Щамът на Юда

ДЖЕЙМС РОЛИНС

ЩАМЪТ НА ЮДА

БЕЛЕЖКИ ОТ ИСТОРИЧЕСКИТЕ АРХИВИ

Мистерия. В началото на 1271 година седемнайсетгодишният венецианец Марко Поло тръгва с баща си и чичо си на пътешествие към палатите на Кублай хан в Китай. Въпросното пътешествие продължило цели двайсет и четири години и донесло фантастични истории за екзотичните земи, простиращи се на изток от границите на познатия свят - вълнуващи разкази за безкрайни пустини и богати на нефрит реки, за големи градове и многобройни флотилии, за черни камъни, които горят, и за пари, направени от хартия, за невиждани зверове и чудати растения, за човекоядци и шамани.

След като служил седемнайсет години в двора на Кублай хан, през 1295 -а Марко се върнал във Венеция, разказите му били записани от френския писател Рустичело и така се появила книгата "Le Divisament dou Monde" (или "Описанието на света"). Европа се прехласнала. Дори Христофор Колумб взел със себе си екземпляр от книгата на Марко Поло, когато поел с корабите си към Новия свят.

Ала имало една история, която Марко Поло не пожелал да разкаже в книгата си, а само загатнал за нея. Когато дошло време да напусне Китай, Кублай хан му дал четиринадесет големи кораба и шестстотин мъже. Но когато след две години Марко Поло пристигнал във Венеция, от флотилията му били останали само два кораба и осемнайсет мъже.

Съдбата на другите кораби и хора остават мистерия и до ден днешен. Корабокрушение ли е претърпял великият венецианец, бури ли са потопили корабите му, или са го нападнали пирати? Марко Поло така и не казал. А на смъртния си одър, когато го помолили за повече подробности, Марко отговорил така: "Не съм разказал и половината от онова, което видях".

"Чумата застигнала най-напред град Кафа на Черно море. Там могъщите монголи татари обсаждали генуезките търговци. Чумата ударила монголските армии с горящи циреи и кръвоизливи. Покосени от страшната болест, монголските вождове мятали мъртъвци с обсадните си катапулти през стените на генуезците и чумата плъзнала сред руините на града. В година 1347 след рождението на Сина Божи, генуезците побягнали с дванайсет галери към родната Италия, пуснали котва в пристанището на Месина и донесли Черната смърт на нашите брегове".

- дук М. Джовани (1356), превод Райнхолд Себастиан

"Il Apocalypse" (Милано: А. Мондадори, 1924), 34-35

"Можем само да гадаем защо бубонната чума внезапно е напуснала пустинята Гоби в Китай през Средните векове и е покосила една трета от световното население. Всъщност никой не знае защо толкова много от заразните болести и грипните щамове през последното столетие - САРС, птичият грип - идват именно от Азия. Ако все пак знаем нещо със сигурност, то е, че следващата пандемия отново ще дойде от Изтока".

- Център на контрол и превенция на болестите, САЩ,

"Преглед на инфекциозните заболявания", май 2006 г.

1293

Полунощ

Остров Суматра

Югоизточна Азия

Виковете най-после бяха стихнали.

Дванайсет клади горяха в среднощното пристанище.

- Il dio, li perdonna... - прошепна баща му, но Марко знаеше, че Бог никога няма да им прости този грях.

Шепа мъже чакаха до двете издърпани на брега лодки, единствени свидетели на погребалните клади в тъмната лагуна. С изгрева на луната дванайсетте кораба, дванайсетте великолепни кораба, бяха подпалени с все екипажите им, както мъртвите, така и малцината още живи нещастници. Мачтите протягаха обвинителни огнени пръсти към небесата. Дъжд от горящи въглени обсипваше плажа и шепата свидетели. Вонеше на изгоряло месо.

- Дванайсет кораба - промълви чичо му Масео, стиснал в юмрук сребърното разпятие. - Точно колкото са били Божиите апостоли.

Поне писъците на умиращите бяха замлъкнали. Сега само пукотът и басовият рев на пламъците стигаха до песъчливия бряг. Искаше му се да извърне взор. Като някои от другите, които стояха на колене в пясъка с гръб към водата, лицата им бледи като платно.

Всички бяха съблечени до голо. Огледали бяха взаимно и подробно телата си за издайнически признаци. Дори принцесата на великия хан, прикрила се зад стъкмен от корабно платно параван, носеше единствено скъпоценната си диадема. Марко плъзна поглед по стройната й снага, която прозираше през платното, осветена от огньовете. Нея я бяха огледали слугините й, също голи. Казваше се Кокежин, Синята принцеса, девица на седемнайсет години, на колкото беше и Марко, когато потегли от Венеция. Великият хан им беше възложил отговорната задача да я предадат жива и здрава на годеника й, хана на Персия, братов внук на Кублай хан.

Сякаш преди цяла вечност.

Наистина ли бяха минали само четири месеца, откакто първият моряк се разболя, с мокри рани по слабините и под мишниците? Болестта се разпространяваше като горящо масло, измряха толкова много гребци и моряци, че галерите по неволя заседнаха на този остров, пълен с човекоядци и невиждани зверове.

Дори и сега откъм тъмната джунгла се чуваха барабани. Ала диваците знаеха, че не бива да припарват до временното укрепление, така както вълкът заобикаля отдалеч болната овца, подушил миризмата на разложение. Единствените знаци за хранителните им навици бяха обвитите с лиани черепи, провесени по клоните на дърветата като предупреждение.

Болестта беше държала диваците на разстояние.

Досега.

Огънят най-сетне беше унищожил болестта, останали бяха само шепата оцелели.

Малцината без червени струпеи по тялото.

Преди седем нощи болните бяха оковани в галерите, оставиха им храна и вода. Другите останаха на брега да се оглеждат един-друг за издайническите рани. През цялото време окованите на галерите мъже и жени викаха през делящата ги от брега вода на лагуната, умоляваха, плачеха, молеха се, ругаеха, крещяха. Ала най-лоши бяха изблиците на умопомрачен, истеричен смях.

По-добре да им бяха прерязали гърлата, за да им спестят по-големите мъки, но ги беше страх от кръвта на болните. Така че ги бяха оковали на галерите в компанията на мъртвите им другари.

А после, тази вечер, когато слънцето залезе, странно сияние се появи във водата около две от галерите, пълзеше като разляно мляко по спокойната черна вода. Бяха виждали същото сияние и преди, във вирчетата и каналите под каменните кули на прокълнатия град, от който бяха избягали.

Болестта търсеше път за бягство от дървения си затвор.

Вече нямаха избор.

Галерите - всички, освен онази, с която да заминат - бяха подпалени.

Масео, чичото на Марко, тръгна между оцелелите. Даде им знак да прикрият голотата си, ала тъканата вълна не можеше да скрие чувството им на дълбок вътрешен срам.

- Това, което направихме... - започна Марко.

- Трябва да си остане между нас - довърши вместо него баща му и му подаде една роба. - Само дума да се чуе за заразата и не ще ни приемат в никое пристанище. Но тази вечер ние убихме болестта с очистващия огън, изкоренихме я и от флотилията си и от тези води. Сега ни остава само да се приберем у дома.

Докато Марко навличаше робата през главата си, баща му забеляза какво е начертал синът му с пръчка в пясъка. Сви устни, заличи с пета начертаното и вдигна умолително и настойчиво очи към сина си.

- Никога, Марко... никога...

Ала споменът не можеше да се заличи толкова лесно. Марко беше служил на Великия хан като учен, пратеник, дори като картограф - бе описал много от завладените от него земи.

Баща му заговори отново:

- Никой не бива да узнава какво сме намерили... то е прокълнато.

Марко кимна и не каза нищо за онова, което беше начертал в пясъка. Прошепна само три думи.

- Citta dei Morti.

Лицето на баща му, и без това бледо, побеля още повече. Но Марко знаеше, че не само чумата плаши баща му.

- Закълни ми се, Марко - настоя той.

Марко плъзна поглед по набразденото от дълбоки бръчки лице на баща си. През последните четири месеца той беше остарял повече, отколкото за десетилетията, прекарани с хана в Шангду.

- Закълни се в светлата памет на майка си, че никога не ще проговориш за онова, което открихме и което направихме.

Марко още се колебаеше.

Баща му го стисна силно за рамото.

- Закълни ми се, синко. За твое добро е.

Марко позна ужаса, отразен в огрените от огньовете очи... позна и молбата. Не можеше да откаже.

- Ще си мълча - обеща накрая той. - До смъртта си и след това. Кълна се, татко.

Чичо му се приближи, чул клетвата на по-младия мъж.

- Изобщо не трябваше да влизаме там, Николо - каза той на брат си, но обвинителните думи бяха предназначени за Марко.

Тримата се умълчаха, притиснати от тежестта на споделените тайни.

Чичо му беше прав.

Марко си представи речната делта отпреди четири месеца. Тъмната река се вливаше в морето, обточена от гъст листак и пищни лиани. Дошли бяха да подновят запасите си от прясна вода, докато траят дребните поправки на две от галерите. Изобщо не трябваше да тръгват нагоре по реката, но Марко беше чувал истории за велик град отвъд ниските планини. И понеже ремонтът щеше да трае десетина дни, той отдели четиридесет мъже от хората на хана и тръгна с тях да разбере какво се крие от другата страна. От едно било видяха каменна кула дълбоко в гънките на гората, висока кула, която грееше в сиянието на зората. И тя го привлече като фар.

Ако не друго, поне притихналата гора трябваше да го предупреди. Не се чуваха барабани. Нито птича песен, нито маймунски крясъци. Градът на мъртвите ги беше чакал търпеливо.

Беше направил ужасна грешка.

И тя им струваше не само кръв.

Тримата не можеха да откъснат поглед от догарящите галери. Една мачта се срина като отсечено дърво. Преди две десетилетия бащата, синът и чичото бяха напуснали Италия с благословията на папа Григорий Х, със задачата да навлязат в земите на монголите чак до ханските палати и градини в Шангду, и бяха останали там твърде дълго, като яребици в клетка. Бяха станали любимци на двора, хански фаворити, но скоро откриха, че са станали и пленници - оковани не с вериги, а с огромното и задушаващо приятелство на хана. Не можеха да си тръгнат, без това да е обида за благодетеля им. Затова не можаха да повярват на късмета си, когато най-сетне им се удаде да потеглят обратно към Венеция като ескорт, който да отведе принцеса Кокежин при персийския й годеник.

"Де да не бяхме напускали Шангду..."

- Слънцето скоро ще изгрее - каза баща му. - Да не се бавим повече. Време е да поемем към дома.

- И ако стигнем до родния бряг, какво ще кажем на Теобалдо? - попита Масео, като назова с рожденото му име мъжа, някога приятел на семейство Поло, по-късно издигнат до папския трон под името Григорий Х.

- Не знаем дали още е жив - отговори бащата на Марко. - Толкова дълго ни нямаше.

- Но ако е жив, Николо? - настоя брат му.

- Ще му кажем всичко, което знаем за монголите, за обичаите им, за силните им страни. Така, както ни беше поръчано в едикта му при заминаването ни. Но за чумата... няма да казваме нищо. С това се свърши.

Масео въздъхна, но във въздишката му нямаше особено облекчение. Марко знаеше какво се върти в главата му.

"Чумата не е виновна за всички, които изгубихме."

Баща му повтори по-твърдо, сякаш думите имаха силата на заклинание:

- Свърши се.

Марко погледна двамата възрастни мъже; баща му и чичо му бяха обрамчени от нажежена пепел и черен дим на фона на нощното небе. Никога нямаше да се свърши, поне докато те го помнеха.

Сведе поглед към краката си. Макар баща му да беше заличил начертаното в пясъка, то още гореше ярко пред вътрешния му взор. Беше откраднал карта, нарисувана върху обработена дървесна кора. Нарисувана с кръв. Храмове и кули, пръснати из джунглата.

Всичките празни.

С изключение на мъртъвците.

Земята беше обсипана с трупове на птици, нападали бяха по каменните площади, покосени в полет. Нищо не беше оцеляло. Мъже, жени и деца. Волове и други домашни животни. Големи змии висяха от клоните, а плътта се издуваше под люспите им.

Единствените живи обитатели бяха мравките.

С всякакъв размер и цвят.

Плъпнали по камъните и труповете, те бавно оглозгваха всичко мъртво.

Но той беше сгрешил... още нещо чакаше падането на нощта.

Марко прогони спомена.

Когато разбра, баща му изгори картата и пръсна пепелта й в морето. Направи го, преди първият моряк да се разболее.

- Нека потъне в забрава - предупреди ги тогава Николо. - То няма нищо общо с нас. Нека историята го погълне.

Марко щеше да зачете молбата на баща си и клетвата си. Тази история никога нямаше да разкаже. Все пак впери поглед в пясъка пред краката си. Точно той, който беше записал за идните поколения толкова много история... редно ли беше да унищожи подобно знание?

Ако имаше друг начин да го запази...

Сякаш прочел мислите му, Масео изрече на глас онова, което ужасяваше всички:

- А ако ужасът се надигне отново, Николо, ако някой ден стигне и до нашите брегове?

- Тогава ще дойде краят на човешката тирания върху този свят - с горчивина отговори бащата на Марко. Почука с пръст по разпятието върху голата гръд на брат си. - Свещеникът знаеше най-добре. Неговата саможертва...

Кръстът принадлежеше на брат Агреер. В прокълнатия град доминиканецът беше жертвал живота си, за да спаси техния. Бяха сключили черна сделка. Оставили го бяха там по негово собствено настояване.

Племенникът на папа Григорий Х.

Марко прошепна, вперил поглед в гаснещите огньове и тъмната вода:

- Кой Бог ще ни спаси следващия път?

22 май, 18:32

Индийския океан

10? 44'07.87'' Ю / 105? 11'56.52'' И

- Някой да иска още бира? Казвайте, докато съм долу - извика Грег Тунис откъм долната палуба.

При вика на съпруга си доктор Сюзан Тунис се усмихна, оттласна се от водолазната стълба и се прехвърли на откритата палуба при кърмата. Свали надуваемата си жилетка и струпа водолазното си оборудване на полицата зад пилотската кабина на изследователската яхта. Кислородните й бутилки изтракаха, когато ги нареди до другите.

Освободена от тежестта на екипировката, тя грабна една хавлиена кърпа и подсуши русата си коса, изгорена почти до бяло от слънцето и солената вода. После свали с едно движение ципа на водолазния си костюм.

- Тара-да-дам... да-дам... - изригна откъм шезлонга зад гърба й.

Дори не си направи труда да се обърне. Очевидно някой беше прекарал твърде много време в стриптийзьорските клубове на Сидни.

- Професор Апългейт, непременно ли трябва да правите това всеки път, когато събличам водолазния си костюм?

Сивокосият геолог с очила с тънки рамки я гледаше с одобрение; в скута му лежеше отворен справочник по военноморска история.

- Липсата на коментар, когато прекрасна млада жена се освобождава от излишното облекло, е непростим пропуск за всеки джентълмен.

Сюзан извади ръце от водолазния костюм и го смъкна до кръста си. Отдолу беше с цял бански. От опит знаеше, че горнището на бански от две части е склонно да се смъква заедно с водолазния неопрен. И макар че нямаше нищо против по-възрастният с трийсетина години от нея професор да я зяпа, чак такова безплатно шоу не беше склонна да му осигури.

Съпругът й се подаде над стълбите с три запотени бутилки бира, прихванал ги за гърлата между пръстите на едната си ръка. Видя я и се ухили.

- Стори ми се, че те чух да трополиш, и явно не съм сбъркал.

Излезе на палубата и разгъна високата си снага. Облеклото му се състоеше от бели шорти и широка разкопчана риза. Когато се запознаха, Грег работеше като корабен механик в пристанище Дарвин, а Сюзан се беше озовала там във връзка с ремонта на една от яхтите на университета в Сидни. Оттогава бяха минали осем години. Само преди три дни бяха отпразнували петата годишнина от сватбата си. Импровизираното тържество се състоя на борда на яхтата, пуснала котва на сто морски мили от атола Киритимати, познат повече като остров Рождество.

Грег й връчи една бутилка.

- Някакъв успех със замерванията?

Тя отпи с наслада дълга глътка. Цял следобед беше стискала соления мундщук между зъбите си и студеното питие й се стори истинска амброзия.

- Уви, не. Още не мога да открия защо са излезли на брега.

Преди десет дни осемдесет делфина от вида Tursiops aduncus, характерен на Индийския океан вид, бяха излезли на брега по яванското крайбрежие. Изследователският проект на Сюзан се занимаваше основно с дългосрочните ефекти на сонарната интерференция върху представителите на семейство китови, която често беше ставала причина за самоубийственото поведение на тези животни в миналото. Обикновено разполагаше с екип от студенти и докторанти, които да й помагат, но това пътуване беше замислено като ваканция със стария й наставник. Беше си чисто съвпадение, че такова масово самоубийство се беше случило в района - оттам и удълженият им престой.

- Възможно ли е да става въпрос за нещо друго, а не за сонар? - разсъждаваше на глас Апългейт и рисуваше с пръст кръгчета по изпотената бирена бутилка. - В този район често има микротрусове. Може пък някое дълбоководно земетресение да е уцелило тоналната вълна и тя да ги е хвърлила в самоубийствена паника.

- Онзи силен трус отпреди няколко месеца, помниш ли? - каза съпругът й. Настани се на двойния шезлонг до професора и потупа мястото до себе си, приканваше я да седне. - Може да са последващи трусове, как мислиш?

Сюзан не би могла да обори предположенията им. Серията силни земетресения през последните две години и чудовищното цунами в района бяха разорали океанското дъно. Всеки би се уплашил. Но не й се вярваше това да е причината. Нещо друго се беше намесило. Рифът долу беше необичайно пуст. А малкото останали обитатели се бяха изпокрили в скални ниши и дупки в пясъка. Все едно целият риф беше затаил дъх.

Може би чувствителните създания наистина реагираха на микротрусове.

Сюзан смръщи чело и седна до съпруга си. Трябваше да се свърже по радиото с остров Рождество и да разбере дали са засекли някаква необичайна сеизмична активност в района. Преди това обаче имаше да сподели една новина, която утре сутринта със сигурност щеше да прати съпруга й във водата утре сутринта.

- Обаче намерих останки от потънал кораб.

- Не думай! - В пристанището на Дарвин Грег беше организирал обиколки на потопени бойни кораби от Втората световна: имаше ги в изобилие във водите край северното крайбрежие на Австралия. Определено си падаше по корабокрушения. - Къде?

Тя посочи разсеяно през рамо към водната шир.

- На стотина метра дясно на борд. Няколко черни греди стърчат от пясъка. Сигурно ги е разместил последният силен трус или пък вълнението от преминаващото цунами е засмукало покриващите ги пясък и тиня. Нямах много време да ги огледам. Реших да оставя това на някой експерт. - Сръга го в ребрата, после отново облегна глава на гърдите му.

Тримата седяха и гледаха как слънцето с последно закачливо намигване се потапя в морето. Беше им нещо като ритуал. Освен ако не ги застигнеше буря, никога не пропускаха залез. Яхтата се люлееше леко. Танкер в далечината примигваше лениво със светлинките си. Като се изключи това, бяха съвсем сами.

Остро излайване стресна Сюзан и тя буквално подскочи. Не си беше дала сметка, че още е напрегната. Изглежда, странното поведение на всичко живо в рифа долу я беше заразило.

- Тихо, Оскар! - извика професорът.

Чак сега Сюзан забеляза липсата на четвъртия член на малкия им екипаж. Кучето излая отново. Трътлестата австралийска овчарка бе на професора. Понатрупал годинки и измъчван от артрит в ставите, Оскар прекарваше времето си проснат на слънце.

- Ще видя какво иска - каза Апългейт. - Оставям ви да си гукате. Пък и едно отскачане до тоалетната ще ми дойде добре. Да си отворя място за още една бира преди лягане.

Професорът стана с пъшкане и тръгна към носа с намерение да заобиколи към другия борд... но спря насред крачка, вперил поглед на изток, където небето тъмнееше.

Оскар излая отново.

Този път Апългейт не го смъмри. Вместо това се обърна към Сюзан и Грег и каза с тих и сериозен глас:

- Елате да видите.

Сюзан скочи. Грег стана. Отидоха при професора.

- Леле-мале... - проточи Грег.

- Може би това е прогонило делфините от морето - каза Апългейт.

Голямо петно се носеше по вълните на изток и излъчваше слабо призрачно сияние. Сребристата светлина се надигаше и спадаше с движението на водата. Старото куче стоеше до перилото на десния борд и ръмжеше гърлено, вперило поглед в петното.

- Какво е това, по дяволите? - попита Грег.

Сюзан се приближи до парапета и отговори:

- Чувала съм за подобно явление. Наричат го "млечна вода". Документирани са разкази на моряци, виждали такова сияние в Индийския океан, първите датират още от времето на Жул Верн. През деветдесет и пета един сателит засне петно, покриващо стотици квадратни мили. Това тук е малко.

- Малко друг път - изсумтя съпругът й. - Но какво представлява? Нещо като червен прилив?

Тя поклати глава.

- Не точно. Червените приливи се дължат на цъфтящи водорасли. А тези сияния са резултат от биолуминесцентни бактерии, които се хранят с водорасли или с друг субстрат. Не са опасни. Но ми се ще да...

Внезапен удар се чу изпод яхтата, сякаш нещо голямо я беше блъснало отдолу. Оскар залая по-енергично. Тичаше напред-назад покрай парапета и се опитваше да промуши глава между пречките.

Тримата се наведоха през парапета да погледнат.

Сияйният ръб на млечната вода се плискаше в кила на яхтата. От дълбините долу бавно се издигна голям силует, с корема нагоре, но още се гърчеше и тракаше със страшните си зъби. Огромна тигрова акула, дълга повече от шест метра. Светещата вода се пенеше над тялото й, бълбукаше и превръщаше млякото в червено вино.

Сюзан изведнъж си даде сметка, че не вода клокочи над корема на акулата, а самата плът на огромната риба се отлюспва на широки парчета. Акулата бавно потъна и се скри от погледа им. Но из целия периметър на млечната вода вече се носеха други морски обитатели, някои се мятаха, други бяха мъртви - дребни китове, костенурки, стотици по-големи и по-малки риби.

Апългейт отстъпи назад.

- Тези бактерии май са зарязали диетата си от водорасли.

- Сюзан... - почна Грег.

Тя не можеше да откъсне поглед от мъртвешкото бяло поле. Трябваше да си признае, че въпреки ужаса изпитва и чисто научно любопитство.

- Сюзан...

Тя се обърна към него малко раздразнено.

- Ти беше долу - обясни той и посочи. - В тази вода. Гмурка се цял ден.

- Е, и? Всички влизахме във водата, кой за повече, кой за по-малко. Дори Оскар си поплува.

Грег не вдигна очи да я погледне. Вместо това гледаше втренчено ръката й под лакътя. Случваше се водолазният костюм да раздразни кожата й, както сега, затова и все си чешеше ръката, откакто беше излязла. Не беше обърнала внимание, но разтревоженият поглед на Грег я накара да сведе очи. Кожата й беше грапава от тежък обрив, влошен допълнително от чесането.

Сякаш изведнъж се появиха и червени резки, буквално пред очите й.

- Сюзан...

Тя зяпна невярващо.

- Господи...

Но вече беше разбрала ужасната истина.

- Това нещо... е в мен.

ЗАРАЗА

1.

Тъмната Мадона

1 юли, 10:34

Венеция, Италия

Преследваха го.

Стефано Гало бързаше през открития площад. Утринното слънце вече напичаше каменните плочи на пиацата и обичайната тълпа туристи търсеше сянка. Мнозина се трупаха в магазина за сладолед, сгушен на хладно до базиликата "Св.Марко". Ала не тази сграда - най-високата във Венеция, с надвисналата си византийска фасада, тежките бронзови коне и кръглите куполи - беше негова цел.

Дори това благословено светилище не можеше да му предложи защита.

Имаше само една надежда.

Забърза крачка, подмина базиликата. Стотиците гълъби по площада се пръскаха пред него, но той вървеше напред, без да им обръща внимание. Вече нямаше смисъл да се крие. Бяха го намерили. Забелязал бе младия египтянин с черните очи и подрязаната брада още в другия край на пиацата. Погледите им се бяха срещнали. Сега мъжът беше с тъмен костюм, който се стичаше като масло от широките му ръбести рамене. Когато се беше свързал за пръв път със Стефано, се беше представил за студент по археология от Будапеща, дошъл от името на стар негов приятел и колега от Атинския университет.

Египтянинът беше дошъл в Археологическия музей с въпроси за конкретен античен предмет. Със скромна стойност. Обелиск от родината му. Искаше да бъде върнат в Египет, разполагаше и с правителствено финансиране. Донесъл беше значителна сума, на преброени и стегнати с ластик пачки. Стефано, един от музейните куратори, не би отказал подобен подкуп с лека ръка - растящите медицински разходи покрай заболяването на съпругата му бяха на път да ги разорят окончателно. Нямаше да е първият, приел подобно тайно плащане; през последните две десетилетия египетското правителство упорито изкупуваше националното си богатство от частни колекции и притискаше музеите да върнат онова, което по право принадлежи на Египет.

Така че Стефано се съгласи. Какво толкова, един малък и безинтересен каменен обелиск. Дори не беше изложен, а стоеше в сандък вече почти сто години. Сбитото му описание в архива обясняваше защо: "Мраморен обелиск без надпис, изкопан в Танис, датиран към късния династичен период (26-а династия, 615 г. пр. Хр.)". Нямаше нищо необикновено или интересно, поне докато не се вгледаш по-внимателно и не проследиш произхода му. Обелискът идваше от колекция, пазена в един от ватиканските музеи - Григорианския египетски музей.

Как се беше озовал в подземията на археологическия във Венеция си оставаше мистерия.

А после, вчера сутринта, Стефано беше получил вестникарска изрезка, изпратена по частен куриер в плик с един-единствен символ във восъчен печат.

?

Гръцката буква "сигма".

Значението на печата още не му беше ясно, но относно значението на приложената изрезка нямаше съмнения. Статия в една колона отпреди три дни разказваше за трупа на мъж, намерен на егейския бряг, с прерязано гърло и подуто тяло, с което пирували змиорки. Приливните вълни на свирепа буря изхвърлили трупа от морския му гроб. Разпознали трупа по зъбите - бе същият негов колега от Атина, който уж го беше препоръчал на египтянина.

Горкият, бил мъртъв от седмици.

Потресен до дъното на душата си, Стефано прибърза. Сега стискаше тежкия обелиск до гърдите си, увит в промазано платно и боцкащ от опаковъчната слама.

Беше го откраднал от подземието, с пълното съзнание, че така излага на риск себе си, жена си и цялото си семейство.

Нямаше друг избор обаче. Освен статията в плика с печата имаше и бележка, без подпис, но очевидно писана набързо, с женски почерк. Предупреждение. Онова, което се твърдеше в бележката, изглеждаше невъзможно, невероятно, но той го беше изпробвал лично. И сам се беше убедил, че е истина.

Тичаше, а очите му се пълнеха със сълзи, хлип затъкна гърлото му.

Нямаше избор.

Обелискът не биваше да попада в ръцете на египтянина. Ала беше и товар, който той не искаше да носи повече от крайно необходимото. Жена му, дъщеря му... представи си подпухналото тяло на колегата си. И него и семейството му ли щеше да сполети същото?

"О, Мария, какво направих?"

Само един човек можеше да го спаси от товара. Онзи, който му беше изпратил писмото, предупреждението, подпечатано с гръцката буква. В края на бележката имаше адрес и час.

А той вече закъсняваше.