50 години криминале

ХЕНРИ СЛЕСАР

ДЕНЯТ НА ЕКЗЕКУЦИЯТА

Юни 1957

Даровит писател на къси разкази и телевизионни сценарии, Хенри Слесар е виден поддръжник на списанието в ранните години на АХММ. Той е и един от малкото на брой автори, които прескачат между списанието и телевизионното шоу „Алфред Хичкок представя”. Този разказ всъщност е адаптиран за „Алфред Хичкок представя”, където е излъчен под заглавието „Нощта преди екзекуцията”. Слесар е написал повече от петстотин кратки разказа през кариерата си, включително и популярния сериал за инспектор Крос; печели също така наградата „Едгар” за най-добър дебютен роман през 1960 г. за „Сивата бархетна плащаница”.

Когато председателят на журито от съдебни заседатели се изправи и прочете решението, прокурорът Уорън Селви изслуша обвинителната присъда така, сякаш думите бяха похвала, отправена лично към него. В сериозния тон на председателя Селви чу не присъдата над обвиняемия, който се сгърчи като изгоряла кибритена клечка на стола, а признание на собственото си величие. „Виновен по обвинението...” Не, помисли си триумфално Уорън Селви, виновен, защото го доказах...

За миг меланхоличният поглед на съдията улови този на Селви и старецът зад банката беше явно шокиран от радостния блясък, който видя там. Но прокурорът не можеше да скрие прилива на щастие, задоволството от положените усилия при първата му смъртна присъда.

Бързо събра документите си, като се мъчеше да запази суровото изражение на устните си, макар че до болка ги сдържаше да не се усмихнат широко по цялото му слабо мургаво лице. Пъхна чантата си под мишница и когато се извърна, се натъкна на бръмчащите зрители.

– Извинете ме – каза той сериозно и си проби път към изхода, като сега вече мислеше само за Дорийн.

Опита да си представи лицето й, помъчи се да види червените й устни, които можеха да бъдат твърди или разтопяващо меки в зависимост от това кое от многобройните й настроения я беше обзело в момента. Опита се да си представи как щеше да изглежда, когато й съобщеше добрата новина, как щеше да почувства топлото й тяло да се притиска към неговото, как ръцете й щяха да го обгърнат.

Но въображаемото предвкусване на ласките на Дорийн беше прекъснато. Мъжки очи търсеха неговите и мъжки ръце се протягаха към него, за да стиснат ръката му и да го поздравят. Гарсън, областният прокурор, се усмихна тържествено и тръсна лъвската си грива в знак на одобрение към държанието на малкото си лъвче. Ванс, помощник областният прокурор, се ухили с половин уста, не особено доволен да види подчинения си в центъра на вниманието. Репортерите и фотографите искаха изявление, настояваха да им позира.

Някога всичко това щеше да е достатъчно за Уорън Селви. Мигът и възхитените мъже. Но сега имаше и Дорийн и мисълта за нея го правеше нетърпелив да напусне арената, на която беше извоювал победата си в името на по-тиха и по-задоволителна награда.

Но не успя да се измъкне. Гарсън го хвана за ръката и го поведе към сивата кола, която ги чакаше до бордюра.

– Какво е усещането? – ухили му се той и го потупа по коляното, когато потеглиха.

– Доста добро – сдържано отвърна Селви, като се мъчеше да си придаде скромност. – По дяволите, не мога да отнеса цялата слава, Гар. Твоите момчета се погрижиха за обвинението.

– Не го мислиш – очите на Гарсън блестяха. – Наблюдавах те по време на процеса, Уорън. Надуши кръвта. Беше мечът на отмъщението. Ти го включи в списъка на чакащите за стола, не аз.

– Не говори така! – остро отвърна Селви. – Той беше грешен като дявол и ти го знаеш. Доказателствата бяха повече от ясни. Заседателите не можеха да постъпят по друг начин.

– Правилно. По начина, по който ти представи нещата, не можеха да постъпят по друг начин. Но признай си, Уорън, с друг прокурор можеше да постъпят и по друг начин.

Селви не можеше вече да сдържа усмивката си. Тя озари дългото му лице с остра брадичка и той усети облекчение, когато чертите му се отпуснаха. Отпусна се върху дебелата облегалка на седалката.

– Може и така да е – каза той. – Но аз реших, че е виновен, и се опитах да убедя и всички останали. Не само доказателствата са от значение, Гар. Тези работи не се учат в университета, знаеш как е. Понякога просто усещаш...

– Разбира се! – Областният прокурор погледна през прозореца. – Как е булката, Уорън?

– О, Дорийн е добре.

– Радвам се да го чуя. Дорийн е чудесна жена.

Тя лежеше на канапето, когато той влезе в апартамента. Не беше предвидил тази подробност от триумфалното си завръщане у дома.

Приближи се до нея и леко се намести на канапето, за да може да я прегърне.

– Чу ли, Дорийн? Чу ли какво стана?

– Чух по радиото.

– Е? Не знаеш ли какво значи това? Спечелих първото си обвинение. И то голямо. Вече не съм помощник-прокурор, Дорийн.

– Какво ще направят с този мъж?

Той премигна, опита се да определи настроението й.

– Поисках смъртно наказание. Хладнокръвно е убил жена си. Какво друго му се полага?

– Просто попитах, Уорън – опря бузата си на рамото му.

– Смъртта е част от работата ми – отвърна той. – Знаеш го не по-зле от мен, Дорийн. Няма да ми го натякваш, нали?

Тя го отблъсна за миг, явно искаше да реши дали да се ядоса или не. После бързо го привлече към себе си, дъхът в ухото му беше горещ и учестен.

Отдадоха се на празнуване цяла седмица. Тихо, в ограничен кръг, в клубове с приглушено осветление и с близки познати.

Не беше прилично да изразява публично радостта си с оглед на обстоятелствата.

В края на деня, в който Мъри Родман беше осъден, останаха у дома и пиха бренди от големи чаши, които топлеха с ръце. Дорийн се напи и стана сластно игрива и Селви си помисли, че по-щастлив от това не би могъл да бъде. Беше обърнал посредствената диплома от правния факултет и назначението за третокласен член на държавния правен отдел във важно и уважавано положение. Беше се оженил за красива и разглезена жена и можеше да я накара да стене в прегръдките му. Гордееше се със себе си. Беше благодарен за възможността, която Мъри Родман му беше предоставил.

В деня, в който трябваше да бъде извършена екзекуцията на Родман, Селви беше спрян от прегърбен прошарен мъж с шапка на мазни петна.

Излезе от входа на една дрогерия с ръце, заврени в джобовете на мръсното му палто от туид и с нахлупена над очите шапка. По лицето му беше набола бяла брада.

– Извинете – каза той, – може ли за минутка?

Селви го изгледа и бръкна в джоба си за дребни.

– Не – бързо го спря мъжът, - не искам подаяния. Искам само да си поговоря с вас, господин Селви.

– Знаете кой съм?

– Да, разбира се, господин Селви. Чел съм много за вас.

Строгият поглед на Селви се смекчи.

– В момента малко бързам. Имам среща.

– Важно е, господин Селви. Кълна се в бога. Може ли да идем някъде? Да пийнем по кафе? Пет минути, не повече.

– Защо не ми напишете писмо или не дойдете до кантората. Намираме се на Чембърс Стрийт...

– Става дума за онзи мъж, господин Селви... Дето ще го екзекутират довечера.

Прокурорът се вгледа в очите на мъжа. Погледът му бе настоятелен и пронизващ.

– Добре – каза той. – Има едно кафене надолу по улицата. Но само пет минути, съжалявам.

Наближаваше два и половина, навалицата за обяд в кафето беше отминала. Намериха свободно сепаре в дъното и изчакаха мълчаливо, докато сервитьорът почисти масата.

Накрая старецът се наклони напред и каза:

– Казвам се Арлингтън, Фил Арлингтън. Не бях в града, а във Флорида, иначе не бих оставил нещата да стигнат толкова далеч. Не съм чел вестник, не съм слушал радио, нищо...

– Не ви разбирам, господин Арлингтън. За процеса на Родман ли става дума?

– Да, за работата с Родман. Когато се върнах и чух за станалото, не знаех какво да направя. Разбирате за какво ви говоря, нали? Заболя ме, и то много, когато прочетох какво се е случило с горкия човек. Но се страхувах. Разбирате ме. Бях уплашен.

– Уплашен от какво?

Мъжът говореше на кафето си.

– Ужасно се измъчих, докато се опитвах да реша какво да направя. И тогава си дадох сметка – по дяволите, този Родман е млад човек. На колко е - на трийсет и осем? Аз съм на шейсет и четири, господин Селви. Кое е по-добре?

– По-добре за какво? – На Селви започваше да му писва, погледна часовника си. – Говорете по-ясно, господин Арлингтън. Аз съм зает човек.

– Реших да ви поискам съвет. – Прошареният мъж облиза устните си. – Беше ме страх да ида направо в полицията, затова реших първо да се допитам до вас. Трябва ли да им кажа какво направих, господи Селви? Трябва ли да им кажа, че аз убих жената? Кажете ми. Трябва ли?

Светът изведнъж се изметна от оста си. Ръцете на Уорън Селви започнаха да изстиват около чашата с кафе. Той се втренчи в мъжа, който седеше срещу него, и попита:

– За какво говорите? Родман е убил жена си. Ние го доказахме.

– Не, не, там е работата. Движех се на стоп на изток. Качиха ме до Уилфорд. Мотаех се из града и се мъчех да измисля откъде да намеря храна, работа, каквото и да е. Почуках на вратата. Отвори ми една мила жена. Нямала работа, но ми даде сандвич. С шунка.

– На коя къща? Откъде знаете, че е била къщата на госпожа Родман?

– Знам, че беше. Видях снимката й по вестниците. Беше много мила жена. Ако после не беше отишла в кухнята, всичко щеше да е наред.

– Какво, какво?

– Не биваше да го правя. Искам да кажа, че тя наистина беше много мила с мен, но бях без пукната пара. Претърсих бурканите в бюфета. Знаете ги жените, винаги крият мангизите в буркани, викат им пари за домакински разходи. Тя ме хвана и побесня. Не се развика, нищо подобно, но разбрах, че ще си имам неприятности. Тогава го направих, господин Селви. Превъртях.

– Не ви вярвам – отвърна Селви. – Никой не е видял човек наблизо. Родман и жена му непрекъснато са се карали...

Мъжът с прошарената коса присви рамене.

– Нищо не знам за това, господин Селви. Нищо не знам за тези хора. Но точно така стана и именно за това ви потърсих за съвет – той разтърка челото си. – Искам да кажа... ако сега си призная, какво ще ми направят?

– Ще ви изпържат – студено отвърна Селви. – Ще ви изпържат вместо Родман. Това ли искате?

Арлингтън пребледня.

– Не, затвор – да, но не и това.

– Тогава просто забравете. Разбирате ли ме, господин Арлингтън? Мисля, че сте сънувал всичко това, нали така? Приемете го така. Лош сън. А сега си вървете по пътя и го забравете.

– Ами мъжът? Ще го убият довечера...

– Защото е виновен! – Дланта на Селви удари по масата. – Доказах вината му. Разбрахте ли?

Устната на мъжа потрепери.

– Да, сър – отвърна той.

Селви се изправи и хвърли петачка на масата.

– Платете сметката – отряза той. – И задръжте рестото.

Вечерта Дорийн за четвърти път го попита колко е часът.

– Единайсет – нацупено отвърна той.

– Още един час. – Тя отново потъна във възглавниците на канапето. – Чудя се как ли се чувства точно сега...

– Стига толкова!

– Боже, колко си сприхав тази вечер!

– Аз съм си свършил работата, Дорийн. Колко пъти да ти го повтарям? Сега щатът си върши неговата.

Тя показа връхчето на розовия си език между зъбите някак замислено.

– Но ти го прати на стола, Уорън. Не можеш да го отречеш.

– Съдебните заседатели го пратиха!

– Няма нужда да ми крещиш, прокуроре.

– Ох, Дорийн... – Той се наведе, за да направи някакъв извинителен жест, но телефонът иззвъня.

Вдигна го сърдито.

– Господин Селви? Арлингтън се обажда.

Сякаш цялото тяло на Селви запулсира.

– Какво желаете?

– Господин Селви, мислих много... За това, което ми казахте днес. Само че според мен няма да е правилно просто ей така да го забравя. Искам да кажа...

– Арлингтън, чуйте ме. Искам да ви видя в апартамента си. И то веднага.

Дорийн се обади от канапето:

– Хей!

– Чухте ли ме, Арлингтън? Преди да направите нещо прибързано, искам да говоря с вас, да ви обясня какво ви чака от правна гледна точка. Мисля, че поне това си дължите.

От другата страна настъпи пауза.

– Май сте прав, господин Селви. Само дето съм в центъра и докато дойда до вас...

– Ще успеете. Хванете метрото, с него е най-бързо. Слезте на осемдесет и шеста улица.

Когато затвори, Дорийн стоеше права.

– Дорийн, чакай. Съжалявам за това. Този мъж е важен свидетел по едно дело, което гледам. Мога да се видя с него само сега.

– Приятно прекарване – отвърна безгрижно тя и се отправи към спалнята.

– Дорийн...

Вратата се затвори зад нея. За миг настъпи тишина. После врътна ключа.

Селви изруга под нос настроението на жена си и се запъти към бара.

До момента, в който Арлингтън позвъни на вратата, Селви беше обърнал петнайсет сантиметра бърбън.

Шапката с мазни петна и мръсното палто на скитника изглеждаха още по-зле в покрития с плюш апартамент. Той ги свали и притеснено се огледа.

– Имаме само четирийсет и пет минути – каза плахо. – Просто трябва да направя нещо, господин Селви.

– Знам какво можете да направите – усмихна се адвокатът. – Можете да изпиете едно питие и да обсъдим станалото.

- Не мисля, че трябва... – Но очите му вече втренчено гледаха бутилката в ръцете на Селви.

Усмивката на адвоката стана по-широка.

До единайсет и половина гласът на Арлингтън стана дрезгав, погледът му вече не беше толкова напрегнат, загрижеността към Родман вече не беше толкова належаща.

Селви държеше чашата на госта си пълна.

Възрастният човек започна да мърмори. Мърмореше за детството си, за отминала почтеност и ругаеше цяла поредица непознати, които му били направили мръсно. Не след дълго рошавата глава започна да клюма на рамото му и подпухналите му клепачи взеха да се затварят.

Дрямката му беше нарушена от биенето на часовника върху полицата на камината.

– Какво е това?

– Само часовникът – ухили се Селви.

– Часовникът? Колко е часът? Колко е часът?

– Дванайсет, господин Арлингтън. Край на терзанията ви. Господин Родман вече плати за престъплението си.

– Не! – възрастният мъже се изправи и започна да се върти като побеснял. – Не, не е вярно. Аз убих жената. Не той! Не могат да го убият за нещо, което не е...

– Успокойте се, господин Арлингтън. Вече нищо не можете да направите.

– Да, да! Трябва да им кажа... на полицията...

– Но защо? Родман е екзекутиран. Когато този часовник удари, той вече е бил мъртъв. Каква полза ще има от това сега?

– Трябва! – изстена старецът. – Не разбирате ли? Не бих могъл да живея така, господин Селви. Моля ви...

Той се затътри към телефона. Прокурорът бързо сложи ръка на слушалката.

– Недей!

Ръцете им се сборичкаха и младият мъж надви с лекота.

– Няма да ме спрете, господин Селви. Ще ида сам. Ще им разкажа всичко. Ще им кажа и за вас...

Той тръгна с олюляване към вратата. Ръката на Селви се протегна и го завъртя.

– Побъркан стар пройдоха! Само си търсиш белята. Родман е мъртъв...

– Не ме е грижа!

Ръката на Селви замахна и се стовари върху изпитото, покрито с набола бяла брада лице. Старецът изпъшка от удара, но продължи с опитите да се добере до вратата. Гневът на Селви нарасна, той замахна отново и след удара ръцете му се вкопчиха в измършавелия врат на мъжа. Следващата идея дойде естествено. В това старо гърло не пулсираше кой знае какъв живот. Едно стисване и Селви можеше да спре учестеното дишане, дрезгавия стържещ глас, проклетите думи...

И той стискаше все по-силно и по-силно.

И после ръцете му го пуснаха. Старецът залитна и се плъзна по тялото на Селви до пода.

На прага, сурова, с леден поглед – Дорийн.

– Дорийн, чуй ме...

– Ти го удуши – каза тя.

– Самозащита! – извика Селви. – Влезе с взлом и се опита да обере апартамента.

Тя затръшна вратата с все сила и завъртя ключа отвътре. Селви се втурна през килима и отчаяно задумка по вратата. Викаше името й, но отговор нямаше. После чу звука от въртенето на телефонна шайба.

Беше достатъчно гадно и без Ванс да се появи сред тълпата, която се изсипа в апартамента. Ванс, помощник-прокурорът, който го мразеше и в червата си. Ванс, който беше достатъчно умен, за да разбие без проблем историята с взлома, и който вече знаеше, че Селви е очаквал посетителя си. Ванс, който щеше да се зарадва от ужасната ситуация, в която прокурорът беше попаднал.

Но Ванс не изглеждаше радостен. Изглеждаше озадачен. Той се загледа в трупа и каза:

– Не разбирам, Уорън. Просто не разбирам. Защо си тръгнал да убиваш безобиден старец като този?

– Безобиден? Безобиден?

– Да, безобиден. Това е старият Арлингтън, ще го позная където и да го видя.

– Ти го познаваш? – Селви беше шокиран.

– Разбира се, запознах се с него, когато работех в Бел Еър Каунти. Побърканият старец обикаля наоколо и признава убийства. Но защо ще го убиваш, Уорън? За какво?