взаимност. Наистина не можеше да се обвърже.

Като хвърляше поглед назад, на Ребека `и се струваше, че е била наистина щастлива, но за кратко, единствено с Райън Фостър. Този период още излъчваше в паметта `и топъл блясък. Бяха просто двама нещастни тийнейджъри на прага на зрелостта. Но времето, прекарано заедно, беше прекрасно. Може би заради младостта. Едно от онези вкусвания на нирваната, които животът ти позволява, преди да хлопне железният капан. Във всеки случай появата на Терез бе разрушила всичко това. Изоставянето на детето нарани и двамата твърде много, за да могат да продължат да бъдат заедно.

Бяха толкова убедени, че не могат да я задържат. Ами ако са сгрешили? Ами ако я бяха задържали, ако се бяха оженили и продължили да се борят заедно? Можеше ли животът им да се превърне в онова наслаждение, което бяха предвкусили за кратко? Можеха ли да избегнат мъката и страданията, които последваха?

Тринайсет години след като изостави детето си, Ребека Кери беше опитен специалист по педиатрия. Работеше в голяма болница в Лос Анджелис. Беше уравновесена и уважавана. Смяташе себе си за добър лекар, отдаден на пациентите си, бе готова да се учи, бе високо ценен член на първокласен екип.

Въпреки това всеки ден в лицето на болните деца, с които работеше, тя виждаше собственото си дете. Всяка нощ, когато се прибираше вкъщи от болницата, чувстваше празнота. Докато стана на трийсет, не беше успяла да заобича никого.

Дали беше същото и с Райън? Дали заради това и той, също като нея, не бе намерил щастие в брака си?

Нямаше смисъл от подобни предположения. Райън беше прекалено далече във всяко едно отношение. С това трябваше да се справи сама.

Сега Терез беше близо до възрастта, на която Ребека забременя. Ужасният огън, убил осиновителката `и, се бе разгорял точно когато мислите на момичето са били заети с тайните на женствеността: секса, майчинството, цикъла на живота. Сега бе най-вероятно да се замисли за собствения си произход. Сега бе най-вероятно да поиска да узнае истината.

И сега Ребека не можеше да я предаде отново.

Ами ако детето я отблъснеше? Ами ако момичето е огорчено, изпълнено с презрение или безразлично? Би ли могла да преживее подобна болка?

Ами ако детето е наистина болно – склонно към насилие, убиец? Ами ако трябва да се изправи пред истината за някакво наследствено зло?

Би ли могла да се справи с това?

Тежестта на екстензията намаляваше през няколко дни. Мохан Синкх свали и последния диск от нея и разряза гипса на бедрото `и с електрически трион. Внимаваше много да не нарани кожата `и, работеше съсредоточено, а тъмните му страни бяха пламнали.

– Готово! – След последната прашна експлозия той стигна до края на гипса. Сестрата, която освобождаваше въженцата, на които бяха закачени тежестите, се приготви да помогне на Синкх да раздели двете половини на гипсовата превръзка.

– Като някакъв дяволски пашкул – каза Ребека, като погледна към приспособлението, което бе държало крака `и седмици наред. – Чудех се какво ли ще се излюпи?

– Сега ще видим. Може да те заболи.

Ребека не можа да сдържи въздишката си, когато отлепиха превръзките от плътта. Лекарят ги сваляше с рязко движение една по една. Кракът на Ребека остана оголен.

Винаги се бе гордяла със силните си елегантни крака. Това белезникаво подпухнало нещо принадлежеше на някого друг. Синкх от своя страна грееше от щастие, когато опипваше капачката `и.

– Давам ти дума! Щом аз ти го казвам, значи работата е перфектна.

– Така ли мислиш? – попита тя.

– Виж колко добре е зараснало! – възкликна той. Претърколи бедрото `и настрани. – Боли ли?

– Изобщо. – Но усещаше по странен начин докосването му върху дълго седелия в превръзка крак.

– Няма зарастване накриво, нито скъсяване. Този следобед ще те заведем на рентген и хубаво ще го разгледаме.

Знаеше, че ако снимката не покаже добри резултати, може да изтърпи всичко отначало.

– Помогни ми да стана – нареди му тя.

– Не можеш просто ей така да скочиш от леглото – каза той през смях. – Кракът няма да издържи тежестта ти.

– Искам да стана – настоя тя. – За минута. – Всяка клетка на кожата `и изгаряше от нетърпение да се измъкне от това легло, да не е вече по гръб. Тя сграбчи слабите рамене на Мохан Синкх за опора. – Моля те, Мохан. Извади ме оттук. Нека само да отида до прозореца! Моля те!

Думите `и му напомниха за отчаяния начин, по който бе молила за бебето си, когато я докараха тук. Той кимна на сестрата. Двамата заедно помогнаха на Ребека да се изправи до седнало положение на ръба на леглото.

– Главата ми се върти – каза тя.

– Дишай дълбоко – нареди `и той.

Тя се подчини. Те я вдигнаха на крака. Беше равносилно на изстрелване в открития космос, тежестта бе невероятна.

– Колко е прекрасно – каза тя почти засмяна. – О, боже!

Синкх и сестрата я държаха изправена между тях. Чувстваше как сърцето `и, свикнало да изпомпва кръв в постоянно легнало положение, започва лудо да бие.

– О, кръвното ми налягане!

– О, боже! О, кръвното ми налягане! – повтори Мохан Синкх с доброжелателна ирония. – У теб заговори западният лекар. Можеш ли да преместиш единия си крак пред другия?

С усилие тя примъкна стъпалото си напред. Въпреки разочарованието, което изпита, като откри колко е слаба, тя се чувстваше приповдигната и замаяна. С куцане и подскоци успя да стигне с тяхна помощ до прозореца.

– Оставете ме за малко – помоли се тя. Те отстъпиха. Прехвърли тежестта от горната част на тялото си върху подпрените на перваза ръце и опря чело в студеното стъкло. Планините блестяха от белота в далечината. Пред нея се бе открил един нов свят. Пред очите `и се простираше Катманду, бедняшки, но страхотно романтичен. Отдолу се виждаше болничният двор с огромното смокиново дърво, протягащо клоните си. Една крава се бе вмъкнала вътре необезпокоявана.

Облекчението, което почувства, като стана от леглото, беше огромно. Сега оставаше само една крачка до отпътуването към дома, където щеше да намери детето си.

– Душ – примоли се тя. – Моля те, Мохан.

Той не беше съгласен.

– Ами ако се подхлъзнеш и паднеш?

– Повече няма да падам. Моля те.

– Много добре. Сестрата ще ти помогне.

– След това ще мога ли да се облека? – попита тя. От седмици наред носеше избелели зелени болнични нощници, които дори не `и стояха прилично, дума да не става за добре.

– В твоите дрехи? – попита той. Сърцето му беше натежало. Вече бе започнала да се изплъзва от ръцете му. След няколко дена красивата птичка щеше да разпери криле и да отлети над планините, оставяйки го ограбен. – Не виждам причина да не го направиш – каза той, като се преструваше на весел.

Тя се замъкна на патерици до душа. Начупените бели плочки и обикновените железни водопроводни тръби `и се сториха като двореца Версай. Сестрата `и донесе пластмасов стол, на който да седне, и калъп прозрачен миришещ на дезинфектант сапун.

– Ще се справя и сама – настоя тя и сестрата дръпна найлоновото перде, като я остави под течащия душ.

И двата `и крака бяха като варени макарони. Тя се изправи с мъка и се подпря под течащата струя. Беше истински рай да къпе собственото си тяло, застанала на собствените си два крака. Тя се мушна под водата, намокри си косата и я насапуниса силно. Струваше `и се, че тонове мръсотия се стичат от нея.

Ежедневните раздвижвания и дихателните упражнения бяха помогнали само донякъде. Бе отслабнала. Гърдите `и се бяха смалили и изглеждаха незначителни. Коремът `и бе хлътнал под ребрата, които стърчаха като на гладуващо дете. Винаги бе внимавала какво яде, тренираше упорито. Ребека се бе гордяла със силата и издръжливостта си, със здравите си крайници и заоблените си линии. Сега кожата `и бе залепнала по костите.

Тя спря душа и се отмести встрани. Над мивката имаше огледало. Тя избърса от парата един участък и се погледна. Мокри тъмни кичури коса бяха полепнали по бледото `и продълговато лице и безкръвните устни. Беше на трийсет, а изглеждаше като шестнайсетгодишна.

Треперещите `и крака вече не издържаха тежестта. Повика сестрата и тя влезе с кърпа в ръце. Когато я изсуши, поиска да `и донесат раницата и я отвори. Огромната чанта беше единственият `и багаж, който бе донесла в Непал. С Робърт бяха оставили по още един сак в хотела в Банкок, в който спаха по пътя за насам. Докато се върне в Банкок, имаше на разположение само дрехите за катерене. Но всичко бе по-добро от тези ужасни болнични нощници, които се отваряха в най-неочаквания момент и разголваха гърба `и. Разрови измачканите дрехи и, слава богу, откри бельо. Извади джинси, тениска и пуловер, които се бяха запазили в добър вид, въпреки че се бяха смачкали. Облечена за първи път от седмици наред, тя се върна на подскоци до леглото си с помощта на сестрата и се почувства изтощена, сякаш току-що бе изкачила Анапурна. Отпусна се на възглавниците и веднага заспа лек сън.

Ниските облаци и мъглата се стелеха от планината към долината на Катманду. Валеше силно. Дъждът плющеше непрестанно, понякога по-тихо, понякога с часове се изливаше с гръмотевичен шум. Стичаше се от стрехите по улиците и превръщаше оживените градски артерии в червени кални реки. Студът хапеше силно.

Всички туристи си бяха заминали вкъщи. Над Катманду се бе възцарил мир. Ребека се добра до двора, подпря се на патерицата и се сгуши в рамката на вратата с поглед, впит в дъжда.

Детето ми, детето ми, помисли си тя. Тук, на покрива на света, тя бе взела решение от изключителна важност. Сърцето `и пърхаше в гърдите като птица, нетърпелива да излети от тази дъждовна долина. Ребека стоеше трепереща на входа и гледаше как дъждът се превръща в лапавица, а после в сняг. Смокиновото дърво посивя, после побеля. Снегът се впиваше в лицето и очите `и, като снежинките я изгаряха за миг, преди да се разтопят по кожата `и. Ребека усети, че нещо у нея щракна като при смяна на скоростите. Беше готова да тръгне. Обърна се и закуцука навътре в болницата, за да намери Мохан Синкх.

Той беше в малкия си гол кабинет, седеше зад бюрото и се взираше в сплетените си пръсти.

– Никога няма да те забравя, Мохан – каза тя тихо.

Той вдигна очи. С усилие се изправи на крака и се усмихна ведро.

– Значи си готова да ни напуснеш, а?

Тя потупа патерицата, на която се подпираше.

– Аха. Аз и старото ми вярно товарно магаре сме готови да тръгваме.

– Да видя как вървиш – нареди `и той.

Тя се затътри по коридора, клатушкайки се около патерицата си. Погледът на Синкх проследи изправения `и гръб до гордо вдигнатата глава. Нямаше причина да остане тук. Нищо повече не можеше да направи за нея. Той я настигна и нежно сложи ръка на рамото `и.

– Върви си с мир, красива моя птичко – каза `и той на непалски. – Учи се отново да летиш.

Тя го погледна с въпросително премрежени очи.

– Какво означава това?

Той поклати глава усмихнат.

– Нищо.

Тя се наведе и го целуна по двете бузи.

– Благодаря за всичко, което направи за мен. Ти си много добър лекар.

– Разбира се. – Опитваше се да звучи весело. – Успех в начинанието ти.

– Благодаря. Имам чувство, че ще ми трябва.

Очите им за миг се срещнаха. Тя не искаше да плаче, но го стори.

– Не, не – каза разтревожен Синкх и затърси носната си кърпа. – Не е това начинът.

– Искрено е, Мохан. Никога няма да те забравя. Може би някой ден ще се върна.

– Ако не се видим тогава, ще се срещнем в някой друг живот. Така, както се срещнахме в този, а без съмнение и в предишни прераждания. Сега върви.

Той гледаше как се отдалечава. Тя стигна до дъното на коридора и отвори вратата. Обърна се за миг към него. После вратата се залюля и тя изчезна.

Високо над Монголия след прекалено много часове сън мозъкът `и най-накрая мина на по-ниски обороти. Галопиращите в главата `и мисли се успокоиха. Сънува Райън, натрапчив сън за времето преди тъгата, преди загубата на невинността. В съня си почувства докосването на ръцете му, усещането за сигурност, което `и даваше прегръдката му, чу смеха му. Сънуваше неща, които бяха правили заедно, както и такива, които никога не бяха правили.

После сънува последната им среща с обхваналото я чувство за безнадеждност, след като той си тръгна, чувство, което ставаше не само по-дълбоко с всеки изминал ден, но и по-далечно и незабележимо. Сънува живота си без Райън, дългата сива редица от дни, в които нямаше цвят, нито радост. Сънува как плаче и се събуди разнебитена.

След това спа, без да сънува, няколко часа, но когато се събуди, първата част от съня `и беше свежа в паметта `и, сладка като младостта, сладка като устните на Райън. Тя отвори очи, сърцето `и биеше силно.

Погледна часовника си, „Ролекс“ от злато и стомана, който си бе купила сама, след като бракът `и се разпадна. Три през нощта в Лос Анджелис. Часът на умиращата надежда. Тя вдигна щората на прозореца. Небето навън просветляваше и звездите избледняваха. Далеч под нея, докъдето очи виждат, се разстилаше сива облачна пелена, страна, направена от олово.

Накъде бе тръгнала? Към провал или към победа? Към изцелението или към нова тъга?