Декстър: Острието на ножа

1.

И отново тази луна, провиснала толкова пълна и ниска в тропическата нощ, отекваща под смразеното небе с този скъп, познат глас от сенките право в трепетните уши на Мрачния странник, уютно сгушен на задната седалка на доджа на предполагаемата душа на Декстър.

Тази пакостлива луна, този гръмогласен, хитро надничащ Луцифер, който крещеше през пустото небе към тъмните сърца на нощните чудовища долу и ги свикваше на веселите им игрища. Зовящ всъщност онова чудовище там, зад олеандъра, набраздено като тигър от лунната светлина през листата, с пределно изострени сетива, докато чака точния момент да изскочи от сенките. В тъмното е Декстър, вслушан в ужасните прошепнати внушения, които безмълвно се изливаха върху сенчестото ми скривалище.

Моето скъпо тъмно второ аз ме тласка да скоча – сега, – да забия осветените си от луната огромни кучешки зъби в толкова уязвимата плът по-нататък до оградата. Но моментът не е настъпил и чакам, следя внимателно как нищо неподозиращата ми жертва се тътри покрай мен с широко отворени очи. Тя знае, че нещо я дебне, но не знае, че съм тук, само на три неумолими стъпки от нея, в живия плет. Толкова лесно мога да се промъкна, също като острието на ножа, каквото съм, и да направя чудесната си магия – но чакам, подозиран, но невидян.

Миговете на дебнене се прокрадват на пръсти един към друг, а аз все още чакам най-точния от тях. Скокът, протегнатата ръка, студеното ликуване, когато виждам как ужасът облива лицето на жертвата ми...

Но не. Нещо не е наред.

И сега е ред на Декстър да усети гадното забиване на очи в гърба, повей на страх. Вече съм сигурен, че нещо следи мен. Друг дебнещ в нощта усеща остър вътрешен глад, докато ме следи по петите, а това тази нощ не ми харесва.

И като внезапен гръм ликуващата ръка изниква от нищото и ме поразява ослепяващо бързо, и аз зървам проблясващите зъби на деветгодишното съседско момче.

– Хванахме те, Декстър! Ти жумиш! – И с бясната скорост на хлапета останалите се скупчват край мен с диво кикотене и крясъци, както съм застанал унизен в храстите. Край. Шестгодишният Коуди се е вторачил в мен, разочарован, сякаш Декстър, Нощният бог, измамил своя върховен жрец. Астор, деветгодишната му сестра, се присъединява към виковете на хлапетата, след което те отново потъват в мрака, към нови и по-сложни скривалища, и ме оставят толкова самотен в позора ми.

Декстър не откри скрития. А сега той е това. Отново.

Може да се чудите как е възможно? Как може нощният лов на Декстър да се сведе до това? По-рано винаги имаше някакъв страховит откачен хищник, очакващ специалното внимание на страховития откачен Декстър – и ето ме сега, дебнещ празна консервена кутия от равиоли, чиято единствена вина е безвкусният сос. Ето ме тук, прахосващ безценно време, като губя игра, която не съм играл, откакто бях на десет години. Дори по-лошо, аз съм ТОВА.

– Едно. Две. Три... – Броя на висок глас, винаги съм честен и надежден играч.

Как е възможно? Как може Декстър Демона да усеща тежестта на тази луна и да не рови във вътрешностите, да не изрязва живота от човек, който трябва много силно да усети справедливата присъда на Декстър? Как е възможно в такава нощ Студеният отмъстител да не изведе Мрачния странник на разходка?

– Четири. Пет. Шест.

Хари, моят мъдър осиновител, ме беше научил да уравновесявам много точно Нуждата с Ножа. Беше взел момче, в което бе усетил несекваща нужда да убива – това не можеше да се промени, – и беше моделирал от него мъж, който убиваше само убийци. Декстър не-детектива, който се криеше зад човекоподобно лице и преследваше истински гадните серийни убийци, които убиваха без правила. И аз щях да съм един от тях, ако не беше планът на Хари. "Пълно е с хора, които заслужават това, Декстър", казваше моят чудесен осиновител, който беше ме отгледал.

– Седем. Осем. Девет.

Беше ме научил как да намирам точно такива съотборници, как да се уверявам, че заслужават да им се обадя заедно с моя Мрачен странник. И нещо повече – беше ме научил как да живея с това, както само едно ченге може да те научи. Беше ми помогнал да си построя живот-скривалище и ми наби в главата да му съответствам винаги, да бъда неуморно нормален във всичко. Бях научил как да се обличам и да се усмихвам, да си мия зъбите. Бях станал съвършен фалшив човек, говорех глупостите и любезностите, които хората си разменят по цял ден. Никой не подозираше какво се гърчи зад безупречната ми фалшива усмивка. Никой освен доведената ми сестра Дебора, разбира се, но тя беше започнала да ме приема какъвто съм. В края на краищата можеше да съм много по-лош. Можеше да съм злобно бясно чудовище, което убива и убива, оставя след себе си планини гниеща плът. Вместо това ето че съм на страната на истината, справедливостта и американския начин на живот. Все още чудовище, разбира се, но почиствам старателно след себе си, и съм НАШЕТО чудовище, облечено в червено, бяло и синьо, със стопроцентова синтетична добродетелност. И в онези нощи, когато луната крещи най-силно, намирам другите, които изяждат невинните и не спазват правилата, и ги премахвам на малки, грижливо опаковани парченца.

Тази елегантна формула действаше добре цели години на радостно безчовечие. Между спектаклите поддържах своя съвършено усреднен живот на човек от съвсем обикновен апартамент. Никога не закъснявах за работа, разказвах си необходимите вицове с колегите, и бях полезен и ненатрапчив във всички обикновени неща, точно както ме беше учил Хари. Животът ми на андроид беше подреден, уравновесен и си изплащаше социалната цена.

Досега. Някак си се озовах точно в най-подходящата нощ играещ на креница с ято дечурлига, вместо да играя на "Съсечи секача" с грижливо избран приятел. И след малко, когато играта свърши, ще заведа Коуди и Астор в къщата на майка им, Рита, и тя ще ми поднесе кутия бира, ще пъхне децата в леглото и ще седне до мен на дивана.

Как е възможно? Да не би на Мрачния странник да му е щукнало да се пенсионира предсрочно? Декстър ли се е размекнал? Да не би някак да съм сбъркал ъгъла в дългия тъмен коридор и да съм излязъл от грешния край като Декстър Домашара? Ще ми се случи ли въобще някога пак да капна капката кръв на чистото предметно стъкло, както винаги съм правил – моя трофей от преследването?

– Десет! Кой пред мен, кой зад мен... идвам!

Да, наистина. Тръгвах.

Но към какво?

Всичко започна, разбира се, от сержант Доукс. Всеки супергерой трябва да си има своето слабо място, и той беше моето. Абсолютно нищо не му бях направил, но той все пак беше решил да ме преследва, да ме тормози заради добрата ми работа. Мен и сянката ми. И най-смешното е, че аз, усърдният анализатор на петната кръв за същото полицейско звено, в което работеше и той, бяхме в един екип. Беше ли честно от негова страна да ме гони така само защото от време на време поработвах и нощем?

Познавах сержант Доукс много по-добре, отколкото исках, много повече, отколкото налагаше чисто професионалната ни връзка. Бях си поставил задачата да го проуча по една проста причина: той никога не ме беше харесвал, въпреки че много се гордеех със своя чар и първокласна духовитост. Но изглежда, Доукс разбираше, че всичко това е фалшиво. Цялата ми сръчно изработена сърдечност отскачаше от него като майски бръмбар от автомобилно стъкло.

Това естествено възбуди любопитството ми. Не на шега при това. Що за човек може да не ме харесва? И така, започнах да го изучавам малко по малко, и открих. Човекът, който можеше да не харесва Привлекателния Декстър, беше на четиридесет и осем години, афроамериканец, и пазеше отчетите на отдела за съдебната преса. Според откъслечните слухове, които бях доловил тук-там, бил ветеран от армията и след идването си в отдела участвал в няколко фатални престрелки, до една признати за основателни.

Но по-важно от всичко това беше откритието ми от първа ръка, че някъде зад дълбокия гняв, който винаги гореше в очите му, се спотайваше ехо от кискането на моя собствен Мрачен странник. Беше само много тихичко подрънкване на съвсем мъничко звънче, но бях сигурен. Доукс живееше заедно с нещо, точно като мен. Не съвсем същото, но нещо много подобно, пантера до моя тигър. Доукс беше ченге, но беше също и хладнокръвен убиец. Нямах истинско доказателство, но бях сигурен в това и без да съм го виждал да чупи врата на пешеходец.

Едно разумно същество би могло да си помисли, че с него бихме могли да намерим обща почва, да пием заедно кафе и да сравняваме своите странници, да си приказваме професионално и да си бъбрим за техниката на разчленяването. Но не – Доукс ме искаше мъртъв. А на мен ми беше възтрудно да споделям тази му гледна точка.

Доукс беше работил с детектив Ла Гуерта по време на донякъде подозрителната й смърт и оттогава чувствата му към мен прераснаха в нещо малко по-действено от проста омраза. Доукс беше убеден, че съм замесен в смъртта на Ла Гуерта. Това беше изцяло невярно и напълно несправедливо. Само бях наблюдавал – какво лошо има в това? Разбира се, бях помогнал на истинския убиец да избяга, но какво чак толкова? Що за тип ще се обърне срещу собствения си брат? Особено пък когато работата му е толкова чиста и прецизна.

Е, живей и остави и другите да живеят, винаги съм се придържал към това. Или поне доста често. Доукс можеше да си мисли каквото си иска, това не ме засягаше. Все още има твърде малко закони срещу мисленето, макар да съм сигурен, че във Вашингтон се работи усилено по въпроса. Не, каквито и подозрения да имаше към мен милият сержант, те си бяха негова работа. Но сега, когато беше решил да задейства нечистите си мисли, моят живот се объркваше тотално. Декстър Дерайлиралия се превръщаше в Декстър Побъркания.

И защо? Как беше започнала цялата тая гадна каша? Аз само бях се опитал да бъда себе си.

2.

От време на време има нощи, в които Мрачният странник напира да излезе и да си поиграе. Все едно разхождаш куче. Можеш за малко да си правиш оглушки за лая и дращенето по вратата, но после винаги трябва да го изведеш.

Малко след погребението на детектив Ла Гуерта настъпи време, когато май си струваше да се чуе шепотът от задната седалка и да се начертае план за малко приключение.

Бях си набелязал отличен обект, много приемливия продавач на недвижими имоти Макгрегър. Беше доволен веселяк, който обичаше да продава къщи на семейства с деца. Особено с малки момчета – Макгрегър беше изключително привързан към момченца на възраст между пет и седем години. Беше смъртоносно привързан към пет от тях, за които бях сигурен, и много вероятно и към още няколко. Беше хитър и предпазлив и ако не беше посещението на Мрачния скаут Декстър, може би щеше да си остане късметлия още дълго. Трудно е да се обвини полицията, поне този път. В края на краищата, когато изчезне малко дете, едва ли някой ще си каже: "Аха! Кой продаде на това семейство новата им къща?"

Но, разбира се, твърде малко хора са като Декстър. Общо взето това е хубаво, но в този случай стана добре, че се случих наблизо. Четири месеца, след като прочетох в един вестник историята за изчезнало момче, попаднах на още една. Децата бяха на една и съща възраст. Такива подробности винаги полюшват камбанка и изпращат към мозъка ми на леки-леки вълнички шепот: "Ей, съседе!"

И така, разрових първата история и сравних. Забелязах, че и в двата случая вестникът подсилва скръбта на семействата чрез споменаване, че неотдавна са се преместили в нова къща. Чух леко кискане откъм сенките и се приближих още малко.

Беше наистина почти недоловимо. Детектив Декстър трябваше доста да се потруди, защото отначало не се забелязваше никаква връзка. Въпросните семейства живееха в отдалечени райони, което изключваше доста много възможности. Ходеха в различни черкви, различни училища, използваха различни фирми за преместването си. Но когато Мрачният странник се смее, някой обикновено прави нещо мръсничко. И накрая открих връзката: и двете къщи бяха обявени за продаване от една и съща агенция за недвижими имоти – малко учреждение в южната част на Маями,само с един агент, приветливия и благоразположен господин Ренди Макгрегър.

Поразрових още. Макгрегър беше разведен и живееше сам в малка къща от бетонни тухли край Олд Кътлър Роуд. Държеше осемметрова моторна яхта с кабина в яхтклуба Матисън Хамък, който беше сравнително близо до къщата му. Лодката би била също и изключително подходяща детска кошарка, начин да изведеш малките си приятелчета сами далече в океана, където никой нито ще те види, нито ще те чуе, просто ставаш истински Колумб на мъченията. И на всичко отгоре това предлага блестяща възможност да се отървеш от мръсните останки. Само на няколко километра от Маями Гълфстрийм предлага почти бездънна яма за отпадъци. Нищо чудно, че телата на дечицата въобще не бяха намерени.

Тази техника беше толкова хитра, че се чудех как не съм се сетил за нея, за да се избавям от собствените си отпадъци. Ама че глупак съм! Използвах малката си яхта само за риболов и разходка из залива. И изведнъж се появява Макгрегър с цял-целеничък нов начин да се насладиш на вечер сред вълните. Идеята беше много сладка и моментално издигна Макгрегър право до върха на моя списък. Наричайте ме неразумен, дори алогичен, тъй като малко ме е грижа за хората, но по някаква причина много държа на децата. И когато срещна човек, който измъчва деца, все едно някой е пъхнал двадесет долара рушвет на Мрачния шеф, за да го придвижи по-напред в списъка. С радост ще развържа кадифеното въже и ще вкарам Макгрегър право вътре, ако приемем, че той наистина прави това, което ми се струва. Разбира се, трябва да съм абсолютно сигурен. Винаги съм се старал да избягвам нарязването на невинен човек и би било позор да го направя сега, дори с продавач на недвижими имоти. Хрумна ми, че най-добрият начин да се уверя ще е да посетя въпросната яхта.

За мой късмет още на другия ден заваля, както обикновено си вали всеки ден през юли. Но това приличаше на целодневна буря, сякаш изпратена по поръчка на Декстър. Излязох от лабораторията по съдебна медицина на полицията в Маями Дейд рано и пресякох към Леджун, като изминах целия път до Олд Кътлър Роуд. Завих наляво към Матисън Хамък. Както очаквах, изглеждаше пусто. Но знаех, че на стотина метра пред мен има будка на пазач, в която някой нетърпеливо чака да получи от мен четири долара за голямата привилегия да вляза. Не беше умно да се мяркам пред будката на пазача. Разбира се, спестяването на четири долара е много важно, но още по-важно беше, че в дъждовен ден като този, при това в средата на седмицата, това щеше да изглежда леко подозрително. Естествено не исках да се навирам, особено предвид характера на моето хоби.

От лявата страна на пътя имаше малък паркинг, обслужващ района на пикниците. Стар заслон за екскурзианти на открито от възрозов камък стърчеше отдясно. Паркирах колата и облякох яркожълто яке за всякакво време. От него се почувствах много морски, точно с такова трябва да си облечен, когато се вмъкваш с взлом в яхта на убиец-педофил. То ме правеше и много забележим, но не ми пукаше особено за това. Щях да тръгна по успоредната на шосето велосипедна алея. Беше скрита от мангрови дървета и ако съвсем случайно пазачът подадеше глава навън в дъжда, щеше да види само размазано тичащо жълто петно. Просто идиот, който трябва да си направи следобедното тичане, та ако ще и камъни да падат от небето.

И наистина бягах около петстотин метра по пътеката. Точно както се надявах, в будката на пазача нямаше никакви признаци на живот. Стигнах до големия паркинг край водата. Последната редица докове вдясно беше приютила ято лодки, малко по-малки от големите спортни играчки на рибарите и милионерите, завързани по-близо до пътя. Скромната осемметрова яхта на Макгрегър "Орел" беше почти на края.

Пристанището беше безлюдно и безгрижно минах през портата на телената ограда покрай надпис "ДОСТЪП ДО ДОКОВЕТЕ РАЗРЕШЕН САМО ЗА СОБСТВЕНИЦИ НА ЯХТИ". Мъчех се да се почувствам виновен, че нарушавам толкова важно нареждане, но това не беше по силите ми. Долната част на надписа гласеше: "РИБОЛОВЪТ БЛИЗО ДО ДОКОВЕТЕ И В РАЙОНА НА ПРИСТАНИЩЕТО ЗАБРАНЕН" и си обещах, че на всяка цена ще избягвам да ловя риба, което смекчи вината ми от нарушаването на първата заповед.

"Орел" беше на пет-шест години и показваше съвсем незначителни признаци на остаряване в климата на Флорида. Палубата и перилата бяха чисто измити и положих грижи да не оставям следи, когато се покатерих на борда. По незнайна причина ключалките на яхтите никога не са особено сложни. Може би яхтсмените са по-честни от неопитните моряци. Във всеки случай само след секунди отключих и се вмъкнах в "Орел". В кабината я нямаше онази застояла миризма на печен мухъл, която получават толкова много лодки, когато са затворени дори само за няколко часа под тропическото слънце. Вместо това във въздуха се носеше лек мирис на почистващ препарат, сякаш някой беше търкал толкова старателно, че никакви микроби или миризми нямаха шанс да оцелеят.

Имаше масичка, кухненски ъгъл и малък телевизор с видео на един рафт, с купчина филми до него: "Спайдърмен", "Баба Меца", "Намери Немо". Чудех се, колко ли момченца е изпратил Макгрегър през борда да търсят Немо. Горещо се надявах скоро Немо да намери него. Пристъпих към кухненския ъгъл и започнах да отварям чекмеджетата. Едното беше пълно с бонбони, другото – с пластмасови фигурки. А третото беше абсолютно претъпкано с ролки широко тиксо.

Тиксото е нещо чудесно и - както знам много добре може да се използва за куп какви ли не полезни неща. Но пък ми се стори, че да държиш цели десет ролки в чекмедже в яхтата си е малко прекалено. Освен ако, разбира се, не го използваш за някаква специална цел, за която ти трябват големи количества. Може би научен проект с участието на множество малки момченца? Само предположение, разбира се, основано на собственото ми използване на такава лента – не за момченца, разбира се, а за изтъкнати граждани като например... Макгрегър. Вината му започваше да изглежда много вероятна и Мрачният странник застрелка сухия си гущерски език в нетърпеливо очакване.

Слязох по стълбата в малката предна част, която брокерът вероятно наричаше каюта. Леглото не беше безумно елегантно, просто тънък дюшек от дунапрен върху издигнат подиум. Подръпнах го и нещо леко изскърца. Гумено долнище. Отметнах дюшека. И видях четири халки, завинтени за подиума във всеки ъгъл. Повдигнах капака под дюшека.

Разумно е да се очаква да откриеш верига във всяка яхта. Но придружаващите я белезници не ми се сториха нещо чак толкова морско. Разбира се, за тях би могло да има много добро обяснение. Възможно беше господин Макгрегър да ги използва срещу опърничави риби.

Под веригата и белезниците имаше пет котви. Това като нищо можеше да е много необходимо за яхта, предназначена за околосветски пътешествия, но изглеждаше малко прекалено за яхтичка за неделни разходки. За какъв дявол му бяха? Ако аз например излезех с малката си яхта навътре към дълбоките води със серия малки телца, от които бих искал да се отърва чисто и напълно, какво бих правил с толкова много котви? И, разбира се, ако поставям въпроса така, изглеждаше очевидно, че следващия път, когато господин Макгрегър се поразходи с някое малко приятелче, ще се върне само с четири котви под койката.

Несъмнено бях събрал достатъчно дребни подробности, за да нарисувам много интересна картина. Натюрморт без деца. Но досега не бях открил нищо, което да не може да се обясни като огромно съвпадение, а трябваше да съм абсолютно сигурен. Трябваше да притежавам съкрушително, окончателно доказателство, нещо толкова желязно недвусмислено, че да задоволи Кодекса на Хари.

Намерих го в шкафчето отдясно на койката.

Там имаше три малки вградени чекмеджета. Най-долното изглеждаше няколко сантиметра по-късо от двете други. Може би така и трябваше, вероятно беше скъсено поради извивката на корпуса. Но аз съм изучавал хората дълги години и това ме изпълни със силни подозрения. Издърпах чекмеджето докрай и, разбира се, открих зад него малко тайно отделение. А в тайното отделение...

Тъй като не съм истинско човешко същество, емоционалните ми реакции обикновено са ограничени до това, което съм се научил да наподобявам. Така че не бях смаян, възмутен, разгневен или поне горчиво решителен. Такива емоции са много трудни за убедително фалшифициране, пък и нямаше за кого да ги изобразявам, така че какво ми пука? Но всъщност наистина усетих бавен студен полъх от мрачната задна седалка да пропълзява по гърба ми и да издухва сухи листа по дъното на гущерския ми мозък.

Защото видях снимките на пет голи момчета, в различни пози, сякаш Макгрегър все още търсеше свой собствен отличителен стил. И да, наистина, той действително се беше проявил като прахосник с тиксото. На едната снимка момчето приличаше на сребристосив пашкул, със съвсем малко открита площ. А това, което Макгрегър беше оставил на показ, ми разказа много за него самия. Както подозирах, той не беше от хората, които повечето родители биха пожелали за командир на децата си в скаутски лагер.

Снимките бяха качествени, направени от множество различни ракурси. Особено изпъкваше една серия. Бледен отпуснат гол мъж с черна качулка стоеше до стегнато завързано момче почти като до ловен трофей. От формата и цвета на тялото бях съвсем сигурен, че това е самият Макгрегър, въпреки че качулката покриваше лицето му. И докато прехвърлях снимките, ми хрумнаха две много интересни мисли. Първата беше: "Аха!". Тя означаваше, разбира се, че вече няма абсолютно никакво съмнение относно делата на Макгрегър: той беше щастливецът, получил Голямата награда от лотарията на банкерската къща на Мрачния странник.

А втората мисъл, малко по-смущаваща, беше: кой е правил снимките?

Имаше прекалено много ракурси, за да са направени автоматично. И когато ги прехвърлих втори път, забелязах на две снимки, направени отгоре, остър връх на нещо, което приличаше на червен каубойски ботуш.

Макгрегър имаше съучастник. Звучи също като в съдебна сапунка, но така си беше и не мога да измисля по-добър начин да го изразя. Той не беше правил всичко това сам. Имаше съучастник и ако не друго, той поне беше гледал и беше снимал.

С изчервяване си признавам, че имам известни скромни познания и талант в областта на полуредовните тежки телесни повреди, но никога не бях попадал на такова нещо. Ловни трофеи – да, в края на краищата и аз имам малка кутия с предметни стъкла с по една мъничка капка кръв на тях за спомен от всяко от моите приключения. Съвсем нормално е да съхраняваш някакви сувенири.

Но да имаш втори човек край себе си, който да гледа и да прави снимки – това превръща едно много лично действие в нещо като представление. Беше абсолютно непристойно – този човек явно беше извратен. Ако бях способен на морално възмущение, несъмнено щях да съм преизпълнен с него. При дадените обстоятелства обаче просто станах още по-нетърпелив да опозная Макгрегър отвътре.

В каютата беше задушаващо горещо и моята дреха за всякакви атмосферни условия не ми помагаше ни най-малко. Чувствах се като яркожълта торбичка с чай. Взех няколко от най-ясните снимки и ги пъхнах в джоба си. Останалите върнах на мястото им, оправих койката и се върнах в главната каюта. Доколкото можех да различа през прозореца – дали не е по-добре да го нарека амбразура? – никой не ме дебнеше и не ме следеше скришом. Измъкнах се през вратата, уверих се, че се заключи след мен, и спокойно се отдалечих в дъжда.

От множеството филми, които съм гледал, знам много добре, че да вървиш под дъжда е най-подходящо за размишления над човешкото коварство, така че точно с това се заех. О, този гаден Макгрегър и неговият папарак. Как можеше да са такива гнусни отрепки? Това изглеждаше почти правилно - и беше всичко, до което успях да стигна. Надявах се да е достатъчно, за да удовлетвори формулата. Защото беше много по-забавно да размишлявам над собствената си перфидност и как мога да я подхраня чрез уреждане на игра с Макгрегър. Усещах надигането на тъмна вълна наслада, която ме залива от най-дълбоките подземия на замъка Декстър и се натрупва в преливника. И скоро щеше да се излее върху Макгрегър.

Вече нямаше място за никакво съмнение, разбира се. Дори Хари би признал, че снимките са повече от достатъчно доказателство. С Макгрегър щяхме да изследваме заедно. И после идваше специалният бонус да се открие неговият приятел с каубойските ботуши – той трябваше да последва Макгрегър възможно най-скоро естествено. Никаква почивка за лошите. Все едно си попаднал на разпродажба на две на цената на едно – абсолютно неустоима.

Изпълнен с щастливите си мисли, дори не забелязвах дъжда, докато крачех мъжествено и бързо към колата. Чакаше ме много работа.