ВСТЪПЛЕНИЕ

Нощният въздух бе натежал от горещина и морето мързеливо облизваше камъчетата на плажа.

На дървения пристан стоеше пазач, но вече минаваше десет и на небето нямаше луна, така че мъжът, въоръжен с АК-47, не видя Самюъл Карвър, докато плуваше под водите на Адриатическо море, не го чу, когато излезе на повърхността под пристана, не усети присъствието му точно под краката си.

Карвър бавно и тихо се насочи към брега, където водата беше най-плитка. Там свали очилата, плавниците и надуваемата жилетка, към която бе закрепена кислородната бутилка. После закачи очилата и плавниците на халката отстрани на жилетката, внимателно пусна екипировката за гмуркане във водата и я остави да потъне на дъното.

Изчака, докато не чу звука от хеликоптера в далечината. После се премести на изходната си позиция в подножието на стълбата към морето в тъмния край на пристана, защото разчиташе на човешката природа. Когато хеликоптерът минеше над тях, човекът щеше да погледне нагоре. Всеки би го направил, особено ако на борда е началникът му.

Към бедрото на Карвър бяха закрепени две непромокаеми торбички. Когато шумът на витлата се превърна в оглушително кресчендо, той отвори едната и извади от нея стандартен ветеринарен въздушен пистолет. Изчака светлината на фаровете за кацане на хеликоптера да го отмине, хвана се за стълбата и се набра нагоре.

Прехвърли се и се отпусна на дървените греди, после вдигна очи и видя, че пазачът още гледа към хеликоптера "Бел 206 Джетрейнджър", който се рееше на около четиристотин метра от тях, готвейки се да се спусне върху частната хеликоптерна площадка. Гърбът на мъжа представляваше отлична мишена за приспивателната стреличка, която Карвър изстреля. После той се хвърли напред и подхвана постовия, преди да се строполи на гредите и да вдигне шум. Извади стреличката и я хвърли във водата. След това тръгна към имението, готов за задачата, която трябваше да изпълни.

Самюъл Карвър беше специалист по гадни злополуки, които се случваха на още по-гадни хора. Настоящата му мишена беше един четиридесет и три годишен етнически албанец на име Скендер Визар. Официалното наименование на бизнеса на Визар беше трафик на хора, но Карвър предпочиташе по-традиционното описание. Според него албанецът беше търговец на роби.

Визар пренасяше човешки същества в контейнери от Китай, Африка и бившите комунистически държави в Източна Европа. Пращаше мъжете като наемни работници на полето и в невзрачни фабрички, за да вършат работа, която беше под достойнството на западняците. Купуваше жени от семейства, които бяха толкова бедни, че продаваха собствените си роднини. После ги сломяваше с бой, пристрастяваше ги към наркотици и безмилостно ги изстискваше в бардаците, баровете и салоните за масаж, които притежаваше из цяла Европа и в Съединените щати. Малцина от робите изкарваха повече от две-три години, но на Визар не му пукаше. Дотогава те вече бяха върнали в стократен размер разходите по купуването, транспорта и скромната им издръжка. Освен това там, откъдето идваха, имаше още много, още стотици хиляди.

Робството бе възходяща индустрия в престъпния свят, печалбите от него бързо настигаха тези от търговията с незаконни оръжия и наркотици.

В доста отношения този бизнес беше много по-хитър: можеш да продадеш пистолет или грам кокаин само веднъж, а сексробинята шиткаш десет пъти на вечер. Обаче лесните пари породиха силна конкуренция. Визар живееше в състояние на непрекъсната параноя, постоянно внимаваше за врагове и възможни заплахи, независимо дали са въображаеми или истински.

Беше на почивка със семейството си на своята 54-метрова яхта, плавайки по далматинското крайбрежие на Хърватска, когато научи, че един от старшите му помощници, Ергон Али, се опитва да сключи сделка с друг от босовете. Информацията беше лъжлива, пусната за заблуда, но предизвика желаното въздействие.

Визар изпрати екип от четирима в стриптийз клуба в Берлин, който служеше за главна квартира на Али. Те го повалиха в безсъзнание с приклада на пушка помпа "Мосбърг", натикаха го като вързоп в багажника на "Мерцедес" Ес-класа, вкараха му голяма доза хероин и подкараха по магистралата на юг. Четиринадесет часа по-късно пристигнаха в Сплит, хърватския крайморски град, който някога бил любим курорт на римските императори. Момчетата на Визар увеличиха дозата на Али, за да го накарат да мълчи. После качиха своя "Мерцедес" на ферибота за остров Хвар и го паркираха до автокаравана, пълна с австралийски студенти, тръгнали да обикалят Европа. Прекараха тричасовото пътуване в бара, мерейки сили с австралийците, като поглъщаха бира след бира. Единственият друг посетител беше брадат мъж с омачкана панамена шапка, на чийто врат висеше бинокъл. Докато отпиваше от голяма чаша чай, той непрекъснато ровеше в някаква книга за наблюдаване на птици.

Когато хората на Визар пристигнаха във вилата, те захвърлиха Ергон Али в мазето, вързан и със запушена уста. Не искаха да губят времето на шефа си, затова прекараха остатъка от нощта и следващия ден като биеха, изтезаваха с електричество и давеха мъжа, който доскоро беше техен приятел. Едва когато усетиха, че Али е готов да се пропука, се обадиха на Скендер Визар, за да му съобщят, че всичко е подготвено за неговото пристигане. В мига, когато Визар остави слушалката, витлата на хеликоптера му вече започваха да се въртят. Той тръгна, за да положи довършителните щрихи в разпита на Ергон Али. А Самюъл Карвър, сега напълно забравил наблюдението на птичия свят, го очакваше.

Той се присви в сенките в края на хеликоптерната площадка. Визар и неговите телохранители вече бяха тръгнали нагоре към господарската къща, където Ергон Али очакваше съдбата си. Пилотът остана няколко минути, за да изгаси двигателя, и също тръгна нагоре по алеята. Карвър изчака, за да се увери, че няма никого, и се промъкна по алеята до утихналата машина.

"Бел 206" е известен като работното добиче на небесата. Въведен е в експлоатация през 1967 г. и оттогава почти не е променян. Задната част на апарата се състои от дълга опашка, в чийто край са разположени опашното витло и вертикалният стабилизатор, който стърчи над и под опашката като скосените перки на акула. Стабилизаторът е захванат към фюзелажа на хеликоптера с четири болта, разположени в правоъгълник.

Карвър нахлузи ръкавици, бръкна във втората торба на бедрото си, извади оттам френски ключ и отви двата болта от долната страна. След това използва малка ножовка и ги сряза наполовина, за да ги отслаби. После зави отново гайките на местата им, затегна ги, като внимаваше много да не ги скъса. Отви и двата горни болта, както бе направил с долните, но този път ги сряза напълно близо до главите. Пъхна отрязаните части в торбичката и използва малки капчици бързосъхнещо лепило, за да залепи главите на болтовете по местата им върху вертикалния стабилизатор. Ако някой провереше хеликоптера сантиметър по сантиметър, щеше да открие какво е направил, но повредата със сигурност щеше да остане незабелязана от уморения пилот при огледа преди излитане.

Той прекара наново цялата процедура през главата си, за да се увери за последен път, че е направил всичко, което трябва, и се върна обратно при пристана. Когато пазачът се събуди от дрямката си, Самюъл Карвър отдавна беше изчезнал.

На Ергон Али му трябваше дълго време, за да умре, като до последно се кълнеше в своята невинност и вярност. Когато Скендер Визар се качи отново на борда на хеликоптера, вече се съмваше. Уморен и погълнат от страховете си, че между бандите ще избухне опасна и скъпо струваща война, той се питаше кой ли ще бъде следващият предател. Искаше да се върне отново на яхтата си. Пилотът му нямаше желание да го ядосва допълнително, така че претупа процедурите преди излитане и вдигна машината от земята колкото може по-бързо.

Бяха вече пет мили навътре в морето, когато започнаха вибрациите. Инстинктът на пилота му нашепваше да се върне обратно, но знаеше, че Визар няма да позволи, така че увеличи скоростта с надеждата да свърши с това пътуване възможно най-бързо.

Когато хеликоптерът ускори, въздухът започна да протича още по-бързо около вертикалния стабилизатор и го заблъска насам-натам. Ако и четирите монтажни болта си бяха на мястото, те щяха да задържат тази част изправена неподвижно на мястото є. Но тъй като горните изобщо ги нямаше, долните два се извиха и стабилизаторът започна да се люлее. И колкото повече газ даваше пилотът, толкова повече се люшкаше стабилизаторът.

Когато хеликоптерът излетя, между стабилизатора и опашното витло имаше просвет от около тридесет сантиметра. Но с всяко полюшване това разстояние намаляваше. Двадесет сантиметра... десет... пет... все по-близо и по-близо... Тогава стабилизаторът се сблъска с перките на витлото в оглушителен писък от удара на метал в метал, който на мига спря двигателя, сякаш някой бе запратил прът между спиците на велосипедно колело. Внезапната, почти пълна загуба на скорост откъсна перките на витлата, двата болта на стабилизатора се счупиха като солети и цялата опашна част бе запратена надолу към водите на Адриатическо море, излъскани от лъчите на изгряващото слънце в златистомедни отблясъци.

Сега хеликоптерът започна да се върти около оста си все по-бързо и по-бързо. Скендер Визар, който спокойно бе наблюдавал смъртта и унижението на толкова много човешки същества, реагира на собствената си предстояща гибел с животински вой от ужас. Пилотът просто изключи двигателя и остави главното витло да се върти от самосебе си като перките на вятърна мелница. За един кратък миг това възстанови спокойствието. Кабината престана да се върти. Визар се усмихна слабо в отчаян опит да прикрие страха си. Пилотът изпращаше сигнала за бедствие, молейки за помощ.

Хеликоптер "Бел 206 Джетрейнджър", който се върти около оста си, пада с около 27 километра в час. С опитен пилот пред пулта шансовете за оцеляване са добри дори когато машината се приводнява. Но Карвър разчиташе на нещо друго. Задното витло на хеликоптера се задвижва от вал между двигателя и опашката, но силата му не може да бъде предадена без скоростна кутия. Тя представлява тежък къс метал, монтиран в края на опашката, който действа и като противотежест на кабината и двигателя в другия край. Когато задното витло се откъсна, то изтръгна скоростната кутия от монтажните є гнезда и тя се люшна увиснала на вала. Благодарение на земното притегляне тя остана на мястото си десетина-петнадесет секунди, като се полюшваше на вятъра. После връзката със задвижващия вал се скъса и скоростната кутия се присъедини към отломките, които вече бяха паднали в морето.

Без нейната тежест хеликоптерът изгуби всякакъв баланс. В един момент пилотът гледаше към небето, а в следващия носът сочеше право надолу към морето. Машината вече не беше летателен апарат, превърна се в ковчег от метал и стъкло, който се носеше към пенестите вълни. Единственото, което пилотът чу, бе страховитото свистене на въздуха и предсмъртният вой на Скендер Визар.

Самюъл Карвър спеше дълбоко, когато трафикантът на хора умря. Няколко часа по-рано бе доплувал обратно до наетата моторница, вързана от другата страна на носа зад вилата на албанеца. Свали неопрена, подсуши се и обу чифт дънки в комбинация със свободна памучна риза. После се върна в курорта Хвар, където беше отседнал, завърза лодката на мястото є и се почерпи с късна вечеря в един ресторант на брега. Поръча си печени морски дарове и бутилка охладено "Посип гара", младо бяло вино от съседния остров Корчула. Нахрани се на маса отвън, докато гледаше преминаващите момичета. После се върна пеша в хотела си и точно както всеки друг турист, каза лека нощ на нощния портиер, преди да поеме към леглото си.

На следващата сутрин закуси с пресни кифлички и сладко черно кафе, а после напусна хотела, като плати в брой. Качи се на ферибота за италианския град Пескара от другата страна на Адриатическо море - още един анонимен турист без кола в разгара на летния сезон. Щом пристигна в Италия, си купи билет за влака, с който щеше да се прибере у дома. Така нямаше да има следи, не се искаше лична карта, за неговото пътуване нямаше да останат никакви сведения, а парите в брой се приемаха без въпроси.

Карвър пътува в първа класа. Чете книга, но не за наблюдението на птици. Включваше се в разговора, когато спътниците му проявяваха желание да си поговорят, и хапна добре няколко пъти. Изобщо правеше всичко възможно, за да не мисли за онова, което току-що беше направил.

Десет дни по-късно

Мъжът се усмихна сам на себе си, когато влезе в помещението с орехова ламперия и изпита насладата от климати-

ка след августовския пек навън. Бутна слънчевите очила над оредяващата черна коса, която подстригваше късо. Полумракът му подейства успокоително. Хората от мрачния, студен север може и да обичат да прекарват летата, като изпичат млечнобелите си кожи до кървавочервено, но той беше дете на слънцето, затова изпитваше страхопочитание към неговата сила и по обед търсеше закрилата на сянката.

Имаше едва няколко минути за себе си. Очакваха го скоро да излезе отново навън, където слугите подреждаха масата за обяд под бялата тента, която плющеше на средиземноморския бриз. Той прекоси помещението, усещайки с босите си мургави крака дебелината и мекотата на изтъкания по поръчка килим. Джинсите и тениската му бяха семпли, но много скъпи. По-скоро "Армани", не "Ливайс". Часовникът му беше "Картие Паша". Той приемаше подобни неща за даденост. Целия си живот бе прекарал в пашкула, който парите осигуряваха за децата на богаташите.

Но въпреки всички привилегии наследеното богатство му изглеждаше незаслужено. За външните хора беше просто един плейбой, паразит, който се храни от постиженията на своя баща. Той планираше да промени това. Скоро целият свят щеше да говори за онова, което е направил. На устните му се появи усмивка, предвкусваше това, което предстои. После натисна бутона за бързо набиране на някакъв номер в Лондон.

- Трябва да говорим - каза той на човека от другата страна на линията. - Имай готовност за понеделник. Имам важни новини, добри новини за... - Той се поколеба, опитвайки се да намери най-подходящите думи, защото знаеше, че може би ги подслушват. - Нека кажем, за нашия общ приятел.

Опитът му да бъде дискретен остана безплоден. Разговорът бе засечен от огромните куполи на радиолокационните станции, разхвърляни из неприветливия пейзаж на Йоркшир около Менуит Хил, където "Ешелон", световната система за наблюдение на американската Агенция за национална сигурност, всеки ден прихващаше безброй телефонни разговори и имейли. Оттам чрез сателит в орбита на 30 километра над земята се изпращаше сигнал до главната квартира на АНС във Форт Мид, Мериленд. Суперкомпютрите "Крей Игрек-МП" извършваха почти три милиарда операции в секунда и пресяваха несекващото многоезично бръщолевене. Подобно на златотърсачи, които промиват пясъка, те подбираха късчета самородно злато от леещата се словесна река. Внимаваха за важни личности, ключови думи и фрази, подчертаваха ги и ги изпращаха за по-нататъшно проучване.

Данните, събрани с "Ешелон", постъпваха и в Комуникационния център на британското правителство в Челтънхам, Глостършир, известен повече като КЦБП. Тук други компютри извличаха още информация от човешкия поток. Тя се предаваше на министерството на отбраната, външното министерство, на правоохранителните органи и разузнавателните агенции.

Фиона Тоуторп, привлекателна четиридесетгодишна жена с луничаво лице, работеше като старши анализатор в КЦБП. Тя току-що бе забелязала нещо, което нейните началници с положителност щяха да оценят. Но когато вдигна телефона, Фиона набра номер, който нямаше нищо общо с правителството на Нейно Величество. Линията беше защитена до равнище, което и "Ешелон" не можеше да разшифрова. Това обаждане никога нямаше да бъде подслушано.

- Консорциумът - обади се мъжки глас.

- Имам съобщение от отдела за корпоративни комуникации - каза Тоуторп. - Получи се нещо, което председателят трябва да научи.

Свързаха я веднага.

Сутринта дойдоха за Карвър. Бяха му се обадили предишната нощ точно докато гасеше газовия фенер, единствено-

то осветително тяло в оскъдно обзаведената му планинска колиба.

- Карвър - каза той, без да опита да прикрие раздразнението си от бръмчащия мобилен телефон, който настояваше да му обърне внимание.

Гласът от другата страна на линията заговори без никакви любезности или въведения. Беше равен, но оцветен от акцента на жителите при устието на Темза.

- Къде си?

- В отпуска съм, Макс. Не работя. Мислех, че знаеш това.

- Карвър, зная какво правиш. Просто не знаех къде го правиш.

- Не се ли сещаш, че е имало причина да не ти кажа?

- Е, добре, но може би имам задача за теб.

- Не.

Макс не му обърна внимание.

- Слушай, ще науча със сигурност следващите дванадесет часа. Ако стане, ще се погрижим това, че си прекъснал отпуската си, да си заслужава. Три милиона щатски долара, преведени на обичайната сметка. След това можеш да си позволиш хубава, дълга пауза.

- Разбирам - равно отговори Карвър. - А ако откажа?

- Бих те посъветвал да си останеш във ваканция и да не се връщаш. Изборът е твой.

Карвър не се разтревожи от намека за физическа заплаха, но не искаше да губи големия си клиент. Такава му беше работата. Това вършеше най-добре и независимо колко често обмисляше да сложи край, все още не му се щеше някой конкурент да заеме неговото място. Някой ден, може би дори скоро, щеше да е готов да напусне, но това щеше да стане според неговите условия и когато той реши.

- Нова Зеландия - каза в слушалката.

Псуваше приглушено, когато изключи телефона и го остави отново на голата дървена маса до леглото от стоманена рамка и брезент, върху който беше навит спалният му чувал.

Самюъл Карвър имаше външния вид на строен, слаб професионален боец. Тъмнокестенявата му коса беше късо подстригана. След дванайсетте години в Кралската морска пехота и Специалните флотски части лицето му беше обветрено и кораво. По високото му мургаво чело, разполовено от една-единствена дълбока бръчка, резултат от усилено съсредоточаване, бе изписана яростна решителност. Ясните му зелени очи обаче внушаваха, че физическата му сила винаги се управлява от спокойна, хладна интелигентност.

Той се опитваше да осмисли това, с което се занимава, като един вид борба със селскостопанските вредители. Нещо неприятно, но необходимо. След работата с Визар, както винаги, той потърси място, където да се отпусне, да прочисти съзнанието си от това, което съзнаваше, но не искаше да признае: всяко следващо убийство, независимо колко живота спасяваше, без значение колко логично можеше да бъде оправдано, добавяше още малко ръжда върху душата му.

Той отиде чак в другия край на света, в планините Ту Тъмб на новозеландския Саут Айлънд. Преди цяла вечност, когато всички континенти на земята са били едно цяло, Ту Тъмб били част от перуанските Анди и калифорнийските Сиерас. Оттогава се бяха преместили няколко хиляди километра, но това бе почти единствената промяна. Нямаше нощни клубове, ресторанти или туристки, никакви вестници или телевизия, липсваха лифтове и детски писти. За Карвър това беше важното.

Бе дошъл тук да търси пълната самота и съществуване, сведено до най-простите си съставки. Искаше да прочисти сянката на смъртта от съзнанието си с груба скорост, пот, празни небеса, ослепително слънце, въздух и сняг, студени и чисти като извадена от фризера водка. От седмица не се беше бръснал. И не се беше мил. Вероятно смърдеше на пор. Но защо да се тревожи? Отдавна нямаше за кого да мирише на хубаво.

Хеликоптерът дойде от изток заедно с първите лъчи на изгряващото слънце и преди да изгаснат последните звезди. Карвър го видя в далечината, заклещен между тъмносиньото небе и снега, който приличаше на захарна глазура. Нямаше нужда да си приготвя багажа. Под скиорското яке носеше черен найлонов колан за пари. В джобовете му имаше четири различни паспорта, а към всеки - съответстващите му кредитни карти. Разполагаше и с резервен телефон и 20 000 американски долара в брой. Златните карти бяха нещо хубаво, но Карвър още не беше попадал на място, където да не приемат зелените гущери.

Приземяващият се на около петдесет метра от хижата хеликоптер предизвика малка виелица. Карвър наблюдаваше как той се спуска на земята. Божичко, и този беше "Бел". В съзнанието му проблесна силуетът на падащ "Джетрейнджър", чу писъците и почти физически усети ужаса на хората вътре. Затвори очи за миг и прошепна: "Стегни се!". После свали ципа на якето и тръгна натам с размекнати крайници, но нащрек за всеки възможен знак, че са му скроили номер.

- Добър ден - изкрещя новозеландският втори пилот, надвиквайки равномерното плющене на витлата. Той протегна ръка и издърпа Карвър на борда. - Казаха или да те вземем, или да те убием. Радвам се, че избра първото.

Усмивката на втория пилот беше широка, но очите му бяха студени и безизразни.

Карвър се ухили в отговор и се включи в играта.

- И аз се радвам - изкрещя той, - защото можеше да пострадаш.

После се тръшна на седалката, затегна колана, нахлузи шлемофона и въздъхна. Ваканцията свърши. Вече беше до колене в лайната, а дори не му остана време да изпие чаша прилично кафе. Потърка с пръсти челото си. Цяла седмица не бе правил нищо, освен да кара ски и да спи. Би трябвало да се чувства отпочинал и освежен, но усещаше смъртна умора.

След по-малко от два часа Карвър се намираше в един чисто нов "Гълфстрийм V", който се изкачваше на височина 12 000 метра, за да поеме от Крайстчърч към Лос Анджелис, на около 5800 морски мили от тях. От всички частни самолети в света "Гълфстрийм V" имаше най-голяма дължина на полета, но когато стигнеше Калифорния, щеше да му се наложи известно време да лети безмоторно. След кацането престоят щеше да бъде достатъчно дълъг, за да зареди и да се качи нов екипаж, а после трябваше да поеме обратно за Европа.

На борда имаше душ. Карвър се изкъпа, обръсна се и облече мек, безформен анцуг, който му даде стюардесата.

- Надявам се да ви стане. Дадоха ми вашите мерки... - Тя замълча. - Но човек никога не знае дали нещо ще му е по мярка, докато не го облече.

Беше хубава брюнетка с големи очи, меки пълни устни и лъскава конска опашка. Говореше като момичетата в Нова Зеландия, повишавайки леко интонацията си в края на всяко изречение, и така превръщаше всяко изказване в предразполагащ въпрос. Сега стоеше пред Карвър, отпуснала цялата си тежест на единия крак. Хълбоците є стърчаха предизвикателно под тъмносиния плат на опънатата по бедрата є къса пола. Гледаше го преценяващо с усмивка, която подсказваше, че онова, което вижда, є харесва. Или наистина го харесваше, или длъжностната є характеристика включваше по-дълъг списък ВИП услуги, отколкото на обикновените куклички, бутащи количките с храна. Карвър реши, че става дума за второто. И двамата работеха за хора, които вярваха, че за всичко може да се плати. Него го бяха купили. Вероятно и нея.

- Как се казваш? - попита той.

- Кенди - отговори тя.

Карвър не можа да се сдържи и се изсмя. Дори името є на стриптийзьорка подхождаше на рутинното и професионално прелъстяване. Но тогава тя го изненада, защото се изчерви.

- Наистина. Това е съкратено от Кендис.

Той осъзна, че е пропуснал една трета възможност. Може би Кенди бе просто мило девойче, което се опитва да разнообрази работния си ден с невинен флирт. Както правят нормалните хора. Боже, беше станал толкова цинично копеле. Кога се бе случило това? Глупав въпрос! Знаеше отговора много добре. Можеше да разчлени времето до последната минутка. Изведнъж усети, че стиска силно зъби от напрежение, което не можеше да обясни. Твърде рано беше, за да е от нервността, която предхожда всяка смъртоносна акция. Това беше нещо друго. Може би съобщение от подсъзнанието, което не можеше да разшифрова. Или просто не искаше.

През последните няколко години Карвър много внимаваше да не наднича твърде дълбоко в душата си. Каза си, че това е основата на военния прагматизъм. Съсредоточи се върху онова, което ти предстои, тревожи се за това, което можеш да контролираш, и забрави всичко останало. Е, сега пред него имаше момиче и той можеше да контролира лошото си отношение. Двамата с Кенди щяха да бъдат заедно в тази херметизирана тръба през следващите двадесет и четири часа. Най-малкото можеха да бъдат учтиви един към друг.

Той рязко поклати глава, за да прогони неканените мисли.

- Извинявай - каза Карвър. - Бях се отнесъл.

- Няма значение. Мога ли да ви донеса нещо? Закуска, кафе?

- Да, би било чудесно. Много благодаря.

Десет минути по-късно в самолета се получи факс с подробности за мишената.

Обект: Рамзи Хаким Наруаз.

Националност: пакистанец (майка французойка).

Възраст: 41 г.

Височина: 182 см.

Тегло: 86,4 кг.

Обектът произхожда от една от най-богатите пакистански фамилии. Получил е образованието си в училище Ла Роуз, Швейцария, живее в Париж и се чувства напълно у дома си във висшите кръгове на европейското общество. Женен (съпругата му Ясмина произхожда от богато ливанско семейство), има един син, Юсуф. Пие алкохол, но рядко стига до ексцесии. Употребява някои социални наркотици. Дискретни и редовни извънбрачни връзки, типични за богат поевропейчен мюсюлманин.

Този начин на живот е просто прикритие. Обектът е високоинтелигентен, в лоши отношения с баща си и е радикализиран от молли в различни джамии в Северен и Източен Лондон, докато е следвал в Лондонското училище по икономика. Обектът се е превърнал в деен и влиятелен член на нарастваща мрежа от ислямски терористични клетки.

Наблюдение на телефонните връзки от страна на американското разузнаване, координирано от съвместната антитерористична част на ЦРУ и ФБР с кодово наименование "Алекс", показва редовни контакти между обекта и заподозрени членове на терористични групи. Сред тях са основателите на "Консояя"* Уали Хан Амин Шах и Ридуан Изамудин (по прякор Хамбали), живеещият в Найроби, Кения, заподозрян Уади ел Хаге и неколцина заподозрени от заговора "Боинка" (Големия взрив)** в Манила, който имаше за цел да взриви дванадесет летящи за САЩ самолети.

Скорошни банкови преводи от и към сметките на обекта показват по-голяма от обичайната активност. Уверени сме, че обектът планира голямо терористично нападение в Европа и почти сигурно в Обединеното кралство. Предполага се, че нападението е предстоящо. По-скоро става дума за дни, а не за седмици. Прихванати телефонни разговори показват, че той ще остави семейството си да почива в Южна Франция и ще се върне в Париж през следващите двадесет и четири часа.

Съществува голяма и очевидна опасност за живота на военни и цивилни лица, ако се позволи на обекта да продължи своята дейност. Заради това беше избран за незабавни действия.

Скоро след това дойде и втори факс. Той съобщаваше на Карвър, че в анонимната му сметка в женевската банка "Вертмюлер & Майер" са преведени 1,5 милиона долара. Които и да бяха работодателите му - Карвър не изпитваше голямо желание да научи, нито пък те да знаят прекалено много за него - винаги плащаха навреме и наведнъж.

Макс се обади отново, когато самолетът летеше над западната част на САЩ.

- Къде си сега?

- На около половин час от Лос Анджелис - отговори Карвър. - Пилотът натиска газта до дупка. Сигурно след малко повече от десет часа ще съм кацнал.

- Добре, това означава деветнадесет и тридесет, Централно европейско време. Не очакваме особени действия преди полунощ, така че това е добре. Но има нещо друго, с което искаме да се оправиш най-напред.

Карвър се намираше на няколко хиляди мили от него и говореше по сателитен телефон. Но гневът му можеше да се долови ясно.

- Ти да не се шегуваш? Две задачи? И двете импровизирани? Да не мислиш, че ми е писнало да живея?

- Не се тревожи, втората е проста работа - опита се да го успокои Макс. - Оказване на помощ в случай, че първият удар не се получи. Нашият приятел има още един имот, който използва за частни срещи. Лични и професионални, ако разбираш какво искам да кажа. Ако се почувства застрашен, ще го използва като безопасно жилище. Освен ако ти вече не си го направил опасно, нали? Не се притеснявай, разполагаме с паролата на алармата. Фасулска работа.

Карвър въздъхна. Нямаше значение по какъв начин човек си изкарва хляба. Накрая всички търпят едни и същи лайна от хората, които им плащат заплатата. Той се заслуша в описанието на малкото любовно гнездо, където Рамзи Хаким Наруаз обичал да провежда частните си срещи. Този ислямски терорист приемаше наистина сериозно прикритието си на декадент вероотстъпник. Играеше ролята си толкова добре, че заслужаваше "Оскар".

Няколко минути по-късно по самолетния факс пристигна чертежът на апартамента на Наруаз заедно със схемата на алармата. На Карвър му трябваше половин час, за да реши какво ще направи. Когато Макс се обади отново, той вече беше готов със списъка на нужната екипировка. Той започваше с транспорта, оръжията, експлозивите, часовниковите механизми, детонаторите и тактическите средства, които щяха да му трябват. След това идваха подробностите.

- Ще ми трябва кутийка смазка. Нещо като "3 в 1". Намери ми и половин дузина самозалепващи се найлонови торбички за фризер. Обикновена черна торба за боклук, един челник, седемсантиметрови керамични промишлени пинсети, отвертка, клещи за тел, ролка тиксо, флакон освежител за въздух, бутилка препарат за почистване "Дзиф", няколко чифта латексови ръкавици и блокче "Марс".

- За какво, по дяволите, ти е блокче "Марс"?

- За да ям. Обичам сладко. А като стана дума, защо не ми вземеш и една пица за вкъщи?

Макс не си направи труда да прикрие сарказма в гласа си.

- Всичко, което поискаш, друже. Предпочитан пълнеж?

- Не ми пука - отговори Карвър, - интересува ме кутията. Хрумна ми нещо. Ти не се притеснявай, аз сам ще си купя. Така или иначе ще трябва да хапна, както трябва.

Специалист по злополуките