Завръщането на изгнаника

Глава 1

Пленник

Е

здачите се приближиха.

Каспар, който само допреди ден носеше титлата херцог на Оласко, ги очакваше, стиснал в готовност веригите си. Едва преди няколко мига бе оставен в тази прашна равнина от един висок белокос магьосник, който след няколко думи беше изчезнал и го бе оставил да се изправи сам срещу приближаваща се банда номади.

Каспар не помнеше да се е чувствал някога толкова жив и енергичен. Ухили се широко, пое си дълбоко дъх и присви колене. Ездачите се развръщаха и той мигновено разбра, че са видели в него опасност, макар да стоеше сам, бос и без никакво оръжие освен тежките вериги с пранги в двата края.

Ездачите забавиха. Бяха шестима. Носеха странни облекла: широки горни халати в тъмносин цвят върху бели блузи, стегнати в кръста, и торбести панталони, затъкнати в черни кожени ботуши. Главите им бяха покрити с тюрбани, с ивици плат, увиснали на дясната страна. Каспар прецени, че ивиците могат бързо да се вдигат, за да покрият устата и носа против внезапна прашна буря или за да скрият лицата им. Облеклото приличаше не толкова на униформа, колкото на племенна носия. И шестимата носеха най-различни смъртоносни оръжия.

Водачът заговори на непонятен, макар и някак странно познат език. Каспар отвърна:

- Не допускам, че има и най-малък шанс да говориш оласконски, нали?

Мъжът, когото бе определил като водач, каза нещо на спътниците си, направи жест и се отпусна отново на седлото, за да види какво ще последва. Двама от мъжете слязоха от конете и запристъпваха към Каспар, като вадеха оръжията си. Трети също скочи на земята и почна да развива дълъг ремък, с който явно се канеше да го върже.

Каспар отпусна леко веригите и смъкна рамене в привидно примирение с неизбежността на положението си. По начина, по който се приближаваха към него, разбра две неща: бяха опитни бойци - корави, обжарени от слънцето мъже от равнините, които вероятно живееха в шатри - и не бяха обучени войници. Един поглед му даде нужния факт, за да реши как да реагира. Никой от останалите на конете си не беше изпънал лък.

Каспар остави третия мъж, онзи с ремъка, да го приближи, след което в последния миг изрита с десния крак и го порази в гърдите. След това разлюля веригите, пусна края на едната и мъжът с меча от дясната му страна, който бе сметнал, че е извън досега му, бе ударен през лицето с импровизираното оръжие. Каспар чу изпукването на кост. Мъжът падна на земята.

Другият реагира бързо: вдигна меча си и извика нещо - обида, боен вик, молитвен зов към някой бог, Каспар не разбра какво. Единственото, което разбра, беше, че му остават навярно още три или четири секунди живот. Вместо да се отдръпне от нападателя, Каспар се хвърли срещу него и го удари с все сила, докато мечът се стоварваше отгоре.

Заби рамо под мишницата на нападателя и инерцията от пропуснатия удар почти прехвърли номада през рамото му. Каспар напрегна яките си мишци превъртя го във въздуха и мъжът тупна тежко на земята. Дъхът сякаш изригна от гърдите му и Каспар си помисли, че може да си е прекършил гръбнака.

По-скоро усети, отколкото видя, че двама от конниците заразвързаха лъковете си, така че скочи напред, претърколи се и бързо се изправи, стиснал меча на най-близкия до него. Номадът, с ремъка се опитваше да се изправи и да извади оръжието си, но в същия момент Каспар пристъпи до него и го цапардоса по главата с плоското на меча. Мъжът се смъкна на земята без звук.

Каспар не беше фехтовач от класата на Тал Хокинс, но се беше тренирал като войник през по-голямата част от живота си и сега плуваше в свои води, в близък бой. Затича срещу тримата ездачи, двама с лъкове и един с тънко копие. Този с колието сниши оръжието си и заби пети в хълбоците на коня. Животното може и да не беше опитен боен кон, но беше добре обучено. Скочи напред като от стартовата линия на конна надпревара и Каспар едва успя да избегне копитата. Върхът на копието за малко щеше да го порази в гърдите, но той бързо се изви наляво и го избегна, посегна с лявата си ръка, сграбчи ездача за развения халат и го дръпна.

Не изчака да види дали ездачът ще падне, а продължи извъртането, докато не се оказа лице в лице с по-близкия от конниците, който се опитваше да изпъне лъка си. Пресегна се с лявата ръка и го сграбчи за глезена. Дръпна назад и после нагоре - и стрелецът падна от седлото.

Каспар се огледа за последния противник, а също и дали някой от падналите не се изправя. И спря примирен с положението, и пусна меча на земята.

Последният стрелец спокойно седеше в седлото на няколко разтега, взел Каспар на прицел. Беше безнадеждно. Освен ако номадът не се окажеше ужасен стрелец, стрелата щеше да се забие право в сърцето му.

Мъжът се усмихна, кимна и каза нещо, което Каспар прие, че трябва да означава "добре", след което погледът му пробяга към някого зад Каспар.

Онзи отзад го удари в тила и Каспар се смъкна на колене. Чу дрънчене на метал и разбра, че някой замахва със захвърлените вериги. Извъртя глава и в същия миг студеното желязо го удари в челюстта. Бели искри изригнаха зад очите му миг преди да изпадне в несвяст.

Челюстта му пулсираше, вратът го болеше, цялото му тяло беше натъртено. За миг се почувства объркан, още повече че беше тъмно, но си спомни за сблъсъка си с номадите и осъзна, че вече е нощ. От многобройните болежки, които изпита при опита си да се раздвижи, разбра, че конниците са го ритали доста време, след като бе изпаднал в безсъзнание, дали воля на гнева си от начина, по който бе приел поканата им да се предаде.

Прецени, че вероятно не е убил никого, защото тогава най-вероятно вече щяха да са му прерязали гърлото. Осъзна, че шансът му да победи в сблъсъка бе нищожен. Помъчи се да се изправи, но успя само да клекне; бяха го вързали като куче. Знаеше обаче, че един обучен за бой мъж има по-добър шанс да оцелее сред такива хора от някой селски ратай или домашен слуга.

Огледа се. Бяха го вързали зад една шатра. Ремъците бяха стегнати здраво около китките му и на свой ред бяха вързани с яко въже за един от коловете на шатрата. Можеше да се движи няколко стъпки приклекнал, но въжето не беше достатъчно хлабаво, за да му позволи да се изправи. Бърз поглед към кола му подсказа, че навярно може да го изтръгне. Но тогава щеше да събори шатрата и да предупреди домакините си, че се кани да си ходи.

Облечен беше в дрехите, в които го бяха пленили. Доколкото можеше да прецени , нямаше нищо счупено или лошо разтегнато.

Остана да седи кротко, за да обмисли нещата. Инстинктите му за тези хора дотук, изглежда, не го подвеждаха. От малкото, което можеше да види, се намираше в малък лагер, може би само шестимата ездачи и семействата им, най-много още неколцина. Но виждаше коневръза и по груба преценка за всеки човек тук трябваше да има поне по два или три коня.

От другата страна на шатрата се чуваха гласове. Говореха тихо и той се напрегна, за да чуе този чуждоземски език. По някоя дума тук-там гъделичкаше ума му.

Каспар бързо схващаше езици. Като наследник на бащиния си трон, отдавна бе преценил, че му е необходимо да научи езиците на съседните държави, така че говореше свободно, без акцент Кралската реч - езика на Островното кралство; всички други езици, свързани с родния му оласконски, произлизаха от ролдемския. Говореше също така безпогрешно дворцовия кешийски, а беше отделил и време да понаучи малко квегански, вариант на кешийския, развил се като самостоятелен, след като кралството на Квег успешно бе въстанало и се бе отделило от империята Велики Кеш преди две столетия.

По време на пътуванията си бе усвоил и няколко местни говора и племенни езици... Нещо от това, което слушаше сега, му звучеше много познато. Притвори очи и остави мислите си да се зареят, докато слушаше разговора.

После чу една дума: ак-ка'ва. Аква! Говорът беше гърлен, ударението различно, но беше квеганската дума за "вода"! Говореха да спрат някъде за вода. Заслуша се и остави думите да затекат в ума му, без да се опитва да ги разбира, просто остави ухото си да навикне към ритмите и тоновете, към звуците и съчетанията.

Слуша около час. Отначало можеше да разпознае едва по една дума на всеки сто. След това може би по една на петдесет. Разпознаваше по дума на всеки десет, когато чу приближаващи се стъпки. Смъкна се на земята и се престори на припаднал.

Чу, че към него се приближават двама души. Единият заговори тихо. Каспар долови думите "добър" и "силен". Последва бърз разговор. Доколкото Каспар можа да прецени, единият настояваше да го убият, защото можел да им създаде повече неприятности, отколкото си струвало, но другият спореше, че е ценен, защото е силен или добър в нещо, вероятно с меча, защото бе единственото умение, което Каспар бе успял да покаже, преди да го пленят.

Нужна му беше цялата воля, за да не помръдне, когато единият номад го срита грубо, за да види дали наистина е в безсъзнание. После двамата си тръгнаха.

Каспар изчака и след като се увери, че са си отишли, предпазливо отвори очи. Успя да зърне гърбовете им, преди да заобиколят шатрата и да се скрият.

Надигна се отново.

Постара се умът му да остане съсредоточен върху онова, което чуваше, и започна да се бори с връзките си. Опасното беше да не се увлече прекалено в опита си да избяга и поради това да не чуе, ако някой се приближи. Знаеше, че най-добрият му шанс за бягство е в тази първа нощ, докато мислеха, че още е в безсъзнание. Можеше да разчита на твърде малко предимства. А и номадите познаваха околностите и вероятно бяха опитни следотърсачи.

Единственото му оръжие бе изненадата. Каспар беше достатъчно добър ловец, за да знае какво може да направи хитрата плячка. Трябваше му поне час преднина пред похитителите му, но първо трябваше да се освободи от кожените връзки около китките си.

Отдаде се на неразумното желание първо да ги изпробва и установи, че са достатъчно стегнати и здрави. Ако можеше някак да ги намокри, щяха да се разтегнат и можеше и да измъкне ръцете си.

Насочи вниманието си към въжето, което, за разлика от ремъците на китките, можеше да вижда. Знаеше, че ще му трябва доста късмет, за да измъкне въжето от кола, без да събори цялата шатра, но друга възможност не можеше да измисли. Опита да се завърти първо на едната страна, после на другата, но стигна до извода, че това е невъзможно с вързани отзад ръце.

Остана да седи и да чака. Часовете се точеха бавно. Най-сетне лагерът затихна. Каспар чу стъпки, отново се просна на земята и се престори, че е в безсъзнание - някой идваше да го провери пак, преди да си легне. После номадът си тръгна. Каспар остави минутите да се нижат, докато се увери, че хората в шатрата са заспали. После се надигна отново. Погледна небето и видя ярки чужди звезди. Като повечето мъже от морската му страна, можеше да се ориентира по звездите, било по суша или по море, но над него се простираха непознати съзвездия. Щеше да може да разчита на навигационните си умения едва след като свикнеше с картината горе. Знаеше къде би трябвало да е залязло слънцето - зад едни високи чукари, които бе зърнал малко преди схватката. Което означаваше, че знае къде е и север.

Североизток бе най-вероятната посока към родината му. Каспар бе чел достатъчно, за да знае къде се намира континентът Новиндус спрямо Оласко. Според това къде точно на този континент се намираше самият той, най-добрата му възможност да се добере до Оласко бе като първо стигне до някакво място, наречено град Змийска река. Не съществуваше почти никаква размяна между тази земя и земите в другия край на света, но каквато и търговия да имаше, тя започваше в онзи град. Оттам можеше да се добере до Залезните острови, а от тях - до Крондор. Стигнеше ли до Крондор, можеше да стигне до дома си и пеш, ако се наложеше.

Знаеше, че почти със сигурност ще се провали в опита си, но каквото и да го сполетеше, по-добре беше да го сполети, докато се мъчи да се завърне у дома.

У дома, помисли си с горчивина. Само допреди ден си беше у дома, управляваше държавата си, преди да го заловят в плен в собствената му цитадела, победен от бивш слуга, за когото мислеше, че е все едно умрял. Преживял бе нощта във вериги, премисляше драматичния обрат на съдбата, донесла падението му, и очакваше, че ще го обесят.

Вместо това Талвин Хокинс, бившият му слуга, му прости и го прокудиха в тази далечна земя. Каспар не беше съвсем сигурен какво точно бе станало през последните няколко дни. Всъщност започваше да се чуди дали самият той е бил наистина самия себе си през последните няколко години.

Чул беше стражите да говорят пред вратата, докато очакваше неминуемата си екзекуция. Лесо Варен, съветникът му, беше убит в битката за цитаделата. Магьосникът бе дошъл при него преди години и му бе обещавал голяма мощ в замяна на закрилата му. Присъствието му отначало просто го забавляваше, а и от време на време службата му носеше полза.

Каспар си пое дълбок дъх и отново насочи вниманието си към опита си да се освободи. Щеше да има време за повече разсъждения над миналото си, стига да оцелееше достатъчно, за да се надява на бъдеще.

Беше широкоплещест мъж с необикновена сила, но външността му подвеждаше. За разлика от мнозина мъже с неговото телосложение той, беше и гъвкав и ловък. Издиша въздуха от дробовете си, наведе рамене напред, сви коленете и пъхна глава между тях, после между бедрата си. Успя да навре стъпалата си между вързаните си китки. Ремъците късаха кожата му, докато изпъваше ръце колкото може по-навън, но той стисна зъби и успя да издърпа ръцете си отпред.

И замалко не събори шатрата, докато го правеше. Но вече можеше да се движи по-свободно. И виждаше точно как е вързан. Захапа възела и го задъвка. Със слюнката си овлажни кожата и тя малко се отпусна. Каспар дълго се мъчи с възела, но той изведнъж се охлаби и ръцете му се вече бяха свободни.

Започна да свива и отпуска пръсти и да търка китките си, после бавно се изправи. Наложи си бавен, дълбок и ритмичен дъх и се запромъква към предната страна на шатрата. Един-единствен страж седеше с гръб към огъня в другия край на лагера.

Умът на Каспар заработи трескаво. От дългите си години опит знаеше едно: нерешителността носи повече вреда лошия избор. Можеше да се опита да обезвреди пазача и с това вероятно да си спечели няколко часа в гонитбата, която неминуемо щеше да последва, или просто да тръгне в нощта, с надеждата, че пазачът няма да дойде да провери за него преди разсъмване. Но какъвто и избор да направеше, трябваше да действа веднага!

И без някакво съзнателно усилие направи стъпка към пазача. Довери се на инстинктите си: рискът си заслужаваше възможната награда. Пазачът си тананикаше някаква монотонна мелодия, може би само колкото за да не заспи. Каспар запристъпва крадешком и се озова точно зад него.

Някакъв полъх, смътен звук или просто интуицията накараха пазача да се обърне. Каспар замахна с все сила и го удари зад ухото. Пазачът се килна и Каспар го удари с юмрук в челюстта. Номадът се свлече на земята в безсъзнание.

Каспар знаеше, свободата му се измерва в секунди, така че бързо смъкна връхната дреха на пазача и взе меча му. Но краката на мъжа бяха по-малки от неговите и ботушите му се оказаха безполезни.

Той изруга наум войника, който му беше взел ботушите, когато го плениха. Не можеше да избяга бос. Цял живот беше носил удобни ботуши, а от малкото, което бе видял от терена на тази страна, той изглеждаше каменист и безмилостен. Бе видял една малка горичка, когато магьосникът го остави тук, но се съмняваше, че горичките тук са гъсти и че ще може да се крие в тях. А и трябваше да избяга далече от тези номади. Единствената му възможност да се спаси бе да си намери ботуши по мярка и да се окаже на колкото може повече разстояние оттук, преди те да се събудят, дори евентуално да стигне до скалистия хребет, където конете нямаше да могат да го последват.

Постоя мълчаливо за миг, след което тихо забърза към най-голямата шатра. Стиснал меча, предпазливо се приближи отстрани. Отвътре се чуваше хъркане. Като че ли на двама души - мъж и жена. Влезе. В сумрака не можеше да види почти нищо, затова изчака докато очите му се приспособят. След миг успя да види трети човек близо до лявата страна на шатрата - явно дете.

Видя и ботуши до едно ковчеже, където главатарят най-вероятно държеше личното си съкровище. Приближи се дебнешком като котка, нехарактерно за толкова едър мъж като него. Безшумно взе ботушите и се увери, че ще му станат, после запристъпва заднешком към изхода. Спря. Разкъсваха го колебания. Беше почти сигурен, че ще го заловят отново, а вероятно и да го убият, ако не намери някое предимство. Но какво? Докато размисляше, изтичаха ценни мигове, време, което така и нямаше да може да си върне, колкото и да бързаше да се отдалечи възможно повече от лагера.

Нерешителността обаче не беше в характера му. Той се огледа пак и видя оръжията на главатаря точно там, където очакваше, че трябва да са - да са му подръка в случай на беда. Прокрадна се безшумно до спящата двойка и измъкна камата на водача на стана. Беше дълга, с широко острие, направена с една-единствена цел - да разпори човек в близък бой. Нищо изтънчено нямаше в оръжието и то му напомни за камите, носени от номадите в пустинята Джал-Пур в Кеш. Зачуди се разсеяно дали тези хора не са някак свързани. Езикът на Джал-Пур беше различен от кешийския, но квеганският бе някогашен диалект на кешийски, а в езика на тукашните хора се долавяше смътно сходство.

Прокрадна се към изхода. Погледна в тъмното към детето. На смътната светлина не можа да прецени дали момче, или момиче: косата бе дълга до раменете, но лицето на детето беше извърнато настрани. С бърз замах Каспар заби камата през платнището и в пръстта. Смътният звук накара детето да се размърда, но то не се събуди.

Каспар излезе. Бързо се огледа и видя каквото му трябваше - пълен мях. После погледна с копнеж към коневръза, но се отказа. Един кон щеше да му предложи повече шанс за оцеляване, но при опита да го оседлае най-вероятно щеше да разбуди някого, а какъвто и шанс да му спечелеше предупреждението в шатрата, открадването на кон от тези хора щеше да го заличи.

Тръгна безшумно от малкото номадско селище към хълмовете. Видяното, преди да го пленят, му подсказваше, че теренът е каменист и че конниците може би няма да са склонни да го преследват, ако пътят се окаже прекалено труден. А може би и посланието му щеше да ги спре.

Защото, освен ако главатарят им не се окажеше глупак, щеше да разбере какво е направил Каспар. Камата до детето щеше да му каже: "Можех да убия теб и семейството ти, докато спяхте, но ви пощадих. Сега ме оставете на мира".

Надяваше се, че главатарят ще го разбере.

Утрото го застигна, докато се катереше по разядени скали високо сред хълмовете. Нямаше почти никакво укритие и той запъхтян се мъчеше да се изкачи по-нагоре.

Все още виждаше бивака долу, макар шатрите да изглеждаха вече като няколко смътни точки сред широката долина. Долината бе задънена: просторна равнина, оградена от едната страна от накъсани хълмове с плато срещу тях. От третата страна в далечината се издигаше планинска верига. Увенчаните със сняг върхове подсказваха, че е трудна за преминаване. Военният в него се възхити на естествената укрепеност на района, особено ако някой решеше да вдигне укрепление там, където се намираше лагерът на номадите. Но след като огледа хоризонта, разбра, че тук няма нищо за защитаване.

Долината явно беше безводна. Дърветата, покрай които бе минал, бяха непознати. Но бяха криви и чворести, с твърда черна кора и бодли и явно им трябваше много малко вода, за да оцелеят. Накъдето и да погледнеше, виждаше само камъни и прах. Долината долу и процепът между скалите му подсказваха, че тук някога е текла река. Земно разместване или промяна в климата бе довело до пресъхването є и сега единствената функция на старото русло бе да очертае път за бърз преход за конници между едно място и друго, и двете - неизвестни за Каспар.

Далечни звуци го предупредиха, че бягството му най-сетне е разкрито, и той се закатери по-бързо, замаян и изтощен. Не беше ял от близо два дни, според това как пресмяташе времето. Довлекли го бяха пред Талвин Хокинс и съюзниците му във вериги през нощта и го пренесоха тук на разсъмване. Трябваше наистина да е на другия край на света.

Беше гладен и изтощен. За меха беше вързана торбичка с парче сушено месо и сухар, но щеше да ги изяде, когато му оставаше време: засега гледаше да се отдалечи колкото може повече от номадите.

Добра се до един рид, по чието било минаваше пътека. Обърна се и погледна към далечния лагер. Шатрите бяха прибрани и малките точици, за които реши, че са хора и коне, се движеха бавно. По нищо не личеше, че са тръгнали да го преследват. Постоя малко, колкото да си поеме дъх и огледа пътеката.

Беше доста широка, почти път. Клекна, за да я разгледа внимателно. Да, това беше стар път. Тръгна по него и скоро стигна до скална стена, по която личаха белези от каменоделски сечива. Седна на сянка под скалата изяде сухара и половината месо. Изпи една трета от водата и се отпусна да отдъхне.

Като че ли бе успял да избяга и като че ли посланието му до главатаря бе разбрано. Нямаше разпръснали се да търсят ездачи, нито следотърсачи се катереха по хълмовете под него. Не се налагаше да се тревожи от преследване.

Въздухът беше сух. Той прецени местоположението си по изгрева. Намираше се навярно на някогашен военен път, изоставен по една или друга причина. Околността беше сурова и негостоприемна, тъй че нямаше защо някой да я владее. Пътеката може би беше служила някога за главен път на държава, отдавна отказала се от владението си над този район.

Разбираше, че горещината през деня ще е жестока, Така че се огледа за заслон. Заслон обаче не се виждаше. Реши да повърви известно време по стария военен път - ако не друго, предлагаше му поне позиция за наблюдение. Позволи си още една дълга глътка вода и запуши меха. Нямаше представа колко време ще мине, преди да намери вода.

Откъслеците от разговора, който бе подслушал през нощта, го навеждаха на мисълта, че водата е повод за загриженост и за номадите. Реши, че са се запътили към някой извор, така че тръгна по пътя успоредно на тях.

След час забеляза, че разстоянието между него и номадите се увеличава. Те яздеха бавно, но по равен терен, докато той трябваше да се провира между нападали камъни. Пътят продължаваше равно по десетина-петнайсет разтега, след което се прекъсваше от цепнатини, срутени камъни и ровини, причинени от свличания по склоновете. Веднъж му се наложи да се спусне доста надолу, за да заобиколи един срутен участък.

Към обяд вече беше сериозно изтощен. Свали ризата си и я уви около главата си. Не знаеше откъде го знае, но смътно си спомняше, че като момче беше чул някой да казва, че тялото може да издържи на слънчевия пек, стига главата да е покрита. Отпи още глътка вода и задъвка останалото месо. Беше много кораво и ужасно солено. Удържа на жаждата да отпие повече, решен да си позволи само още една глътка, след като свърши с месото.

Доста време му отне, докато го сдъвче, но най-сетне го привърши и удари дългата глътка. Огледа околността.

Беше ловец. Може би не чак ловец като Талвин Хокинс, но познаваше достатъчно дива пустош, за да разбере, че положението му е бедствено. Какъвто и дъжд да навестяваше този суров край, правеше го много рядко, тъй като не се виждаха никакви следи от растителност освен бодливите дървета, осеяли нарядко пейзажа. Под скалите, на които седеше, нямаше трева, която да си пробива път през цепнатините, а когато обърна един голям камък, видя, че няма нито мъх, нито лишей, който да расте отдолу. Тази земя беше суха. Ужасно суха.

Очите му проследиха хребета, по който вървеше, и той видя, че продължава на юг. На изток не се виждаше нищо освен скалиста равнина, на запад беше безводната долина. Реши да продължи още известно време по пътя и да търси всичко, което може да го опази жив. Номадите вървяха на юг и дори да не знаеше нищо друго, Каспар знаеше поне, че рано или късно ще стигнат до вода. А за да оцелее, му трябваше вода.

Защото точно това бе задачата сега: да оцелее. Имаше и други амбиции - да се върне в Опардум, да си върне трона на Оласко и да отмъсти на предателите капитан Куентин Хавревулен и Талвин Хокинс, бивши негови слуги. Докато вървеше, му хрумна една мисъл. Всъщност те двамата май не бяха предатели, след като ги беше осъдил на затвор на острова, известен като Крепостта на отчаянието. Но това бяха подробности - той искаше смъртта им.

Щеше да му се наложи да събере верни сили, за да си върне цитаделата. Талвин Хокинс най-вероятно бе принудил сестра му Талия да се омъжи за него, взел беше трона, а Хавревулен почти със сигурност бе станал негов главнокомандващ. Но той щеше да намери хора, които не са забравили, че тъкмо той е законният владетел на Оласко, и щеше да ги възнагради щедро, след като си върнеше властта.

Умът му кипеше и той нахвърляше в главата си план след план, докато се тътреше бавно по стария път. Но какъвто и план да се оформяше, първо трябваше да преодолее няколко сериозни препятствия. Като се почнеше с това, че се намираше в неподходящия край на света. Това означаваше, че ще му трябва кораб и екипаж, а това означаваше пари. А за да събере пари, трябваше да измисли начин да ги спечели или да ги вземе отнякъде. А това означаваше да намери цивилизация или каквото там можеше да мине за цивилизация на този континент. А да намери хора означаваше да оцелее.

Слънцето стигна зенита и точно сега оцеляването изглеждаше невъзможно. Нищо не се движеше, накъдето и да погледнеше, освен облачето прах долу, издаващо групата номади.

Прецени обаче, че стоенето на място само гарантира смъртта му. Трябваше да продължи да върви, докато има сили.

Тръгна отново.

Глава 2

Оцеляване

К

аспар лежеше и умираше.

Беше се подслонил под една скална издатина, за да се скрие от следобедното слънце. Три дни беше вървял по пътя и тази заран водата му бе свършила. Беше замаян и объркан и беше легнал в сянката, за да изчака най-голямата жега да отмине.

Знаеше, че ако не намери вода до вечерта, най-вероятно утре на разсъмване няма да се събуди. Устните му бяха напукани, лицето му се белеше. Лежеше по гръб и се мъчеше да не обръща внимание на болката от мехурите по раменете си. Твърде уморен беше, за да позволи на болката да му досажда. Освен това болката поне му показваше, че все още е жив. Щеше да изчака, докато слънцето се смъкне на запад, и щеше да слезе в равнината. Пейзажът беше гол и безмилостен: натрошени камъни и твърда пръст във всички посоки. Разбираше, че магьосникът, който го бе прехвърлил тук, му беше дал съвсем малък шанс да оцелее. Това си беше пустиня във всяко отношение, нищо, че є липсваха пясъците, с които обикновено се свързва тази дума.

Малкото дървета, на които се беше натъквал, бяха безжизнени и сухи и под камъните около корените им нямаше и следа от влага. Един от учителите му му беше казвал преди години, че дори в пустинята под повърхността може да се намери вода, но Каспар бе сигурен, че тук вода няма. Каквито и потоци да бяха красили тази околност преди векове, всякаква вода отдавна беше изчезнала. Ако изобщо беше останала някаква, тя щеше да е в онези оврази долу, които вече бяха неговата цел, под напуканата повърхност, към която се тътреше. Опита да си поеме дъх. Колкото и дълбоко да вдишваше, като че ли все не поемаше достатъчно въздух. Знаеше, че това е поредният симптом за окаяното му състояние.

Никога не беше виждал толкова пусто място. Големите пясъчни дюни на Джал-Пур в Северен Кеш му бяха изглеждали екзотични, място на менящи се форми, истинско пясъчно море. Беше момче тогава, с баща си и с голяма свита слуги от имперския кешийски двор, готови да угодят на всяко негово желание, сред подвижно селище от пъстроцветни шатри и разкошни павилиони. Докато баща му ловуваше легендарните пясъчни гущери на Джал-Пур, слугите стояха наблизо с освежителни напитки ароматизирани с дъхави билки или плодов извлек, държаха ги в сандъци, натъпкани със сняг от планините. Всяка нощ имаше пир със студен ейл и вино с подправки.

Само мисълта за онези питиета му причини почти физическа болка. Насочи отново трескавата си мисъл към сегашния момент.

Тук също имаше цветове, но съвсем не толкова привлекателни за окото, само груба охра, мръсно жълто, червеното на ръждясало желязо и жълтеникаво, обагрено със сиво. Всичко беше покрито с прах и никъде не се виждаше и намек от зелено или синьо, подсказващ за вода, макар да бе забелязал смътен блясък на северозапад, който можеше да е отражение на вода в горещия въздух.

Само веднъж бе ходил на лов в горещите земи на Кеш, но помнеше всичко. Кешийците бяха потомци на ловци на лъвове, гъмжали преди векове около голямото езеро Дълбините на Оверн, и се бяха съхранили традициите си. Старият водач Кулмаки го съветваше: "Гледайте за птици по залез-слънце, млади господарю, защото те ще летят за вода". От два дни напразно оглеждаше хоризонта - нито една птица не бе видял.

Лежеше изтощен, губеше съзнание и се свестяваше отново, умът му гъмжеше от трескави сънища, спомени и видения.

Спомни си деня, когато баща му го взе на лов за първи път, деня в който му позволиха да придружи мъжете. Излязоха за глигани. Каспар едва имаше сила да държи тежкото копие. Яздеше близо до баща си, когато той свали първите два глигана, но после се озова срещу своя, поколебал се и глиганът избегна широкото тежко острие. Погледна през рамо, видя неодобрението в очите на баща си и препусна след глигана през храсталаците, без да се подчини на предупредителния вик на старшия на лова.

В преследването направи всички възможни грешки, но все пак, когато баща му и другите дойдоха, стоеше, без да обръща внимание на раната на крака си, изправен триумфално над поваленото на земята животно. Старшият на лова довърши ранения глиган с една точна стрела, а бащата на Каспар побърза да превърже ранения крак на сина си.

Гордостта, която този път Каспар видя в бащините очи, въпреки упреците за глупавите му действия, дамгоса момчето за цял живот. "Никога не се страхувай". Знаеше, че независимо от всичко всеки избор трябва да се прави храбро, иначе всичко ще е изгубено.

Помнеше и деня, в който мантията на властта бе паднала на плещите му и той стоеше смълчан, хванал малката си сестричка за ръка, докато жреците палеха погребалната клада. Докато димът и пепелта се издигаха към небесата, младият херцог на Оласко отново се закле да е безстрашен във всичко и да брани своите хора все едно е изправен срещу онзи глиган.

Но някъде всичко бе тръгнало на провал. Търсенето на подобаващо място под слънцето за Оласко се бе превърнало в гола амбиция и Каспар бе решил, че трябва да стане крал на Ролдем. Беше осмият поред за наследството на трона, така че няколко злополуки и преждевременни умирания бяха единственото необходимо нещо, за да обедини всички разпокъсани държавици на Изтока под знамето на Ролдем.

Докато лежеше и мислеше за това, баща му изведнъж се появи и за миг Каспар се зачуди дали не е умрял и дали баща му не е дошъл, за да го отведе до Залата на смъртта, където Лимс-Крагма да претегли стойността на живота му и да му избере място на колелото за следващото му обръщане.

- Не ти ли казах да си предпазлив?

Каспар понечи да заговори, но гласът му едва излезе на хриплив шепот:

- Какво?

- От всички слабости, обсебващи човек, суетата е най-гибелната. Защото заради суетата един мъдър човек може да се превърне в глупак.

Каспар се надигна рязко, но баща му беше изчезнал.

В трескавото си състояние не можеше да проумее какво означава видението с баща му, макар нещо да му подсказваше, че е важно. Нямаше време да разсъждава над това. Знаеше, че не може да чака до залез-слънце, животът му вече се измерваше в минути. Затътри се отново през камънаците към равнината - знойната мараня се вдигаше от сивите и охрени скали - залиташе по натрошените камъни, огладени от някогашните води.

Вода.

Виждаше нереални неща. Знаеше, че баща му отдавна е умрял, но ето, че духът му сякаш крачеше пред него.

- Твърде много вяра влагаше в онези, които ти казваха, че желаното от теб е истина, и пренебрегваше онези, които се опитваха да ти кажат кое е истина.

- Но бях сила, вдъхваща страх!

Думите излязоха в неразбираемо ръмжене.

- Страхът не е единственият инструмент на дипломация и управление, синко. Лоялността се ражда от доверие.

- Доверие! - извика Каспар и гласът му излезе на хрип, сякаш думата дращеше, за да се измъкне от раздраното му гърло. - Не вярвай никому! - Спря, залитна и посочи обвинително баща си. - Ти ме научи на това!

- Сгреших - отвърна с тъга привидението и изчезна.

Каспар се огледа и видя, че се е запътил общо взето в посоката, където бе видял отразения блясък. Продължи да се тътри напред. Бавно преполови разстоянието, после преполови и оставащото.

Умът му продължаваше да витае като в мъгла, съживяваше събития от детството му, а после - от упадъка на управлението му. Млада жена, чието име не можеше да си спомни, се появи пред него, повървя бавно около минута и изчезна. Коя ли бе? После си спомни. Дъщеря на търговец, момиче, което бе намирал за красиво, но баща му бе забранил да се ожени за нея. "Ти ще се ожениш по държавни съображения - каза му. - Вземи я в леглото си, ако искаш, но остави всякакви глупави мисли за любов".

Момичето се бе омъжило за друг.

Съжаляваше, че не можеше да си спомни името є.

На няколко пъти пада на колене, надигаше се единствено със силата на волята си. Минути, часове, дни минаваха, нямаше как да знае кое. Усещаше, че животът му започва да гасне.

Примига, осъзнал че денят привършва и че се намира в малко дере и върви надолу.

И тогава го чу.

Птичи зов. Съвсем кратичко чуруликане, но все пак - птичи зов.

Насила се измъкна от летаргичния унес и замига. Помъчи се да прочисти размътения си поглед... и отново чу птицата. Кривна глава и се заслуша - и я чу за трети път.

Затътри се към звука, без да обръща внимание на коварния терен.

Под ходилата му се появи корава трева и умът му се вкопчи в този факт: щом имаше трева, и вода трябваше да има под нея. Огледа се, не видя никаква вода, но пък видя напред малка горичка. Заклатушка се към нея, падна на колене, след това - по лице.

Лежеше задъхан. Усещаше влагата на стръковете по лицето си. Зарови немощно в тревата, пръстите му задращиха рохкавата пръст. Усети влага отдолу. С последните си трохи воля коленичи и извади меча си. Хрумна му странната мисъл, че ако старият му учител по оръжие можеше да го види, че използва меча си така, щеше да го набие, но я прогони и заби острието в пръстта. Закопа.

Ровеше със сетни сили, с почти истерична решимост, копаеше и хвърляше буците настрана бързо като язовец. После подуши. Миризмата на мокро бе последвана от блясък на влага по острието.

Бръкна в дупката и напипа кал. Хвърли меча настрана и зарови с голи ръце. Накрая пръстите му се добраха до водата. Беше разкаляна и миришеше на глина, но беше вода. Сви шепа, загреба, вдигна я към напуканите си устни и отпи. Избърса с мократа си длан врата и лицето си, после отново и отново вдигаше шепа към устата си и пиеше. Представа нямаше колко пъти го направи, но най-сетне рухна, главата му се удари в земята, очите му се подбелиха и съзнанието избяга.

Птицата пристъпи колебливо към зрънцата, сякаш усещаше дебнещата я опасност. Каспар наблюдаваше мълчаливо, легнал по корем в една падина на няколко стъпки встрани, прикрит зад трънливия храст, как птицата - някакъв вид дива кокошка, непознат за него - кълвеше зърната, после вдигаше клюн и ги гълташе.

Беше се съвзел достатъчно от изпитанията, та на заранта да се довлече в заслона си и го оставяше само за да пие от импровизирания си кален "кладенец". Всеки път водата излизаше все по-трудно и той знаеше, че този жалък източник скоро ще се изчерпи. Решил бе в ранния следобед да навлезе по-навътре в оврага, да види накъде води и да намери друго място, където да разкопае за вода.

Някъде към залез-слънце намери дървото. Нямаше име за него, но раждаше плод с твърда кора. Той сряза няколко и откри, че вътрешността май става за ядене. Беше пихтиеста и блудкава и вкусът едва ли щеше да зарадва чревоугодник, но той беше отчаян. Изяде обаче само няколко хапки въпреки убийствения си глад и зачака.

Изглежда, не бяха отровни. Изяде няколко, после дойдоха спазмите. Може и да не бяха отровни, но дразнеха стомаха. Или пък дните без храна бяха направили стомаха му по-деликатен.

Каспар винаги беше имал здравословен апетит и никога не бе изпитвал по-нестойчив глад от този след пропускане на обяд, заради лов или отплаване от брега. В бащиното му домакинство все му се чудеха, когато настоеше за ядене, и сега се засмя наум, като си представи как ли щяха да реагират при сегашните обстоятелства. Смехът му замря, след като си спомни, че най-вероятно всички те вече бяха мъртви.

Птицата се приближи.

Каспар беше подредил зърната в редица, водеща към клопка, която бе направил с подръчни материали. Много болезнено беше оплел здрави нишки от плода на странен на вид кактус. Хитрина, която му бе показал навремето кешийският му водач. Разкъсваш пъпката от единия край, дърпаш силно и изваждаш острия шип, закрепен за дълга нишка.

- Игла и конец на самата природа - така бе казал водачът.

Беше се помъчил доста, но накрая върза конец, два пъти по-дълъг от ръката му. Ръцете му бяха покрити с порязвания и убождания чак до раменете, но все пак бе направил капан от покритите с тръни клони на местните растения.

Нужна му беше всяка троха воля, за да остане безшумен и неподвижен, докато птицата се приближаваше към капана. Вече беше запалил малък огън, който сега бе почти на жар. Устата му бе пълна със слюнка в очакване на печената кокошка.

Птицата не му обръщаше внимание, кълвеше си семената едно по едно. Направи още една крачка към следващото. За миг Каспар се поколеба, жегнат от съмнението. Изпитваше почти убийствен страх, че птицата някак може да се измъкне и той ще издъхне от глад в това пусто място.

Кокошката подхвърли зърното във въздуха и то падна толкова далече от капана, че Каспар направо се отчая. Но когато дръпна нишката, капанът падна точно върху птицата.

Тя запърха и зацвърча, мъчеше се да се измъкне изпод решетката от тръни. Каспар изтърпя убожданията от твърдите като желязо шипове, надигна решетката, бръкна под нея и сграбчи птицата.

Откъсна є главата и още преди да се е върнал при огъня, вече скубеше перата. Корменето с върха на меча се оказа мръсна работа. Съжали, че не бе взел и камата, вместо да предупреждава с нея номадския главатар.

Най-сетне птицата беше очистена и набучена на шиша и той почна да го върти над огъня. Едва успяваше да се сдържи да я изчака да се доопече. Минутите се точеха. Спазмите в стомаха му този път бяха по-скоро от предвкусването, отколкото от нещо друго.

През живота си бе развил здрава самодисциплина, но да не се нахвърли върху недоопечената птица се оказа най-тежкото изпитание, което помнеше. Знаеше обаче опасностите от ядене на сурово месо. Едно преяждане, довело до отравянето на един младеж, му бе оставило незаличим спомен.

Най-сетне прецени, че печенето е приключило, и без да обръща вмнимание на паренето, заяде лакомо. Оглозга всяка костица. Беше най-хубавото ядене, на което помнеше да се е наслаждавал, но само разпали още повече апетита му. Изправи се и се огледа, сякаш очакваше да види друга птица, готова да я хванат и да я изядат.

И видя момчето.

Беше на не повече от седем-осем години. Носеше домашно тъкани дрехи и сандали, цялото в прах. Имаше едно от най-красивите детски лица, които Каспар бе виждал, и много сериозно. Беше тъмнорусо и го гледаше с ококорените си светлосини очи.

Каспар остана неподвижен поне минута... а после момчето се обърна и побягна.

Каспар закрачи след него, но беше изтощен от глад и лишения. Единственият му стимул бе, че момчето можеше да вдигне на крак баща си или мъжете от селото си, а макар Каспар да не се боеше от никого на този свят, съзнаваше, че е твърде отслабнал, за да се справи в битка повече от един мъж.

Стараеше се да държи детето в полезрението си, но то скоро изчезна в някакъв овраг между канарите. Каспар го проследи, колкото можа, после спря. Виеше му се свят. Стомахът му изръмжа, той се оригна и седна. Опипа гърдите си и се изсмя при мисълта как ли изглежда. Бяха минали само... колко? Шест или седем дни, откакто го бяха пленили в цитаделата му в Оласко, но вече напипваше ребрата си. Убийственият глад беше взел своята дан.

Успокои се, бавно се изправи и заоглежда за следи. Беше може би един от най-добрите следотърсачи поне сред благородниците в Източните кралства. Не беше лишен от суети, но умението му в проследяване и лов не бяха между тях. Наистина беше много добър. Видя следи от драскане по скалите, а когато се изкатери, видя и пътеката.

Също като древния изоставен път, и това беше стар път, направен преди векове от коли и фургони, но сега явно се използваше само от животни и малко хора. Видя дирите на момчето и тръгна по тях.

Досмеша го при мисълта, че единственият друг познат му благородник, притежаващ неотстъпващи на неговите умения като ловец, е Талвин Хокинс, човекът, който му бе отнел всичко скъпо. Спря и си пое дъх. Нещо не беше наред. Главата му бе замаяна, мислите му - разсеяни. Малките плодчета и мършавата птица не бяха достатъчни, за да го опазят повече от полужив. Мислите му кръжаха безразборно и това бе също толкова обезпокоително, колкото и непрестанният глад и прах.

Тръсна глава, за да проясни ума си, и продължи напред. Насочи с воля мисълта си към някакво подобие на яснота и се замисли за Тал Хокинс. Разбира се, че действията му бяха оправдани, след като Каспар го беше предал. Доловил беше нарастващото привличане на сестра си към младия благородник от Островното кралство. Лично за него Хокинс се бе оказал обаятелен и той се възхищаваше на уменията му като сабльор и като ловец. Пак спря. Защо всъщност бе избрал да направи точно Хокинс жертва на плана си да убие херцог Родоски от Ролдем? Тогава идеята му се беше сторила добра, но сега се чудеше как е стигнал до това решение. Хокинс се бе оказал способен слуга, а в добавка беше наел онзи жилав стар убиец, Амафи. Бяха впечатляваща двойка и от самото начало бяха доказали качествата си. И въпреки това той е решил да хвърли цялата вина за покушението над Родоски върху Хокинс.

Поклати глава. Откакто бе напуснал Оласко, на няколко пъти бе имал чувството, че нещо вътре в него се е променило, нещо много повече от справянето с бедствените обстоятелства. След миг се сети, че тъкмо приятелят му Лесо Варен му беше подхвърлил, че Тал Хокинс може да представлява заплаха.

Примига и осъзна, че умът му отново се е зареял. Насочи вниманието си към това да намери момчето, преди да бъде вдигната тревога. Нямаше никакви следи от селище наблизо и затова той реши, че момчето може да е далече от дома си. Съсредоточи се върху дирите му и продължи по тях, закрачи по-бързо, подтикван от безпокойството.

След около половин час подуши дима. Пътеката го бе отвела долу в някакво дефиле, но вече се изкачваше нагоре и след като заобиколи няколко високи скали, видя фермата. В двора имаше две кози, а отвън няколко крави, странна порода с дълги извити рога и бяла козина, изпъстрена с кафяви петна. Пасяха в зелената ливада. Зад ниска постройка от плет и кал вятърът полюшваше стръкове: жито, прецени той. А пред постройката се виждаше кладенец!

Той забърза към него и щом стигна, издърпа вързаното с въже ведро. Водата беше бистра и студена и Каспар се напи до насита.

Когато най-сетне пусна ведрото във водата, видя на прага на постройката жена, а момчето надничаше иззад нея. Беше насочила към него арбалет. Лицето є бе изопнато в решимост, със сключени вежди и присвити очи, със стиснати зъби. Каза нещо на същия език, на който говореха номадите - и явно беше предупреждение.

Каспар заговори на квегански, с надеждата, че жената може би ще схване някоя и друга дума, или поне ще долови намеренията му от тона му.

- Нищо лошо няма да ви направя - каза бавно. - Обаче съм гладен. - Имитира с жестове ядене, след това посочи към къщата.

Жената изджавка нещо в отговор и му посочи с арбалета да се маха. Каспар имаше достатъчно опит като ловец, за да знае, че с женска, която пази рожбата си, трябва да си много предпазлив.

Бавно се приближи и отново є заговори, пак така бавно.

- Нищо лошо няма да ви направя. Искам само да ям. - Разпери ръце, с дланите навън.

А след това миризмата го удари в ноздрите. Вътре нещо се печеше и мирисът направо го порази: хляб! И яхния, или супа!

Каза кротко:

- Ако не хапна нещо, все едно съм умрял, жено. Тъй че ако си решила да ме убиеш, по-добре го направи веднага и да се свършва!

Рефлексите му го спасиха, защото тя се поколеба за миг, преди да свие пръстите си на спусъка на арбалета. Каспар се хвърли наляво и стрелата разцепи въздуха там, където беше стоял допреди миг. Той се превъртя, изправи се и се втурна напред.

Щом разбра, че стрелата не е улучила, жената вдигна арбалета като тояга. Стовари го с все сила в рамото на Каспар, докато той връхлиташе през вратата.

- По дяволите! - изрева той, хвана я за кръста и я събори на пода.

Момчето извика яростно и започна да го удря. Беше малко, но удряше силно. Каспар беше затиснал борещата се жена и стискаше здраво ръката є с арбалета. Изви я и тя изпищя и го пусна. Той се изправи тъкмо навреме, преди момчето да му пръсне мозъка с един тежък тиган.

Сграбчи го за китката, изви я и малкият изрева и пусна тигана.

- Стига! - ревна Каспар.

Извади меча си и посочи жената на пода. Момчето замръзна, с изопнато от ужас лице.

- Е добре - измърмори той, отново на квегански. - Казвам ви още веднъж: няма да ви направя нищо лошо. - След това много показно прибра меча в ножницата, мина покрай жената, вдигна арбалета и го подаде на момчето. - Иди навън, намери я тая проклета стрела и виж дали можеш да заредиш арбалета. Ако си решил да ме убиеш, пробвай, няма да ти се разсърдя.

Вдигна жената да стане и я огледа. Беше костелива, но веднага разбра, че е била красива някога, преди тежкият живот да я състари. Не можеше да прецени на тридесет ли, или на четиридесет, лицето є бе като кафява щавена кожа от слънцето. Но очите є бяха живи и яркосини, и владееше страха си. Каза є тихо:

- Хайде, дай ми да ям.

И я пусна.

Момчето стоеше като замръзнало, стиснало арбалета. Каспар се огледа. Имаше само една стая, но в дъното беше изпъната завеса, зад нея сигурно спеше жената. Видя зад постелята є малка ракла. Друга постеля беше навита под масата пред завесата. Имаше две столчета. Имаше и някакъв грубо скован долап до откритото огнище, над което къкреше котле яхния. Жената току-що бе изпекла хляб и Каспар грабна един от още вдигащите пара самуни. Отчупи огромен залък и го натика в устата си. После седна на едното столче, погледна намръщената жена и каза:

- Съжалявам, че се държах малко грубо, но предпочитам грубите маниери пред смъртта от глад.

Задъвка и се усмихна.

- Ммм, вкусно. - Посочи котлето. - Искам и яхния.

Жената се поколеба, после пристъпи към огнището, взе черпака, напълни една купа и я сложи пред Каспар. Даде му дървена лъжица.

- Благодаря.

Тя отстъпи назад и прегърна момчето, притисна го до себе си. Каспар изяде яхнията и преди да помоли за още, ги погледна. Квеганският явно не вършеше работа, но беше най-близкият език до онова, което бе чул от говора на номадите. Посочи гърдите си и рече:

- Каспар.

Жената не реагира. Той посочи към тях и каза:

- Вие как се казвате?

Жената можеше и да е изплашена, но се оказа, че не е глупава. Отвърна му:

- Йойхана.

- Йоана - повтори Каспар.

Тя го поправи:

- Йойхана.

И той долови тихото придихание след звука "й".

- Йой-хана - каза бавно Каспар и тя кимна, все едно беше почти точно.

Той посочи момчето.

- Йорген - последва отговорът.

Каспар кимна и повтори името. Сипа си втора купа и се наведе над нея, но се усети, че всъщност яде вечерята им. Погледна ги, после изсипа обратно купата в котлето. Задоволи се само с още хляб, посочи ги и каза:

- Яжте.

Махна им да дойдат на масата.

- Яжте - повтори тя и Каспар разбра, че думата е същата, само че с друг изговор. Кимна є.

Тя предпазливо подбутна момчето към масата, а Каспар стана и отиде до вратата. Видя едно празно ведро, вдигна го и го постави на пода като импровизиран стол. Момчето го наблюдаваше със сериозните си очи, а жената непрекъснато го поглеждаше, докато слагаше храна на детето.

След като и двамата седнаха, Каспар заговори:

- Е, Йойхана и Йорген, аз съм Каспар и допреди няколко дни бях един от най-могъщите хора на другия край на този свят. Паднах до това мизерно състояние, но въпреки окаяния ми вид все пак съм това, което казах.

Гледаха го неразбиращо. Той се засмя тихо.

- Е, добре. На вас не ви трябва да учите квегански. Аз трябва да уча езика ви. - Чукна ведрото, на което седеше, и каза: - Ведро.

Жената и синът є мълчаха. Каспар стана, посочи ведрото и повтори думата. После ги посочи и отново махна към ведрото.

- Как наричате това?

Йорген най-сетне разбра и каза някаква дума. Не приличаше на нищо, което Каспар бе чувал. Той я повтори, а момчето кимна.

- Добре, все е някакво начало - каза бившият херцог на Оласко. - Може би докато дойде време за спане, ще ми поговорите достатъчно, за да ме убедите, че няма да ми прережете гърлото, докато спя.