Брачен маратон

Част I

Риби в мътна вода

1.

Малко история (за мен)

И така - мормоните. Направо си е позор, за какво се налага да използвам интернет трафика на работодателите си. За търсене на информация за мормоните!!! Никога не бих си помислила, че може да ми се случи подобно нещо. Впрочем, както казва майка ми, ако останеше на мен, аз изобщо никога за нищо не бих мислила. Добре де, чета от екрана статията на някакъв американски умник. Мястото на действието е моята скъпоценна каторга. Времето - началото на юни. Направо е глупаво да губиш началото на юни за изясняване на ситуацията с мормоните, обаче какво да се прави? "В отговор на всички възмутени възгласи на обществеността мормоните твърдят, че, първо, многоженството при тях не е чак толкова разпространено." Да бе, не било, как пък да не е, след като е стигнало чак до нашите московски ширини. "Второ - сред мормоните многоженството отчасти е било необходимост поради намаляване броя на мъжете." С това няма как да се спори, наистина мъжете напоследък станаха кът, след като мормоните така процъфтяват. Хубаво, да караме нататък. "Трето - многоженството е било по-скоро въпрос на благотворителност, за да има кой да се грижи за възрастните жени и вдовиците." Интересно, какво отношение към мен има тази дивотия? Макар че? Съвременните мормони вероятно смятат, че тридесет години си е направо пенсионна възраст за една жена. Да, колкото и да е тъжно, изглежда третата точка има съвсем пряко отношение към мен, защото нямам никакви други обяснения как успях да се забъркам в тази каша. Но, да карам поред... Ще ми се само да знаех, кой е отговорен за въпросния ред.

Прекарах целия си съзнателен живот по възможно най-баналния начин, без да извърша нито един екстремално забележителен подвиг. Майка ми казва, че и безсъзнателната част от живота ми не е била белязана с нещо особено, но на мен ми се иска да вярвам, че поне като бебе съм била уникална. В края на краищата, всеки човек има право да вижда в себе си нещо специално. Но ако трябва да напиша биографията си, мога поне да се гордея, че по всяка точка отговарям на общопризнатите социални стандарти. Родена. Израснала. Учила в училище (с променлив успех). Приета във висше учебно заведение. Педагогическо. Казвам го гордо, защото ако не вярвам, че това е страхотно, ще ми е трудно да обясня дори на себе си този, меко казано, не особено ексклузивен избор. Но ако все пак се разровим из първопричината, то тя се крие в географските данни. От родната ми улица "Борис Галушкин" до улица "Селскостопанска", където се подвизаваха бъдещите педагози, имаше само двадесет минути пеша.

- Дъще, сигурна ли си, че знаеш каква искаш да станеш? - попита ме мамчето точно когато си мислех единствено как да получа целувка от Серьожа от съседния единадесети клас. Въпросът є ме завари неподготвена. Това не беше изненада за майка ми. Тя и до ден днешен смята, че постоянно се намирам в състояние на клинично неразбиране на случващото се.

- Не, не съм сигурна - вдигнах рамене.

- Защо тогава не се запишеш във факултета по деловодство в педагогическия до ВДНХ*? - предложи майка ми.

- Защо пък там? - опитах се да уточня.

- Ами, близо е до нас, а като секретарка няма да останеш гладна. При твоето лекомислие това ще ти е от голяма полза - убедително се аргументира майка ми.

Нямах нищо против. Майка ми се оказа права за всичко, освен за едно. Да учиш в институт, в който на едно момче се падат по петнадесет-двадесет момичета, беше доста скучно. Налагаше се на своя глава да търся приключения някъде по пътя от института до нас. Ала колко приключения могат да ти се случат за двадесет минути ходене пеша?

- Този институт е ужасна скука! - оплаквах се аз.

- За сметка на това пък е безопасно - поставяше нещата по местата им майка ми. Заплахата за сигурността ми я тревожеше повече, отколкото беше необходимо. Въпреки това се изхитрих по време на следването си в института да завъртя някой и друг незначителен роман. Нито един от тях така и не излезе извън разумните рамки, което особено радваше майка, за разлика от мен. И така, след като изкарах двадесет и три години под крилото на мамчето, аз така и не си направих труда (според нейните думи) да порасна и да стана съзнателен член на обществото. Затова є се наложи да ме предаде в сигурните ръце на един неин стар познат по партийна линия, който беше завеждащ катедра на някакви невъзможни науки в МГУ. Изтупах се в костюм, започнах да отговарям на телефона и да печатам на старата пишеща машина смахнати текстове от типа на: "... тенденции на екзистенциалния подход в класификацията на методиката на религиозното разделение на теченията на индуистката конформистка етика". Не разбирах нито думичка, но мама реши, че бъдещето ми вече започва да се очертава и че е време да мине към план Б.

- Сега вече можеш с чиста съвест да се съсредоточиш върху брака - съобщи ми радостната новина, докато ми връчваше подаръка за двадесет и третия рожден ден.

- Ами преди това? - реших да се направя на ударена. - Преди рано ли ми беше?

- Преди беше още много млада. Можеше да направиш всякакви глупости.

- Ясно - проточих, докато освобождавах от опаковката книгата по семейна психология, загърнатата в шарена хартия. Просто невероятно, никога не съм искала да върша глупости, само че в онзи далечен ден на двадесет и третата ми годишнина, докато гледах символа на "поредния етап в израстването ми като успешна личност" (книга за семейния живот), връчен ми от майка ми, ми се прииска незабавно да се втурна през просото. За съжаление, двадесет и три години са доста сложна възраст, за да започнеш да пиеш и пушиш, докато слушаш китарните изстъпления на тийнейджърите във входа. Наложи ми се в знак на протест срещу деспотизма на майка да се огранича с един красив, бурен роман. Първият ми роман, към който майка ми се отнесе с глобално неодобрение. Първият, в който възрастен мъж, доста по-възрастен от мен, определено нямаше намерение да се ограничава с целувки в киното и стихове по стълбищата.

- Този мъж никога няма да може да се погрижи за тебе както трябва - отсече мама, когато я запознах с Олег Петрович. Не ми беше ясно точно какъв смисъл влага мама в израза "както трябва". Според моите глупави разбирания умелите и опитни прегръдки на Олег Петрович, също както и малко изучените от мен радости на секса, вече достатъчно го отличаваха от моята неизразителна групичка възлюбени пъпчиви състуденти.

- Много обичам дъщеря ви и ще направя всичко, за да бъде щастлива - възрази є той с достойнство. Мама изслуша с неодобрение неговите уверения, а вечерта се опита да изчовърка откъде съм се изхитрила да изкопая това чудо.

- Запознахме се в университета. Дойде да си купи някаква сложна книга, писана от твоя политически приятел - опитах се да прехвърля отговорността за нашето запознанство върху мама.

- Значи Олег Петрович е научен работник? -за пореден път подозрително попита тя. Всякакви доводи в полза на героя на моя роман бяха подложени на съмнение. Колко ми е обидно да призная сега, че мама е била права. Има нещо много нередно в това майка ти по-добре от самата теб да знае как да живееш.

- Не, не е научен работник. Бизнесмен е. Но е МНОГО образован, с него е МНОГО интересно - отбивах ударите на прародителката. Само че противоречията ни стигнаха до трета глуха, най-вече защото Олег Петрович, който непрекъснато работеше над въпроса за моето щастие, изобщо не го влечеше към гражданското.

- Скъпа, колкото и да е ужасно, аз съм женен, но жена ми не означава нищо за мен.

- Как така? - направо се шашнах, когато за първи път чух за неговите ОБСТОЯТЕЛСТВА. - Защо тогава живееш с нея?

- Отглеждаме дете. Не мога да го оставя сега, но с жена ми спим в различни стаи - с трагичен глас ме увери Олег Петрович.

- Но това е невъзможно. Ако ме обичаш, трябва да решиш някак си всичко това - едва изстисках от себе си.

Трябва да си призная, че подобни разговори подхващах всичко на всичко два или три пъти през цялата история на нашите отношения с Олег Петрович. Разбира сe, че исках да се омъжа. Най-малкото разбирах, че би трябвало да искам, но... Бях на двадесет и три, а той - малко над четиридесет, и не бях настроена да мисля по-далеч от следващата разпродажба на обувки, а любимият ми с удоволствие харчеше за мен пари, така че нямах желание да включвам "мислителницата". Напразно. Във всеки случай, дори когато все пак успявах да го вкарам в ъгъла, той с лекота и без всякакви усилия успяваше да разсее всичките ми съмнения.

- Скъпа, ти прекрасно знаеш, че обичам само теб. Дъщеря ми сега е на десет. Когато стане на шестнадесет, характерът є ще бъде напълно завършен и ще мога да оформя отношенията ни по закона. А сега, нали винаги съм до теб?

- Така е - кимах, като се наслаждавах на неговата улегнала стабилност и увереност в себе си. Наистина, на практика ние с него живеехме като семейство. Той плащаше наем за двустаен апартамент в югозападния район, където аз бях една такава пърхаща от клонче на клонче безгрижна домакиня. Два или три пъти седмично, обикновено през делничните дни, той идваше и оставаше да спи при мен. През останалото време приемах многобройните си приятелки, с които се отдавахме на гадаене и всякакви други астрологически глупости, които ни доставяха незамна наслада.

- Кога ще се ожените? - непрекъснато ме питаше майка ми, докато не ми писна. Тогава є казах, че ние с Олег Петрович ВЕЧЕ сме женени.

- Още миналата година се оженихме - безгрижно изчуруликах в слушалката, усещайки как бузите ми пламват от срам.

- Как така? - стъписа се майка ми.

- Той не искаше да се вдига много шум. В края на краищата е разведен, защо му да вдига показни сватби - лъжех с упоение, като едновременно с това се стараех и на мама да є е приятно, и същевременно да укротя собствените си мисли за нестабилността на истинското ми положение, които пораждаха нейните постоянни въпроси.

- Но ти беше длъжна да ме поканиш - обиди се майка ми. Значи ми беше повярвала. Въздъхнах с облекчение. Маминка, разбира се, ме засипа с контролни въпроси, но за всичките тези години живот с нея, ако не друго, то поне се бях научила да лъжа съвсем прилично. Слава Богу, че не є хрумна простичката идея да провери паспорта ми. Впрочем, да провериш паспорта на една двадесет и пет годишна жена, която живее вече две години с мъж на четиридесет на другия край на града, не е толкова лесна работа.

След като така малодушно игнорирах проблема, вместо да го реша, майка ми превключи цялото си внимание към уреждането на съдбата на по-малкия ми брат, който в този момент беше навлязъл в периода на наборното военно съзряване. Цялата бронебойна мощ на мамините ресурси бе насочена към опазването на руската армия от чумата, наречена Рома Барков, поради което съдбата на Катерина Баркова престана да бъде въпрос номер едно. Омъжена и толкова. Слава Богу. Сега да ражда внуци.

- Как можа? - ще ме попита някой ден мамчето, дълбаейки в мен с втренчен и суров поглед. Тогава ще се сгърча от ужас и ще започна да се разкайвам, ще призная напълно сериозно, че мама е била права за всичко, а мен е трябвало още от самото начало да ме отстранят от управлението на собствената ми съдба и да предоставят всичко на нея. Надявам се този ден никога да не настъпи. Ето, вече две години откакто с чувството за изпълнен по отношение на дечицата дълг мама живее на село, храни се с екологично чиста храна и ни гощава с домашни яйца и зеленчуци от градината. След като заплахата да трамбова с кубинки из просторите на Родината вече не висеше над глупавата глава на братчето ми, майка някак си се отпусна и реши да си живее живота. Според отдавна разработения план купи къща на село, събра всичките си вещи в куфара, подбра баща ми, за да не пропадне без нея, и се оттегли на спокойствие. Оттогава ние се опитваме да живеем според собствените си разбирания, макар че ни е доста трудно, тъй като през всичките предишни години точно от това методично ни бяха отучили. Ромка се превърна в двадесети три годишен безделник, който прекарва времето си основно в спане или в пиене на бира из нощните клубове. Два-три пъти в годината ходим на гости при майка и всеки път тя с укор изисква поне един от нас да изпълни биологичния си дълг. Точно толкова пъти месечно приема от нас устен отчет по телефона. При тези условия и двамата се научихме юнашки и дръзко да лъжем. Разбирам - малодушно е, но, възпитани железобетонно от любящата ни майчица, чрез тази частица малодушие спасяваме себе си от пълна разруха. Какво можехме да направим, след като без нейния надзор рязко престанахме да отговаряме на високото звание нейни идеални деца?

- Какво е станало? Стига си мълчала и си се ровила в интернет! Откъде изведнъж тоя интерес към мормоните? - тупна ме по рамото приятелката ми Рима Воронина. Измъкнах се от паяжината на младежките си спомени и осъзнах, че седя в офиса на корпорация "Примиер Медия Уърлд", където преди две години се преместих да работя, тъй като Московският университет с неговото мъдруване окончателно спря да плаща на секретарките си. Не можех да работя безплатно в условията на дива скука и липса на приятелки, но това сигурно щеше да се точи все така, ако добри хора в лицето на изпълняващата длъжността провидение Рима не ме беше преместила от старичката пишеща машина на университета пред новичкия компютър на "Премиер Медия".

- Имам си неприятности - сбърчих чело в опит да се отърва от нея. Само че изявлението за неприятности, произнесено от моите благополучни и безгрижни устни, я порази така, сякаш чу маргаритката да заявява как най-накрая е станала кактус.

- Ти? И какви неприятности? Да не си счупила нокът? - предположи тя.

- Наложи се да напусна Олег Петрович - хвърлих картите си на масата.

- Какво значи наложи се? Защо? - заинтересува се Римка. Започнах да се паникьосвам. Вече шест години водех абсолютно безполезен и възхитителен начин на живот, който стопроцентово ме устройваше, поради което необходимостта да променя каквото и да е ме докарваше до транс.

- Защото... Защото така повече не може - не се реших да є кажа истината.

- Какво по-точно не може? - надвеси си се над мен с всичките си деветдесет килограма приятелката ми.

- Той така и не се ожени за мен. А аз искам дете. Или дори две - бързо-бързо заговорих, но Рима моментално хвана лъжата ми.

- Изобщо не ти пука за всичко това. Какво се е случило? - притисна ме в ъгъла. Нямах повече сили да се сдържам и се разплаках. И имаше защо.

- Оказа се, че Олег Петрович, който толкова благородно живее с жена си заради детето и с мен заради любовта, през цялото време ме е лъгал! - въздъхнах през сълзи.

- Стига бе! - примъкна се по-близо Рима.

- Беше си поставил като срок за изпълнение на своите морални задължения шестнадесетата годишнина на дъщеря си. Тя съвпадаше с моята тридесетгодишнина, по-точно щеше да стане в една и съща година. Затова и си мислех, че скоро ще вдигнем сватба, след това ще родя дете, след това... Олег Петрович ще ни купи на нас с малкия апартамент, за да не се свираме по чужди къщи, а аз заедно с детето ще правя пластилинови зайчета, мишлета и мечета, ще го тъпча с каша и нито веднъж няма да кажа, че знам какъв трябва да стане, като порасне.

- Е, и? - Римка започна да се дразни.

- И Олег Петрович по всякакъв начин поощряваше тази ми увереност. През последната половин година започна все по-често да идва и да преспива при мен. Подаряваше ми цветя, носеше подаръци, беше невероятно ласкав.

- Стига си ревала. Какво стана? Заряза ли те?

- Не - още по-голям потоп от сълзи. Всъщност, ако действително ме беше зарязал, това дори щеше да е по-леко, защото тогава нямаше да ми се налага нищо да решавам, нищо да предприемам. Всичко щеше да се разреши от само себе си. Никак не обичам да се суетя, нещо да променям. А ми се наложи, накараха ме, както винаги.

- А какво? - вече започна да губи търпение Рима.

- Тази седмица ми се обади някаква жена. Непозната. Не се представи, не каза нищо за себе си. Само попита аз ли съм Катя Баркова.

- Какво, жена му ли беше? - предположи Рима. - Напълно естествено е, че сега тя ще се бори за него, ти би трябвало да си готова за това. Нима ти би се съгласила толкова лесно на развод?

- Не беше жена му - махнах с досада. - Беше някакво друго момиче. С много уверен глас, казва се Лидия. Попита ме дали живея с Олег Петрович. Казах, да, живея, но това не е нейна работа.

- А тя?

- Тя се изсмя и заяви, че нейното обаждане е преди всичко за мое добро. Така.

- Това пък защо? - Рима беше толкова заинтригувана, че просто забрави за преките си задължения. Седеше на плота на бюрото ми опряла масивния си гръб на офисната преграда.

- Накратко, тя също живее с Олег Петрович, само че не шест години, а само от половин година. И го заподозряла в лицемерие.

- Защо?

- Какво си заповтаряла като папагал защо, та защо - раздразних се. - Защото никога не я наричал по име. Само рибка, зайче или някакво друго зверче. Все едно се страхувал да не обърка имената. Тя започнала да го наблюдава. Да подслушва разговорите му.

- Ама че гадина - плесна с ръце Рима.

- Аха. А аз съм зайчето от "Плейбой". Като последна глупачка прекарах с него най-хубавите шест години от живота си - намусих се. - Излезе, че такива като мен той си имал още две. Плаща наем за още две квартири. За Лидия. И за Ирина. Тя пък е съвсем младичка.

- Това ли е всичко? - с престорена невъзмутимост разкърши рамене приятелката ми.

- И жена му.

- Ах, да, забравих за нея. Той какво, мормон ли е? - досети се тя.

- Не знам. Просто предположих... Все пак трябва да има някакво обяснение!

- Хубаво обяснение си намерила, няма що. Нормалните жени отиват и му удрят шамар, а не търсят обяснения - възмути се тя.

- Отидох. Срещнахме се в почивните дни - опитах да се оправдая.

- Кои сте тези вие? - оцъкли се Римка.

- Аз, Лидия, Ирина и жена му. И знаеш ли какво!

- Какво?

- Той и с жена си прекрасно живее! Оказва се, че те наистина имат дъщеря, която почти е навършила шестнадесет.

- Поне за едно нещо не е излъгал - опита се да ме утеши Рима.

- Да. Има и син, който е само на годинка. И тази Ирина е бременна. А на жена му не є пука. Отдавна била свикнала, че Олег Петрович е полигамен мъж, и не ревнува. Сигурно и тя е проклета мормонка - разревах се. "Драма" е слаба дума за шест години живот с мъж, който ти се струва въплъщение на идеала, само за да разбереш накрая, че той просто обича да живее с различни жени.

- Какво ще правиш? Ти говори ли с него?

- Говорих - кимнах унило. - Сега даже съжалявам.

- Съжаляваш? Обиди ли те? - навъси се Рима.

- Тази Лидия предложи да го хванем натясно. Вчера направихме засада в нейната квартира (между другото, моята е по-хубава). А той като ни видя, така се разстрои, че едва не се разплака. Каза, че ни обича всичките. И беше много искрен - напевно проплаках, като си спомних израза на неминуема загуба, изписан на страдалческото му лице. Сигурно на неговата възраст не е лесно да се разделяш с жените, които обичаш. Дори когато те са цяла тълпа.

- Ама че животно!- възкликна Рима и се огледа, очевидно съобразявайки на кого първо да разкаже тази страхотна история.

- Той обаче не разбира, че нас това не ни устройва. Вярно е, че харчи за нас пари, без да ги жали. Прекарва еднакво време с всяка. Признава всички деца и обича всички.

- Направо ангел! - кимна Таня Дронова, която, както стана ясно, беше чула всичко иззад тъничката преградна стена на офиса. Подаде луничавия си нос, щръкнал от миловидното є двадесет и пет годишно личице, обрамчено с рижа коса, и се втренчи в мен. Не всеки ден ти се случва да седиш до жертва на мормон.

- Не става въпрос за това. Иди и ми намери някой друг такъв! А най-ужасното е, че на всяка от нас наистина є е било хубаво с него! - изхлипах. -Живях с него шест години и НАИСТИНА бях напълно щастлива. А сега излиза, че мамчето е била права още от първия ден! Аз съм абсолютна идиотка, а той - долен негодник. А това, че мама излезе права, е направо ужасно!

- Стига си ревала! - изкомандва Рима. - Говори ли вече с него?

- Ами, да! Още там, както се бяхме договорили. Най-напред Лидия, после аз. Станахме и му забранихме оттук нататък да се появява в живота ни, дори за секунда. Едва след това си помислих, че може би не трябваше.

- А той?

- Той се съгласи, щом наистина искаме така. Сега тази бременната, Ирина, е задача номер едно. И жена му. И ни пожела щастие! - разтресох се в ридания. От много време свързвах щастието си само с неговия посивяващ благороден образ. Макар че раснах при жив баща, на практика него го възприемах като още един храненик, увиснал на шията на майка ми, защото беше същото глупаво сукалче като нас с брат ми. В почивните дни тихичко се запиваше с приятели, докато играеха домино. А през седмицата седеше залепен за телевизора и по цяла вечер четеше вестник. Затова Олег Петрович стана за мен всичко - мъж, любовник, баща, по-голям приятел. Отговор на всичките ми въпроси, възможност дори да не вниквам в тези въпроси. А сега, като по поръчка, бях получила за лично ползване душевна травма и купчина въпроси, които изискваха незабавно разрешаване. Къде ще живея? След една седмица трябва да се плати наемът, а това, между другото, са шестстотин долара, а не някаква си дреболия. Цялата ми заплата е петстотин, така че този въпрос автоматично минава в графата на неразрешимите. И най-важното - как да кажа всичко това на майка си!!!

- Ще кажеш ли на майка си? - със съмнение попита Таня. Поради близостта на работните ни места тя имаше пълна информация за живота ми, както впрочем и аз за нейния. Със затворени очи можех да кажа каква е Таня според хороскопа є, какъв е характерът на мъжа є и кога за последен път е имало пробив в средната є чакра, само че сега не ми се говори за това.

- Не знам. Струва ми се, че засега това може да почака - разтреперих се.

- Какво? Какво има да се чака? - възмути се Рима. - Ясно ти е, че нищо няма да се промени.

- Нищо? - вдигнах мокри от сълзи очи. Някъде в подсъзнанието си все пак се надявах, че Рима все нещо ще измисли. Да го излъжа, че съм бременна, да го упоя и тайно да се омъжа за него, да го заплаша, че ще отвлека детето, и да го накарам... Но щом Рима казва, че нищо няма да се промени, значи това е краят, задънена улица.

- Какво, ти да не би да искаш да си върнеш тази гадина?

- Не знам.

- Престани да ревеш. На, чети. - Рима посочи екрана на компютъра, където все още беше отворена страницата за мормоните. - "Многоженството е било по-скоро въпрос на благотворителност, за да има кой да се грижи за възрастните жени и вдовиците." Ти какво, искаш да си обект на благотворителност ли? Престарялата тя!

- Нищо не искам - нацупих се и отидох да си наплискам лицето със студена вода. Но дори и след това не благоволи да ме обхване работно настроение. Честно казано, дори и в най-добрите си дни съм, меко казано, доста хладна към трудовите си задължения. А пък точно в такъв ден на траур да чукам по клавиатурата и с нежно гласче да чуруликам в слушалката изобщо не можеше да ми се случи. Измъкнах се незабелязано от досадното съчувствие на Римка, довлякох се до служебното барче и под неодобрителните погледи на колегите седнах на бара и започнах да лея сълзи.

- Още едно мартини? - учтиво питаше барманът, а аз кимах и се опитвах да разбера от него защо мъжете са такива гадове. И най-вече защо те (имах предвид бармана, брат ми и повечето обикновени, а не любителите на многоженството) са скръндзи, треперят над всяка рубла и са готови да фраснат жена си, ако намери къде си държат заплатата, а други (Олег Петрович) плащат наема на три апартамента и намират начин да издържат практически четири семейства наведнъж. И защо трябва да смятам, че последните (Олег Петрович) са мерзавци, и да се опитвам да обичам първите (жалки негодници). И на кого му е притрябвало всичко това?

- Остава да ме питаш и какво да правиш, Чернишевска! - обиди се барманът и престана да налива догоре чашата с мартини. Но междувременно беше очертал съвсем вярно основния проблем. На мен, почти тридесетгодишна жена, за първи път в живота ми предстоеше да намеря отговор на въпроса "Какво да се прави". И да си призная честно, това изобщо не ме радваше.

2.

Върви не знам къде си, търси не знам какво си, намери не знам кой си

Трагедията в живота ми се свежда основно до това, че винаги съм разчитала на висшите сили и че се надявам всичко да се оправи "от само себе си". Общо взето, така и ставаше. Тичах по полянката и миришех маргаритките, а Божествената воля в лицето на майка ми правеше каквото трябва. Оставаше ми само да следвам точките в списъка и да изпълнявам. И защо трябваше толкова да се обиждам от това? Мечтаех си, мечтаех за самостоятелност и ето, прокобата на мечтите ми се сбъдна. Ум не ми побира какво да я правя сега. Шест прекрасни години отивах в югозападния район и се чувствах прекрасно като стопанка на станалия ми почти роден апартамент. Стоп, така не бива. Сега, когато със сигурност знам, че няма да върна миналото, длъжна съм да мисля по друг начин. Ще се уча да мисля в отмъстително-унищожителен стил за целия ми живот с Олег Петрович. "Ужасни шест години се влачех през виелицата към югозападния, където се мъчех в самота, стараейки се... какво всъщност се стараех? Как по-ужасяващо да се изразя? Стараех се да приготвям ужасно изискани блюда, за да развличам присмехулните си весели приятелки, които мъчително често идваха при мен в това мрачно мормонско леговище. Мъчително често палехме отвратително миришещите на лавандула свещи и си гледахме на горчивото и ужасно черно кафе. А колко страшни кошмари ми се присънваха на това ужасно порочно ортопедично-гадно ложе! Какво щастие е, че сега всичко ще се оправи и ще мога да се наслаждавам на своята зрелост в родната си стаичка на улица "Борис Галушкин"." Стига, за днес достатъчно гледах реално на обкръжаващия ме свят, пък и бездруго ми се плаче. Трябва да съм силна, да си събера вещите, да ги опаковам, да извикам носачи, които със сигурност ще откраднат половината, а другата половина ще изгубят. А може и да захвърля всичко и да се забия у Полина, бившата ми съученичка? Какво пък, ще кажа, че възмутената общественост е подпалила пожар, и ще отида при братчето без багаж. От друга страна обаче - какво ще кажа после на мама?

Горе-долу с подобни разсъждения и медитиране напусках убежището на Олег Петрович. Не се реших да организирам пожар и проклинайки всичко, довлякох боклуците си до родния дом. Не разчитах, разбира се, на излъчващ радост Ромка. Последните две години той живя в родителската квартира самичък, влачейки в нея всякакви девици и приятелчетата си. Доколкото имах представа за живота му, той ставаше по обяд, а вкъщи се прибираше посред нощите, и то не всяка вечер. Реалността обаче ме потресе много повече. Промушвайки се през московските задръствания от улица "Миклухо-Маклай" (оказа се, че това не е партиен псевдоним, както винаги съм си мислела, а фамилия!) до ВДНХ, аз се надявах по-бързо да преодолея последните метри от дистанцията и да разтоваря многобройните и безполезни партакеши, само че никой не ни отвори вратата (на мен и жалващия се от загубата на време шофьор на газелата*). Почовърках с ключа си, но голямото резе на новичката метална преграда, която мама специално направи по поръчка във фирма с животинско име, беше спуснато отвътре. В подобен случай ключовете са напълно излишни.

- Да опитаме с манивелата? - предложи съчувстващият ми шофьор.

- Давайте - зарадвах се, понеже бързо се отказах от ритниците с токчета по вратата. Поведението на братчето ми беше толкова възмутително, че повече нямаше накъде. Още вчера го предупредих за пристигането си, за да не се натъкна на нещо такова, за което аз като съзнателна по-голяма сестра ще бъда принудена да докладвам на мама. Трябва да пазим нервите на мама, така че се стараех да проявя максимална коректност и лоялност към личния живот на Ромка. А той да ми погоди такъв номер! Да ме подлъже така! Как беше, да ми подложи динена кора? Или беше бананова? Какво се подлага обикновено? Макар че какво нормално има в това да ти подложат бананова кора?

- Да удрям ли? - за всеки случай отново попита шофьорът. Погледнах вратата с известен страх и кимнах. Грохотът от ударите на лоста по метала надмина очакванията ми. Погледнах с уважение шофьора и зачаках да чуя стъпки зад вратата. Нямаше стъпки. Шофьорът се изпоти.

- Ами ако нещо му се е случило? - започнах предизвикателно да се оправдавам. - Може да е получил някакъв пристъп.

- Какво? - процеди през зъби той. - Да не би да е припаднал от пристъп на съвест?

- Защо пък не - отдръпнах се, като се стараех да не се паникьосвам. Седмият етаж изключваше възможността за прескачане от съседския прозорец на балкона. Минаха още десет минути, през които шофьорът тичаше около блока и викаше. Най-накрая прегракна и се качи отново. Въздъхнах още по-дълбоко и започнах да се паникьосвам. А какво друго ми оставаше? Ако не проличеше веднага, че съм връхлетяна от паника, световъртеж и разтрисане, шофьорът щеше да предизвика всички гореописани признаци с груби и неприятни средства. А така той ми помогна да полегна на кушетката у съседите, мълчаливо разтовари боклуците ми около приличащите на последната крепост пред Москва врати и се оттегли по живо, по здраво, без дори да ми поиска както си е редно бакшиш. Всъщност той се опита, разбира се, но при неговите появявания в коридора на съседския апартамент аз моментално губех съзнание. Доста проблематично е да си поискаш бакшиш от бездиханно тяло, обгърнато от аромата на валериан и капки за сърце. Накратко, той си отиде, а аз лека-полека започнах да идвам на себе си и да патрулирам около вещите си, подпирайки се на вратата към рая.

- Ти само ми излез, Ромка. Ще те убия - давах обещания на небесата. Сякаш беше чул заплахата, Ромка изобщо не бързаше да излиза от апартамента. Едва привечер, подобно на върколак, подчиняващ се на зова на луната, той изпълзя бледен и чужд на всичко около него, очевидно планирайки да се отправи към някой нощен клуб. Завиждайки му за красивия бледен анфас, се събудих от унеса си, отхвърлих сънливостта и се приготвих да крещя.

- Ти какво правиш тук?! - толкова искрено и непосредствено се изуми той, че на практика потиснах възмущението си.

- ТУК!!! (мамка ти!!!) СЪМ!!! ОТ ОБЯД!!! (мамка ти!!!) ЧАКАМ И ОТКАЧАМ!!! - пуснах на воля гнева си.

- Ами защо не влезе? - огледа ме невинно от главата до петите.

- Предпочитам стълбищата. По-близо е до хората - опитах се да го заям, но Роман още не беше включил чувството си за хумор и поради тази причина по личицето му не премина никаква емоция.

- Ама че работа - протегна се той и взе да ми помага да вмъквам чанти, кутии, куфари, пакети.

- Защо не отваряше? - полюбопитствах. - Просто ми е интересно.

- Слушах плеъра.

- Половин ден?! - раздразних се.

- И какво? Аз живея с музиката - гордо ми заяви братчето. - А каква е тази простотия?

- Това не е простотия. Това е полилеят на Чижевски! Аз пък живея с него - отвърнах му, въпреки че ако трябва да съм честна, кръглото страшно нещо го домъкна и провеси от тавана Олег Петрович. Той беше доста вманиачен на тема здраве. Има си хас, как иначе да се справя с всичките тези жени и деца! Накратко, мисълта, че можеш да включиш в електрическата мрежа някакво чудо на техниката, което прилича на таралеж, и да дишаш екологично чист, правилно зареден планински въздух, напълно отговаряше на неговите мечти. Не знам доколко това нещо е наистина полезно, но когато се изнасях, реших, че след като така и така ще плащам за газелата, то камък върху камък няма да оставя. В смисъл, че ще взема всичко с изключение на мебелите, които и бездруго не бяха на Олег Петрович, а на хазяйката.

- И дълго ли ще останеш при мен? - предпазливо се поинтересува Рома. Сгърчих се по-страшно от пламък на пионерски огън.

- Навеки! И повече да не си посмял да пускаш резето. И никакви жени вкъщи. Нито мъже.

- Те пък за какво са ми? - понечи да се обиди той.

- Откъде да знам - отрязах. - Изобщо никого. Иначе ще докладвам на мама.

- Това е нечовешко!- съвсем сериозно се изплаши братчето ми. Чак стана на петна. Друго как да е, но и аз си имам инструмент за въздействие.

- Това е - удовлетворено кимнах и тръгнах да се аклиматизирам в родното огнище. Но дори повалянето на брат ми по гръб не можеше да премахне състоянието на потиснатост и самота, което ме обхвана. Поплаках в банята, прошляпах боса из пустия апартамент, в който прекарах щастливото си детство, позвъних на няколко приятелки и заспах съвсем измъчена. На следващия ден беше събота. Обикновено в съботите у нас се събираше малко, но отбрано светско общество и се отдавахме на безделие. Въпреки липсата на брат ми, който сметна за по-умно да не ми се пречка още отначало и да пренощува някъде другаде, аз не поканих никого. Просто нямах желание да виждам когото и да е. Което е странно и нетипично за мен.

- Може би трябва да си премеря температурата - развълнувах се аз.

Температурата обаче беше предателски нормална. Тридесет и шест и шест. След двадесет минути екзалтирано стискане под мишницата стана тридесет и шест и седем.

- Гадина! - вбесих се и започнах да се ровя в интернет, като се опитвах да намеря обяснение за плашещото си влечение към самота. За влечението нищо не намерих, но затова пък изрових хороскопа за съвместимостта ни с Рома. Той гласеше: "Везните много трудно свикват да живеят заедно с Рибите. Това е труден съюз между хора, които малко се разбират един друг и имат различни интереси. Съюзът може да просъществува само благодарение на Везните, които винаги се стремят да запазят равновесието. Впрочем, Рибите също предпочитат да не влизат в открит конфликт. Но те бързо си омръзват един на друг. Така и си живеят - всеки си има свои интереси, всеки дърпа към собствената си черга." Помислих си, че този хороскоп изключително точно и сбито предава цялата плашеща палитра на родствената любов между мен и брат ми. Тежък съюз на малко разбиращи се един друг хора! Ето какво ме чака сега вместо радостите на любовта.

- Катюха, казват, че си се върнала вкъщи? - поинтересува се вежливо нечий смътно познат женски глас от телефонната слушалка, която вдигнах преди да си помисля дали трябва.

- Не. Това не съм аз! - направих глупав опит да измъкна. Гласът не се поддаде.

- Тогава ей сега пристигаме - зарадва ме. Слисано слушах кратките сигнали и започнах да правя предположения кой можеше да бъде. Наташка, или по-точно двете бройки Наташки, които живеят в тухлената пететажка отсреща? Същите тези Наташки от ранно детство бяха неразделни и винаги са обичали да ми идват на гости, но откъде са могли да разберат? Или Полина? Но как бих могла да не позная най-добрата си приятелка от училище? И отново, откъде би могла да разбере тя? Дали да не се възползвам от идеята на брат си и да не отварям?

- Хайде, отваряй! - кресна вратата. Колкото и да се правех, че ме няма, че съм под душа, че слушам плеъра, че с бели обувчици съм легнала в гроба - вратата не спираше да звъни и да тропа в цялата гама на нотната стълбица. Преодолях неочакваното отвращение към хората и отворих. Всички мои приятелки от училище и от двора бяха изправени на прага, а също така и приятели. Имаше плашещо много хора, и чак се изплаших, че ей сега ще започнат да грабят или да ме бият, но Полина се промъкна покрай Наташките и ми протегна бутилка вино.

- Влизайте, радвам се да ви видя - започнах да се усмихвам.

- И ние, и ние - закимаха присъстващите, докато ме оглеждаха с интерес от всички страни.

- Нямам по себе си рисунки, а също и цветя не са поникнали - възмутих се аз.

- Ти наистина ли си живяла с мормон? - попита Наташка нъмбър уан, като се изсули от хладилника, в който вече от пет минути разочаровано се ровеше. Свлякох се на пода като сбръчкан лист.

- Това, че народът, и при това в такова количество, знае за моето завръщане, вече е показателно. Колкото до мормона, аз просто си мълча! Какво, да не съм в шоуто на Труман? Или сте ми сложили бръмбари?

- Вчера брат ти преспа при моя - изясни същността на проблема Наташка нъмбър ту. Значи така безпроблемно и мълниеносно се е задействал уличният телеграф. Както винаги, между другото. Сега само трябва да се моля да не пренесе тази ужасна новина до селцата около Воронеж, където майка ми спокойно отглежда копър и тиквички.

- Пийни - протегна ми съчувствено чаша някакъв миловиден младеж с приятна, но абсолютно непозната физиономия. Взех чашата и потънах в размисъл над въпроса как точно смятам да живея в този развъдник на алкохолизъм и клюки. След това, по някакъв си Гълфстрийм мислите ми ме отнесоха към Олег Петрович и аз, обръщайки чашка след чашка, заридах, защото по ужасно стечение на обстоятелствата по-добър, по-нежен и по-прекрасен от този изверг си нямах и сигурно нямаше и да имам. Някои ме утешаваха, сълзите ми подобно на горещ поток се стичаха под якичката, лицето ми неумолимо се доближаваше до цвета на пионерска връзка, а аз без капчица съмнение разбирах, че животът ми е свършен и пред мен е само безкрайна поредица от унили дни, сред които ще изгубя младостта си. Двадесет и девет години - това е възраст, в която жената вече трябва да проверява нечии домашни, а мъжът да се възприема като задължителен атрибут, нещо като аплик на стената. При мен нямаше дори намек нито за едното, нито за другото. Но най-страшното беше, че краткото лято ще си отиде, ще дойде септември, наоколо светът ще стане ярък и разноцветен. И на рождения ми ден, на двадесет и пето число, аз в пълна самота и стерилност ще подгоня четвъртото десетилетие.

Съвсем закономерно в понеделник сутринта, и при това непоносимо, ме болеше глава. Неравномерно задавящият се будилник изсвири върху нервите ми траурен марш, отлепих клепачи и трескаво започнах да търся извинение да не отида на работа. Рядко пропусках този неизчерпаем източник на социални контакти, но понякога все пак си измислях някакво глупаво оправдание, за да полежа в тишина и самота. Премерих си температурата. Нулев резултат. В смисъл, че градусът отговаряше на средните показатели, което, като се има предвид тежкия махмурлук, си беше направо учудващо. Ще звънна и ще им кажа, че котката е строшила часовника.

- Ти нямаш котка! - чух гласа на съвестта си, който страшно приличаше на гласа на Рима.

- Добре, де. Тогава... Не успях да се събудя, защото мозъкът ми отказваше да се съвземе!

- Значи ти е време да те вкарат в лудница - противопостави се съвестта. Стана ми тъжно. Оставаше ми само една надежда - хороскопът. Ами ако той изведнъж категорично ми забрани да ходя на работа? Влязох в интернет и в познатия ми сайт все пак намерих това, което ми вършеше работа. Оказа се, че хороскопът за Везните този понеделник беше възможно най-плашещ. "Пазете се от негативни контакти, не вземайте съдбоносни решения, те могат да провалят целия ви живот. Също така се въздържайте от тежки физически натоварвания, възможно е да получите травми." Разбира се, вземането на съдбоносни решения не влизаше в длъжностната ми характеристика. Но какво всъщност е работата ми като секретар, освен негативен контакт и тежки физически натоварвания? Кой каквото ще да казва, но Римка няма какви аргументи да противопостави срещу това!

- Рима може и да не може, но виж, началникът на отдела със сигурност ще може. Само това ти трябва сега - да си загубиш и работата - гадничко се аргументира вътрешният глас. Добрах се, стенейки, до кухнята и със спокойствието на зомби разбърквах в джезвето кафето, докато то "съвсем неочаквано" не се разля по цялата газова печка.

- Ама че реакция имам! - възхитих се на собствената си ловкост. Не започнах да мия печката, оставих това удоволствие на брат ми. Събрах в юмрук волята си, очите ококорих, тялото стегнах на възел и закретах на работа. От ВДНХ до "Савелиевска" беше дори по-близо, отколкото от югозападния, което при други обстоятелства би ме зарадвало, но днес мозъкът ми отказваше да подава дори най-прости сигнали от типа на "стигни до изхода, глупачке, сега трябва да излезеш". Какво да говорим за анализ по време на пътуването.

Може би онова, което стана след това, се обяснява точно с тежкото ми нравствено и физическо състояние. Много е възможно. Най-вероятно, ако бях в нормално състояние, никога не бих се съгласила на това безумие. Макар че стига да знаеш как да ме подхванеш, можеш душата ми да сплиташ и сучеш както си искаш. Честна дума, не човек, а ходещо макраме. Не е ясно какво именно ме накара да се съглася. Но да карам подред. Докретах до офиса, като два пъти едва не попаднах под носещите се като на рали коли на Димитровско шосе и Сущевски вал. Вдишвайки обичайния аромат на изгорели газове, се гмурнах в чакалнята и със стария тресящ се асансьор стигнах до десетия етаж.

- Здравей, ти закъсня - зарадва ми се охраната.

- И на вас да ви се връща - мрачно му помахах. Тези гадове сигурно вече са отбелязали в дневника за присъствие закъснението ми, така че глобата от десет долара не ми мърда.

- Да не си болна? - учудено ме изгледа Рима. Таня Дронова тръсна рижите си къдрици и побутна към мен чашка кафе.

- Благодаря, добри човече - искрено се зарадвах. Най-после някой да изрази съчувствие не в абстрактна форма, а под формата на димяща чашка нескафе. Докато си сръбвах от горещата течност, мъмлех стандартните фрази в слушалката, превключвайки звънящите на сътрудниците, сътрудниците на другите сътрудници, като понякога забравях кой с кого е искал да се свърже и превключвах позвъняванията както ми дойде с надеждата, че абонатът повече няма да позвъни. Между другото, това беше доста популярно забавление в нашия офис. С негласно разпореждане ръководството беше възложило именно на нас, служителките от централния отдел, задължението да сдържаме клиентите с намерение да вдигат скандал. Например на мен ми звънят:

- Госпожице, свържете ме с някого, който ще е в състояние смислено да ми обясни защо на билбордовете срещу главния супермаркет в Сиктивкар е написано "Млекарка" вместо "Доячка"? Марката ми се нарича "Доячка".

- Само за секунда, веднага ще уточня - учтиво и нежно му отговарям аз. Всъщност не само нямам никакво понятие от пиара в Сиктивкар или кой се занимава с въпросната марка, но дори и от това - кого бих могла да попитам, още пък по-малко за секунда. Изчаквам няколко минутки и се включвам отново.

- Е, изяснихте ли? - кипящ от възмущение отново пита клиентът.

- Бъдете така добър, представете се, кажете номера на договора си и същността на проблема - още по-нежно го подканвам аз. Клиентът още веднъж минава по кръга и отговаря.

- Аз съм Вася Иванов. ООД "Маслобойни "Калинин", договорът е с номер 322223, на рекламните пана срещу главния супермаркет в Сиктивкар е написано "Млекарка" вместо "Доячка". Продуктът ми се нарича "Доячка".

- И вие какво искате? - питам.

- Да се разберем!

- Само минутка - отново се изключвам и няколко минути си полирам ноктите. След това го свързвам с някакъв вътрешен номер. Както се казва - който ми попадне. Например, ако днес е пети юни, го свързвам с вътрешен 0506. Десет минути клиентът и неизвестният сътрудник от някой си филиал си изясняват, че са ги свързали погрешно и че не могат с нищо да си бъдат полезни един на друг. Сътрудникът за първи път в живота си чува и за "Доячка", и за "Млекарка", и за "Маслобойни "Калинин". Той всъщност се занимава със събиране на статистически данни и обществено мнение. А клиентът, вече изразходвал голяма част от негодуването си, много често втори път не се обажда. Но дори и да се обади пак, вече половината от възмущението му е изчезнала. Тогава вече преминавам към план Б и започвам да му съчувствам.

- Да, прав сте. Това е възмутително! - повтарям след него.

- Недопустимо е! Това просто е непрофесионално! - крещи ми той, като вече дори не се опитва да открие истинския виновник.

- Абсолютно непрофесионално - кимам.

- И какво да правя? - вече изпуснал цялата пара, пита клиентът.

- Пишете жалба - съветвам го. По този прост и необременителен начин се решават камара конфликти. Мисля, че точно в това и се крие професионализмът на секретарките на големите корпорации. Е, разбира се, също и в умението да се печатат безсмислени докладни записки, статистически отчети за централния отдел и да се играе на "Солитър" или "Фрии селс". Тези последни служебни задължения изпълнявах с особен професионализъм. Този понеделник обаче мозъкът ми не беше в състояние да нареди дори най-простия пасианс, което не убягна от бдителните очи на Рима.

- Лошо, а? - кимна тя към екрана, където картите се бяха разположили в задънена улица.

- Много - кимнах и направих опит да заспя както съм си седнала. Имаше шанс да се получи, но засега все още не бях се научила да отговарям на телефонни обаждания, докато спя. Жалко.

- Страдаш ли? - опита се да си изясни мотивацията ми Рима.

- Как не! - дори не започнах да споря.

- Какво смяташ да правиш?

- Може да се отровя - споделих тъкмо хрумнала ми идея.

След този отговор Рима започна да бие тревога и събра спешен съвет за спасяване на давещите се. Тоест на мен. Аз бях против, но нямах никакви сили да се съпротивлявам на нейния агресивен натиск. Поради което вместо вкусен и обилен обяд бях принудена да седя в центъра на кръга от любвеобилни колеги и да слушам съветите им. Колегите бяха цели пет бройки. Първо, Рима, която, докато съставяше програми за изследването на едно или друго събитие на пазара, от цялата си душа водеше война против мъжката свинщина и шовинизъм. След това Таня Дронова, мениджър, водеща преговорите с клиенти, които засега си мислят за нас само добри неща. Тя имаше нежно лице, но напълно курвенски възглед за любовта. Аничка, много способен маркетингов специалист, която още повече от мен и Рима страдаше поради излишък на килограми и заради това мразеше всички мъже. Лиля, заместник началник-отдел, имаше напълно положително отношение към мъжете, беше омъжена, имаше си любовник, но по силата на длъжностните си пълномощия се присъедини към Стратегическия съвет. Тя не можеше да пропусне нито едно важно събитие на нашия отдел по статистика и маркетинг. И най-накрая, Саша Селиванова, напълно чужда на нашата компания кариеристка, която беше хвърлила око на длъжността на Лиля, и се присламчи към нас в търсене на компромат срещу конкуренцията и от чисто любопитство.

- Ти нали поне разбираш, че тези мръсници не заслужават страданията ти? - призова ме към отговор Рима. Белите тръгват и печелят, вяло си помислих и се опитах да се предам веднага.

- Разбирам. Ще се опитам да ги изхвърля от главата си.

- Не тях, а конкретно твоя мормон! - уточни Лиля, тъй като не є се струваше правилно да си избиеш от главата всички мъже.

- Защо го наричате мормон? Просто аз така предположих, а той нищо подобно не е твърдял! - обясних.

- Разбира се, разбира се - кимна Саша Селиванова. - Той просто е развратен дърт пръч! Така по-добре ли ти стана?

- Доста - наведох глава.

- Така, страданието и безделието са сигурен път към гибелта. - Рима отново взе инициативата в ръцете си. - Не трябва да оставаш сама.

- Какво, да не искаш да дойда да живея у вас? - Ужасих се, като си представих колко леко ще ми стане в едностайния на Рима, където пие и псува мъжът є автомеханик, а в кухнята под воя на китара вие и петнадесетгодишното є синче.

- Само не при Рима. След това ще ти се прииска завинаги да си останеш стара мома - усмихна се Таня Дронова.

- В това няма нищо страшно - почервеня пухкавата Аничка. Тя беше над четиридесет, но изглеждаше над петдесет, вероятно защото при нейния ръст от сто и шестдесет сантиметра тежеше около сто кила. Това обстоятелство заедно с комплекса є за непълноценност є пречеше да развива каквито и да било отношения с мъжете. Оставаше є само едно. Да се прави, че самотата е точно това, което є трябва, за да бъде щастлива. Въпреки че лично аз не познавах човек с толкова лек и сговорчив характер като Аничка. Трябваше да роди пет дечица, да ги глези докато не є осигурят цял табун внучета, и при това да храни с ароматни сладкиши всички, които се отбият в гостоприемния є дом.

- Разбира се, че няма нищо страшно. Просто си е катастрофа! - изфуча Рима, благоразумно изоставяйки темата за моето преместване.

- Мъжете не обръщат внимание на неудачници, които са готови на всичко при първия сигнал. Ето, аз нямам никакви проблеми с личния живот - изтърси гръмогласната Селиванова и аз за пореден път се зарадвах, че не ми е близка приятелка. Според мен тя се интересуваше само от личното си великолепие, а за проблемите и чувствата на околните изобщо не є пукаше.

- Няма как и да имаш - гнусливо сбърчи луничаво носле Таня. - Да не би да имаш сърце? Ти заради себе си по главата на любимия ще издрапаш.

- Просто ми завиждаш - с тон на уверена в правотата си се озъби Саша. Надвисна тежко мълчание, през което всяка от присъстващите мислено спомена Селиванова с доста нецензурни реплики за майка є.

- Стига сме ронили сълзи и сополи. Трябва да направим план за действие - заяви Рима, докато хвърляше поглед на часовника. - Че то обедната почивка ще свърши.

- За да направим план за действие, трябва да знаем каква е целта - отбеляза разумно Аня. - Каква е целта ти? Искаш да се омъжиш ли?

- Не - поклатих глава. Всъщност аз изобщо нямах никаква цел. Някога мечтаех за истинска любов, но след моя мормонски донжуан вече много не є вярвах, а да градя конкретни планове изобщо не беше в характера ми. Вярно е, че веднъж направих един план. Тогава се бях побъркала на тема кармичните закони на битието и се стараех по всякакъв начин да се пречистя от товара на вековните грехове на личната ми карма. Първа точка в основното изчистване на кармата ми беше "Да простя на всички, които са ме обидили, и да помоля за прошка всички, които аз съм обидила". Обидилите ме докарах до трима. Майка, Наташка нъмбър ту (за това, че братчето є вечно разпространяваше всякакви сплетни за мен, макар че ако трябва да сме логични, и самия него трябваше да вкарам в списъка) и персонално брат ми Рома. А с тези, които аз съм обидила, вече беше по-сложно. Напълно ми беше ясно, че не ги помня всичките. Затова помислих, помислих и реших да поискам прошка от всички наведнъж. Вероятно това беше грешка. С първа точка как да е се справих, но с втора се провалих. Не изглеждаше чак толкова сложно. Трябваше да поръчам молебен за всички починали роднини. Спомням си като ден днешен как отидох в храма до Вернадски проспект, сведущите по въпроса ми го препоръчаха като "благодатен". Висях на умопомрачителна опашка за свещи, след това под злобното мрънкане на бабките писах подред имената на починалите си роднини, които успях да си спомня. В условията на външно противодействие паметта започна да ми изневерява. А когато ме попитаха дали всички покойници са били кръстени, съвсем се обърках. Част от умрелите познавах само от приказки, някои цял живот бяха преживели в атеистичния Съветски съюз. Да кажа точно кой е бил кръстен, а кой - не, не можех... Оплюха ме и ме посъветваха да се огранича със свещичка на... не си спомням, някаква квадратна маса. И ми казаха, че непрекъснато трябва да се разкайвам за греховете си. И че дори това едва ли ще ми помогне. Стори ми се, че върху мен се е нахвърлило ято черни гарвани, облечени като пенсионерки с изкривени от злоба лица. В крайна сметка разбрах, че православният храм е тяхна територия, тяхното затворено семейство. Ще се върна там веднага след като тържествено изляза в пенсия. А засега по-добре да си играя на будистката игра на самопознание. Казват, че тя също изчиства кармата, а освен това е доста увлекателна.

- Ало! Какво се замисли? - щракна с пръсти Рима пред лицето ми. Трепнах и се завърнах при аудиторията.

- Аз ли? За това, че нямам никакви конкретни цели. Напълно съм съгласна да плувам по течението.

- Аха. Докато майка ти не те излови и лично не се заеме със съдбата ти. Да не искаш да се докараш дотам? - нарочно ме плашеше противната Римка. Побледнях. Засега се мъчех изобщо да не мисля за мама.

- Все пак ще ти се наложи да поемеш в ръцете си отговорността за живота си - погледна ме съчувствено Таня Дронова. Обърках се.

- И какво значи това? Да почна да преследвам мъжете по улицата ли?

- Разбира се, че не - успокоиха ме всички. - Те трябва да те преследват.

- Интересно на какво отгоре? Никога досега не са ме преследвали, а сега изведнъж като отвързани ще се втурнат - усъмних се.

- Ти по-рано каква беше - нежно ми се усмихна Рима.

- Каква? - отдръпнах се от нея.

- Тъпанарка. Парцал. Мекотело.

- А сега?

- Сега трябва да станеш истинска акула. Мъжемелачка. Ловджийка.

- Аз? - така се смаях, че се разтресох до онова място, което при птиците се нарича трътка.

- Именно.

- Няма да мога.

- Ще можеш!

- Изобщо няма да мога - разтресох се, като си представих как преследвам мъжете с харпун и гранати. След това Таня Дронова, от която изобщо не очаквах такава подлост, използва методите на психологическия натиск, известен сред простолюдието като метода на трите "да".

- Съгласна ли си, че този Мормон Петрович се държа като свиня с тебе? - попита първия път.

- Да - не намерих какво да възразя, защото точно така си беше.

- Ти нали разбираш, че мъжете като цяло ни използват, и то както им харесва? - зададе втори въпрос тя.

- Да - кимнах вече съвсем безволно.

- Искаш ли да си щастлива? - довърши ме с третия.

- Да - кимнах повторно и разбрах, че оттук насетне ще се съгласявам с всичко, което ми предложат.

- На теб се падна честта да отмъстиш за целия женски род! Ние ще те научим, а ти ще го направиш. Подчинявайки се единствено на желязна логика и разум, сама ще си избереш богат и привлекателен мръсник и ще го ожениш за себе си. Съгласна ли си?

- Да - подчинявайки се на психологическия автоматизъм, въздъхнах и веднага съжалих.

- Чиста, студена мъст!

- Кой, ако не ти! - заливаха ме с лозунги дамите.

- Закълни се - поиска Рима, познавайки несигурния ми нрав. Бидейки в състояние на умствено затъмнение, аз се заразих от всеобщото негодувание и въодушевление. Раненото ми съзнание рисуваше картини на извънградски дворци, тълпи поклонници, планини от разбити мъжки сърца под краката ми. Мисълта, че изобщо не исках да разбивам нечии сърца, излетя като призрачен дим през комина.

- Кълна се пред всички ви, че ако имам любим (неясно защо, в края на краищата), ще запечатам вратите към сърцето си, ще издигна пред любовта ледени стени и в тишината на спокоен и хладен разум ще отмъстя за всички обиди, причинени от мъжете лично на мен и на целия женски род! - плещех след Рима, без напълно да осъзнавам причините и последствията от своите действия.

- А не е ли малко силно? - усъмни се Лиля, но безумието вече бе обсебило присъстващите. Всяка от нас имаше какво да хвърли срещу мъжете и на всички ни се стори, че днес е дошъл денят на Страшния съд.

- Съвсем си е наред. Повтаряй нататък! - замаха Рима с ръка към Лиля.

- Задължавам се да не пожаля труд и време, за да заема достойно за мене място. Заклевам се да не се задоволявам с малко, а да взема всичко, което ми се полага по правото на победител.

- А какво точно е то? - не разбра Саша Селиванова, която според мен смяташе, че всичко случващо се е пълна лудост.

- Закълни се. Ще се омъжа само за осигурен мъж с годишен доход, не по-малко от... - фантазираше Рима.

- Сто и петдесет хиляди долара, американски - подсказа прагматичната Таня.

- Вила, кола, апартамент...

- Това е нереално - запънах се аз.

- Реално е - свъси се Рима. Бракът є с автомонтьора є даваше право да иска съвсем различна съдба за мен. Това заслужаваше уважение.

- И още нещо! - намеси се Лиля. Обърнахме се към нея.

- Какво?

- Да се закълне, че няма да е по-стар от петдесет години.

- Защо?

- Защото да живееш с импотентен мъж, пък бил той и богат, е ужасно! - с неочаквана болка в гласа обясни тя. Ние притихнахме. Машинално доведох клетвата докрая, мислейки си, че сега вече абсолютно сигурно никога няма да се омъжа, защото никой не може да отговаря на такива изисквания. Колежките ме гледаха като канибали, все едно вече бях тяхна законна плячка. И как можах така да се смахна, че да наговоря всичките тези глупости? Хубавото поне беше, че животът с мамчето ме беше научил да се отнасям леко към нарушаването на дадените клетви.

- Ще се махна оттук. Интересно, от къде на къде решихте, че такава, меко казано, глобална задача може да бъде решена от средно калпава жена над тридесет, която няма никакви специални способности и при това е абсолютно лишена от воля? - Саша Селиванова се усмихна мръсно и стана от мястото си.

- Още не съм навършила тридесет - възмутих се, макар че беше трудно да кажеш, че оставащите три месеца са някаква далечна дистанция.

- Какво от това? Променя ли нещо? По-скоро мъж като описания би се оженил за такава като мене. - Селиванова обърна задника си към отдела. Аз се вбесих. Виж ти, значи всички мъже са мръсници. А тази, и през плет не съм виждала такъв боклук, какво, да не е бонбонче?

- Подлярка. Не є обръщай внимание, Катя - хвърли се към мен Рима. Усмихнах се.

- Рима, ти знаеш, че аз действително не подхождам много за ролята на акула в брачната стихия, но си мисля, че все пак биха се оженили по-скоро за мене, а не за тази... машина убиец.

- Ще опитаме ли? - с плам в гласа ме попита Таня Дронова. Погледнах в чистите є сини очи, светнали изпод рижите къдрици.

- А може би и ти?

- Аз така и така отдавна съм в строя - усмихна се тя.

- Е, тогава и аз съм с вас - кимнах и се отпуснах. В края на краищата, клин клин избива. Всичко да върви по дяволите. И бездруго наистина няма с какво да си убивам времето. Тоест има с какво. Мога да се скитам по приятелки, мога да отида на поредния психологически тренинг, мога с часове да тегля вицове от интернет, но всичко това са дивотии. Трябва наистина поне веднъж в живота си да направя нещо достойно. Да се омъжа за милионер. Или поне за стотинахилядник, мамка му. И колко хубаво ще бъде да видя лицето на майка си, когато отида да поливам градинката, и то не сама, а със съпруг красавец, седнал зад волана на лексус хай класа. Заради това си заслужава да се поизпотя.