Човекът с алибито

1.

Тя плуваше в басейна като екзотична водна лилия. Косата обграждаше лицето є, носеше се по течението като копринена подложка на лилията. Пластовете материя, от които бе ушита роклята є, бяха като пяна на повърхността, осветена от светлините на басейна, виолетово и тъмночервено - блестящата люспеста кожа на рядко морско създание, което само нощем изплува от дълбините на вълшебния коралов риф.

Тя беше видение. Една митична богиня, танцуваща обредния си танц във водата. Тънките є ръце бяха широко разперени и го призоваваха.

Тя беше сирена, която го изкушаваше да я приближи все по-близо и по-близо. Сините є очи бяха втренчени в него, пълните є чувствени устни бяха леко разтворени и приканваха за целувка.

Той бе опитал вкуса на целувката є. Беше я държал в прегръдките си, беше се опивал от топлината на кожата є.

Тя беше мечта.

Тя беше кошмар.

Тя беше мъртва.

Той отвори мобилния си телефон и набра номера. Телефонът в другия край зазвъня продължително... Най-накрая един сърдит, сънен и пиянски глас отговори.

- Какво, по дяволите?

- Нуждая се от алиби.

2.

Аз не съм ченге. Не съм и частен детектив, въпреки всички слухове за противното. Гледам коне, за да преживявам, но не получавам и пукнат грош за тази работа. Не упражнявам любимата си, избрана от мен професия, но не искам друга.

За нещастие, съдбата не се съобразява с това какво искаме и какво не ние, хората. Знам го отлично.

През онази февруарска утрин излязох от къщата за гости, която през последната година наричах свой дом, точно когато изгря слънцето. Хоризонтът на изток имаше наситения цвят на обелен портокал - яркооранжево, наситено розово и ослепително жълто. Обичам този час на деня преди по-голямата част от света да се е събудила за живот. Всичко изглежда спокойно и тихо и имам чувството, че съм единственият човек на земята.

Тревата беше натежала от роса и над поляните като старинна дантела висеше тънък слой мъгла, очакваща слънцето на Флорида да я изпари. Из въздуха като остър органичен парфюм се носеше миризмата на зелени растения, застояла мръсна вода от каналите и коне.

Беше понеделник, което означаваше, че съм свободна и разполагам напълно със себе си. Моят стар приятел и спасител Шон Ейвадън, който притежаваше малка ферма за коне в покрайнините на Уелингтън, бе завел последното си любовно завоевание в Саут Бийч, където двамата щяха да се мажат с плажно масло и да се пекат на слънце като пържоли с няколко хиляди други красиви хора. Ирина, нашата конярка, имаше почивен ден.

През целия си живот съм предпочитала компанията на конете пред хората. Конете са честни, праволинейни същества без коварни цели или задни мисли. Винаги знаеш какво да правиш с тях. Къде да застанеш, какво да кажеш. От скромния опит, който имам, не мога да твърдя същото за хората.

Заех се със сутрешната програма - да нахраня осемте прекрасни създания, които живееха в яхъра на Шон. Всички бяха внесени от Европа, всяко от тях струваше повече от фамилната къща на средно американско семейство. Конюшнята бе проектирана от прочут архитект от Палм Бийч като карибска плантация. Високият таван беше облицован с тиково дърво, в средата над централната пътека висеше огромен абажур в стил арт деко, задигнат от някакъв хотел в Маями.

Онази сутрин не бях изпила обичайната си първа чаша кафе, но все пак чувах тихите звуци от хрупането на конете. Не спах добре - не че някога спя добре. Но този път беше по-зле от обичайното, бих казала. Двайсет минути неспокойна дрямка, десет минути унасяне. Спорът се въртеше отново и отново в главата ми, блъскаше се в стените на черепа ми и оставяше след себе си тъпо, пулсиращо главоболие.

Аз бях егоистка. Страхливка. Кучка.

Част от това беше истина. Може би всичко. Не ми пукаше. Никога не съм претендирала да бъда нещо друго, освен онова, което бях. Никога не съм се преструвала, че искам да се променя. Или че искам да променя живота си.

За мен по-разстройващ беше фактът, че спречкването ме преследваше. Не исках това. Всичко, което исках, бе да избягам от спомена за него.

Само си губех времето с тези мисли. Конете приключиха със закуската и се заеха с други дейности - провесиха глави извън прозорчетата или над вратите на клетките. Един от тях захапа дебелото памучно въже, което висеше вляво до вратата му и го разлюля със зъби, премятайки го като дебела примка през шията си. Забавляваше се.

- Добре, Арли - промърморих. - Добре. Така да бъде.

Изведох големия сив скопен жребец от бокса му, оседлах го, пришпорих го и излязох от имението.

Мястото, където се намираше фермата на Шон, се наричаше Палм Бийч Пойнт*, но не беше нито връх, нито близо до Палм Бийч. Тъй като наоколо имаше много конеферми, беше обичайна гледка по пътя и покрай пясъчните пътеки, които се виеха покрай каналите, да се виждат ездачи. Покрай пътя, навързани по три и четири един за друг от всяка страна на треньора, често се срещаха коне за поло. Но днес беше понеделник, а по принцип това е денят, в който повечето работници от конефермите имат почивен ден.

Бях сама, а на коня под мен май това не му харесваше. Очевидно кроях нещо лошо или поне той така мислеше. Беше нервен, напрегнат и пришпорван от призраци. Всъщност го избрах точно поради тези причини. Вниманието ми нямаше да се отклонява от него, иначе щях да се намеря във въздуха, сетне на земята и накрая - пеша към къщи. Нищо не биваше да занимава ума ми освен всяка негова стъпка, всяко трепване на ухото, всяко напрягане на мускул.

Пътеката се протягаше точно покрай пътя от дясната ми страна и тъмния, тесен канал отляво. Пришпорих жребеца с крак и той премина в лек галоп, съпротивлявайки се на юздата в желанието си да тича. Малко ято бели ибиси, които пасяха покрай брега, се стресна и излетя. Арли пък на свой ред се стресна от експлозията от яркобели пера, скочи във въздуха, изцвили, хвърли къч и излетя напред, а дългите му крака докосваха земята рядко и на големи разстояния.

Всеки разумен човек щеше да се уплаши, да изпадне в ужас, да дръпне юздите и да се моли да оживее. Аз оставих коня да беснее. Адреналинът се втурна и потече по вените ми като наркотик.

Жребецът тичаше така, сякаш самият дявол бе зад нас и ни гонеше. Залепих се като кърлеж за гърба му, седнала ниско над центъра на тежестта си. Пред нас пътят правеше остър завой надясно.

Не докоснах юздите. Арли летеше напред, изостави пътя и последва извивката на канала. Без да се колебае прескочи малък ров и продължи, като подмина задънения край на друг прашен път.

Можеше да си счупи крака, да падне върху мен, да ме хвърли, да ме парализира, да ме осакати. Можеше да се препъне лошо, да ме свали от седлото и да продължи да ме влачи, докато единият ми крак стои заклещен на стремето. Но конят не ме плашеше, нито възможността да се нараня и дори да умра. Онова, което ме плашеше, беше възбудата, която чувствах, еуфоричното незачитане на собствения ми живот.

Точно това чувство най-накрая ме накара да се преборя и да възвърна контрола над животното и над себе си. Арли премина постепенно от смъртоносния бяг през лек галоп до тръст. Когато накрая почти спря, главата му бе високо вирната във въздуха и той издишаше шумно през пламтящите си ноздри. От неговото и от моето тяло се вдигаше пара, и двамата бяхме прогизнали от пот. Сърцето ми препускаше лудо. Притиснах треперещата си ръка към шията му. Конят изпръхтя, поклати глава и отново отскочи встрани.

Не знам още колко време препускахме. Полетата останаха далеч зад нас. От двете страни на прашния път имаше гора. Високи, източени борови дървета се протягаха и пробиваха небето като копия. Гъст храсталак запушваше далечния бряг на канала.

Арли танцуваше под мен, нервен, игрив, готов да препуска. Той наведе голямата си глава и се опита да изтръгне юздите от ръцете ми. Можех да усетя как мускулите му играят и изведнъж в съзнанието ми просветна, че онова, което конят чувстваше, не бе възбуда. Беше страх.

Той изпръхтя и поклати яростно глава. Огледах бреговете на канала, краищата на гората от всяка страна. Из тези храсталаци бродеха диви глигани. Също и подивели кучета - питбули, пуснати на свобода от тъпаци с дебели вратове, които ги пребиваха до подлудяване, а сетне не ги искаха. Хората говореха, че са забелязали дори пантера в този район. Изобилстваха слухове за изчезване на нещо или на някого в Лайън Кънтри Сафари *. Алигатори дебнеха в каналите.

Тялото ми се напрегна, преди дори да осъзная какво привлече погледа ми.

От черната вода в канала стърчеше човешка ръка, сякаш се бе протегнала за помощ, която е дошла твърде късно. Нещо, вероятно рис или много амбициозна лисица, се опитваше да издърпа ръката от водата, но не поради милостиви причини. Ръката и китката бяха осакатени, плътта беше разкъсана, белееха кости. Черни мухи кръжаха над крайника като жива дантелена ръкавица.

По брега нямаше никакви видими следи от гуми, които да водят към водата. Подобни неща се случваха непрекъснато - мъртвопияни, заспали на волана, луди. Изглежда всеки ден от седмицата хората скачаха и намираха смъртта си в каналите на Южна Флорида. Но тук нямаше никаква следа от кола.

Хванах и дръпнах здраво с една ръка юздите, извадих мобилния от колана си и натиснах номера.

На другият край на линията телефонът иззвъня два пъти.

- Лондри - гласът беше отсечен.

- Ще трябва да дойдеш - казах.

- Защо? За да ме изриташ отново в зъбите ли?

- Намерих труп - отговорих без емоции. - За да бъда точна - ръка. Ако искаш ела, ако искаш недей. Твоя работа.

Затворих телефона и когато той зазвъня, не му обърнах никакво внимание, а обърнах коня към къщи.

Денят се очертаваше от гаден по-гаден.

3.

Бяло-зелената патрулна кола на Палм Бийч Каунти с двойка заместник-шерифи в нея премина през портата зад колата на Лондри. Бях се върнала във фермата, за да отстраня усложнението "кон на местопрестъплението", но нямах време да се изкъпя и преоблека.

Дори и да бях имала, нямаше да си направя труда. Исках да покажа на Джеймс Лондри, че не ме интересува какво мисли за мен. Нямах намерение да го впечатля. Или може би исках да го впечатля с моето равнодушие и безразличие.

Стоях до колата си с ръце, скръстени на гърдите и крак, подпрян на нея - олицетворение на нетърпението. Лондри излезе от колата си и приближи към мен, но не ме погледна. Оглеждаше околностите през чифт черни очила. Имаше профил, който спокойно можеше да бъде гравиран върху римска монета. Ръкавите на ризата му бяха навити почти до средата на ръката, но дърпаше вратовръзката, за да я разхлаби на шията си. Все още беше съвсем рано.

Когато най-накрая си пое дъх, за да проговори, аз го изпреварих.

- Следвай ме - наредих, влязох в колата си и излязох през портата, като минах покрай него и го оставих да стои там.

Макар че мястото, на което бях открила зловещата си находка, бе на късо разстояние галоп с бърз кон, с кола беше доста по-трудно да го намеря. Беше ми по-лесно да водя, отколкото да се опитвам да давам указания на човек, който никога и за нищо не слуша. Пътят зави и стигна до задънено "Т". Свих наляво, после пак вляво, подминах една алея, на която имаше разбит мотоциклет, превърнат в държател за пощенска кутия. Останки от последния ураган, преминал преди три месеца, все още задръстваха пътя в очакване да дойде камионът, който ще ги извози.

Дори след като спрях и излязох от колата си, зад нея се виеше прах. Лондри слезе от полицейския седан и избърса праха от лицето си. Все още не ме поглеждаше.

- Защо не си останала при тялото? - попита строго той. - Ти беше ченге. Би трябвало да го знаеш по-добре и от мен.

- О! Я си гледай работата! - отвърнах със същия тон. - Аз съм цивилен гражданин. Дори не трябваше да ти се обаждам.

- Тогава защо го направи?

- Ей там е жертвата ти, многознайнико - рекох и посочих към канала. - Или част от нея. Върви да я извадиш.

Той погледна към водата, където в гъстата папрат човешката ръка стърчеше като клон. Мухите се вдигнаха като кърпичка от вятъра, когато една снежнобяла чапла започна да ръга с дългия си клюн в нея.

- Проклета природа! - промърмори Лондри. Вдигна един камък и го хвърли по птицата. Чаплата изписка недоволно и възмутено се отдалечи на жълтите си крака, прилични на кокили.

- Инспектор Лондри? - извика един от помощник-шерифите. Двамата се бяха подпрели на капака на патрулната кола и чакаха. - Искате ли да повикаме криминалистите?

- Не - излая в отговор той.

Отдалечи се на петдесет ярда надолу по брега, където една тясна дига от пръст свързваше едната страна на канала с другата. Не трябваше, но го последвах. Той се правеше, че не ме забелязва.

Ръката принадлежеше на жена. Отблизо, въпреки воала от мухи, можех да видя маникюр върху счупения нокът на розовия пръст. Тъмночервен лак. Една нощ в града, която бе завършила много зле.

По повърхността на водата плуваше руса коса. Значи долу имаше още от нея.

Лондри огледа вмнимателно брега, търсейки отпечатъци от обувки или автомобилни гуми по земята или някакъв знак за това как тялото се е озовало тук. Аз направих същото.

- Там - посочих частичен отпечатък, очертан в меката прах точно до самия край на брега, може би на десетина стъпки от жертвата.

Лондри клекна, намръщи се, сетне извика на помощниците.

- Донесете маркери!

- Моля - довърших изречението му аз.

Най-накрая той ме погледна. За пръв път забелязах, че лицето му бе измъчено, сякаш не беше спал добре. Устата му бе изкривена в кисела гримаса.

- Има ли някаква причина да си тук?

- Това е свободна страна - отвърнах. - Повече или по-малко.

- Не те искам тук.

- Това е моята жертва.

- Ти не си на работа - ядоса се той. - Сама напусна. И мен също. Спомняш ли си?

Думите му ме удариха като юмрук в гръдната кост. Всъщност, дори отстъпих при този вербален удар, неспособна да преглътна въздишката си.

- Голям негодник си - отвърнах. Бях по-разстроена, отколкото исках да покажа. По-разтроена, отколкото исках да бъда. - Защо ли съм искала да се чукам с теб? Ти не си праволинеен и първото, което правиш, е да се заядеш. Наистина знаеш как да се представиш, Лондри. Не мога да повярвам, как жените все още не са разбили вратата ти, гадно копеле такова.

Очите ми горяха, гневът ме тресеше отвътре като вибратор. Обърнах гръб на тялото, решавайки, че жената под повърхността на мръсната вода без съмнение е била хвърлена там от някой мъж, на когото не е трябвало да се доверява. То като че ли имаше други мъже!

Ръката сякаш ми махна в знак на съгласие и аз си помислих, че халюцинирам. Тогава тя ми махна втори път - зловещо, напрегнато, настойчиво! - и тогава моментално проумях какво става. Преди да успея да реагирам, водата се развълнува и закипя, започна ужасно плискане и блъскане, а пръските ме заляха като ветрило.

Лондри извика зад мен.

- Мили боже! Внимавай! Пази се!

Един от помощник-шерифите изкрещя.

- Алигатор!

Лондри ме блъсна в гърба и ме бутна встрани. Аз се изтърколих на ръце и колене, а над мен прогърмя изстрел, който прозвуча като плясък на камшик в ушите ми.

Излазих по-далеч от брега и се опитах да се изправя на крака, но износените подметки на ботушите ми за езда се плъзгаха по влажната трева.

Лондри изпразни своя деветмилиметров глок в размътената вода. Един от помощниците тичаше от другата страна на канала и докато сваляше пушката от рамото си, викаше:

- На мушката ми е! Хванах го!

Изстрелът почти ме оглуши.

- Кучият му син! - извика Лондри.

Когато погледнах, видях престъпникът да плува по гръб върху повърхността на водата - една кървава, разкъсана, парцалива дупка зееше в бледожълтия му корем. Беше алигатор с дължина около пет стъпки и част от човешко тяло все още висеше между челюстите му.

- Мамка му - промърмори Лондри. - Отиде ми местопрестъплението!

Той изруга и се огледа за нещо, което да удари или изрита.

Аз приближих до края на брега и загледах внимателно водата.

Алигаторите са известни с това, че се потапят и се въртят с плячката си, за да дезориентират жертвата, докато зъбите им минават през плът и кости и разкъсват вени и артерии. Този бе издърпал плячката си, за да я освободи от клоните, в които се бе заплела. Може би беше скътал тялото там по-рано - това бе друга честа практика: да запази жертвата за по-късно, напъхана под дънера на някое дърво, докато плътта започне да се разлага.

Природата е жестока. Почти колкото хората.

Гледах към мътната вода и чаках остатъците от тялото да изплуват. И когато това стана, онемях и се вцепених от главата до петите.

На устните ми се оформиха думите "О, боже мой!", но мисля, че не ги произнесох гласно. Имах чувството, че излетях от тялото си. Свлякох се отново на колене и покрих устата си с ръце - да задушат вика, да спрат повдигането, не знам защо.

Бледото посиняло лице, което ме гледаше, трябва да е било красиво - пълни, сочни устни, високи скули. Сигурно бе имала прозрачносини очи с цвета на зимното сибирско небе, но малките риби и други създания, които живееха в канала, бяха започнали да се хранят с тях. Това бе нещо повече от ръкоделие на майката Природа: посмъртна маска от филм на ужасите.

През годините, в които бях улично ченге и детектив в отдел "Наркотици", видях много мъртви тела. Бях виждала безжизнените лица на безброй трупове. Научих се да не мисля за тях като за хора. Личността я нямаше, беше изчезнала. Онова, което бе останало, беше доказателство за престъпление. Нещо, което да бъде изследвано и каталогизирано.

Но не можех да го направя, докато гледах това лице. Не можех да се отделя, нито да се дистанцирам или да затворя съзнанието си, защото в него проблясваха образи на същото това момиче, докато беше живо. Можех да чуя гласа є - нахален, непочтителен, руски. Можех да я видя как пресича двора на конюшните гъвкава, ленива и елегантна като дива котка.

Името є беше Ирина Маркова. Работих рамо до рамо с нея повече от година.

- Елена... Елена... Елена...

Някъде дълбоко в съзнанието си регистрирах, че някой се опитва да говори с мен, но гласът идваше много отдалеч.

Нечия силна ръка ме хвана за рамото.

- Елена? Добре ли си?

Лондри.

- Не - отвърнах и се отдръпнах, за да се освободя от докосването му.

Насилих се да остана права и се молех да не падна, докато се отдалечавах. Но след няколко крачки краката ми се огънаха и аз отново се свлякох на колене и ръце. Чувствах, че не мога да дишам, стомахът ми натежа и повърнах, като се задавих.

Паниката ме сграбчи за гърлото - дали бе страх от собствените ми емоции заради видяното, или страх да не се задавя от повърнатото и да умра? Исках да избягам далеч от чувствата си, исках да хукна и да побягна точно както бе направил Арли и ме бе довел до това ужасно място.

- Елена.

Гласът на Лондри прозвуча в ухото ми. Ръката му прегърна раменете ми, предлагаше ми опора и сила. Сигурност. Не исках това от него. Не исках нищо от него. Не желаех да ме вижда слаба, уязвима, изгубила контрол и самообладание.

Ние бяхме любовници през изминалата година. От време на време. Той реши, че иска повече. Аз реших, че не искам нищо. Преди по-малко от десет часа щях да го отблъсна с две ръце. Бях прекалено силна, че да се нуждая от него, или поне така твърдях. Сега не се чувствах силна.

- Хей, успокой се - рече внимателно той. - Просто се опитай да дишаш по-бавно и по-дълбоко.

Отблъснах го, извъртях се, отново се изправих на крака. Опитах се да кажа нещо, дори не знам какво. Звуците, които излязоха от устата ми, не бяха думи. Покрих лицето си с ръце, докато се опитвах да се стегна.

- Това е Ирина - продумах едва чуто, борейки се да регулирам дишането си.

- Ирина? От персонала на Шон?

- Да.

- О, господи - промърмори на свой ред той. - Съжалявам. Не знам какво да кажа.

- Не казвай нищо - прошепнах. - Моля те.

- Елена, трябва да седнеш.

Лондри нареди на един от помощник-шерифите да се обади на екипа криминалисти за събиране на улики от местопрестъплението и ме поведе не към моята, а към неговата кола. Седнах странично на седалката, наведох глава към коленете си, като я държах с ръце.

- Искаш ли нещо за пиене?

- Да. Водка с лед.

- Имам вода.

Той ми подаде една бутилка. Изплакнах устата си.

- Имаш ли цигара? - попитах, не защото бях пушачка, а защото, както повечето ченгета, които познавах, в това число и Лондри, никога не се отказах напълно от този лош навик.

- Виж в жабката.

Така треперещите ми ръце имаше какво да правят, а мисълта ми щеше да е заета с нещо, върху което да се фокусира. Това ми помогна да дишам по-бавно и не така задъхано.

- Кога я видя за последен път?

Всмукнах дълбоко и издишах така, сякаш духах свещичките върху тортата за рожден ден, изкарвайки и последния въздух от дробовете си.

- В събота. Късно следобед. Бързаше да си ходи. Нямаше търпение. Предложих да нахраня конете и да се погрижа за нощната проверка.

За разлика от мен, Ирина водеше активен социален живот. Къде правеше това и с кого не знаех, но често я виждах да напуска апартамента си над конюшните, облечена така, сякаш си търсеше белята.

- Къде отиде?

- Не знам.

- Къде може да е отишла?

Нямах сили дори да свия рамене.

- Може би в "Плейърс" или в "Гейлипет".* Може би в някой клуб. На Клематис Стрийт.**

- Познаваш ли приятелите є?

- Не. Предполагам други коняри, може би руснаци.

- Гадже?

- Ако е имала, не го е водила във фермата. Пазеше тайните си за себе си.

Имаше нещо, което винаги харесвах у нея. Ирина не натоварваше хората около себе си с подробности от сексуалния си живот, нито с кого се вижда и какво е правила.

- Да си забелязала промяна в настроението є напоследък?

Опитах се да се засмея леко.

- Не. Беше си груба и арогантна както винаги.

Това не бяха особено търсени качества у един коняр, но пък аз никога не обръщах внимание на настроенията є. Бог ми е свидетел, че я направих да прилича на ангел. Тя имаше мнение и не се страхуваше, нито срамуваше да го изкаже гласно. Уважавах това качество. Освен това беше дяволски добра в работата си, дори ако понякога действаше така, сякаш е била подложена на принудителен труд в някой сибирски Гулаг.

- Искаш ли да те заведа в къщи? - попита Лондри.

- Не. Оставам тук.

- Елена...

- Оставам - загасих цигарата в бронята на колата и хвърлих угарката в пепелника.

Мислех, че ще се опита да ме спре, но той отстъпи, когато излязох от колата.

- Знаеш ли нещо за семейството є?

- Не. Съмнявам се, че дори Шон знае. Едва ли му е минало през ума да попита.

- Тя не беше ли член на клуба на данъкоплатците?

Изгледах го с известно презрение.

Незаконните чужденци без документи представляваха голяма част от работната сила в бизнеса с коне в Южна Флорида. Те идваха в Уелингтън всяка зима, също като собствениците и треньорите на пет или шест хиляди коня пристигаха, за да се състезават в някои от най-големите и най-престижни конни надбягвания в света.

От януари до април населението на града се утрояваше. Тук имаше всякакви типове - от милиардери до бедняци, които нямаха пари дори за автобус. Основните места, на които се провеждаха шоу програмите - стадионът на "Палм Бийч Поло" и Конният клуб, бяха като многонационална тенджера със супа. Нигерийци работеха като охрана, хавайци изпразваха боклукчийските кофи, мексиканци и гватемалци чистеха конюшните. Веднъж годишно имиграционните власти правеха чистка и разпръсваха нелегалните чужденци като плъхове, прогонени от жилището.

- Знаеш, че трябва да се обадя и да съобщя за трупа. Ще дойдат хора - рече Лондри.

Под хора той имаше предвид инспектори от офиса на шерифа. Те не бяха членове на моя фен клуб, въпреки факта, че някога бях една от тях. Причината бе, че преди три години един колега бе убит в провалила се акция за наркотици. Взехме неправилно решение противно на заповедите, разбира се. Двойка смахнати наркодилъри - класическата рецепта за нещастие.

Аз също не се измъкнах невредима физически или душевно, но поне оживях. Имаше обаче ченгета, които така и не ми простиха, че не умрях.

- Аз намерих тялото - отвърнах. - Независимо дали ми харесва, или не.

"Не, не ми харесва", помислих си. Не исках да съм тук. Не исках да познавам човека, който се бе превърнал в труп, разкъсан от алигатор. Но тази неприятна чест се падна на мен и нямаше нищо, което да направя, за да го променя.

Животът е гаден, а накрая умираш.

Някои по-рано от другите.