Банда

1.

Онази ноемврийска сряда вечер Джон Дортмундър излезе с облекчение от "Правостоящи", влезе обрат-

но в "Оу Джей Бар енд Грил" на Амстердам Авеню и просто не повярва на ушите си. В заведението цареше мъртвешко мълчание. Поне в сравнение с глъчката, която бе оставил на излизане. Тишина. Ни думичка, ни гък. Нищо. Редовните посетители стискаха здраво чашите по барплота и очевидно се опитваха да медитират, докато случайните посетителки предимно съзерцаваха маникюра си. Дори Анди Келп, с когото допреди малко пиеха бърбън в дъното на бара и чакаха да довтасат другите от групата, седеше вглъбен и като че ли се опитваше да измисли рядка рима. С една дума, клиентите на заведението рецитираха нескончаеми монолози наум.

На Дортмундър му трябваха едно цяло и шест седемнадесети секунди, за да отгатне какво се е променило в негово отсъствие. В едно от рядко използваните странични сепарета, най-близкото до входната врата, се мъдреше непозната персона с висока стъклена чаша, пълна с лед и безцветна течност с мехурчета. Значи газирано. Значи безалкохолно. Персоната бе мъж на около четиридесет и пет, който явно все още ползва баба си за фризьор. Сериозната му и леко незаинтересована физиономия подсказваше, че новодошлият не е зает с беззвучни монолози, а по-скоро с напрегнато подслушване.

Следователно - ченге. И то ченге, облечено в собствената си представа за цивилни дрехи - в случая с излъскано от носене черно сако, изумруденозелено поло и сив панталон, прекалено възрастен, за да помни какво е ръб. Личеше, че непознатият е поддържник на широко разпространеното сред ченгетата схващане, че мъжът задължително трябва да натрупа приличен слой мазнина около талията и да заприлича на чувал с картофи. Може би подобна талия е нужна, за да се носи полицейският колан, а може би просто ченгетата вярват, че чувалите с картофи всъщност са доста секси.

Дортмундър тръгна покрай барплота и извитите над него гърбове на монологичните клиенти и в този миг се случиха две твърде обезпокоителни неща. Първо, сериозното изражение на ченгето в сепарето стана още по-незаинтересовано, погледът - още по-разсеян, а движението, с което поднесе напитката към устните си, съвсем небрежно и премерено.

"За мен е!", изкрещя наум Дортмундър, без да показва външно каквото и да било. Поне се надяваше да е така. "За мен е дошъл, мен търси, в моя чест се е наконтил така".

Второто, което се случи, бе, че Анди Келп се вдигна от мястото си на барплота с отрепетирано изражение на крадец след работно време, взе чашата и бутилката - общата им бутилка! - и се настани в най-близкото сепаре, без да хвърли и поглед встрани. Сякаш там щеше да му е по-удобно. На всичкото отгоре изпружи крака под масата и ги подпря на отсрещната пейка, за да е сигурен, че хем ще му е удобно, хем ще е сам.

"Всички знаят, че куката е тук заради мен", реши Дортмундър. Дори и Роло, тлъстият барман, който в момента бе обърнал гръб на всички и старателно пишеше върху огледалото "НЕ ПРИЕМАМЕ КУПОНИ ЗА ХРАНА", се бе сковал така издайнически, че на всеки да стане ясно заради кого се е домъкнал капитан Безалкохолно, а именно - заради току-що появилия се Дортмундър.

Първата хрумнала му мисъл бе: "бягай". Втората: "няма как". Единственият изход се намираше зад левия лакът на ченгето - с други думи - безнадеждно. Може пък да се върне в "Правостоящи", да седне там и да изчака ченгето да се разкара? Не, онзи сигурно просто щеше да се домъкне след него и да го заговори.

А защо пък да не се скрие в "Седящи"? Не, и така нямаше да стане. Куката несъмнено щеше да го последва и там.

"Каквото и да е - помисли си Дортмундър, - ще трябва да се оправя някак. Но не и без питието".

И така, без никаква пауза в собствения си беззвучен монолог, той се насочи към барплота и далечната чаша, която обаче си струваше усилието. След миг ченгето му даде знак. Не го посочи с пръст, нито пък го изгледа втренчено или пък му викна: "ей, ти". Нищо подобно. Просто вдигна чашата си, подсмихна се на безцветното съдържание в нея и я остави обратно на масата, загледан в нищото. Това бе всичко, но посланието се стори на Дортмундър по-ясно от надписа на огледалото над бармана. Ченгето му каза: "Ела при мен, седни за малко, дай да се запознаем".

Добре, но първо важната работа. Дортмундър се добра до чашата си, видя, че питието на дъното є не е достатъчно да удави и комар, изля го в гърлото си и се обърна безпомощно към сепарето с празна чаша в ръка. По пътя се спря до масата на Анди Келп и без да го погледне, напълни чашата си от общата бутилка - тяхната бутилка! Анди Келп не му обърна абсолютно никакво внимание и Дортмундър провлачи крака до сепарето на Гадняра и се поинтересува:

- Свободно ли е?

- Разполагай се - отвърна ченгето с дълбок, плътен глас. Току-виж излязло, че пее псалмите Божии на неделната служба в квартала.

Е, Дортмундър приседна на отсрещната пейка и разположи коленете си далеч от вражеските, след което надигна глава и се подкрепи с малко бърбън. През това време онзи успя да извади от джоба си малко картонче и да го бутне насреща му.

- Да се представя.

Личеше, че е доволен от себе си, макар че не се ухили или нещо такова.

Дортмундър се наведе над визитката, без да я докосва. Беше в цвят на слонова кост, а в средата є пишеше с изчанчен светлосин шрифт:

ДЖОНИ ЕПИК

Под наем

В десния долен ъгъл се мъдреха адрес и телефон:

Ул. "Източна 3-та" №598

Ню Йорк 10009

917-555-3585

Източна трета? Зад реката? Че там живеят ли хора? Онази част на Манхатън бе толкова отдалечена, че едва ли не ти трябва виза за там, а дори и да ти се прииска да идеш, просто няма за какво.

Освен това телефонът бе мобилен с код за Манхатън. Следователно този Джони Епик може и да казва, че е на Източна трета 598, но ако му звъннеш и ти вдигне, току-виж се е оказал в Омаха, кой ти знае?

Имаше обаче нещо по-важно от адреса и телефона, а именно надписа под името - "под наем". Дортмундър се помръщи срещу визитката още известно време, извъртя очи, без да вдига глава, и изгледа Джони Епик или който бе там насреща му.

- Значи не си ченге?

- От седемнадесет месеца - осведоми го Епик и сега вече се подсмихна. - Навъртях двайсетте годинки, сдадох снаряжението и реших да се пробвам на частно.

- Хм - забеляза Дортмундър. Явно е по-лесно да извадиш ченге от полицията, отколкото да извадиш полицията от ченге.

Бившето ченге насреща му направи нещо типично полицейско - бръкна във вътрешния джоб на омазненото си сако, издърпа цветна снимка, около два пъти по-голяма от визитката, и я подреди до нея с думите:

- К'во ще кажеш за това?

На снимката се виждаше мръсна запусната задна уличка, подобна на стотици задни улички, с наредени по нея нестройни тухлени сгради и задни изходи на магазини. Виждаше се още някакъв тип, понесъл с две ръце компютър, близо до един от задните изходи. Човекът бе облечен изцяло в черно, превит над компютъра, сякаш ужасно му тежи.

Дортмундър хвърли бегъл поглед на снимката, поклати глава и промърмори извинително:

- Съжалявам, за пръв път го виждам този.

- Напротив, виждаш го всяка сутрин, докато се бръснеш - поправи го Епик.

Дортмундър се намръщи. Това някакъв номер ли беше? Наистина ли на тази снимка бе той? Опита се да се разпознае в прегърбената фигура, която приличаше повече на черна запетайка върху тухлената стена, и каза:

- Какво става тук?

- Тук говорим за пресечката на гърба на "Ейч ена ар блок" - обясни Епик. - Неделя следобед е, не е време за подаване на данъчни декларации, така че са затворени. Задигнал си четири компютъра от сградата, не помниш ли?

Смътно. Работата е толкова досадно нещо, че в края на краищата всичко ти се слива. С всяка работа е така.

- Не може да съм аз - предпазливо отвърна Дортмундър.

- Слушай, Джон - подхвана Епик, но се спря, за да се направи на любезен. - Нали няма проблем да ти викам Джон?

- Принципно няма.

- Хубаво. Работата е там, Джон, че ако исках да дам някакви улики срещу теб, да речем, на бившите си колеги, вече отдавна да си сменил костюма си с раиран. Нали се сещаш?

- Не - отвърна Дортмундър.

- Според мен пък е ясно като бял ден - възрази Епик. - Едната ръка мие другата.

Дортмундър кимна. Опита се да посочи снимката с брадичка и каза:

- Тази ръка коя е?

- Това, което ти трябва, Джон, е...

- Негативът, предполагам.

Епик тъжно поклати глава.

- Съжалявам, Джон. Снимката е дигитална. Ще остане на компютъра во веки веков. Компютър, който няма да отнесеш никъде, дори и на твоя приятел прекупвача, Арни Олбрайт.

Дортмундър изненадано повдигна вежди.

- Май знаеш много.

- Плашиш ли ме, Джон? - Епик се намръщи.

- Не! - отвърна сепнато и почти смутено Дортмундър. - Исках да кажа - заекна той, - че знаеш толкова много, че чак се чудя как е възможно да знаеш толкова много, така де, за какво ти е да знаеш толкова много за мен. Това е. Не че знаеш прекалено много. Толкова много. Знаеш толкова много, ъъъ, господин Епик.

- Значи всичко е наред - успокои се Епик.

В този момент входната врата до сепарето се отвори и влязоха двама души и малко хладен въздух от улицата. Дортмундър стоеше с лице към вратата, докато Епик гледаше барплота, но дори и да разпозна някои от новодошлите, Дортмундър не го показа. Епик също не даде вид да е забелязал току-що влезлите клиенти.

Първият клиент бе мъж с глава като морков и невъзмутима нахакана походка. Приличаше на тип, който само търси с кого да се заяде. Другият, по-млад, изглеждаше едновременно припрян и предпазлив, сякаш е гладен като вълк, но не е съвсем сигурен какви точно звуци се чуват откъм кухнята.

Двамата забелязаха Епик едва след като входната врата хлопна зад гърба им. Видът му като че ли ги смути за част от секундата, но те продължиха да вървят спокойно и равномерно. Подминаха сепарето на Анди Келп, без да дадат признаци че го познават, а той им отвърна със същото, след което се насочиха към ъгъла на барплота и изчезнаха от поглед в посока "Правостоящи" и "Седящи" и телефонната кабина в дъното на помещението.

Дортмундър се надяваше, че Епик не е обърнал внимание на влизането и излизането на двойката. Опита се да се пребори с нервния си стомах и да продължи разговора с не толкова нервен тон:

- Искам да кажа, че въпросът ми е напълно сериозен. Знаеш толкова неща за мен, имаш снимката и тъй нататък. Накъде биеш?

- Ето каква е работата, Джон - отвърна Епик. - Един клиент ме нае, за да взема някои неща.

- Да вземеш някои неща.

- Точно така. Поогледах се значи, прелистих арестантските досиета, този правил това, онзи - онова. Още мога да се ровичкам из архивите, знаеш. Та в крайна сметка реших, че ти можеш да ми помогнеш да взема тези неща.

- Скъсах с миналото - осведоми го Дортмундър.

- Сдобрете се - предложи Епик. - Помири се с миналото. - Дръпна снимката, плъзна я обратно в сакото и побутна визитката към събеседника си. - Ела в офиса ми утре в десет сутринта, ще те срещна с клиента и той ще ти обясни за какво точно иде реч. Ако пък решиш да не дойдеш, може би някой ще дойде при теб.

- Хмм - отвърна Дортмундър.

Епик се изправи, кимна, усмихна се дружелюбно и добави:

- Предай много поздрави на приятеля ти Анди Келп. Утре сутрин обаче искам да видя само теб.

Бившето ченге се извърна и напусна заведението, а след него, на мястото на Дортмундър, остана една човешка развалина.

2.

По някое време Дортмундър успя да успокои дишането си и се извърна към сепарето на Келп, но той вече бе отишъл

в задната стая. Знаеше, че сега трябва да се присъедини към останалите там и вместо да говорят по обичайните въпроси - да дава цял куп обяснения. Не му харесваше особено.

Обърна се на другата страна, към улицата, и се замисли какво да прави, когато в заведението се вмъкна друг клиент, който нямаше как да остане незабелязан. Огромен. Истински исполин. Можеше да се оприличи на онази част от космическите ракети, която пада в океана, далеч от всичко живо. Представете си я с мека шапка. Тоалетът включваше още вълнено палто, изработено от доста метри плат, и черен пуловер с висока яка, от която, като планинско било, изникваше главата.

Гигантът спря на входа и сбръчи косматите си вежди към сепарето на Дортмундър.

- Видях те да говориш с ченге.

- Здрасти, Малкия. - Колкото и невероятно да звучи, чудовището се подвизаваше под това име. - Вече не е ченге. Пенсионирал се е преди седемнадесет месеца. Навъртял двайсетака, сдал снаряжението и решил да се пробва на частно.

- Няма частни ченгета, Дортмундър - заяви Малкия. - Ченгетата са част от системата. Системата не работи на частно. Ние сме частниците.

- Ето му визитката - защити се Дортмундър и подаде картончето.

Малкия взе картичката с огромната си лапа и прочете на глас:

- Под наем. Ха. Вярно, че има частни ченгета, но този не е такъв, нали?

- Не ми се вярва.

Малкия му върна картичката много внимателно и добави:

- Е, Дортмундър, винаги съм казвал, че си чешит.

- Не съм отишъл аз при него, Малкия - изтъкна Дортмундър. - Той дойде при мен.

- Но фактът си е факт - възрази Малкия. - Дошъл е при теб. Не при Анди, не при мен, а при теб.

- Такъв ми е късметът - отвърна горчиво Дортмундър.

- Ченге, което не е ченге - замисли се Малкия. - Наемаш го като кола. И какво, искаше просто да си побъбрите, така ли?

- Хич не е смешно, Малкия - каза Дортмундър.

- Бях в една лимузина отвън - обясни Малкия, който предпочиташе да се придвижва с огромни коли заради размера си - и те гледам тук. Викам си - може пък Дортмундър и куката да искат да са си само двамката. После влизат Стан и Хлапето, няма здравей-здрасти, нищо. Най-сетне ченгето излиза и се оказва, че просто минал да ти остави визитка и да каже, че се е хванал с бизнес, в случай че ти потрябва ченге под наем.

- Не е ченге, Малкия - повтори Дортмундър. - Махнал се е преди седемнадесет месеца.

- Тези работи не стават така бързо - продължи да разсъждава Малкия. - Мен ако питаш, са необходими около три поколения.

- Може и да си прав.

- За пореден път - отбеляза Малкия. - И какво, ще ми кажеш ли за ченгето, Дортмундър?

- Първо трябва малко да премисля нещата - отвърна Дортмундър. - Честно казано, в момента не ми е до мислене.

- Добре, значи друг път - каза Малкия.

- Да, знам - съгласи се Дортмундър с въздишка. - Знам, че ще има и друг път.

Малкия се огледа.

- Май всички са отзад, а?

- Да, влязоха в стаичката.

- Може би и ние трябва да направим така - продължи Малкия. - Дай да видим какво е намислил Стан. На шофьорите не им идват често идеи - допълни той и изгледа Дортмундър отвисоко. - Идваш ли?

Дортмундър въздъхна за втори път днес и поклати глава.

- Май ще пропусна, Малкия. Този тип ми развали настроението, нали се сещаш?

- Не съвсем.

- Мисля си - обясни Дортмундър, - че трябва да си ида вкъщи. Просто да се прибера.

- Ще ми липсваш - каза Малкия.

3.

- Е, Джон, какво мислиш да правиш? - попита Мей на закуска.

Дортмундър прекара нощта зле и на за-

куска разказа на вярната си спътница Мей всичко за срещата с Джони Епик, под наем. Масата бе отрупана с обичайните неща - корнфлейкс, мляко и захар. Тя го изслуша с широко отворени очи, без да обръща внимание на половинката грейпфрут и черното кафе пред себе си. Сега искаше да знае какво смята да прави.

- Струва ми се, че нямам особено голям избор, Мей.

- Нали каза, че вече не бил ченге?

- Да, но все още поддържа връзките си там - обясни Дортмундър. - Само да щракне с пръст и онези ще скочат.

- Значи трябва да идеш.

- Даже нямам идея как се стига дотам - замрънка Дортмундър. - Сещаш ли се къде е Трета улица? Какво да хвана, ферибот ли?

- Сигурно има автобуси - отвърна Мей. - Може би през Четиринадесета. Мога да ти дам картата си за градския транспорт.

- И пак ще трамбовам сто часа - продължи да мрънка Дортмундър. - Докато се завлека от Четиринадесета до Трета.

- Все пак надали си струва да откраднеш кола за това, нали?

- Така е, права си.

- Особено пък ако си тръгнал на среща с ченге.

- Пенсионирал се е преди седемнадесет месеца.

- Да бе, да - отвърна Мей.

Автобусът не се оказа толкова лош вариант, особено пък след като Дортмундър и шофьорът измислиха как да пъхнат магнитната карта за градската мрежа на Мей в тесния процеп на четеца. Возилото бе тип "хармоника" и Дортмундър успя да си намери място в задната част до прозореца. Настани се, автобусът изпъшка, отдели се от тротоара, а Дортмундър се зазяпа през прозореца към новия свят, открил се пред погледа му.

За пръв път отиваше толкова на изток по Четиринадесета. Ню Йорк не е разделен на квартали като повечето градове. Съставните му части могат да се определят като отделени едно от друго села, някои от които се намират на различни континенти, други живеят в различни епохи, а повечето са във война помежду си. Английският не е основен език в много от тях, но слава Богу латиницата все още някак си удържа първенството.

Дортмундър продължаваше да зяпа през прозореца и да се опитва да влезе в крак със селото, през което се движеше автобусът. Никога не бе ходил в България всъщност, никой не го бе канил там, но му се струваше, че малък планински град в тази страна трябва да изглежда точно по същия начин. Ако въобще в България има планини.

След известно време забеляза, че пейзажът вече не подскача весело край прозореца, а се е кротнал и не мърда. Дортмундър се огледа и откри, че останалите седалки в автобуса са празни, а шофьорът се е извърнал на седалката си далеч напред и му крещи. Дортмундър се опита да се съсредоточи и разшифрова крясъците.

- Последна спирка!

- Да, да, добре.

Махна за сбогом и слезе. Разходката по Трета улица оправда всичките му опасения, че ще е продължителна, но това не бе всичко. Дортмундър си отдели един час за нея, тъй като нямаше представа какви са разстоянията по тия краища, но подрани за крайната си цел с петнадесет минути. Помота се известно време, за да не се появи прекалено рано на срещата.

Е, допълнителната разходка поне го ориентира къде се намира. Сградата, в която щеше да влезе, бе ъглова шестетажна тухлена постройка със занемарен вид. На приземния етаж се намираше гише за осребряване на чекове с надписи поне на сто различни езика. Прозорците на гишето бяха запречени от решетки, каквито сигурно монтират по клетките на горилите в зоопарка.

Входът откъм Трета улица представляваше зелена метална врата с вертикално разположени бутони за звънците. Някои от имената по малките хартиени етикети бяха на хора, други - на фирми. Всеки етаж имаше два апартамента или офиса, обозначени с "Л" и "Д". До лаконичното "Епик" се мъдреше означението 3Д.

Дортмундър отстъпи назад и огледа прозорците, зад които трябваше да се помещава ЗД. Бяха покрити с венециански щори, обърнати така, че да гледат към небето, а не към улицата. Добре, значи петнадесет минути. Тръгна да се поразходи.

Извъртя две обиколки на сградата за десет минути в размишления как ли е "квартална бакалия" на монголски, но му писна и натисна звънеца до табелката "Епик" пет минути по-рано. Вратата почти мигновено издаде онова бръмчене, с което те пускат. Дортмундър я бутна и се озова в схлупено фоайе. Пред него се изпречиха стръмни стълби, а вдясно от тях миниатюрна кабинка на асансьор. Той избра асансьора и три етажа по-нагоре се озова в компанията на стълбите и две врати от опушено дърво, обозначени съответно ЗЛ и 3Д и украсени с месингови табелки.

Нов бутон. Натисна го и вратата тутакси отвърна с познатото бръмчене. Дортмундър скоро откри, че вратата се отваря навън, а не навътре, но бръмченето не бързаше и търпеливо го изчака да се сети как да влезе.

Апартаментът се оказа по-голям от очакваното. Отвън сградата изглеждаше така, сякаш е съставена от десетки малки стаички, за които най-доброто определение е "лабиринт". Но не. Доста от вътрешните стени ги нямаше, подът бе застлан с тъмночервен килим, който обединяваше помещението, а пространството се разпределяше не от стени, а от мебели.

Дортмундър затвори вратата и се озова до малко дървено бюро, завъртяно странично, така че обитателят му да е в състояние да наблюдава едновременно вратата и офиса. Епик стоеше до бюрото, надянал дружелюбната си усмивка. Освен нея тази сутрин носеше поло в тон с килима, сив панталон с ластик на кръста вместо колан и обувки за голф в два цвята.

- Цепиш секундата, Джон - посрещна го Епик и протегна чепатата си длан. - Дай да ти стисна ръката, защото ставаме колеги.

Дортмундър повдигна рамене и протегна ръка.

- Добре - каза в опит да сведе колегиалните отношения до минимум.

- Да те представя - продължи Епик и се извърна, без да изпуска ръката на Дортмундър, което си бе доста неприятно - на шефа.

Дортмундър отвори уста да каже, че за пръв път чува да има шеф, но си замълча благоразумно и огледа останалата част от помещението. Покрай дясната стена, под прозореца с венециански щори, които показваха ивици бледо есенно небе, имаше заседателна маса от бледо орехово дърво със заоблени краища и осем стола със синя тапицерия. Лявата стена бе сляпа, заради съседната сграда, и пространството до нея представляваше кът за разговори, оформен от две канапета с тъмносиня тапицерия, обградили ниска квадратна масичка със стъклен плот. Два стола, облегнати на стената, стояха в готовност за по-многобройна аудитория. В дъното, зад къта за разговори, имаше кухненско пространство със семпла маса и шест стола. Оформлението на помещението се допълваше от пътечка за бягане и още няколко фитнес уреда, разположени отвъд заседателната маса. Подобна подредба съвсем не му се стори в стила на бивше ченге. Особено пък на бивше ченге с име Епик.

- Оттук, Джон. - Епик го поведе в орбита около бюрото си и се насочи към предния ляв ъгъл на помещението. Поеха към инвалидна количка, която бе така оборудвана с всякакви джаджи, че повече приличаше на космически кораб. Стоеше до ниската масичка, срещу сините канапета.

В количката бе настанен някой или нещо обуто с тежки черни обувки, черен панталон, наметнато с шал с индиански мотиви и с алена барета на главата. Изглеждаше голямо и меко, едва наместено в инвалидната количка. Погледът му се рееше право напред, без да обръща внимание на Епик, който водеше Дортмундър за ръка.

- Господин Хемлоу - каза Епик с глас, от който се бе изпарила цялата полицейска самоувереност. - Господин Хемлоу, специалистът е тук.

- Кажи му да седне. Ето там.

Гласът прозвуча като съскане на велосипедна гума, която изпуска съвсем лекичко. В първия миг Дортмундър си помисли, че господин Хемлоу сочи канапето от лявата си страна с пилешки крак, но това всъщност му бе ръката.

Като стана въпрос за ръце, Епик най-сетне пусна неговата и му махна да седне на канапето, а самият той мина зад инвалидната количка на господин Хемлоу и зае голямата част от отсрещното канапе, кръстосал крак връз крак. Опитваше се да демонстрира колко непринудено се чувства, но не му се удаде.

Дортмундър послушно зае място вляво от господин Хемлоу, наведе се напред, отпусна ръце на коленете си, погледна господин Хемлоу право в очите и попита направо:

- Как я караш?

- И по-добре съм бил - изъска велосипедната гума.

Дортмундър не се усъмни и за миг в правотата на думите му. Погледнат отблизо, господин Хемлоу имаше поне седем-осем различни проблема. Малка пластмасова тръбичка, закрепена зад ушите му, влизаше в ноздрите и го снабдяваше с кислород. Лицето и вратът и очевидно всичко друго освен пилешките ръце изглеждаха подпухнали и подути, сякаш човекът бе напомпан в опит да се разреши проблемът със спуканата велосипедна гума. Господин Хемлоу имаше малки зли очички с воднистосини ириси, които в комбинация с алената барета му придаваха вид на ястреб в убийствено настроение. Малкото извадена на показ плът бе с морав цвят, сякаш някой е забравил бледия господин Хемлоу цял ден без чадър на плажа. Седеше в отвратителна поза - с изпъчени гърди и подпряна върху тях двойна брадичка. Що се отнася до тялото - то наподобяваше медицинска топка. Дясното му коляно подскачаше непрестанно, сякаш в някой, вероятно последния минал живот е принадлежало на барабанист в рок банда.

Дортмундър все още изучаваше всяка от тези нелицеприятни подробности, а воднистите очи на господин Хемлоу му отвръщаха със същото, когато внезапно гласът на домакина го сепна:

- Какво знаеш за Първата световна война?

Дортмундър се замисли, после предположи:

- Спечелили сме я.

- Кой е изгубил?

- Другите. Не знам. Не съм бил там.

- Аз също - заяви господин Хемлоу и от гърлото му излезе нещо, което бе или смях, или предсмъртно хъркане, но по-скоро смях, тъй като той продължи да диша и да говори: - Баща ми обаче е бил. Участвал е във войната. Разказа ми всичко.

- Звучи интересно.

- Истинско просветление. Баща ми е продължил да се бие цели две години след края на войната. Какво ще кажеш за това?

- Изглежда, е бил доста боен тип.

- Не, просто е изпълнявал заповеди. И знаеш ли срещу кого се е бил?

- След като е свършила войната ли? - Дортмундър поклати глава и заключи: - Май не е много редно да се биеш.

- През 1917 - продължи господин Хемлоу - Съединените щати влизат във войната. В Европа тя вече се води от три години. През същата година избухва руската революция. Комунистите изхвърлили царя.

- Доста неща са станали значи - отбеляза Дортмундър.

- Британците - каза господин Хемлоу и се изплю, въпреки че от устата му не излезе нищо. - Британците - повтори той - складирали огромно количество муниции в Мурманск. Това е едно отдалечено руско пристанище в Баренцово море, зад полярния кръг.

- Сигурно е голям студ - предположи Дортмундър.

- Това няма значение - отряза го господин Хемлоу. - Работата е там, че след руската революция се наложило да държат Червената армия настрани от мунициите. Ето защо - забележи, че там не се е водила война и въобще всичко е било извън всякакви правила - баща ми и още няколкостотин американски войници и моряци били изпратени, за да помогнат на британците и да не позволят на проклетата Червена армия да пипне оръжието. Останали цели две години след като войната уж свършила. Изгубили триста души. Най-сетне, в края на 1920, американците се прибрали у дома. Те са единствената наша армия, която някога се е сражавала с руснаците на руска земя.

- За пръв път го чувам - каза Дортмундър.

- Малцина го знаят.

- Аз също го научих от господин Хемлоу - намеси се Епик, - а пък си мислех, че познавам историята.

- Американските войници - продължи господин Хемлоу с доволен, едва ли не горделив тон - са със сръчни ръце. Винаги е било така. На доста места в Америка изникват крадени вещи.

- Военна плячка - обясни Епик.

- Да, така му викат - съгласи се господин Хемлоу. - Значи към края на мисията един взвод американски войници, девет момчета, включително баща ми, и сержантът им Алфред Х. Нортууд, се натъкнали на нещо доста интересно в един пристанищен склад в Мурманск. Намерили шах, подарък за царя от не знам кого си, който бил докаран с кораб в пристанището точно когато избухнала болшевишката революция. Момчетата за пръв път в живота си виждали толкова скъпо нещо.

- Шах - повтори Дортмундър.

- Фигурите били изработени от злато и инкрустирани със скъпоценни камъни. Сам човек не можел да го вдигне.

- А-ха - обади се Дортмундър, - такъв шах значи.

- Точно. Струвал милиони. В целия хаос на войната и революцията никой дори не подозирал за съществуването му и той си стоял опакован в дървен сандък.

- Звучи добре - каза Дортмундър.

- Повечето момчета в онзи взвод - обясни господин Хемлоу - били от Охайо и Мисури и се разбрали. Уговорили се, че ще пренесат шаха в Щатите и с парите ще осъществят мечтата си да направят верига радиостанции из Средния запад. Ако го бяха направили, са щели да умрат богати.

- А-ха - вметна Дортмундър, замислен над думичката "ако".

- Сержант Нортууд - продължи господин Хемлоу - взел дъската от абанос и слонова кост. Едно от момчетата прибрало кутийката за фигурите, изработена от тиково дърво. Всеки от останалите осем, включително баща ми, се натоварил с по четири фигури, защото знаели, че няма да успеят да пренесат повече.

- Звучи добре - съгласи се Дортмундър.

- Прибрали се в Щатите - обясни господин Хемлоу, - уволнили се от армията и се срещнали с бившия сержант Нортууд в Чикаго. Всеки му дал своята част от плячката с уговорката, че той ще набави необходимите пари.

- А-ха - задоволи се да каже Дортмундър.

- Никога повече не видели Нортууд, нито пък шаха.

- Да ти кажа - обади се Дортмундър, - помислих си го от самото начало.

- Доста време го търсили - продължи господин Хемлоу. - През годините броят им намалявал. Накрая останали само баща ми и трима от приятелите му. Разбира се, всички разказали на синовете си историята и когато пораснахме, аз и още шест момчета отделяхме колкото можем от времето си в търсене на Нортууд и шаха. Така и не открихме нищо. - Господин Хемлоу вдигна рамене или пък просто потръпна. - На поколението след нас вече не му пука. Стара работа. Двама от синовете от моето поколение все още са живи, но никой не е в състояние да продължи издирването.

- Този сержант Нортууд сигурно също вече не е между живите - отбеляза деликатно Дортмундър.

- Но шахът съществува - каза господин Хемлоу. - Момчетата се канели да кръстят компанията си "Радиостанции Цар". Един от тях дори нарисувал доста сполучлив фирмен знак.

- А-ха - обади се Дортмундър с надеждата, че господин Хемлоу няма да му показва фирмения знак.

Слава богу, оказа се прав. Вместо това господин Хемлоу наклони глава, воднистите му очи се вледениха и той каза:

- Аз съм богат. Не става въпрос за пари. Някой е ограбил мечтите на онези войничета.

- Да, съгласен съм - отвърна Дортмундър.

- Съвсем неочаквано - продължи господин Хемлоу, - изглежда, имам възможност да се разплатя за тази злина, ако поживея още известно време.

- Знаеш къде е шахът ли? - предположи Дортмундър.

- Вероятно. - Господин Хемлоу се отпусна в инвалидната си количка и скръсти пилешките си ръце върху шкембето. - Нека сега обаче поговорим за теб. Как ти беше името?

4.

- Дидъмс - отвърна Дортмундър и примигна болезнено, защото мразеше този псевдоним, а той изникваше в

ума му в най-неподходящите моменти като синдром на Турет*.

Господин Хемлоу го изгледа втренчено.

- Дидъмс?

- Уелско е.

- О-о.

- Джон използва доста широк набор от имена - включи се услужливо Епик. - Такава му е професията.

Възможно ли е кратуна, монтирана върху медицинска топка, да изглежда сърдита? Да.

- Разбирам - произнесе се господин Хемлоу. - Значи засега установихме, че името на този господин не е Дидъмс.

- Вероятно Дидъмс дори не е уелско име.

- Всъщност се казвам Джон - обясни Дортмундър.

Епик се усмихна и кимна.

- Вярно е. Нещо подобно на моето име. Никога ли не си бил Джони?

- Не - отвърна Дортмундър.

- Там ти е грешката - увери го Епик. - Нали ми видя визитката? Мислиш ли, че някой ще се впечатли, ако на нея пише "Джон Епик"?

*Неврологично заболяване, при което пациентът страда от множество двигателни и речеви тикове, които се появяват в детството и периодично се променят. В миналото синдромът е бил свързван предимно с неволните ругатни и неуместните коментари, които страдащите от него произнасят натрапчиво. - Б. пр.

- Разбирам - съгласи се Дортмундър.

- Естествено, че разбираш. Джони Епик. Струва си да познаваш такъв човек. Джони Китарата*.

- А-ха.

- Джони Куул. Джони Холидей. Джони Трабъл.

- Джони Белинда** - обади се изненадващо господин Хемлоу.

На Епик не му се щеше да възразява на работодателя си, но и Джони Белинда не му хареса.

- Това е частен случай, сър - отбеляза той и бързо се извърна към Дортмундър, за да продължи с изреждането: - Джони Роко. Джони Тримейн. Джони Рино.

- Джони Мнемоник*** - предложи господин Хемлоу, който не даваше вид на киноман. По-скоро филмите идваха да видят него, отколкото той - тях.

- Сър, според мен този не е на нивото на останалите - позволи си да възрази Епик.

Дортмундър, който не ходеше на кино, освен ако вярната му спътница Мей не го заведе, все пак имаше нещо в главата и в този момент то му подсказа, че знае име на филм, който е достоен да попадне сред гореизброените:

- "Джони грабна пушката"****.

Домакините му не харесаха предложението.

- Джон, тук по-скоро имаме предвид Джони Юма, Джони Миднайт, Джони Джупитър, Джони Ринго.

* Тук и по-долу става дума за герои от едноименни филми, най-вече уестърни и гангстерски. - Б. пр.

** "Джони Белинда" - американски филм от 1948, за главната роля в който актрисата Джейн Уилман, по това време омъжена за Роналд Рейгън, печели Оскар. Режисьор Жан Негулеско. - Б. пр.

*** "Джони Мнемоник" - американски филм от 1995 на режисьора Робърт Лонго с Киану Рийвс в главната роля. Действието се развива в бъдещето, където хората са способни да пренасят информация с помощта на мозъчни импланти. - Б. пр.

**** Американски пацифистки филм от 1971, в който останалият без крайници, слух, обоняние и зрение след Първата световна война главен герой все пак успява да обясни на лекарите, че иска или да го убият, или да го изложат на показ, за да демонстрира ужасите на войната. - Б. пр.

- И Джони Апълсийд* - добави господин Хемлоу.

- Това-а-а - излиза леко встрани, господин Хемлоу.

- Джони Кеш**? - предложи Дортмундър.

- Джони Уокър - обяви господин Хемлоу.

- Черно или червено? - обърна се към него Дортмундър.

- О-о, черно, разбира се - възкликна господин Хемлоу. - Определено черно. Но въпросът не е там. - Той премести телесата си някъде в посока на Епик и каза: - Въпросът е, че ти гарантираш за този човек.

- Абсолютно - отвърна Епик. - Прерових цялата картотека на нюйоркската полиция, за да издиря подходящ за нас човек измежду хората, които не броят дните си зад решетките. Джон със сигурност е най-доброто на пазара. Още щом отвори очи сутрин се заема с кражби и не спира, докато не се унесе в сън вечерта. През главата му не е минавала и следа от почтена мисъл. Ако мозъкът му бе изкривен още съвсем мъничко, сигурно щеше да става за тирбушон. В началото на кариерата си е прекарал известно време зад решетките, но опитът го е научил как да се пази. Гарантирам, че не може да му се има никакво доверие, и в същото време е най-завършеният нехранимайко в Ню Йорк.

- Е - каза Дортмундър, - това може би е малко преувеличено.

Епик не му обърна внимание и продължи да говори на господин Хемлоу:

- Вие ми имате доверие, а аз имам доверие на Джон. Нещо повече - вие знаете къде да ме откриете, а аз знам къде да намеря Джон. Той ще ни забие нож в гърба в мига, в който...

- Хей!

* Американски филм на "Уолт Дисни" от 1948, в който главният герой, фермер, вижда как съседите му отиват да покоряват Дивия запад и му се иска и той да направи същото. - Б. пр.

** Джони Кеш (1932-2003) - американски кънтри и рок музикант, носител на няколко награди "Грами". - Б. пр.

- ... реши, че може да го направи безнаказано. От друга страна обаче знае, че няма да му се размине, така че всички тук си имаме безгранично доверие.

- Чудесно - възкликна господин Хемлоу и наклони глава към Дортмундър в дисонанс с подскачащото си коляно, което очевидно само го разсейваше. - Видяното дотук ми харесва - отсъди той. - Изглежда, Джони е направил добър избор. Държиш се разумно и вярваш на собствената си преценка. Не си избухлив, но браниш територията си.

Дортмундър не помнеше някога да е съсредоточавал толкова внимание върху себе си. Не му се беше случвало дори и в съда. Започна да се огъва под напрежението. Да се поти. Цялата тая работа не му харесваше. Опита се да съкрати интервюто и каза:

- Значи искаш аз и още някой да вземем шаха и да го донесем, за да можеш...

- Още някой ли? - прекъсна го господин Хемлоу.

- Нали каза, че бил прекалено тежък за сам човек?

- А, да - съгласи се господин Хемлоу и пак се опита да кимне. - Баща ми наистина каза така навремето и се впечатлих. Не съм се замислял над практическата страна на въпроса, но изглежда, си прав. А не можеш ли да го донесеш на няколко курса?

- Когато влизаш някъде с взлом - обясни Дортмундър и най-сетне се почувства в собствени води, - не е хубаво да правиш повече от един курс.

- Да, разбира се, имаш право - съгласи се господин Хемлоу и се обърна към Епик. - За колко време мислиш, че ще успееш да откриеш още един такъв?

- О, според мен Джон ще ни помогне. - И се ухили на Дортмундър. - Може би приятелят ти Анди ще свърши работа?

- Ами - отвърна Дортмундър - вероятно ще му се наложи да прегледа ангажиментите си за свободна дата, но ще поговоря с него. В такъв случай - продължи той към господин Хемлоу, - струва ми се, че остават само още два въпроса.

- Така ли? - Господин Хемлоу наклони топчестата си глава. - И какви са тези въпроси?

- Първият е къде се намира шахът?

- Да, разбира се - отвърна леко нетърпеливо господин Хемлоу. - А вторият?

- Ами, може и да не изглеждам такъв човек - осведоми го Дортмундър, - но имам семеен герб.

- Така ли?

- Да. И на този герб е изписан девиз.

- Нямам търпение да го науча.

- Quid lucrum istic mihi est.

Господин Хемлоу присви очи и свирепият ястреб в него закръжи зловещо над стаята.

- Опасявам се, че латинският ми не е чак толкова добър.

- Каква ми е на мен далаверата - преведе услужливо Дортмундър.

5.

Господин Хемлоу се разтресе от смях или поне се опита. Откъм главата му се разнесоха различни звуци, които,

с помощта на усилвател, можеха и да минат за смях. Най-сетне каза:

- Предполагам, че далаверата ти може и да е милиони, при положение че успееш да се измъкнеш от нашия Джони. В противен случай получаваш скромна сума и то само ако си свършиш работата като добро момче.

- В добавка ще продължиш да си свободен като птичка - поясни Епик.

По всичко личеше, че тези двамата са просто евтини мошеници. Дортмундър и преди бе срещал хора с добри идеи, които имаха нужда от помощта, познанията и опита му, но не искаха да си платят за това. Или пък не искаха да платят достатъчно.

От друга страна, ако заявеше, че не е склонен да играе в отбора им, онази снимка с крадения компютър бе в състояние да се спусне по петите му и да го захапе за задника. Следователно засега щеше да последва съвета на господин Хемлоу да се държи като добро момче. Тези мисли го накараха да каже:

- При положение че не знам къде е стоката, нито пък как я пазят, нито каквото и да е друго за нея, нямам представа в какво ще се забъркам или какви разноски ще се наложи да направя, или пък дали не ми трябват повече хора или каквото и да е друго. Искам да кажа, че засега съм с вас, но Джони Епик твърди, че съм специалистът, който ви трябва, и в ролята си на специалист мога да реша, че работата е невъзможна или пък че крие прекалено голям риск за мен. В такъв случай ще ви го кажа и ще очаквам да ми се доверите.

Епик явно реши, че тази клауза от договора е прекалено неясно формулирана, и се намръщи, но господин Хемлоу каза:

- Струва ми се справедливо. Според мен задачата е достойна за уменията ти, но не представлява чак такъв риск, че да те накара да се откажеш от доходното начинание.

- Значи се разбрахме - потвърди Дортмундър. - Къде е стоката?

- Опасявам се, че ще се наложи друг да ти каже къде е - осведоми го господин Хемлоу.

На Дортмундър това последното въобще не му хареса.

- Искаш да кажеш, че са замесени и други ли? Останах с впечатление, че всички останали са мъртви или прекалено стари, или не им пука.

- С изключение на внучката ми - призна господин Хемлоу.

- Сега пък и внучка - изсумтя Дортмундър.

- Вярно е - съгласи си господин Хемлоу, - че поколението след моето не прояви никакъв интерес към откраднатия шах или към съсипаните мечти на дядовците си. Както казах, това им се стори стара работа. Фиона обаче, дъщерята на третия ми син Флойд, прояви изключителен интерес към историята с шаха, точно защото е история, а историята е нейната страст.

Дортмундър, чийто интерес към историята обикновено преминаваше с края на деня, не измисли нищо умно и се постара просто да внимава в разговора.

Това явно бе достатъчно, защото господин Хемлоу продължи почти веднага:

- Фиона, внучката ми, е адвокат и се занимава главно с недвижими имоти за една кантора в центъра. Както казах, прояви интерес към историята с откраднатия шах. Сама ме помоли да разкажа всичко, което си спомням от баща ми. Проведе самостоятелно разследване и откри шаха, или поне така смята.

- Смята - повтори Дортмундър.

- Е, разбира се, не го е виждала с очите си - каза господин Хемлоу. - Никой от нас няма да го види, докато не го донесеш.

- Внучката - включи се господин Епик - се задоволи с това да разреши загадката. За нея случаят приключи. Господин Хемлоу є обясни за изгубените мечти на дядо и така нататък.

- В крайна сметка - продължи господин Хемлоу - тя се съгласи да си върнем шаха в името на добруването на семейството и на справедливостта.

- Разбрах - каза Дортмундър.

- Но тя има условия - предупреди го господин Хемлоу.

"В какво се забърках?", помисли си Дортмундър, уплашен, че скоро ще открие отговора.

- Условия - повтори той.

- Без насилие - обясни господин Хемлоу.

- Аз също съм привърженик на ненасилието - увери го Дортмундър. - Пацифист съм по душа.

- Една от причините да те избера, Джон - включи се отново Епик, - е, че не си падаш много по битките.

- И по разрушенията - добави господин Хемлоу.

- По разрушенията? - повтори Дортмундър. - Е, понякога се налага да строшиш прозорец или да насилиш врата, но това не е насилие.

Господин Хемлоу явно се съгласи и каза:

- Сигурен съм, че Фиона няма да има нищо против. Ако искаш, можеш да го обсъдиш с нея.

- Значи ще се видя с тази Фиона - установи Дортмундър и се огледа. - А защо не е тук сега?

- Господин Хемлоу искаше да те провери - обясни Епик. - Да се увери лично, че съм направил правилен избор, преди да те изпрати на среща с внучката си.

- Така ли? - възкликна Дортмундър и се обърна към господин Хемлоу. - Е, как се представям? Какво установи проверката?

- Фактът, че споменах името на внучката си - каза господин Хемлоу, - означава, че съм съгласен с преценката на Джони.

- Приятно ми е да го чуя.

- Ще є звъннеш ли, Джони? - попита господин Хемлоу.

- Разбира се. - Епик се изправи и се обърна към Дортмундър. - Можеш ли да се видиш с нея днес следобед, ако е свободна?

- Разбира се. В момента обмислям няколко възможности за работа.

- Може би вече си си намерил работа - ухили се Епик и добави: - Искаш ли да си запишеш адреса?

- Да - каза Дортмундър, - но нямам с какво.

- Не се притеснявай, аз ще ти го запиша.

Епик отиде до бюрото и седна. Порови във визитника си и после набра някакъв номер. Докато чакаше, започна да пише нещо на гърба на една от визитките, спря за момент и набра още четири цифри. След като приключи с писането, каза:

- Фиона Хемлоу, моля. Джони Епик. - Последва нова пауза и после той отново заговори: - Здравей, Фиона. Джони Епик се обажда. Добре съм. Тук съм с дядо ти и човека, който ще ни помогне за вашия семеен проблем. Знам, че искаш да говориш него. Ами, този следобед, ако имаш малко свободно време. - Епик покри слушалката с ръка и се обърна към Дортмундър. - Проверява си графика.

- За днес следобед?

Епик вдигна пръст, изслуша гласа отсреща и каза:

- Да, трябва да е достатъчно. Чакай да видя дали може. - Отново закри слушалката с длан и се обърна към Дортмундър. - Може да те види днес следобед между четири и петнадесет и пет без петнадесет.

- Става - съгласи се Дортмундър. - Точно тогава имам свободен прозорец.

В интерес на истината, животът му съвсем не бе така добре организиран, но той знаеше, че има хора, които се движат по график.

Епик махна ръка от слушалката и каза:

- Ще дойде. Той е... изчакай малко. - Отново запуши слушалката и се обърна към Дортмундър. - Наистина ли настояваш да се представяш за Дидъмс?

- Не, разкарай го това име - отвърна Дортмундър. - Единственият, с който не исках да се запознавам, си ти, но вече е прекалено късно.

- Чудесно. Фиона, той се казва Джон Дортмундър и ще дойде да се видите в четири и петнадесет. Обади ми се, като приключите, става ли? Благодаря, Фиона.

Епик затвори, изправи се и отнесе на Дортмундър визитката, върху която бе написал следното:

Фиона Хемлоу

"Си енд Ай Интернешънъл Банк Билдинг"

Пето авеню № 613

"Файнбърг, Клайнбърг, Райнбърг, Стайнбърг,

Уайнбърг и Клач"

27

- Двадесет и седем - каза Дортмундър.

- Наели са целия етаж. Имат поне сто адвокати.

- Всички ужасно се гордеем с Фиона - включи се господин Хемлоу. - Успя да постъпи в много престижна адвокатска кантора.

Дортмундър на няколко пъти през живота си бе имал работа с адвокати, но не можеше да окачестви никой от тях като "престижен".

- Нямам търпение да се видим - каза той.

6.

По време на закуска с майка си, която караше такси и се канеше да започне поредния ден в служба на неблагодар-

ни клиенти, Стан Мърч си даде сметка за две неща. Първо, осъзна, че не е просто раздразнен от онова, което се бе случило, или по-скоро, не се бе случило предната вечер, а направо си е бесен. Нещо повече, че бесът му нараства с всяка минута. Второ, че човекът, виновен за всичко, е Джон Дортмундър.

В първия миг майка му не разбра за какво точно става въпрос и каза:

- Но той дори не е бил с вас.

- Точно там е работата.

Наложи се около седем пъти да є обясни случая, докато майка му най-сетне прозре какво се опитва да є каже, а то си бе чисто и просто като ченге след баня. Предната вечер в "Оу Джей" се бяха стекли групичка хора, които от време на време си организираха сбирки. На тях се дискутираха разнообразни доходоносни начинания или работи и бе необходим поне един разговор, на който участниците да обсъдят дали предложената идея може да се превърне в реална операция и дали всички са склонни да участват, или не. Всеки от тях бе специалист в нещо - Малкия Бълчър например си го биваше да вдига обемисти и тежки предмети, докато самият той, Стан Мърч, караше колите. Специалноста на Джон Дортмундър бе да начертае плана.

Стан Мърч рядко успяваше да спомогне начинанията с оригинална идея, но точно снощи имаше такава, и то добра. Ако Джон Дортмундър се бе появил, със сигурност щеше да схване за какво иде реч и да започне да мисли как да превърне идеята в реалност. Досега вече да са се захванали с изпълнението. Вместо това обаче, вместо да дойде на срещата, Дортмундър киснеше в бара с някакво ченге.

Всички останали обаче искаха да чуят идеята. Ето защо Стан им я каза, но те я оплюха. Дортмундър го нямаше да им обясни как точно идеята ще се превърне в реалност, как точно ще стане работата - и планът му се сгромоляса с гръм и трясък. Значи Дортмундър беше виновен.

След като майка му се качи на таксито и замина на работа, Стан повися още известно време и най-сетне реши, че трябва да звънне на Джон и да го пита дали пък не иска да се видят сега, само двамата, а после могат да извикат и останалите. Ето защо звънна на Джон, но отсреща му вдигна Мей и каза:

- Изпусна го за минута. И мен ме хващаш на вратата. Тъкмо тръгвам за работа.

- Знаеш ли къде е?

- Имаше среща в десет сутринта...

- С ченгето ли?

- А, значи и на теб е казал?

- Все още не. Знаеш ли къде е срещата?

- В долния край на източната част. Беше някакъв смешен адрес. Джон никога не е ходил натам и се канеше да хване автобус.

- Помниш ли улицата?

- Написа го на няколко места, защото се притесняваше, че ще го забрави. Ще се опитам да го намеря, Стан, но нямам много време. Не искам да закъснявам за работа. И без това касиерките сме малко. Изчакай така.

Стан изчака и след около три минути Мей отново хвана слушалката и каза:

- Източна трета улица номер 598. Ченгето се казва Епик. Джон спомена, че бил пенсионер.

- И защо тогава иска да се вижда с него?

- Ще трябва да питаш Джон.

- Така и мисля да направя.

Ако ти трябва кола за няколко часа, след като си излязъл от метрото на Канарси, няма по-добро място да я вземеш от подземните паркинги на големите офис сгради в Манхатън. Там има специално определени места за служители, така че избраната кола няма да бъде потърсена преди пет следобед, а дотогава ти вече ще си я върнал. Освен това служителите в тези офиси изкарват доста добри пари и карат хубави коли. Просто трябва да откриеш някой, който си оставя билетчето за паркинга в колата, а доста хора го правят.

Стан си избра новичко ауди, тъмнозелено, само на седемнадесет хиляди мили. Подкара го из квартала около Източна трета улица, където рядко се мяркат толкова хубави коли. От друга страна, това все пак си бе Ню Йорк, така че хората по улиците не се учудваха особено на вида є.

Мей беше казала, че срещата е в десет, а Стан пристигна в десет и петнадесет, така че Дортмундър сигурно още се срещаше. Къде ли се беше заврял? В помещението за осребряване на чекове? Надали. По-скоро някъде по горните етажи. Стан остави двигателя да работи и аварийните да мигат, да не би някой да реши, че изоставя красавицата ей така. Паркира я до един пожарен кран и изтича до вратата да огледа имената по звънците. Откри табелката с името "Епик" почти веднага.

Срещата на Джон с ченгето продължи доста време. Стан изчака в колата до пожарния кран, вече със загасен двигател, но с пуснати аварийни. Когато Джон най-сетне излезе от сградата и закрачи нанякъде, часовникът на тузарското табло показваше десет и петдесет и две. Стан натисна клаксона, но Джон не му обърна никакво внимание, така че се наложи да запали колата, да свали прозореца, да подкара към ъгъла и да викне:

- Хей!

Никакъв ефект. Джон продължи да драпа напред с наведена глава. Ръцете и краката му се движеха така, сякаш механизмът е леко ръждясал, но ръждата очевидно бе нанесла най-сериозни поражения на слуховия апарат.

- Хей! - извика отново Стан и пак натисна клаксона, но със същия успех - нулев.

- Мамка му, Джон!!!

Сега вече спря. Изглеждаше напрегнат. Погледна към небето. Погледна към сградата до себе си. Погледна назад по тротоара, откъдето идваше.

Що за глупост? Чуваш клаксон и не поглеждаш към улицата? Стан натисна клаксона и не го пусна, докато Джон не се извърна към него. Изгледа го и после каза, все едно че до него има някой:

- Този го познавам!

Стан най-сетне привлече вниманието на Джон, отлепи длан от клаксона и му подвикна:

- Идвай тук. Качвай се.

Джон заобиколи колата, седна до него и каза:

- Какво правиш тук? Да не би някой от маршрутите ти да минава през квартала?

- Исках да говоря с теб - отвърна Стан и подкара. - Къде си тръгнал?

- Искаш да... Да не би... Как ме намери?

- Звъннах у вас и говорих с Мей. Къде си тръгнал?

- Ами. Ох, имам среща днес следобед в центъра.

- Гледай ти, изведнъж тръгна по срещи.

- Не е по мое желание - каза Джон.

Стан реши, че рано или късно ще разбере какво точно става. Междувременно трябваше да се съсредоточи върху собствените си дела.

- Добре - заяви Стан. - Какво ще кажеш да те метна дотам, да оставя колата и да хапнем някъде?

- Става. Защо не.

Не откриха къде да хапнат на Парк Авеню. Същото бе положението и на Пето авеню. Шесто и Седмо се оказаха задръстени от туристи, застанали на опашка, за да хапнат на места, каквито си имат и у дома в Ейкрън, Щутгарт или Осака, само дето там няма нужда да се редят по опашки.

Най-сетне откриха сумрачен бар, в който сервираха храна, на една пресечка между Осмо и Девето. Пълничката, но не и мека келнерка ги поздрави с:

- Как сте, момчета?

- Гладни - осведоми я Стан. - Трамбовахме из цял Манхатън.

- Чух, че хората се придвижват с автобуси - каза келнерката и им раздаде менюта. - Да ви донеса нещо за пиене, докато четете?

И двамата си поръчаха бира. Келнерката се отдалечи, а те се заеха да изучават списъка с ястия.

- Можеш ли да направиш разлика между бургер от щраус и бургер от бизон? - попита Джон.

- Бизонът е с четири крака.

- Говоря ти за бургер.

- О-о. Не. Мога да позная пуешки бургер. Останалите сигурно ги вадят от една и съща торба в кухнята.

- Едно време - спомни си Джон - "бургер" означаваше само едно нещо. Единственото, което евентуално слагаха пред него в менютата, беше "чийз".

- Годинките ти личат, Джон.

- Така ли? Супер. Обикновено годинките ми личат двойно.

Келнерката отново се появи и Стан є поръча бизонски бургер, а Джон - щраусов.

- Нали искаше да говорим? - попита Джон.

- С всичките тези срещи, по които си тръгнал, пропусна нашата снощи.

- Не съм я пропуснал, ама онова ченге ми се натресе на главата.

- И май още не се е разкарал.

- Явно ще се окаже дълга история. Не съм сигурен. Знам, че сигурно си умираш от любопитство.

- Не, Джон, не обичам да си завирам гагата в чужди работи.

- Въпреки това - продължи Джон - ми се иска да се реванширам за това, че не дойдох на срещата снощи, така че ще ти разкажа какво се случи досега. Бившето ченге работи за някакъв баровец, който иска да "вземе" нещо, което откраднали от баща му преди осемдесет години.

- Хмм! Бая време си е това.

- Вярно. Днес следобед - обясни Джон - трябва да се видя с внучката на баровеца, защото тя знае къде е стоката. Разбираш ли, нямам представа дали ударът е възможен, дали въобще има какво да се вземе, но от друга страна, на ченге не се отказва. Дори и на бивше ченге.

- Сега разбирам - отвърна Стан.

- Добре, кажи за твоята работа - подкани го Джон.

- Намислил съм - започна Стан, но точно тогава се появи келнерката с две чинии и попита:

- Кой е с щраусовия бургер?

Не успяха да се сетят. Тя остави чиниите на масата, записа си да донесе още две бири и се махна. Не знаеха кой бургер какъв е, но всъщност не им пукаше особено.

Джон отхапа голям залък от бизоновия или щраусовия бургер и попита с пълна уста:

- Беше започнал да ми разправяш какво искаш да правим.

- Исках да ти разкажа - поднови словото си Стан, но прекъсна за глътка бира - идеята, която представих пред останалите снощи. Тебе нали те нямаше...

- Да бе, да. Казвай.

- Работата е в Бруклин.

Джон придоби болнав вид.

- Не знам, Стан - каза Джон. - Мястото, на което ходих днес, ми стига за два Бруклина.

- Знаеш ли какъв ви е проблемът на всички? - попита Стан. - Проблемът ви е, че сте манхатънцентрици.

- Това пък що за дума е - изгледа го Джон.

- Видях я в един вестник - осведоми го Стан. - Значи я има.

- Добре.

- Ню Йорк не е само Манхатън. Има още четири района.

- По-скоро три - поправи го Джон.

- Моля? Кой не броиш?

- Стейтън Айланд. Той е някъде в Ню Джързи. Дори метрото не ходи дотам. Според мен, ако се налага да вземаш ферибот, за да стигнеш донякъде, значи вече не си в Ню Йорк Сити.

- Ами Гавърнърс Айланд?

- Какво? Това е остров.

- Стейтън също.

Джон явно се отчая.

- И какво, ще се местиш на Стейтън Айланд, това ли искаш да ми кажеш?

- Не, в Канарси ми е добре.

- Хубаво. Кажи ми сега идеята. Другите харесаха ли я?

- Нека първо ти кажа за какво става въпрос.

- Давай.

- Както стана дума, живея в Канарси - започна Стан, - поради което се придвижвам с кола, за разлика от повечето хора в Манхатън. Ето защо виждам неща, които останалите в Манхатън не виждат. Гледам значи, че на околовръстното зад Паруей строят джамия. Вижда се от шосето.

- Джамия?

- Да, това е нещо като църква, където...

- Знам какво е джамия, Стан.

- Добре. Строят я значи, четох го във вестника и...

- В манхатънцентричния вестник ли?

- Може и в него да е, не знам. Там пишеше, че в строежа ще налеят много арабски пари от петрол и ще стане огромна като онази със златното кубе в Лондон. Само че тук е Ню Йорк и са се появили проблеми.

- Естествено.

- Допълнителни разходи, разрешения, за които не са знаели, профсъюзи, изникнали изневиделица, и цялата работа изведнъж зацикля.

- Разбира се, че ще зацикли. Чак сега ли са разбрали.

- Е, в крайна сметка те са някакви духовници - обясни Стан. - Освен това са имигранти, а в Ню Йорк никой не ти казва как работи системата, просто трябва някак си да се оправиш.

- Направо ми става жал за тези хора - забеляза Джон.

- Не ги съжалявай чак толкова. Сега са замразили проекта, но напролет пак почват работа с още арабски пари, пък и вече знаят това-онова за системата, така че строежът е просто временно спрян.

- Радвам се за тях - каза Джон. - Но все още не ми е ясно каква точно ти е идеята.

- Куполът - разкри му Стан.

Джон го изгледа, от отворената му уста се подаде парче бизон или щраус.

Стан продължи да обяснява:

- Доставили са купола, преди да спрат работа, а той е златен. Е, не е чисто злато, разбира се, но не е и златна боя. Истинско злато е. Златно фолио или нещо подобно. Стои си ей така на празната строителна площадка. Докарали го на датата, на която стените трябвало да са вдигнати, но заради проблемите със строежа те още не са, така че куполът просто си седи с един кран до него.

- Мисля, че схващам - каза Джон. - Идеята ти е да използваме крана, да вдигнем купола с него... Колко е голям този купол?

- Пет метра широк и четири висок.

- Пет метра широк и четири висок. Искаш да го вдигнем и да го отнесем.

- Да, с крана, както сам предложи.

- И къде точно мислиш да го скриеш?

- Това ще трябва да го измислим заедно.

- Защо не го откараме в Аляска? - предложи Джон. - Ще го боядисаме бял, така че да прилича на иглу.

- Чак до Аляска не можем да го закараме - възрази Стан. - Сещаш ли се колко моста има дотам? Пък и тунели.

- И на кого ще го продадем? - продължи с въпросите Джон. - На Асоциацията на американските стоматолози ли?

- Джон, това е злато. Трябва да струва... и аз не знам колко.

- Няма къде да го скриеш - забеляза Джон. - Пренасяш го с крана през улицата и какво? Как ще го маскираш? Ще го покриеш с камуфлаж ли? Нямаш и клиент за него. Я ми кажи кой в "Оу Джей" хареса идеята?

- Имаше някои против - призна Стан.

- Колко?

- Ами, всички. Но реших, че точно ти ще видиш перспективата.

- Виждам я - увери го Джон. - Точно тази сутрин онова ченге, което между другото вече не е ченге от седемнадесет месеца, та тази сутрин то разказваше на баровеца за мен. Каза му как в началото съм се дънил няколко пъти, но съм си взел поука и съм се научил да не се дъня. Е, това е част от обучението. Няма да тръгна по улицата, помъкнал златен купол пет метра широк и четири висок. - Той поклати глава. - Съжалявам, Стан. Разбирам какво ти е хрумнало. Видял си лъщящото кубе на околовръстното, чел си за него във вестника и очите ти са станали на понички заради златото. Моята работа е да мисля за проблемите, а този купол си е стопроцентов проблем, откъдето и да го гледаш.

- Тогава пък може да го направя сам - тросна се Стан. Чувстваше се предаден от всички.

- Още нещо - каза Джон. - Ако ще го правиш сам, не забърквай майка си.

Майка му беше единственият друг партньор, за който Стан се сещаше.

- Защо пък не? - попита той.

- Защото ще є е по-приятно да си търкаля таксито, отколкото да се върти покрай пералнята в пандиза. Трябва да вървя - завърши Джон и се изправи. - Щом си ме докарал тук да ме занимаваш с подобни щуротии, ти плащаш обяда. Чао.