Стен: 7. Вихър

КНИГА ПЪРВА

КОНВЕКЦИЯ

1.

Навъсени буреносни облаци се кълбяха над Площада на Каканите. Мъждиво слънце пропълзя през облаците. Лъчите му припалваха златисти, зелени и червени проблясъци по извисяващите се сгради и куполи.

Площадът беше огромен: двадесет и пет квадратни километра пространство с пищни сгради - официалното сърце на Алтайския куп. На западния край се издигаше подобния на дантела ветрилообразен свод на Двореца на Каканите - дом на стария и гневлив джохианец, който беше властвал над купа сто и петдесет години. Седемдесет и пет от тях мъжът се беше трудил на този площад, натрупвайки милиарди кредити и същество-часа. Дворецът беше паметник на него и делата му - истински и измислени. Като допълнителна добавка имаше и малък парк с параклис в памет на баща му, първия Какан.

Площадът се намираше в центъра на столицата на Джохи, Рурик. Всичко в този град беше огромно; обитателите вечно се суетяха, смалени и угнетени от размерите на показната мощ на Какана.

Рурик беше спокоен този ден. Влажните улици бяха безлюдни. Съществата се тълпяха в блоковете си за задължителното гледане на събитията, които щяха да се предават на "живите" им екрани. Навсякъде по планетата Джохи се случваше все същото.

Всъщност на всички обитаеми светове от Алтайския куп хората и чуждоземците напускаха улиците, гонени от коли с високоговорители, които им нареждаха да се приберат по домовете си и да включат излъчваното предаване. Малки червени очи в долната част на екраните следяха за изискваното съсредоточено внимание. Охранителни отряди бяха разположени във всеки квартал, готови да разбият вратите и да измъкнат всяко същество, чието внимание спаднеше.

На самия Площад на Каканите бяха призовани три хиляди същества за публични свидетели. Техните тела оформяха черни петна около краищата на площада. Топлината от живата маса се издигаше навълни от пара и се носеше към заплашителните облаци. Единственото движение беше непрестанното нервно пристъпване. Тълпата не издаваше нито звук. Нямаше плач на дете, нито закашляне от старец.

Пламтяща светкавица се разклони над четирите позлатени колони, които отбелязваха всеки от краищата на площада. Огромни статуи в памет на алтайските герои и дела се надвесваха над него. Гръмотевица затътна и отекна под облаците. Но площадът остана безмълвен.

В центъра му бяха строени войници с извадени оръжия, очите им обхождаха тълпата за признаци на опасност.

Зад гърбовете им се извисяваше Стената на смъртта.

Един от сержантите излая заповед и отрядът за екзекуции тръгна напред, всеки от войниците пристъпваше тежко под бремето на двата контейнера, привързани за гърба му. Огънати маркучи се проточваха от контейнерите до дългата тръба, която всеки от отряда носеше.

Нова заповед и ръцете, облечени в дебели огнеупорни ръкавици, притиснаха спусъците на огнехвъргачките. Разтопен пламък прокапа от краищата на тръбите. Облечените в ръкавици пръсти се стегнаха и вой изпълни въздуха, когато пламъците изригнаха и се устремиха към Стената на смъртта.

Отрядът задържа спусъците за дълъг миг, блъвна горещина и се разнесе кисел пушек. Огнените езици ближеха стената в неспирни вълни. По знак на сержанта огънят утихна.

Стената на смъртта изглеждаше непроменена, като се изключеше червеникавият цвят на свръхнагорещен метал. Сержантът се изплю. Храчката експлодира в мига, в който докосна стената. Той се обърна и се усмихна.

Екзекуторският отряд беше готов.

Разрази се внезапна буря, обля тълпата с дъжд и запрати нагоре съскащи облаци пара от стената. Спря толкова бързо, колкото беше започнала, като остави тълпата да се отръсква мълчаливо във влажния въздух.

Тук-там се надигна нервно жужене. Сред толкова много същества страхът вече не можеше да запази безмълвието.

- Това е четвъртият път за толкова цикли - излая млад суздал на своята спътница от глутницата. - Всеки път, когато полицията на Джохи дойде да блъска по вратите, за да ни призове на площада, мисля, че са дошли за нас.

Малката му муцуна беше набръчкана от страх и разкриваше остри, тракащи зъби.

- Няма нищо общо с нас, мили - отвърна спътницата му. Тя отърка дебелата козина в горната част на муцуната си в младия мъжкар, като му изпрати успокояващ хормон. - Те търсят само черноборсаджиите.

- Но всички го правим - изскимтя уплашеният суздал. - Няма друг начин да се преживее. Всички ще умрем от глад без черния пазар.

- Тихо, някой ще чуе - предупреди го спътницата му. - Това са човешки дела. Докато убиват джохианци или торки, ние да си гледаме своята работа.

- Не мога да не мисля за това. Сякаш някои хора са призовали деня на Страшния съд. Все едно сме обречени. Погледни времето. Всички говорят за него. Никой не е виждал такова нещо. Дори Старците казват, че не са виждали подобно нещо на Джохи. Смразяващо студено един ден. Изгарящо горещо на следващия. Снежни бури. После наводнения и циклони. Когато се събудих тази сутрин, мислех, че навън мирише на пролет. А погледни сега.

Той посочи към тежките черни буреносни облаци над главата си.

- Слушай, не се паникьосвай - посъветва го спътницата. - Дори Каканите не могат да контролират времето.

- Ще стигне и до нас накрая. И тогава... - сви рамене младият суздал. - Познаваш ли някое същество, което да е било екзекутирано и едновременно с това наистина да е било виновно? За нещо... голямо?

- Разбира се, че не, скъпи. Сега замълчи. Ще свърши... скоро.

И тя втри още от хормона в козината му. Скоро тракането на зъбите утихна.

Чуха се тропот и гърмежи, и ревяща музика се понесе от големите високоговорители, толкова високо, че листата на разпръснатите по площада дървета затрептяха от звука. Облечената в златни роби гвардия на Какана излезе с бърз ход, в клиновиден строй от двореца. На върха на клина имаше подвижна платформа, където Каканът беше застанал на високия си позлатен трон.

Цялата група измарширува бързо към място до Стената на смъртта. Платформата се спусна на земята.

Старият Какан се огледа около себе си с подозрителни, влажни очи. Набърчи нос от близостта и миризмата на тълпата. Един от услужливите помощници забеляза това и напръска Какана с любимото му сладникаво благовоние. Старият мъж измъкна украсена бутилка с меткил от колана си, отвинти капачката и отпи здрава глътка. Топлината се разля по вените му. Сърцето му запрепуска и очите му се проясниха заедно със завръщането на ентусиазма му.

- Изкарайте ги - излая той. Гласът му бе старчески, писклив, но внушаваше страха на плашливите богове, обитаващи това място, в сърцата на слугите му.

Заповедите бяха предадени шепнешком по редицата. Пред Стената на смъртта металът изсъска над смазаните лагери и зейна тъмна дупка. С жужене се издигна широка платформа, за да запълни отвърстието.

Тълпата се разлюля от дълго и доловимо потреперване, когато всички съгледаха затворниците, оковани и примигващи срещу неясната слънчева светлина. Войниците се устремиха напред и притиснаха четиридесет и петимата мъже и жени към стената. Метални примки изскочиха от жлебовете си и ги приковаха на място.

Затворниците се вгледаха в Какана с ужасени очи. Той отпи още една глътка от бутилката и се захили с настървение, пробудено от меткила.

- Продължавайте - нареди той.

Облеченият в черно инквизитор пристъпи напред и започна да чете имената и признанията на всеки от събраните престъпници. Списъкът с престъпленията отекна по високоговорителите: Конспирация за печалба... Присвояване на дажбена храна... Кражба от пазара на джохианския елит... Злоупотреба с обществено положение с цел печалба... Списъкът сякаш продължаваше безкрайно.

Старият Какан се намръщваше при всяко обвинение, после кимваше и се усмихваше при всяко установяване на вина.

Накрая четенето приключи. Инквизиторът пъхна свитъка с обвиненията в ръкава си и се обърна, за да чуе решението на Какана.

Старият мъж отпи от бутилката, после включи микрофона, закрепен за гърлото му. Неговият писклив, дрезгав глас изпълни площада и забръмча по предаванията в милиардите домове в Алтайския куп.

- Докато гледам лицата ви, сърцето ми се изпълва с жал. Но освен това се срамувам. Всички вие сте джохианци. Тъй като са най-многобройната раса в Алтайския куп, задължението на джохианците е да водят. Като дават добър пример. Какво ли си мислят нашите сродници, торките, когато чуват за злите ни дела? Какво остава за нашите чуждоземни поданици, с тяхното свободно тълкуване на морала. Да... Какво мислят суздалите и богазите, когато вие, джохианци - моите най-ценени поданици, - пренебрегвате законите и заплашвате обществото ни със своята алчност?

Времената са тежки, съзнавам това. Всички тези дълги години на войни с мръсните таанци. Страдахме и се жертвахме - и, да, умирахме - в тази война. Но независимо колко тежко беше бремето ни, ние останахме до Вечния император.

А по-късно - когато решихме, че е убит от враговете си - ние продължихме да се борим въпреки тежкото бреме, наложено върху ни от съществата, организирали заговор, за да го убият и управляват на негово място.

По време на всяко едно от тези извънредни обстоятелства аз ви помолих за помощ и саможертва, за да поддържате този куп сигурен и спокоен до завръщането на Императора. Както вярвах, че ще стори, през цялото това време.

Най-накрая той дойде. Разправи се със злосторния Таен съвет. После се огледа, за да види кой е останал непоколебим в негово отсъствие. Откри мен - вашия Какан. Силен и лоялен съюзник, какъвто съм бил вече почти две столетия. И съгледа вас - моите деца. И се усмихна. И от този миг насетне Антиматерия 2 потече отново. Нашите фабрики отново заработиха. Нашите кораби пътуваха до големите тържища в Империята.

Но все още не всичко е наред. Таанските войни и действията на предателския Таен съвет бяха застрашили сериозно ресурсите на Вечния император. Както и нашите. Очакват ни години на усилен труд, преди животът да стане нормален и да се насладим на благоденствие.

Докато това време не дойде, трябва да продължаваме да жертваме удобството на настоящето в името на величествения живот на бъдещето. Сега всички сме гладни. Но поне има някаква храна, за да ядем. Нашият дял от АМ2 е по-голям от този на другите, благодарение на моето близко приятелство с Императора. Но запасите ни са достатъчни само за да се поддържа търговията жива.

Каканът замълча и прочисти гърлото си с глътка меткил.

- Сега алчността е най-голямото престъпление в нашето кралство. Защото нима в тези времена алчността е нещо по-различно от масово убийство?

Всяко зрънце, което открадвате, всяка капка от питието, което продавате на черния пазар, е отнета от устите на децата ни, които със сигурност ще гладуват, ако алчността не бъде наказана. Същото важи и за нашите ценни запаси от АМ2. И за минералите, необходими да се възстанови нашата индустрия, и за синтетичните облекла, които ни предпазват от стихиите.

Затова с натежало сърце ви осъждам. Прочетох писмата от приятелите и близките ви, в които ме молеха за милост. Плаках над всяко едно. Наистина. Те разказват тъжната история на същества, поели по лош път. Същества, които са се вслушали в лъжите на враговете ни или са попаднали в коравосърдечно обкръжение.

Каканът изтри несъществуващите сълзи от лишените си от клепачи очи.

- Имам достатъчно милост за всички вас. Но това е милост, която трябва да удържа. Да постъпя другояче, би било престъпно егоистично от моя страна. Следователно съм принуден да ви осъдя на най-позорната известна смърт, като пример за останалите, които са достатъчно глупави, за да се изкушат от алчността. Мога да си позволя само един малък жест поради моята мекушавост. И се надявам поданиците ми да ми простят за него, тъй като съм много стар и лесно се трогвам и умилявам.

Той се наведе напред и камерата се приближи, докато лицето му не изпълни едната част на екрана на зрителите, които си бяха у дома. То бе застинало в маска на съчувствие. В другата част на екрана стояха четиридесет и петте осъдени на смърт същества.

Гласът на Какана прошепна рязко:

- За всеки един от вас... Съжалявам.

Той спря микрофона на гърлото си и се обърна към един от тайните си помощници.

- Сега приключвайте бързо. Не искам да съм тук, когато бурята се разрази.

И се намести удобно в трона, за да наблюдава ставащото.

Раздадоха се заповеди и отрядът за екзекуции зае мястото си. Огнехвъргачките се издигнаха. Тълпата пое дълбоко въздух. Затворниците висяха безсилно на веригите си. Някъде над облаците се разнесе гръм.

- Направете го! - излая Каканът.

Огнехвъргачките изреваха. Плътна вълна от пламъци се понесе към Стената на смъртта.

Сред тълпата някои същества извърнаха глави настрани.

Суздал, водач на глутница, на име Ютанг, изръмжа отвратено.

- Миризмата ми е най-неприятна - излая тя. - След нея не мога да ям. Всичко има вкус на печен джохианец.

- Хората миришат достатъчно зле и без да са сварени - съгласи се помощникът є.

- Когато Каканът започна тези чистки - продължи Ютанг, - аз си помислих, какво от това? Има толкова много джохианци, може би така редиците им ще пооредеят. И ще остане повече за нас, суздалите. Но той продължи с неотслабващо настървение. И се разтревожих. Много скоро ще започне да търси другаде своите примери за назидание.

- Смята, че богазите са най-глупави, затова най-вероятно ще ги остави за най-накрая - каза помощникът є. - Ние ще бъдем прочистени точно преди тях. Торките са хора, така че ако следва някаква логика, би трябвало те да са следващите.

- Като заговорихме за торки - вметна Ютанг, - виждам един разтревожен наш приятел там.

Тя произнесе "наш приятел" с отвращение.

- Виж. Барон Мениндер. Бъбри с някакъв човек. Джохианец, ако се съди по облеклото му.

- Това е генерал Даул - отвърна помощникът є развълнувано.

Водачката на глутницата се замисли за миг. Мъжът, когото гледаше, беше нисък и набит, с напълно плешива глава. Месестото лице беше достатъчно грозно, за да принадлежи на някой бияч, но очилата на барон Мениндер караха кафявите му очи да изглеждат големи, широко отворени и невинни.

- За какво би разговарял министърът на отбраната на Какана с Мениндер? Едва ли търси професионален съвет, въпреки че Мениндер е заемал същия пост някога. Но сега това е минало. Оттогава са се изредили четирима или петима министри. Каканът уволни или изби всичките. По дяволите, Мениндер е стара лисица - промълви едва чуто Ютанг. - Измъкнал се е точно навреме. Гледа си работата и държи главата си приведена.

Тя погледа двамата още малко и внимателно проучи генерал Даул. Джохианецът изглеждаше като идеалния генерал, беше над два и половина метра висок. Същевременно слаб и атлетичен, поне в сравнение с възпълния Мениндер. Сребърни кичури обхващаха главата му като стегнат шлем, в ярък контраст с плешивото теме на торка.

- На Даул явно му харесва това, което чува - отсъди водачката на глутницата накрая. - Мениндер говореше непрекъснато, откакто започнахме да наблюдаваме.

- Може би старият торк е моралистично настроен тези дни - предположи помощникът є. - Може би има план. Може би затова водят този разтвор.

Екзекуцията на Стената на смъртта беше приключила. Имаше само пепел там, където осъдените бяха стояли преди малко. В западния край на площада суздалите успяха да съгледат Какана и телохранителите му, изчезващи в богато украсения дворец. В центъра войниците се строяваха и си тръгваха взвод по взвод.

Ютанг наблюдаваше двамата души, потънали в задълбочен разговор. Някаква идея се зароди в ума є.

- Мисля, че трябва да се присъединим - каза тя. - Едно от качествата на Мениндер е, че е дяволски добър в оцеляването. Хайде. Ако има път за измъкване от цялата тази каша, не искам суздалите да го пропуснат.

Двете същества си пробиха път през тълпата.

Бурята се стовари с цялата си мощ. Викове от болка и уплаха огласиха площада, докато градушката се сипеше от облаците и удряше безмилостно като шрапнели.

Високоговорителите обявиха разпускане и тълпата започна да се разотива от площада.

Мениндер и генерал Даул си тръгнаха заедно. Но преди да успеят да стигнат главната порта, двамата суздали ги застигнаха. Четиримата спряха за миг в убежището, предоставено от огромна статуя на Какана встрани от портата. Размениха няколко думи. Последваха одобрителни кимания. Малко по-късно четиримата продължиха забързано напред.

Заговорът беше започнал.

2.

- Аперитив, господине? - измърка глас в ухото на Стен.

Стен се върна към реалността, осъзна, че се беше перчил като паун от Земята пред огледалото с дъбова рамка на стената, и прикри изчервяването си.

Гласът принадлежеше на жена с черна коса, прелъстително облечена и с приканващо изражение, която държеше поднос с гравирани чаши. Те съдържаха черна, почти вряща течност.

- Черно кадифе - промълви тя. "Наистина си", помисли си Стен. Но не каза нищо, само повдигна въпросително вежда.

- Комбинация от два земни алкохола - продължи жената. - Земно шампанско - "Тетинжер де Блан" , и рядко приготвяна силна бира от острова на Ейре. Нарича се "Гинес".

Тя замълча и се усмихна - много лична усмивка.

- Трябва да се наслаждавате на престоя си тук, на Първичен свят, посланик Стен. Като член на обслужващия персонал на домакинството, за мен ще е разочароващо, ако си тръгнете... неудовлетворен.

Стен взе една чаша, отпи и благодари. Жената почака, не откри нищо повече, усмихна се още веднъж - далеч по-формална усмивка - и си тръгна.

Остаряваш, помисли си Стен. Някога би пофлиртувал и опитал и щеше да получиш или отказ, или съгласие за по-късно. После щеше да пресушиш шест чаши, за да не избухнеш по време на идиотската церемония. Но вече си възрастен. Не се напиваш, защото си мислиш, че парадите са глупост. Нито скачаш на първата красива жена, която ти се изпречи.

Освен това... тази усмихваща се камериерка беше определено от разузнаването - корпус "Меркурий", - агент, чийто чин вероятно бе по-висок от този на флотски адмирал (неактивен, в запас) Стен.

И накрая, в момента не беше в настроение за флирт. Защо не? Докато част от мозъка му се чудеше, той отпи. Странна комбинация. Беше пил ферментирал и овкусен газиран гроздов сок и преди, макар че рядко беше попадал на такъв сух вкус. Другата течност - "Гинес"? - добавяше остър, солиден ефект към вкуса, подобен на удар с палка по главата. Преди да напусне Първичен свят, щеше да изпие още няколко от тези коктейли, зарече се той.

Стен отстъпи назад, докато раменете му не опряха в стената - старите навици на имперски убиец умираха трудно - и хвърли поглед из огромната зала.

Замъкът Аръндел се издигаше победоносно над руините от предишното му съществуване. Построен като грандиозна резиденция за Вечния император на имперския Първичен свят, той беше унищожен от тактически ядрен кораб като част от уникалния начин на таанците да започват война без предизвестие. По време на разгорелите се из цялата Империя битки Аръндел тънеше в символична разруха, а Вечният император се бе настанил в огромните подземия отдолу.

Когато Императорът беше убит, Аръндел беше оставен като мемориал от убийците му. Беше построен отново при завръщането на Императора - дори по-величествен и висок отпреди.

Стен беше в едно от преддверията на замъка. Чакалня, която спокойно можеше да послужи за хангар на флотски разрушител.

Стаята беше пълна с блюдолизци, военни и цивилни, хуманоидни и други. Стен погледна още веднъж в огледалото и потрепна. "Блюдолизци" беше твърде уместно определение. Сега, след като изпълни последната заповед на Императора, помисли си той, трябва да влезеш във форма. Този пояс, на който се възхищаваше преди по-малко от минута, подчертава малко шкембето ти, не е ли тъй? А украсената с криле яка като че ли ти слага още една брадичка. Надяваш се да е от яката, нали?

Върви по дяволите, заяви Стен на съзнанието си. В момента съм щастлив. Щастлив от себе си, щастлив от света, щастлив от мястото, където се намирам.

Той погледна за трети път в огледалото и се върна към потока от мисли, прекъснат от служителката, поднесла му коктейла. По дяволите. Все още не бе свикнал да се гледа в дипломатическо облекло. Вместо в някаква униформа или поне дегизировка. Този костюм, тази архаична риза, сакото с разделящи се краища, което стига почти до глезените, тези панталони, които се спускат над не особено високите ботуши... все още изглеждат непривично.

Зачуди се какво ли би станало, ако някогашният Стен - клетият окаян сирак от света на робовладелската компания, който беше късметлия и го биваше с ножа - погледнеше в огледалото и то се превърнеше във времеви екран, безспорно любопитно надзъртане в бъдещето? Какво би помислил този млад Стен, докато се взира, наясно, че гледа себе си през идните години?

Години? И то много повече, отколкото му се искаше.

Какво странно усещане. Особено тук. Да чака нарежданията на Вечния император, за да бъде поздравен и награден за службата си на най-високо ниво.

Да. Какво ли би си помислил този по-млад Стен? Какво би казал?

Стен се ухили. Вероятно - освен укора "Защо не продължи с Черното кадифе?" - щеше да има въздишка на облекчение. И така. Беше си скапано жив. Никога не бе смятал, че ще оцелее. Без да се замисля, дясната му ръка се премести и докосна фината коприна на сакото му.

Под него - и под обшития с диаманти ръкав на ризата - се намираше ножът му. Хирургически скрит в ръката му. Стен го беше изваял - беше го създал, а после "произвел" в биомелница - като роб на Вулкан. Той беше първата вещ, която притежаваше. Ножът беше с тънко двустранно острие, създадено да пасва само на неговата ръка. Насочено правилно, то можеше да разреже земен диамант наполовина само с натиск. Беше може би най-смъртоносният нож, който човек, в безкрайния си интерес към разрушението, някога беше сътворявал. Стоеше на мястото си, задържан от хирургично обработен мускул.

Но беше минала повече от година, не, почти две години, откакто за последно бе ваден в пристъп на гняв. Четири прекрасни години на мир след цял живот войни. Мир... и нарастващото усещане на Стен, че най-накрая изпълнява задача, която му подхожда. Нещо, което не включваше...

- Колко вярно - каза глас с равен, смъртоносен тембър. - Винаги си ми напомнял на сводник. Виждам, че вече си станал такъв. Или поне се обличаш така.

Стен се върна в реалността, ръката му се отпусна, пръстите се извиха, ножът изскочи навън. Отдръпна се от стената, изнесе назад лявото стъпало и застана на пръсти, приклекна леко, за да измести центъра на тежестта...

Проклетият Мейсън.

Поправка. Проклетият флотски адмирал Робърт Мейсън. Изцяло облечен в бяло, с гърди, окичени с медали, повечето от тях спечелени с труд, но вероятно по-малко от една трета от наградите, които Мейсън наистина заслужаваше. Никога не си беше направил труда да махне ужасния белег, който разсичаше лицето му. Според Стен адмиралът сигурно смяташе, че това подчертава излъчването му.

- Адмирале - кимна му Стен. - Как върви детеубийственият занаят?

- Върви добре - отвърна Мейсън. - След като се научиш да скъсяваш разстоянието, всичко е просто.

Мейсън и Стен се мразеха по неизвестни причини. Мейсън беше един от инструкторите в пилотската школа и беше дал всичко от себе си, за да се погрижи Стен да не завърши. Учениците му единодушно го смятаха за невероятен гадняр. И бяха напълно прави. И за разлика от ставащото по филмите, коравосърдечието на Мейсън не беше само преструвка. Под гранита се криеше закалена стомана.

По време на Таанските войни Мейсън се беше издигнал до адмирал. Имаше много качества: беше блестящ. Тиранин. Майстор на стратегията. Убиец. Брутален въдворител на дисциплина. Водач, който подкрепяше подчинените си до гроба и отвъд. Например, когато не успя да открие основателна причина да изхвърли Стен от пилотското училище, той го отличи на завършването с най-високите оценки. Мейсън сигурно беше най-добрият тактически пилот в имперските сили. Вторият най-добър, изръмжа пилотското его на Стен.

Верен до смърт на Императора, той беше оцелял след чистките на Тайния съвет благодарение на късмета и безскрупулността си. Сега най-вероятно следваше имперски заповеди както и в миналото - ефективно и с хъс. Да, реши Стен, имаше мир. Но само в сравнение с кошмарите на Таанските войни. Доста същества продължаваха да измират.

- Чух, че си станал момчето за послания на Императора - подхвърли Мейсън. - Никога не съм можел да разбера как реално същество може да живее в свят, където всичко е сиво и няма никаква истина.

- Започнах да харесвам цвета - озъби се Стен. - Не цапа ръцете така, както червеното. И се измива.

Дълбок глас прекъсна взаимните нападки.

- Скъпи същества, моля за вашето внимание.

Звукът от любезното бърборене наоколо постепенно утихна.

- Аз съм главен шамбелан Блейк.

Говорителят беше ниско същество, облечено в смехотворен костюм, и говореше с най-високото мазно чуруликане, което Стен някога беше чувал. Разбира се. Носеше микрофон на гърлото и преносим усилвател.

- Искаме да се уверим, че всички вие, благородни създания, ще получите дължимото ви признание и че тази церемония ще продължи, както е планирана. Затова трябва да спазваме следните правила. Наградите ще бъдат присъждани по намаляваща степен на заслугите. Всяка категория ще бъде обявена специално.

Когато наградата ви бъде оповестена, ще оформите една редица, на входа. Когато обявяващият - Блейк посочи към същество в червен костюм - изрече вашето име, ще влезете в главната зала. Ще извървите седемнадесет стъпки право напред, докато видите линия, издълбана в пода.

Императорът ще стои от другата страна на тази линия. Ако сте единственият, получил наградата, застанете право срещу Вечния император. Ако сте част от група, продължете до линията и спрете до най-близкото същество отляво.

Моля застанете мирно.

Имперски служител ще прочете почетната грамота за наградата ви. Друг служител ще ви връчи самата награда - или на пояс, или ще я закачи направо на униформата ви. Ако има грешка, моля ви, опитайте се да прикриете разочарованието си. Церемониите, разбира се, се записват за последващото им излъчване на родните ви светове.

Допълнителни копия, нека поясня, могат да бъдат получени от моя кабинет срещу разумна такса.

По програма няма получатели за някой от ордените за членове на Императорското обкръжение. Следващите в списъка са наследствените награди: херцогства, баронства, и така нататък. Тези, които ще получават някое от тях...

- Наследствени?! - промълви удивено Стен. Устните му не се помръднаха, нито гласът му достигна по-далеч от ушите на Мейсън. Това беше умение, научавано във военните формирования и затворите.

Мейсън също го владееше:

- Вечният император е открил много нови и уникални начини да награди онези, които му служат добре.

Гласът му беше напълно лишен от ирония.

- Но...

- Това не само радва канцеларските плъхове - продължи Мейсън, - но и се нрави на бюрократичните им шефове.

Неодобрението, което и двамата изпитваха, изобщо не се изписа на лицата им. Но на няколко метра встрани все пак беше изразено негодувание.

Мъжът беше огромен и много бял - от буйната коса до големите бакенбарди и официалния костюм. Освен това изглеждаше леко пийнал.

- Скапана сбирщина от полудели идиоти - изрече той с гръмотевичен глас. - Проклетите титли ще накарат младоците да си мислят, че са по-добри от другите. Това внушава разни идеи на непроверените в бой хлапета, наистина! За първи път чувам за такъв дракх. Небеса, Императорът греши, като позволява подобни формални танци на безгръбначните идиоти! Проклет да съм, ако участвам в подобни маймунски представления. Кажете на Императора, ако иска...

Каквото и да смяташе да каже за Императора господинът с бакенбардите, то бързо беше прекъснато, когато четирима много едри мъже изникнаха от нищото и го заградиха.

Стен чу изказаните протести, но доста бързо мъжът беше усмирен и поведен - беше твърде едър, за да го изнесат - към един от близките изходи.

Четиримата мъже носеха нови сиви униформи, подобни на полицейските, каквито Стен не помнеше да е виждал преди това на Първичен свят или в двореца. Зърна една от раменните нашивки, обло парче в черно и златисто със златно В, заградено от извитата буква С.

- Кои бяха високите мъже? - попита той тихо Мейсън.

- Нови сили за сигурност. Вътрешна сигурност. Дотам стигат знанието и любопитството ми.

- И от кого са сформирани? От корпус "Меркурий"? Или от "Богомолка"? - естественият интерес на Стен идваше от предишното му - поне официално - членство в двете организации.

- Повтарям за последно... - гласът на Мейсън стана по-висок, по-студен. - Биячите, гестаповците и разпитвачите никога не са били моя слабост.

Стен любезно последва тълпата от чакащите награди, които се нареждаха, минаваха през вратата и изчезваха.

Наследствени ордени... ордени за заслуги... медали (военни)... отличия (цивилни)...

Стен спря пред шамбелана, който се консултира със списъка си.

- Господин пълномощен посланик Стен, вие сте единственото същество, отличено с тази награда днес. Можете да влезете.

Стен се отправи към високите зеещи врати и две същества в червени костюми - и, както Стен реши, с изкуствено избелена коса - отвориха вратите.

Един глас обяви:

- Високопочитаемият Стен... от Малък мост.

Голямата зала за награждаване сега беше пълна с вече получилите своите награди. Стен продължи напред, с малко по-забавена от нормалното походка, която всеки дипломат научава и която изглежда толкова добре при записите. Лицето му придоби гордо изражение.

Високопочитаем, помисли си той. Много интересно. Доколкото си спомням, последния път бях многопочитаем, когато за последно бях в двора. Дали високопочитаем означава увеличение на заплатата?

- Пълномощен посланик Стен изпълни най-високите стандарти в имперската служба, когато с голям риск за личната си безопасност участва в скорошна мисия за преговори между торвалдианците и обитателите на Маркел Бат. Не само че мирът беше опазен, но и нова ера на мир и спокойствие се възцари в този куп. Той ще бъде почетен, като получи ново звание - Спътник на Императора.

Което значеше, реши Стен, каквото Вечният император пожелаеше да значи. Което беше всичко друго, но не и орден за член на Императорското обкръжение - каквито и да бяха тези членове. Поне онези противни обесници не бяха тръгнали да се избиват. Нито той беше намерил за нужно да убие някого от тях, колкото и да се изкушаваше понякога.

Нито една от тези мисли не се отрази на лицето на Стен. Нито пък изражението му се промени, докато вървеше към линията, а очите му изследваха огромната зала.

Там горе... ирисът на полилея... трасираща оръдейна кула. Онзи огромен портрет - еднопосочен екран с умиротворителен отряд отзад най-вероятно. Там и там. На височината на пояса. От двете страни на линията... скрити лазери.

От всяка страна на вратите на залата за награждаване имаше по един гурка. Тихи, дребни, тъмнокожи мъже с каменни лица, с парадна униформа и шлемове с каишки, привързани точно под долната устна. На едното им бедро имаше кобур, в който се намираше миниуилигън. На другото бедро висяха смъртоносно режещите кукрита, които бяха направили гурките най-страховитите и уважавани войници в Империята. Освен тях още десетина от мъжете със сивите униформи сновяха из залата.

Е, и? Ти нямаше ли да сложиш малко повече охрана, ако някой проклетник те беше убил преди няколко години?

Един мъж стоеше сам отвъд линията.

Вечният император.

Тъмна коса. Сини очи. Добре оформени мускули. Изглеждаше, в най-лошия случай, в края на тридесетте. Не, поправи се Стен, очите му го правеха да изглежда малко по-стар.

Но със сигурност не толкова, колкото беше в действителност - та той бе мъжът, който в продължение на повече от хилядолетие собственоръчно беше построил тази империя, империя, която се простираше отвъд най-смелите виждания на което и да е същество. Империя, която беше почти заличена и сега се изграждаше наново.

Стен застана мирно. Императорът огледа своя личен пратеник от горе до долу, после кимна, давайки формално одобрение.

Двамата имперски помощници - този, който беше изчел грамотата, и другият, който държеше някакъв медал в отворен кадифен калъф - пристъпиха напред.

Тогава Императорът наруши традицията. Обърна се към помощника си и извади сам отличието от калъфа.

Пристъпи напред и окачи медала на врата на Стен.

- Четиридесет и пет минути - каза с равен глас Императорът, използвайки затворническия шепот също толкова добре, колкото и Стен. - Задните стълби... моите покои... трябва да пийнем...

3.

Стен пристъпи на решетката за сканиране. След знака на мъжа от вътрешна сигурност сложи дланта си срещу идентификационния лъч. Решетката зажужа и Стен беше окъпан в сияещи цветове. Някъде в недрата на Аръндел се събираха редица факти: Стен се анализираше от най-съвършеното проучвателно оборудване в империята.

На първото ниво беше идентификацията. След като отпечатъкът от дланта на Стен беше двукратно проверен, биографията му се преглеждаше за възможни причини за враждебност спрямо Императора. Тази информация се сравняваше с последните досиета на корпус "Меркурий", които се осъвременяваха на всеки двадесет и четири часа.

Второто беше органично. Организмът му се анализираше за възможни бактериални или вирусни заплахи за височайшия му работодател. От дълго време беше възможно да се направи жива бактериологична бомба.

Последното ниво беше за оръжия - от очевидните скрити оръжия до не толкова видните хирургически имплантирани експлозиви. Или, в случая на Стен, ножът в ръката му. Той знаеше, че когато скенерите го засекат, даденото му разрешение да носи такова оръжие в присъствието на Императора ще блокира всяка аларма.

Стен получи одобрение, слезе от решетката и се насочи по коридора към покоите на Императора. Чувстваше се напрегнат заради предстоящата среща с шефа си. Беше минало много време, откакто двамата се бяха виждали насаме. Нещо изключително важно трябва да се беше случило.

Но не това го притесняваше. Тревожеше го прекомерно засилената охрана - странна мисъл за човек, който някога беше оглавявал личната охрана на Императора. Тогава се беше ядосвал за всеки пропуск, поболяваше го склонността на Императора да се хвърля сред тълпите или да се изнизва за някое лично приключение.

Стен не винеше Вечния император за засилените мерки след случилото се. Но сега, след като самият той беше натрупал доста опит като представителна фигура, Стен си даваше сметка, че е опасно за всяко същество с власт да възприеме стратегията за криене в бункер. Колкото по-строга беше охраната, толкова по-сложна ставаше задачата на злодея, без съмнение. Но неимоверно затрудняваше мъжете, бдящи над безопасността на Императора.

А колкото до съществата от службата за вътрешна сигурност, от онези, които беше видял досега, Стен го бяха полазили тръпки. Защо, не беше съвсем сигурен. Колкото повече се приближаваше до Императора, толкова повече служителите на ВС го смущаваха. Всички изглеждаха... странно познати.

Когато видя високия, снажен мъж на вратата, Стен разбра. Мъжът беше близнак на Императора - както и всички мъже, които беше срещнал след влизането си в личните покои. Основната физическа отлика беше по-големият им ръст.

Той неохотно призна, че подобно действие е доста смислено. Поотделно гвардейците от ВС напомняха на Императора достатъчно, за да привлекат огъня на всеки убиец. А в група около него образуваха жив щит.

Офицерът от ВС тракна с токовете на ботушите си при приближаването на Стен.

- Очакват ви, посланик Стен - каза той със спокоен и любезен тон, който рязко контрастираше с каменното му лице. Измери го с подозрителен поглед. Сравни. Стен беше малко засегнат, когато видя подозрението да се заменя със самодоволство. Проклетникът смяташе, че може да го надвие с лекота.

- Можете да влезете - обяви офицерът.

Мускулите и рефлексите на Стен се приведоха в готовност, когато той започна собствената си игра на премерване на силите. Очите на мъжа се присвиха. Той разбираше какво става.

Стен се засмя.

- Благодаря - беше всичко, което каза. Вратата се разтвори и той влезе. Видя стреснатото изражение на мъжа, когато осъзна, че уменията му бяха преценени като доста оскъдни. Стен можеше да го пребори с лекота. Вярно, беше малко по-бавен. Беше позагубил практика. Но нямаше да представлява никакъв проблем.

Стрегът се срещна с "Черното кадифе", помисли си да създава неприятности, после беше съблазнен от опияняващата предгръдка на коктейла. Стен усети как коремът му се изпълва с ободряваща топлина.

Вечният император му се усмихна, после напълни отново чашите с изгарящата напитка, кръстена от Бор на името на древен техен враг.

- Както казва старият ни ирландски приятел Йън Махони: "Това е само за да дадем на добрия Бог да разбере, че сме сериозни".

Императорът гаврътна още една чашка.

Стен последва примера му. Ако шефът искаше срещата да приключи с напиване, то Стен нямаше голям избор, освен да участва - с ентусиазъм. Освен това Вечният император беше прав. Както обикновено. Стен имаше нужда да пийне.

- А сега за вечерята, която ти обещах - поде Императорът. - Докато не получите друга заповед, посланик Стен, на вас се пада задължението да се грижите чашите да са винаги пълни.

Той започна да се върти из онова чудо с ниско технологично майсторство, съчетано с високотехнологична бързина, което наричаше своя кухня.

- Трудна задача, ваше величество - отбеляза Стен. - Но ще направя всичко по силите си.

Засмя се, напълни отново чашите и ги занесе до плота. Зае обичайната си поза, сядайки на един от високите столове.

Подуши въздуха с интерес. Носеха се смесени, странно познати миризми, но с възбуждаща мистериозна нотка в тях. Вечният император можеше да дава уроци по готварство и на най-големите специалисти. Дори Мар и Сен, най-прочутите банкетни майстори, неохотно признаваха това.

Императорът обичаше да пресъздава рецептите от древната Земя.

Макар че от негова гледна точка рецептите не бяха толкова древни, помисли си Стен. Императорът беше управлявал три хиляди години.

Стен отново подуши въздуха.

- Азиатско? - пробва да отгатне. И той самият не беше лош готвач. Беше прихванал хобито, може би вдъхновен от шефа си - докато отбиваше дългите часове в мрачните военни гарнизони, където храната беше дори по-ужасна от компанията.

- Смяташ така само защото е комплексно - каза Императорът. - Макар че има известни влияния, предполагам. Но е точно обратното. Китайците са били най-добрите готвачи. Но тези приятели, от друга страна, са се съревновавали достойно. Някои хора смятат, че даже са по-добри. Аз приемам и двете възможности.

Той докосна с длан ръба на плота и хладилна лавица се плъзна навън, разкривайки множество буркани и гърнета, пълни с вкусотии. Той ги нареди по плота.

- Темата тази вечер е Индия - заяви Вечният император. - Някак си подхожда на задачата, която съм намислил за теб.

Той се усмихна. Стен беше виждал шефа си в дружелюбно настроение и преди, но никога в толкова откровено весело. Аха. Още една невъзможна мисия, значи. Стен се почувства леко раздразнен. Потенциалните трудности го интригуваха, вярно. Но не можеше да се предаде толкова лесно.

- Не че искам да ви противореча, ваше величество - каза Стен, отпивайки от стрега си. - Но се надявах на кратка отпуска.

Видя проблясък на раздразнение в изражението на началника си. Добре.

- Не прекалявай - изръмжа Вечният император. Стен беше учуден да види колко бързо раздразнението прерасна в яростен изблик. - Омръзна ми вашият негативизъм. Не можете ли да разберете? Държа всичко свързано с прътове и телени жици, и...

Гласът на Императора затихна.

Стен видя как гневът беше овладян. Проведе се сериозна борба. Императорът поклати глава и дари Стен със смутена усмивка.

- Съжалявам - каза той. - Напрежението от работата и всичко останало. Понякога ме кара да забравя кои са моите приятели. Истинските ми приятели.

Той вдигна чаша за наздравица и отпи от стрега.

- Вината беше моя, ваше величество - отвърна Стен. Инстинктите му подсказаха, че е важно да поеме вината. - Ароматът на толкова много хубава храна явно е събудил мързела ми.

На Императора това му се хареса. Той кимна отсечено в знак на съгласие и се захвана отново с работа, като се върна на темата.

- Сегашната ми тревога - рече - прилича на мястото, откъдето идва тази храна. В границите на Индия е имало повече хора с различни мнения, отколкото където и да е другаде на Земята. Доста разнородни мразещи се групи, които толкова дълго са се карали, че дори забравили какво изобщо ги е ядосвало. Взимам последните си думи обратно. Всъщност помнели изключително добре. Всеки индус или сикх би могъл да ти каже в подробности - като какъв е бил цветът на небето в дадения ден - какво злодейство е извършил прапрадядото на другия.

Той захлупи купа, пълна със зеленикава каша.

- Това е дал - отбеляза Императорът - Вид фасул - или в нашия случай ястие от боб и грах. Умишлено е без подправки, за да балансира останалото. Прочиства вкуса на всяка хапка. Измислих го вчера. Сега само трябва да го нагреем отново.

- А за проблемното дете? - поинтересува се Стен.

- Вярно. - Императорът отпи от стрега. - Можех да използвам и друг пример освен Индия. Но тяхната храна е най-вече картофи и свинско, когато са могли да си го позволят. Правели са страхотни наденици обаче. Оваляни в брашно и изпържени. Но не ми се ядяха наденици.

Стен помириса продуктите, които Императорът подреждаше по свой вкус.

- Индия ще свърши работа, сир - каза той.

- Мястото, където те изпращам, е Алтайският куп - заяви Императорът.

Стен се намръщи. Съвсем бегло познаваше купа.

- Джохианци, освен всички останали, нали? Но аз смятах, че те са сред най-добрите ни съюзници.

- Така е - каза твърдо Императорът. - И искам нещата да се запазят такива. Проблемът е, че Каканът - както се нарича човекът, който издава заповедите там - е затънал до гуша в неприятности.

Императорът вдигна шепа от накълцаното на кубчета месо. Около килограм, отбеляза си Стен.

- Това е козе - поясни Императорът. - Накарах да ми разчистят място за поле - за него и братята и сестрите му. Засадих полето със същите растения, които предшествениците му в Индия са яли - джоджен, див лук и всичко останало.

Той сложи месото в огнеупорен глинен съд.

- Каканът започва да остарява и не може да се справя както преди - продължи Императорът, като прескачаше както обикновено от една тема на друга. Само че през годините Стен беше забелязал, че всъщност няма никакво сменяне на темата: всяка от тях имаше нещо общо с другата.

- Както и да е - додаде Императорът. - Проблемите са главно по негова вина... И въпреки това не мога да си позволя да го загубя.

Стен кимна в знак на съгласие. Който и да беше този Какан, Алтайският куп беше важен съюзник. По-лошо. Беше изключително близо до Първичен свят.

- Какво го заплашва, ваше величество?

- Почти всичко и всеки - отвърна Императорът. Той започна да поръсва с подправки месото. - Малко джинджифил - каза, като отново се върна на рецептата. - Карамфил, кардамон, чили, канела... по-тежка е от другите... малко счукан чесън и, разбира се, сол и черен пипер.

Той добави мъничко кисело мляко и лимонов сок, разбърка всичко и го остави настрана. След това започна да пържи лука във фъстъчено масло.

- Има три различни вида в Алтайския куп - продължи Императорът. - Разделени са на четири групи. И всичките са негодници. На първо място, джохианците. Хора. Основната раса. Каканът е джохианец, естествено.

- Разбира се - кимна Стен. Обикновено нещата ставаха по този начин - под управлението на едноличен властник. Като се изключеха присъстващите, имаше далеч по-малко хора, отколкото други видове из Империята.

- Главният им свят е Джохи, изворът на угризенията на Какана. В центъра на купа е. Както и да е... Сега за другите злодеи в картината...

Той изсипа половината от изпържения лук върху месото и разбърка сместа. Дръпна ориза от печката. Водата беше вряла близо пет минути. Изплакна ориза, разбърка го с останалия лук и го разстла над ярешкото.

- Намазва се с малко масълце отгоре - усмихна се Императорът - и... voilа! Наричам го бомбайско бирани, но по същество е козя яхния.

Той затвори добре прилепващия капапак, сложи глинения съд във фурната и я нагласи за печене.

- Сега ще изшмекерувам - каза Императорът - Начинът, по който биранито би трябвало да се приготви, е да се сложи на 200 градуса и да се пече един час. После да се намали на 150 и да се пече още час.

Стен запомни и тези указания заедно с останалото от рецептата.

- Но Мар и Сен, благословени да са, са измислили нова фурна. Намалява времето наполовина, а може би и повече. И не мога да усетя разлика.

- Говорехме за онези злодеи, ваше величество?

- А, вярно. Добре, имаме джохианците. Хора, както казах. Освен че са основната раса, те притежават едно от старите ми търговски разрешителни. Дадох им го може би преди петстотин години. Тогава беше мътна и кървава погранична зона. Което ме води до торките. Отново хора. Заселнически тип.

Стен не разбра какво точно казва Императорът, но схвана идеята.

- Торките са пристигнали в купа по-рано, когато Империум Екс е бил открит в района - продължи Императорът. - Миньори. Корабни превозвачи. Склададжии. Проститутки и жигола. От този род. Само че, когато се е изчерпал Империум Екс, са останали вместо да продължат към някое друго находище.

Империум Екс беше единственият елемент, който можеше да екранира частицата Антиматерия две. АМ2 беше горивото, върху което беше изградена Империята. И се намираше под строгия контрол на Вечния император. Дотолкова, че когато Тайният съвет го беше убил, всички доставки на АМ2 бяха спрели. Шест години Съветът беше търсил безуспешно източника му. Междувременно Империята беше започнала да се разпада - състояние, за чието обръщане работеше в момента Стен. Макар понякога да имаше съмнения, че нещата ще се нормализират, докато е жив.

- Разбира се, торките протестирали, когато джохианците се появили. Тези търговци авантюристи понабили няколко души и им показали моето разрешително - и с това се приключило. Минало известно време и джохианците започнали да се разпадат по малко. Превърнали се в отделни светове - градове-държави. Бащата на сегашния Какан върнал нещата в нормалното им русло преди около триста години.

Стен не отбеляза нищо. Това беше погранично правосъдие. Той самият беше използвал някои от тези стари нрави, за да се противопостави на Тайния съвет.

- Ами останалите два вида? Местните за купа, предполагам?

- Точно така. Едните са суздали, а другите богази. Не знам много за тях. Вероятно имат същите болезнени проблеми като всички други същества. Очевидно, когато торките са пристигнали, те едва изпълзявали от собствените си светове и тъкмо се били открили един друг. Не било нужно да се стига до големи сблъсъци. Звездните двигатели успяват да всеят страхопочитание у всяко туземно същество.

Стен си представи какъв трябва да е бил шокът. Тъкмо си успял да се изкачиш по технологичната стълба от каменната епоха към космоса. Оглеждаш се към очакващите те звезди и се чувстваш доста удовлетворен от себе си. Намираш се на върха на историята си, нали така? Никой преди това не е постигал нещо подобно.

И после, бам! Чуждоземци, в този случай хора - се показват със засуканите си играчки, плюс оръжия, всяко от които може да те направи на решето. И освен всичко друго - чудо на чудесата - те могат да прескачат от една звезда към следващата, от система на система. Дори да обхождат галактиките с лекота. АМ2 двигателят. Най-великото изобретение в историята.

За първи път Стен си представи какво ли е станало, когато императорът се е появил на сцената преди много столетия с АМ2 под мишница. Това гориво е можело да разклати всяка съществуваща цивилизация, да я постави на колене, за да се моли за просветление.

Вечният император се чудеше за някаква полузабравена съставка.

- Кориандър - измърмори той. - Това е тайната.

Стри няколко листенца в купата с нарязана краставица и кисело мляко.

Да, помисли си Стен. АМ2 и тайната на вечния живот... Сигурно наистина е било запомнящо се.

Беше невероятна вечеря. Незабравима. Както обикновено.

Имаше купи с храна навсякъде по масата. Дал и студено ястие от краставици. Три вида каши: зелено манго, бенгалска и люта. Малки чинийки с изключително люти сосове и малки червени чушчици. И прясно изпечен плосък хляб - чапати, както го нарече Императорът. И разбира се, бомбайското бирани. Ароматна пара се носеше от глинения съд.

- Нахвърляй се - каза Императорът.

Стен се нахвърли на храната.

Дълги минути те просто ядяха, като се наслаждаваха на всяка хапка и я поливаха с това, което Императорът се кълнеше, че е тайландска бира.

Когато гладната смърт вече не представляваше заплаха, Императорът набоде парче козе месо на вилицата си и го вдигна пред очите си, за да го огледа.

- Та за стария ми приятел, Какана - поде той. Поднесе мръвката към устата си и я сдъвка. - Той е тиранин от най-отявлените. И няма да го отричам. Бедата с тираните е, че никога не можеш да губиш контрол. Невъзможно е да повдигнеш капака, за да освободиш парата. Ако го направиш, враговете ти ще сметнат това за знак на слабост. И ще затънеш в неприятности. Пък и не можеш да си позволиш да бъдеш немарлив. Или слабоумен. Каканът, страхувам се, става немарлив. Може дори да става слабоумен, доколкото ми е известно. Със сигурност ползва всички възможни животоподдържащи системи, с които разполагат наоколо. Непрекъснато прочистване на кръвта и органите, хормонални имплантанти и всякакви подобни неща. С малко късмет ще поживее достатъчно дълго, за да реша какво да се случи по-нататък. Точно в момента съм прекалено зает да мисля по въпроса.

Стен кимна. Дори не можеше да си представи колко зает трябва да е Императорът. Стен не беше посветен в голямата картина. Но от неговите задачи - дипломатически местни мисии - и от кръга от знаещи приятели беше получил смътна представа.

Империята се сриваше, когато Императорът се завърна. Цели региони бяха останали без АМ2 доста дълго време. Когато евтината енергия изчезна, индустрията се парализира. Избухнаха бунтове. Съществата бяха принудени да се запасяват по всякакви начини.

Вечният император правеше всичко по силите си да запушва течовете, където ги имаше. Изоставяше някои области напълно. Внедряваше свои хора, които да въдворят икономически и военен контрол. И привлече много нови лица сред съюзниците си. Същества, с които нямаше връзки в миналото. Същества, задаващи въпроси. Уплашени същества, които гледаха мизерстващите си народи и се вардеха от непрекъснатите заговори и преврати.

- Дадох на Какана доста повече гориво, отколкото заслужава - каза Императорът. - Но той го прахосва. Използва го, за да строи грандиозни паметници за себе си вместо да нахрани поданиците си. На тях започва да им писва. Преди време го предупредих, че това му поведение няма да доведе до нищо добро. Преди около година мандатът на нашия посланик в Алтайския куп приключи и той се оттегли. Това е нещо обичайно. Необичайното е, че все още не съм назовал заместника му.

Това прозвуча като доста тежка нападка срещу Какана, помисли си Стен.

- Учуден съм, че не се е осъзнал - отбеляза.

- Аз също. Както казах, той е стар. Пленник на навиците си. Но ако той поддаде, всички Тома Неверни сред съюзниците ми ще се уплашат. Ще искат още АМ2. Което ще прати по дяволите икономиката.

Стен разбра. Всички пари бяха свързани с основния енергиен източник в Империята. Произвеждаш ли повече, ще предизвикаш инфлация на парите. Произвеждаш ли по-малко, се получава дефлация. Тук имаше двойна неприятност: тъй като е налице по-малко енергия, по-малко стоки щяха да се появяват на пазара. Така че всички пари щяха да се изстрелят нагоре, което би довело до още по-голяма оскъдица. Черни пазари. И накрая, непокорно население.

Императорът ходеше по тънък лед.

- Кой е вероятният наследник на Какана? - попита Стен.

Императорът въздъхна.

- Никой. Няма живи роднини. И освен това е микромениджър. Решава всеки детайл - от това колко вода трябва да има в главния басейн на двореца до цените на гравитакситата. Той възпира и потиска всяка инициатива. Като капиталист Каканът не е съвсем зле. Като изпълнителен директор е пълна нула.

Императорът отпи от бирата.

- В момента е доста отчаян обаче. Моли ме за някакъв знак за подкрепа. Да покаже на хората, че аз съм на негова страна. Заедно с АМ2, разбира се.

- И вие искате аз да съм тази подкрепа? - попита Стен.

- Точно така. Направи голямо представление за него. Ти си един от главните ми герои. Имаш медали. Отличия. Победи. На бойното поле и в залите на дипломатите, и прочие. Ще накарам медийните ми екипи да раздухат нещата. Не че ще трябва особено усилие.

Той се вгледа в Стен. Но вместо да се усмихне, придоби умислено изражение. Стен реши, че не иска да знае върху какво разсъждава началникът му.

Императорът се сепна и се ухили.

- Вземи когото пожелаеш - твоите приятели Бор, някакви елитни части, обичайния ти екип от експерти, както решиш. Но се увери, че всички блестят. И за да направим това истинско запомнящо се представление, държа да вземеш личния ми кораб. "Виктори".

Предложението накара Стен да се усмихне.

Императорът се засмя.

- Реших, че ще ти хареса.

"Виктори" беше синоним на кораб мечта. Нов клас тежковъоръжен брониран тактически кораб, носител на тактически изтребители, построен специално според исканията на Императора. Истински царствен. За да се впечатлят туземците, казваше той. Всичко в него беше свръхлуксозно, от частните каюти за екипажа до личния апартамент на Императора.

- Е, това наричам аз чудесна длъжностна характеристика - каза Стен, като вдигна наздравица за началника си. - Така. Ако искате целувки и прегръдки за Какана на публични места, какво да бъде отношението ми, когато сме сами?

- Студена любезност - отговори Императорът. - Ледена резервираност. Внушаващо страх поведение. Искам да вижда моите очи в твоите. Кажи му, че съм обещал да изпратя нов посланик веднага. Обаче... Също така искам развитие по въпроса кой ще го наследи, когато умре. По такъв начин ще мога да започна лични преговори с този човек. Провери дали не е възможно да направим живота в Алтайския куп по-приятен - и стабилен, - когато старото момче опъне петалата.

Стен кимна. Стана му ясно, че Императорът ще иска и неговото мнение по въпроса, кой трябва да бъде бъдещият наследник.

- Още нещо - додаде Императорът. - Кажи му, че е в личния ми списък с поканени. В късия списък. Ще очаквам посещение в рамките на една година.

- Това ще му хареса - кимна Стен. - Повече пропаганда за хората у дома.

- Да, така ще е - потвърди Императорът. - Но няма да му хареса това, което имам да му казвам. Насаме.

И той набоде последното парче месо. Откъсна го от вилицата с острите си бели зъби.

Стен изобщо не съчувстваше на Какана. Той изглеждаше - по думите на Килгър - като "истински негодник".