Сянката на Соломон

Лорънс Гарднър

СЯНКАТА НА СОЛОМОН

Увод

За близо 300 години от основаването на първата Велика ложа на Англия през 1717 г. са написани множество книги за свободното масонство. Те постоянно се появяват на бял свят и във Великобритания, Америка, Франция и други страни има богати библиотеки с масонска литература. Книгите са разделени в два ясно разграничени лагера: те са написани или от масони или от немасони. При втория случай публикациите могат да се разделят на промасонски и антимасонски, но и при двете групи характерното е, че се основават на косвени сведения. За сравнение книгите, написани от масони, най-често са предназначени за събратята им. Макар че са авторски творби, те се занимават предимно с вътрешни доктрини и често се отнасят до специфични гледни точки, които не представляват интерес за широка публика.

В "Сянката на Соломон" пристъпих към темата от обективна гледна точка, тъй като мога да се позова на дългия ми опит като свободен масон, като същевременно достатъчно дълго вече съм бивш масон. Посветен съм през 1966 г. в Ложата на Лондонското сити и впоследствие преминах през степените на занаята, като активното ми участие като майстор масон продължи около 20 години. Към средата на 80-те години на миналия век, обаче, се наложи да преосмисля положението си, тъй като членството в ложата е свързано с изисквания, които потенциално ограничаваха заниманията ми като независим изследовател. Затова и прекъснах официално членството си в Обединената велика ложа на Англия.

Оттогава, без да заставам нито в защита, нито против свободното масонство, аз проучвам историята, структурата и практиката на масоните, документирани в общи изследвания, които често имат косвена или пряка връзка с масонството. След тях са въпросите, свързани с рицарските организации, философските общества и други групи, които влияят на монархическата и правителствената структура през вековете. В течение на изследванията си се сблъсках с одобрение и неодобрение от страна на масонските среди. Но както става обикновено в живота, не можеш да угодиш на всички едновременно и масоните не правят изключение. Мнозинството от тях са толерантни, добронамерени люде, отворени за дискусия, но за някои дебатът извън утвърдените учения е изключен. Затова, макар че свободното масонство не е религия, в някои отношения прилича на такава, тъй като защитните му механизми могат да действат абсолютно по същия начин, ако е застрашена приетата догма.

Множество Велики ложи по света имат страници в Интернет и те често предлагат един любопитен сценарий. Целта им е да информират - и много от тях действително го правят, но налице е и голяма доза защитен подтекст. Публикуват официални отговори на всичко, което се възприема като вредна атака срещу масонската институция. Никоя друга организация не е подложена на такова изобилие от обвинения, нито пък се чувства задължена да отговаря с предпазливи обяснения във всеки един случай. Но защо, ако Братството е лоялно и взаимоспомагателно, изобщо го е грижа какво мисли външният свят за него? Масоните сами са избрали тайнствеността - тя не им е наложена от обстоятелствата.

В официалната литература често се твърди, че Свободното масонство не е тайно общество и това е истина дотолкова, доколкото съществуването му в днешно време едва ли е тайна. Нито пък се изисква членството да се пази в тайна. Но в действителност границата е много тънка, защото според масонския устав, членовете трябва "да крият и да не разкриват никога" страни от учението извън обществото на ложата. Така, макар и да не е тайно общество, то всъщност е потайно за външния свят и резултатът е равносилен.

Основните предписания на свободното масонство имат много добри страни, но най-аномалната особеност е, че масонската практика произлиза от някои древни науки, които фактически никога не се преподават. Изпълняват се церемонии, разучават се ритуали, но се заявява, въпреки цялата зрелищност, че тайните, които лежат в основата на Братството са изгубени отдавна.

Най-съкрушителната загуба на оригинални ръкописи, съдържащи древни философски учения, е причинена от Римокатолическата църква с изгарянето на Александрийската библиотека през 391 г. След това множество други писмени документи са унищожени през епохата на Римската империя. През Средновековието са направени изключително важни открития, когато рицарите тамплиери разкопават криптата на Йерусалимския храм след Първия кръстоносен поход. И отново голяма част от тях са унищожени при репресиите срещу ордена през 14 в. Останки от документацията са запазени извън Папските държави, особено в Шотландия, и философите от зараждащото се Кралско научно дружество (Исак Нютон, Кристофър Рен и Робърт Бойл) използват наличните документи, когато правят някои от най-великите научни открития (по-точно, както ще видим, преоткрития). Но преди това през 17 в. много ценни документи са изгорени по време на Протектората на Кромуел, а малко по-късно големият лондонски пожар увеличава загубите. По-късно смяната на кралската династия и обединението на шотландския и английския парламент довежда до още по-голямо разпиляване на документите, докато мнозина важни поддръжници на масонската традиция се пръскат из Европа в изгнание.

Свободното масонство в съвременната си форма е създадено през 18 в. като братство, което се стреми да изнамери и съедини онова, което би могло да се спаси от разпиления архив, но това е краткотрайно начинание. Много скоро движението променя тежненията си и се превръща в благотворителна обществена институция, въпреки че се запазват някои страни от ритуалите, свързани с първоначалния философски идеал. Днес, макар и привидно да се смята за тайно общество, ще е справедливо да отбележим, че най-голямата тайна на съвременното масонство е, че всъщност не съхранява никакви важни тайни. В оцелелите летописи от Ренесанса обаче има редица намеци, които макар да са били неясни и неразбираеми преди 300 години, стават напълно разбираеми, след като съвременната наука се захвана с древното си минало.

В "Сянката на Соломон" ще тръгнем по следите на архивни документи, добирайки се до някои от архивните материали, които масонският Устав обявява за изчезнали преди повече от три века. Ще разгледаме дейността на съвременните ложи и ще я сравним със заниманията на ложите в миналото, за да установим как днешното свободно масонство е моделирано и манипулирано с цел да забрави собствените си първоначални идеи. Книгата е разделена на три части. В първата част в вниманието е фокусирано върху властта, политиката и конспиративните интриги, които създават предпоставките за масонската еволюция; втората част е посетена на по-подробно изследване на церемониите и алхимическото наследство на масонството - връзките му с рицарските институции и философиите, които поддържат основите; в третата част пъзелът придобива свързана форма, след като открием не само как са изгубени оригиналните тайни на Занаята, но и защо се е случило това, и което е най-важното - какви са били тези тайни.

В масонството се използват множество алегорични знаци и символи - някои са добре познати, други - не. Но сред тях най-важният от по-малко познатите за непосветените е точката в средата на кръг ¤. Както ще разберем, първоначалната цел на свободното масонство почива върху смисъла на този символ, датиращ от древността. Ще открием, че уважаваният през вековете клон на масонството, познат като Съвет на Царската арка, пази най-важният ключ към масонството. Макар ритуалът на Съвета да не е задължителен за братята, именно в него (за разлика от първите три степени) блясва истинската светлина на масонското наследство. Обаче този изключително важен ритуал е напълно пренебрегнат от Великата ложа още от основаването й преди 96 години. Мнозина масони са се питали защо библейският Ковчег на завета увенчава герба на Обединената велика ложа на Англия, след като не е важен символ в степените на масонството. Но очевидно, както и нашето разследване ще установи, той е бил от изключителна важност някога, както и загадъчният Философски камък и Златният телец, който Моисей изгаря и превръща в прах при планината в Синай.

Задачата ни е да установим точно какви са били целите на официалното свободно масонство, когато е основано през 1717 г. Всъщност това е търсене на философско съкровище и на забравено Масонско слово, с което се отключва това съкровище. В нашето търсене, за разлика от предприетото от самото Братство, ние не сме ограничени от вътрешни догми. Затова ще успеем там, където предишни усилия са пропадали. Много от вековните загадки всъщност могат да се разплетат и се оказва, че са много по-драматични и вълнуващи, отколкото сме си представяли.

Лорънс Гарднър

Ексетър, март 2005

Част I

1. Древни тайни

Магическо наследство

Легендата за библейския цар Соломон е в сърцевината на съвременното свободно масонство. Тя е свързана преди всичко със строежа на разкошния Йерусалимски храм, където в Светая светих е поставен Ковчегът на завета. Прославен с изключителното си богатство и мъдрост, този син на цар Давид, живял около 950 г. пр. Хр., е една загадка от Стария завет. Почитан дълбоко в юдейската култура, той същевременно е критикуван остро заради многоженството си и толерантността към политеизма в царството. Прочути са разказите за връзките на цар Соломон с царя на Тир и Савската царица, които му носили ценни дарове и огромни количества злато за процъфтяването на царство Юдея (виж "Царския дом на Соломон").

Извън Библията еврейските предания твърдят, че Соломон е правел божествени деяния с помощта на вълшебен пръстен и скъпоценен камък, който можел да реже гладко и безшумно камък. Споменава се още, че можел да държи Ковчега мистериозно увиснал във въздуха. В това отношение цар Соломон е почитан като вещ в магията и през следващите епохи и особено в Ренесансова Европа. Както ще видим, геометрията на неговия Храм е възприемана като демонстрация на свещено съвършенство; тайната с рязането на камък и левитацията стават предмет на научни дирения, а слабостта му към златото е източник на непрестанен интерес.

Фигуративно казано, Соломон държи ключа към тайните на съвременното масонство, но преди институцията да бъде официално създадена през 1717 г., историческите връзки с наследството на цар Соломон минават през Ордена на бедните рицари на Христос и Храма на Соломон. Елитното братство на западноевропейски рицари, познати в историята като рицари тамплиери, всъщност представлява военно формирование с монашеска структура и е основано в началото на 12 в. след Първия кръстоносен поход с посредническа мисия. Следователно възниква въпросът дали масонското движение произлиза от ордена на тамплиерите. Ако е така, как съвременното благотворително братство се съгласува със средновековния орден на монасите воини? Или пък свободното масонство води началото си от гилдиите на зидарите каменоделци, както се представя най-често? Може би корените му са в мистерийните школи на древен Египет, с които има забележителни прилики. Каквато и да е истината, основният въпрос остава: как съвременната институция се съотнася към всяко от изброените начала?

В продължение на много векове Старият и Новият завет са свещените текстове, които са в основата на християнската и юдейската религия, но първоначално не са възприемани така, нито пък са записани като свързани помежду си завършени документи. Те са съставени от поредица отделни писания, дело на различни хора в различни епохи, които накрая са обединени в едно с обща цел. Книгите на заветите съдържат аспекти на историята, които в Стария завет обхващат дълги периоди, но са по-ценни от чисто историческите летописи, защото разказите често се отнасят до необичайни събития. Фактът, че съвременното масонство (което не е религия, нито вероизповедание) е предпочело да съсредоточи вниманието си върху някои от тези събития от толкова далечна древност, сам по себе си е любопитен, но това е един еволюционен процес, в който възникват различни школи в рамките на единствен идеал.

При проучване на масонството преди 18 в. в различните му проявления става ясно, че съставките му са много по-романтично вълнуващи като самостоятелни явления, отколкото под общия масонски чадър, където са обвити в алегории. Най-забележителна е науката и същността на алхимията - изкуството за превръщане на материята, която най-често се свързва със златото, както и управлението на светлинните вълни, и не на последно място - техниката на левитация. Както е записано в текстове от Месопотамия, Египет и други държави, съществували през третото хилядолетие пр. Хр., има множество свидетелства, че техническите познания на древните цивилизации са били много по-големи, отколкото им се признава от образователните институции през по-късните епохи. При изучаването на подобни документи не само се потвърждава голяма част от библейските текстове, но се хвърля и напълно нова светлина върху историята и корените на свободното масонство. Затова е крайно време да загърбим традиционните догми и предразсъдъци и да погледнем с нови очи архивните материали, които поддържат масонския идеал. За да се улесним в диренето си, най-напред ще разгледаме масонството, както съществува днес и по-специално какво ни разкрива основният Устав за масонските тайни.

Гатанката със загубения архив

Свободното масонство, както се определя от Обединената велика ложа на Англия, е "специфична система на моралност, прикрита с алегория и онагледена със символи". Свързано е с основаването на училища, болници и социални центрове. Но колкото и да са похвални тези дейности, те като че ли са въведени, за да се създаде смисъл и цел на едно братство, което очевидно няма достъп до архивите на една традиция, на която се стреми да подражава. Когато презвитерианският пастор и масон Джеймс Андерсън съставя и публикува "Устав на свободните масони" през 1723 г., той пише:

"До нас са достигнали много малко сведения за английската масонска традиция преди миналия 17 в. Много от архивите на братствата от времето на Чарлс II и други предишни владетели са загубени впоследствие и по време на Революцията от 1688 г; а много още са изгорени набързо в наши дни от страх пред разкрития."

Споменаването на "английска масонска традиция" е важно, защото отразява общата гледна точка, че свободното масонство е с английски произход. Казано по-общо, това е честен коментар, защото първата Велика ложа (за разлика от отделно съществуващите независими ложи) е основана в Лондон през 1717 г. Само шест години след събитието, Андерсън говори за архивите на братствата от предишни поколения - които очевидно са били изгубени. Дали тези архиви са били английски, или може би пък шотландски, като се има предвид, че крал Чарлс II (споменат от Андерсън) е от шотландската кралска династия? Рицарите тамплиери определено са пребивавали в Шотландия, след като са изгонени от Папата от Англия и Европа през 1307 г, но възникването на тамплиерския орден през 12 в. засяга повече историята на Франция, преди да орденът да стане част от шотландската история.

Ако свободното масонство е пренесено в Англия от Шотландия, а преди това пък - от Франция, оформя се един интересен сценарий. Но той не може да ни обясни как са изгубени многовековните архиви отпреди 1723 г. Може би не са били изгубени, просто за новия стил на английското масонство е по-удобно да твърди така. Но след като масонството се основава на принципите на честността и почтеността, изглежда неуместно да се създава институция, опираща се на безсмислена фалшификация още от самото начало.

Нашата задача, следователно, е да търсим отвъд Устава на Андерсън и основаването на първата Велика ложа на Англия, да се върнем колкото можем по-назад, проследявайки историята на свободното масонство и развитието му до потайна благотворителна организация, каквато е днес. Затова нашето търсене на изгубените архиви трябва да започне от личното твърдение на Андерсън, че те се изгубват след царуването на Чарлс II и през време на Революцията от 1688 г.

Подготовка на сцената

Официално масонството се описва като " специална система от морални принципи", замислена като добронамерена институция на братство и доброжелателство, която почива на точно формулирани правила на "братска любов, вяра и милосърдие". Наистина те са напълно валидни и достойни за възхищение идеали, но могат да се изповядват съвсем успешно и извън организираното масонство. Без съмнение съществуват и други организации, които твърдят, че се придържат към същите принципи, но те не са нито прикрити, нито потайни. Всеки човек може да се стреми към тези правила на поведение, но не се занимава с тайни знаци и ръкостискания, за да осъществи стремежа си. Така че, посвещава ли все пак масонската организация членовете си в някаква голяма и поверителна тайна освен споменатите правила? Не, според Джеймс Андерсън. Той уточнява достатъчно ясно в Устава, че тайните (каквито и да са) били отдавна изгубени. Нещо повече, твърди, че са били изгорени "от страх пред разкрития".

Оттук е видно, че има съществена разлика между масонството преди и след 1688 г. и старото движение е притежавало тайни, които не са забележими в дейността на съвременните ложи. При посвещението на кандидатите се казва, че "ще бъдат допуснати до загадките и привилегиите на древното масонство", но всъщност нищо такова не се случва. Те се допускат до дейностите (и може би привилегиите) на съвременното масонство. Някакви чудати ритуали и забавни церемонии са запазени (или наново въведени), но всичко, което наистина би заслужавало да се пази в тайна, както и секретните знаци и паролите за разпознаване, отдавна са пренебрегнати или забравени.

А какво всъщност се случва в Англия през 1688 г., което така драматично променя нещата? Андерсън специално отбелязва "Революцията" и именно с нея ще започнем нашето разследване. От 1603 г. до 1688 г. престолът на Англия се заема от династията на Стюартите. Тя царува в Шотландия в продължение на 232 години от 1371 г. и основателят й е крал Робърт II, внук на Робърт Брус. Когато английската кралица Елизабет I Тюдор умира бездетна през 1603 г., най-близкият й родственик, шотландският крал Джеймс (Яков) VI Стюарт получава дуалистичен статут и е поканен в Лондон като крал Джеймс I на Англия.

Джеймс е наследен от сина си, който се възкачва на престола през 1625 г. като Чарлс I на Британия, но след пуританското въстание на парламентарния бунтар Оливър Кромуел и последвалата Гражданска война, кралят е екзекутиран през 1649 г. Следва кратък период на републиканско управление, през който синът на убития крал и наследник на короната е коронясан на 1 януари 1651 г. в Скоун, Пъртшиър, като Чарлс II Стюарт, крал на шотландците . По-късно през същата година армията на Кромуел разбива войските на новия крал при Устър в Англия и Чарлс II избягва във Франция. След това Оливър Кромуел решава да управлява нацията с военни закони и през 1653 г. създава Протектората си и разпуска парламента, за да улесни диктаторската си власт.

През 1660 г. Чарлс II е възстановен като крал на Британия, заемайки наследствения си престол в Лондон. Макар че е популярен и дипломатичен монарх, Чарлс умира без законен наследник и през 1685 г. короната на двете кралства е наследена от брат му - херцогът на Йорк, който е коронясан като крал Джеймс II на Англия и същевременно Джеймс VII, крал на шотландците (виж Масонска и монархическа хронология).

В сътрудничество с такива видни съратници като военноморския министър Самюъл Пепис, чиито дневници дават ценни сведения за епохата, Джеймс е успял да възстанови Британския военноморски флот, занемарен от Оливър Кромуел. Още като Йоркски херцог кръщава през 1664 г. американската колония Ню Йорк1. Но въпреки опита си и старата популярност, Джеймс е много несполучлив владетел. Притесняван на първо място от претенциите върху престола от страна на незаконния си племенник херцог Монмът, Джеймс накрая попада в клопката на старите си търговски конкуренти - холандците. Двамата с Чарлс II са обявили война на Холандия през 1665 г. и по време на царуването му като крал Джеймс II на Англия (Джеймс VII, крал на шотландците), войната се разгаря и го застига през 1688 г.

Това е време на религиозни бунтове в Британия главно поради движенията на квакерите и презвитерианците, които са популярни в селските райони и подронват върховенството на англиканската църква. В недалечното минало официалната религия в Англия е била католическата и по времето на Джеймс II католиците все още са около 1/7 от населението.2 Освен това в Британия има много евреи и при царуването на Чарлс II всеки е третиран с нужното уважение. Управлението му е такова облекчение след рестриктивния Протекторат на Кромуел, че никой не се интересува каква религия изповядва съседа му. Но англиканските духовници от епохата на Джеймс II не са така толерантни и срещу онези, които не изповядват англиканската доктрина, се въвеждат наказателни мерки (като отнемане на търговски права).

Джеймс решава, че като крал и пазител на кралството има отговорност първо към народа, а после трябва да се подчинява на парламента и църквата. На 4 април 1687 г. издава Декларация за свободата на съвестта. В нея изповядва идеала на религиозна толерантност и свобода за всички, като заявява:

"Съвестта не бива да се ограничава, нито пък хората да се насилват по чисто религиозни въпроси. Това винаги е било противно на нашите разбирания, тъй като смятаме, че засяга интересите на държавите, като ги разстройва чрез провал на търговията, обезлюдява ги и отблъсква чужденците. И накрая никога не се постигат целите, заради които е било използвано.

Затова ние - поради нашата владетелска грижа за всичките ни любящи поданици ( нека живеят в мир и спокойствие) и за нарастване на търговията и насърчаване на чужденците, сметнахме за правилно, по силата на кралските ни прерогативи, да издадем тази декларация за опрощаване... и задължаваме строго и нареждаме на всички наши любящи поданици, че им даваме свобода да приемат и служат Богу по свой начин и предпочитание."3

Това е една от най-изпълнените с обществен дух прокламации на властващ монарх, но тя прелива чашата на търпимостта на англиканските духовници - един крал, който си позволява да предложи на народа си свобода на религиозен избор! Джеймс заплашва тяхното абсолютно върховенство - значи сигурно е в съюз с католиците!

У Джеймс завинаги остава обидата от начина, по който Църквата изоставя дядо му крал Чарлс I на произвола на безбожните тълпи и от готовността, с която епископите се подчиняват на решението на Кромуел да затвори църквите. Той не е англикански конформист, нито пък е възпитан като презвитерианец, подобно на прадядо си Джеймс I. Но като се опитва да даде равнопоставеност на съвестта, той се стреми да денонсира ограничаващите Закони за критериите от 1673 и 1678 г., които принуждават държавните служители да принадлежат към англиканско вероизповедание. Действието му се възприема като противопоставяне на привилегиите за англиканското духовенство и свобода за хората в религиозния им избор, върху който Парламента няма власт.

Много по-късно, през 1828-29 г. английските Закони за критериите най-сетне са отменени в полза на католиците (с изключение на вероизповеданието на краля и на председателя на Камарата на лордовете). След това през 1858 г. ограниченията са премахнати по отношение на евреите, а шотландският Закон за критериите от 1681 г. е отменен през 1889 г. В Британия днес на всички религиозни деноминации (християнски и други) е дадена свобода на вероизповеданието според вярата и съвестта - точно както е мислил крал Джеймс II(VII) преди повече от 300 години. Джеймс е изпреварил много времето си, но през 1688 г. обществената му популярност не струва пукната пара, както и смелостта му в битките с Франция и Фландрия, или годините неуморна работа за британския военноморски флот. Заради либералното му отношение към религиозните въпроси, сцената за свалянето на Джеймс от престола е подготвена.

Революцията

Какво отношение има всичко това към масонството? Всъщност голямо, защото когато крал Джеймс II е изпратен в изгнание във Франция през декември 1688 г., традиционното масонско наследство на шотландските крале заминава с него, заедно с ключовите съюзници масони. Това е една от причините днес 33-тата степен, известна като Шотландски ритуал (макар и, както ще видим, сега измислен Шотландски ритуал) включва ритуали, които са непознати в трите степени на английското масонство. (виж гл. 17). Сега, за да приключим с картината от 17 в., трябва да проследим драмата с крал Джеймс II.

Джеймс има две дъщери от първия си брак с Ан Хайд от Кларендън и невръстен син от втората си жена - италианската благородничка Мария Д'Есте от Модена. По-голямата дъщеря Мери е омъжена за принц Вилхелм (Уилям) Оранжски, главен магистрат на Нидерландия. Надеждата била, че с този брак ще се потушат старите разногласия между Британия и Холандия за международните търговски права, но в действителност става обратното.

Възползвайки се от религиозните размирици в Британия, Вилхелм съзира възможност да победи британската търговия отвътре и с одобрението на англиканската църква, подготвя войска за нахлуване в страната. Междувременно в Лондон Парламентът е отказал да отпусне на крал Джеймс необходимите средства за поддържане на боеготовна армия в мирно време, така че той не може да осигури защита след нападението на холандеца. Онова, което последва в мащабната, но сравнително локализирана революция, напомня картинната драматичност на холивудски сценарий.

С голям флот и около 6000 войници Уилям дебаркира при Торби в югозападна Англия на 5 ноември 1688 г. Почти веднага отправя остри заплахи срещу семейството на Джеймс. Затова на 21 декември втората съпруга на краля, Мария Моденска (преоблечена като италианска перачка) и сина им, невръстния Уелски принц, напускат тайно Лондон през нощта. Ескортирани са от въоръжена охрана през бури и снеговалежи стигат до морския бряг, където се качват на малък съд за Кале. После Мария изпраща вест до братовчед си, френския крал Луи ХIV, който изпраща ескорт да я посрещне. След като пристига в Париж, английската кралица е приета от крал Луи, който й връчва ключовете от замъка Сен-Жермен-о-Ле . (В тази кралска резиденция е пребивавала шотландската кралица Мария Стюарт (1542-87), преди да стане и кралица на Франция през 1559 г.)

Междувременно в Лондон крал Джеймс получава ултиматум от зет си Уилям. В него се казва, че ако Джеймс не се откаже незабавно от короната, семейството му ще пострада. Уилям не знае, че кралицата и принцът вече са напуснали страната. Притиснат от обстоятелствата крал Джеймс прави последната стъпка, като хвърля Големия държавен печат (конституционната емблема на английската монархия) в река Темза.4 След това отпътува в Париж и се установява в двореца Сен-Жермен, който остава негово официално жилище до края на живота му.

След оттеглянето на Джеймс Камарата на лордовете решава, че след като кралят е напуснал страната, но не е абдикирал официално, общественият договор между владетеля и народа е в сила . Следователно престолът не е вакантен (макар че практически не е и зает). Предложено е регентство (с назначен държавен администратор) като най-добър начин за управление на кралството, докато Джеймс е жив, но Вилхелм Оранжски дава ясно да се разбере, че не го задоволява ролята на регент, нито пък смята да споделя управлението. Декларацията му е толкова заплашителна, че веднага предизвиква страх от война, а мнозина са убедени, че той ще заграби английската корона независимо от всичко. Започват панически срещи между Камарата на лордовете и Камарата на общините и се ражда решението, че може би тронът все пак е свободен.5

С поддръжката на англиканската аристокрация от партията на вигите6 принц Вилхелм свиква незаконно парламента в Уестминстър на 26 декември 1688 г. и политиците под дулото на оръжия са принудени да гласуват за промяна на династията, като мнозинството (макар и с много малък превес) е за промяната. По-късно пресата съобщава, че "Събранието на Парламента изобщо нямаше свободата да гласува по съвест, тъй като войниците на принц Уилям бяха в сградата на Парламента и навсякъде в Уестминстърския дворец."7 Съобщенията в пресата показват последиците, които заплашеният с военна сила Парламент оказва върху монархическата структура:

"Крал Джеймс си отиде и Уилям дойде с холандската си гвардия в Уестминстър да сплаши и със сила да погуби положението и живота на всеки, който застане на пътя му...Уилям използва истински заплахи и в резултат получи мнозинство само с един глас в две от най-важните гласувания в историята на Парламента... В наше време правителствата подават оставка, дори когато преднината им пред опозицията не е толкова малка. Обаче мнозинство с един глас е прието като достатъчно основание за революция, която засяга фундаменталния принцип на първородството, залегнал в основата на социалната ни тъкан!"

Не всички англикански духовници в Камарата на лордовете, обаче, се опълчват против крал Джеймс. Сред поддръжниците му са архиепископ Санкрофт от Кентърбъри и епископите на Бат и Уелс, Ели, Глостър, Норидж, Питърбъро, Устър, Чичестър и Честър. След детронирането на Джеймс всички те са изгонени от епархиите си и са лишени от правото да изнасят църковни служби. Оттогава историята се изопачава с твърдението, че Джеймс е детрониран, защото е бил католик. Истината е, че е бил отстранен, за да се гарантира властта на един парламент, контролиран от англикански висши духовници, а не избран демократично от народа.

Вилхелм не успява да осъществи докрай целта си все пак. Получава короната като крал Уилям III, но само с изричната уговорка, че ще я подели на равни начала със съпругата си Мери (дъщерята на крал Джеймс), коронована като кралица Мери II. Затова в историята това управление остава известно като царуване на Уилям и Мери. По същото време, през 1689 г., е приет Проектозакон за правата, който постановява, че в бъдеще британските монарси могат да управляват страната само със съгласието на парламента и че депутатите се избират свободно. В действителност през онези времена депутатите със сигурност не са били свободно избирани. Много ограничен кръг от мъже - притежатели на недвижима собственост и на големи доходи, имат право да гласуват и Камарата на общините съвсем не е огледало на населението, което по презумпция се представя от нея. Положението на монархията остава същото и до днес, тъй като кралица Елизабет II управлява само със съгласието на парламента като парламентарен монарх. Тя не е конституционен монарх (избран според клаузите на одобрена от народа Конституция), каквито са други европейски монарси.

Причината за въвеждането на закона от 1689 г. е опасението на духовниците от личните връзки на Уилям с Рим, въпреки че кралица Мери е предана протестантка. Холандия е главната северна провинция на независима Нидерландия, която е била част от Свещената римска империя и се знае, че армията на Уилям се състои от католически наемници, платени от папската институция. Крал Джеймс II е помагал на френския крал Луи ХIV да се противопостави на католическата империя и папата очаква, че след настаняването на Уилям в Британия, английската подкрепа ще отпадне и позицията на Франция ще отслабне.

На 23 септември 2001 г. британският вестник "Дейли Мейл" публикува статия под заглавието "Уилям Ориндж финансиран от Папата", в която се обяснява как намерени във Ватикана документи свидетелстват, че папа Инокентий ХI е финансирал Вилхелм със 150 000 скуди, равняващи се на повече от 3,5 милиона стерлинги днес. Това е пълна изненада за жителите на Северна Ирландия, които винаги са смятали, че войниците на Вилхелм Оранжски (осуетили опита за реставрация на крал Джеймс в битката при р. Бойн през 1690 г.) са протестантска армия.8 Сесил Къркпатрик, архивар на Оранжския орден, признава за съществуването на обезпокоителни признаци за връзки между Уилям и Папата. Той признава, че през 30-те години на миналия век, когато открили портрет на папа Инокентий ХI с принц Уилям в Стормонта (Парламента на Северна Ирландия), се наложило "да се отърват от него"!

Независимо от откритите аспирации на Уилям в така наречената от поддръжниците му Славна революция, вигите в парламента решават, че след като са улеснили инвазията на принца, могат да наложат някои ограничения за в бъдеще. Въпреки протестите на привържениците на Стюартите от банките на торите, вигите налагат незабавни основни правила. Законопроектът за правата с неделимата от него Декларация за правата постановяват, че Парламентът притежава абсолютното право на съгласие за монархията, съдебната система и народа. При това всеки опит на монарха да въведе или отмени някакъв закон в държавата, е незаконен. Така че, макар Уилям да демонстрира сила при първото свикване на Парламента, политиците печелят битката като му даряват кралската корона при определени условия. Тези мерки, прибавени към протестантството на кралица Мери, пресичат папските попълзновения, но след като Мери умира бездетна през 1694 г., неизбежната дилема за наследството отново изниква.

За да укрепи напълно надмощието на англиканския парламент над монархията по време на политическото равновесие при царуването на Уилям, през 1701 г. е одобрен Закон за уреждане на наследството, с който се осигурява британският престол само за протестанти. Той е в сила и днес, макар че е приет от Камарата на общините с мнозинство само от 1 глас (118 "за" срещу 117 "против"). Предшестващият го Закон за отричането (който изисква всички правителствени служители да отхвърлят под клетва крал Джеймс) също е приет само с 1 глас мнозинство (193 срещу 192), така че няма истинско парламентарно мнозинство за тези два закона, които подготвят политическата сцена за всичко в бъдеще, свързано с дейността на британската монархия.

Религия и великите светлини

Много рекламираният Оранжски орден е основан през 1795 г. в зората на Уилямовата революция и продължаващата враждебност между католиците и протестантите в Северна Ирландия. Орденът често се представя като масонска ложа в Ълстър, но не е. Всъщност характерът на устава му е добър пример за противоположното религиозно отношение, възприемано от автентичното масонство.

Оранжският орден е псевдомасонски според външните му признаци, но условието е членовете му да са християни протестанти. Няма такова изискване, нито пък въобще религиозни условия в легитимното масонство. Членове от всякакво вероизповедание (както и атеисти) са добре дошли в братството и Създателят се определя не в религиозен смисъл, а като Велик архитект на Вселената. Трите велики светлини на свободното масонство (т.нар. "обзавеждане", без което никоя ложа не се събира) включва книга на "Свещения закон". Той може да е юдео-християнската Библия, Коранът, Тората, Ведите или Зенд-Авеста, според преобладаващата култура в ложата. Всяка една от тези книги или всички те са приемливи за членовете или гостите на ложата, тъй като книгата е символ на изконната вяра в някаква форма на върховна власт, без значение как точно се назовава. Извън това разговори на религиозни теми не се допускат в ложата.

Другите велики светлини на масонството са екерът (L-образен линеал) и пергелът, символизиращи съответно душата и духовното начало. Взаимното разположение на двата предмета по време на събранието на ложата (например ако едното, двете или нито едно рамо на пергела лежат пред екера) означават степента, в която се провежда събранието. Трите велики светлини в хармония означават обхвата на достигнатото усъвършенстване на масона в една обща среда на божествено съзнание, докато самата ложа се възприема като мост между материалния и духовния свят.

Текст под фигура: Трите велики светлини и работните инструменти

Този аспект на действие на ложата показва, че в масонството има нещо повече, отколкото е видно на пръв поглед от беглия му обзор. Високопоставените масонски представители винаги бързат да подчертаят, че масонството не е религия и то наистина не е, но тук се забелязва нещо друго: божествено съзнание и признаване на различни по същността си материален и духовен свят. Дори и без религиозен аспект налице е явен духовен аспект, а концепцията за "света" е донякъде кабалистична по природа. Всъщност степените на духовното усъвършенстване при масонството - от ежедневната реалност до по-висшите степени на просветлението, са представени чрез стълбата на Яков от разказа за съня на Яков в "Битие".9 През джордианската епоха идеята е изобразена от поета-розенкройцер Уилям Блейк (р. 1757 г.) в съответствие с традиционния масонски символ на виещата се стълба (виж цветна илюстрация 2). Негово дело е и може би най-доброто изображение на Великия архитект на Вселената с пергел в ръка в картината "Първият ден" (виж цветна илюстрация 1). Стълбата в окончателна интерпретация определя седем степени на съзнателност и всяка може да се свърже със седемте сановници в ложата (виж гл.8, Чертожни дъски )10.

Докато духовният път в съвременното масонство се представя алегорично и символично като пътуване в стремеж към самоусъвършенстване, през епохата на Стюартите той е свързван с придобиване на научни знания с много по-голямо участие на практиката. Затова и съвременните масонски учения насочват членовете към богатството на ренесансовата литература и препоръчват да се изучава, макар че хората, които дават напътствията, едва ли са разлиствали тези трудове. Вместо това, те търсят преди всичко обществена известност и личен просперитет, а не научно усъвършенстване.

Безспорен факт е, че може да се проучат купища ренесансови трудове, които са достъпни в общественото пространство, без да се разкрият тайните, изгубени от английската масонска сцена през 1688 г. И дори цялата важна документация да не е била пренесена във Франция от поддръжниците на крал Джеймс, голяма част е изгорена и унищожена, както се описва в Устава на Андерсън.

Интелектуалците от онази епоха като сър Кристофър Рен (р. 1632 г.) и сър Исак Нютон (р. 1642 г.) постигат максималното с наличната информация. Те знаели, че масонските знания са свързани с философията на Кабала (древна традиция на просвещение, основана на материално и духовно царство на съзнанието). Знаели, че са свързани и с цивилизацията на библейските царе и предугаждали съществуването на развити науки преди епохата на Римската империя. Изследват технологичните постижения на древните вавилонци, философията на Питагор и Платон и мистериите на древен Египет и са напълно погълнати от историята отвъд границите на библейските писания. Независимо от това и от собствените им забележителни научни постижения, те съзнават, че живеят под сянката на цар Соломон, когото Нютон нарича "най-великия философ на света".11 Нютон гледа на проекта на Соломоновия храм като образец за цялото бъдеще на човечеството и в писмо до колегата си от Кралското научно дружество Робърт Бойл споменава за големите майстори от древността: "Има неща, които само те са разбирали."

Нютон вярва, че в размерите и геометрията на плана на Йерусалимския храм са скрити ключове за таблици на времето12 и използва математическия апарат при създаването на своята теория за земното притегляне.13 Храмът, казва Нютон, е съвършеният микрокосмос на съществуването. Книгата му "Описание на храма на Соломон", която изобилства с графики и диаграми, се пази в Бодлейската библиотека в Оксфорд. В центъра на Храма, в Светая светих, се е пазел Ковчегът на завета и Нютон отбелязва това сърце на сградата като вечен огън, от който светлина се излъчва непрекъснато на всички страни и едновременно с това се връща отново към центъра. В унисон с това възприятие древноегипетският символ за светлина е точка в центъра на кръг. В масонските ритуали, които се извършват в храма на ложата, има подобен разговор между Майстора на стола и двамата Надзиратели във връзка с изгубените тайни. Майсторът задава въпрос:"Как се надявате да ги намерите?". Отговор: "От центъра." Въпрос: "Какво е център?" Отговор: Онази точка в кръга, до която всяка точка от обиколката му е на равно разстояние." Когато му дойде времето, ще разберем, че "точка в центъра на кръг"¤ е най-важният масонски символи.

Макар че Соломоновият храм приковава вниманието на модерното масонство, в документи, много по-стари от Устава на Андерсън, се споменава, че въпреки голямата си мъдрост Соломон (ок.950 г. пр. Хр.) е бил по-скоро наследник на много по-древна традиция. От тази точка ние ще тръгнем назад във времето, за да проследим развитието на историята на масонството през епохите. На този етап знаем, че мнозинството от съществуващите в Англия преди Революцията от 1688 г. масонски кръгове, напускат британския бряг едновременно с детронирането и политическото изгнание на династията Сюарт. Това е изяснено през 1723 г. от Джеймс Андерсън, чийто Устав (Конституция) служи за основа на по-нататъшното развитие на масонството. Следователно правилният отговор на въпроса "Какво е масонство?" се свежда до заключението, че днес то не е онова, което е било някога.

2. Масонските корени

Тайни знаци

Масоните в професионален (оперативен) смисъл са зидари каменоделци, но терминът "Свободен масон" не е толкова ясен. Има множество хипотези какво точно означава той, но дори сред самите свободни масони няма единомислие по въпроса. Най-прекият маршрут към корените на думата са добрите етимологични речници - те нямат интерес или необходимост да преиначават по някакъв начин определенията си. Най-известен от старите речници е "Универсален етимологичен речник" от Нейтън Бейли, издание от 1721 г. Публикуван е само две години преди появата на Устава на Джеймс Андерсън и е любопитно, че в него думата "свободен масон"(freemason) не съществува. Няма я и в преработеното издание от 1736 г.

Писатели като Джон Хамил (библиотекар и уредник в Обединената велика ложа на Англия през 1986 г.) смятат, че freemason е съкращение от freestone mason - каменоделец на фини породи камъни като пясъчник и варовик, които нямат дефекти в структурата си и се режат лесно.1 Макар и привидно приемлива, тази хипотеза се разминава с общата масонска теория, че представката "free" е свързана по-скоро със спекулативното (умозрителното), отколкото с оперативното(професионалното) масонство, т.е. не с изработката на каменна зидария. Все пак терминът "freestone mason" е документиран още през 1375 г., а надгробната епитафия на един "каменоделец на фини породи" в църквата "Сейнт Джайлс" в Съдбъри описва покойника като "free mason". Смята се, че той е баща на известния скулптор Никола Стоун, който работи при знаменития архитект Иниго Джоунс и през 1619 г. е водещ майстор на строежа на Банкетинг Хаус в Уайтхол, Лондон. Сред по-известните постижения на родения в Девъншър Никола Стоун (1586 - 1647) са портата на "Сейнт Мери Хол" в Оксфорд, паметникът на поета Джон Дон в катедралата "Сейнт Пол" и множество гробници, вкл. на виконт Дорчестър в Уестминстърското абатство. През 1625 г. Чарлс I го назначава за майстор зидар в двореца Уиндзър.

В заглавието на "Устава" Джеймс Андерсън е записал думата "free-masons" с тире, а в още по-далечно минало се използвали понякога две отделни думи, с което може би се обяснява отсъствието на дума "freemason" в старите речници. Друг пример на стара употреба на думата датира от 1435 г., когато "Джон Уод, каменоделец (mason) се договаря да построи кулата на абатството в Сейнт Едмъндсбери по всички правила на свободното зидарство (free masonry)"2 В съответствие с това в Оксфордската словесна библиотека се обяснява, че в онази епоха гилдиите на каменоделците зидари са давали свобода на членовете си да пътуват от място на място и да търсят работа. Пристигайки в непознато селище, те съобщавали квалификацията си чрез тайни знаци, известни само на хора от техния занаят.

Обяснението звучи разумно и сочи логична причина за употребата на знаци и пароли с оглед да се получи работа, адекватна на нивото на квалификация. Но масоните от следващите векове не са действащи каменоделци (поне по-голямата част не са) и знаците не са им необходими за първоначалните цели. Както и да е, ясно е, че към средата на 17 в. професионалните зидарски (масонски) гилдии са допускали членове, които не практикуват професията (например, избрани работодатели, които трябва да познават знаците и символите при наемане на работници). Така, според широко разпространено в масонските среди убеждение, организационната структура на свободното масонство изглежда произлиза от методите, използвани от средновековните занаятчийски гилдии.

Древните предписания

Двата най-стари известни масонски документа в Британия отразяват традициите съответно около 1390 г. и 1450 г. Първият документ, наречен Regius Manuscript, е на тънък пергамент и се пази в Британския музей. Съдържа доста дълга (и не особено добра) поема с римувани куплети.4 През 1757 г. за Кралската библиотека е направено факсимиле с герба на крал Джордж II , а г-н Холиуел-Филипс представя документа пред Обществото за старините през 1838 г. След това са направени няколко преписа, озаглавени "Ранната история на масонството в Англия". В документа не се споменава цар Соломон, но се описва александрийският математик Евклид (ок. 300 г. пр. Хр.), както и Етелстан, кралят на Мърсия, (ок. 930 г.) и предписанията му за задълженията на майсторите зидари и на чираците.

Доста по-интересен и познавателен от Regius е Matthew Cooke Manuscript от 15 в., който също е отбелязан в каталога на Британския музей.5 Ръкописът е редактиран от Матю Кук и е публикуван през 1891 г. Смята се, че произхожда от средновековна Англия. Състои се от две части, известни като "Историята" и "Древните предписания", които са включени в масонските "Общи правила", съставени през 1720 г. и използвани като основа за "Устава" на Андерсън, съставен три години по-късно.

След подобния на молитва увод съдържанието продължава с описание на седемте хуманитарни науки: граматика, риторика, диалектика, аритметика, геометрия, музика и астрономия. След това се обяснява, че науките, които образуват основата на свободното масонство, водят началото си от потомците на библейския Ламех - Иавал, Иувал, Тувалкаин и сестра им Ноема ("Битие", 4:19-22). В съответствие с библейския разказ Тувалкаин е описан в третата степен на оперативното масонство (майсторската степен) като наставник на занаятчиите, които обработват метал и исторически това ни връща две хиляди и повече години преди епохата на Соломон, някъде около 3500 г. пр. Хр., когато Товалкин вулканът, син на Акалем (Ламех), е принц в южна Месопотамия.

Ламех е потомък от четвърто поколение след Енох - син на Каин от Киш и в манускрипта се разказва, че неговият потомък записал научните знания на два неразрушими камъка. Те били с такива свойства, че единия, наречен "marbyll", не горял, а другият - "latres", не се променял във вода. В една част от текста камъните се споменават като "pylers" и обикновено се приема, че думата е родствена на "pillars" (стълбове). Същата дефиниция е дадена в превода, направен през 19 в., на "Еврейски древности" от Йосиф Флавий от Галилея, в която се разказва версия на същата легенда.6 Преводът е критикуван от много учени заради множеството неточности, сред които са въвеждането на "тухла" и "камък" вместо древноеврейските думи marbyll и latres. По същия начин думата pillar е съвсем заблуждаваща и води до асоциацията за два големи стълба, чието местонахождение е неясно. Като се има предвид, че Ламех и синовете му са живели преди Потопа, започват да наричат въпросните стълбове "Допотопните стълбове".

Всъщност в староеврейски съществуват две различни думи, които са преведени като "стълб" в английската версия на Стария завет - ammud и mazzebah7. Първата означава стълб в смисъл на архитектурна колона (подпора) или "стълб от дим", докато втората има твърде различен подтекст. Може да се отнася за стела или олтарен камък, но също и за камъка, който Яков използва за възглавница при Ветил, ("Битие", 28:18), който е определен като mazzebah. Допотопните камъни в "Манускритпа на Матю Кук" следователно правилно са наименувани (преди преводаческите грешки) като камъни mazzebah от marbyll и latres. Първият може да е мрамор или друга кристалинна скала, докато названието на втория е променено в някои документи на laterus, а после е прието, че става въпрос за laterite (червена глина, съдържаща желязо, използвана за направа на тухли и пътни настилки). Фактът е, че природата на latres е неясна, макар че в ранната масонска традиция се приема, че тава въпрос за някакъв вид метал.8

Седемте хуманитарни науки (artes liberalеs) са научни дисциплини, преподавани в средновековните школи и наименованието им произлиза от латинската дума liber, която означава "свободен".9 (Това е друг възможен източник за определението "свободен" в термина "свободен масон", но не е безспорният източник на термина, както ще става ясно, когато се върнем на въпроса в гл.7.) Хуманитарните науки са преподавани не толкова да подготвят учениците за изкарване на прехраната, колкото да разширят техните познания във философските науки. Те са характеризирани индивидуално през 819 г. от бенедиктинския учен Рабанус Маурус, който е бил архиепископ на Майенс (Майнц) и абат на Фулда, средище на образованието във франкската империя по времето на Карл Велики (Шарльоман). Рабанус е почитан като най-ученият мъдрец на епохата и според преданията нямал равен в познанието на свещените писания, църковния закон и литургията.10 Сред най-известните му трудове са богато илюстрираният "Животът на Мария Магдалина".11

Текст под фиг. (стр.23): Геометрията, астрономията, логиката и аритметиката - четири от Седемте хуманитарни науки.

Хуманитарните науки се възприемат като път за лично просвещение в по-възвишени явления, които са ключът към хармонията и справедливостта. Във втората степен на оперативното масонство (степента на калфата) се обяснява на кандидата, че има седем площадки във витата стълба, която води към централното помещение на Соломоновия храм. Те са важни страни от пътуването към мъдростта и намекват (наред с други неща) за Седемте хуманитарни науки. Те са резюме на истината и както твърди Платон, стъпала на единната вселена. Картината "Алегория на хуманитарните науки" от италианския художник Биаджо Д'Антонио (ок. 1445-1510 г.) изобразява седемте площадки (които напомнят по идея на "Стълбата на Яков" от Блейк), като на всяка площадка учени и философи поучават знания в съответната наука, а в основата се вижда Портата на мъдростта (виж цветна илюстрация 3).

Манускриптът на Матю Кук продължава с разказа за Ной и се съобщава, че след Потопа, камъните marbyll и latres са намерени от Хермес и гръцкия философ Питагор. В исторически план това звучи неправдоподобно, като се има предвид около 3000 годишния период между Ной и Питагор. Все пак, манускриптът е съставен около 1450 г. - два века преди архиепископ Ъшър от Арма да състави първата библейска хронология, и в документите от онази епоха се срещат множество аномалии в датите. Но това не оправдава наивния начин, по който историята се преповтаря дословно и в наши дни.

В други версии участието на Хермес и Питагор е разделено. В тях се обяснява, че най-напред Хермес Тристмегист (Трижди велики), почитан като основоположник на алхимията и геометрията и от чието име произлиза терминът "херметичен", преписал тестовете от камъните върху изумрудена плочка. След време плочката на Хермес била наследена от Питагор.

Докъде стига истината в преданието за потомците на Ламех е неизвестно, но се разказва, че Аполоний Тиански от Храма на Асклепий в Егея е открил изумрудения текст през 1 в. Оттогава мнозина видни философи са изучавали и използвали преписа му. Запазените частични преводи датират от 700-те години, като първият е на ислямския философ Джабир Ибн-Хаян, който е писал и за алхимическата школа на Питагор (Ta'ifat Ethaghurus). Сред по-късните ученици на Изумрудената плочка изпъква сър Исак Нютон . Той е така погълнат от изследване на древните херметически текстове, че в една своя лекция пред Кралското научно дружество през 1942 г. лорд Кейнис го нарича "последният чародей; последният от вавилонците и шумерите".12 За жалост Нютон не е могъл да се възползва от богатството на хилядите плочки с текстове от Месопотамия и усилията му да състави достоверна хронология на събитията са до голяма степен затруднени.

Нютон превежда и Corpus Hermeticum (приписван на Хермес Трисмегист) от флорентинската колекция на Козимо ди Медичи и се интересува особено много от една обединена теория за закона на Вселената (prisca sapienta), която споменава като структура на Природата. Приемайки присърце максимата на Хермес "колкото отгоре, толкова и отдолу", Нютон заявява, че хармонията на земните пропорции представлява вселенския си еквивалент. С други думи земната пропорция е осезаем образ на космическата структура. От най-малката клетка до най-голямата съвкупност от галактики преобладава единствен повтарящ се геометричен закон и това е било разбрано още през най-древните исторически документирани епохи.

След темата "Мъдростта на Ламех" в Манускрипта на Матю Кук се преминава към геометрията на Евклид, макар че ученият е представен погрешно като съвременник на Аврам, живял около 1700 години по-рано. Обяснява се, че в древен Египет геометрията и зидарството са синонимни занаяти и се споменава, че те били изучени от израилтяните през време на 400-годишното им пребиваване в делтата на р. Нил, преди Моисей да ги поведе към Обетованата земя (ок. 1360 г. пр. Хр.). Оттам занаятите процъфтели във Финикия и Юдея, били наследени по-късно от цар Соломон и неговия майстор Хирам, изпратен в Йерусалим от царя на Тир.

На това място от текста се натъкваме на драматичен скок в историческия контекст и в същия параграф, свързан със Соломон, се заявява: "Оттам насетне тази ценна наука беше пренесена във Франция." Разказът продължава с внушението че френският крал Шарл II (ок. 885 г.) е бил масон още преди да се възкачи на престола. После, връщайки се назад във времето, попадаме в Англия от 3 в. при св. Олбан, последван (както и в Regius Manscript) от крал Етелстан, царувал през 10 в., и неговия съвет от каменоделци!

Сред всичко това основното внимание в манускрипта е съсредоточено върху тезата, че предписанията на масонството са затвърдени най-напред, когато 40 000 каменоделци изграждат Вавеловата кула в Шинар (исторически, големият зигурат във Вавилон, Месопотамия). Казва се, че масонските "Предписания" са съставени от вавилонския цар Нимрод - могъщият ловец от "Битие"17:8-10. Той изпраща 3000 каменоделци да построят град Ниневия в Асирия (северна Месопотаия). И отново попадаме на голяма аномалия в датите, тъй като между царуването на Нимрод и построяването на Ниневия са изминали 2000 години.

Автентичен или не, този нестроен и разхвърлян разказ е странна смесица от предания, свързани с философския аспект на математиката, херметическата практика, преплетена с каменоделския занаят, без да дава подробности по никоя от темите. Макар да се смята за свързан със спекулативното масонство (за разлика от практикувания каменоделски занаят), той не постига нещо повече от документиране на факта, че братството на ложата наподобява гилдийната структура с длъжности и работници.

Древни и съвременни

Документираната история на масонското братство във форма, която би могла да се признае за валидна днес, започва през 1717 г. Само три години, след като Хановерският електор Георг е доведен от уестминстърските политици, за да бъде коронясан като крал Джордж I на Британия. Така той става родоначалник на Хановерската династия, която се възкачва на британския престол след управлението на Стюартите и на Уилям Оранжски. На 24 юни 1717 г. е основана Великата ложа на Англия чрез сливане на четири лондонски ложи, които се срещали в различни кръчми, по-точно в "Гъската и скарата" в двора на катедралата "Сейнт Пол", "Короната" в Линкълнс Ин Фийлдс, "Стаканът и гроздът" на Ченъл Роу и "Ябълката" в Ковънт Гардън.13 (На цветна илюстрация 26 е показана "Гъската и скарата" през 1870 г., преди да бъде разрушена.)

След смъртта на крал Уилям през 1702 г. сестрата на покойната му съпруга е коронясана като кралица Ана. Но тъй като кралицата няма деца от съпруга си, датския принц Георг, тя избира за свой наследник германската електриса София Хановерска. Тя е дъщеря на Фредерик V, палатински електор на Рейн, и на Елизабет Стюарт, дъщеря на крал Джеймс I. Независимо от родството й с династията на Стюартите по майчина линия, шотландците толкова енергично се противопоставят на идеята за германски владетел, че английският парламент им налага специални търговски ограничения. През 1705 г. парламентът приема Чуждестранния закон14, с който се изисква от шотландците или да приемат София Хановерска за наследница на Ана, или търговията между Севера и Юга ще се прекрати. Вносът на шотландски въглища, платове и добитък в Англия ще се прекрати, както и износът на английски стоки в Шотландия.

За да получи Уестминстър пълна власт на север от историческата граница между Шотландия и Англия традиционно самостоятелният шотландски Парламент на трите съсловие, който заседава в Единбург, е разпуснат през 1707 г. със Закон за обединението. Много шотландци биха предпочели след смъртта на Ана през 1714 г.на престола да се възкачи синът на детронирания крал Джеймс. Но те нямат думата по въпроса и поради отказа на самата София от престола в полза на сина си, Георг фон Брунсуик пристига в Лондон да получи короната. След закриването на Шотландския парламент всички традиционно шотландски ордени се управляват и преобразуват от английските власти. Сред тях са "Най-древния и благороден орден на бодила" (еквивалентен на английския "Най-благороден орден на жартиерата") и шотландското масонство също е подложено на рестриктивни мерки. В резултат английското масонство излиза на преден план и скоро получава кралско покровителство, което продължава и до днес, като Едуард, херцог на Кент, е всеобщ велик магистър.

Междувременно ложите от четирите кръчми се обединяват и образуват първата Велика ложа на Англия през 1717 г., а през 1721 г. Джон, втори херцог Монтагю, е избран за велик магистър. На фронтисписа на Андерсъновия "Устав" е изобразено как през 1723 г. Монтагю предава Уставния свитък и пергел на наследника си Филип, херцог Уортън (виж цветна илюстрация 5).

След като заявява, че документите на масонството отпреди 1688 г. са изгубени, Андерсън съставя списък с правила, свързани с дейността и длъжностите в ложата, одобрени от лорд Монтагю. В неговия "Устав" от 1723 г. е включен и списък със задължения, описани като "Древни летописи на отвъдморските ложи и на ложите в Англия, Шотландия и Ирландия", макар да не е известно откъде са получени в този вид. През 1738 г., обаче, Андерсън съставя преработено издание на "Устава", в което е включена подробна история - плод на авторовото или нечие друго въображение, на английското масонство, според коятото водело началото си от едно събрание на каменоделци, свикани от принц Едуард в Йорк през 926 г.15

За да придаде достоверност на съмнителната си история за масонската институция, Андерсън обяснява как тя била пренебрегвана и потулена от предишния велик магистър, сър Кристофър Рен, който, съвсем удобно, вече е бил покойник преди публикуването на "Устава" през 1723 г. Всичко това е диаметрално противоположно на твърдението на Андерсън, че не е съществувала Велика ложа и следователно не е имало и велик магистър преди 1717 г., а Рен със сигурност не е споменат в документи като велик магистър след тази дата. Защо тогава Андерсън насочва обвиненията си към Кристофър Рен? Причината е, както ще стане ясно, че Рен е бил виден масон от братството на Стюарт, покровителствано от крал Чарлс II, чиито документи Андерсън твърди, че са изгубени. След като Хановерският електор вече управлява в Британия, моментът е удобен да се измисли историята на масонството и Джеймс Андерсън е главният архитект на проекта, чиито измислици се появяват като свещени текстове.

През 1768 г. е взето решение да се построи седалище на Великата ложа. Съответно е купен парцел на Грейт Куин Стрийт в Лондон и на 23 май 1776 г. е положен основният камък на първия Масонски дом (включващ, естествено, и "Масонска кръчма", за да се пресъздаде атмосферата на традиционните сбирки). Когато се подготвя преработено издание на Андерсъновия устав, престижният Масонски дом е изобразен на фронтисписа (виж цв. илюстрация 7). Алегоричната фигура на Истината, заобиколена от другите добродетели на масонството, е насочила огледалото си така, че да осветява Дома. (По-големият комплекс от постройки на същата Грейт Куин Стрийт, който се използва днес от масоните, е построен през 1927 - 33 г.) През периода, когато Андерсън преработва устава си, е основана втора Велика ложа на 17 юли 1751 г. Наричайки се Antients (Древните), новите масони дават на членовете на по-старата Велика ложа (с около 200 членуващи в нея ложи) прозвището "Модерните". Пълното название на новата организация е "Най-древното и уважавано братство на свободните и признати масони". Докато "Модерните" използват като емблема стария гилдиен герб на Масонската компания, гербът на "Древните" е разделен на четири с изображения на лъв, вол, човек и орел - четирите "живи същества" от старозаветната "Книга на пророк Йезекиил".16 (Тези въображаеми същества са известни в астрологическите кръгове като "тетраморфи", представящи съответно Лъв, Телец, Водолей и Скорпион.) Уставът на "Древните", наречен Ahiman Rezon (с най-общо значение "Братът принц") е подготвен от ирландския масон художник Лорънс Дърмът, който става Велик секретар на "Древните" и основен радетел за тяхната степен на Царския портик (за която ще говорим по-нататък).17

Претендирайки за по-автентична шотландско-ирландска традиция, която те несъмнено притежават чрез ритуала на Царската арка, Древната велика ложа е сериозен съперник на първата Велика ложа, особено след като узаконяват пътуващи ложи в полковете на британската армия, които в края на краищата пренасят масонските идеи в колониите.

През 1727 г. първата Велика ложа основава централен благотворителен фонд, за да създаде обща цел на каузата и следвайки в продължение на няколко десетилетия една програма на разнообразни начинания, през 1788 г. създава с доброволни дарения девическо училище в Лондон. Така се установява един по-положителен център на вниманието и скоро след това, през 1798 г. Древната велика ложа организира благотворителен фонд за момчета. Сега вече е налице не само съперничество по отношение на старшинството и автентичността на ритуала, а двете ключови Велики ложи се състезават на арената на връзките с обществото и общественото признание. Картината се усложнява допълнително от създаването през 1761 г. в Йорк на нова ложа - Великата ложа на цяла Англия. А през 1778 г. една група но първата Велика ложа се отделя и се обявява (с поръчителство от Йорк) за Велика ложа на юг от р. Трент.

Обстановката става толкова абсурдна в продължение на едно столетие, че налага установяване на примирие. Затова великите магистри и ръководствата на съответните ложи подготвят и на 25 ноември 1813 г. подписват в Кенсингтънския дворец договор за обединение. Оттогава насетне "древните" и "модерните" се обединяват и образуват Обединена велика ложа на Англия, която съществува и днес.

Старите майстори

Легендата за Хирам Абиф и строежа на Соломоновия храм, която е в центъра на ритуала на третата степен на съвременното масонство, е отпечатана за пръв път чак през 1730 г. в трактата " Критическо изследване на масонството" от лондонския масон Самюъл Причард.18 Появата й в този труд подсказва, че е била известна и преди това като част от ново- измисления ритуал на Великата ложа, макар да не е спомената от Андерсън през 1723 г. Английският интелектуалец Томас Пейн (1723-1809) съобщава, че Причард се заклел пред кмета на Лондон, че неговото "Критическо изследване на масонството" е "автентично и точно копие във всяко отношение", но не уточнява копие на какво е! (Пейн е известен с трудовете "Здравият разум", "Векът на разума" и "Правата на човека" наред с участието му в Американската революция.) В глава 8 ще анализираме подробно основната легенда за Хирам, а засега можем да се спрем на друг разказ за корените на масонството, появил се малко след създаването на Обединената велика ложа.

През 1802 г. португалският журналист Жозеф Иполит да Коща е хвърлен в затвора от католическата инквизиция по обвинение, че е масон, както е обявено в папския указ. След три години той успява да избяга и през 1820 г. публикува есе, озаглавено "История на Дионисиевите майстори", в което се прави паралел между масонския ритуал на посвещаване и орфическите мистерии.(Повече подробности за португалския масон са дадени в глава 5.)

Според този разказ Хирам е принадлежал към древно общество, известно като Дионисиевите майстори, което възниква около 1000 г. пр. Хр., малко преди построяването на Соломоновия храм.19 Името му е свързано с гръцкия бог Дионисий (Бакхус) и обществото има връзки с друга група, наречена "Йонийците", които са строили светилището на Диана в Ефес. Очевидно, когато пристигат в Йерусалим Дионисиевите майстори се именуват Синове на Соломон и използват шестозвездния печат на Соломон (образуван от два преплетени триъгълника) като свой масонски знак. Очевидно са били познавачи на свещената геометрия и херметичната философия.

Няма причини да се съмняваме в съществуването на Дионисиевите майстори. Те се споменават от гръцкия географ Страбон, живял през 1 в. пр. Хр. Той пише, че майсторите са си избрали това име, защото се смятало, че Дионисий е създал амфитеатъра. Дали майсторът на Соломон, Хирам от Тир, е бил свързан с тази група, е друг въпрос. Може и да е бил, ако обществото е присъствало във Финикия, но за тази връзка на Хирам не са открити сведения преди есето от 1820 г.

Друго допълнение към споменатия произход на масонството се появява под формата на колегия от архитекти, наричани Комасинските майстори, тъй като са работили около езерото Комо в Северна Италия през Средновековието. Твърди се, че връзката на масоните с тази гилдия е спомената от Люси Бакстър (с псевдоним Лидър Скот) в книгата й "Строителите на катедралите", публикувана през 1899 г. Темата за връзката на Комасинските майстори и Свободните зидари е подета по-късно в книжката "Комасините", която излиза на части в масонското списание "Строителят" през 1910 г.

От архитектурните исторически документи в Ломбардия може да се заключи, че Magistri Comacini са били наистина известни на времето и са допринесли много за италианската архитектура между 800 и 1000 г. Но в тях не се споменава абсолютно нищо, което да ги свързва с историята на английското масонство. Всъщност дори и Лидър Скот (често цитирана погрешно) не казва, че има връзка. След като проучва тази хипотеза, Бакстър заявява: "Няма неоспоримо доказателство, че Комасините наистина са дънерът, от който е покарало днешното псевдомасонство."

Ключът

Крайният резултат от цялото това проучване на корените и историята на английското масонство след 1688 г. е изводът, че то е крайно слабо и несъществено. В хронологическа последователност разказът започва с библейския ковач Тувалкаин от Месопотамия (ок. 3500 г. пр. Хр.) и мъдростта на баща му Ламех, включва по-нататък Хермес Трисмегист (египетския бог Тот), а накрая и гръцкия философ Питагор.

От Тувалкаин и потомството му разказът скача на вавилонския цар Нимрод, който, както изглежда, е въвел масонските задължения, а след това прескача 1000 години и стига до Аврам, който някак си е срещнал Евклид в Египет (ок. 300 г. пр Хр.). Премествайки се от Египет в Израел с Моисей (ок. 1360 г. пр. Хр.), стигаме от Дионисиевите майстори и Хирам от Тир, който построява Соломоновия храм (ок. 950 г. пр. Хр.) След това вече сме в Англия със св. Олбан (ок. 260 г. сл. Хр.), оттам - във Франция с крал Шарл II и обратно в Англия с принц Едуин от Йорк (ок. 926 г. сл. Хр.) и крал Етелстан от Мърсия (ок. 930 г. сл. Хр.).

В края на тази поредица се появява злочестият сър Исак Нютон, който се опитва да проумее каквото може от тази хаотична бъркотия. И като капак на всичко - Джеймс Андерсън, човекът отговорен до голяма степен за хаоса, признава, че не съществуват легитимни документи, а след това обвинява за липсата им наскоро починалия сър Кристофър Рен.

Няма значение дали легендите за Тувалкаин, Нимрод, Етелстан и другите са правдоподобни или не. Всъщност има известно историческо съдържание в някои аспекти - но това са преди всичко разкази за действащи майстори, занаятчии и строители. Хронологически последният разказ от серията предания е за крал Етелстан и неговите каменоделци. След това, твърде неочаквано, около 800 години по-късно се появява благотворителна група от благородници и бизнесмени, които поддържат образователни фондации за момчета и момичета и организира срещите си в кръчми. Като че ли нищо не се е случило в периода между двете събития, освен че за нововъзникналото братство се казва, че е наследило тайните си знаци и пароли от древното.

Има нещо твърде недостоверно тук. Едва ли високопоставени благородници биха участвали в кръчмарски клуб без никаква история и важност. Нито пък принц Едуард, херцог на Кент и принц Огъстъс, херцог на Съсекс (синове на крал Джордж III), биха заели поста велик майстор съответно на ложите на "Старите" и "Модерните", ако масонството е било обикновено братство на моралисти и благотворители.

В началото Джеймс Андерсън казва, че важните документи са изгубени, когато Стюарт отиват в изгнание. Значи това е ключът за осмисляне на истинския ход на събитията. Крал Джордж е син на пфалцграфинята София Хановерска. Тя е дъщеря на Фредерик V, пфалцграф на Рейн, чиято съпруга Елизабет Сюарт е дъщеря на крал Джеймс I(VI). Джон Уилкинс - капелан в Палатината1 около средата на 17 в., е основателят на масонската група, която по-късно прераства в Кралското дружество на крал Чарлс II, а през 1703 г. Исак Нютон става негов председател. Друг съосновател на Дружеството е професорът по астрономия сър Кристофър Рен.

Като внук на Фредерик и Елизабет британският крал Джордж I знае добре, че в семейството му по майчина линия има стари масонски традиции, но те не са част от образованието му като наследник на Хановерската династия. И неговите потомци знаят за това наследство, но също така не го познават в подробности. Единствената им надежда за опознаването му е Кристофър Рен, който умира чак през 1723 г., годината на първия Андерсънов устав.

Онова, което Андерсън всъщност има предвид, когато обвинява Рен за хаотичното състояние на английското масонство, не е изгубването на документи, а фактът, че Рен не симпатизира на новата Хановерска власт. Предпочитанията му са за Стюартите и Палатината. Андерсън е убеден, че като член-основател на Кралското дружество Рен е знаел тайните, които Хановерското братство търси, но умира, без да разкрие нищо.

3. Кралското дружество

Преходът

Документирано е, че първият масон, посветен на юг от шотландската граница, е държавникът сър Робърт Мъри. Посветен в рицарство от крал Чарлс I и близък приятел на Чарлс II, той става масон в Нюкасъл през 1641 г.1 Масонството до голяма степен е традиционно за Стюартите и през 1601 г., две години преди да пристигне в Англия като Джеймс I Английски, крал Джеймс VI Шотландски е посветен в Ложата на Скун. Синът му Чарлс I и внукът му Чарлс II също са покровители на масонството.

Посвещението на Мъри, строго погледнато, не може да се квалифицира като английско, защото е приет в пътуващ клон от Ложата на Единбург, а пък и самият той е шотландец. Но Елайъс Ашмол, антиквар и основател на Ашмолския музей в Оксфорд, е посветен в масонството в Уорингтън, Ланкашър, през октомври 1646 г. Затова той официално се смята за първият местен масон в Англия. В дневника си Ашмол споменава имената на присъствалите на посвещението му и, както преди няколко години посочи кураторът на Обединената велика ложа на Англия, седмината членове на тази ложа очевидно са били масони преди Ашмол.2 Следователно е съвсем неправилно да се твърди, че масонството в Англия възниква, когато четири клуба за джентълмени се сливат, за да основат Велика ложа през 1717 г.

Живият интерес и заниманията на Ашмол с херметическа магия обикновено не се отбелязват в масонските документи, свързани с него, тъй като един практикуващ алхимик не е желаният образ на първия английски масон. За разлика от тях, обаче, в Ашмолския музей не изпитват никакво затруднение по въпроса и се посочва, че Ашмол е използвал псевдонима Джеймс Хасол за първата си книга по алхимия Fasciculus chemicus.3 Фактът, че Ашмол е бил и Уиндзърски херолд и Ковчежник на Хералдическото дружество, е много по-благовиден за идеализираното масонско общество, но през епохата на Реставрацията тези две различни страни от дейността му вероятно са били без значение. Трудът му Theatrum chemichum Britannicum, публикуван през 1652 г., е от първостепенна важност за розенкройцерското движение (виж стр. 48), тъй като обединява и синтезира английски алхимически текстове и е ценен източник на информация за иначе труднодостъпни ръкописи.

Безспорно е, че "спекулативното" масонство навлиза в Англия от Шотландия, когато двете кралства се обединяват през 1603 г. Но също така е очевидно, че ако става въпрос за "оперативно" масонство, Лондонската компания на свободните зидари е получила герба си още през 1472 г. Интересен е и фактът, че през 1655 г. компанията се преименува на Лондонска масонска компания. Промяната подсказва, че фразата "свободен масон" е придобила ново значение, свързано повече с умозрително занятие, отколкото с конкретния занаят каменоделство. Макар и да не обяснява защо "свободен масон" липсва в етимологичните речници от началото на 18 в., тя навежда на мисълта, че една важна оперативна гилдия е искала да се разграничи от спекулативните ложи.

Изглежда, че свободното масонство е изобразявано твърде странно след 1723 г. - като смесица от несвързани легенди и обща непоследователност, а обяснението е, че истинските загадъчни тайни са изгубени. Действителната причина за неясните твърдения на иначе интелигентни мъже не е толкова, че всичко е изчезнало след революцията през 1688 г. По-скоро става въпрос за тяхното упорито нежелание да признаят фактите. Информацията е била на разположение, ако Андерсън и съдружниците му са искали да я потърсят, но политическата ситуация е била такава, че те са предпочели да не го сторят.

Това поведение възниква след 1715 г., когато Джеймс Франсис Едуард Стюарт, син на изгонения крал Джеймс II (VII) предявява претенции за връщане на наследствените му корони. Скоро след коронацията на Джордж I, Джеймс Франсис е провъзгласен за законен крал Джеймс VIII Шотландски от привърженици на Стюартите в Абърдийн, Брийкин, Дънди, Монтроуз, Пърт, Сейнт Андрюс и Единбург. Той пристига по море в Шотландия от Дюнкерк и през септември същата година флагът му е вдигнат в Бреймар. Привържениците му завладяват Инвърнес и Пърт, обеждавайки Хановерската стража, но не успяват да превземат замъците на Единбург и Стърлинг и напредването им е спряно при Шерифмюр. На юг от шотландско-английската гранична област почти не проникват и след няколко седмици, на 14 ноември, въстанието от 1715 г. завършва с капитулация при Престън, Ланкашър. Скоро след това победеният Джеймс Франсис се завръща във Франция.

Въпреки първоначалния ентусиазъм въстанието от 1715 г. е една от най-лошо организираните военни кампании. Но не е съдено то да остане последния опит на Стюартите за реставрация, а британците започват да си задават въпроса за личните си преданост и предпочитания - дали са поддръжници на Стюартите или на Хановерската династия?

На латински името Джеймс се изписва като Jacobus и след изгнанието на Стюартите, привържениците им се наричат якобити. Масонството в Шотландия и Англия преди 1688 г. е видимо якобитска институция. Но създадената след 1717 г. английската разновидност на Андерсън и приятелите му е предимно Хановерска - новоизмислено псевдомасонство без истински собствен произход. Каквато и информация да е била налична от по-стари източници, тя би била неприемлива за твърдолинейните хановерци, заради шотландския си корен. Затова и много неща от новото английско масонство озадачават оттогава масони и немасони, тъй като слабите му, често неразбираеми, традиции са твърде далеч от желаното. Единствено въвеждането на благотворителни цели и предписанията за морално съвършенство като че ли му придават известна смисленост, но не бива да съдим твърде прибързано в тази посока, тъй като ни предстоят още разкрития. Но нека се върнем в 1738 г., когато е удобно да се обвинява Кристофър Рен - един покойник масон от старата школа, че е провалил всичко!