Робърт Силвърбърг

Книгата на черепите

Предговор от автора - специално за българското издание

Началото на 70-те години на XX в. бе революционен период в американското общество. Стари възгледи се преобръщаха с главата надолу и из страната се носеше гмеж от нови мирогледи и поведения. Убийството на Джон Ф. Кенеди през 1963 г. бе отприщило в нас центробежни сили. След това странната Виетнамска война, малката „полицейска акция”, която ескалира в сюрреалистична и непонятна борба, погълнала цялата морална и психическа енергия на страната, както и икономическата й същност в голяма степен, развихри период, в който пускахме косите си дълги, отхвърляхме конвенционалното облекло, за да навлечем шантави нови моди или да тръгнем съвсем голи, да експериментираме с променяща съзнанието дрога или с нови форми на сексуална свобода, да възприемем съвсем нов жаргон и, разбира се, безкрайно да се гневим на политиците, които ни бяха въвлекли, сякаш със затворени очи, в новия хаос, който бе ежедневната ни дажба. Беше време на… да, на лудост.

Научната фантастика, която винаги отразява културата на своята епоха, макар привидно да приема за свой предмет бъдещето, беше, разбира се, дълбоко повлияна от културната революция, която назоваваме Шестдесетте, но която в Съединените щати всъщност обхваща времето между 1966 и 1973 г. През тези години ние, писателите на научна фантастика, преживяхме собствената си революция. Това бе време, в което старият наративен стил на пълп списанията бе отхвърлен в полза на опит да се съчетаят утопичните, романтични дори теми на научната фантастика с методите на романистите от основното литературно русло… движение, което бързо бе етикирано като Ню Уейв.

Джудит Мерил, американски литературен критик, една от най-посветените му тълкувателки, характеризира основното намерение на писателите от Новата вълна като: „приложение на съвременни и понякога (макар и не в голяма степен) на експериментални литературни похвати спрямо типа съвременно/експериментално разсъждение, което е същината на научната фантастика”. Но, поясни тя, съдържанието на Ню Уейв е също толкова важно, колкото нейният стил: белетристика, взимаща под внимание неща като поп арта, студентския протест, новата сексуална революция, психеделиката и множество други прояви на глупаво звучащата фраза Flower Power (Силата на цветята)…”

Мнозина от писателите от Новата вълна бяха британци: Брайън У. Олдис, Дж. Г. Балард, Майкъл Муркок, Д. Г. Комптън. Но в Америка също, по онова време на буен кипеж, много утвърдени автори на научна фантастика, отегчени от ограниченията на старата НФ, също се възползваха от възможността да преоткрият себе си, без да съзнават, че се присъединяват към нещо, наречено Ню Уейв. Искаха просто да опитат нещо ново. Харлан Елисън, който бе написал много невзрачна литература в конвенционалния стил „пълп”, изведнъж се отприщи с такива смайващо сюрреалистични разкази като „Нямам уста, а трябва да пищя” и „Звярът, който крещеше любов в сърцето на света”, които му спечелиха съвсем нова репутация на литературен новатор. Джон Брунер, писател от Великобритания, чиято кариера бе съсредоточена основно в Щатите, обърна гръб на евтината космическа опера и написа такива необикновени книги като „Човекът цял” и „Курс към Занзибар”. Прозата на Фриц Лайбер, винаги мрачна и загадъчна, стана още по-мрачна и по-загадъчна. Същото стана и с тази на Филип К. Дик и Филип Хосе Фармър.

После треската и фурорът на Шестдесетте започнаха да заглъхват и мнозина от бившите културни бунтовници започнаха да търсят по-подреден и конвенционален живот. Научната фантастика отново отрази по-мащабните културни промени в обществото, като се върна към конвенционалните разказвачески формули и мрачните, наситени с хъс книги от периода на Новата вълна бързо бяха засенчени от праволинейната проза, дължаща вдъхновението си по-скоро на „Стар Трек” и „Звездни войни”, отколкото на Джеймс Джойс, Уилям Фокнър и Томас Ман. Нещата до голяма степен си останаха такива и до днес.

Означава ли това, че периодът на Ню Уейв от 1966-1973 г. беше едно ексцентрично и незначително отклонение в историята на научната фантастика?

Не. Ексцентрично може би, но не и незначително. Онези години бяха време на разюздани крайности в научната фантастика, както и в европейската и американска цивилизация като цяло, и като повечето литературни революции, Новата вълна произведе наред с малкото истинска класика много отвратителни нелепици. В реакцията си срещу баналността на старите белетристични модели писателите от Новата вълна понякога ужасно прекаляваха в своеволните си капризи и самоугаждане: някои от тях дори са готови да го признаят днес. Но едва ли може да се каже, че всичко беше напразно.

Дълготрайният ефект от шеметния период на Ню Уейв бе в неохотното приемане на факта, че научната фантастика би могла и би трябвало да е нещо повече от праволинейно подредения пълп-наратив, включващ конфликт между бегло характеризирани стереотипни фигури, който неизбежно води до победата на доброто над злото. За първи път в научната фантастика стана допустимо да се пишат сложни наративи за сложни хора, въвлечени в сложни умозрителни ситуации. На пълнотата на характерите, емоционалната дълбочина и богатството на прозата вече престана да се гледа като на нещо, което един писател трябва да отбягва, какъвто бе в общи линии случаят с научната фантастика през доминираната от списанията ера от първата половина на двадесети век.

Самият аз се оказах заразен от възбудата на Новата вълна, въпреки че никога не съм се смятал за последовател на каквото и да било революционно движение. Но кариерата ми ме отнесе в траекторията на Ню Уейв от ранната ми праволинейна проза за списания до такива необичайни творби от 60-те, като романите „Тръни” и „Син човешки”, и купищата експериментални разкази.

„Книгата на черепите”, която написах в края на 1970 и началото на 1971, бе продукт на втората половина от периода Ню Уейв. Белег за собственото ми двойствено, консервативно донякъде място в научната фантастика бе това, че макар да нямах никакви колебания в писането на една толкова необичайна по форма и тон (за научна фантастика) книга като „Книгата на черепите”, все пак изпитвах някакво смътно съмнение, вкоренен в НФ на пълп списанията от 40-те и 50-те, доколко книгата, която пишех, изобщо представляваше научна фантастика.

Дефинирането на научната фантастика е рискована работа, меко казано. Мисля, че знам какво е тя, но и като писател, и като редактор, понякога съм нарушавал дефиницията си. Въпросът е, както е казал писателят и критик Дамън Найт, какво точно сочим, когато посочим нещо и го наречем „научна фантастика”? Мога да я определя посредством детайлите: разказ за роботи е научна фантастика, разказ за междупланетно пътешествие е научна фантастика, разказ за машина на времето е научна фантастика и пр. и пр., като трупам множество специфични случаи с надеждата, че ще се обединят в едно голямо обобщение. Но това не е много добър начин да се определи нещо. („Този дъб е дърво… този явор е дърво… но тази гигантска папрат дърво ли е? Този осемнадесетметров кактус дърво ли е?”) Къде точно е дървесното на дъбовете и яворите и в какво отношение папратта и огромният кактус споделят това качество, и в какво отношение не го споделят?

Мога също да определя научната фантастика, както често е правено, като проза за взаимодействието между човешки същества и технология. Това ще покрие ужасно много територия, но изглежда изключва такива книги като собствената ми „Да умираш отвътре” (която е за телепатията) и „Отворете място! Отворете място!” на Хари Харисън (която е за демографията). Мога, и понякога го правя, да се спра на възгледа, че научната фантастика се дефинира от определена странност, от елемент на нереалност, на фантастичност; но вие разбирате колко безполезна е тази дефиниция, след като квалифицира „Алиса в страната на чудесата” като научна фантастика, точно както дефиницията „хора и технология” квалифицира „Ароусмит”* като такава. Не мисля, че „Алиса в страната на чудесата” е научна фантастика и не бих причислил и „Ароусмит” на Синклер Луис към жанра. Но „Книгата на черепите”…

Тук имаме роман, чието действие се развива в началото на 70-те в Съединените щати – напълно съвременна обстановка, тъй като точно тогава го писах. Разказващите (те са четирима и се опитах всеки да говори с индивидуална интонация и стил, а какво мъчително упражнение се оказа това!) са американски младежи, тръгнали на великденска ваканция. Абсолютно нищо научнофантастично в това. Но нищо фантастично няма и през първия час на „Кинг Конг”, а „Кинг Конг” определено се превръща в научна фантастика, след като динозаврите се появят на екрана. Накрая четирите момчета от „Книгата на черепите” пристигат в Аризона, закъдето са тръгнали в търсене на вечен живот. И тъй като придобиването на безсмъртие е една от класическите теми в научната фантастика, а аз съм заявил още във втория параграф на книгата, че те търсят точно това, може би този факт сам по себе си е достатъчен, та книгата да се квалифицира книгата като научна фантастика. Разбира се, търсенето на безсмъртие е научнофантастично до самата си сърцевина, все едно дали героите наистина го намират, или не.

И все пак, все пак – и мисля, че това е същината на проблема – книгата не звучи като научна фантастика, поне като научна фантастика от вида, който съм свикнал да чета вече от над 50 години. Къде е простичката, функционална проза от страхотното старо списание на Джон Кембъл „Astounding Science Fiction”, в което се родиха толкова много научнофантастични класики? Тези момчешки приказки за дрога и „Сарджънт Пепър”, за Джойс и Киркегор, за секса, нормален, както и хомосексуален, за нравите в кънтри клубове и шумни барове, за всевъзможни още неща, които така и нямаше да влязат в “Astounding”. Къде е мършавият сивоок Кимбъл Кинисън, къде е Джилбърт Госейн и множественият ум? Къде е капитан Кърк? Люк Скайуокър? Нещата в книгата звучат ужасно много като в мейнстрийма на белетристиката, нали? Никакви космически кораби, никакви роботи, никакви машини на времето, никакви галактически империи, нищо от познатата ни НФ среда, и помен няма от тъканта на разказите, които пълнеха любимите евтини списания - а тъкмо те преди всичко ни зарибиха към научната фантастика преди толкова време.

И все пак – безсмъртието – това все пак е научнофантастична тема!

Реално ли е обаче това безсмъртие, за което пиша? Каква е истинската история на монасите от пустинята на Аризона? Дали наистина са оцелели от времената на пещерите Ласко, от ерата на изгубената Атлантида? Ако са, то книгата трябва да е научна фантастика по всякое определение, без оглед на тъканта и средата: роман, в който щъкат 25 000 годишни мъже, трябва да е научна фантастика, нали? Освен, разбира се, ако тези 25 000 годишни мъже не са никакви 25 000 годишни мъже, а просто сбирщина сектанти, пробутващи някаква шарлатания, а тази възможност определено съществува в книгата. Тогава научна фантастика ли е, или не?

Не знам. Всичко зависи от това дали вие, като Ели, Нед, Оливър и Тим, можете да приемете разказа на братята и да приемете цената. Ако смятате, че са наистина безсмъртни, то книгата е наистина научна фантастика. Ако смятате, че всичко е само някакъв налудничав култ, какво пък, книгата се оказва нещо като мрачна социална сатира, предполагам, с научнофантастични оттенъци. Просто не знам. Не бях там. Питайте Ели. Питайте Тим. Или решете сами.

„Книгата на черепите”, във всеки случай, бе написана в едно особено чудновато време в живота на Америка и до голяма степен е книга, чиито корени са в тази чудатост. Освен това е логичен представител на новия вид научна фантастика, която се разви по онова време. Романът, който написах точно преди нея, „Второто пътуване”, беше определено научна фантастика, но с нахъсан и ругателен тон, присъщ по-скоро за съвременната не-научнофантастична белетристика. Романът, който написах точно след нея, „Да умираш отвътре”, е за един телепат и поради това се квалифицира като НФ, но стилът му го превръща донякъде в граничен случай. И в трите книги се долавя известно усещане за съвремие, известен мейнстрийм подход, който отсъства в други мои романи от този период, неизменно научнофантастични и ни най-малко маргинални, като „Стъклената кула” и „Светът вътре”.

„Книгата на черепите” беше публикувана през лятото на 1972 г. от старото високопочитаемо мейнстрийм издателство „Charles Scribner’s Sons”, издатели на Хемингуей, Фицджералд и Томас Улф, и бе приета с известно объркване и от критиците извън сферата на НФ, които смятаха, че е научна фантастика, и от критиците в научната фантастика, които смятаха, че е мейнстрийм. Дори фантастът Джеймс Блиш, един от най-проницателните критици, бе озадачен от нея, когато я представи в прегледа си за едно от списанията за НФ, решил най-сетне, „условно”, че се квалифицира като фантазия, заради темата „търсене на безсмъртие”. Той поне я хареса. („Моля ви, купете я и я четете многократно. Сигурен съм, че ще я намерите за важна, заслужаваща и твърде вероятно – по-хармонична, отколкото аз съм в състояние да я възприема. За едно обаче съм съвсем убеден: тя е толкова ненатрапчиво, толкова безупречно написана, че с цялата си обърканост опасно се доближава до най-поетичния съвременен научнофантастичен роман, който съм чел”.) Зарадвах се, разбира се, на такава похвала от писател, когото толкова уважавах. След повече от тридесет години това е оценката, която ценя най-високо. Но дори Блиш се затрудняваше къде точно в жанра да постави книгата.

Независимо от тези неясноти същата година тя бе номинирана за наградите „Хюго” и „Небюла” заедно с „Да умираш отвътре”, което трябваше да реши въпроса дали тези книги са научна фантастика. (Роман, номиниран от стотици хора за „Най-добрия НФ роман за годината” е ipso facto научна фантастика, нали?) На финалното гласуване за „Хюго”, която се дава от читатели на научна фантастика, „Черепите” и „Да умираш отвътре” финишираха след три романа, които и като НФ, и като литература според мен бяха много скромни. Това беше доста поучително. Номинациите за „Небюла”, наградата, давана от писатели на научна фантастика, включваше две книги от доста по-висок калибър, но все едно, защото един и същ съвсем обикновен роман от добре познат автор* отнесе и двете награди в онази година, и толкова с демократичния процес.

* Наградите „Небюла” за 1972 г. и „Хюго” за 1973 г. печели романът „Самите богове” на Айзък Азимов. „Книгата на черепите” на Р. Силвърбърг остава съответно на второ и трето място. – Б. пр.

През годините обаче „Книгата на черепите” запази страстна аудитория и, както разбирам, опърпани копия от стари издания се предават от ръка на ръка с голяма почит. Освен това тя бе център на сериозен интерес в Холивуд около 1977 г. и много изтъкнати режисьори бяха на ръба да направят от нея филм, преди да се намеси някакъв обрат на съдбата в типично холивудски стил. Радвам се, че книгата отново ще стане достъпна за днешните читатели, на които някои детайли и социални модели от 70-те вероятно ще изглеждат старомодни и представляващи само исторически интерес, но които все пак, вярвам, ще бъдат увлечени от загадките на фабулата й точно толкова, колкото бяха читателите й при първото публикуване преди цяло поколение.

И още нещо в добавка: „Книгата на черепите” е много американска книга, пълна с позовавания към американската култура от период, който вече е далече назад във времето. Въпреки това тя бе публикувана и намери ентусиазирани читатели в много страни по света, тъй че в историята, която разказва, трябва да има нещо универсално. Архивите ми показват, че е била преведена на немски, японски, френски, холандски, испански, италиански, иврит, полски, чешки, сръбски, словенски, корейски и гръцки. Сега предстои и българско издание. Особено съм доволен от това, тъй като през годините много мои книги бяха издадени на български, а това ми подсказва, че имам силна аудитория в тази страна. Ето защо с голямо удоволствие предлагам на своите български читатели романа, който смятам за един от най-добрите си.

Робърт Силвърбърг

12 дек., 2007 г.

Оукланд, Калифорния

Ели

Влизаме в Ню Йорк Сити от север, по Ню Ингланд Трууей. Както обикновено, зад волана е Оливър. Неуморим. Прозорецът му е отворен до половината, дългата му руса грива плющи на мразовития вятър. До него - Тимъти. Клюма на седалката, спи. Вторият ден от великденската ни ваканция е. Все още голи дървета и мръсни купчини сняг, покрай пътя. В Аризона по това време няма никакъв стар сняг. Нед седи до мен на задната седалка. Драска нещо, реди страница след страница в опърпания си бележник със спирала, ситно ситно, с лявата ръка и с демонски блясък в черните си очички. Дребното ни педалче Достоевски. В лявото платно зад нас изревава камион, подминава ни и се врязва рязко в нашата лента. Едва не се натрисаме. Оливър набива спирачки и псува, гумите буквално пищят. Политаме напред в седалките. Той завива рязко и ни натиква в дясното платно, за да не ни размаже колата зад нас. Тимъти се събужда...

- Еба си майката. Не можете ли да оставите човек да дремне бе?

- Насмалко да се утрепем - изръмжа Нед. Наведен напред, направо бълваше думите в голямото розово ухо на Тимъти. - Щеше да е върхът на иронията, нали? Четирима яки млади мъже, тръгнали на запад, за да спечелят вечен живот, помлени от шофьор на камион на Ню Ингланд Трууей. Размазани по мантинелата.

- Вечен живот. - Тимъти се оригна. Оливър се изсмя.

- Шансът е фифти-фифти - отбелязах за стотен път. - Екзистенциален гамбит. Двама живеят вечно, двама умират.

- Екзистенциални говна - каза Тимъти. - Боже мой, Ели, изумяваш ме! Как го въртиш тоя екзистенциален номер, без да ти мигне окото. Ти наистина вярваш в това, нали?

- А ти не вярваш ли?

- В "Книгата на черепите"? В твоята аризонска Шангри-ла*?

* Мистична долина в Тибет, изолирана от външния свят, синоним на земния рай и блаженство, описана във фантастичния роман от 1933 г. "Изгубен хоризонт" на Джеймс Хилтън. - Б. пр.

- Щом не вярваш, защо си с нас?

- Защото през март в Аризона е топло. - Излиза ми с небрежния превзет тон на гой от кънтриклуба в стил Джон О'Хара*, който владееше перфектно и който презирах. Човек с осем поколения притежатели на най-доходните акции зад гърба. - Нищо против да сменя малко пейзажа, мой човек.

* Гой - неевреин, християнин; Джон О'Хара - американски писател от 60-те, вещ познавач на социалното арго в Америка - Б. пр.

- И само толкова? - попитах. - До това ли се свежда философската ти и емоционална отдаденост в това пътуване, Тимъти? Пързаляш ме. Бог знае защо си мислиш, че трябва да ми играеш на отегченост и безразличие, дори когато става въпрос за нещо такова. Брътвежите ти "ах, ние, чистата раса". Аристократичният намек, че отдадеността, каквато и да било отдаденост, е боклук, нещо унизително, че е...

- Хайде спести ми тирадите си, моля те - върна ми го Тимъти. - Нямам настроение за етнически анализ. Уморен съм. - Каза го учтиво. Измъкна се от разговора с досадното екзалтирано еврейче по най-вежливия и язвителен начин. Най го мразех, когато започнеше да ми се перчи с гените си. Да ми намеква с небрежната си интонация на висша класа, че прадедите му са основали тази велика страна, докато моите са ровили земята на литовските гори, за да извадят някой картоф. - Ще подремна пак. - Обърна се към Оливър. - А ти внимавай с тоя шибан път. И ме събуди, като стигнем Шейсет и седма. - Лека промяна в тона, след като вече не говореше на мен - сложен и досаден екземпляр от чужд, отблъскващ, но може би превъзхождащ вид. Сега вече беше земевладелецът, който говори на простоватото фермерче. Отношения, лишени от всякаква сложност. Не че Оливър беше толкова прост случай, разбира се. Но това бе екзистенциалната представа на Тимъти за него и този образ служеше за рамка на взаимоотношенията им, независимо от реалностите. Тимъти се прозя, отпусна се отново и задряма. Оливър натисна газта и полетяхме напред. Очевидно искаше да догоним камиона, предизвикал цялата неприятност. Задмина го, смени платното и се лепна точно пред него. Предизвикваше го. Да види дали отново ще почне да върти номера. Погледнах притеснено назад. Камионът, червено-зелено чудовище, над задната ни броня. Високо над нас бе надвиснало лицето на шофьора - изопнато, свъсено, свирепо. Обрасли с четина бузи, квадратна брадичка, хладно присвити очи, стиснати устни. Щеше да ни размаже по платното, ако можеше. Кипнал от омраза. Мразеше ни затова, че сме млади, че изглеждаме добре (аз! изглеждам добре!), че разполагаме с време и гелд да ходим безметежно на колеж и да ни тъпчат черепите с безполезна плява. Свещеният невежа, кацнал там високо, развял флага, с два пръста чело под мазната платнена шапка. По-патриотичен, по-морален от нас. Трудов американец. Бесен, защото четири жалки хлапета са го запушили на майтап. Искаше ми се да помоля Оливър да дръпне встрани, докато не ни се е натресъл. Той обаче задържа в платното, заковал стрелката на сто и тридесет, точно пред камиона. Оливър можеше да е голям инат понякога.

Вече навлизахме в Ню Йорк Сити по някаква магистрала, пресичаща Бронкс. Непозната за мен територия. Аз съм манхатънско момче. Известни са ми само линиите на метрото. Не мога дори да карам кола. Магистрали, автопаркове, бензиностанции. Артефакти на цивилизация, с които съм имал само най-периферен контакт. В горния курс гледах как хлапаците от предградията се изсипват в ситито за срещите си през уикенда, всичките с коли, със златокосите си шикси на дясната седалка. Това не е моят свят. Изобщо не е моят свят. И все пак - само на шестнайсет, само на шестнайсет. Също като мен. Приличаха ми на полубожества. Обикаляха Стрип от девет до един и половина, после обръщаха към Ларчмънт, към Лорънс, към Ъпър Монклер... Паркират на някоя тиха зелена уличка. Натискат се с гаджетата на задната седалка. Бели бедра лъсват на лунната светлина. Смъкват се гащички. Отваря се ципът. Бързо забиване. Пъшкания и стонове. А аз се влача долу в метрото, Уест Сайд, Ай Ар Тий. Тук е голямата разлика в сексуалното ти развитие - не можеш да изчукаш момиче в метрото. Ами ако го правиш прав в асансьор, докато се качваш до петнайстия етаж на Ривърсайд Драйв? Ами ако го правиш на насмоления покрив на някой апартамент на 76 м над Уест Енд Авеню, блъскаш за яко, а гълъбите щъкат около теб? Критикуват техниката ти и ти кълват пъпката на задника? Съвсем друг е животът, ако си отраснал в Манхатън. Фраш от ограничения и неудобства, които скапват юношеството ти, докато длъгнестите копеленца с колите се фукат в четириколесните си мотели. Разбира се, ние, които се примиряваме с недостатъците на урбанизацията, развиваме компенсаторни комплекси. Имаме по-богати, по-интересни души, насила захранени от нещастието. Когато деля хората на категории, винаги отделям шофьорите от нешофьорите. Оливърчетата и Тимътитата - от Елитата. Нед по презумпция е от моята страна, сред нешофьорите, мислителите, книжните интровертни измъчени онеправдани пътници на метрото. Обаче той пък има шофьорска книжка. Поредният пример за извратената му природа.

Все едно, радвах се, че се връщам в Ню Йорк, макар и само пътьом, на път към Златния запад. Моите си води. Само да подминем непознатия ми Бронкс и да влезем в Манхатън. Павилионите с евтините книжки с меки корици, щандовете с хотдог и сок от папая, музеите, артфилмите (в Ню Йорк не ги наричаме "артфилми", но те ги наричат), тълпите. Натюрелът, плътността. Добре дошли в страната на кашера*. Стопляща гледка след месеци пленничество в пасторалната пустош на Ню Ингланд. Величествени дървета и широки авенюта, белите църкви на конгрегациите, синеоките хора. Колко хубаво е да се измъкнеш от свежата простота в капмуса на Айви Лийг и да вдишаш отново благословения мръсен въздух. Нощ в Манхатън. А после отново на запад. Към пустинята. В прегръдките на Пазителите на черепите. Мислех за избелялата страница от стария ръкопис, за калиграфския почерк, орнаменталната рамка с осемте ухилени черепа (седемте без долни челюсти, но се хилят все пак), всеки в малката си, оградена с колонки килия. Колко нереална ми изглеждаше точно сега цялата тази история с безсмъртието на фона на обсипаните с рубинени светлини стоманени въжета на моста "Джордж Вашингтон" далече на югозапад и стегналите ни отдясно, извисяващи се с буржоазна надменност кули на Ривърдейл, с вонящите на чесън реалности на Манхатън точно пред нас. Миг на внезапно съмнение. Безумна хиджра*. Още по-безумно беше, че я приемаме на сериозно, безумно бе да влагаме и петак психологически капитал в такава откачена фантазия. Защо по-добре не щипнем покрай Аризона и да подкараме към Флорида, Форт Лодърдейл, Дейтона Бийч. Като си помисли само човек за всички мургави мацки, които само чакат да осмучат някое изтънчено северняшко копеле. Понеже нали така правят, Нед май прочете мислите ми.

* Храна, съобразена с еврейския обичай. - Б. пр.

* Преселването на Мохамед и последователите му в Медина през 622 г. - Б. пр.

- Никога да не умреш. Да бе! Но може ли все пак да има нещо вярно в това?

Нед

За мен обаятелното, предизвикателното, естетически вълнуващото е, че двама от нас трябва да умрат, та други двама да се избавят от бремето на тленността. Такива са условията на Пазителите на черепите. Разбира се, винаги с допускането, че, първо, преводът на Ели, е точен, и, второ, че изобщо има зрънце истина в това, което ни каза. Според мен преводът трябва да е точен - Ели е страшно точен във филологичните неща, - но човек никога не бива да изключва възможността всичко това да се окаже измишльотина. Изфабрикувана навярно от самия Ели. Или че е пълна идиотщина. Дали пък Ели не си играе някаква барокова игра с нас? Той, разбира се, е способен на всичко. Хитър евреин, задръстен от коварствата на гетото. Като нищо може да ни е спретнал някаква изкилиферчена фантазия, за да ни примами. Нас, тримата нещастни гойим, към черната им орис. Ритуална кървава баня в пустинята. "Оправете първо мършавия. Гейчето. Забийте огнения меч в нечестивия му задник!" По-вероятно приписвам на Ели повече непочтеност, отколкото притежава. Проектирам у него част от собствената си неврастенична, извратена андрогинна нестабилност. Изглежда искрено и мило еврейче. Във всяка група от четирима кандидати за Изпитанието един трябва доброволно да се предаде на смъртта, а един да стане жертва на тези двама, които ще оцелеят. Sic dixit liber calvariarum. Тъй рече Книгата на черепите. Скива ли, и аз проговорих по цезарски! Двама умират, двама живеят, чудесен баланс, четириъгълна мандала. Тръпна от напрежение между небитие и вечност. За Ели, философа, това приключение е тъмният вариант на Паскаловия гамбит. Екзистенциалистко пътуване тип "всичко или нищо". За Нед, самозвания творец, е въпрос на естетика, проблем на форма и на съдържание. Кого от нас каква съдба ще сполети? Оливър, с неудържимата му западняшка жажда за живот? Тимъти с милионите му на Уолстрийт? Ще се вкопчи в стъкленицата с еликсира на вечността. Ще е длъжен. Без да допусне дори за миг възможността да се окаже един от тези, които трябва да умрат, за да могат да живеят другите. И Тимъти естествено ще напусне Аризона непокътнат и немрящ, размахал тържествуващо платинената си лъжица. Неговата порода е създадена да надделява. Как може да допусне да умре, като трябва да се грижи за капиталите си? Представи си, лихва, която се трупа по 6 процента на година в продължение на, да речем, 18 милиона години. Ще притежава цялата вселена! Как не! Тъй че тези двамата са безспорните ни кандидати за безсмъртие. Ели и аз следователно трябва да отстъпим. Доброволно или не. Оставащите роли бързо предопределят изпълнителите си. Този, когото убиват, разбира се, ще е Ели; евреинът винаги е жертвата, нали? Ще го прикъткат с благи думи, ще са му благодарни за това, че им е открил портала към вечния живот сред прашните архиви. И в съответния ритуален момент - тряс! Сгащват го и му го дават. Бързо вдишана глътка "Циклон-Б". Окончателното решение на проблема на Ели. С което за доброволна саможертва оставам аз. Решението, цитира Ели съответната глава и фраза от "Книгата на черепите", трябва да е напълно доброволно, да произтича от най-искрено и чисто желание за саможертва. В противен случай няма да излъчи подходящите вибрации. Прекрасно, господа. Аз съм на вашите услуги. Кажете само думата и ще направя най-голямото добро в живота си. Ама най-голямото. Искрено желание. Навярно първото, което изобщо съм имал някога. Две условия обаче, две нишки са вързани към това. Тимъти, ти, мой човек, ще трябва да бръкнеш в уолстрийтските си милиони и ще субсидираш едно добро издание на стиховете ми. Хубава подвързия, луксозна хартия и критичен предговор от някой, който си отбира от занаята, Трилинг, Одън, Лодел. От този калибър. Ако умра за тебе, Тимъти? Ако пролея кръвта си, за да живееш вечно, ще го направиш ли? И, Оливър, от тебе също искам една услуга, сър. "Quid quo pro е sine qua non", както би казал Ели. В сетния си ден бих искал да имам един интимен час с теб, мой скъпи, чаровни приятелю. Да разора девствената ти целина. Бъди най-сетне мой, любими Ол! Ще съм щедър с вазелина, обещавам. Тялото ти, лъскаво, почти без косми. Стегнатото ти атлетично дупце. Сладката ти недокосната розичка. За мен, Оливър. За мен, за мен, за мен. Само за мен. Ще дам живота си за теб, ако ми позволиш да те надупя един следобед само. Не съм ли романтичен, а? Не е ли прелестна дилемата ти? Или отстъпваш, Оливър, или губиш сделката. О, ще отстъпиш, Оливър, и още как. Изобщо не си пуритан и си практичен. Буташ се със зъби и нокти все да си първи. Ще разбереш предимствата на отстъплението. Налага се. Направи кефа на педалчето, Оливър. В противен случай няма сделка.

Тимъти

Ели взима всичко това много по-насериозно от нас, останалите. Предполагам, че е в реда на нещата. Нали той го откри и организира цялата операция. А и си го има този полумистичен уклон, тлеещата източноевропейска пустош, която ти позволява да затънеш до ушите в нещо, което е въображаемо, както разбираш при един краен анализ. Вероятно е еврейска черта, свързана здраво с кабалата и бог знае още какво. Поне така ми се струва - че е еврейска черта. Върви в комплект с високия интелект, физическата страхливост и стръвта към правенето на пари. Но какво ли, по дяволите, знам и аз за евреите? Виж ни само в тази кола. Оливър е с най-високия интелект, никакво съмнение в това. Нед е физическият страхливец - само да го погледнеш и се свива. Аз съм мангизлията, макар че бог ми е свидетел, нищо общо нямам с правенето им. Ето ти ги така наречените еврейски черти. А мистицизмът? Мистик ли е Ели? Може би просто не иска да умре. Какво толкова мистично има в това?

Не, не е това. Но стане ли въпрос за вярване, че го има онзи култ на вавилонски или египетски безсмъртни изгнаници, които живеят в пустинята, вярване, че ако отидеш там и кажеш подобаващите думи, ще те удостоят с привилегията на безсмъртието... божичко! Кой може да се върже на такова нещо? Ели може. Оливър също, навярно. Нед? Не, Нед не. Нед не вярва на нищо, даже и на себе си. И аз не мога. Залагам си задника, не мога.

Защо съм тръгнал с тях?

Както казах на Ели, в Аризона по това време на годината е по-топло. И обичам да пътувам. И мисля, че може да се окаже забавно преживяване, да гледаш как се разгръща всичко, да гледаш как съквартирантите ти драпат по склона, търсят предопределението си по каменистите плата. Защо изобщо да ходиш в колеж, ако не за интересни приключенния, а и да обогатиш знанието си за човешката природа, и в същото време да си изкараш яко? Не отидох там, за да уча астрономия или геология. Но да наблюдаваш други човешки същества, да гледаш как сами се превръщат в нещастници - това, виж, е образование, това е забавно! Както каза баща ми, когато ме изпрати като заек, след като ми напомни, че съм осмото поколение мъжкар от фамилията Уинчестър, отиващ в старото ни велико фамилно даскало: "Никога не забравяй едно, Тимъти - истинското изучаване на човечеството е човекът. Сократ го е казал преди три хиляди години и то никога не е губило вечната си истина". Между другото, казал го е Поуп през осемнайсти век, както открих в първи курс в лекциите по английска литература. Но както и да е. Учиш се, докато наблюдаваш другите, особено ако си лишен от шанса да изграждаш характера си в противопоставяне, след като си избрал някак прекалено добре своите прапрапрадядовци. Сега да можеше да ме види старецът как се лашкам насам-натам с един педал, един чифут и едно фермерче! Щеше да одобри, предполагам. Стига никога да не забравям, че съм по-добър от тях.

Нед беше първият, на когото го каза Ели. Видях ги как се бяха сгушили и си шушукаха нещичко. Нед се смееше. "Не се гъбаркай, пич", повтаряше, а Ели се изчерви. Нед и Ели са много близки. Предполагам, защото и двамата са хилави и кльощави, и са от потиснатите малцинства. От самото начало беше ясно, че при всяко групиране на четирима ни тия двамата ще са срещу Оливър и мен. Двамата интелектуалци срещу двамата пичове, грубо казано. Двамата обратни срещу двамата... е, не. Ели не е обратен, въпреки че чичо Кларк твърди, че евреите са всички фундаментално хомосексуални, все едно дали го знаят, или не. Но Ели изглежда обратен, с фъфленето и походката си. Между другото изглежда по педал и от Нед. Дали пък Ели не гони момичетата толкова упорито, защото иска да прикрие нещо? Все едно, Ели и Нед значи прелистват някакви страници и си шушукат. А после забъркаха и Оливър.

- Нещо против да кажете и на мен? - попитах. - Какви са тия тъпи тайни? - Мисля, че се кефеха от мисълта да ме изключат, да ме накарат да опитам какво е да си втора класа. Или просто си мислеха, че ще им се изсмея в очите. Но накрая изплюха камъчето. Оливър, в ролята си на посредник, ме попита:

- Какво мислиш да правиш по Великден?

- Бермудите може би. Или Флорида. Насау. - Всъщност още не бях мислил къде.

- А какво ще кажеш за Аризона?

- Защо? Какво има в Аризона?

Той си пое дъх.

- Ели е изследвал някакви старинни ръкописи в библиотеката - каза малко тъпо и притеснено. - И се натъкнал на нещо, наречено "Книгата на черепите". Явно е събирало прах там поне петдесет години и никой не го е превел. И той направил някои проучвания и смята, че...

Че Пазителите на черепите наистина съществуват и ще ни допуснат до онова, което притежават. Все едно, Ели, Нед и Оливър са навити да отидем там и да огледаме. И аз съм поканен. Защо? Заради парите? Заради чара ми? Е, между другото е, защото кандидатите се приемат само на групи по четирима и тъй като бездруго сме съквартиранти, логично да...

И т.н. Бих се навил, по дяволите, казах. Когато татето бил на моите години, отишъл да търси уранови мини в Белгийско Конго. Не ги намерил, но му стискало. И аз имам право да гърмя по диви патици. Ще дойда, казах. След което избих цялата работа от ума си за след изпитите. Чак по-късно Ели ми разясни отчасти правилата на играта. От всеки четирима кандидати най-много двама ще живеят вечно, а двама трябва да умрат. Лека нотка на мелодрама. Погледна ме право в очите.

- Е, сега, след като знаеш истината, можеш и да се откажеш. - И с това ме закова. Опипваше за жълти нишки в синята ми кръв. Изсмях му се.

- Шансът не изглежда никак зле - казах.