Призрачните бригади

1.

Никой не забеляза скалата.

Всъщност това бе съвсем обяснимо. Скалата беше безлична, един от милионите отломъци от камък и лед, реещи се в параболичната орбита на отдавна издъхнала недълготрайна комета, и приличаше на всички останали парчета от тази комета-покойница. Скалата бе по-малка от едни, по-голяма от други, но положена на разпределителната скала, нямаше нищо, по което да бъде отличена. При почти несъществуващата възможност да бъде засечена от отбранителната система на планетата, предварителният анализ щеше да покаже, че скалата се състои от силикати и някои други минерали. Което означаваше, че е най-обикновена скала, при това не достатъчно голяма, за да предизвика сериозни разрушения.

Въпросът обаче не беше актуален за планетата, която в този момент пресичаше траекторията на скалата, и на още няколко хиляди отломъка като нея, тъй като тя не разполагаше с планетарна отбранителна система. Затова пък имаше гравитационно поле, с което бе впримчила скалата заедно с нейните посестрими. Събрани заедно, те образуваха истински метеорен дъжд, но голяма част от скалните и ледени късове щяха да изгорят при навлизането си в атмосферата. На студената и неприветлива повърхност на планетата нямаше нито едно разумно същество, но ако имаше такова и то гледаше нагоре, щеше да забележи красивите огнени дири, които оставяха върху небосвода тези мъртви парчета, свръхнагрети от триенето си с атмосферата.

Преобладаващата част от тези наскоро образувани метеори щяха буквално да се изпарят, преобразявайки се със забележителна скорост от твърда материя в разпадаща се лава и накрая в облаци от микроскопични частици. Последните щяха да останат в атмосферата за неопределен период, докато не се превърнат в ядра на водни капчици и водната маса не ги повлече надолу под формата на дъжд (или най-вероятно, като се имаха предвид атмосферните условия на планетата - на сняг).

Скалата, за която говорим обаче, притежаваше изразена маса. От стените є се откъсваха отломъци, докато сгъстяващото се атмосферно налягане пораждаше бързоразрастващи се пукнатини из жилестата є структура, а напрежението от шеметното падане в постоянно уплътняващата се смес от газове изкарваше на показ структурни дефекти и слабости и ги подлагаше на свирепи изпитания. Скоро започнаха да се отделят по-едри късове, те се озаряваха за кратко в ярка светлина, сетне бяха поглъщани от небето. И въпреки това в края на своя полет през атмосферата скалата все още разполагаше с достатъчна маса, за да се стовари с невероятна сила върху заледената повърхност, след което да изригне гигантска огнена гъба, мигом разсеяна от ветровете и погълната от снега.

Сблъсъкът изпепели скалата и значителна част от равнината и изкопа доста голям кратер. Скалната плоча, която се простираше на значително разстояние под планетната повърхност, изкънтя от удара като камбана, ала звуците, които издаде, бяха с няколко октави по-ниски от обичайния слухов обхват на повечето разумни същества.

Земята потрепери.

И в далечината, под планетната повърхност, някой най-сетне забеляза скалата.

- Трус - рече Шеран. Беше се втренчила в монитора.

След няколко минути последва ново сътресение.

- Трус - повтори Шеран.

Кайнен извъртя очи към помощничката си и изсумтя:

- Докога ще го повтаряш?

- Просто те държа в течение на събитията - отвърна тя.

- Благодаря за загрижеността - рече Кайнен, - но наистина не се налага да ми го повтаряш. Аз съм учен и осъзнавам, че когато земята се мести, е редно да очакваме трусове. Първото ти съобщение беше полезно. Но петото, да не говорим за шестото, са само досадни.

Нов тътен.

- Трус - рече Шеран. - Седмият. Пък и ти не си сеизмолог. Това е извън иначе широките ти научни познания. - Въпреки на пръв поглед безразличния тон на Шеран бе трудно да не се забележи сарказмът є.

Кайнен вероятно щеше да се подразни, ако не спеше с нея. В този случай обаче единственото, което изпитваше, бе леко учудване.

- Не помня ти да си дипломиран сеизмолог - отвърна той.

- Смятай го за нещо като хоби - промърмори Шеран.

Кайнен отвори уста да отговори, но в този миг подът неочаквано подскочи към него. Беше му необходима не повече от секунда, за да осъзнае, че не подът се надига срещу лицето му, а той самият се носи към него. Просна се безпомощно на плочките заедно с поне половината предмети, допреди миг грижливо подредени върху лабораторната маса. Столът отхвърча настрани и се претърколи, колелцата му продължаваха бясно да се въртят.

Той погледна към Шеран, която вече не беше втренчена в монитора най-вече защото мониторът бе разбит на парчета на пода близо до мястото, където бе паднала.

- Какво беше това? - попита Кайнен.

- Трус? - предложи един от възможните отговори Шеран и после закрещя, тъй като цялата лаборатория започна да се тресе неудържимо. От тавана се посипаха осветителни панели и двамата се мушнаха на четири крака под масите и се свиха. Светът около тях заподскача.

Постепенно трусовете утихнаха. Кайнен огледа лабораторията под трепкащите светлини на оцелелите осветителни панели и установи, че по-голямата част от оборудването е на земята, затрупано с отломки от стените и тавана. Обикновено лабораторията бе пълна с техници и други учени, но тази вечер бяха останали само двамата с Шеран, да довършат някои неща. Повечето служители бяха в казармените помещения и вероятно вече спяха. Е, вече сигурно се бяха събудили.

Висок пронизителен звук отекна откъм коридора, който водеше към лабораторията.

- Чу ли? - попита Шеран.

Кайнен кимна.

- Сирената за бойна тревога.

- Атакуват ли ни? - попита Шеран. - Базата няма ли щит?

- Има, разбира се. Или е имала. Би трябвало да има.

- Чудесно свършена работа, няма що.

Кайнен се ядоса.

- Шеран, няма нищо идеално на този свят.

- Извинявай. - Тя, изглежда, долови промяната в настроението му. Кайнен изсумтя, измъкна се изпод масата и отиде до едно съборено шкафче.

- Ела ми помогни - каза є. Двамата успяха да обърнат шкафчето и Кайнен отвори едно от чекмеджетата. Вътре имаше малък огнестрелен пистолет и пълнител.

- Откъде взе пък това? - попита Шеран.

- Шеран, ние сме във военна база. Тук има всякакви оръжия. Имам два такива. Единият е този, другия държа в казармите. Просто за всеки случай.

- Но ние не сме военни.

- Кажи го на онези, които атакуват базата - рече Кайнен и є подаде пистолета. - Дръж.

- Не ми тикай това нещо! Изобщо не знам как се стреля.

- Сигурна ли си?

- Напълно. Най-много да се прострелям в крака.

- Щом казваш. - Кайнен щракна пълнителя и прибра пистолета в джоба на престилката си. - Дай да отидем в казармите. Всички са там. Трябва да сме при тях.

Шеран кимна. Беше изгубила типичната си насмешливост и изглеждаше само уморена и изплашена. Кайнен я стисна за ръката.

- Успокой се. Няма страшно. Хайде, да вървим.

Докато минаваха през предната зала, чуха да се отваря вратата към подземното ниво. Кайнен надзърна през изпълнения с прах коридор и забеляза очертанията на две приближаващи се фигури. Заотстъпва към лабораторията. Шеран, която вече бе преценила, че нещо не е наред, го бе изпреварила в същата посока. Единственият друг изход от лабораторията бе асансьорът, който се намираше от другата страна на стълбището. Бяха в капан. Кайнен се потупа по джоба. Нямаше почти никакъв опит с оръжията и не беше сигурен дали може да улучи от подобно разстояние, още по-малко да се справи с двама противници, вероятно добре обучени войници.

- Управител Кайнен - извика единият от приближаващите се.

- Какво? - отвърна Кайнен и съжали, че се е издал.

- Управител Кайнен - повтори гласът. - Дойдохме да ви приберем. Тук не сте в безопасност. - Съществото пристъпи напред към осветения кръг и Кайнен видя, че е Атен Рандт, един от комендантите на базата. Разпозна го по клановия строеж на черупката му и по отличителните знаци. Атен Рандт беше енешанец и Кайнен засрамено си помисли, че след толкова време в базата те всички все още му се струват еднакви.

- Кой ни напада? - попита Кайнен. - Как са открили базата?

- Все още не сме сигурни нито "кой", нито "как" - отвърна Атен Рандт.

Тракането на устата му се преобразуваше в разбираема реч благодарение на малкото устройство, окачено на шията. Атен Рандт разбираше Кайнен без помощта на устройството, но то му бе нужно, за да отговаря.

- Бомбардировката започна от орбита и едва сега успяхме да засечем къде се е приземил техният кораб. - Атен Рандт пристъпи към Кайнен и той едва се сдържа да не подскочи. Въпреки че бе тук от доста време и се разбираше сравнително добре с енешанците, все още изпитваше известна нервност в близост до представителите на тази насекомоподобна раса. - Управител Кайнен, не бива да оставате тук. Трябва да ви евакуираме, преди да нападнат базата.

- Добре. - Той кимна на Шеран да го последва.

- Без нея - заяви Атен Рандт. - Само вас.

Кайнен спря.

- Тя е моя помощничка. Трябва ми.

Базата се разтърси от пореден удар. Кайнен залитна към стената, удари се в нея и се свлече на пода. Докато падаше, забеляза, че нито Атен Рандт, нито другият енешански войник са помръднали дори на сантиметър.

- Управител, сега не е подходящото време за спорове - рече Атен Рандт. Безизразният глас на механичния преводач, кой знае защо, придаде на забележката известна насмешка.

Кайнен понечи отново да възрази, но Шеран го улови за ръката и каза:

- Кайнен. Той е прав. Трябва да те изведат оттук. Всички сме в опасност, но ти си най-важният.

- Няма да те изоставя на произвола...

- Кайнен. - Шеран посочи стоящия срещу тях Атен Рандт. - Той е един от най-старшите офицери в базата. В момента сме подложени на атака. Ако не беше важно, нямаше да пратят офицер с подобен ранг. Моментът наистина не е подходящ за спорове. Върви. Аз ще се прибера в казармите. Не съм вчерашна. Зная пътя.

Кайнен я изгледа втренчено, после вдигна ръка, посочи втория военен и каза.

- Придружи я до казармите.

- Управител, той ми трябва - възрази Атен Рандт.

- Можеш да ме опазиш и сам - рече Кайнен. - Ако той не тръгне с нея, ще отида аз.

Атен Рандт прикри механичния преводач и даде знак на войника да се приближи. Двамата наведоха глави един към друг и заговориха на енешански - език, който Кайнен не разбираше. След малко войникът застана до Шеран.

- Той ще я отведе в казармите - каза Атен Рандт. - Но нека това да бъде краят на споровете. Твърде много време изгубихме. Управител, последвай ме незабавно. - Сграбчи Кайнен за ръката и го повлече към стълбището. Кайнен погледна назад и видя Шеран, втренчила изплашен поглед в огромния енешански войник. Миг след това Атен Рандт го бутна през вратата.

- Ей, боли! - извика Кайнен.

- Тихо - отвърна Атен Рандт и го забута по стълбището. За изненада на Кайнен късите долни израстъци на енешанеца му помагаха да поддържа същото темпо, с което се изкачваше той. - Изгубих твърде много време да те намеря и твърде много, за да тръгнем. Защо не си в казармите?

- Имахме работа - отвърна Кайнен. - А и не ми се висеше в казармите. Къде отиваме?

- Нагоре - обясни Атен Рандт. - Трябва да стигнем до входа на подземната сервизна железница.

Кайнен за миг спря и погледна Атен Рендт, който, макар че бе на няколко стъпала под него, се извисяваше на същата височина.

- Железницата отива в хидропонната лаборатория - обясни му той. Кайнен, Шарен и другите членове на неговата работна група обичаха да ходят в лабораторията заради изобилната зеленина, каквато повърхността на планетата не предлагаше. Разходката из парниците заместваше липсата на свеж въздух и открити пространства. - Хидропонната лаборатория е в естествена кухина - продължи Атен Рандт и побутна Кайнен да тръгва. - Под нея тече подземна река, напълно изолирана. Реката се влива в пещерно езеро. Долу има малка жилищна капсула, в която можеш да се скриеш.

- Досега не си ми го казвал.

- Не смятахме, че е необходимо да ти го казваме - отвърна Атен Рандт.

- Ще се наложи ли да плувам?

- Има миниатюрна подводница. Ще е тясно, дори за теб. Но е програмирана да те откара право при капсулата.

- И колко време ще се наложи да остана там?

- Да се надяваме, че няма да е много - рече Атен Рандт. - Защото ако се наложи да чакаш, ще е за много дълго. Още два етажа, управител.

Два етажа по-нагоре се озоваха пред врата и Кайнен спря да си поеме дъх. Шумът от битката на няколко етажа над тях си пробиваше път през дебелите стени.

- Достигнаха базата, но засега успяваме да ги задържим на повърхността - обясни Атен Рандт. - Не са се добрали до това ниво. Може би ще успеем да се измъкнем на безопасно място. Управител, следвай ме и не изоставай. Разбра ли ме?

- Разбрах - отвърна Кайнен.

- Да вървим тогава - рече Атен Рандт, вдигна внушителното си оръжие, отвори вратата и закрачи по коридора. Кайнен го последва и в същия миг забеляза как долните израстъци на съществото се разтварят и от черупката се подава допълнителен крак. Това беше спринтиращ механизъм, придаващ на енешанците невероятна бързина и подвижност при бойни ситуации, ала му напомняше за кошмарни видения от детството. Кайнен потисна завладялото го отвращение и ускори крачка - препъваше се в отломките по пода - към разположената в другия край на нивото транспортна станция.

Когато настигна Атен Рандт, той вече оглеждаше контролното табло на малкото влакче - то не бе херметически изолирано от околната атмосфера. Вече бе откачил пътническите вагони.

- Казах ти да побързаш - подхвърли енешанецът.

- Някои от нас са стари и нямат допълнителни крайници - озъби се Кайнен и посочи машината. - Трябва да се кача, така ли?

- Би трябвало да вървим, но не мисля, че ще успееш да поддържаш нужното темпо, а и нямаме време. Налага се да използваме това, въпреки всички рискове. Качвай се. - Кайнен се покатери в машината, която бе достатъчно просторна, тъй като бе пригодена за двама енешанци. Атен Рандт засили до максималната скорост - около два пъти по-бързо от енешанския бяг, но и така усещането в тесния тунел бе неприятно - после се обърна и огледа тунела зад тях за противници.

- Какво ще стане с мен, ако превземат базата? - попита Кайнен.

- В жилищната капсула ще си в безопасност - отвърна Атен Рандт.

- Така е, но ако базата падне в ръцете им, кой ще дойде да ме прибере? Не мога да остана вечно в капсулата, а и не знам как да се измъкна. Колкото и добре да е направена тази ваша капсула, все някога ще ми свършат припасите. Да не говорим за въздуха.

- В капсулата има устройство за извличане на кислород от водата - обясни Атен Рандт. - Няма да се задушиш.

- Чудесно. Но все пак остава проблемът с глада.

- Езерото има изпускателен отвор... - почна Атен Рандт, но така и не можа да продължи, тъй като влакчето внезапно се разтресе и изхвърча от релсите. Грохотът на срутващия се тунел погълна всички останали звуци. Атен Рандт и Кайнен изхвърчаха в непрогледния, изпълнен с прах мрак...

Кайнен се свести от равномерно побутване в ребрата.

- Управител, събуди се - повтаряше монотонно Атен Рандт.

- Нищо не виждам - оплака се Кайнен и Атен Рандт запали монтираното на оръжието му фенерче. - Благодаря.

- Наред ли си? - попита Атен Рандт.

- Идеално съм - изръмжа Кайнен. - Ще ми се обаче вече да спрем да се блъскаме в разни неща, поне днес.

Вместо отговор Атен Рандт само изщрака с уста и насочи светлината към срутения тунел зад тях. Кайнен се надигна и се изтупа от прахоляка.

Атен Рандт извъртя светлината към него и нареди:

- Остани на място, управител. - Тук си в безопасност. - Лъчът светлина се плъзна по релсите. - По тях може още да тече ток. - Лъчът заподскача по стените. По някаква прищявка на съдбата или поради особеностите на конструкцията на подпорите в този участък при бомбардировката тунелът бе рухнал от двете им страни. Кайнен мислено отбеляза, че въпросът със задушаването скоро отново може да излезе на дневен ред. Атен Рандт продължи да оглежда новото им скривалище и от време на време правеше опити да се свърже по радиостанцията, но тя, изглежда, не работеше. Кайнен се облегна на стената, стараеше се да не диша дълбоко.

След известно време Атен Рандт, който се бе отказал от огледа и бе изгасил фенерчето, обгръщайки ги в непрогледна тъмнина, го включи отново и насочи светлината към срутените стени, които ги деляха от базата.

- Какво има? - попита Кайнен.

- Тихо! - скастри го Атен Рандт и се приближи до стената, сякаш се опитваше да чуе нещо. След малко Кайнен също го чу: звуци, които приличаха на гласове, но не бяха нито тукашни, нито приятелски. Малко по-късно се чу грохот от приглушени взривове. Който и да се намираше от другата страна на срутения тунел, бе твърдо решен да си пробие път.

Атен Рандт отстъпи назад и се наведе над Кайнен, заслепи го с фенерчето.

- Съжалявам, управител - каза и Кайнен едва сега осъзна, че заповедта да го отведе на безопасно място се простира дотук, и се дръпна встрани от светлинния лъч. Куршумът, предназначен да попадне в средата на тялото му, го рани в ръката, завъртя го и го повали на земята. Кайнен се подпря на колене и лакти и видя издължената си сянка, когато лъчът попадна върху незащитения му гръб.

- Чакай! - извика Кайнен, сякаш говореше на сянката си. - Не стреляй в гърба ми! Зная, че трябва да го направиш. Само недей в гърба. Моля те.

Последва кратко мълчание, нарушавано само от глухите взривове.

- Обърни се, управител - избоботи Атен Рандт.

Кайнен се обърна и бавно се надигна, после пъхна ръце в джобовете на престилката си, сякаш бяха окови. Атен Рандт се прицели, този път без да бърза, право в главата на своята жертва.

- Готов ли си, управител?

- Готов съм - отвърна Кайнен и простреля Атен Рандт с пистолета в джоба, целеше се в светлината на фенерчето.

Изстрелът на Кайнен съвпадна с последния взрив на рухналата стена. Атен Рандт дори не забеляза, че е прострелян, докато от отвърстието в черупката му не рукна кръв - Кайнен едва различаваше раната срещу ярката светлина. Видя, че Атен Рандт поглежда надолу към нея, после объркано вдигна очи към Кайнен. Кайнен вече бе извадил пистолета от джоба си. Стреля още три пъти, изпразни целия пълнител в енешанеца. Атен Рандт се наведе напред, опря се на предния си чифт крака, после падна и се обърна по гръб, двигателните му израстъци щръкнаха във всички посоки.

- Извинявай - каза Кайнен на трупа му.

Тунелът се изпълни с прахоляк, после и със светлини, когато стената рухна и през отвора нахлуха сенки с фенерчета и оръжия. Някой видя Кайнен и кресна нещо и веднага към него се насочиха няколко лъча. Кайнен пусна пистолета и вдигна здравата си ръка, за да покаже, че се предава, като същевременно отстъпи от трупа на Атен Рандт. Убийството на Атен Рандт едва ли щеше да е достатъчно, за да умилостиви тези непознати нашественици. Докато го приближаваха предпазливо - говореха на непознат език, - Кайнен успя да ги огледа.

Преценяваше ги с опитното око на добре обучен ксенобиолог: двустранно симетрични и двукраки, с функционално различие на горните и долни крайници и сгънати в неправилна посока колена. Приблизително същата височина и маса на телата, в което нямаше нищо необичайно, тъй като немалка част от така наречените разумни същества бяха двукраки, симетрични и със сходна височина и телесна маса. Всъщност тъкмо това бе една от причините отношенията между различните раси в тази част на вселената да са обтегнати. Твърде много разумни същества и твърде малко планетна площ за нуждите им.

"А ето и разликите" - помисли си Кайнен, когато едно от съществата му кресна отново и го доближи съвсем: по-широка гръдна клетка и коремна област, причудлив скелетен строеж и мускулатура. Плоски като дънери стъпала, наподобяващи клони ръце. Външни полови различия (екземплярът пред него трябваше да е женски, ако си спомняше правилно). Ограничен визуален апарат, състоящ се от два малки оптични и също два звукови рецептора, за разлика от оптичните и звукови обръчи на главата на Кайнен. Дребни кератинови повлекла на темето вместо излъчващи топлина гънки. Не за първи път Кайнен си помисли, че еволюцията не е била особено милостива към тези създания, поне във физически аспект.

Което само ги бе направило по-агресивни, опасни и ужасно трудни за изчегъртване от повърхността на която и да било планета. Което пък бе наистина сериозен проблем.

Съществото пред Кайнен отново извряка нещо и го сръчка с къс, зловещ на вид предмет. Кайнен втренчи поглед право в оптичните му сензори и произнесе отчетливо на техния език:

- Гадни човеци.

Съществото замахна с предмета, Кайнен усети удар и зърна разноцветни светлини, преди да се строполи на земята - за пореден път през този ден.

- Помните ли ме? - попита човешкото същество от другата страна на масата, когато въведоха Кайнен в стаята. Бяха се погрижили за стол, който да е пригоден за неговите сгънати наопаки (от тяхна гледна точка) колена. Думите на съществото се превеждаха от устройството на масата. До уреда за превод имаше още един предмет: спринцовка, пълна с прозрачна течност.

- Вие сте войникът, който ме просна в несвяст - отвърна Кайнен. Преводаческото устройство мълчеше, което подсказваше, че войникът разполага с друг уред.

- Точно така - каза човешкото същество. - Аз съм лейтенант Джейн Сейгън. - Тя посочи стола. - Можете да седнете.

Кайнен седна и каза:

- Не беше необходимо да ме удряте. Щях да дойда с вас доброволно.

- Имахме други причини да не сте в съзнание - каза Сейгън и погледна простреляната му от Атен Рандт ръка. - Как е раната?

- Нищо страшно.

- Не можахме да се справим както трябва. - Сейгън като че ли се оправдаваше. - Медицината ни е в състояние да възстановява с голяма бързина всякакви видове наранявания, но вие сте ррей, а не човек. Изглежда, има съществена разлика в техническите средства, които използваме. Все пак направихме каквото ни бе по силите.

- Благодаря - отвърна Кайнен.

- Предполагам, че ви е ранил енешанецът, с когото ви открихме. Този, когото сте убили - уточни Сейгън.

- Така е - потвърди Кайнен.

- И защо се стреляхте?

- Той смяташе да ме убие, а аз не исках да умра - обясни Кайнен.

- Това води до въпроса защо енешанецът е искал да сте мъртъв?

- Аз бях негов пленник. Предполагам, че заповедите му са били да ме убие, ако възникне опасност да бъда заловен жив.

- Значи сте били негов пленник - повтори Сейгън. - И въпреки това сте имали оръжие.

- Намерих го.

- Брей, така ли? - рече Сейгън. - Груба грешка от страна на енешанците. Доста нетипично за тях.

- Всички допускаме грешки - отвърна Кайнен.

- Ами останалите рреи, които открихме в базата? - попита Сейгън. - И те ли са пленници?

- И те - потвърди Кайнен и изведнъж го изпълни безпокойство за Шеран и другите от неговата група.

- И как вие всички станахте затворници на енешанците?

- Бяхме на кораб, който трябваше да ни откара на наша колония, за да сменим медицинския екип там - каза Кайнен. - Енешанците атакуваха кораба. Плениха ни и ни докараха тук.

- Кога се случи това? - попита Сейгън.

- Не съм съвсем сигурен. Тук бяхме на енешанско военно времеотчитане, а аз не съм добре запознат с него. Още по-объркващо е, че планетата има кратък денонощен цикъл. Освен това не познавам добре и човешката система за измерване на времето.

- Разузнаването ни няма никакви сведения за енешанска атака на ррейски кораб през изминалата година - което по ваши мерки ще е две трети от един хкед - каза Сейгън, използваше ррейския термин за пълна обиколка на неговия роден свят около слънцето.

- Може би разузнаването ви не е толкова добро, колкото смятате - отвърна Кайнен.

- Възможно е - съгласи се Сейгън. - Но като се има предвид, че енешанците и рреите официално все още са в състояние на война, подобно нападение не може да остане незабелязано. Вашите две раси са се хващали за гърлата за много по-дребни неща.

- Не мога да ви кажа нищо повече от това, което знам - отвърна Кайнен. - Прехвърлиха ни на техния кораб и ни докараха в тази база. Нямам никаква представа какво се е случвало, или не се е случвало извън пределите на базата.

- Защото са ви държали в плен.

- Да.

- Огледахме цялата база и открихме само едно малко помещение за принудително затваряне. Нищо друго, което да подсказва, че всички вие сте били затворници.

Кайнен издаде звук, който при хората би съответствал на обезсърчен смях.

- Щом сте огледали базата, значи сте видели и повърхността на планетата. Ако някой от нас се беше опитал да избяга, щеше да замръзне до смърт. Да не говорим, че въобще няма къде да се отиде.

- Откъде сте сигурен?

- Енешанците ни го казаха. Никой от групата ми не изпитваше желание да провери дали твърденията им са верни.

- Значи не знаете нищо за тази планета?

- Понякога е студено, друг път - още по-студено - рече Кайнен. - И това е всичко, което ми е известно.

- Вие сте доктор, нали?

- Терминът не ми е познат - рече Кайнен и посочи уредбата. - Машинката ви не е достатъчно умна, за да открие еквивалент на моя език.

- В смисъл лекар. Занимавате се с медицина - уточни Сейгън. - Такава е професията ви.

- Да - потвърди Кайнен. - Специалността ми е генетика. Затова с групата ми бяхме на онзи кораб. На една от колонните ни имаше чумна епидемия, която предизвикваше наследствени изменения и нарушения в клетъчното делене. Пратиха ни да проучим проблема и ако можем, да открием лекарство. Вероятно вече сте видели оборудването, с което разполага тази база. Енешанците бяха така любезни да ни предоставят помещения за лаборатории.

- И защо според вас? - попита Сейгън.

- Може би са сметнали, че ако се занимаваме с това, от което разбираме, ще сме по-лесно контролируеми - отвърна Кайнен. - Така и стана, защото предпочитахме да се държим един за друг и да не създаваме проблеми.

- Освен когато крадете оръжия. - Сейгън се подсмихна.

- Набавих ги преди известно време и изглежда, не съм събудил ничие подозрение.

- Оръжието, което сте използвали, е предназначено за рреи - посочи Сейгън. - Странен предмет за една енешанска база.

- Вероятно са ги взели от нашия кораб, когато го нападнаха - обясни Кайнен. - Сигурен съм, че ако претърсите базата, ще откриете и други ррейски инструменти.

- И така, да сумираме: вие и вашата група медицински специалисти попадате в плен на енешанците преди неопределен период и те ви докарват тук и ви държат принудително и в изолация от вашите сънародници. Не знаете къде се намирате, нито какви са плановете на енешанците по отношение на вас.

- Точно така - потвърди Кайнен. - Освен че вероятно не са искали никой да разбере, че ме държат в плен тук, защото един от тях накрая се опита да ме убие.

- Вярно - рече Сейгън. - Боя се, че сте извадили по-голям късмет от колегите си.

- Не разбирам за какво говорите.

- Вие сте единственият оцелял ррей - рече Сейгън. - Останалите са застреляни от енешанците. Повечето от тях са били в помещенията, които нарекохте казарми. Намерихме един близо до лабораториите.

На Кайнен му призля.

- Лъжете!

- За жалост не.

- Вие сте ги избили - възкликна гневно Кайнен.

- Енешанците се опитаха да ви убият - спокойно каза Сейгън. - Защо да не избият и вашите колеги?

- Не ви вярвам.

- Разбирам ви. Но това е самата истина.

Кайнен потъна в мрачно мълчание. Сейгън му даде малко време.

- Добре - въздъхна Кайнен накрая. - Да чуя какво искате от мен.

- Първо на първо, управител Кайнен - рече Сейгън, - искаме да чуем истината.

Трябваше да изминат няколко секунди, преди Кайнен да си даде сметка, че се обръщат към него с името и титлата му.

- Но аз ви казах истината - възрази той.

- Глупости - сряза го Сейгън.

Кайнен посочи уредбата.

- Отново не получих точен превод на това.

- Вие сте управител Кайнен Суен Су - почна Сейгън. - И макар да е вярно, че имате известна медицинска подготовка, основните две направления на вашите научни изследвания включват ксенобиология и полуорганични невронни мрежови отбранителни системи - две направления, които според моето скромно мнение си пасват чудесно.

Кайнен не отговори. Сейгън продължи:

- И тъй, управител Кайнен, позволете да ви кажа какво знаем ние. Преди петнадесет месеца рреите и енешанците все още бяха вкопчени във войната, която водите близо трийсет години, не без наша помощ, разбира се, тъй като така поне нямаше нужда да се занимаваме с вас.

- Не съвсем - възрази Кайнен. - Да не забравяме Битката за Корал.

- Да, участвах в нея - рече Сейгън. - Едва не изгубих живота си там.

- Аз изгубих брат си там - рече мрачно Кайнен. - Най-малкия. Може да сте се срещнали.

- Може и да сме - съгласи се Сейгън. - Та преди петнадесет месеца рреите и енешанците все още бяха смъртни врагове. А после изведнъж престанаха да са такива и разузнаването не можеше да открие никакво разумно обяснение за това.

- Вече обсъдихме недостатъците на вашето разузнаване. Космическите раси не воюват непрестанно. Както и ние с вас престанахме - след Корал.

- Престанахме, защото там ви победихме. Вие отстъпихте, а ние се заехме с възстановяването на Корал. И това беше причината за примирието. Въпросът е каква е била причината между вас и енешанците? Ето кое ни безпокои. Преди три месеца шпионският спътник, който изведохме в орбита около тази планета, установи, че за един на пръв поглед необитаем свят тя изведнъж е започнала да приема доста оживен трафик - както енешански, така и ррейски. Това, което ни заинтригува най-силно, бе, че към планетата не проявяват претенции нито енешанците, нито рреите, а обините. Сигурно ви е известно, управител, че обините не обичат да се смесват с други същества и че са достатъчно силни, за да не позволят на енешанци или рреи да действат на тяхна територия. Това ни накара да пратим друг, по-мощен шпионски спътник, който да потърси следи от обитаване. Не открихме нищо. Като специалист по отбранителните инсталации, бихте ли изказали предположение защо?

- Предполагам, че базата е била добре замаскирана.

- Именно - каза Сейгън. - При това, по някаква странна случайност, тъкмо със системите, в които сте специалист вие. По това време естествено още не го знаехме, но сега го знаем.

- И как намерихте базата, след като е била замаскирана? - попита Кайнен. - Интересувам се от чисто професионално любопитство.

- Пуснахме камъни - отвърна Сейгън.

- Моля?

- Камъни - повтори Сейгън. - Преди месец спуснахме на повърхността няколко десетки сеизмични датчика, програмирани да търсят признаци за наличието на подземни изкуствени структури. На базата на собствения си опит знаем, че е по-лесно да скриеш секретна база под земята. Разчитахме, че естествената сеизмична активност на планетата ще стесни възможните райони на търсене. След това започнахме да хвърляме върху тези райони камъни. Днес пуснахме няколко камъка малко преди началото на атаката, за да получим точно сонарно изображение на базата. Скалните отломъци са особено подходящи, тъй като са неотличими от случайно попадащите в атмосферата метеори. Те не плашат никого. И никой не поставя екранировка срещу сеизмично сканиране. Повечето раси полагат прекалено много усилия да се защитят от електромагнитни или оптични импулси и не смятат звуковите вълни за опасни. Недостатък на високите технологии, които по правило игнорират примитивните средства. Като хвърлянето на камъни.

- Оставихме на хората да чукат с камъни - подметна презрително Кайнен.

Сейгън повдигна рамене.

- Нямаме нищо против, когато опонентът ни се явява с пушка на бой с ножове. Тъкмо ще ни е по-лесно да му изтръгнем сърцето. Или каквото е там, за да изпомпва кръвта. В случая прекомерната ви самоувереност бе в наша полза. В което можете да се убедите с присъствието си тук. Но това, което бихме искали да узнаем, управител, е защо сте тук. Фактът, че енешанци и рреи работят заедно, е сам по себе си странен - но в комплект с обините? Това вече не е странно, по-скоро е интересно.

- Нямам представа чия е тази планета - заяви хладно Кайнен.

- И което е още по-интересно, управител Кайнен - това сте самият вие. Докато бяхте в безсъзнание, си позволихме да направим генетично сканиране, за да научим повечко за вас, и после се свързахме с корабния архив. Знаем например, че една от основните насоки на вашите ксенобиологични изследвания са хората. Вие навярно сте водещият ррейски специалист по човешка генетика. И най-вече по това как функционира човешкият мозък.

- Това е само част от общия ми интерес към невронните мрежи - оправда се Кайнен. - Нямам специални интереси към човешките мозъци, каквото и да твърдите. Всички мозъци са ми еднакво интересни.

- Щом казвате. Но с каквото и да сте се занимавали в базата, трябва да е било достатъчно важно, та енешанците да са готови да избият вас и колегите ви, вместо да позволят да попаднете във вражески ръце.

- Казах ви вече - заяви Кайнен. - Ние бяхме пленници.

Сейгън завъртя очи към тавана.

- Управител Кайнен, хайде поне за минута да се държим така, сякаш никой от нас не е кръгъл глупак.

Кайнен се наведе напред и втренчи поглед в лицето є.

- Що за човек сте вие? - попита той.

- Какво имате предвид?

- Знаем, че съществуват три вида човеци - отвърна Кайнен и почна да изброява на пръсти - пръстите му бяха по-дълги и с повече стави от човешките. - Първата група са немодифицирани човеци, които използвате за колонизиране на планетите. Срещат се в различни форми и цветове - тоест имат богато генетично многообразие. Втората група обхваща преобладаващата част на вашата военна каста. Те също варират по форма и цвят, но в определени рамки, и цветът им е един и същ: зелен. Знаем, че тези войници не пребивават в оригиналните си тела - съзнанието им е било прехвърлено от застаряващи тела в силни и подобрени. Телата на тези войници са подложени на значителни генетични модификации до такава степен, че те не могат да се кръстосват, дори помежду си. Но те все още могат да бъдат разпознати като човеци, най-вече що се отнася до мозъчното вещество.

Сейгън го наблюдаваше мълчаливо.

- Но третата група ... За тях сме чували само непотвърдени слухове, лейтенант Сейгън.

- По-точно?

- Че са направени от мъртъвци. Че човешка зародишна плазма на умрели се смесва и комбинира с генетичен материал от други видове в търсене на необичаен резултат. Че някои от тях дори не приличат на хората във вида, в който се разпознават помежду си. Че се раждат възрастни, с умения и способности, но без памет. И не само без памет. Без личност. Без морал. Без задръжки. Без... - Той млъкна, търсеше подходящата дума. - Без човечност - каза накрая. - Както бихте го казали вие. Деца-войници в тела на възрастни. Изчадия. Чудовища. Инструменти на вашия Колониален съюз, използвани за изпълнение на задачи, за които не биха могли да прибягват до обикновени войници с чувство за справедливост и морал. Такива, които биха се страхували за "спасяването на душите си" в този ваш "отвъден" свят.

- Учен да говори за души и отвъдно. - Сейгън поклати глава. - Не ми звучи особено прагматично.

- Аз съм учен, но също така съм и ррей - рече Кайнен. - Зная, че имам душа, и се грижа за нея. Вие имате ли душа, лейтенант Сейгън?

- Не ми е известно, управител Кайнен - отвърна Сейгън. - Такива неща трудно се определят.

- Значи сте от третия вид хора.

- Така е - потвърди Сейгън.

- Създадена от плътта на мъртвец.

- От нейните гени - уточни Сейгън. - Не от плътта є.

- Плътта се създава от гени, лейтенант. Гените изграждат плътта, в която се загнездва душата.

- Сега пък сте поет.

- Просто цитирам - отвърна Кайнен. - Един от вашите философи. Който е бил и учен. Жена. Не сте чували за нея. Мога ли да попитам на колко сте години?

- На седем, скоро ще започна осмата. Около четири и половина ваши хкеда.

- Толкова млада. Рреите на вашата възраст току-що са започнали да се учат. Аз съм почти десет пъти по-възрастен от вас, лейтенант.

- Но ето ни и двамата тук.

- Ето ни и двамата тук - потвърди Кайнен. - Жалко, че не можахме да се срещнем при други обстоятелства, лейтенант. Много бих искал да се заема с изучаването ви.

- Не зная какво да мисля за предложението ви. Особено като се има предвид какво бихте могли да разбирате под "изучаване".

- Не се безпокойте, животът ви ще бъде запазен.

- О, колко мило! - засмя се Сейгън. - Не е изключено желанието ви да бъде удовлетворено - при определени обстоятелства. Сигурно си давате сметка, че този път вече наистина сте пленник - при това до края на живота си.

- Предположих го от момента, когато започнахте да ми разкривате разни неща, които биха били от интерес за моето правителство. Като например този номер с камъните. Но отначало помислих, че смятате да ме убиете.

- Ние, хората, сме прагматични същества, управител Кайнен - рече Сейгън. - Вие имате знания, които можем да използваме, и ако се съгласите да ни сътрудничите, не виждам защо да не продължите изследванията си върху човешките мозъци и генетика. Само че не за рреите, а за нас.

- И всичко, което се иска от мен, е да предам сънародниците си.

- Нищо повече - потвърди Сейгън.

- Бих предпочел да умра.

- С цялото ми уважение, управител, ако наистина го мислехте, нямаше да застреляте онзи нещастен енешанец. Мисля, че искате да живеете.

- Може и да сте права. Но дори да е така, дете, разговорът ми с вас приключи. Казах ви всичко, което можете да измъкнете от мен доброволно.

Сейгън се усмихна студено.

- Управител, известно ли ви е кое е общото между хората и рреите?

- Имаме доста общи черти - рече Кайнен. - Изберете една.

- Генетиката - рече Сейгън. - Едва ли е необходимо да ви припомням, че човешката генетична последователност и тази на рреите се различават в детайлите. Но на макрониво ние споделяме някои общи черти, между които и факта, че получаваме по един комплект гени от всеки от родителите си. Двуиндивидово полово кръстосване.

- Стандартно за повечето видове с полово възпроизводство - отвърна небрежно Кайнен. - Някои видове се нуждаят от три, дори повече родители, но това е рядкост. Твърде неефикасно.

- Без съмнение - потвърди Сейгън. - Управител, говори ли ви нещо терминът Синдром на Фрьониг?

- Рядко генетично заболяване при рреите - отвърна Сейгън. - Много рядко.

- Доколкото ми е известно, тази болест се причинява при засягане на два несвързани на пръв поглед помежду си гена. Единият регулира развитието на нервните клетки и по-специално на електроизолиращата им обвивка. Вторият командва органа, който произвежда ррейския аналог на човешка лимфа. При вас лимфата има както сходно, така и различно значение. Човешката лимфа е електропроводима, но при рреите тя е по-скоро изолатор. Доколкото ни е известно от познанията ни за ррейската физиология, изолиращите качества на вашата лимфа нямат някакво конкретно предназначение или приложение, също както няма електропроводимостта на човешката лимфа. Това не е нито предимство, нито недостатък - просто факт на вашата природа.

- Така е - потвърди Кайнен.

- Но за онези нещастни рреи, чийто споменати гени са увредени, изолиращото действие на вашата лимфа има съществено значение - продължи Сейгън. - По правило тази течност се явява интерстициална среда за всички ррейски клетки, включително нервните. Тя пречи на всеки нервен импулс да поеме в хаотична посока. Друг интересен факт за ррейската лимфа е, че съставът є се контролира хормонално и че съвсем леко отклонение в хормоналния сигнал може да я промени от електроизолираща в електропроводима. И отново, за повечето рреи това може да няма съществено значение. Но за онези, чиито нервни клетки са лишени от обвивка...

- ...ще предизвика гърчове и конвулсии, после смърт, когато нервните сигнали напуснат тялото - довърши Кайнен. - Заболяване с летален изход, затова е и толкова рядко. Индивиди с подобен генетичен дефицит умират още в зародишния период, малко след първото делене на клетките, когато започват да се проявяват симптомите.

- Но синдромът се среща и при възрастни екземпляри - посочи Сейгън. - В ранната зрелост, при промяна в хормоналния код. Достатъчно късно, за да може да се осъществи размножаване и генът да бъде предаден на потомството. Без да се прояви, тъй като е необходимо да бъде засегнат още един ген.

- Да, разбира се - потвърди Кайнен. - Още една причина синдромът да бъде толкова рядко срещан - малка е вероятността един и същи индивид да получи два увредени гена, които да предизвикат промени в хормоналните нива на по-късен етап от живота. Но защо говорите за всичко това?

- Защото когато взехме образци от тялото ви за генетично сканиране, открихме наличието на увредени нервни обвивки.

- И да е тъй, нямам проблеми с хормоналната секреция - отвърна Кайнен. - В противен случай вече щях да съм мъртъв. Фрьониг се проявява в ранната зрелост.

- Така е. Но хормоналните промени могат да бъдат предизвикани и чрез унищожаването на определени клетъчни обвивки вътре в лимфния орган. Разрушаването на достатъчен брой обвивки може да предизвика отделянето на нужния хормон и същевременно да не преустанови продукцията на лимфа. Просто свойствата є ще бъдат леко променени. Фатални, във вашия случай. Нещо, което лесно се постига с химични средства.

Вниманието на Кайнен отново бе привлечено от положената на масата спринцовка, която бе забелязал още в началото на разговора.

- Предполагам, че вътре е споменатото химично средство? - попита той.

- Това е антидотът - рече Сейгън.

Джейн Сейгън не можеше да не отдаде дължимото на управител Кайнен Суен Су - той се оказа костелив орех. Успя да изтърпи няколко ужасни часа, през които лимфопродуциращият орган в тялото му заместваше постепенно наличната лимфа с друга течност, което предизвикваше постоянни пристъпи от гърчове и конвулсии, тъй като концентрираната електропроводима лимфа разпространяваше нервните импулси във всички посоки, а общата проводимост на системата нарастваше с всяка минута. Ако не се беше пречупил в последния възможен момент, малко по-късно Кайнен въобще нямаше да е в състояние да говори.

Но в края на краищата той се предаде и помоли за антидот. Сейгън знаеше, че ще стане така, още когато бе научила, че управител Кайнен иска да живее. Тя лично въведе антидота (не съвсем точно понятие, тъй като мъртвите нервни обвивки никога нямаше да бъдат възстановени и той трябваше да получава лекарството до края на живота си). Малко след това, когато Кайнен се повъзстанови, Сейгън научи за подготвяната срещу човечеството война и за плановете за подчиняването и изтребването на цялата човешка раса. Геноцид, обмислян до най-малки подробности и основаващ се на нечуван досега съюз между три различни раси.

И един човек.

2.

Полковник Джеймс Робинс плъзна безразличен поглед по разядения ексхумиран труп върху дисекционната маса - беше престоял повече от година под земята. Огледа обезобразения от едрокалибрен куршум череп - куршумът бе отнесъл почти една трета от горната част заедно с живота на мъжа, който може би бе предал човечеството на три чужди раси. Накрая извърна глава към капитан Уинтърс, съдебния лекар на станция Феникс, и каза:

- Кажи ми, че това е трупът на доктор Ботин.

- Това е - потвърди Уинтърс. - И същевременно не е.

- Знаеш ли, Тед, с подобни мъгляви твърдения само ще си навлека гнева на генерал Матсън, когато се явя на доклад при него. - Полковник Робинс се намръщи. - Не може ли да си поне малко по-изчерпателен?

- Съжалявам, Джим - отвърна капитан Уинтърс и посочи трупа на масата. - Но това е твоят човек - поне от генетична гледна точка. Доктор Ботин е бил колонист, което означава, че никога не са го прехвърляли в армейско тяло. С други думи, в тялото му има само негова собствена ДНК. Направих стандартен генетичен тест. Този труп има ДНК на Ботин - за да се подсигуря, поисках и анализ на митохондриална РНК. Тя също съвпадна.

- Тогава какъв е проблемът? - попита Робинс.

- Проблемът е в костния растеж - отвърна Уинтърс. - В реалната вселена човешкият костен растеж се променя под въздействие на фактори от околната среда, като хранене и упражнения. Ако прекараш известно време на планета със силна гравитация, а после се прехвърлиш на някоя със слаба, това ще окаже въздействие върху костния ти растеж. Същото е и ако си строшиш някоя кост. Цялата ти житейска история всъщност е записана в структурата на костите ти.

Уинтърс протегна ръка и повдигна част от левия крак на трупа, където плътта бе отпрепарирана и отдолу се подаваше бедрената кост.

- Костното развитие на този скелет е било необичайно равномерно. По него не можем да правим каквито и да било изводи за околната среда, в която е пребивавал. Единственото, което е сигурно, е, че се е хранил и се е упражнявал редовно.

- Ботин е от Феникс - каза Робинс. - Колонизацията там е започнала още преди двеста години. Не е израснал на някоя забравена от Бога колония, където хората се борят за залъка и треперят за кожата си.

- Може и да е така, но все пак нещо не се връзва - рече Уинтърс. - Дори да обитаваш най-цивилизованото място на света, все някога ще ти се случи да паднеш по някоя стълба и да си строшиш една-две костици. Ако не е стълба, ще е при спортуване. По принцип е възможно да си изживееш живота, без нито веднъж да пострадаш, но познаваш ли някой, с когото се е случило? Ако не - той лежи пред теб. Всъщност и този не е изключение, защото според медицинския архив си е чупил крак - този крак. - Уинтърс посочи оголеното от плът бедро. - Когато е бил на шестнайсет. Паднал на ски. Ударил се лошо и си строшил бедрената и пищялната кости. Само дето от тези фрактури няма и следа.

- Чувал съм, че медицинската наука е доста напреднала в наши дни - подхвърли Робинс.

- Направо невероятно, много благодаря - отвърна Уинтърс. - Но е далеч от вълшебство. Не можеш да си строшиш бедрената кост и да не остане никакъв белег. А дори и да изживееш живота си без подобни инциденти, пак няма как да обясниш равномерния костен растеж. Това може да се случи само ако си отделен напълно от влиянието на всички фактори на околната среда, включително стреса. Което означава, че Ботин е трябвало да прекара живота си под стъклен похлупак.

- Или в кувьоз за клонинги - рече Робинс.

- Или в кувьоз за клонинги - повтори Уинтърс. - Другото възможно обяснение е, че на твоето приятелче са му ампутирали крака и са го заменили с нов, но аз проверих в архивите и няма данни за подобна манипулация. За да се подсигуря обаче, взех образци от ребрата, таза, ръцете и черепа - от незасегнатата част естествено. И всички образци говорят за неестествено равномерен, последователен растеж. Джим, това тяло е клонирано.

- Значи Чарлз Ботин е жив? - попита Робинс.

- Виж, това не зная - отвърна Уинтърс. - Но този тук не е той. Единствената добра новина е, че според анализите тялото е било държано в кувьоз до последния момент, преди да умре. Изключително малък е шансът да е идвало в съзнание или да е разбирало какво става наоколо. Представи си какво би било да отвориш очи и да откриеш, че първата и последната гледка от обкръжаващия те свят ще е дулото на пушка. Страхотен живот, няма що!

- Значи Ботин не само е жив, но е и убиец - рече замислено Робинс.

Уинтърс сви рамене и пусна крака върху масата.

- Това е по твоята част, Джим. Колониалните отбранителни сили произвеждат тела непрестанно - правим модифицирани супертела за новобранците, а после, когато си отслужат отредения срок, им даваме нормални тела, клонирани от тяхна ДНК. Въпросът е: имат ли тези тела някакви права, преди да прехвърлим съзнанието в тях? Всеки път, когато прехвърляме нечие съзнание, ние оставяме едно тяло след него - тяло, което допреди миг е притежавало ум. А тези тела имат ли права? Ако е така, значи сме загазили, защото се отърваваме от тях с лека ръка. Знаеш ли как постъпваме с употребяваните тела, Джим?

- Не - призна Робинс.

- Използваме ги за наторяване. Те са твърде много, за да ги погребваме. Ето защо ги пресоваме, стерилизираме останките и ги превръщаме в растителни торове. После пращаме полученото вещество на колонизираните планети. Това спомага за аклиматизиране на почвата към човешките посеви. Спокойно можеш да кажеш, че новите ни колонии се хранят с телата на мъртвите. Само че това не са точно тела на мъртъвци. По-скоро захвърлени обвивки на живи хора. Единственият път, когато наистина погребваме някого, е, ако умът вътре също издъхне.

- Тед, струва ми се, че имаш крещяща нужда от почивка. - Професията ти ти действа потискащо.

- Не е виновна професията - възрази Уинтърс и посочи останките на фалшивия Чарлз Ботин. - Какво искаш да направя с това?

- Ами сигурно пак трябва да го погребат.

- Но това не е Чарлз Ботин.

- Така е. Ако обаче истинският Ботин е все още жив, не ми се ще да узнае, че това ни е известно. - Погледна трупа върху масата. - И независимо дали това тяло е разбрало какво се случва с него, или не, то заслужава по-добра участ от тази тук. Най-малкото заслужава едно свястно погребение.

- Проклетият Чарлз Ботин - изръмжа генерал Грег Матсън и тръшна крака върху бюрото.

Полковник Робинс стоеше от другата страна на бюрото и го гледаше мълчаливо. Генералът, както винаги, го объркваше. Вече трийсет години Матсън бе командващ Отдела за научни разработки към КОС и подобно на останалите служители в Колониалните сили притежаваше армейско тяло, което не проявяваше никакви белези на стареене, така че изглеждаше най-много на двайсет и пет. Полковник Робинс бе на мнение, че напредването в службата неизменно е свързано със закономерно остаряване, а ето, че генералът си оставаше напет момък и това като че ли го лишаваше от необходимата за поста му осанка.

Робинс се опита да си представи как би изглеждал Матсън на действителната си възраст, която бе към 125 години, и пред мисления му взор изникна нещо, наподобяващо старчески тестиси в генералска униформа. Щеше да е доста забавно, ако се изключеше фактът, че тъй като той самият наближаваше деветдесетте, видът му нямаше да е кой знае колко по-свеж.

Не биваше да забравя естествено и присъстващия в стаята втори генерал, който - ако тялото съответстваше на действителната му възраст - пък щеше да е почти младенец. Специалните части объркваха Робинс дори повече от редовните подразделения на КОС. Имаше нещо ужасно неестествено в зрели тригодишни и смъртоносно опасни войници.

Всъщност този генерал не беше на три. Вероятно вече беше юноша.

- Значи нашият ррейски приятел е казал истината - обади се генерал Сцилард от мястото си в другия край на бюрото. - Вашият бивш шеф на Отдела за изследване на съзнанието все още е жив.

- Страхотен номер: да пръсне черепа на собствения си клонинг - съгласи се генерал Матсън. - Две седмици след това онези нещастници трябваше да събират късчета мозък от стените и тавана. - Погледна Робинс. - Знаем ли как го е направил? Как е отгледал клонинга имам предвид? Такива неща не стават незабелязано. Съмнявам се да го е държал скрит в гардероба си.

- Доколкото ни е известно, е променил кода в системата за наблюдение на кувьозите - обясни Робинс. - Направил е така, че един от кувьозите да бъде изключен от контрол, заради несъществуваща техническа неизправност. Откарали го на ремонт, после Ботин го бракувал, преместил го в собствената си лаборатория и го свързал със своя компютър. Компютърът му не е свързан с общата система, кувьозът се е водел бракуван, а само Ботин имал достъп до лабораторията си.

- Значи все пак го е скрил в гардероба си. - Матсън поклати глава. - Мръсен дребен негодник.

- Но нали сте проникнали в лабораторията след инцидента? - попита Сцилард. - Да не искате да кажете, че на никой не му се е сторило странно наличието на кувьоз за клонинги?

Робинс отвори уста да отговори, но Матсън го изпревари.

- Всяка лаборатория непрестанно разполага с различна апаратура, която е или в ремонт, или е бракувана, но чака да бъде решена по-нататъшната є съдба. Подобни въпроси естествено се решават от ръководителя. Предполагам, че кувьозът е бил щателно почистен, стерилизиран и изключен от мрежата.

- Така беше - потвърди Робинс. - Едва след като получихме доклада на генерал Сцилард, схванахме цялостната картинка.

- Радвам се, че информацията ми се е оказала полезна - рече Сцилард. - Ще ми се обаче да бяхте схванали картинката по-раничко. Лично аз намирам за ужасна идеята, че в Отдела за научни разработки към КОС е имало предател - при това на толкова висок пост. Трябваше да го разкриете по-рано.

Робинс не отговори, донякъде и защото Специалните части бяха прословути с липсата си на такт и търпимост. Една тригодишна машина за убиване няма много време за социални контакти.

- И как по-точно да го разкрием? - попита Матсън. - Ботин не проявяваше никакви признаци, че е станал предател. Работеше си кротко, до деня, когато не открихме трупа му в лабораторията при обстоятелства, които би трябвало да говорят за самоубийство. Без прощална бележка. Без никакви улики, че някога се е интересувал от друго освен от работата си.

- Споменахте, че Ботин ви е ненавиждал - обърна се Сцилард към Матсън.

- Мразеше ме и имаше защо - потвърди Матсън. - Ще призная, че чувствата ни бяха взаимни. Но само защото някой смята своя началник за задник и кучи син, това не означава, че същият е предател на собствения си род. - Матсън посочи Робинс. - Полковникът също не ме харесва, а е мой помощник. От това обаче не следва, че ще изприпка при рреите или енешанците със свръхсекретна информация в джоба.

Сцилард се обърна към Робинс и попита:

- Така ли е?

- Коя част, сър?

- Че не харесвате генерал Матсън.

- И да е така, привикнал съм - рече Робинс.

- Което е друг начин да каже, че съм тъпанар - захили се Матсън. - Но в това няма нищо лошо. Не съм дошъл тук да печеля конкурси за симпатия. От мен се иска да правя разработки за нови оръжия и технологии. Каквото и да е ставало в главата на Ботин, не смятам, че е имало нещо общо с мен.

- Каква тогава е причината? - попита Сцилард.

- Би трябвало да знаеш по-добре от нас, Сци. Ти държиш онзи ррейски учен, когото очакваме да накараш да запее.

- Управител Кайнен никога не се е срещал лично с Ботин - или поне така твърди - отвърна Сцилард. - Не знае нищо за мотивите му, само, че Ботин е предал на рреите информация за последните ни разработки върху МозКом. Това беше един от проблемите, върху които е работила групата на Кайнен - опитвали са се да интегрират технологията на МозКом с ррейските мозъци.

- Само това ни липсваше - въздъхна Матсън. - Рреи със суперкомпютри в главите.

- Изглежда, не са имали кой знае какъв успех с интегрирането - рече Робинс и погледна Сцилард. - Доколкото може да се съди по данните, събрани от вашите хора в лабораторията, ррейският мозък има твърде различен строеж.

- Веднъж и на нас да ни провърви - подсмихна се Матсън. - Сци, успяхте ли да измъкнете нещо повече от онзи тип?

- Извън конкретните си задачи и интереси управител Кайнен не поднесе никаква любопитна информация - докладва Сцилард. - Неколцината енешанци, които пленихме, не проявиха никаква охота за разговор, ако ми позволите да се изразя по този начин. Знаем, че рреите, енешанците и обините са се съюзили за война срещу нас. Но не знаем защо, как и кога, нито какво е накарало Ботин да се присъедини към тях. За последното ще ми е нужна помощта на вашите хора, Матсън.

Матсън се обърна към Робъртс.

- Докъде сме с тази част?

- Ботин е отговарял за доста важна информация - отвърна Робинс, говореше на Сцилард. - Неговата научна група се е занимавала с прехвърлянето на съзнания, усъвършенстването на МозКом и технология за развитие на тялото. Всяко от тези направления може да е от полза за противника, или за разработване на тяхна собствена технология, или за откриване на слаби места и пропуски в нашата. Но съществува ограничение на информацията, която би могъл да пренася. Ботин беше цивилен служител. Той не разполагаше с МозКом. Неговият клонинг притежаваше всички официално регистрирани приставки, а очевидно Ботин не е имал резервен клонинг. Приставките подлежат на строг контрол и са необходими поне няколко седмици обучение, за да може да се работи с тях. Не открихме каквито и да било официални сведения, че Ботин е използвал друго освен регистрираните приставки.

- Говорим за човек, който е държал тайно в лабораторията си кувьоз за клониране - припомни Сцилард.

- Не казвам, че е невъзможно да е напуснал лабораторията с куфарче информация - отвърна Робинс. - Твърдя само, че това е малко вероятно. По-вероятното е да си е тръгнал само с онова, което му е в главата.

- И с мотивите си - посочи Сцилард. - За които, между впрочем, не ни е известно нищо. А това е много опасно за нас.

- По-скоро ме безпокои онова, което знае - заяви Матсън. - Дори да е само в главата му, пак е твърде много. Наложи се да прехвърля специалисти от други направления, за да ускорят работата по усъвършенстване системите за сигурност на МозКом. Каквото и да е било известно на Ботин, трябва да минем поне няколко стъпки напред. Робинс отговаря за пресяване на информацията, която Ботин е оставил. Ако там има нещо полезно, рано или късно ще го узнаем.

- Имам среща с бившия технически съветник на Ботин веднага щом приключим тук - каза Робинс. - Лейтенант Хари Уилсън. Каза, че знаел нещо, което можело да ми се стори интересно.

- Ами да не те задържаме в такъв случай - рече Матсън. - Свободен си.

- Благодаря, сър. Преди да си тръгна, бих искал да узная с какво време разполагаме. Научихме за Ботин, когато атакувахме базата им. Без съмнение енешанците са в течение, че плановете им са разкрити. Колко време имаме, преди да отвърнат на удара?

- Мисля, че имате достатъчно време, полковник - успокои го Сцилард. - Никой не знае, че сме нападнали базата.

- Но как е възможно? - учуди се Робинс. - С цялото ми уважение към Специалните части, генерале, подобно нападение не може да бъде скрито.

- Енешанците знаят, че са изгубили контакт с базата - обясни Сцилард. - Когато отидат там да разследват, ще открият само, че на повърхността - на десет километра от базата - е паднало парче от комета с размери на футболно игрище, което я е унищожило заедно с всичко останало в района. Могат да правят каквито си искат проучвания, но няма да открият нищо друго освен следи от природен катаклизъм. Защото точно това се е случило. Дано ни бъде от полза.

- Много е красиво наистина - призна полковник Робинс, загледан в нещо, което наподобяваше светлинно шоу върху холографския дисплей на лейтенант Хари Уилсън. - Само че не разбирам какво ми показваш.

- Душата на Чарли Ботин - рече Уилсън.

Робинс се отдръпна от дисплея и го погледна.

- Моля?

Уилсън кимна към дисплея.

- Душата на Чарли - повтори той. - Или с други думи, динамична електрическа система, която въплъщава съзнанието на Чарлз Ботин. По-точно, неговото копие. Предполагам, че ако си философски настроен, ще започнеш да спориш дали това е умът на Чарли, или е душата му. Но ако е вярно това, дето се говори за него, бих казал, че Чарли отдавна е изгубил душата си. Останал му е само умът. Ето го къде е.

- Чувал съм да казват, че подобни неща са невъзможни - рече Робинс. - Без мозък съзнанието изчезва. Тъкмо затова го прехвърляме по този начин - от едно живо тяло в друго.

- Не зная дали наистина това е причината да прехвърляме по този начин съзнанието - заговори Уилсън, - или се смята, че ако обясним на нещастниците как умът им ще премине през компютър, преди да се озове на новото място, може да ни създадат сериозни проблеми. Ти например как би го възприел?

- Божичко, ще ми изхвръкне чивията, разбира се - рече Робинс. - Едва не се подмокрих, когато ме прехвърляха.

- Точно това имах предвид. Напълно си прав. Допреди това тук - той кимна към холограмата - не можехме да го правим, въпреки цялото ни желание.

- И как е успял Ботин? - попита Робинс.

- С измама, разбира се - отвърна Уилсън. - Преди година и половина Чарли и всички останали специалисти по проблема трябваше да използват човешка технология или технология, предоставена ни от някои други раси. А повечето раси, с които сме в контакт, са горе-долу на нашето техническо равнище, защото по-слабите биват изритани от земите си и умират, или ги убиват. Има обаче една раса, която е на светлинни години пред всички останали в тази част на галактиката.

- Консу - каза Робинс и в главата му изникна образ на огромен ракоподобен екземпляр, представител на расата, която далеч бе изпреварила човечеството.

- Именно - потвърди Уилсън. - Преди няколко години консу предоставиха на рреите технология, която им помогна да нападнат нашата колония на Корал, а ние я откраднахме от тях при контраатаката. Аз бях член на научния екип, който трябваше да извърши реверсивен инженерен анализ на консуанския локатор, и мога да те уверя, че има доста неща, които и до ден днешен не са ясни. Но едно от малкото късчета познание, до които успяхме да се доберем, бе предоставено на Чарли и той го приложи за подобряване на програмата за трансфер на съзнание. Всъщност така се запознахме - аз бях този, който пристигна, за да му покаже докъде сме стигнали. И както можеш да се досетиш, той се оказа прилежен ученик. Разбира се, доста лесно е да потръгне работата, когато разполагаш с по-добри инструменти. Все едно вместо да чукаш с камъни надуваш свирка.

- Значи не си знаел нищо за това - досети се Робинс.

- Абсолютно нищо. Виждал съм нещо подобно - Чарли използваше консуанска технология, за да усъвършенства процеса по прехвърляне на съзнание. Сега вече сме в състояние да създадем буфер - нещо доскоро немислимо, - при който опасността от провал е много по-малка. Но той пазеше тези фокуси за себе си. Научих го едва когато ти ми каза да прегледам личния му архив. Истински късмет, тъй като машината, в която го открих, предстоеше да бъде преместена в някаква обсерватория на Колониалните сили. Искали да разберат как би моделирала вътрешността на една звезда.

Робинс посочи холограмата.

- Струва ми се, че това тук е много по-важно.

Уилсън повдигна рамене.

- И да е така, все още няма широко приложение.

- Шегуваш се. - Робинс го погледна. - Бихме могли да съхраняваме съзнания.

- Да, може да се окаже полезно. Но въпросът е какво да правим с тях? Доколко си запознат с детайлите по трансфера на съзнание?

- Имам известна представа. Но не съм експерт. Издигнах се до адютант на генерала благодарение на организационните си умения, не на научните познания.

- Добре, слушай тогава. Ти сам го каза - без мозък матрицата на съзнанието обикновено се разпада. Това е, защото съзнанието е изцяло зависимо от физическата структура на мозъка. И не на който и да било мозък, а на този, в който е възникнало. Всяка подобна матрица е като пръстов отпечатък. Тя е специфична за конкретната личност, чак до нейните гени. - Уилсън посочи гърдите на Робинс. - Да вземем за пример тялото ти. То е претърпяло доста сериозно преустройство на генетично ниво - имаш зелена кожа, подобрена мускулатура, изкуствена кръв, която пренася няколко пъти повече кислород, отколкото артериалната. Ти си хибрид между твоите собствени гени и реконструирани гени, чиято цел е да повишат твоите способности. Така че на генетично ниво ти вече не си същият, какъвто си бил. Единственото непроменено нещо е твоят мозък. Мозъкът ти е напълно човешки, изграден изцяло върху твоите гени. Защото ако не беше така, съзнанието ти нямаше да може да бъде прехвърлено.

- Защо? - попита Робинс.

Уилсън се ухили.

- Ще ми се да знаех отговора. Предавам ти това, което съм чул от Чарли и помощниците му. Аз само търкалям електрончета. Едно обаче зная със сигурност и то е, че това нещо тук - Уилсън посочи холограмата - не ни върши никаква работа, тъй като се нуждае от мозък, и то от мозъка на Чарли, за да може да ти каже всичко, което знае. А мозъкът на Чарли изчезна заедно с него.

- Щом това нещо не ни е от полза - подхвърли Робинс, - бих искал да зная защо ме накара да сляза тук долу?

- Казах, че няма кой знае какво общо приложение - посочи Уилсън. - Но в един конкретен смисъл може да е доста полезно.

- Лейтенант Уилсън. - Робинс го изгледа строго. - Ако обичате, говорете конкретно.

- Съзнанието не е само усещане за идентичност. То е също така познание, чувства и състояние на ума. - Уилсън отново посочи холограмата. - Това нещо притежава способността да знае и чувства всичко, което е знаел и чувствал Чарли до последния момент, преди да направи копието. Предполагам, че ако искаме да разберете какво е намислил Чарли, трябва да започнем оттук.

- Нали току-що ми каза, че ще ни е нужен мозъкът на Ботин, за да се доберем до съзнанието - ядоса се Робинс. - А ние не разполагаме с него.

- Затова пък разполагаме с неговите гени - отвърна Уилсън. - Полковник, Чарли е създал клонинга, за да послужи за определени цели. Предлагам и ние да създадем клонинг - за нашите цели.

- Да клонираме Чарли Ботин? - повтори генерал Матсън и изсумтя презрително. - Сякаш един негодник не ни стигаше.

Матсън, Робинс и Сцилард седяха в генералската столова на станция Феникс. Матсън и Сцилард се хранеха, на масата пред Робинс нямаше нищо. Технически погледнато генералската столова бе отворена за всички офицери, но на практика никой с чин под генерал не ядеше тук, а нисшите офицери влизаха само след изричната покана на някой генерал и не смееха да си поискат дори чаша вода. Робинс се зачуди как ли е възникнал този напълно нелеп обичай. Беше гладен.

Генералската столова бе разположена в самия край на ротационната ос на станция Феникс и бе облицована с прозрачна кристална стена, която заместваше тавана и стените. Отвъд стената се виждаше великолепна гледка на планетата Феникс, която се въртеше лениво отгоре и заемаше почти цялото небе - смайващ синьо-бял диамант, чиято прилика със Земята пробуди в душата на Робинс остра носталгия. Не е трудно да напуснеш Земята, когато си на седемдесет и пет и смъртта тропа на вратата. Но след като заминеш, с мисълта, че никога няма да се върнеш, когато се озовеш в една враждебна вселена и започнеш живот, който няма нищо общо с предишния, започваш да цениш всеки спомен от щастливото и безгрижно минало. Невежеството е забрава или в най-добрия случай - почивка за ума.

"Късно е да се ядосвам за подобни неща" - помисли си Робинс и насочи вниманието си към Матсън и Сцилард.

- Лейтенант Уилсън, изглежда, смята, че това е единственият ни шанс да разберем какво е ставало в главата на Ботин. Във всеки случай е по-добре от това, с което разполагаме сега - което е нищо.

- Откъде лейтенант Уилсън е сигурен, че тъкмо съзнанието на Ботин се намира в тази негова машина? Ето това искам да знам - рече Матсън. - Ботин може да е вкарал там нечие друго съзнание. По дяволите, може дори да е напъхал там котката си.

- Моделът съвпада с характеристиките на човешкото съзнание - обясни Робинс. - Поне това знаем със сигурност, след като прехвърляме стотици съзнания всеки ден.

- Робинс, това беше шега - изсумтя Матсън. - И въпреки това може да не е Ботин.

- Не е изключено да е съзнание на друг човек, но е малко вероятно - упорстваше Робинс. - Никой друг в лабораторията на Ботин не е знаел, че работи над подобно нещо. Той не е имал възможност да копира чуждо съзнание. Тези неща не стават, без да забележиш.

- Знаем ли как да го прехвърлим? - попита генерал Сцилард. - Вашият лейтенант Уилсън каза, че било в машина, пригодена за консуанска употреба. Дори да решим да я използваме, как ще се справим?

- Все още не знаем - призна Робинс. - Уилсън изглежда доста уверен, че ще успее да открие начина, но той не е специалист по прехвърляне на съзнания.

- Затова пък аз съм - заяви Матсън. - Или, по-точно, ръководил съм хора, които от доста време се занимаваха с подобни неща. Процесът включва както съзнанието, така и материалния му носител - мозъка. В конкретния случай ни липсва тъкмо последният фактор. Да не говорим за моралната страна.

- Моралната страна? - Робинс повдигна вежди. Не успя да скрие изненадата в гласа си.

- Да, полковник, моралната страна - повтори натъртено Матсън. - Колкото и да не ти се вярва.

- Генерале, не съм искал да подлагам морала ви на съмнение - побърза да обясни Робинс.

Матсън махна небрежно с ръка.

- Няма нищо. Но въпросът остава. Колониалният съюз има стриктни закони, забраняващи под какъвто и да било претекст клонирането на персонал за невоенни цели, независимо дали жив, или мъртъв - но най-вече жив. Единственият случай, в който се разрешава подобно клониране, е когато връщаме отслужилите времето си войници в немодифицирани тела. Ботин е цивилен и е колонист. Дори и да искаме, нямаме законното право да го клонираме.

- Ботин е направил свой клонинг - посочи Робинс.

- Ботин е предател, полковник, не можем да взимаме пример от него.

- Ще го обявим за научно изследване - каза Робинс. - Правено е и преди. Вие сте го правили и преди.

- Не и за случай като този. Разрешено е, когато става въпрос за изпитание на нови оръжейни системи или за изследване на необитаеми планети. Започнеш ли да бърникаш из гените, не знаеш каква ще е реакцията в ума. Някои превъртат до неузнаваемост. Комитетът никога няма да позволи.

- Но Ботин е ключ към онова, което подготвят рреите и техните съюзници - упорстваше Робинс. - Какво са казвали американските морски пехотинци - по-добре да молиш за прошка, отколкото да чакаш разрешение.

- Полковник, възхищавам се на желанието ти да развееш Веселия Роджър - засмя се Матсън. - Но ти не си единственият, по когото ще стрелят. Дори няма да се целят в теб.

Сцилард, който ядеше пържола, спря, остави приборите и заяви:

- Да го направим.

- Моля? - възкликна Матсън.

- Генерале, дайте матрицата на Специалните части - предложи Сцилард. - И гените на Ботин. Ние ще ги използваме за създаването на войник от Специалните части. Тъй като обичайно прибягваме до повече от един комплект гени, технически погледнато това няма да е клонинг. И ако не успеем да прехвърлим съзнанието, няма да изгубим нищо. Просто ще си осигурим още един войник.

- Само дето, ако прехвърлите успешно съзнанието, ще имате войник от Специалните части, готов да извърши предателство - рече Матсън. - Ако това ви харесва.

- Поне ще бъдем подготвени за подобен развой на събитията - отвърна Сцилард и отново взе приборите си.

- Ще използвате гени от жив човек, при това колонист - посочи Робинс. - Доколкото ми е известно, Специалните части прибягват само до гени на доброволци за Колониалните сили, издъхнали преди да постъпят на действителна служба. Нали затова ги наричат Призрачните бригади?

Сцилард го изгледа намръщено.

- Никога не съм харесвал това название. Гените на мъртвите доброволци са само един от компонентите. Обикновено ги използваме като шаблон. За създаването на нашите войници е необходим много по-разнообразен генетичен материал. Както и да е, от юридическа гледна точка Ботин е мъртъв, тоест разполагаме с неговия труп и гените му. Няма никакъв начин да бъде доказано, че той е още жив. Има ли наследници?

- Не - отвърна Матсън. - Имал е жена и дете, но са умрели преди него. Никакви други роднини.

- В такъв случай нямаме проблем - заключи Сцилард. - След като е мъртъв, гените вече не му принадлежат. И преди сме използвали гени на мъртви колонисти. Не виждам защо да не го направим отново.

- Сци, не помня да си ми разказвал как си правите вашите хора - подхвърли Матсън.

- Не обичаме да говорим за тези неща - отвърна Сцилард. - Добре го знаеш. - Отряза късче от пържолата и го лапна. Робинс почувства, че стомахът му се свива. Матсън изсумтя, облегна се назад и погледна към Феникс. Планетата продължаваше да се върти бавно в небето. Робинс проследи погледа му и бе споходен от нов пристъп на носталгия. Матсън отново погледна към Сцилард.

- Ботин беше мой подчинен. Не мога да ти прехвърля отговорността, Сци.

- Ами хубаво - отвърна Сцилард и кимна към Робинс. - Тогава ми позволи да ти заема Робинс. Ще е нещо като офицер за свръзка и така Отделът за научни разработки пак ще има пръст в работата. Ще споделим информацията. Може да наемем и вашия лаборант, Уилсън. Ще работи с нашите техници по усвояване на консуанската технология. Ако се получи, ще разполагаме със спомените и мотивите на Чарлз Ботин и ще можем да се подготвим за назряващата война. Ако не успеем, ще получа още един боец от Специалните части. Нищо няма да бъде загубено.

Матсън го гледаше замислено.

- Чудя се откъде този ентусиазъм у теб, Сци?

- Човечеството е на прага на война с три раси, които са се съюзили - отвърна Сцилард. - Подобно нещо не се е случвало никога. Бихме могли да се справим с всяка от тях, но не и с трите наведнъж. Специалните части получиха заповед да спрат тази война, преди да е започнала. Ако това нещо може да ни помогне, трябва да го използваме. Или поне да се опитаме.

- Робинс - рече Матсън. - Ти какво мислиш?

- Ако генерал Сцилард е прав, значи има начин да заобиколим правните и етически пречки. Мисля, че опитът си заслужава. И всичко ще е под наш контрол. - Робинс имаше свои притеснения относно това да работи с персонал на Специалните части, но сега не бе моментът да ги споменава.

Матсън, за разлика от него, нямаше подобни задръжки.

- Сци, известно ми е, че хората ти не се понасят с нашите. Което е една от причините нашият научен отдел да не си сътрудничи с вашия.

- Специалните части са първо и преди всичко войници - отвърна Сцилард. - Те изпълняват заповеди. Моите хора ще се справят. Не им е за първи път. Между другото, веднъж вече сме взимали войник от Колониалните сили за съвместна операция - беше при Битката за Корал. Щом тогава се получи взаимодействие, мисля, че техниците ни ще се спогодят, без да има кръвопролитие.

Матсън потропа замислено по масата и попита:

- Колко време ще отнеме това?

- Ще трябва да конструираме нов шаблон за тялото, не просто да използваме предишната генетична формула - обясни Сцилард. - Ще се консултирам с нашите специалисти, но обикновено е нужен около месец, когато започват от нулата. Още месец и половина след това за отглеждането на тялото. И после, колкото е необходимо за трансфера на съзнанието. Не можем да го направим, докато тялото расте.

- Няма ли начин процесът да се ускори? - попита Матсън.

- Бихме могли, разбира се - отвърна Сцилард. - Но тогава най-вероятно ще се сдобием с труп. Или с нещо по-лошо. Сигурно си наясно, че растежът на организма не бива да се пришпорва. Телата на вашите войници растат по същата схема и навярно знаеш какво става с тях, ако процесът се ускори.

Матсън се намръщи и Робинс, който беше негов помощник от година и половина, си спомни, че генералът е на тази служба от доста време. Един Господ знаеше какво може да му е минало през главата.

- Хубаво - въздъхна Матсън. - Ще ви предоставим всичко. Дано излезе нещо от тази работа. Само че искам да внимавате. Може да съм имал недоразумения с Ботин, но никога не съм подозирал, че ще стане предател. Той ме измами. Измами всички ни. А сега искате да сложите ума му в тяло на войник от Специалните части. Треперя при мисълта какво може да излезе от това.

- Съгласен - рече Сцилард. - Ако трансферът се окаже успешен, ще научим истината - рано или късно. По-скоро рано. Ако ли пък не, знам къде ще го пратя. За да съм сигурен.

- Ясно. - Матсън отново вдигна глава към носещата се в небето планета. - Феникс - промърмори, без да откъсва очи от прозореца. - Като птицата. Възкръснал от пепелта. Хъм, има нещо знаменателно в това. Дано само някой ден да не съжаляваме.

Останалите също бяха вдигнали очи към планетата.