Първа част

Ето, иде народ откъм север, и народ голям, и много царе се дигат от земните краища; държат в ръце лък и копие; те са жестоки и немилосърдни; гласът им бучи като море; носят се на коне, наредили се като един човек, за да се ударят с тебе, дъще вавилонска!

Йеремия 50:41-42*

Пролог

Ханът на найманите беше стар и трепереше от брулещия вятър. Далеч долу под хълма събраната от него армия се бе изправила срещу човека, който се наричаше Чингис. Петнайсетина племена се сражаваха заедно с найманите в предпланините, а врагът връхлиташе на вълни. Ханът чуваше виковете и писъците, които се издигаха в чистия планински въздух, но беше почти сляп и не можеше да види битката.

- Кажи ми какво става - отново промърмори той на шамана си.

Кокчу още не бе посрещнал трийсетата си година и очите му бяха зорки, макар върху тях да се бяха спуснали сенките на скръбта.

- Джаджиратите хвърлиха лъковете и мечовете си, господарю. Изгубиха кураж, точно както ти каза.

- Оказват му твърде голяма чест със страха си - рече ханът и загърна мършавото си тяло в дебелия дел*. - Кажи ми за моите наймани. Още ли се бият?

Кокчу мълча дълго, загледан в бушуващата маса хора и коне долу. Чингис ги бе изненадал - появи се изневиделица от степта по зазоряване, а най-добрите им съгледвачи твърдяха, че все още бил на стотици мили оттук. Удари съюза на найманите със свирепостта на свикналите да побеждават, но въпреки това те се надяваха да пречупят атаката му. Кокчу прокле наум джаджиратите. Бяха довели толкова много хора от планината, че по едно време той дори реши, че могат да победят врага. За известно време този съюз беше нещо велико, напълно немислимо само допреди няколко години. Просъществува обаче до първата атака, а после страхът го разруши и джаджиратите отстъпиха настрани.

Изруга под нос, когато видя как онези, които ханът бе посрещнал така радушно, сега се бият срещу братята си. Бяха досущ като глутница кучета и се обръщаха според това накъде духа вятърът.

- Все още се бият, господарю - най-сетне отвърна Кокчу. - Устояват на атаката и стрелите им жилят безмилостно хората на Чингис.

Ханът на найманите скръсти кокалестите си ръце. Пръстите му бяха побелели.

- Това е добре, Кокчу, но трябва да сляза долу при тях, да им вдъхна кураж.

Шаманът обърна трескавия си поглед към мъжа, на когото бе служил през целия си зрял живот.

- Сториш ли го, ще умреш, господарю. Видях го. Дружинниците ти ще защитават този хълм дори и от душите на мъртвите.

Скри срама си. Ханът му се доверяваше, но докато първите редици на найманите рухваха, Кокчу виждаше, че собствената му смърт лети към него с пеещите стрели. Искаше му се бързо да се махне от това място.

Ханът въздъхна.

- Ти ми служи добре, Кокчу. Благодарен съм ти. Кажи ми отново какво виждаш.

Кокчу пое бърза глътка въздух и отговори:

- И братята на Чингис се включиха в битката. Единият води атаката срещу фланга на нашите бойци. Прониква дълбоко в редиците им...

Млъкна и прехапа устна. Бръмчейки като муха, една стрела полетя срещу тях и се заби чак до перата на няколко стъпки от мястото, където бяха приклекнали.

- Трябва да се качим по-високо, господарю - рече той и се изправи, без да откъсва поглед от касапницата долу.

Старият хан също стана, подпомаган от двама бойци. Те бяха наблюдавали с ледени физиономии избиването на приятели и братя, но обърнаха гръб на битката, за да помогнат на стареца да се изкачи.

- Отвърнахме ли на удара, Кокчу? - попита той с треперещ глас. Кокчу се обърна и трепна от видяното. Долу стрелите висяха във въздуха, сякаш в мас. Атаката бе разделила найманите на две. Бронята, която Чингис бе копирал от Дзин, беше по-добра от доспехите от варена кожа на найманите. Всеки боец бе защитен от стотици железни пластини, пришити към дебело платно, под което носеше копринена туника. Бронята не можеше да спре силен пряк удар, но коприната често улавяше върха на стрелата. Бойците на Чингис устояваха на стрелите. Конската опашка на меркитите бе стъпкана и те захвърлиха оръжията и коленичиха, като тежко си поемаха дъх. Единствено ойратите и найманите продължаваха да се сражават яростно, макар да знаеха, че няма да издържат още дълго. Големият съюз беше сключен, за да се противопостави на един-единствен враг, и краят му щеше да убие всяка надежда за свобода. Кокчу се намръщи, замислен за бъдещето си.

- Хората се бият с гордост, господарю. Няма да побягнат, не и докато ги гледаш.

Той видя как стотина от воините на Чингис стигат подножието на хълма и се втурват срещу редиците на дружинниците. На тази височина вятърът беше леден и пронизващ и Кокчу бе завладян от отчаяние и гняв. Беше стигнал твърде далеч, за да падне на някакъв сух хълм, обърнат към студеното слънце в небето. Всички тайни, които беше научил от баща си, и дори повече, можеха да бъдат попилени от удар на меч или стрела. За миг изпита омраза към стария хан, който бе опитал да се съпротивлява на новата сила в степите. Беше се провалил и това го правеше глупак, независимо колко силен беше изглеждал навремето. Кокчу мислено наруга лошия късмет, който продължаваше да го следва.

Ханът на найманите се задъха и махна уморено на хората, които го поддържаха.

- Трябва да си почина - рече той и поклати глава.

- Господарю, те са прекалено близо - отвърна Кокчу. Дружинниците не обърнаха внимание на шамана и помогнаха на хана да се отпусне на един затревен участък.

- Значи сме изгубили? - попита ханът. - Как иначе кучетата на Чингис ще стигнат хълма, освен през мъртвите наймани?

Кокчу не погледна дружинниците в очите. Те знаеха истината не по-зле от него, но никой не искаше да изрече думите и да убие последната надежда на стареца. Долу в ниското земята беше покрита с редици от мъртъвци като кървав надпис в тревата. Ойратите се сражаваха храбро и умело, но в крайна сметка бяха прекършени. Армията на Чингис се движеше плавно, като се възползваше и от най-малката слабост в противниковите редици. Кокчу виждаше как групи от десетки и стотици воини препускат през бойното поле, а командирите им се съобщаваха помежду си със зашеметяваща бързина. Единствено огромната храброст на найманските бойци удържаше бурята, но само тя не беше достатъчна. За миг у Кокчу блесна искрица надежда, когато бойците отново си възвърнаха подножието на хълма. Но те бяха малко на брой, изтощени и бяха пометени при следващата стремителна атака.

- Дружинниците ти все още са готови да умрат за теб, господарю - промърмори Кокчу. Това беше всичко, което можеше да каже. Останалата част от могъщата и страховита до вчера войска бе разбита. Чуваха се виковете на умиращите.

Ханът кимна и затвори очи.

- Мислех, че можем да победим - едва чуто прошепна той. - Ако всичко е свършено, кажи на синовете ми да сложат оръжие. Не искам да умират напразно.

Синовете на хана бяха убити още когато войската на Чингис налетя срещу тях. Щом чуха заповедта, двамата дружинници впериха погледи в Кокчу, като прикриваха мъката и гнева си. По-възрастният изтегли меча си и провери острието му. Вените на лицето и врата му се виждаха ясно като деликатни нишки под кожата.

- Ще отнеса думата ти на твоите синове, господарю, ако ме пуснеш да отида.

Ханът вдигна глава.

- Кажи им да живеят, Мурах. За да видят накъде води всички ни този Чингис.

В очите на Мурах се появиха сълзи и той гневно ги изтри, докато се обръщаше към другия дружинник. Държеше се така, сякаш Кокчу не съществуваше.

- Защитавай хана, сине - тихо рече той. По-младият мъж сведе глава и Мурах постави ръка на рамото му и се наведе напред. За миг челата им се докоснаха. Без да поглежда към шамана, който ги беше довел на хълма, Мурах заслиза надолу по склона.

Ханът въздъхна. Умът му явно бе замъглен.

- Кажи им да пуснат завоевателя да мине - прошепна той. Кокчу гледаше капката пот, която се спусна по носа на стареца и увисна на върха му. - Може би ще прояви милост към синовете ми, след като убие мен.

Кокчу видя как Мурах стига до последната групичка защитници далеч долу. В неговото присъствие те се поокопитиха - изтощени и разбити мъже, които въпреки това вдигнаха глави и се опитаха да не показват страха си. Кокчу ги чу да си викат за сбогом един на друг, докато тръгваха с лека стъпка към врага.

Сред масата воини в подножието на хълма се появи самият Чингис. Доспехите му бяха изпръскани с кръв. Кокчу усети погледа му върху себе си. Потръпна и пръстите му докоснаха дръжката на кинжала. Дали Чингис щеше да пощади шаман, прерязал гърлото на собствения си хан? Старецът седеше с наведена глава, оголил болезнено тънкия си врат. Може би това убийство щеше да осигури живот на Кокчу. Точно в този момент той отчаяно се боеше от смъртта.

Чингис дълго се взира нагоре, без да помръдне, и накрая ръката на шамана се отпусна. Не познаваше този студен воин, появил се от нищото заедно с изгряващото слънце. Кокчу седна до хана и видя как умират последните наймани. Припяваше старо защитно заклинание, научено от баща му, чиято цел беше да привлече врага на своя страна. Бързото повтаряне на думите като че ли освобождаваше напрежението у стария хан.

Мурах беше най-големият воин на найманите и все още не се бе сражавал през този ден. Втурна се с крясък към редиците на Чингис, без да помиси за защита. Последните оцелели наймани подеха вика му и изтощението им мигом изчезна. Стрелите им покосиха вражеските бойци, но те наскачаха бързо и отвърнаха на стрелбата, като се зъбеха злобно. Докато Мурах убиваше първия, дузина други се нахвърлиха от всички страни върху него и ребрата му почервеняха от техните удари.

Кокчу продължаваше да припява и очите му се разшириха, когато Чингис наду рог и хората му отстъпиха назад от задъханите наймански бойци.

Мурах беше все още жив, макар и зашеметен. Кокчу виждаше, че Чингис му вика нещо, но не можеше да чуе думите. Мурах тръсна глава, изплю кървава храчка на земята и отново вдигна меча си. Само шепа наймани все още стояха на крака, но всички бяха ранени - кръвта се стичаше по краката им. Те също вдигнаха оръжията си, като се олюляваха.

- Вие се бихте добре - извика Чингис. - Предайте се и ще ви приветствам при огъня си. Ще ви почета.

Мурах му се ухили, оголвайки червените си зъби.

- Плюя на вълчата почит - рече той.

Чингис постоя неподвижен на понито си, най-сетне сви рамене и отново махна с ръка. Редицата се хвърли напред и пресата на блъскащите и ръгащи мъже смаза Мурах и останалите.

Горе на хълма Кокчу се изправи на крака. Припяването замря в гърлото му, когато Чингис слезе от коня и започна да се изкачва. Битката беше приключила. Мъртвите бяха стотици, но хиляди други се бяха предали. Кокчу не го беше грижа какво се е случило с тях.

- Идва - тихо рече той и се втренчи надолу. Стомахът му се свиваше, а мускулите на краката му потреперваха като кон, мъчещ се да се освободи от досадните мухи. Мъжът, който бе обединил племената от равнините под знамето си, се изкачваше с безизразно лице. Кокчу видя, че бронята му е здравата очукана и доста от пластините едва висят на конците си. Битката бе свирепа, но Чингис се изкачваше със затворена уста, сякаш изобщо не изпитваше напрежение.

- Синовете ми оцеляха ли? - изтръгна се от унеса си ханът, протегна ръка и се вкопчи в ръкава на Кокчу.

- Не - отвърна шаманът с внезапна горчивина. Ръката се отпусна и старецът замря. После млечнобелите му очи отново се вдигнаха и Кокчу видя в тях някогашната сила.

- Тогава нека този Чингис дойде - рече ханът. - Какво значение има сега?

Кокчу не отговори, неспособен да откъсне поглед от изкачващия се по склона воин. Студеният вятър духаше във врата му и той изведнъж осъзна, че го усеща приятен като никога досега. Беше виждал изправени пред смъртта мъже; беше им отслужвал най-тъмните ритуали, изпровождайки духовете им. Видя как собствената му смърт приближава със спокойната стъпка на този мъж и за миг едва да не си плю на петите. Не храбростта го накара да остане на мястото си. Той беше човек на словото и заклинанията и найманите се бояха от него дори повече, отколкото от баща му. Бягството означаваше неминуема смърт в приближаващата зима. Чу тихото съскане, когато синът на Мурах изтегли меча си, но този звук не го успокои. Спокойната походка на разрушителя будеше страхопочитание. Войските не го бяха спрели. Старият хан вдигна глава, доловил неговото приближаване така, както слепите му очи успяваха да открият слънцето.

Чингис стигна до тримата мъже и спря, без да ги изпуска от поглед. Беше висок, кожата му лъщеше от мазнина и здраве. Очите му бяха жълти като на вълк и Кокчу не видя милост в тях. Докато шаманът стоеше като замръзнал, Чингис изтегли меча си, все още покрит със засъхваща кръв. Синът на Мурах направи крачка напред, за да застане между хановете. Чингис го погледна с искрица раздразнение и младежът настръхна.

- Момче, ако ти се живее, слез долу - каза Чингис. - Днес видях достатъчно мъже да умират.

Младият воин поклати безмълвно глава и Чингис въздъхна. С рязък удар изби меча на дружинника настрани, замахна с другата си ръка и заби кинжал в гърлото му. Животът напусна сина на Мурах и той падна с разперени ръце към Чингис. Онзи изсумтя, пое тежестта му и го отхвърли настрани. Тялото безжизнено се затъркаля надолу по склона.

Чингис спокойно избърса кинжала и го прибра в канията на кръста си. Изведнъж изтощението му пролича.

- Щях да почета найманите, ако се бяхте присъединили към мен - рече той.

Старият хан се взираше в него с пустите си очи.

- Чу моя отговор - с твърд глас отвърна той. - А сега ме прати при синовете ми.

Чингис кимна. Мечът му се спусна забавено надолу, отдели главата на хана от раменете и тя се затъркаля надолу по хълма. Тялото почти не трепна от удара, само леко се наклони на една страна. Кокчу чу как кръвта плисна по камъните и цялото му същество закрещя за живот. Пребледня, когато Чингис се обърна към него, а от устата му изригна отчаян порой думи:

- Не бива да проливаш кръвта на шаман, господарю. Не бива. Аз съм човек със сила и разбирам силата. Удариш ли ме, ще видиш, че кожата ми е желязо. Остави ме да ти служа. Позволи ми да провъзглася победата ти.

- Колко добре си служил на хана на найманите, щом си го довел тук да умре? - отвърна Чингис.

- Нима не го отведох далеч от битката? Видях идването ти в сънищата си, господарю. Подготвих ти пътя, доколкото можех. Нима не си бъдещето на племената? Моят глас е гласът на духовете. Аз стоя във вода, докато ти стоиш на земя и небе. Нека ти служа.

Чингис се поколеба; мечът му беше абсолютно неподвижен. Мъжът пред него бе облечен в тъмнокафяв дел върху мърлява туника и гамаши. Дрехата бе украсена с избродирани шарки, но пурпурните спирали и фигури бяха почернели от калта и мръсотията. Ботушите му бяха завързани с въже и изглеждаха така, сякаш собственикът им вече нямаше нужда от тях.

И въпреки това в начина, по който горяха очите на тъмното му лице, имаше нещо. Чингис си спомни как Елук беше убил шамана на баща му. Може би участта на Елук е била решена в онзи кървав ден преди толкова много години. Кокчу го гледаше и очакваше удара, който ще сложи край на живота му.

- Не ми трябва още един разказвач - рече Чингис. - Вече имам трима, които твърдят, че говорят с духовете.

Кокчу улови любопитството в погледа му и не се поколеба нито за миг:

- Те са като деца, господарю. Дай да ти покажа. - Без да очаква отговор, той бръкна в дела си и извади тънко стоманено острие с непохватно закрепена рогова дръжка. Усети, че Чингис приготвя меча си, и със затворени очи вдигна ръка, за да спре удара.

С разкъсващо усилие на волята шаманът прогони студените тръпки от кожата си и ледения страх, който гризеше стомаха му. Замърмори думите, набити в главата му от неговия баща, и усети, че спокойствието на транса настъпва по-рязко и бързо, отколкото беше очаквал. Духовете наистина бяха с него, ласките им забавиха ударите на сърцето му. За миг той се превърна в страничен наблюдател.

Чингис се опули, щом острието на кинжала докосна предлакътницата и проникна в плътта. Шаманът не показа никакъв признак на болка, докато металът минаваше през него. Чингис гледаше като омагьосан как върхът се показва от другата страна. Беше черен. Кокчу примигна бавно, почти мързеливо и издърпа острието обратно.

Когато извади кинжала, той погледна младия хан в очите. Те бяха приковани в раната. Кокчу пое дълбоко дъх и усети, че трансът се задълбочава, докато студът не скова всичките му крайници.

- Има ли кръв, господарю? - шепнешком попита той, макар да знаеше отговора.

Чингис се намръщи. Не беше прибрал меча си, но пристъпи напред и прокара грубия си палец по овалната рана в ръката на Кокчу.

- Никаква. Полезно умение - неохотно призна той. - Може ли да се научи?

Кокчу се усмихна, вече не усещаше страх.

- Духовете няма да дойдат при онзи, когото не са избрали, господарю.

Чингис кимна и отстъпи назад. Дори на студения вятър шаманът вонеше като дърт козел, а и ханът не знаеше какво да мисли за странната рана, която не кървеше.

Изсумтя, прокара пръсти по меча си и го прибра в ножницата.

- Давам ти една година живот, шамане. Достатъчно, за да докажеш, че те бива.

Кокчу падна на колене и се поклони толкова ниско, че лицето му докосна земята.

- Ти си великият хан, както предрекох - каза той. Сълзите превръщаха прахта по бузите му в кал. Тогава усети как студът на шепнещите духове го напуска. Дръпна ръкава си напред, за да скрие бързо растящото кърваво петно.

- Да, аз съм - отвърна Чингис и погледна надолу към войската, която очакваше завръщането му. - Светът ще чуе името ми.

Когато заговори отново, гласът му бе толкова тих, че Кокчу трябваше да напрегне слух, за да го чуе.

- Не е време за смърт, шамане. Ние сме един народ и вече няма да има битки помежду ни. Ще призова всички. Градове ще падат в ръцете ни, нови земи ще очакват да ги завладеем. Жени ще плачат, а аз ще ги слушам с наслада. - Погледна надолу към просналия се на земята Кокчу и се намръщи. - Ти ще живееш, шамане. Казах. А сега стани и слез с мен.

Долу Чингис кимна на братята си Хаджиун и Хазар. И двамата бяха придобили авторитет през годините, откакто започнаха да обединяват племената, но все още бяха млади и Хаджиун се усмихна на брат си, който приближаваше към тях.

- Кой е този? - попита Хазар, като оглеждаше Кокчу в дрипавия му дел.

- Шаманът на найманите - отвърна Чингис.

Друг мъж приближи понито си и слезе от коня, без да изпуска от поглед Кокчу. Навремето Арслан беше ковач на найманите и Кокчу го разпозна. Спомни си, че той беше убиец, принуден да напусне племето. Нищо чудно, че човек като него бе намерил място сред най-доверените хора на Чингис.

- Помня те - каза Арслан. - Значи баща ти е умрял?

- Преди години, клетвопрестъпнико - отговори жегнатият от тона му Кокчу. Едва сега осъзна, че е изгубил авторитета, който си бе изградил с толкова мъка сред найманите. Малцина от племето можеха да го гледат, без да свеждат очи от страх, че ще ги обвини в невярност и ще се изправят пред кинжалите и огньовете му. Кокчу срещна погледа на предателя, без да трепне. Щяха да научат кой е той.

Чингис наблюдаваше напрежението между двамата с нотка на веселие.

- Недей обижда, шамане. Особено първия воин, който се яви под знамето ми. Вече няма наймани, няма връзки с едно или друго племе. Всички станаха мои.

- Съзрях го във виденията си - незабавно отвърна Кокчу. - Ти си благословен от духовете.

При тези думи лицето на Чингис се стегна.

- Това беше груба благословия. Войската около теб беше спечелена със сила и умения. Ако душите на нашите бащи са ни помагали, явно са били твърде неуловими, за да ги забележа.

Кокчу примигна. Ханът на найманите беше вярващ и можеше да се води лесно. А ето че този тук не беше толкова открит за неговото въздействие. Въпреки това шаманът усещаше сладостта на въздуха в дробовете си. Беше жив, а само преди час не можеше и да помисли за такова нещо.

Чингис остави Кокчу и се обърна към братята си:

- Погрижи се новите да положат клетва към мен довечера по залез слънце - каза той на Хазар. - Пръсни ги сред останалите, за да се почувстват като част от нас, а не като победени врагове. Внимавай. Не мога непрекъснато да се озъртам за ножове зад гърба ми.

Хазар сведе глава, обърна се и закрачи между воините към мястото, където все още коленичеха победените.

Кокчу видя, че Чингис и по-малкият му брат Хаджиун си размениха усмивки. Двамата явно бяха приятели. Шаманът вече започваше да се учи. Дори най-малката подробност можеше да се окаже полезна през идните години.

- Разбихме съюза, Хаджиун. Нали ти казах, че ще успеем? - рече Чингис и потупа брат си по гърба. - Бронираните ти коне дойдоха точно навреме.

- Както си ме учил - отвърна Хаджиун, приемайки съвсем спокойно похвалата.

- С новите попълнения тази войска ще завладее степите - усмихна се Чингис. - Най-сетне дойде време да начертаем пътя.

Замисли се за момент.

- Прати конници във всички посоки, Хаджиун. Да не пропуснат нито едно скитащо семейство, нито едно малко племе. Кажи им следващата пролет да се съберат при черната планина край река Онон. Равнината там е голяма, ще побере всички. Ще се съберем и ще потеглим оттам.

- Какво да бъде посланието им? - попита Хаджиун.

- Да дойдат при мен - тихо рече той. - Нека им кажат, че Чингис ги вика на сбор. Че вече никой не ще може да се изправи срещу нас. Че могат да ме последват или да прекарат последните си дни в очакване да видят воините ми на хоризонта. Това да им кажат.

Огледа се със задоволство. През изминалите седем години бе събрал над десет хиляди мъже. С оцелелите от победените племена броят им почти се удвояваше. В степите вече не беше останал никой, който да оспори първенството му. Погледна на изток към изгряващото слънце и си представи тлъстите и богати градове на Дзин.

- Хиляди поколения са ни държали разделени, Хаджиун. Тормозеха ни, докато не ни превърнаха в подивели кучета. Това вече е минало. Аз отново обединих народа и сега те ще треперят. Ще се погрижа за това.

В летния сумрак лагерът на монголите се простираше на мили във всяка посока, но въпреки това огромният сбор изглеждаше съвсем малък на фона на равнината в сянката на черната планина. Докъдето стигаше поглед, се виждаха гери*, между които горяха хиляди огньове. Отвъд тях стадата понита, кози, овце и якове пасяха тревата, утолявайки непрестанния си глад. Всяка заран ги подкарваха към реката и пасищата, а после ги връщаха обратно при герите. Макар Чингис да гарантираше мира, напрежението и подозренията растяха с всеки ден. Досега никой не беше виждал толкова народ на едно място и човек лесно можеше да се почувства притиснат от множеството. Разменяха се въображаеми и истински обиди и всеки усещаше напрежението от живота редом с толкова много непознати воини. Вечер между младите ставаха множество боеве въпреки изричната забрана. Всяка сутрин намираха по един-два трупа на хора, опитали се да решат някоя стара свада. Докато очакваха да чуят защо са били събрани толкова далеч от земите им, племената мърмореха.

В центъра на войската от шатри и каруци се издигаше герът на самия Чингис. Друг като него степите не бяха виждали досега. Висок колкото останалите и наполовина отгоре, този гер бе два пъти по-широк и изграден от по-здрави материали в сравнение с другите. Конструкцията му се бе оказала твърде тежка, за да се разглоби с лекота, и беше натоварена на голяма каруца, теглена от осем вола. Вечер стотици воини се стичаха при нея просто за да проверят чутото лично и да се чудят.

Вътре герът се осветяваше от лампи с овча лой, които хвърляха топла светлина върху обитателите и изпълваха въздуха с тежка миризма. Стените бяха покрити с копринени бойни знамена, но Чингис се отнасяше с презрение към демонстрирането на богатство и бе седнал на груба дървена скамейка. Братята му се бяха излегнали върху купчина седла и конски чулове, пиеха и разговаряха помежду си.

Пред Чингис седеше нервен млад воин, все още потен от дългото яздене, което го бе довело сред това множество. Мъжете около хана сякаш не му обръщаха внимание, но пратеникът ясно си даваше сметка, че ръцете им никога не се отдалечават от оръжията. Не изглеждаха напрегнати или разтревожени от присъствието му и затова той реши, че може би ръцете им винаги се намираха в близост до нещо остро. Хората му бяха взели решение и той се надяваше, че по-старите ханове знаят какво правят.

- Ако си свършил с чая, ще те изслушам - каза Чингис.

Пратеникът кимна и остави плитката чаша на пода пред себе си. Преглътна за последен път, затвори очи и изрецитира:

- Това са думите на Барчук, хан на уйгурите.

Разговорите и смехът около тях стихнаха. Вече всички слушаха. Пратеникът се изнерви още повече.

- С радост научих за твоята слава, господарю мой Чингис хан. Вече се уморихме да чакаме хората ни да се опознаят помежду си и да се надигнат. Слънцето изгря. Реката се освободи от леда. Ти си гурханът - онзи, който ще поведе всички ни. Ще ти посветя цялата своя сила и знания.

Пратеникът млъкна и избърса потта от челото си. Когато отвори очи, видя, че Чингис го гледа въпросително и стомахът му се стегна от страх.

- Думите са чудесни, но къде са уйгурите? - рече Чингис. - Имаха цяла година, за да стигнат до това място. Ако трябва аз да ги доведа... - Заплахата увисна във въздуха.

Пратеникът заговори бързо:

- Господарю, само изработването на каруците ни отне месеци. Пет големи храма трябваше да бъдат разглобени камък по камък, като всеки бе номериран така, че да може да бъде поставен обратно на мястото му. Свитъците ни заемат дузина каруци и не могат да се придвижват бързо.

- Значи можете да пишете? - попита с интерес Чингис и се наведе напред.

Пратеникът кимна без следа от горделивост.

- Вече от много години, господарю. Събираме писанията на западните народи всеки път, когато ни позволят да ги изтъргуваме от тях. Ханът ни е много образован и дори е копирал работи на Дзин и Си Ся.

- Значи ще ми се наложи да посрещам учени и учители тук? Със свитъците ли ще се сражавате?

Пратеникът се изчерви, а мъжете в гера се позасмяха.

- Имаме и четири хиляди воини, господарю. Те ще последват Барчук където и да ги поведе.

- Ще последват мен или ще останат мърша в тревата - отвърна Чингис. За миг пратеникът просто се взираше в него, после сведе очи към полирания дървен под и замълча.

Чингис потисна раздразнението си.

- Не каза кога ще пристигнат тези уйгурски учени - рече той.

- Трябва да са само на дни зад мен, господарю. Тръгнах преди три луни, а те бяха почти готови да потеглят. Не може да се забавят много, стига да имаш търпение.

- Четири хиляди бойци съм готов да чакам - тихо и замислено рече Чингис. - Познаваш ли писмеността на Дзин?

- Аз лично не, господарю. Ханът чете думите им.

- А свитъците казват ли как се превзема каменен град?

Пратеникът се поколеба, когато усети събудения интерес на хората около себе си.

- Не съм чувал нищо такова, господарю. Дзин пишат за философия, словата на Буда, Конфуций и Лао Дзъ. Не става дума за война, или ако става, не ни позволяват да видим тези писания.

- Значи не ми вършат работа - рязко рече Чингис. - Нахрани се и внимавай да не предизвикаш побой с перченето си. Ще съдя уйгурите, когато се дотътрят.

Пратеникът се поклони ниско преди да излезе от гера и въздъхна с облекчение веднага щом се озова извън димната атмосфера. Отново се запита дали ханът му разбира какво е обещал. Уйгурите вече не бяха господари на себе си.

Огледа се. Лагерът беше огромен, светлинките му примигваха на мили от тук. По заповед на човека, с когото се беше срещнал преди малко, цялото това множество щеше да потегли нанякъде. Може би ханът на уйгурите не бе имал друг избор.

Хулун потопи кърпата си в една кофа с вода и я постави на челото на сина си. Темуге винаги е бил по-слаб от братята си, а на всичкото отгоре и боледуваше по-често от Хазар, Хаджиун или от самия Темуджин. Усмихна се кисело при мисълта, че вече трябваше да нарича сина си Чингис. Това означаваше океан, беше прекрасна дума, изкривена отвъд обичайното си значение от огромната му амбиция. За двадесет и шестте си години той не бе виждал морето. Естествено, същото се отнасяше и за самата нея.

Темуге се размърда в съня си и трепна, когато тя натисна стомаха му с пръсти.

- Успокои се. Ще изляза за мъничко - обади се Бьорте.

Хулун хвърли студен поглед към жената, която Темуджин беше взел за съпруга. Бьорте му бе родила четирима чудесни синове и известно време Хулун си мислеше, че двете могат да бъдат като сестри или най-малкото приятелки. Навремето младата жена беше пълна с живот и енергия, но събитията я бяха променили някъде дълбоко, където не можеше да се надникне. Хулун знаеше как Темуджин гледа на най-голямото им момче. Той не си играеше с малкия Джучи и напълно го пренебрегваше. Бьорте се бореше срещу съмнението, но то се бе настанило помежду им като железен клин, забит в твърдо дърво. Не є помогна и фактът, че трите други момчета бяха наследили жълтите му очи. Очите на Джучи бяха тъмнокафяви, почти черни - като косата му на слаба светлина. Темуджин си умираше за другите, а Джучи тичаше при майка си, неспособен да разбере хладината в погледа на баща си, когато той се обръщаше към него. Хулун видя как младата жена хвърля поглед към входа на гера. Несъмнено мислеше за децата си.

- Слугите ще ги сложат да си легнат - сгълча я тя. - Ще ми трябва помощта ти, ако Темуге се събуди.

Докато говореше, пръстите є се плъзнаха към тъмната бучка под кожата на корема му, само на няколко пръста над черните косъмчета на слабините. Беше виждала нещо подобно и преди, когато мъже вдигаха тежести, които не бяха по силите им. Болката беше парализираща, но повечето се възстановяваха. Темуге обаче нямаше този късмет - а и никога не го беше имал. Откакто бе възмъжал, сега приличаше най-малко на боец. Докато спеше, лицето му беше нежно като на поет и това бе една от причините да го обича толкова много. Може би защото баща му щеше да се радва на мъжествеността на другите, тя винаги бе изпитвала особена нежност към Темуге. Той не беше коравосърдечен, макар да бе преживял същите несгоди като братята си. Въздъхна тихичко и усети погледа на Бьорте в сумрака.

- Може и да се оправи - обади се тя.

Хулун трепна. Синът є се изприщваше от слънцето и рядко можеха да го видят с оръжие, по-опасно от нож за ядене. Не беше имала нищо против, когато той започна да учи историите на племената и да ги запомня с такава бързина, че изумяваше всички. В края на краищата, не всеки можеше да бъде умел с оръжията и конете. Знаеше, че Темуге ненавижда презрителните подигравки, с които посрещаха заниманията му, макар че малцина дръзваха да рискуват Чингис да чуе присмеха им. Темуге отказваше да говори за обидите и това само по себе си беше някаква форма на храброст. На никого от синовете є не липсваше дух.

Двете жени се обърнаха към малката врата, когато тя се отвори. Хулун се намръщи, щом видя Кокчу, който влезе и сведе глава. Пламенните му очи се стрелнаха към отпуснатата фигура на сина є и Хулун се насили да не покаже неприязънта си, която сама да разбираше. У шамана имаше нещо, което я караше да се изправя на нокти и да пренебрегва посланията му. За момент се понадигна, раздвоена между негодуванието и умората.

- Не съм те викала - студено рече тя.

Кокчу сякаш не усети тона є.

- Пратих един роб да измоли да ми отделиш малко време, майко на ханове. Може би още не е пристигнал. Целият лагер говори за болестта на сина ти.

Докато се обръщаше отново към Темуге, Хулун усети върху себе си погледа на шамана, който все още очакваше да бъде поздравен. Той винаги гледаше така, сякаш през очите му надничаше и някой друг. Хулун бе свидетел как успя да се вреди сред приближените на Чингис и не го хареса. Воините воняха на овчи барабонки, лой и пот, но това беше миризмата на здрави мъже. А около Кокчу се носеше зловоние на гнило месо, макар тя да не беше сигурна дали то идеше от дрехите или от тялото му.

Посрещнат с мълчание, той трябваше да напусне гера или да рискува Хулун да извика стражата. Вместо това заговори нагло, сигурен, че няма да бъде отпратен:

- Имам лечителски умения, позволи ми да го прегледам.

Хулун се помъчи да скрие отвращението си. Шаманът на олхунутите беше припявал над Темуге, но без резултат.

- Добре дошъл в дома ми, Кокчу - рече най-сетне тя. Видя как той леко се отпуска и не можа да се отърси от усещането, че е прекалено близо до нещо неприятно. - Синът ми спи. Болката е много силна, когато е буден, така че искам да си почива.

Кокчу прекоси малкия гер и клекна до жените. И двете неволно се отдръпнаха от него.

- Мисля, че се нуждае повече от лечение, отколкото от почивка. - Шаманът впери поглед в Темуге и се наведе над него, за да подуши дъха му. Хулун трепна от състрадание, когато Кокчу посегна към голия корем на сина є и опипа района около бучката, но не го спря. Темуге изстена в съня си и Хулун затаи дъх.

След малко Кокчу кимна сякаш на себе си.

- Трябва да се подготвиш, стара майко. Този ще умре.

Ръката на Хулун рязко полетя напред и се вкопчи в тънката китка на шамана. Силата є го изненада.

- Изметнала му се е жила, шамане. Виждала съм такова нещо много пъти. Виждала съм го дори у понитата и козите и те винаги оживяват.

Кокчу се освободи от треперещата хватка. Със задоволство видя страха в очите є. Благодарение на него той можеше да притежава тялото и духа є. Ако Хулун беше някоя млада найманска майка, Кокчу би могъл да поиска сексуални услуги в замяна за лечението на сина є, но в този нов лагер трябваше да впечатли великия хан. Отговори є с безизразно лице:

- Виждаш ли колко тъмна е бучката? Такъв израстък не може да се изреже. Ако беше на кожата, щях да го изгоря, но това е забило нокти в стомаха и дробовете му. Яде го непрекъснато и няма да се задоволи, докато той не умре.

- Грешиш - рязко отвърна Хулун, но в очите є се появиха сълзи.

Кокчу сведе поглед, за да скрие тържествуващия му блясък.

- Иска ми се да беше така, стара майко. Виждал съм такива неща и преди. Те имат огромен апетит. Това ще продължи да го яде, докато и двамата не свършат.

За да подсили думите си, той стисна подутината. Темуге трепна и се събуди с рязко поемане на въздух.

- Кой си ти? - задъхано попита той Кокчу. Помъчи се да седне, но извика от болка и се отпусна назад в тясното легло. Ръцете му дръпнаха завивката, за да прикрият голотата му, а бузите му пламнаха от изпитателния поглед на Кокчу.

- Той е шаман, Темуге. Ще ти помогне да се почувстваш добре - отвърна Хулун.

Темуге плувна в пот и тя пак му сложи кърпата. Не след дълго дишането му стана равно и той отново потъна в уморен сън. Напрежението на Хулун донякъде отслабна, но ужасът, който Кокчу донесе в дома є, си оставаше все същият.

- Щом е безнадеждно, защо още си тук? - рече тя. - Има и други мъже и жени, които се нуждаят от уменията ти.

Не можеше да скрие горчилката в гласа си и нямаше представа, че вътрешно Кокчу ликува.

- Два пъти през живота си съм се борил с това, което сега яде сина ти. Ритуалът е мрачен и опасен и за този, който го изпълнява, и за болния. Казвам ти го не за да те отчайвам, а за да не сглупиш да храниш прекалено големи надежди. Приеми, че е умрял. А ако успееш да си го върнеш обратно, ще познаеш радостта.

Побиха я ледени тръпки, когато погледна в очите на шамана. Осъзна, че от него се носеше миризма на кръв, макар по кожата му да не се виждаше нито капка. При мисълта, че този човек ще докосва чудесния є син, тя стисна юмруци, но той вече я беше изплашил с приказките си за смърт и Хулун бе безпомощна пред него.

- Какво трябва да сторя? - прошепна тя.

Той остана напълно неподвижен, докато размишляваше.

- Ще е нужна цялата ми сила, за да призова духовете при сина ти. Ще ми трябва една коза, която да поеме бучката, и втора, която да го пречисти с кръв. Имам необходимите билки, дано съм достатъчно силен.

- А ако се провалиш? - неочаквано попита Бьорте.

Кокчу пое дълбоко въздух и го изпусна през полуотворените си устни.

- Ако силата ми ме остави, докато съм в началото на припяването, ще оцелея. Ако стигна последния етап и духовете ме грабнат, ще ме видите откъснат от тялото ми. Ще живея известно време, но без душата си ще бъда празна обвивка. Това не е шега работа, стара майко.

Хулун отново го загледа с подозрение. Изглеждаше толкова убедителен, но бързите му очи винаги бяха нащрек за това как се приемат думите му.

- Доведи две кози, Бьорте. Да видим какво може да направи.

Навън беше тъмно и докато Бьорте търсеше животните, Кокчу избърса с кърпата гърдите и корема на Темуге. Когато пръстите му притиснаха устата на младежа, той се събуди с блеснали от ужас очи.

- Лежи и не мърдай, момче. Ще ти помогна, стига да имам сила - каза му Кокчу. Не се обърна, когато замъкнаха до него блеещите кози. Цялото му внимание бе насочено към младежа.

Ритуално бавно Кокчу извади четири пиринчени купи от дрехата си и ги постави на пода. Изсипа сив прах във всяка и запали лоена свещ от печката. Не след дълго сивкавите, извиващи се като змии струйки задушлив дим изпълниха гера. Кокчу дишаше дълбоко, изпълваше дробовете си с него. Хулун се закашля и се изчерви. Димът я замайваше, но не можеше да остави сина си сам с човек, на когото нямаше доверие.

Кокчу шепнешком започна да припява на най-древния, почти забравен език на народа им. Хулун се изненада, когато го чу. Звуците събудиха спомени за лечителите и шаманите от младостта є. Те донесоха мрачни спомени и за Бьорте. Тя бе слушала как мъжът є повтаря старите думи в далечната нощ, когато колеше нейните похитители и пъхаше парчета от обгорените им сърца в устата є. В този език нямаше дума за добрина и любов. Бьорте слушаше, а струйките дим попиваха в нея и правеха кожата є безчувствена. Потокът от думи я заля с порой жестоки картини и тя се задави.

- Не мърдай, жено - изръмжа є Кокчу с безумно отворени очи. - Мълчи, духовете идват.

Припяването продължи с нова хипнотизираща сила, той повтаряше фразите отново и отново с все по-висок и напрегнат глас. Първата коза изблея отчаяно, когато той я довлече над Темуге, втренчен в ужасените очи на младежа. С ножа си преряза гърлото на животното и го държа, докато кръвта му се изливаше върху сина на Хулун. Темуге извика от внезапната топлина, но Хулун докосна устните му и той притихна.

Кокчу остави все още конвулсивно ритащата коза да падне. Припяването стана по-бързо, той затвори очи и посегна към корема на Темуге. За негова изненада младежът остана безмълвен и Кокчу стисна бучката силно, за да го накара да извика. Кръвта скри рязкото движение, с което той освободи оплетената жила и я натика обратно зад стената от мускули. Неговият баща му беше показал ритуала с истински тумор. Кокчу бе гледал как старият припява, а мъжете и жените пищяха. Понякога той крещеше в отворените им усти и пръскаше слюнка в гърлата им. Обезсилваше ги до такава степен, че те напълно се изгубваха, обезумяваха и започваха да вярват. А противните отоци се свиваха и изчезваха след този взрив на агония и вяра. Ако човек се отдаде изцяло на шамана, понякога духовете го възнаграждаваха.

Беше безчестно да използва занаята за заблуда на младеж с изсипан корем, но наградата му щеше да бъде огромна. Темуге беше брат на хана, а такъв човек винаги е ценен съюзник. Кокчу си спомни предупрежденията на баща си за шаманите, които злоупотребяват с духовете и прибягват до лъжи и трикове. Старият така и не разбра властта и опиянението от нея. Духовете се събираха около вярата като мухи на мърша. Нямаше нищо лошо в това тя да се възроди в лагера на хана. Така и неговият авторитет щеше да нарасне.

Кокчу дишаше тежко, припяваше, очите му се завъртяха навътре и той заби ръката си дълбоко в корема на Темуге. С ликуващ вик направи рязко въртеливо движение и извади парченце от черния дроб на ярето, което бе успял да скрие в ръкава си. То затрептя в дланта му като живо и Бьорте и Хулун се отдръпнаха рязко назад.

Кокчу продължи да припява, докато придърпа втората коза. Тя също се съпротивляваше, но той бръкна насила между жълтите є зъби, които се впиха в кокалчетата му. Напъха противното месо в гърлото є и на животното не му остана нищо друго освен да го погълне със спазми. Когато видя, че гърлото се движи, шаманът го натисна силно и избута парчето в стомаха, преди козата да го повърне.

- Не є позволявай да се доближава до други животни, за да не го разпространи и то да се върне отново в сина ти - задъхано рече той. От носа му капеха капки пот. - Най-добре е да я изгориш на пепел. Месото є не бива да се яде, тъй като израстъкът е в него. Погрижи се за това. Няма да имам сили да повторя ритуала.

Отпусна се, сякаш изгубил съзнание, макар че продължаваше да диша тежко като куче под палещите лъчи на слънцето.

- Болката изчезна - чу се учуденият глас на Темуге. - Не съвсем, но изобщо не може да се сравнява с преди.

Кокчу усети, че Хулун се навежда над сина си и го чу как изохка, когато тя докосна мястото, където жилата бе притискала коремния мускул.

- Кожата е цяла - каза Темуге. Кокчу долови изумлението в гласа му и използва момента да отвори очи и да седне. Все още гледаше замаяно и присвиваше очи през гъстия дим.

Дългите му пръсти затърсиха в джобовете на дела и измъкнаха плитка от конски косъм, покрита с петна стара кръв.

- Благословена е - рече им той. - Ще я привържа над раната, за да не може нищо да влезе през нея.

Никой не проговори. Той откъсна мърлява ивица от дела си и накара Темуге да седне. Тихо припяваше, докато привързваше плитката върху корема на младежа намотка след намотка, докато не я скри напълно. Стегна превръзката и отстъпи доволен, че жилата няма да изскочи отново и да съсипе целия му труд.

- Да не се маха до следващата луна - уморено рече той. - Нека си падне сама и може би израстъкът ще си намери друг дом. - Затвори очи, сякаш бе напълно изтощен. - А сега трябва да спя цялата нощ и през по-голямата част от деня. Изгорете козата, преди да е разпространила заразата. Тя ще умре след няколко часа.

Знаеше, че ще стане точно така - беше намазал парчето дроб с отрова, достатъчна да убие зрял мъж. Никакви подозрително здрави животни нямаше да развалят ефекта от представлението му.

- Благодаря ти за стореното - каза Хулун. - Не разбирам...

Кокчу се усмихна уморено.

- Трябваше да уча двайсет години, за да започна да упражнявам майсторството си, стара майко. Не си мисли, че можеш да го разбереш за една-единствена вечер. Синът ти ще се излекува, сякаш израстъкът никога не го е мъчил.

Замисли се за момент. Не познаваше жената, но тя несъмнено щеше да разкаже за случилото се на Чингис. За да се подсигури за всеки случай, заговори отново:

- Трябва да ви помоля да не разказвате на никого за това какво сте видели. Все още има племена, които убиват тези, които упражняват старата магия. Струва им се прекалено опасна. - Той сви рамене. - Може и да са прави.

Беше сигурен, че мълвата ще плъзне из лагера, преди да е настъпило утрото. Винаги се намираше някой, който да иска муска против болест или проклятие за неприятел. Щяха да оставят мляко и месо в гера му, а с влиянието идваха уважението и страхът. Копнееше да се страхуват от него, защото тогава щяха да бъдат готови да му дадат всичко, което поиска. Какво значение има, че този път не беше спасил живот? Вярата щеше да е налице, когато нечий друг живот бъде в ръцете му. Кокчу бе хвърлил камъка в реката и вълничките щяха да стигнат далеч.

Чингис и военачалниците му бяха сами в големия гер, когато луната се издигна над събралото се множество. Денят бе натоварен за всички, но не можеха да заспят, докато той оставаше буден, макар това да означаваше прозевки и зачервени очи утре. Самият Чингис изглеждаше толкова свеж, колкото и сутринта, когато беше посрещнал двеста мъже и жени от едно тюркско племе, пристигнали от толкова далеч на северозапад, че едва им разбираха няколко думи. Но въпреки всичко бяха дошли.

- Всеки ден идват все повече, а до края на лятото остават две луни - каза Чингис и гордо огледа мъжете, които бяха с него още от първите дни. Петдесетгодишният Арслан вече остаряваше след годините непрестанни войни. Той и синът му Джелме бяха дошли при Чингис още когато той нямаше нищо друго освен съобразителността и тримата си братя. И двамата му бяха напълно верни през тежките години и благодарение на него се бяха замогнали, имаха жени и богатство. Чингис кимна на ковача, който бе станал негов военачалник. Със задоволство видя, че гърбът на мъжа е изправен както винаги.

Темуге не присъстваше на събранията им дори когато се чувстваше добре. Единствено той от братята не показваше влечение към тактиката. Чингис го обичаше, но не можеше да го остави да командва други хора. Усети, че мислите му са се зареяли, и тръсна глава. И той бе уморен, макар че не си позволяваше да го показва.

- Някои от новите племена дори не са чували за Дзин - каза Хаджиун. - Тези, дето пристигнаха сутринта, са облечени в дрехи, каквито никога не съм виждал. Те не са монголи като нас.

- Може би - отговори Чингис. - Но искам да се чувстват добре дошли тук. И преди да ги съдим, нека се докажат в битка. Те не са татари, нито кръвни врагове на някого от нас. Поне няма да ми се налага да уреждам свадите им от поколения. Ще ни бъдат от полза.

Той отпи глътка от грубата си глинена чаша и примлясна от горчивия черен айраг.

- Внимавайте в лагера, братя. Те са дошли, защото иначе щяхме да ги унищожим. Все още ни нямат вяра. Мнозина от тях знаят само името ми и нищо друго.

- Имам свои хора при всеки огън - рече Хаджиун. - Винаги ще се намери някой, който да търси лична изгода при такъв сбор. В момента сигурно на хиляда други места говорят за нас. Дори прошепнатото ще бъде чуто. Ще знам всичко, ако се наложи да действам.

Чингис кимна. Гордееше се с брат си. Хаджиун израсна здрав мъж с невероятно широки рамене от упражненията с лъка. Помежду им имаше връзка, каквато Чингис не можеше да има с никого другиго, дори с Хазар.

- Въпреки това гърбът ме сърби, когато вървя из лагера. Още чакаме и те вече губят търпение, но ще идват и други, така че не мога да потегля сега. Дори и само уйгурите са ни ценни. Тези, които вече са тук, може да ни подложат на изпитание, така че бъдете нащрек и се погрижете нито една обида да не остане ненаказана. Ще се доверя на вашата преценка дори да хвърлите дузина глави в краката ми.

Военачалниците се спогледаха със сериозни лица. След всеки доведен от тях човек от голямата степ бяха дошли още двама. Но те нямаха преимуществото на най-силните ханове, които знаеха точно на каква подкрепа разчитат. Всеки пристигнал в сянката на черната планина виждаше само едно цялостно множество и не се замисляше, че то се състои от стотици различни фракции, които се следяха с взаимно подозрение.

Накрая Чингис се прозя.

- Поспете малко, братя - уморено рече той. - Наближава утрото и стадата трябва да се преместят на нови пасища.

- Ще ида да видя Темуге, преди да си легна - каза Хаджиун.

Чингис въздъхна.

- Да се надяваме, че бащата-небе ще се погрижи за него. Не мога да изгубя единствения си здравомислещ брат.

Хаджиун изсумтя, отвори малката врата и отвън нахлу свеж въздух. Когато всички си тръгнаха, Чингис се изправи и с рязко движение на ръцете разкърши схванатия си врат. Герът на семейството му беше наблизо, но синовете му сигурно вече спяха. За пореден път щеше да се катурне под одеялата, без близките му да разберат, че се е прибрал.

Чингис хвърли неспокоен поглед към малкия си брат. Темуге цяла сутрин бе разказвал на кого ли не как Кокчу го е изцелил. Въпреки големите си размери, лагерът беше тясно място за новините и те се разпространяваха бързо. По обед щяха да ги узнаят и току-що пристигналите скиталци от степите.

- Откъде си сигурен, че не е било изметната жила? - попита Чингис и го изгледа. Темуге изглеждаше малко по-висок от обичайното в семейния гер, лицето му грееше от вълнение и още нещо. Щом споменeше името на Кокчу, гласът му се снишаваше почти до шепот. Чингис откри, че това го дразни.

- Видях го да измъква онова нещо от мен, братко! Гърчеше се в ръката му и едва не повърнах, като го съзрях. Щом се махна, болката изчезна с него. - Темуге докосна мястото и трепна.

- Явно не е изчезнала напълно - отбеляза Чингис.

Темуге сви рамене. Мястото над и под превръзката беше синкаво-жълто, макар че започваше да избледнява.

- Преди направо ме ядеше жив. А сега е само като натъртено.

- И казваш, че няма разрез - със съмнение рече Чингис.

Темуге поклати глава. Вълнението му се върна. Беше проучил мястото с пръсти в тъмното преди зазоряване. Под стегнатата превръзка напипа цепка в мускула, която все още беше невероятно чувствителна. Сигурен беше, че именно оттам бе изтръгнат израстъкът.

- Има сила, братко. Не е като другите шарлатани, които сме виждали досега. Вярвам на очите си. Нали знаеш, те не лъжат.

Чингис кимна.

- Ще го наградя с кобили, овце и нови дрехи. Може и с нов нож и обувки. Не мога да позволя човекът, спасил брат ми, да изглежда като просяк.

Темуге трепна, внезапно сполетян от съмнение.

- Той не иска за станалото да се разчува, Чингис. Наградиш ли го, всички ще научат какво е сторил.

- Всички вече са научили - отвърна Чингис. - Хаджиун ми разказа призори, а го чух от още трима души, преди да дойда тук. В този лагер няма тайни, много добре го знаеш.

Темуге кимна замислено.

- Значи няма да има нищо против, а и да има, ще прости.

Поколеба се, преди да продължи. Погледът на брат му го караше да се чувства неспокоен.

- С твое позволение ще започна да уча от него. Мисля, че ще ме вземе за ученик, а и никога не съм имал такова желание да знам... - Млъкна, когато видя Чингис да се мръщи.

- Надявах се, че ще се върнеш към задълженията си с воините, Темуге. Не искаш ли да яздиш с мен?

Темуге се изчерви и заби поглед в земята.

- И двамата знаем много добре, че никога няма да стана велик военачалник. А дори и да се случи, мъжете винаги ще знаят, че съм се издигнал заради произхода си, а не заради уменията. Нека се уча от този Кокчу. Не мисля, че ще откаже.

Чингис стоеше напълно неподвижно и мислеше. Темуге неведнъж беше ставал за смях сред племената. Беше окаян стрелец, не успя да си спечели уважение и с меча. Той все трепереше и лицето му бе сковано от страх, който Чингис не можеше да отрече. Темуге не се вписваше в племената и неведнъж Чингис му бе пожелавал да си намери нещо, което му се удава. Въпреки това не му се искаше да го пусне така лесно. Хора като Кокчу стояха настрани от племената. От тях определено се страхуваха и това беше добре, но те не бяха част от семейството. Не ги посрещаха добре, не ги поздравяваха като стари приятели. Чингис поклати леко глава. Темуге също винаги е бил отстрани, като наблюдател. Може пък това да му е било отредено.

- При условие че ще се упражняваш с меча и лъка по два часа на ден. Дай ми дума и ще потвърдя избора ти.

Темуге кимна и се усмихна срамежливо.

- Обещавам. Може пък да ти бъда по-полезен като шаман, отколкото като воин.

Погледът на Чингис стана леден.

- Ти си оставаш воин, Темуге, макар това никога да не ти се е удавало с лекота. Научи каквото искаш от онзи човек, но в сърцето си не забравяй, че си мой брат и син на баща ни.

Темуге почувства как сълзите напират в очите му и наведе глава, преди брат му да ги види и да се засрами от него.

- Не го забравям - рече той.

- Тогава кажи на новия си учител да дойде при мен и да си получи наградата. Ще го прегърна пред военачалниците си и ще им покажа, че той е ценен за мен. Сянката ми ще се погрижи с двама ви да се отнасят любезно в лагера.

Темуге се поклони ниско, обърна се и Чингис остана сам с мрачните си мисли. Беше се надявал, че Темуге ще се стегне и ще язди с братята му. Все още не беше срещал шаман, който да му хареса, а Кокчу притежаваше цялата арогантност на своя вид. Въздъхна. Може би поведението му си имаше основания. Изцеляването беше необичайно, но той не беше забравил и как Кокчу прекара острието през собствената си плът, без да пусне и капка кръв. Спомни си слуховете, че в Дзин се занимават с магии. Може би щеше да му е от полза да разполага с хора, които не им отстъпват. Отново въздъхна. Никога не бе предполагал, че собственият му брат ще се озове сред тази пасмина.

Хазар вървеше из лагера и се наслаждаваше на шума и суетнята. Навсякъде изникваха нови гери и Чингис бе заповядал на всяка пресечка да се изкопаят дълбоки отходни ями. При толкова много мъже, жени и деца на едно място всеки ден възникваха нови проблеми за решаване и Хазар не проявяваше интерес към подробностите. Хаджиун като че ли се радваше на предизвикателствата и беше организирал група от петдесет силни мъже да изкопаят ямите и да помагат за издигането на герите. Хазар видя двама от тях да строят навес, за да опазят от дъжда новите снопове брезови стрели. Много воини си правеха собствени стрели, но Хаджиун бе поръчал огромен брой за цялата войска и във всеки гер, покрай който минаваше Хазар, жени и деца работеха с пера, върви и лепило и събираха стрелите на снопове по петдесет, за да бъдат отнесени под навеса. Ковачниците на племената бълваха искри цяла нощ, за да изработят върховете, а всяка сутрин на стрелбищата се носеха нови лъкове за проба.

Огромният лагер кипеше от живот и Хазар изпита радост при вида на трудолюбивия народ. В далечината се чу писък на новородено и той се усмихна. Краката му се движеха по пътеки в тревата, отъпкани до самата глина. Опита се да си представи каква ли огромна плетеница от форми ще представлява лагерът, когато се махнат оттук.

Беше отпуснат и отначало не забеляза суматохата на пресечката отпред. Седем мъже в гневна купчина се мъчеха да съборят на земята непокорен жребец. Хазар поспря да погледа как скопяват животното и трепна, когато удар с копито улучи един от мъжете и го просна сгърчен на земята. Понито беше младо и много силно. Бореше се с хората и напъваше с огромна сила въжетата, с които го бяха уловили. Успееха ли да го повалят, щяха да спънат краката му и да го обезсилят за ножа. Мъжете сякаш не знаеха какво правят, Хазар поклати развеселено глава и тръгна да ги подмине.

Докато заобикаляше ритащото добиче, то се изправи на задните си крака и повлече един от мъжете. Изпръхтя свирепо, отдръпна се назад към Хазар, настъпи го и той изкрещя от болка. Най-близкият от мъжете реагира на звука, като му зашлеви плесница с опакото на дланта си, за да го накара да се махне от пътя им.

Хазар реагира с ярост, съответстваща на яростта на завързания кон, и отговори на удара. Мъжът залитна зашеметен, а останалите пуснаха въжетата. В очите им се четеше заплаха. Понито се възползва от неочакваната свобода и препусна през лагера с ниско приведена глава. Жребците около тях зацвилиха в отговор на призивите му и Хазар се оказа изправен пред разлютените мъже. Стоеше пред тях, без да се бои - знаеше, че ще разпознаят доспехите му.

- Вие сте войела - рече той в опит да намали напрежението. - Ще се погрижа конят ви да бъде уловен и върнат.

Те се спогледаха мълчаливо. Приличаха си и Хазар изведнъж осъзна, че са синове на хана на войела. Баща им беше пристигнал само преди няколко дни с петстотин воини и техните семейства. Носеше му се славата, че се пали лесно и е много докачлив на тема засегната чест. Явно синовете му са се метнали на баща си, помисли си Хазар, докато те се събираха около него.

За момент си помисли, че ще го оставят да си иде без бой, но удареният не беше на себе си от ярост и именно той се натискаше най-много, окуражен от присъствието на братята си. На мястото, където го беше ударил Хазар, вече се виждаше мораво петно.

- Кой ти даде право да се месиш? - озъби се един от другите. Вече го бяха наобиколили плътно и Хазар усети, че суетнята в лагера наоколо е притихнала. Много семейства наблюдаваха разправията и му прималя при мисълта, че не може да отстъпи, без да посрами Чингис и дори да изложи на риск властта му в лагера.

- Просто се опитвах да мина - рече той през зъби и се приготви за това, което предстоеше. - Ако онова добиче брат ти не ме беше ударил, вече щяхте да сте свалили понито на земята. Следващия път гледайте най-напред да спънете неговите крака.

Един от най-едрите плю на земята в краката му и Хазар стисна юмруци, но изведнъж се разнесе нечий нов глас:

- Какво става тук?

Резултатът бе незабавен - всички замръзнаха. Хазар погледна към по-възрастния мъж, който имаше същите черти като тях. Това можеше да бъде единствено ханът на войела и на Хазар не му оставаше друго, освен да сведе глава. Все още не се беше стигнало до вадене на оръжие и той предпочете да не обижда единствения човек, който би могъл да укроти младежите.

- Ти си братът на онзи, който се нарича Чингис - каза ханът. - Но все пак това е лагерът на войела. Защо си дошъл тук да дразниш синовете ми и да пречиш на работата им?

Хазар пламна от раздразнение. Хаджиун несъмнено вече бе информиран за сблъсъка и идваше със свои хора насам, но не му се искаше да отговаря. Ханът определено се наслаждаваше на ситуацията и Хазар не се съмняваше, че е наблюдавал всичко от самото начало. Овладя се и заговори бавно и ясно:

- Ударих този, който ме удари пръв. Няма причина днес да се пролива кръв.

Устните на хана се изкривиха в презрителна усмивка. На мига можеше да извика стотина бойци, а синовете му бяха готови да научат на смиреност нахалника, който стоеше така наперено пред него.

- Трябваше да очаквам такъв отговор. Честта не може да се потъпква, когато не ни е удобна. Тази част от лагера е земя на войела. Ти навлизаш в нашата територия.

Хазар го погледна със студената физиономия на воин, за да скрие раздразнението си.

- Повелята на брат ми беше ясна - рече той. - Всички племена могат да използват земята в този лагер. Това не е територия на войела.

Щом чуха това, синовете на хана замърмориха. Дори самият хан като че ли се вцепени.

- Казвам, че съм на своя земя и не виждам никого от моя ранг, който да се противопостави на думата ми. А ти се криеш в сянката на брат си.

Хазар бавно пое дъх. Ако се позовеше на закрилата на Чингис, инцидентът щеше да приключи. Ханът на войела не беше чак такъв глупак да предизвика брат му в лагера при цялата огромна войска наоколо. В същото време обаче човекът го гледаше като готова за удар змия и Хазар се запита дали срещата с братята и дивия жребец всъщност беше случайна. Винаги се намираха желаещи да изпитат тези, от които се очакваше да ги поведат на война. Тръсна глава, за да прогони тези мисли. Политиката и маневрирането бяха по сърце на Хаджиун; той самият нямаше вкус към подобни неща, нито пък искаше да позира пред хана и синовете му.

- Няма да пролея кръв тук - започна той и видя тържеството в очите на хана, - но не ми е нужна сянката на брат ми.

И стовари юмрук в брадата на най-близкия от братята, като го просна в несвяст на земята. Другите изреваха и се нахвърлиха едновременно върху него. Ударите заваляха по главата и раменете му, той отстъпи назад, намери опора за краката си, удари здравата едно лице и усети как чупи нечий нос. Хазар обичаше да се бие като всеки мъж, израснал сред братя, но шансовете му не бяха особено големи. Едва не падна, когато получи удар в главата и още няколко в бронята. Поне тялото му беше защитено и докато беше на крака, можеше да избягва юмруците им и да удря на свой ред при всяка удобна възможност.

Докато мислеше за всичко това, един от противниците му го хвана през кръста и го събори на земята. Хазар изрита силно, чу вик и покри главата си, за да се защити от ритниците им. Къде се бавеше Хаджиун, духовете да го вземат? Усети, че от носа му се стича кръв и устните му започват да се подуват. Главата му бучеше от един ритник в дясното ухо. Още няколко такива и щеше да си остане осакатен завинаги.

Усети тежестта на един от тях, който се мъчеше да дръпне ръцете от лицето му. Хазар надникна през пролуката, издебна удобен момент и заби палец в окото на нападателя. То като че ли хлътна навътре; надяваше се, че го е ослепил. Ханският син се изтъркаля с крясък настрани и ако не друго, ритниците се засилиха.

Някъде наблизо се разнесе болезнен вик, за момент Хазар бе оставен на мира и се помъчи да се изправи на крака. Някакъв непознат беше скочил срещу братята; беше съборил единия на земята и ритна здравата друг в коляното. Новодошлият беше почти момче, но нанасяше ударите с цялата си тежест. Хазар му се усмихна със сцепените си устни, но бе прекалено замаян, за да може да се надигне.

- Престанете! - заповяда нечий глас и за миг Хазар изпита надежда, но бързо осъзна, че Темуге не е пристигнал с дузина мъже да му помогне. По-малкият му брат се беше втурнал право в мелето и изблъска един от противниците настрани.

- Извикай Хаджиун - изкрещя със свито сърце Хазар. Темуге само щеше да си изяде боя и тогава вече щеше да се стигне до кръвопролитие. Чингис можеше да приеме един от братята му да се сбие, но двама щяха да бъдат прекалено сериозна лична атака срещу семейството, за да бъде подмината просто така. Ханът на войела като че ли не си даваше сметка за опасността и Хазар го чу да се смее, когато един от синовете му заби юмрук в лицето на Темуге и го свали на колене. Младият непознат беше изгубил предимството на изненадата и сега понасяше порой ритници и удари. Синовете се смееха. Те насочиха усилията си към двамата новодошли и Хазар изпадна в ярост, щом чу Темуге да вика от болка и унижение, докато се мъчеше да избегне ритниците и да се изправи на крака.

Тогава се чу друг звук - серия резки удари, от които синовете нададоха викове и отскочиха назад. Хазар продължаваше да защитава главата си на земята, когато чу резкия яростен глас на Хаджиун. Беше довел хора със себе си и Хазар бе чул ударите от техните тояги.

- Стани, ако можеш, братко. Кажи ми кого искаш да видиш мъртъв - рязко каза Хаджиун. Хазар свали ръцете си, изплю червена храчка на тревата и се изправи на крака. Лицето му беше покрито със синини и кръв и ханът на войела се вцепени при вида му; веселието му бързо изчезна.

- Беше лична разправия - бързо рече той, а Хаджиун го изгледа кръвнишки. - Брат ти не отправи официално предизвикателство.

Хаджиун погледна към Хазар, който сви рамене и трепна, когато нараненото му тяло запротестира от движението.

Темуге също бе на крака, блед като мляко. Очите му бяха студени, а срамът го беше разгневил повече от всеки друг път. Третият мъж се изправи мъчително и Хазар му кимна в знак на благодарност. Той също беше здравата поочукан, но заразително се ухили с опрени в коленете ръце, като дишаше тежко.

- Внимавайте - промърмори едва чуто Хаджиун на братята си. Беше довел само дузина от работниците си, толкова бе успял да събере, когато чу за побоя. Те нямаше да издържат дълго срещу въоръжените мъже от войела. Тълпата наблюдаваше напрегнато сцената и ханът възвърна донякъде самочувствието си.

- Честта беше удовлетворена - обяви той. - Помежду ни няма вражда.

Обърна се към Хазар, за да види как приема думите му. Но той стоеше и се усмихваше криво. Беше чул решително приближаващите стъпки. Всички наоколо се вцепениха, щом чуха дрънченето на доспехи и видяха воините. Това можеше да бъде единствено Чингис.

- Няма вражда ли? - изсъска Хаджиун на хана. - Не ти решаваш това, войела.

Всички погледи се обърнаха към приближаващия Чингис. Той идваше с Арслан и още петима мъже, облечени от глава до пети в броня. Всички държаха извадени мечове и синовете на хана се спогледаха тревожно - едва сега си дадоха сметка какво са направили. Бяха решили да пробват единия от братята на Чингис. Тази част мина идеално. Но появата на самия Чингис ги вкара в дълбокото и сега те не знаеха какъв ще бъде изходът от това положение.

Чингис огледа сцената с безизразно лице. Погледът му се спря върху Темуге и за момент жълтите му очи се присвиха при вида на треперещите ръце на малкия му брат. Ханът на войела заговори пръв:

- Всичко е уредено, господарю - рече той. - Нищо особено, сбиване заради един кон. - Той преглътна на сухо. - Не е нужно да си вадиш заключения от това.

Чингис не му обърна внимание.

- Хаджиун?

Хаджиун овладя гнева си и отговори със спокоен глас:

- Не знам как е започнало. Хазар може да разкаже най-добре.

Хазар трепна, когато чу името си. Внимателно подбра думите си под изпитателния поглед на Чингис. Целият лагер щеше да научи това и той не искаше да се оплаква като някакво дете на баща си. Защото от него се очакваше да води хората.

- Аз лично съм удовлетворен, братко - рече през зъби. - Ако се наложи да обсъждам допълнително случката с тези хора, ще го направя друг ден.

- Няма да го направиш - рязко отвърна Чингис, който беше разбрал заплахата не по-зле от синовете на хана. - Забранил съм.

Хазар сведе глава.

- Както кажеш, господарю - отвърна той.

Чингис погледна към Темуге и видя срама от побоя пред очите на всички, съчетан с бурната ярост, която бе изненадала Хазар и Хаджиун.

- И ти си натъртен, Темуге. Не мога да повярвам, че си участвал в това.

- Опита се да го спре - отвърна Хаджиун. - Свалиха го на колене и...

- Стига! - извика Темуге. - След време ще върна всеки удар.

Целият пламнал, той сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи като малко дете. Чингис се втренчи в него и внезапно собственият му гняв се отприщи. Изсумтя, поклати глава и тръгна сред братята. Един от тях беше твърде бавен и Чингис го блъсна с рамо, сякаш без да забележи. Ханът вдигна умолително ръце, но Чингис сграбчи дела му и го дръпна напред. Когато изтегли меча си, воините на войела сториха същото с рязък звук на метал.

- Стойте! - изрева им Чингис с глас, познат от стотици битки. Но те не обърнаха внимание на заповедта му и докато приближаваха, Чингис дръпна хана нагоре като мармот. С две бързи замахвания прокара острието на меча си през бедрата на мъжа, прерязвайки мускулите.

- Щом сте накарали брат ми да коленичи, войела, ти вече никога няма да станеш - рече той.

Ханът ревеше с пълно гърло, а кръвта се лееше по краката му. Падна. Преди воините да стигнат до него, Чингис вдигна поглед към тях.

- Броя до три и ако остане изваден меч, нито един мъж, жена или дете от войела няма да преживее тази нощ.

Командирите се поколебаха и вдигнаха ръце, за да спрат останалите. Чингис стоеше пред тях без никаква следа от страх, а ханът в краката му се свлече, стенейки, на една страна. Синовете му стояха, смразени от ужасната гледка. С усилие на волята ханът направи знак, който командирите му предпочетоха да изтълкуват като съгласие. Прибраха мечовете си и воините последваха примера им с широко отворени очи. Чингис кимна.

- Когато тръгнем, вие ще бъдете охрана на брат ми - рече той. - Съгласен ли си да ги приемеш?

Хазар промърмори утвърдително. Подутото му лице беше напълно безизразно.

- Значи всичко е приключило. Няма кръвна вражда и е раздадено правосъдие.

Чингис се спогледа с братята си и те тръгнаха с него обратно към големия гер и задачите за деня. Хазар плесна дружески ръката на младия мъж, който му беше помогнал, и го взе с тях, за да не го пребият отново.

- Този ми се притече на помощ - каза Хазар, докато вървяха. - Не знае що е страх, братко.

Само с един бърз поглед към младежа Чингис разбра, че той притежава особена гордост.

- Как се казваш? - грубо попита, все още бесен от случилото се.

- Субодай от урианхаите, господарю.

- Потърси ме, когато ти потрябват добър кон и доспехи - рече Чингис. Субодай грейна и доволният Хазар го побутна по рамото. Ханът на войела бе оставен на грижите на жените си. С такива рани той никога вече нямаше да може да стои изправен, а вероятно и да ходи.

Докато Чингис и братята му вървяха сред племената, събрани в сянката на черната планина, мнозина ги гледаха със страхопочитание и одобрение. Той беше показал, че няма да търпи предизвикателства. И бе спечелил още една малка победа.

Уйгурите се появиха към края на лятото, когато Онон едва не преля заради водите от хълмовете. Степта беше още зелена и в небето се стрелкаха чучулиги, подплашени от приближаващите каруци.

Демонстрацията на уйгурската сила бе впечатляваща и Чингис отговори, като строи пет хиляди свои конници пред лагера. Не излезе да ги посрещне лично - знаеше, че отсъствието му ще се изтълкува като знак на неодобрение за забавянето им. Вместо него към новодошлите препусна Хазар, заобиколен от войела. Никой от синовете на хана не се осмели да направи нещо друго освен да се взира в тила му.

Хазар приближи каруцата, която водеше огромната тъмна змия от хора и животни. Преценяващият му поглед се стрелна към воините. Всички бяха добре въоръжени и изглеждаха свирепи и нащрек, но външният вид можеше и да заблуждава. Щяха или да се научат на тактиката, която носеше победи на Чингис, или да бъдат принизени до ролята на вестители във войската.

Уйгурите бяха търговци на коне и учени и Хазар със задоволство видя огромното хергеле, което водеха със себе си. За всеки воин трябваше да има по три понита и той знаеше, че през следващия месец лагерът щеше да бъде зает само с едно - другите племена щяха да се пазарят за свежа кръв в стадата си.

Когато вдигна ръка, воините около водещата каруца застанаха в отбранителна позиция с ръце върху дръжките на мечовете. Явно имаха доста руда, щом толкова много от тях носеха мечове, помисли си Хазар. Може би търгуваха и със стомана. В лагера имаше много мъже, които освен с лъка си разполагаха единствено с нож. Погледът му се спря върху дребен сивокос мъж в предната част на каруцата. Именно той вдигна ръка да спре колоната и Хазар забеляза, че воините се обръщат към него за заповеди. Макар че делът му беше съвсем прост, това несъмнено бе Барчук, ханът на уйгурите. Хазар реши да го почете и заговори пръв.

- Добре дошъл в лагера, господарю - официално рече той. - Вие сте последното от големите племена, но моят господар Чингис получи вашето послание на добра воля и определи пасища за семействата ви.

Дребният мъж кимна замислено и погледна към строените зад Хазар конници.

- Личи си, че сме последните. Като гледам множеството в тази равнина, не мога да повярвам, че са останали още воини на света. Вие сте първите хора, които виждаме от много дни път. - Той поклати глава в почуда. - Уйгурите ще се обвържат с Чингис, както обещах. Покажете ни къде да вдигнем герите си, останалото сами ще направим.

За разлика от някои по-докачливи ханове, този беше прям и откровен. Хазар се усмихна.

- Аз съм братът на Чингис, Хазар - рече той. - Лично ще ви покажа къде да се установите.

- Тогава ела до мен, Хазар. Жаден съм за новини.

Ханът потупа дървената скамейка на каруцата и Хазар клезе от кончето, плесна го по задницата и го насочи обратно към първата редица на войела.

- Щом сме последните, Чингис явно скоро ще отправи тази огромна стрела към враговете си - каза ханът, докато Хазар се настаняваше до него. После изцъка на воловете и каруцата тежко потегли. Хазар забеляза, че уйгурските воини остават в строй около тях, и остана доволен. Можеха да яздят.

- Само той може да каже, господарю. - Синините от побоя бяха почти изчезнали, но той усети как погледът на хана се спира върху тях, макар и без коментар. Лагерът се беше кротнал след унижението на войела, но в края на лятото всички отново бяха започнали да губят търпение и с пристигането на уйгурите Хазар нямаше да се учуди, ако брат му потегли след няколко дни. Усети възбуда при тази мисъл. Племената бяха тук и Чингис щеше да приеме клетвите им за вярност. После щеше да започне войната, а той и братята му щяха да изритат крака на Дзин от вратовете на сънародниците си.

- Изглеждаш весел, Хазар - отбеляза Барчук, докато обръщаше каруцата покрай една ниска могилка. Той излъчваше сила, а очите му бяха развеселени.

- Мислех си, че никога досега не сме се събирали заедно, господарю. Винаги е имало кръвни вражди или машинации на Дзин, заради които да се държим за гушите. - Хазар махна с ръка към огромния лагер. - А това е нещо съвсем ново.

- Но може да приключи с унищожаване на народа ни - промърмори Барчук, като го следеше внимателно. Хазар се ухили. Спомни си, че Хаджиун и Чингис бяха разисквали същия въпрос, и повтори техните думи:

- Да, но никой от нас, нито един мъж, жена или дете, няма да бъде жив след сто години. Всички, които виждаш тук, ще са кости.

Видя, че Барчук се мръщи объркан и му се прииска да имаше красноречието на Хаджиун.

- Какъв е смисълът на живота, ако не да завоюваш? Да спечелиш жени и земи? Предпочитам да съм тук и да видя всичко това, вместо да прекарам живота си в мир.

Барчук кимна.

- Ти си философ, Хазар.

Хазар се засмя.

- А ти си единственият, който мисли така. Не, аз просто съм брат на великия хан и това е нашето време.

Ханът на уйгурите Барчук говори часове наред, докато извън големия гер слънцето не залезе. Чингис бе запленен от познанията на този мъж. Когато нещо му беше неясно, той го караше да повтаря и обяснява, докато не разбере всичко.

Щом станеше дума за Дзин, Чингис се навеждаше напред като ястреб, с пламнали очи. Уйгурите бяха дошли от земите далеч на югозапад, на границата на пустинята Гоби и дзинското кралство Си Ся. Чингис жадно поглъщаше всяка подробност за търговските кервани на Дзин, за облеклото и обичаите им и най-вече за оръжието и доспехите. Наистина, търговците едва ли имаха най-добрата охрана, но всеки къс информация падаше като капка вода в пустинята на въображението му и потъваше дълбоко в недрата є.

- Мирът ви е донесъл богатство и сигурност - каза Чингис, когато Барчук спря, за да пийне глътка чай. - Сигурно си можел да се обърнеш към владетеля на Си Ся с молба за съюз против мен. Не си ли обмислял тази възможност?

- Разбира се - отвърна Барчук с обезоръжаваща откровеност. - Но ако си останал с впечатление, че те са приятелски настроени, явно съм те заблудил. Търгуват с нас заради кожите на снежни леопарди от планините, дебелата вълна и семената от редки растения, които използват в лечителското си изкуство. В замяна ни предлагат необработено желязо, килими, чай, а понякога и някой свитък, който са копирали многократно. - Той млъкна и се усмихна накриво. - Идват с носилките и стражите си в селищата на уйгурите, но на лицето на всеки от тях, дори на онези, които наричат роби, се чете отвращение. - Споменът предизвика пристъп на раздразнение и ханът избърса чело, преди да продължи. - Знам езика им и ги познавам прекалено добре, за да искам подкрепа от тях. Трябва да ги видиш, за да разбереш, господарю. Изобщо не ги е грижа за тези, които не са поданици на Си Ся. Дори в Дзин ги смятат за отделен народ, макар че много от обичаите им са почти едни и същи. Плащат данък на императора и се намират под негова закрила, но се смятат за независими от могъщия си съсед. Арогантността им е невъобразима, господарю.

Барчук се наведе напред и протегна ръка, за да потупа Чингис по коляното. Сякаш не забеляза, че мъжете в гера настръхнаха.

- От поколения се задоволяваме само с отпадъците им, господарю, а те пазят най-доброто месо зад своите крепости и стени.

- И ти се иска да ги видиш пречупени - промърмори Чингис.

- Да. Моля единствено за това да предадеш библиотеките им на уйгурите. У тях сме виждали още редки скъпоценности и един камък като мляко и огън. Но те не търгуват такива неща с нас, независимо какво им предлагаме в замяна.

Чингис следеше внимателно хана. Барчук знаеше, че няма право да настоява за дял от плячката. На племената не се плащаше, за да се бият, и по традиция всичко, което ограбеха, си беше тяхно. Барчук искаше много, но Чингис не можеше да си представи друга група, която би пожелала библиотеките на Си Ся. Самата мисъл за подобно нещо го накара да се усмихне.

- Ще получиш свитъците, Барчук. Имаш думата ми. Всичко друго отива за победителите и е в ръцете на бащата-небе. Не мога да ти гарантирам специално дял.

Барчук се отдръпна назад и кимна неохотно.

- Това е достатъчно заедно с всичко друго, което ще спечелим от тях. Виждал съм как конете им стъпкват мои хора по пътя, господарю. Хора, които умират от глад, докато в Си Ся трупат тлъстини от зърното, което не искат да споделят с нас. Доведох воините си тук, за да ги накажем за тяхната арогантност. Оставихме празни селищата и нивите си. Уйгурите са с теб - гери, коне, сол и кръв.

Чингис протегна ръка и двамата скрепиха клетвата с бързо пляскане на длани, което някак тушира сериозността на думите. Племената чакаха отвън и Чингис щеше да поиска същата клетва от тях веднага щом разбереше, че са готови. Полагането є насаме беше израз на подкрепа, която не можеше да подмине с лекота.

- Искам едно нещо от теб, преди да излезем навън при другите, Барчук - рече той.

Ханът на уйгурите тъкмо се изправяше, но спря. Лицето му се превърна в маска, щом осъзна, че разговорът не е приключил.

- Най-малкият ми брат проявява интерес към ученето - каза Чингис. - Темуге, стани, за да те види.

Барчук се завъртя към стройния младеж, който се изправи и му се поклони. Отвърна на жеста с отсечено кимане и се обърна към Чингис, който добави:

- Шаманът ми Кокчу ще го напътства, когато му дойде времето, но предпочитам да чете и да научи всичко, което сметне, че си заслужава. Имам предвид свитъците, които вече притежаваш, както и тези, които ще спечелим от враговете си.

- Уйгурите са под твое командване, господарю - отвърна Барчук. Молбата не беше кой знае каква и той не разбра защо Чингис се почувства неудобно, когато повдигна въпроса. Темуге грейна, а Кокчу сведе глава, сякаш му беше оказана огромна чест.

- Значи е решено - рече Чингис. Очите му се губеха в сумрака и проблясваха от светлините на запалените лампи. - Ако в Си Ся са богати колкото казваш, те ще бъдат първите, които ще се сблъскат с нас. Дзин ще ги подкрепят ли?

Барчук сви рамене.

- Не знам. Земите им са съседни, но Си Ся винаги са били отделно кралство. Дзин могат да съберат войска срещу теб, за да предотвратят по-късна заплаха срещу себе си. А може и да ги оставят да измрат, без да си мръднат пръста. Никой не знае как работят умовете им.

Чингис също сви рамене.

- Ако преди десет години ми беше казал, че кераитите ще се сражават срещу огромна войска, щях да ти се изсмея и да се смятам за щастливец, че няма да участвам в тази битка. А днес ги наричам свои братя. Няма значение дали Дзин ще тръгнат срещу нас заради Си Ся. Сторят ли го, значи ще ги разбия по-рано. Всъщност предпочитам да ги посрещна в степта, вместо да се катеря по стените на градовете им.

- Дори градовете могат да паднат, господарю - меко рече Барчук, чиято възбуда също бе започнала да нараства.

- И ще паднат - отвърна Чингис. - Като му дойде времето, ще паднат. Със Си Ся ти ми посочи слабините на Дзин. Ще ги изкормя там и ще изтръгна сърцето им.

- За мен е чест да ти служа, господарю - Барчук стана, поклони се ниско и остана в това положение, докато Чингис не му даде знак да се изправи.

- Племената са се събрали - каза той, стана и се протегна. - Щом се налага да прекосяваме пустинята, трябва да осигурим вода и храна за конете. Положат ли клетвата, нищо вече не ще ни задържа на това място.

Спря за момент.

- Дойдохме тук като племена, Барчук. А ще тръгнем като един народ. Ако записваш събитията в онези свитъци, както казваш, гледай да отразиш и това.

Очите на Барчук светнаха. Беше напълно запленен от човека, който командваше огромното множество.

- Ще бъде сторено, господарю. Ще науча на четмо и писмо и твоя шаман, и брат ти, за да могат ти четат историята.

Чингис примигна изненадано, заинтригуван от мисълта, че брат му ще чете думи, изписани върху твърда агнешка кожа.

- Любопитно ще е да видя това - рече той. Прегърна Барчук през рамо и му оказа чест, като излезе заедно с него от гера. Военачалниците ги последваха. Отвън се чуваше приглушеното мърморене на племената. Очакваха онзи, който щеше да ги поведе.

Дори в летния мрак лагерът сияеше в жълто под звездите, осветен от десетки хиляди огньове. Центърът му беше разчистен и около гера на Чингис имаше огромен празен пръстен. Воините на стотици родове и племена бяха оставили семействата си и се събраха заедно под трептящите светлини. Броните им бяха най-различни - твърда кожа, шлемове или стегнати доспехи от железни пластинки, копирани от Дзин. На някои се виждаше емблемата на племето, но повечето бяха неукрасени и показваха, че са съвсем нови и че под небето вече има само едно племе. Мнозина държаха мечове, прясно изковани в ковачниците, които работеха денонощно от пристигането си тук. Потящи се под слънцето мъже бяха изкопали огромни ями, бяха откарали рудата при пламъците, за да гледат като омагьосани как ковачите я превръщат в оръжия. Не един бе изгорил пръстите си, посягайки към тях, преди да са изстинали напълно, но никой не беше и сънувал, че един ден ще притежава дълго острие, така че нямаха нищо против.

Вятърът не спираше да духа в степта, но тази вечер беше по-лек.

Когато Чингис се появи, Барчук слезе по стъпалата на каруцата и застана в първата редица до колелата от дърво и желязо. Чингис остана за момент загледан в хората, възхитен от събралото се множество. Братята му, Арслан и Джелме слязоха от платформата, като всеки спираше за миг, за да погледне безбройните редици, губещи се в тъмнината. Последен беше шаманът Кокчу.

Чингис остана сам и затвори очи. Благодари на бащата-небе, че го е довел дотук, начело на такава огромна войска. Каза няколко думи и на духа на баща си в случай, че можеше да го чуе. Знаеше, че Есугей би се гордял със сина си. Беше повел народа по нов път и само духовете можеха да кажат докъде ще го отведе той. Отвори очи и видя Бьорте. Беше довела четиримата му сина и стоеше в първата редица; три от децата бяха твърде малки, за да ги остави сами. Чингис им кимна отсечено и погледът му се спря върху най-големия, Джучи, и върху Чагатай, когото бе нарекъл на шамана на вълците. Почти деветгодишен, Джучи изпитваше страхопочитание към баща си и сведе очи, докато Чагатай продължаваше да зяпа, макар да си личеше колко е нервен.

- Дойдохме тук от стотици различни племена - изрева Чингис. Искаше гласът му да достигне до всички, но дори каленото на бойното поле гърло не можеше да се справи с подобно предизвикателство. Онези, които не можеха да го чуят, трябваше да се задоволят с предаденото им от предните редици. - Доведох в тази равнина вълците, олхунутите и кераитите. Доведох меркитите и джаджиратите, уйратите и найманите. Дойдоха войела, туваните, уйгурите и урианхаите.

Докато назоваваше всяка група, членовете є се раздвижваха по местата си. Забеляза, че дори тази вечер са се строили поотделно. Нямаше да бъде лесно да се асимилират хора, за които племенната чест стоеше над всичко. Няма значение, каза си той. Щеше да ги накара да вдигнат очи още по-нависоко. Паметта не му изневери нито за миг, докато споменаваше всяко племе, дошло да се присъедини към него в сянката на черната планина. Не пропусна нито едно - знаеше, че това щеше да бъде забелязано и запомнено.

- Нещо повече, призовах и онези, които нямат племе, но са запазили честта си и се вслушват в повика на кръвта. Те дойдоха при нас и ни се довериха. Казвам на всички ви, под бащата-небе няма различни племена. Има само един монголски народ и той започва съществуването си тази вечер, на това място.

Някои нададоха радостни викове, други останаха с каменни физиономии. Лицето на Чингис бе като маска на воин, носеха неговите черти. Хората пред него трябваше да разберат, че това, което той иска от тях, не означава загуба на чест.

- Ние сме братя по кръв, разделени толкова отдавна, че вече не помним кога. За мен вие сте голямо семейство от всички племена, аз съм кръвен роднина на всеки от вас. Наричам ви свои братя под знамето си и ще яздим като едно семейство, като един народ.

Млъкна, за да прецени реакцията им. Бяха чували тази идея и преди, предаваха я шепнешком от племе на племе. Въпреки това бяха изненадани да я чуят изречена ясно от него самия. Повечето не приветстваха думите му и Чингис трябваше да потисне внезапния пристъп на раздразнение. Духовете знаеха, че ги обича, но собственият му народ понякога можеше да го подлуди.

- Ще натрупаме толкова плячка, че тя ще съперничи на планината зад гърбовете ви. Ще имате понита, жени и злато, мед и масло. Ще владеете земи и всеки ще се страхува само щом чуе името ви. Всеки мъж тук ще бъде хан за онези, които свеждат глава пред него.

Най-сетне се разнесоха радостни викове и Чингис си позволи да се усмихне доволен, че най-сетне е напипал верния тон. Нека по-дребните ханове се тревожат за амбициите на другите около себе си. Той беше искрен във всяка своя дума.

- На юг е голямата пустиня - продължи той. Моментално настъпи тишина и Чингис усети вниманието им едва ли не като сила. - Ще я прекосим със скорост, за каквато дзинските кралства не са и сънували. Ще се нахвърлим срещу тях като вълци върху агнета и те ще се пръснат пред мечовете и лъковете ни. Ще ви дам техните богатства и жени. Там ще забия знамето си и земята ще затрепери, щом го направя. Майката-земя ще разбере, че нейните синове и братя са намерили наследството си, и ще посрещне с ликуване бурята от степите.

Отново последваха викове и Чингис вдигна ръце, за да въдвори тишина, макар да преливаше от удоволствие.

- Ще яздим през суха земя и ще носим нужната ни вода за една внезапна атака. И няма да спрем, докато морето не ни заобиколи от всички страни. Това казвам аз, Чингис, и моята дума е желязо.

Надигна се рев и Чингис щракна с пръсти на Хазар, който чакаше долу. Той му подаде тежък прът от сребърна бреза, към който бяха привързани осем конски опашки. Множеството замърмори при вида му. Някои разпознаха черното на меркитите или червената опашка на найманите, завързана заедно с другите. Всяка от тях беше ханското знаме на някое от големите племена, които Чингис бе събрал в степта. Когато той пое пръта, Хазар му подаде и синята конска опашка на уйгурите.

С чевръсти пръсти Чингис я привърза към другите и заби края на пръта в краката си. Вятърът развя многоцветното знаме и опашките се заизвиваха като живи.

- Свързах цветовете - извика той. - Когато те избелеят, няма да има разлика помежду им. Ще станат едно знаме на един народ.

Командирите му вдигнаха мечовете си и множеството отговори импулсивно. Хиляди оръжия се устремиха към небето и Чингис кимна, попаднал изцяло под властта на емоциите. Нужно бе много време, докато шумът утихне, макар че той държеше свободната си ръка вдигната и призоваваше за тишина.

- Братя, клетвата, която ще положите, ви обвързва. Но тя не е по-силна от кръвта, която вече ни е съединила. Коленичете.

Предните редици незабавно паднаха на колене и задните повториха като вълна, щом видяха какво се случва. Чингис следеше внимателно, но не откри колебание. Всички бяха негови.

Кокчу се изкачи по стъпалата на каруцата, като грижливо запазваше безизразна физиономия. И в най-разюзданите си мечти не си бе представял момент като този. Темуге беше казал добра дума за него и Кокчу се поздрави, че е довел младежа дотам, че да направи това предложение.

Ликуваше от положението си, докато племената коленичиха. Запита се дали Чингис си дава сметка, че той ще бъде единственият, който не е положил клетвата. Хазар, Хаджиун и Темуге бяха коленичили в тревата с всички останали, ханове и обикновени бойци.

- Под властта на един хан ние сме един народ - извика Кокчу над главите им, а сърцето му бясно биеше от вълнение. Думите му се върнаха при него и заляха долината на вълни, когато онези отзад ги повториха. - Предлагам му своите гери, коне, сол и кръв, с цялата си чест.

Кокчу се вкопчи в перваза на каруцата, докато хората повтаряха след него. След тази нощ всички щяха да познават шамана на великия хан. Озърна се нагоре, докато думите се връщаха на порои от задните редици. Под ясното небе духовете несъмнено се гърчеха от радост, невидими и неуловими за всички, освен за най-могъщите от неговия вид. В думите на хилядното множество Кокчу усещаше как те се вият във въздуха и се изпълни с тържество. Накрая племената замълчаха и той успя да изпусне дъх.

- А сега ти, шамане - промърмори Чингис зад него. Кокчу трепна от изненада, но падна на колене и повтори същата клетва.

Когато шаманът се върна при каруцата, Чингис изтегли меча на баща си. Хората, които бяха наблизо, можеха да видят как очите му блестят от задоволство.

- Свършено е. Ние сме един народ и ще яздим заедно. Нека тази нощ никой да не мисли и скърби за племето си. Сега сме едно още по-голямо семейство и земите чакат да ги завладеем.

Спусна ръката си и всички изреваха, този път като един. Миризмата на печено овнешко се носеше с вятъра, стъпката му бе лека, а воините се готвеха за пиене и ядене, от което коремите им щяха да се подуят. До зазоряване пияните бойци щяха да са направили хиляди деца. Чингис се замисли дали да не се върне при Бьорте в палатката и прикри неудобството си при мисълта за обвинителния є поглед. Тя беше изпълнила дълга си към него, никой не можеше да го отрече, но бащинството на Джучи си оставаше съмнително и го тормозеше като трън в петата.

Тръсна глава, за да прогони празните мисли, и взе мяха с черен айраг* от Хаджиун. Тази нощ щеше да се напие до безсъзнание, като хан на всички племена. На сутринта щяха да се приготвят да прекосят сухите земи на пустинята Гоби и да поемат по пътя, който той беше избрал за тях.

Чингис: 2. Господари на лъка