Пролог

Древният Лабиринт Куралд Емурлан

Векът на Разделението

Сред пейзаж, раздран от скръб, труповете на шест дракона лежаха разхвърляни в накъсана редица, проснала се на над хиляда разтега из равнината, с разкъсана плът, натрошени щръкнали кости, зейнали челюсти и оцъклени сухи очи. Там, където кръвта им се бе проляла върху земята, духове се бяха сбрали като рояци мухи, за да смучат, и вече впримчени, призраците се гърчеха и надаваха глухите си отчаяни ридания, докато кръвта потъмняваше и попиваше в безжизнената пръст. А после, когато всичко се втвърди и заякна като лъскав камък, призраците се оказаха обречени, пленени навеки в тъмния си затвор.

Голото същество, което газеше по грубата пътека, очертана от падналите дракони, не им отстъпваше по големина, но бе привързано към земята и крачеше на два огънати като лъкове крака, с бедра, дебели като хилядолетни дървеса. Ширината на раменете му бе равна на ръста на Тартено Тоблакай. Дебелият врат бе скрит под грива лъскава черна коса; лицевата част на главата бе издадена напред - чело, скули и челюст, а хлътналите му очи разкриваха черни зеници, обкръжени от млечна белота. Огромните ръце бяха непропорционални дълги, грамадните длани почти задираха земята. Гърдите му бяха големи, бели и провиснали. Крачеше покрай разлагащите се трупове, а походката му бе някак странно плавна, съвсем не тромава, сякаш всеки негов крайник имаше повече от обичайния брой стави.

Кожата му бе с цвета на избеляла на слънцето кост, потъмняла на червеникави жилки в краищата на ръцете; подутини покриваха кокалчетата на пръстите, плетеница напукана плът тук-там оголваше костта. Дланите бяха пострадали след нанасяните убийствени удари.

Съществото спря, кривна глава нагоре и се загледа в трите дракона, зареяли се високо във въздуха над кълбестите облаци. Изникваха и чезнеха отново сред дима на загиващия свят.

Дланите на съществото потръпнаха и дълбоко от гърлото му се изтръгна тихо ръмжене.

След дълга пауза то продължи по пътя си.

Оттатък последния мъртъв дракон се издигаше низ от хълмове и най-големият от тях беше прорязан, сякаш нечий гигантски нокът бе изровил недрата на възвишението, и в тази ровина кипеше рана, раздрана в пространството, и от тази рана на седефени струи кървеше магическа мощ. Злобата на тази енергия бе явна от начина, по който поглъщаше страните на пролома - разяждаше като киселина скалите и балваните на древното русло.

Разломът скоро щеше да се затвори; онзи, който бе преминал последен, се беше постарал да запечата портала зад себе си. Но подобно изцеряване не можеше да се извърши припряно и тази рана щеше да продължи да кърви.

Съществото се приближи, без да обръща внимание на бликащата отрова. На прага отново спря, обърна се и погледна назад, откъдето бе дошло.

Драконовата кръв се втвърдяваше в камък, трупащи се един връз друг пластове непроницаемо вещество, което вече започваше да се отделя от обкръжаващата го пръст, надигаше се по краищата и оформяше странни неразчленени стени. Някои от тях започваха да затъват, да изчезват от това селение. Пропадаха, свят след свят надолу. За да се появят отново, здрави и несъкрушими, в други селения, според вида на кръвта, и това бяха закони неоспорими от никого. Старвалд Демелайн. Кръвта на дракони и смъртта на кръвта.

В далечината зад съществото Куралд Емурлан, Селението на Сенките, първото селение, породено от сливането на Мрак и Светлина, се гърчеше в смъртния си пристъп. Далече - далече бушуваха гражданските войни, а в други райони разкъсването вече бе започнало, огромни части от тъканта на този свят се откъсваха, несвързани, изгубени и забравени - или за да се изцерят сами, или за да загинат. Ала тук все още щяха да прииждат натрапници, като мършояди, струпани около паднал левиатан, жадни да откъснат и отнесат със себе си късове от селението. И щяха да се унищожават взаимно в жестоките битки над късовете.

Никой и никога не си беше въобразявал, че цяло едно селение би могло да загине така. Че деянията на потъналите му в поквара обитатели могат да унищожат... всичко. Световете продължават да живеят, това бе вярата - убеждението - независимо от действията на обитаващите ги. Разкъсаната плът се изцерява, небето се прочиства, нещо ново пропълзява от солената тиня.

Но не и този път.

Твърде много сили, твърде много предателства, твърде огромни и всепоглъщащи бяха престъпленията.

Съществото отново се извърна към портала.

И тогава през него пристъпи Килмандарос. Древната богиня.

Разрушеното владение на К'Чаин Че'Малле

След падането на Силхас Руин

Дървета се пръскаха в жестокия мраз, спуснал се като траурен саван - невидим, но осезаем над този изтерзан, опустошен лес.

Готос без усилие бе проследил пътя на битката, последователните сблъсъци на двама Древни богове, сражаващи се с дракона соултейкън, и докато крачеше по раздраното протежение на този път, носеше със себе си жестокия мраз на Омтоуз Феллак, Лабиринта на Лед. "Подпечатвам договора, както поиска от мен, Маел. Заключвам на място истината, за да я превърна в нещо повече от спомен. До деня, който ще съзре разбиването на самия Омтоуз Феллак". И се замисли разсеяно, дали изобщо някога е вярвал, че такова разбиване няма да дойде никога. Че расата на Джагът, всички те в съвършения си блясък, ще са единствени, ще триумфират във вечното си господство. Безсмъртна цивилизация - докато всички други бяха обречени.

Е, възможно беше. В края на краищата някога беше вярвал, че цялото съществувание е под благонравната власт на някое любящо всемогъщество. "И щурците ги има само за да ни пеят приспивната си песен". Нямаше как да разбере какви други глупости са се прокрадвали в младия му и наивен мозък през всичките онези хилядолетия.

Но вече не, разбира се. Нещата свършват. Видовете измират. Вярата във всичко друго е заблуда, плодът на неокованото его, проклятието на върховната самозначимост.

"В какво вярвам вече тогава?"

Нямаше да си позволи мелодраматичен смях в отговор на този въпрос. Какъв бе смисълът? Нямаше никой наоколо, който да го оцени. Включително и той самият. "Да, прокълнат съм да живея в собствената си компания".

"Това е лично проклятие".

"От най-добрия вид".

Изкачи се по начупено, осеяно с падини възвишение, някакво стремглаво надигане на скалната основа там, където се бе разтворила огромна цепнатина. Отвесните є стени вече лъщяха от мраза, когато Готос се добра до ръба и се взря надолу. Някъде долу от мрака се извисяваха два гласа, увлечени в яростен спор.

Готос се усмихна.

Разтвори лабиринта си, извлече тънък сноп сила и с помощта є бавно, предпазливо се спусна до сумрачното корито на дефилето.

Щом се приближи, двата гласа секнаха и остана само хрипливият съскащ звук, пулсиращ - поемане на дъх сред вълни от болка, - и Джагът чу стърженето на люспи по камък малко встрани.

Спря се върху грамада от натрошена скала, на няколко крачки от мястото, където стоеше Маел, и на десет крачки зад него видя грамадното туловище на Килмандарос, със смътно искрящата є - болезнено за очите - кожа: стоеше със свити юмруци и с войнствено изражение на грубото лице.

Скабандари, драконът соултейкън, беше натикан и свит в една кухина в скалата, натрошените му ребра несъмнено превръщаха всяко поемане на дъх в непоносимо страдание. Едното му крило беше счупено, почти отпрано. Един от задните крайници също беше счупен, костите се показваха през плътта. Никога вече нямаше да полети.

Двамата Древни гледаха Готос накриво, но той закрачи напред и заговори:

- Винаги ме е радвало, когато на един изменник на свой ред му изменят. В този случай го предаде собствената му глупост. Което е още по-радващо.

Маел, Древният бог на моретата, рече:

- Ритуалът... приключи ли, Готос?

- Повече или по-малко. - Очите на Джагъта се приковаха в Килмандарос. - Древна богиньо. Чедата ти в това селение са изгубили пътя си.

Чудовищната жена-звяр сви рамене и отвърна с неочаквано звучен глас:

- Те винаги са губили своя път, Джагът.

- Ами защо не направиш нещо по въпроса?

- Ти защо не направиш?

Вдигнал едната си тънка вежда, Готос оголи бивните си в усмивка:

- Подкана ли е това, Килмандарос?

Тя погледна над рамото му към дракона.

- Нямам време за това. Трябва да се върна в Куралд Емурлан. Ще го убия веднага... - И пристъпи към Скабандари.

- Не - спря я Маел.

Килмандарос се извърна към него, огромните є ръце отново се свиха в юмруци.

- Казваш ми го непрекъснато, сварен рак такъв.

Маел сви рамене и се обърна към Готос.

- Обясни є, моля те.

- Колко дългове още искаш да ми дължиш? - попита го Джагът.

- Е, не, Готос!

- Добре. Килмандарос. В Ритуала, който сега се спуска над тази земя, над бойните полета и над тези грозни лесове, самата смърт е отречена. Убиеш ли Тайст Едур тук, душата му ще се изтръгне от плътта, но ще остане, съвсем нищожно ощетена откъм сила.

- Решена съм да го убия - заяви Килмандарос с тихия си глас.

- Тогава ще ти трябвам аз.

Маел изсумтя.

- Защо да ми трябваш? - попита Килмандарос.

Готос сви рамене.

- Трябва да се приготви Финнест. За да приюти, за да плени душата на този соултейкън.

- Ами направи го тогава.

- Като услуга за двама ви? Не, Древна богиньо. Уви, двамата с Маел трябва да признаете един дълг. Към мен.

- Имам по-добра идея - отвърна Килмандарос. - Да строша черепа ти между палеца и показалеца си и да натикам трупа ти в гърлото на Скабандари, та да се задави с надутото ти "аз". Това ми се струва подобаваща кончина и за двама ви.

- Богиньо, хаплива и свадлива си станала в старостта си - рече Готос.

- Не е изненадващо - отвърна тя. - Направих грешка, като се опитах да спася Куралд Емурлан.

- Защо бе нужен целият този труд? - попита Маел.

Килмандарос оголи разядените си зъби.

- Прецедентът е... нежелан. Иди и отново си зарови главата в пясъците, Маел, но те предупреждавам, смъртта на едно селение е закана за всяко друго селение.

- Щом казваш - отвърна след миг мълчание Древният бог. - Да, признавам тази възможност. Все едно, Готос настоява за отплата.

Юмруците се отпуснаха, стиснаха се отново.

- Е, добре. Хайде, Джагът, сътвори Финнест.

- Това ще свърши работа - отвърна Готос, извади нещо от гънките на раздраната си риза и го вдигна пред очите им.

Двамата Древни го зяпнаха. После Маел изсумтя:

- Да, разбирам. Прелюбопитен избор, Готос.

- Само такива правя - отвърна Готос. - Е, хайде, Килмандарос, иди и сложи край на коварния си заговор жалкото съществувание на Соултейкъна да свърши.

Драконът засъска, запищя от ярост и страх, щом Древната богиня приближи.

Тя удари с юмрук костния ръб в центъра между очите на Скабандари. Пукотът на дебелата кост изкънтя като траурен химн в тясната урва. Между пръстите на богинята швирна кръв.

Счупената глава на дракона изтътна тежко върху каменистото корито, от устата блъвнаха лиги и слуз.

Килмандарос рязко се обърна към Готос. Той кимна и каза:

- Държа го тоя нещастник.

Маел пристъпи към Джагъта и протегна ръка.

- Тогава ще взема Финнеста...

- О, не.

Двамата Древни изгледаха Готос, а той се усмихна още по-широко.

- Отплата за дълга. За двама ви. Задържам Финнеста, душата на Скабандари, за себе си. Между нас вече нищо не остава неуредено. Нима не сте доволни?

- Какво ще правиш с него? - попита навъсено Маел.

- Още не съм решил, но ви уверявам, че ще е прелюбопитно неприятно.

Килмандарос отново сви юмруци и ги надигна.

- Изкусена съм да пратя децата си след тебе, Джагът.

- Колко жалко, че са се залутали някъде.

Никой от двамата Древни не промълви нито дума повече. Готос тръгна нагоре по склона на урвата. Винаги се радваше да надхитри бъбривите стари отрепки въпреки цялата им страховита брутална мощ. Е, моментно удоволствие поне.

"Най-доброто".

При цепнатината Килмандарос видя друга фигура. С черно наметало, белокоса. Потънало в размисъл лице, с вдигнати вежди, взряно в раздраната тъкан.

Канеше се да премине портала или очакваше нея? Древната богиня го изгледа навъсено и каза:

- Не си добре дошъл в Куралд Емурлан.

Студените очи на Аномандарис Пурейк се спряха на чудовищното същество.

- Нима си въобразяваш, че възнамерявам да си присвоя трона?

- Едва ли ще си първият.

Той отново извърна очи към разлома.

- Затруднена си, Килмандарос, а Еджуокър е зает другаде. Предлагам ти помощта си.

- Доверието ми не се печели лесно от такива като тебе, Тайст Андий.

- Несправедливо - отвърна той. - За разлика от мнозина други от моята раса, приемам, че отплатата за измяна никога не е достатъчна, за да надмогне цената. Освен дивите дракони вече има соултейкън, който воюват в Куралд Емурлан.

- Къде е Оссерк? - попита Древната богиня. - Маел каза, че той...

- Че се кани отново да ми се изпречи на пътя? Оссерк си въобрази, че ще взема участие в убийството на Скабандари. А защо да го правя? Ти и Маел сте повече от достатъчно. - Аномандарис изсумтя. - Мога да си представя Оссерк, как кръжи и кръжи. Търси мен. Идиот.

- А предателството на Скабандари? Той предаде брат ти. Никакво желание ли нямаш да отмъстиш за това?

Аномандарис я погледна и се подсмихна.

- Отплатата за измяна. За Скабандари цената се оказа висока, нали? Колкото до Силхас... е, дори Азат не траят вечно. Почти му завиждам, че ще е изолиран от всичко, което ще ни сполети в идните хилядолетия.

- Несъмнено. Желаеш ли да се присъединиш към него в сходна гробна могила?

- Не държа.

- Тогава допускам, че Силхас Руин няма да е склонен да ти прости за безразличието в деня, в който бъде освободен.

- Може пък и да се изненадаш, Килмандарос.

- Ти и расата ти сте загадка за мен, Аномандарис Пурейк.

- Зная. Е, богиньо, споразумяхме ли се?

Тя кривна глава.

- Решена съм да прогоня претендентите за селението. Ако Куралд Емурлан трябва да умре, то нека да си умре сам.

- С други думи, искаш да оставиш Трона на Сянка незает.

- Да.

Той помисли малко и кимна.

- Разбрано.

- Не ми изменяй, соултейкън.

- Няма. Готова ли си, Килмандарос?

- Те ще сключат съюзи - рече тя. - Всички ще воюват срещу нас.

Аномандарис сви рамене.

- Нищо по-добро нямам за вършене днес.

Двамата асценденти прекрачиха през портала и затвориха разлома зад себе си. Други пътеки имаше към това селение обаче. Пътеки, които не бяха рани.

Озоваха се наново в Куралд Емурлан и огледаха опустошения свят.

И се заловиха да прочистят онова, което бе останало от него.

Оул'дан, в последните дни на крал Дисканар

Преда Биват, капитан в гарнизона на Дрийн, беше далече от родния дом. На двадесет дни път с фургони, начело на експедиция от двеста войници от армията Дрипавото знаме, ескадрон от тридесет души лека конница блуроуз и четиристотин поддържащ персонал, сред които цивилни. Та след като нареди да вдигнат лагера, тя се смъкна от коня си, за да измине пеш петдесетината крачки до ръба на скалите.

На ръба вятърът я удари в гърдите като чук, сякаш жадуваше да я отхвърли назад, да я изстърже от това разнебитено късче суша. Океанът под нея бе като кошмарно видение на живописец, накъсан и кипнал морски простор, с тежки виещи се облаци, които се разпадаха високо в небесата. Водата бе по-скоро бяла, отколкото синьо-зелена, кипнала пяна, пръски, полетели нагоре по скалите от връхлитащите в брега вълни.

И все пак, с мраз, просмукал се чак в костите є, тя видя, че точно това е мястото.

Рибарска лодка, отклонена далече от курса си в гибелния въртоп, в който никой търговски кораб, колкото и да беше голям, нямаше да навлезе по своя воля. Въртоп, който преди осемдесет години беше сграбчила плаващия град Мекрос и го беше разкъсал на парчета, повлякъл беше в морските дълбини над двадесет хиляди негови жители.

Рибарите обаче бяха оцелели в дълбоката до бедрата вода на тридесетина крачки от скалистия бряг. Бяха четирима. Ледерии. И бяха успели да стигнат до брега...

За да заварят... това.

Преда Биват затегна каишката на шлема си, та вятърът да не го откъсне от раменете заедно с главата є, и продължи да оглежда осеялите бреговата линия отломки. Носът, на който стоеше, беше подровен, пропадаше на три човешки ръста до бряг с бял пясък, затрупан с дълги редици сухи водорасли, изкоренени дървета и останки от осемдесетгодишния град на мекрос. И още нещо. Нещо по-неочаквано.

Бойни канута. От презморския вид, всяко с дължината на обрасъл с корали кит, с висок нос, по-дълги и с по-широки греди от кораба на Тайст Едур. И не изхвърлени на брега като отломки - нито едно, доколкото можеше да види, не изглеждаше пострадало. Издърпани бяха в редици високо над пясъчната ивица, макар да личеше, че това е станало някъде в миналото - преди месеци, може би дори преди години.

Някой застана до рамото є. Търговецът от Дрийн, нает с договор, за да снабдява експедицията є. Светлокож, с бледоруса коса, толкова светла, че изглеждаше почти бяла. Вятърът изпъваше до червено кръглото му лице, ала тя виждаше как светлосините му очи са приковани в редицата бойни канута, шареха, първо на запад по бреговата ивица, после на изток.

- Имам известен талант - каза той високо, така че тя да го чуе над воя на вятъра.

Биват не отвърна нищо. Търговецът несъмнено се оправяше добре с числата - претенцията му за талант. А тя беше офицер в ледерийската армия и добре можеше да прецени попълнението на всеки огромен съд и без неговата помощ. Сто души, с двадесет по-малко или повече.

- Преда?

- Какво?

Търговецът махна безпомощно с ръка.

- Тези канута. - Посочи нагоре по плажа и после - надолу. - Трябва да са... - И не намери нужните думи.

Но тя го разбра много добре.

"Да". Редица след редица, всички - изтеглени на този суров бряг. Дрийн, най-близкият град на кралството, бе на три седмици път, на югозапад. Право на юг оттук бяха степите Оул'дан, а за сезонните скитания на племената с огромните им стада се знаеше буквално всичко. В края на краищата ледерийското им завоюване беше в ход. Нямаше нито едно донесение за нещо такова.

Така. Неотдавна на този бряг беше пристигнала флота. При което всички бяха дебаркирали, взели бяха всичко със себе си и след това, изглежда, бяха навлезли в сушата.

Трябваше да има някакви белези, слухове, събитието най-малко щеше да отекне сред обитателите на Оул. "Трябваше да сме чули за това".

Но не бяха. Чуждоземните нашественици просто бяха... изчезнали.

"Невъзможно. Как би могло да се случи?" Тя отново огледа редиците, сякаш се надяваше, че някаква важна подробност ще се открои сама, ще облекчи учестения пулс на сърцето є и оловната, смразяваща тежест в крайниците є.

- Преда...

"Да. По сто души на лодка. И тук пред нас... струпани по четири, пет в дълбочина... колко? Четири, може би пет хиляди?"

Бреговата ивица на север представляваше грамада от бойни канута от сиво дърво, докъдето стигаше погледът є на запад и изток. Извлечени. Изоставени. Изпълнили целия бряг като съборен от бурята лес.

- Над половин милион - каза търговецът. - Това е преценката ми. Преда, къде, в името на Блудния, са отишли всички?

Тя се намръщи.

- Сритай онова твое гнездо на магове, Летур Аникт. Накарай ги да си заслужат безбожните заплати. Кралят трябва да знае. Всяка подробност. Всичко.

- Тутакси.

А тя самата трябваше да направи същото с отделението послушници на Цеда. Колкото повече информация - толкова по-добре. Без наличието на отбраните ученици на Куру Кан така и нямаше да научи всичко, което Летур Аникт бе затаил в последното си донесение, така и нямаше да може да отличи истините от полуистините и откровените лъжи. Вечният проблем с наемането на частни доставчици - имаха си своите лични интереси в края на краищата и лоялността към короната беше, за същества като Летур Аникт, новия Фактор на Дрийн, винаги нещо вторично.

Биват заоглежда за път надолу до брега. Искаше да огледа добре тези канута, особено след като части от носовете им като че ли бяха разглобени. "Което е доста странно. Все пак е поносима загадка, мога да я разнищвам и така да не мисля за всичко останало."

Над половин милион!

Блудния да ни благослови, кой е дошъл сред нас?

Оул'дана, след едурското завоевание

Вълците бяха дошли и си бяха отишли, и там, където труповете бяха извлечени от плътната грамада на билото, където незнайните войници бяха дали последния си отпор, следите от техния пир бяха явни и тази подробност не излизаше от ума на самотния ездач, подкарал бавно коня си между вкочанените разпръснати тела. Такова опустошение на мъртъвци беше... необичайно. Тъмносивите вълци бяха едни от най-стръвните хищници в тази равнина, разбира се. И все пак дългият им опит с хората трябваше да ги е прогонил още с първата миризма на разложено, нищо, че се беше смесила с тази на пролятата кръв. Какво тогава ги беше привлякло към това безмълвно бойно поле?

Самотният ездач със скрито зад червена люспеста маска лице дръпна юздите в подножието на ниския хълм. Конят му умираше, трепереше в треска и едва се държеше на крака. Преди да е свършил денят, мъжът щеше да продължи пеш. Докато вдигаше бивака си тази заран, рогата змия бе ухапала коня му, както пасеше залинялата трева покрай оврага. Отровата действаше бавно, но безмилостно, не можеше да бъде спряна с никоя билка или цяр, каквито мъжът носеше в дисагите. Загубата щеше да е достойна за съжаление, но не и бедствена, след като не бързаше.

Високо в небето кръжаха гарвани, но не се спускаха, идването му не ги бе смутило преди очаквания пир. Всъщност тъкмо кръженето им над този хълм го беше довело тук. Гракът им беше накъсан и някак странно приглушен, почти жалостив.

Легионите на Дрийн бяха извлекли своите мъртъвци, оставили бяха само жертвите си да наторят тревите на равнината. Утринната слана още прошарваше с лъскави петна мъртвешки тъмната кожа, ала топежът вече бе започнал и му се струваше, че тези мъртви войници сега плачат - от замръзналите си лица, от широко отворените очи, от смъртните рани.

Изправен на стремената, той огледа хоризонта, за да зърне двамата си спътници, но страховитите същества все още не се бяха върнали от своя лов и ездачът се зачуди дали не бяха хванали нова, по-изкусителна диря на запад - ледерийските войници на Дрийн, заситени и поели триумфалния си марш към своя град. Ако се окажеше това, то този ден щеше да има касапница. Но идеята за мъст тук бе случайно съвпадение. Спътниците му бяха безразлични към подобни чувства. Убиваха за удоволствие, доколкото можеше да прецени. Тъй че унищожението на воините на Дрийн и всякакво възмездие, което можеше да се припише на това деяние, съществуваше само в ума му. Това разграничаване беше важно.

Заблуда, носеща удовлетворение все пак.

Тъй или иначе, жертвите тук, тези войници в сиви и черни униформи, бяха странници. Със смъкната броня вече и без оръжия, с прибраните им за трофеи знамена... присъствието им тук, в Оул'дана, в сърцевината на родната му земя, бе смущаващо.

Нашествениците ледерии все пак ги познаваше. Знаеше многобройните им легиони със странните им имена и яростните им съперничества. Знаеше също тъй неустрашимата конница на блуроуз. Знаеше и свободните все още кралства и територии, гранични на Оул'дана, съперниците д'расилани, керините, кралството Болкандо и държавата Сафинанд - договарял се беше или бе кръстосвал меч с всички тях преди години. Но никой от тях не беше като тези войници.

Светлокожи, с коса с цвят на слама или пък червена като ръжда. Сини или сиви очи. И... толкова много жени.

Погледът му се спря на един такъв войник, жена, близо до самото било. Убита с магия. Бронята є се беше сляла с раздраната плът, но... по нея имаше някакви знаци.

Той слезе от коня. Заизкачва се по склона, покрай разпръснатите тела, мокасините му се хлъзгаха в разкаляната от кръв земя. Наведе се над жената.

На черния бронзов нагръдник имаше рисунка. Две вълчи глави. Едната беше с бяла козина и едноока, другата - сребриста, на черни петна. Военен знак, какъвто не беше виждал.

Странници, несъмнено.

Чужденци. Тук, в любимата му земя.

Мъжът се намръщи зад маската. "Отишли са си. Отдавна. Аз ли сега съм странникът?"

Тежък барабанен тътен отекна и разтърси земята под нозете му. Той се изправи. Спътниците му се връщаха.

Никакво възмездие значи.

Какво пък, все още имаше време.

Скръбният вълчи вой го бе пробудил тази заран, зовът им пръв го беше привлякъл тук, до това място, сякаш зверовете търсеха свидетел, сякаш наистина го бяха призовали. Зовът им го беше привлякъл насам, но така и не зърна зверовете, дори отдалече.

Вълците обаче се бяха хранили и тази сутрин. Извличали бяха трупове от грамадата.

Стъпките му се забавиха надолу по склона. Най-сетне той спря и отново заоглежда мъртвите войници.

"Вълците са яли. Но не както го правят вълци... не като... като това".

Разпрани гърди, щръкнали ребра... бяха яли сърца. Нищо друго. Само сърцата.

Барабанният тътен се усили, по близък; птичи нокти засъскаха сред тревите.

Гарваните горе заграчиха, разлетяха се във всички посоки.

Първа книга

Императорът

в злато

Лъжата е сама, самотната измама

обърнала е гръб на неохотното ти приближаване

и с всяка нова стъпка целта ти се отдалечава,

блуждае пътят ти, загръща се във себе си, криви

пътеката на твойте стъпки между тебе и самотното

пред тебе, блудно като грешна орис, то издава

и легиона си деца, заплетените нишки, възли

и дъх не можеш да поемеш обкръжен, и спираш.

Светът от теб е сътворен самия и някой ден,

приятелю, ще бъдеш сам сред океан

от мъртъвци, наградата, спечелена от

твойте думи и всичко в теб, а вятърът ще ти изсмее

пътека нова към безкрайното терзание -

измамата самотна самота е, лъжовна е

самотната лъжа, заплетените нишки, възли

безчет се стягат във присъда справедлива, те,

с които сам ти някога удушваше с охота

онези, изрекли истината, и всеки глас на

несъгласие с охота заглушаваше.

Затуй сега със моето съчувствие ти жаждата си утоли.

И мри, от жажда изгорял, в пустинята.

Фрагмент, открит в деня, в който

поетесата Тесора Ведикт

е арестувана от Патриотистите

(шест дни преди Удавянето)

Две сили, някога в жестоко противоречие, сега

се оказаха фактически любовници, въпреки че никоя не можеше

да реши коя от двете първа си е разтворила краката.

Простите факти са следните: първоначалната йерархична

структура на племената Тайст Едур се оказа добре пригодена

за ледерийската система на власт чрез богатство.

Едур се превърнаха в короната, наложиха се с лекота

над подулата се от лакомия Ледер, но нима една корона притежава

воля? Нима се огъва носителят є под нейното бреме?

След кратък размисъл друга една истина се оказва самоочевидна.

Колкото и здрава да изглеждаше тази спойка, под повърхността

изникваше едно по-потайно и далеч по-гибелно сливане:

на недостатъците, присъщи за всяка от двете системи, и тази

сплав щеше да се окаже изключително взривоопасна.

Династията Хирот (XVII том)

Колонията, История на Ледер

Динит Арнара

- Откъде е това?

Танал Ятванар гледаше как Инвигилаторът бавно завърта странния предмет в месестите си длани. Камъчетата оникс на многобройните пръстени по късите му пръсти блещукаха под лъчите слънчева светлина, струящи през разтворения прозорец. Предметът, който въртеше Карос Инвиктад, представляваше заплетено кълбо от бронзови игли, чиито краища бяха извити на скоби и усукани една около друга в здрава клетка.

- Блуроуз според мен, сър - отвърна Танал. - От онези на Сонорбо. Средното времетраене за решаването є е три дни, макар че рекордът е малко под два...

- Кой? - попита намръщено Карос и го погледна над писалището си.

- Полукръвен тартенал, ако можете да го повярвате, сър. Тук, в Ледерас. Смятат го за кретен, но има вроден талант да решава главоблъсканици.

- И предизвикателството е да наместиш иглите в такава конфигурация, че изведнъж да се разсипят.

- Да, сър. Разпада се и става плоско. Доколкото чух, точният брой на завъртанията е...

- Не, Танал, не ми го казвай. Достатъчно благоразумен си. - Инвигилаторът, командир на Патриотистите, остави предмета на бюрото. - Благодаря ти за подаръка. Е? - Къса усмивка. - Достатъчно дълго ли изнервихме Брутен Трана, как мислиш?

Карос се надигна, оправи гънките на пурпурния си копринен халат - единствения цвят и материя, които изобщо носеше, - взе късия скиптър, който бе превърнал в официален символ на своя пост, черно кръвно дърво от отечеството на Едур със сребърни карфици, украсени с камъчета оникс, и посочи с него към вратата.

Танал се поклони и поведе през коридора към широкото стълбище. Слязоха на долния етаж и излязоха през двукрилата порта на двора.

Затворниците стояха под ярката слънчева светлина до западната стена. "Стояха" всъщност не беше съвсем точно. Бяха ги извели от килиите една камбана преди разсъмване, а вече беше малко след пладне. Над половината от осемнадесетте задържани бяха изгубили съзнание поради липсата на вода и храна и изнурителния зной на предобеда, съчетани с жестоките изтезания по време на разпитите.

Танал забеляза как се намръщи Инвигилаторът, щом видя неподвижните оковани тела на припадналите.

Брутен Трана от племето ден-рата, лицето за свръзка на едурите, стоеше в сянката срещу затворниците, висок и безмълвен. Бавно се обърна, щом Танал и Карос се приближиха.

- Добре сте дошъл, Брутен Тана - каза Карос Инвиктад. - Как сте?

- Да минем по същество, Инвигилатор - заяви сивокожият воин.

- Тутакси. Ако благоволите да ме придружите, можем да разпитаме всеки затворник, изведен тук. Конкретните им случаи...

- Не държа да се доближавам до тях повече, отколкото съм сега - прекъсна го Брутен. - Затънали са в мръсотията си, а в този двор почти не полъхва вятър.

Карос се усмихна.

- Разбирам, Брутен. - Отпусна скиптъра на рамото си и огледа редицата задържани. - Няма нужда да ги доближаваме, както казвате. Ще започнем с онзи най-отляво, после...

- В безсъзнание или мъртъв?

- Е, от това разстояние кой може да каже?

Танал забеляза намръщената физиономия на едура, поклони се на Брутен и Карос и бързо закрачи към окованите. Наведе се да огледа просналата се фигура, после се изправи и каза:

- Жив е.

- Събуди го тогава! - заповяда Карос. Гласът му прозвуча пронизително, достатъчно високо, за да накара някой глупав слушател да трепне - в смисъл глупав, ако Инвигилаторът види тази инстинктивна реакция. Подобни немарливи грешки се случваха само веднъж.

Танал срита затворника и нещастникът изхлипа сухо.

- Стани, изменнико - прошепна Танал в ухото му. - Инвигилаторът заповяда. Изправи се или ще ти натроша кокалите в жалката торба, която наричаш свое тяло.

Затворникът се надигна с мъка.

- Вода...

- Дума повече да не съм чул от тебе. Изправи се и понеси достойно тежестта на престъпленията си. Ледериец си, нали? Покажи на нашия гост едур какво значи да си ледериец.

След това тръгна обратно при Карос и Брутен. Инвигилаторът тъкмо казваше:

- ... известни връзки с несъгласни елементи в Лекарския колеж - това го е признал. Въпреки, че не може да му се припишат конкретни престъпления, ясно е, че...

- Следващият - прекъсна го Брутен Трана.

Карос затвори уста, след това се усмихна хладно.

- А, да. Следващият задържан е поет. Написа и разпространи призив за революция. Не отрича нищо и всъщност дори оттук можете да видите стоическото му упорство.

- А другият до него?

- Собственикът на един хан, гостилницата му се посещаваше от неблагонадеждни елементи - недоволни войници всъщност - и двама от тях също са сред задържаните. За противодържавната дейност бяхме уведомени от една почтена курва...

- Почтена курва ли, Инвигилатор? - Едурът се подсмихна.

Карос примига.

- Ами да, Брутен Трана.

- Защото е издала ханджия.

- Ханджия, въвлечен в измяна...

- Искал е прекалено висок дял от приходите є, по-вероятно. Продължете. И моля, бъдете по-кратък в описването на престъпленията.

- Разбира се - отвърна Карос Инвиктад и жезълът му забарабани по мекото му рамо като палка, отмерваща бавен марш.

Танал се беше изпънал до командира си в стойка "мирно". Инвигилаторът продължаваше да изрежда нарушенията на ледериите. Осемнадесетте затворници бяха добро извлечение от над тристата души, оковани в подземните килии. Приличен брой арести за седмицата, помисли си Танал. За по-големите престъпници от тях предстояха Удавянията. От триста и двадесетимата една трета бяха обречени да изгазят дъното на канала под съкрушителната водна тежест. Букмейкърите напоследък се оплакваха, тъй като вече никой не оцеляваше в изпитанието. Разбира се, не се оплакваха прекалено шумно, след като истинските подстрекатели сред тях рискуваха сами да минат Удавянето - само първите няколко се бяха оказали достатъчно, та протестите да стихнат.

Точно това Танал бе започнал да цени много високо - един от съвършено формулираните от Карос Инвиктад закони за принудата и контрола, многократно изтъкван в обемистия трактат, който Инвигилаторът дописваше по темата, най-близка на сърцето му. "Вземи който и да е сегмент население, наложи стриктни, но ясни дефиниции на отделните им характеристики, след което ги тласкаш към подчинение. Подкупваш слабите, за да издават силните. Избиваш силните и останалите са твои. Прехвърляш се на следващия сегмент".

Букмейкърите се бяха оказали лесен обект, тъй като малцина ги обичаха - особено непоправимите играчи на хазарт; а с всеки изминал ден те ставаха все повече и повече.

Карос Инвиктад привърши дългото си слово. Брутен Трана кимна мълчаливо, обърна се и напусна двора.

Щом се махна от очите им, Инвигилаторът се обърна към Танал.

- Неловко се получи. С изпадналите в безсъзнание.

- Да, сър.

- Смяна на главите на външната стена.

- Веднага, сър.

- А сега, Танал Ятванар, преди всичко останало, трябва да дойдеш с мен. Ще отнеме съвсем малко време, после можеш да се върнеш към текущите си задачи.

Влязоха отново в сградата; късите стъпки на Инвигилатора принуждаваха Танал отново и отново да забавя, докато вървяха към кабинета на Карос.

Най-властният човек след Императора отново зае мястото си зад бюрото. Вдигна клетката бронзови игли, завъртя я десетина пъти с мълниеносни и прецизни движения и тя се разпадна. Хвърли усмивка на Танал и пусна предмета на бюрото.

- Прати писмо на Сенорбо в Блуроуз. Уведоми го колко време ми е трябвало, за да намеря решение, и добави, от мен към него, че се боя, че е загубил майсторството си.

- Да, сър.

Карос Инвиктад взе един свитък.

- Та какъв беше договореният ни процент за дяла ми в странноприемница "Разорената змия"?

- Раутос предложи четиридесет и пет, сър.

- Добре. Все пак смятам, че се налага среща с управителя на тръст "Свобода". Към края на седмицата ще е добре. Въпреки всичките ни разговори напоследък все пак действителните доходи са странно оскъдни и искам да разбера защо.

- Сър, знаете подозренията на Раутос Хиванар по този въпрос.

- Смътно. Той ще е доволен да научи, че вече съм готов да се вслушам по-внимателно във въпросните подозрения. Тъй че имаме два въпроса в дневния ред. Уреди срещата за камбана време. А, и още едно последно, Танал.

- Сър?

- Брутен Трана. Тези ежеседмични визити. Искам да разбера принуден ли е? Дали това е някаква едурска форма на имперско неблагоразположение или наказание? Или дали тия кучи синове наистина се интересуват от това, с което сме се заели? Брутен не коментира, никога. Не пита дори какви наказания произтичат от присъдите ни. Нещо повече, грубото му нетърпение ми досажда. Може би ще си заслужава да го разследваме.

Танал вдигна учудено вежди.

- Да разследваме Тайст Едур?

- Тихомълком, естествено. Вярно, те винаги създават впечатлението за безусловна лоялност, но не мога да се отърва от мисълта дали расата им наистина е имунизирана срещу противодържавна дейност.

- Дори да не са, сър, при цялото ми уважение, дали Патриотистите са подходящата организация...

- Патриотистите, Танал Ятванар - рязко отвърна Карос, - притежават имперската харта да поддържат вътрешния ред в империята. В тази харта не се прави разлика между Едур и ледерии, само между лоялните и нелоялните.

- Да, сър.

- Е, мисля, че те чакат достатъчно задачи.

Танал Ятванар се поклони и напусна кабинета.

Имението господстваше над ивица суша на северния бряг на река Ледер, на четири улици западно от канала Квилас. Стъпалчатите стени, които очертаваха границите му, се спускаха към брега и продължаваха във водата - върху пилони, за да се облекчи тласъкът на течението - на повече от две лодки дължина. По-натам се издигаха пилоните за привързване. В този сезон бяха залети. Рядко явление през последните сто години, отбеляза си Раутос Хиванар, докато прелистваше Компендиума на имението, семеен том с бележки и карти, описващ всичките осемстотин години на рода Хиванар на тази земя. Отпусна се в плюшения си стол и със замислена унесеност допи чая си от балат.

Домашният иконом и главен агент Венит Сатад тихо пристъпи напред да прибере Компендиума в сандъка от дърво и желязо, заровен в пода под картната маса, после нагласи подовите дъски на място и изпъна чергата върху тях. Щом изпълни задачите си, застана на полагащото му се място, до вратата.

Раутос Хиванар беше едър мъж, възпълен и с грубовати черти. Присъствието му обикновено господстваше във всяко помещение, колкото и просторно да беше. Сега той седеше в библиотеката на имението, стените є бяха покрити с рафтове от пода до тавана. Ръкописи, глинени таблички и подвързани книги заемаха всяко налично място, събраните поучения на над хиляда схолари, много от които носеха името Хиванар.

Като глава на семейството и надзорник на огромните му финансови авоари, Раутос Хиванар беше зает човек, а изискванията за напрегнат интелектуален труд се бяха удвоили след идването на Тайст Едур - предизвикало на свой ред официалното учредяване и признаване на тръста "Свобода", обединение на най-богатите фамилии в империята Ледер - по начини, каквито преди не можеше и да си въобрази. Трудно му беше да обясни, че намира всички тези дейности за отегчителни и изнервящи. Но точно в такива се бяха превърнали, докато подозренията му бавно, стъпка по стъпка, се оформяха в убеждения, докато започваше да усеща, че там някъде съществува враг - или врагове, посветили се на единствената задача да вършат икономически саботаж. Не просто незаконни афери, дейност, с която той самият лично беше много добре запознат, а нещо по-дълбоко, нещо всеобхватно. Враг. Враг на всичко, което представляваше Раутос Хиванар и тръст "Свобода", на който той беше Управителят. Всъщност - на всичко, което представляваше самата империя, независимо кой седеше на трона, независимо дори от тези диви нещастни варвари, които сега се перчеха на самия връх на ледерийското общество като сиви гарги, накацали върху грамада от дрънкулки.

Подобно разбиране от страна на Раутос Хиванар някога щеше да предизвика у него крайно разпалена реакция. Самата заплаха щеше да е достатъчна, за да доведе до енергично издирване, а идеята за съществуването на сила с такава подла цел, сила, която, длъжен бе да признае, се водеше от изключително коварен гений, щеше да оживи играта, докато тя не го обсеби изцяло.

Но ето, че вместо това Раутос Хиванар търсеше по прашните рафтове свидетелства за минали наводнения в стремежа си да разреши загадка, която щеше да заинтересува само шепа мърморещи дърти учени. И това беше странно, често пъти си признаваше той. Въпреки това страстта набираше сила и нощем той лежеше до отпуснатата в сън грамада от плувнала в пот плът, в каквато се бе превърнала тридесет и три годишната му жена, и откриваше как мислите му работят трескаво, как се борят срещу теченията на цикличния ход на времето; мъчеше се да се добере назад и назад, с целия си усет, в отминалите векове. И да търси, да търси нещо...

Въздъхна, остави чашата с чая и стана.

Щом закрачи към вратата, Венит Сатад - по фамилно родословие те бяха Длъжници на рода Хиванар вече от шест поколения, - пристъпи напред, взе крехката чашка и излезе след господаря си.

Навън, в крайречния двор, покрай мозайките, изобразяващи инвеститурата на Сковал Хиванар за имперски Цеда преди три столетия, после по ниските каменни стъпала надолу до онова, което в по-сухи времена беше по-долната тераса-градина. Но тук речните течения се бяха завихрили, заграбили бяха и почва, и растения и бяха оголили твърде непривичното подреждане на камъните, наредени като уличен калдъръм, обкръжен от подредени в правоъгълник дървени пилони, вече не повече от прогнили дънери, щръкнали от локвите, останали след наводнението.

В края на по-горното ниво работници, под указанията на Раутос, бяха укрепили терена с дървени подпори, за да не рухне, а отстрани стоеше ръчна количка, пълна с множество любопитни предмети, оголени от водите на наводнението. Предмети, дошли от миналото.

Загадка, общо взето, разсъди Раутос. Не съществуваха никакви записки по-долната тераса-градина да е била нещо друго освен това, което беше, а бележките, оставени от градинския архитект скоро след довършването на главната сграда на имението, сочеха, че брегът на това равнище не е бил нищо повече от древни наноси.

Глината беше съхранила дървото поне доскоро, тъй че не можеше да се разбере колко отдавна е било построено странното съоръжение. Единственият белег за древността му бяха тези предмети, всичките от бронз или глина. Не бяха оръжия, та да ги свърже човек с някоя гробна могила, а ако бяха сечива, бяха сечива за отдавна забравени дейности, тъй като нито един от работниците, доведени тук от Раутос, не можа да си представи функцията им - не приличаха на нито едно познато сечиво, нито за каменоделство, нито за дърво, нито за обработка на хранителни продукти.

Раутос вдигна едно и го огледа, може би за стотен път. Бронз, лят в глинен калъп - ръбчето ясно се виждаше. Предметът беше издължен, окръглен и в същото време с почти прави ъгли. Врязвания около свивката оформяха кръстосана шарка. На нито един от двата края не се виждаше устройство за прикрепване, следователно нещото не беше предназначено за част от някой по-голям механизъм. Той отново го претегли в ръка. Тежичко си беше. Нещо небалансирано имаше в него, въпреки огъването в самия център. Остави го и извади един кръгъл лист мед, по-тънък от восъчния слой върху писарска табличка. Беше почернял от допира с глината, но само по ръбовете се виждаха следи от окисляване. По листа бяха пробити безброй дупчици, без някакъв определен шаблон, но всяка съвършено еднаква, съвършено кръгла, без устие, което да покаже от коя страна е била пробита.

- Венит - каза той, - имаме ли карта, описваща точните местоположения на тези предмети при откриването им?

- Да, господарю, само с няколко изключения. Прегледахте я миналата седмица.

- Нима? Добре. Остави я на масата в библиотеката следобед.

Пазачката на портата се появи от тесния проход покрай къщата, спря на десет крачки от Раутос и се поклони.

- Господарю, съобщение от Инвигилатор Карос Инвиктад.

- Добре - отвърна разсеяно Раутос. - Ей сега ще се заема с него. Пратеникът чака ли за отговор?

- Да, господарю. В двора е.

- Погрижи се да му поднесат закуски и освежителни напитки.

Пазачката се поклони и си тръгна.

- Венит, мисля, че трябва да се приготвиш за едно пътуване.

- Къде, господарю?

- Инвигилаторът най-сетне е схванал величината на заплахата.

Венит Сатад не отвърна нищо.

- Трябва да заминеш за град Дрийн - продължи Раутос, все така взрян в загадъчното съоръжение, господстващо на по-долната тераса. - Тръстът се нуждае от по-изричен доклад за подготовките там. Уви, личните донесения на Фактора се оказват незадоволителни. Нужна ми е доверителност по тези въпроси, след като съм решил да се съсредоточа напълно над близката заплаха.

Венит не отвърна нещо.

Раутос се загледа над реката. В залива отсреща се трупаха рибарски лодки, два търговски кораба се приближаваха към главните кейове. Единият, с флага на семейство Естерикт, изглеждаше пострадал, навярно от пожар. Раутос изтупа пръстта от ръцете си, обърна се и закрачи обратно към сградата. Слугата му пое след него.

- Чудно, какво ли лежи под тези камъни?

- Господарю?

- Нищо, Венит. Просто си мислех на глас.

Две части от конницата блуроуз на Атри-преда Биват атакуваха лагера на оул'дан призори. Двеста отбрани пиконосци препуснаха сред ураган от паника, докато оулите изскачаха от кожените си шатри, а бойните псета на Дрийн, появили се няколко мига преди конните воини, връхлетяха върху оулските глутници пастирски кучета и дрей и трите породи зверове се счепкаха в жестока битка.

Оулските воини се оказаха неподготвени и малцина от тях успяха навреме дори да намерят оръжията си. За няколко мига касапницата се развихри и обхвана и старци, и деца. Повечето жени се сражаваха редом с близките си мъже - жена и съпруг, сестра и брат, всички загиваха заедно в последно сливане на кръв.

Сражението между ледериите и оулите отне не повече от двеста удара на сърцето. Войната сред кучетата се проточи много по-дълго, тъй като пастирските псета - макар и по-дребни и мършави от нападателите си - бяха бързи и не по-малко яростни, а товарните, гледани, за да теглят коли лете и шейни зиме, бяха сравними с породата на Дрийн. Обучени да избиват вълци, те се оказаха сериозен противник за бойните псета и ако не бяха пиконосците, да се позабавляват с избиването на пъстрокожите зверове, битката щеше да се обърне. Но оулската глутница най-сетне отстъпи и оцелелите се разбягаха из равнината, на изток. Няколко от бойните псета на Дрийн ги подгониха, преди водачите им да ги призоват да се върнат.

Докато пиконосците слизаха от конете, за да се уверят, че сред народа на Оул няма оцелели, други препуснаха да съберат стадата мириди и родара в съседната долина.

Атри-преда Биват седеше на жребеца си и се мъчеше да го удържи, понеже беше подлудял от натежалия в утринния въздух мирис на кръв. До нея, седнал непохватно и болезнено натъртен от непознатото седло, Брол Хандар, новоназначеният от Тайст Едур Надзорник на Дрийн, наблюдаваше как ледериите систематично плячкосват лагера, събличат до голо трупове и вадят ножовете си. Оулите връзваха накитите си - най-вече от злато - в плитките си и ледериите трябваше да срежат тези части от скалпа, за да приберат плячката си. Осакатяването продължаваше и със събирането на ивици кожа, украсена с татуировки в типичния за оул многоцветен стил, често очертани с вшит златен конец. Тези трофеи украсиха кръглите щитове на много пиконосци.

Пленените стада вече бяха собственост на Фактора на Дрийн Летур Аникт. Пред погледа на Брол Хандар стотици мириди излизаха на билото на хълма. Черната вълнеста козина им придаваше вид на балвани, когато се заизсипваха по склона. Беше ясно, че богатството на Фактора току-що е нараснало значително. Последваха ги по-високите родара, със сини гърбове и дълговрати, дългите им опашки плющяха в паника, докато бойните псета по фланговете на стадата се хвърляха отново и отново в лъжливи атаки.

Дъхът изсъска между зъбите на Атри-преда.

- Къде е човекът на Фактора все пак? Тези проклети родара ще подивеят и ще ни стъпчат. Лейтенант! Гледачите веднага да отзоват псетата! Бързо! - Тя развърза каишката на шлема си, смъкна го и го окачи на рога на седлото. После погледна Брол. - Та това е, Надзорник.

- Значи тези са оул? Бяха всъщност.

Тя извърна лице и се намръщи.

- Малък бивак според техните мерки. Седемдесетина възрастни.

- Но все пак големи стада.

Тя се намръщи още повече.

- Някога бяха по-големи, Надзорник. Много по-големи.

- Доколкото разбирам, тази ваша кампания цели да изтласка тези нарушители.

- Не е моя кампания. - Тя като че ли долови нещо в изражението му, защото добави: - Да, разбира се, аз командвам експедиционните сили, Надзорник. Но получавам заповедите си от Фактора. И честно казано, оулите не са нарушители.

- Факторът твърди противното.

- Летур Аникт е с висок сан в тръст "Свобода".

Брол Хандаря изгледа за миг и отвърна:

- Не всички войни се водят за богатство и земя, Атри-преда.

- Длъжна съм да възразя, Надзорник. Вие, Тайст Едур, не нахлухте ли превантивно, в отговор на очакваната заплаха да загубите земята и ресурсите си? Културна асимилация, краят на вашата независимост. За мен няма съмнение - продължи тя, - че ние, ледериите, се стремяхме за унищожим цивилизацията ви, както вече сме го правили с тартеналите и толкова много други. Тъй че си е икономическа война.

- Не ме изненадва, Атри-преда, че вашата раса го е видяла така. И не се съмнявам, че подобни грижи са терзаели ума на краля-маг. Дали ви завладяхме, за да оцелеем? Може би.

Брол си помисли дали да не каже нещо повече, но после поклати глава и загледа как четири бойни псета се нахвърлиха върху едно ранено пастирско куче. Сакатият звяр не се даде без бой, но скоро рухна, зарита и се смълча отпуснат, докато бойните псета разпаряха корема му.

- Чудили ли сте се някога, Надзорник, кой от нас всъщност спечели онази война? - попита Биват.

Той я изгледа навъсено.

- Не, не съм. Съгледвачите ви не са открили следи от други оули в този район, доколкото разбирам. Значи сега Факторът ще консолидира ледерийското владение по обичайния начин?

Атри-преда кимна.

- Гранични постове. Укрепления, пътища. Ще последват заселници.

- А после Факторът ще разшири алчните си намерения още по на изток.

- Точно така, Надзорник. Разбира се, убедена съм, че разбирате придобивките и за Тайст Едур. Територията на империята се разширява. Сигурна съм, че императорът ще е доволен.

Това бе втората седмица на Брол Хандар като управител на Дрийн. В този далечен край на империята на Рулад имаше твърде малко Тайст Едур, не повече от стотина, а само тримата членове на неговия персонал бяха от неговото племе, арапаите. Анексирането на Оул'дан със средства, стигащи до пълен геноцид, бе започнало преди години - много преди завоеванието на Едур, - а особеностите на управлението в далечен Ледерас като че ли нямаха много връзка с тази военна кампания. Брол Хандар, патриархът на клан, посветен на лова на бивнести тюлени, се зачуди - не за първи път - какво точно става тук.

Властта, назована с титлата Надзорник, като че ли не включваше нещо повече от наблюдение. Същинската власт да управлява се падаше на Летур Аникт, Фактора на Дрийн, който "е с висок ранг в тръст "Свобода". Някаква гилдия на търговци, доколкото бе разбрал, макар да си нямаше представа какво точно є е освободителното на тази загадъчна организация. Освен ако не беше, разбира се, свободата им да правят каквото им харесва. Включително използването на имперски войски за придобиване на още повече богатство.

- Атри-преда?

- Да, Надзорник?

- Тези оули - те не отвръщат ли на ударите? Не, не както се биха днес. Искам да кажа, не правят ли набези? Не събират ли воини по пътя си към пълномащабна война?

Въпросът я притесни.

- Надзорник, има... Е, да го наречем, две нива.

- Нива. Какво ще рече това?

- Официално и... неофициално. Въпрос на възприятие.

- Обяснете.

- Вярата на простолюдието, такава, каквато е внушена от имперските агенти, е, че племената на Оул са се съюзили с народа на Ак'рин на юг, както и с д'расиланите и двете кралства Болкандо и Сафинанд - накратко, всички територии, граничещи с империята - и създават агресивна, войнствена и потенциално съкрушителна сила - Ордата на заговора Болкандо, - която заплашва всички източни територии на империята Ледер. Въпрос само на време е, преди тази орда да се събере изцяло, след което да тръгне срещу нас. Следователно всяка атака, предприета от ледерийската военщина, цели да смали броя, който оулите ще могат да включат, и още повече, загубата на ценните стада на свой ред омаломощава диваците. Гладът може добре да постигне онова, което само мечовете не могат - пълното рухване на Оул.

- Разбирам. А неофициалната версия?

Тя го погледна накриво.

- Не съществува никакъв заговор, Надзорник. Никакъв съюз. Истината е, че оулите непрекъснато се бият помежду си - пасищата им се свиват в края на краищата. И те презират ак'рините и д'расиланите, а и вероятно никога не са се срещали с никого от Болкандо или Сафинанд. - Поколеба се и продължи: - Вярно, че се сблъскахме с някакъв наемнически отряд преди два месеца - подозирам, че тази гибелна битка е ускорила назначението ви. Наброяваха около седемстотин и след няколко малки схватки поведох сила от шест хиляди ледерии да ги подгоним. Надзорник, загубихме почти три хиляди войници в последната битка. Ако не бяха маговете ни... - Тя поклати глава. - И все още нямаме представа кои бяха.

Брол я изгледа замислено. Не знаеше нищо за такъв сблъсък. Причината за назначението му? Може би.

- Официалната версия, за която споменахте - лъжата, - оправдава избиването на оулите в очите на простолюдието. Всичко това служи добре на стремежа на Фактора да забогатява все повече. Разбирам. Кажете ми, Атри-преда, защо на Летур Аникт му трябва всичкото това злато? Какво прави с него?

Жената сви рамене.

- Парите са власт.

- Власт над кого?

- Над всички и над всичко.

- Освен над Тайст Едур, които са безразлични към ледерийската идея за богатство.

Тя се усмихна.

- Нима, Надзорник? Все още?

- За какво намеквате?

- В Дрийн има хироти - да, срещали сте ги. Всеки от тях претендира, че е родственик на императора и на основата на тази претенция са си присвоили най-хубавите имения и земя. Имат за роби стотици Длъжници. Скоро може би сред членовете на тръст "Свобода" ще има и Тайст Едур.

Брол Хандар се намръщи. На един далечен хребет стояха три оулски кучета, две товарни и едно пастирско, гледаха как карат стадата през разрушеното поселище - животните мучаха и ревяха от вонята на пролята кръв и мръсотии. Той огледа замислено трите силуета на билото. Къде ли щяха да отидат сега кучетата?

- Видях достатъчно.

Дръпна юздите да обърне коня и той рязко извърна глава, изцвили и застъпва назад. Брол с усилие се задържа на седлото.

Това навярно развесели Атри-преда, но тя беше достатъчно благоразумна, за да не го покаже.

Високо в небето се бяха появили първите лешоядни птици.

По южния бряг на река Южен Джасп, един от четирите притока на река Ледер, стичаща се от планините Блуроуз, се виеше път, който малко по-нагоре започваше дългото си изкачване към планинския проход и древното кралство Блуроуз, вече покорено от Ледерийската империя. Тук Южен Джасп течеше бързо, инерцията на дивашкото є спускане от планините все още не беше забавена от просторната равнина, към която вече се доближаваше, за да я прекоси. Ледената вода кънтеше над огромните канари, оставени от отдавна изчезнали ледници, мяташе във въздуха хапливо студена мъгла, която се стелеше на облаци над пътя.

Самотният непознат, който очакваше шестимата воини Тайст Едур и хората с тях, бе доста по-висок от който и Едур, мършав, загърнат в наметало от тюленова кожа с качулка. Два широки кожени колана се кръстосваха на гърдите му и от тях висяха два дълги ледерийски меча. Няколкото кичура дълга бяла коса, изтръгнали се на воля поради вятъра, вече бяха мокри, полепнали по яката на наметалото.

За приближаващия се меруди Едур лицето на непознатия изглеждаше бледо като смърт, все едно някой труп току-що се е измъкнал от вледеняващата река, нещо отдавна замръзнало сред прошарените с бяло простори на планините, които ги очакваха.

Воинът водач, ветеран от завоеванието на Ледерас, даде знак на спътниците си да спрат и продължи напред сам, за да поговори със странника. Той и петимата други едури водеха десет ледерийски войници, два натоварени фургона и четиридесет роби, оковани един за друг на синджир зад втория фургон.

- Компания ли си търсиш? - попита воинът меруди и примижа, за да види по-добре засенченото лице. - За изкачването до прохода? Казват, че там горе били останали разбойници и мародери.

- Сам съм си компания.

Гласът беше дрезгав, със странен.

Воинът меруди спря на три разтега от него. Вече можеше да види лицето по-добре. Едурски черти, общо взето, но бяло като сняг. Очите бяха... изнервящи. Червени като кръв.

- Тогава защо преграждаш пътя ни?

- Вие пленихте двама ледерии преди два дни. Те са мои.

Мерудът сви рамене.

- Значи е трябвало да ги пазиш оковани нощем, приятел. Тези Длъжници бягат при всяка възможност. О, да - разбира се, че ще ти ги върна. Поне момичето. Мъжът е избягал роб от Хирот, както издава поне татуировката му. Очаква го Удавяне, уви, но ще помисля какво да ти предложа за компенсация. Все едно, момичето, каквото е младо, е ценно. Вярвам, че ще се оправиш с цената за връщането є.

- Ще ги взема и двамата. И не ви плащам нищо.

Воинът меруди отвърна намръщено:

- Бил си непредпазлив и си ги загубил. Ние проявихме усърдие и ги заловихме отново. Така че очакваме възнаграждение за усърдието ни, както и ти трябва да очакваш някаква цена за безгрижието си.

- Освободете ги - заяви странникът.

- Не. От кое племе си? - Очите, все така приковани в неговите, без да мигнат, изглеждаха напълно... мъртвешки. - Какво е станало с кожата ти? - "Мъртва като на императора". - Как се казваш?

- Освободете ги веднага.

Мерудът се засмя - малко колебливо, - после махна с ръка на спътниците да продължат напред и заизважда късата си извита сабя.

Неверието спрямо нелепото предизвикателство забави движението му. Оръжието бе излязло до средата от канията си, когато един от дългите мечове на странника изсвистя от ножницата и разпра гърлото на едура.

Другите петима воини изреваха отярост, извадиха оръжията си и се втурнаха напред, десетимата ледерийски войници ги последваха.

Странникът изгледа как водачът рухва на земята и как кръвта швирва на фонтан в стелещата се над пътя речна мъгла. После извади другия меч и пристъпи, за да посрещне петимата едури. Трясък на оръжие - и изведнъж двете ледерийски оръжия в ръцете на странника запяха, писъкът им се извисяваше с всеки нов удар, който поемаха.

Двама от едурите залитнаха назад едновременно, и двамата смъртно ранени, единият в гърдите, другият с отпрана третина от скалпа. Вторият обърна гръб на продължаващия бой, наведе се, взе парчето коса и кост и закрачи замаян назад по пътя.

Падна нов едур, левият му крак бе посечен високо в бедрото. Останалите двама заотстъпваха и зареваха на ледериите, които вече стояха разколебани на три крачки зад мястото на боя.

Странникът тръгна напред. Парира забиването на едура вдясно с дългия меч в лявата си ръка, замахна наляво, изви китка и изтръгна оръжието от ръката на нападателя; после правото му забиване наниза върха на меча му в гърлото на едура. В същото време изпъна меча в дясната си ръка в лъжлив замах отгоре. Последният едур се изви назад да избегне удара и се опита да посече китката на странника. Но точно тогава дългият меч ловко се сниши, изби настрана късата сабя и в същия миг върхът прониза дясното око на воина, прекърши крехките кости на очната кухина и продължи навътре в мозъка.

В устрема си между двамата паднали едури, странникът посече и най-близките двама ледерии и в следващия момент останалите осем се отказаха и побягнаха покрай фургоните - коларите вече скачаха от тях, обзети от паника, - а после покрай редицата зяпнали в изумление пленници. Бягаха и хвърляха оръжията си на пътя.

Един ледериец падна, спънат от някой от робите, и изведнъж робският синджир сякаш кипна. Робът скочи върху нещастния ледериец, усука синджира около врата му и стегна здраво. Ледериецът зарита, замята ръце, заора с пръсти в пръстта, но робът беше неумолим.

Силхас Руин, с мечовете, запели пронизително в ръцете му, се приближи до Удинаас, който продължаваше да души трупа.

- Вече можеш да спреш - каза албиносът Тайст Андий.

- Мога - отвърна Удинаас през стиснати зъби, - но няма. Този кучи син беше най-лошият от всички. Най-лошият.

- Душата му вече се дави в мъглата - каза Силхас Руин и хвърхи поглед към двете фигури, които излязоха от храстите от южната страна на пътя.

- Души го, още! - извика Кетъл, окована малко по-натам. - Той ме нарани, тоя.

- Знам - изхриптя Удинаас. - Знам.

Силхас Руин се обърна към Кетъл.

- Наранил те е? Как?

- Обичайното - отвърна тя. - С онова нещо между краката му.

- А другите ледерии?

Тя поклати глава.

- Те само гледаха. И се смееха! Смееха!

Силхас Руин се обърна към излязлата от храстите на Серен Педак и тя се смрази от погледа в мъртвешките му очи.

- Ще догоня избягалите, Аквитор - каза Силхас Руин. - До края на деня ще се върна при вас.

Тя се извърна и погледна за миг Феар Сенгар, застанал над труповете на Тайст Едур, после огледа осеяната с камънак равнина на юг - раненият в главата едурът се клатушкаше замаяно по пътя.

- Добре - отвърна Серен Педак и примижа към двата фургона. - Ние ще продължим нагоре.

Удинаас най-сетне доизля гнева си върху удушения ледериец, изправи се и я погледна в очите.

- Серен Педак, какво ще правим с останалите роби? Трябва да ги освободим всичките.

Тя се намръщи. Изтощението затрудняваше мисълта є. Месеци и месеци в криене, в избягване и на едури, и на ледерии. Усилията им да продължат на изток се оказваха отново и отново възпрепятствани, което ги принуждаваше да се отдалечават все по на север, и безкрайният ужас, който живееше в нея, бяха изцедили всякаква яснота от мислите є. "Да ги освободим. Да. Но тогава..."

- Само поредните слухове - каза Удинаас, все едно беше прочел мислите є, все едно му бяха хрумнали преди нея. - Като тях има много, объркват преследвачите ни. Чуй, Серен, те вече знаят кои сме, повече или по-малко. А тези роби - те ще направят каквото могат, за да избегнат да ги заловят отново. Не е нужно да се притесняваме прекалено от тях.

Тя повдигна вежди.

- Гарантираш ли за своите братя по съдба Длъжници, Удинаас? Че всички те ще се отвърнат от възможността да си купят свободата с жизненоважна информация?

- Единствената алтернатива - отвърна той и я погледна в очите - е да ги убием всичките.

Онези, които ги слушаха, онези, които все още не бяха пребити дотам, че да се превърнат в немислещи автомати, изведнъж извисиха гласове в молби и пламенни обещания, запротягаха ръце към Серен сред дрънченето на вериги. Други гледаха, обзети от страх като мириди, доловили миризмата на вълк, който не могат да видят. Някои се разплакаха, присвити в разкаляния камънак на пътя.

- Първият едур, когото той уби, държи ключовете - каза Удинаас.

Силхас Руин се беше отдалечил надолу по пътя. Вече едва видим в мъглата, Тайст Андий се превъплъти в нещо огромно, крилато и се понесе нагоре във въздуха. Серен погледна редицата роби - никой не беше видял това, увери се с облекчение.

- Е, добре - отвърна на Удинаас и закрачи към мъртвите едури. Феар Сенгар още стоеше край тях.

- Трябва да взема ключовете. - Тя се наведе над първия паднал едур.

- Не го докосвай - спря я Феар.

Тя вдигна очи към него.

- Ключовете... веригите...

- Аз ще ги намеря.

Серен кимна, изправи се и отстъпи назад. Той мълчаливо се помоли, после коленичи до тялото. Намери ключовете в кожена кесия, вързана за колана на воина, кесия, в която имаше и няколко лъскави камъчета. Феар взе ключовете в лявата си ръка, а в дясната задържа камъчетата.

- Тези са от брега на Меруди. Най-вероятно ги е събрал, когато е бил дете.

- Децата порастват - каза Серен. - Дори правите дървета раждат криви клони.

- А какъв му беше недостатъкът на този войн? - попита навъсено Феар и я изгледа с яд. - Той следваше моя брат, както всеки друг войн от племената.

- Някои се отвърнаха, Феар. - "Също като тебе".

- Онова, от което съм се отвърнал аз, лежи в сянката на онова, към което съм се извърнал, Аквитор. Дали то отрича верността ми към Тайст Едур? Към моята раса? Не. Това е нещо, което всички вие забравяте, най-удобно и непрекъснато. Разбери ме, Аквитор. Ще се крия, ако трябва, но няма да убивам хора от своя народ. Имахме парите, можехме да откупим свободата им...

- Не и Удинаас.

Той се озъби, но не отвърна нищо.

"Да, Удинаас. Точно оногова, когото мечтаеш да убиеш. Ако не беше Силхас Руин..."

- Феар Сенгар. Избрал си да пътуваш с нас и не може да има съмнение - изобщо, - че Силхас Руин командва тази жалка група. Не одобрявай методите му, ако трябва, но само той ще те преведе. Знаеш това.

Воинът хирот извърна очи и примига да махне сълзите.

- И с всяка стъпка цената на моето дирене става все по-голяма - задлъжнялост, който би трябвало добре да разбираш, Аквитор. Ледерийският начин на живот, тежестите, от които никога не можеш да се отървеш. Нито да откупиш освобождението си.

Тя се пресегна за ключовете.

Той ги пусна в шепата є; отказваше да я погледне в очите.

"Не сме по-различни от тези роби". Тя претегли тежината на желязната връзка, подрънкваща в шепата є. "Оковани един за друг. И все пак... кой държи ключовете за освобождението ни?"

- Къде отиде той? - попита Феар.

- Да избие избягалите ледерии. Вярвам, че не възразяваш срещу това.

- Не. Но ти би трябвало, Аквитор.

"Предполагам, че да". Тръгна към чакащите роби.

Един от пленниците близо до Удинаас се беше привел към него и Серен чу прошепнатия въпрос:

- Онзи, високият убиец - не беше ли Бялата врана? Той беше, нали? Чувал съм, че...

- Нищо не си чувал - прекъсна го Удинаас и вдигна ръце, забелязал приближаващата се Серен. - С трите резеца - каза є. - Този, да. Блудния да ни вземе дано, никак не бързаш.

Тя завъртя ключа и първата пранга изщрака и се отвори.

- Вие двамата уж трябваше да крадете в една ферма - не да ви обкръжат ловци на роби.

- Ловците бяха вдигнали лагера си в проклетия двор - никой не се усмихваше над нас онази нощ.

Тя отвори другата пранга и Удинаас излезе от редицата и заразтърква червените отоци на китките си. Серен каза:

- Феар се опита да разубеди Силхас - разбираш, ако може да се съди по тези двамата, не е чудно, че едурите и андиите са водили десет хиляди войни.

Удинаас изсумтя и двамата тръгнаха към края на редицата при Кетъл.

- Феар негодува, че изгуби командването - отвърна той. - Това, че го отстъпи на Тайст Андий, прави загубата още по-лоша. Все още не е убеден, че през всички тези столетия измяната е била от другата страна. Че Скабандари първи е извадил ножа.

Серен Педак не отвърна. Застана пред Кетъл и се вгледа отгоре в зацапаното с кал момичешко лице. Състарените очи на детето бавно се вдигнаха и се взряха в нейните. Кетъл се усмихна.

- Липсваше ми.

- Лошо ли те насилиха? - попита я Серен, докато сваляше железните пранги.

- Мога да вървя. И кървенето спря. Това е добър знак, нали?

- Вероятно. - Но този разговор за насилието беше нежелан: Серен си имаше свои спомени, които я терзаеха във всеки миг на будност. - Ще останат белези, Кетъл.

- Да си жив е трудно. Винаги съм гладна и стъпалата ме болят.

"Мразя деца с тайни - особено деца с тайни, които самите те не съзнават. Открий правилните въпроси - няма никакъв друг начин да се направи това".

- Какво друго те притеснява с това отново да си сред живите, Кетъл?

"И... как? Защо?"

- Това, че се чувствам мъничка.

Един роб задърпа дясната ръка на Серен. Старец. Пресягаше се за връзката ключове с жалка надежда в очите. Тя му ги подаде и каза:

- Освободи другите. - Той закима енергично и пръстите му трескаво зашариха по прангите. Тя отново се обърна към Кетъл. - Виж, това е чувство, което всички трябва да приемем. Твърде много от този свят се опълчва на усилията ни да го приспособим към онова, което би ни харесало. Да живееш означава да познаеш разочарование и безсилие.

- Все още искам да разкъсвам гърла, Серен. Лошо ли е това? Мисля, че трябва да е.

Чул думите на Кетъл, старецът се присви назад и удвои усилията си да се освободи. Зад него една жена изруга нетърпеливо.

Удинаас се беше качил в предния фургон и тършуваше из него за нещо, което може да им потрябва. Кетъл се затътри натам да му помогне.

- Трябва да се измъкнем от тази мъгла - измърмори Серен. - Прогизнала съм цялата. - Тръгна към фургона. - Побързайте. Ако ни намери нов отряд, може да изпаднем в беда.

"Особено след като Силхас Руин замина". Тайст Андий бе единствената причина да оцелеят дотук. Когато криенето и избягването не успееше, двата му меча запяваха злокобната си песен на унищожението. "Бялата врана".

Изтекла беше една седмица, откакто за последен път бяха зърнали едури и ледерии, явно преследвачи. Търсеха предателя, Феар Сенгар. Търсеха изменника, Удинаас. Но Серен Педак беше озадачена - цели армии трябваше да ги преследват. Макар гонитбата да беше упорита, изглеждаше по-скоро настойчива, отколкото яростна. Силхас бе споменал веднъж, мимоходом, че К'риснан на императора правят ритуални магии, от онези, които трябва да те подмамят и хванат в клопката си. И че на изток ги дебнат клопки, както и около самия Ледерас. Онези на изток можеше да ги разбере, тъй като дивите земи отвъд империята през цялото време бяха тяхната крайна цел, където Феар - по причина, която така и не си беше направил труд да обясни - вярваше, че ще намери онова, което търсеше. Вяра, която Силхас Руин не оборваше. Но да обкръжат самия столичен град, това изумяваше Серен. "Сякаш Рулад е уплашен от своя брат".

Удинаас скочи от предния фургон и тръгна към втория.

- Намерих монети - каза є. - Много. Би трябвало да вземем и конете - можем да ги продадем, щом минем от другата страна на прохода.

- При прохода има укрепление - рече Серен. - Може и да е без гарнизон, но няма гаранция за това, Удинаас. Ако пристигнем с коне и ни познаят...

- Заобикаляме го укреплението - отвърна той. - През нощта. Без да ни видят.

Тя се намръщи, отри с ръка влагата от очите си.

- По-лесно ще стане без коне. Освен това тези животни са стари, съсипани са - няма да ни спечелят много, особено в Блуроуз. А като се върне вайвалът, сигурно ще умрат от ужас.

- Вайвалът няма да се върне - отвърна той и є обърна гръб, гласът му прозвуча хрипливо. - Вайвалът си замина, и толкова.

Серен знаеше, че не би трябвало да се съмнява в думите му. Роденият от дракон дух бе обитавал в самия него в края на краищата. И все пак не съществуваше никакво очевидно обяснение за внезапното изчезване на крилатия звяр, поне такова, което Удинаас да сподели. Вайвалът си беше заминал преди повече от месец.

Удинаас се качи във втория фургон и изруга.

- Тук няма нищо освен оръжия.

- Оръжия ли?

- Мечове, щитове и броня.

- Ледерийски?

- Да. Средно качество.

- За какво им е на ловци на роби цял фургон оръжия?

Той сви рамене, скочи долу, мина покрай нея и започна да разпряга конете.

- Тия животни щяха да видят голям зор в изкачването.

- Силхас Руин се връща - каза Кетъл и посочи надолу по пътя.

- Доста бързо се е справил.

Удинаас се изсмя дрезгаво и рече:

- Тия глупци трябваше да се разпръснат, та да го принудят да ги гони един по един. Вместо това вероятно са се прегрупирали като добри тъпи войници, каквито си бяха.

Някъде откъм предния фургон Феар Сенгар проговори:

- Твоята кръв е много рядка, а, Удинаас?

- Като вода - отвърна бившият роб.

"В името на Блудния, Феар, не той реши да изостави брат ти. Знаеш това. Нито е виновен за лудостта на Рулад. Тъй че колко от омразата ти към Удинаас произтича от вина? Кой наистина трябва да бъде винен за Рулад? За Императора на хилядата смърти?"

Белокожият Тайст Андий излезе от мъглите като привидение, черното му наметало лъщеше като змийска кожа. С отново прибрани в ножниците мечове, за да приглуши виковете им - железни гласове, отказващи да заглъхнат. Щяха да пеят дни наред.

Колко мразеше тя този звук.

Танал Ятванар стоеше и гледаше голата жена на леглото си. Инквизиторите се бяха потрудили добре над нея в търсенето на отговори, които искаха. Цялата є кожа бе нарязана и обгорена, ставите є се бяха подули, покрити с отоци. Беше почти в безсъзнание, когато я използва предната нощ. Това бе по-лесно, отколкото с курви, а є нищо не му струваше на всичко отгоре. Не държеше много да бие жените си, само да гледа как ги бият. Разбираше, че желанието му е извратено, но тази организация - Патриотистите - бе съвършената за хора като него. Власт и безнаказаност, най-опасното съчетание. Подозираше, че Карос Инвиктад е напълно в течение за нощните му лудории и че пази това знание като скътан в кания нож.

"Не е като да съм я убил. И не че изобщо ще си спомни това. Тя бездруго е осъдена за Удавянията - какво толкова, ако си доставя малко удоволствие преди това? Войниците правят същото". Някога, преди години, беше мечтал да стане войник - в младостта си се бе придържал към подвеждащите романтични представи за героизъм и неограничена свобода, сякаш първото оправдаваше второто. В историята на Ледер имаше много благородни убийци. Джерун Еберикт някога беше такъв човек. Беше избил хиляди - крадци, катили и отрепки, лишените и окаяните. Прочиствал беше улиците на Ледерас и кой ли не се беше радвал на плодовете? По-малко просяци, по-малко джебчии, по-малко бездомници и всякакви още жалки неудачници на модерния век. Танал се възхищаваше на Джерун Еберикт - той беше велик мъж. Убит от уличен бандит, черепът му - размазан на пихтия. Трагична загуба, безсмислена и жестока.

"Някой ден ще открием този убиец".

Извърна очи от лежащата в несвяст жена, намести леката си туника така, че гънките да са равни и прави, после закопча токата на оръжейния си колан. Едно от изискванията за всички офицери на Патриотистите: колан, кама и къс меч. Танал харесваше тежестта им, авторитета, вложен в привилегията да носиш оръжия там, където за всички други ледерии - освен войниците - бе забранено с прокламация на императора.

"Сякаш бихме могли да се разбунтуваме. Проклетият глупак си въобразява, че е спечелил тази война. Тъпоглави варвари".

Танал Ятванар излезе в коридора и закрачи към кабинета на Инвигилатора. Втората следобедна камбана прокънтя тъкмо преди да почука на вратата. Тихо мърморене отвътре го прикани да влезе.

Раутос Хиванар, управителят на тръст "Свобода", вече седеше срещу Карос Инвиктад. Беше толкова едър, че сякаш беше изпълнил половината стая Танал забеляза, че Инвигилаторът е избутал стола си колкото може по-назад, дори се беше килнал и се бе облегнал на перваза на прозореца. В това пространство от своята страна на писалището Карос се мъчеше да си придаде поза на добродушно доволство.

- Танал, нашият гост е изключително настойчив по отношение на подозренията си. Дотолкова, че да ме убеди, че трябва да посветим сериозно внимание на откриването на източника на заплахата.

- Инвигилатор, намерението бунт или измяна ли е, или просто си имаме работа с крадец?

- Крадец според мен - отвърна Карос и погледна Раутос Хиванар.

Бузите на едрия мъж се издуха и той въздъхна тежко.

- Не съм сигурен. На повърхността изглежда, че си имаме работа с обсебен индивид, погълнат от алчност и съответно трупащ богатство. Но само като истински пари. И тъкмо поради това се оказва трудно да открием някаква следа. Никакви имущества, никаква показност, никакво перчене с привилегии. Вече, като скрито последствие, недостигът на пари най-сетне става забележим. Вярно, не е възникнала никаква реална заплаха за финансовата структура на империята. Все още. Но ако това изчерпване продължи... - Той поклати глава. - Ще започнем да чувстваме напрежението.

Танал се покашля и каза:

- Управителю, вие назначили ли сте свои агенти да проучат ситуацията?

Раутос се намръщи.

- Тръст "Свобода" процъфтява точно защото членовете му се придържат към убеждението, че са най-силните играчи в една ненакърнима система. Доверието е изключително крехко качество, Танал Ятванар. Вярно, неколцина, които се занимават основно с финанси, са споделяли пред мен притесненията си. Друц Теникт и Баракта Илк например. Но засега все още нищо не е формализирано - никакво истинско подозрение, че нещо не е както трябва. Никой от двамата не е глупак обаче. - Хвърли поглед към прозореца зад Карос Инвиктад. - Разследването трябва да се проведе от Патриотистите, в пълна секретност. - Очите под тежките клепачи се спряха на Инвигилатора. - Разбирам, че напоследък избирате за свои обекти академици и схолари.

Скромно свиване на рамене и повдигане на вежди от страна на Карос Инвиктад.

- Многото пътища на измяната.

- Някои са членове на заможни и уважавани фамилии в Ледер.

- Не, Раутос, не и тези, които сме арестували.

- Вярно, но тези нещастни жертви имат приятели, Инвигилатор, които на свой ред се застъпват за тях пред мен.

- Е, да, приятелю. Деликатно е, наистина. Вече крачиш по най-тънката кожа на земята, с нищо освен кал отдолу. - Той изправи стола и отпусна ръце на писалището. - Все пак ще го обмисля. Може би скорошните масови арести са успели да усмирят разочарованието сред учените... или поне да поукротят по-енергичните от тях.

- Благодаря, Инвигилатор. Е, кой ще води разследванията ви?

- Как кой? Аз лично ще се заема.

- Венит Сатад, той чака долу в двора, може да служи за свръзка между вашата организация и мен за тази седмица. След това ще назнача някой друг.

- Добре. Седмичните донесения ще са достатъчно, поне в началото.

- Разбрахме се.

Раутос Хиванар стана. След миг Карос Инвиктад последва примера му.

Кабинетът изведнъж се оказа много претъпкан и Танал отстъпи назад, ядосан на страха, който се надигаше в него. "Нямам за какво да се боя от Раутос Хиванар. Нито от Карос. Аз съм довереното им лице, и на двамата. Те ми вярват".

Карос Инвиктад беше на стъпка зад Раутос, с ръка на гърба му, докато управителят отваряше вратата. Раутос излезе, Карос се усмихна, каза му довиждане, онзи изпръхтя в отговор. Инвигилаторът затвори вратата и се обърна към Танал.

- Една от онези високоуважавани академици сега цапа чаршафите ви, Ятванар.

Танал примига.

- Сър, тя беше осъдена на Удавянето...

- Отменете наказанието. И се разпоредете да я почистят.

- Сър, но тя би могла да си спомни...

- От теб се очаква известна сдържаност, Танал Ятванар - каза хладно Карос Инвиктад. - Арестувай няколко дъщери на онези, които вече са в окови, проклет да си, и се забавлявай с тях. Ясен ли съм?

- Д-да, сър. Ако си спомни обаче...

- Тогава ще се наложат някои обезщетения, нали? Вярвам, че поддържаш финансите си в ред, Ятванар. Хайде, махай се от очите ми.

Танал излезе и чак тогава си пое дъх. "Кучият му син! Нямаше никакво предупреждение за нея, нали? Чия грешка е всичко това? Но мислиш да ме накараш аз да платя за това. За всичко. Ножът и Брадвата да те вземат, Инвиктад, няма да страдам сам. Няма."

- В Извратеността има определено очарование, не мислиш ли?

- Не.

- В края на краищата, колкото по-болна е душата, толкова по-сладка е разплатата.

- Стига да има разплата.

- Има централна точка, сигурен съм. И би трябвало да е самият център, според сметките ми. Може би самият опорен лост е сгрешен.

- Какви сметки?

- Онези, които те помолих да ми направиш, разбира се. Къде са?

- В списъка ми.

- А как пресмяташ реда на списъка си?

- Не ми поиска тази сметка.

- Вярно. Все едно, ако просто подържи всичките си крака мирно, бихме могли правилно да проверим хипотезата ми.

- Не иска и не мога да разбера защо. Ти се опитваш да го балансираш в центъра на тялото му, но той е устроен да държи тази част отгоре с всичките тези крака.

- Това официални наблюдения ли са? Ако е така, отбележи ги.

- На какво? Восъчната табличка я изядохме на обед.

- Нищо чудно, че чувствам, че мога да изгълтам крава, без да се задавя. Ха! Той кацна! Кацна идеално!

Двамата се наведоха, за да огледат Езгара, насекомото с по една глава от двете страни. Не беше уникално, разбира се, напоследък се срещаха много такива, запълваха някаква тайнствена ниша в сложната миазма на природата, ниша, която бе останала празна в течение на безброй хилядолетия. Крачетата на съществото, подобни на прекършени клонки, подритваха безпомощно.

- Ти го мъчиш - каза Бъг. - С явна извратеност, Техол.

- Само така изглежда.

- Не изглежда. Мъчиш го.

- Добре де. - Техол свали нещастното насекомо от лостчето. Двете му глави се врътнаха насам-натам. - Все едно - добави той, докато оглеждаше съсредоточено съществото, - нямах предвид точно тази извратеност. Как върви строителният бизнес, между другото?

- Затъва бързо.

- Аха. Това положително твърдение ли е, или заклеймена бедност?

- Изчерпват се купувачите ни. Твърди пари няма, а с кредита съм на привършване, особено след като се оказва, че вложителите не могат да продадат имотите. Тъй че се наложи да съкратя всички, включително и себе си.

- И кога се случи всичко това?

- Утре.

- Типично. Винаги съм последният, който ще го чуе. Езгара гладен ли е, как мислиш?

- Той изяде повече восък от теб. Къде мислиш, че отиват всичките екскременти?

- Неговите или моите?

- Господарю, вече знам къде отиват вашите, но ако Бири някога го разбере...

- Без повече приказки, Бъг. Значи според наблюденията ми и според бележките, които така и не направи, Езгара е погълнал храна, равна на теглото на удавена котка. И въпреки това остава мъничък, чевръст, здрав, и благодарение на восъка, която ядохме днес за обяд, главите му вече не скърцат, когато се въртят, което приемам за добър знак, тъй като няма да ни будят сто пъти на нощ.

- Господарю.

- Да?

- Откъде знаете колко тежи удавена котка?

- От Селуш естествено.

- Не разбирам.

- Би трябвало да помниш. Преди три години. Онзи див котарак, настанил се в имението Ринесикт, дето изнасилваше една безкрила декоративна патица. Беше осъден на Удавяне.

- Ужасна кончина за котка. Да, сега си спомних. Жалното му "мяу" се чу из целия град.

- Да, точно той. Неизвестен благодетел съжали подгизналия котешки труп и плати цяло малко състояние на Селуш, за да приготви животинчето за прилично погребение.

- Сигурно е бил луд. Кой би направил това и защо?

- Заради бъдещи мотиви естествено. Исках да разбера колко тежи удавена котка. Иначе колко валидно щеше да е сравнението? Дескриптивно, очаквам да го използвам години наред.

- Три.

- Не, много повече. Оттук и любопитството ми и безскрупулната безсъвестност. Преди водната кончина на онази котка се боях да изрека сравнението, което при липса на правдивост от моя страна щеше да предизвика присмех.

- Деликатен сте, а?

- Не казвай на никого.

- Господарю, за онези подземия...

- Мисля, че трябват удължения.

Техол галеше с върха на десния си показалец гръбчето на насекомото - или съответно го търкаше по корема.

- Вече? Добре, колко под реката сте вече?

- Повече от половината.

- А това колко значи?

- Колко подземия? Шестнайсет. Всяко по три човешки боя на два.

- Всичките пълни?

- Всичките.

- О. Значи вероятно скоро ще заболи.

- "Конструкции Бъг" ще са първото голямо предприятие, което ще рухне.

- И колко ще повлече със себе си?

- Не може да се каже. Три, може би четири.

- Мислех, че каза, че не може да се каже.

- Тогава не казвайте на никого.

- Добра идея. Бъг, трябва да ми направиш една кутия, за много изрично изрична цел, която ще изрека по-късно.

- Кутия, господарю. Достатъчно добро дърво?

- Що за изречение беше това? "Достатъчно добро дано".

- Не "дано", а "дърво". Онова, дето гори.

- Да, достатъчно добро дърво, дано.

- Размер?

- Абсолютно. Но без капак.

- Най-сетне ставате изричен.

- Казах ти, че ще стана.

- За какво е тази кутия, господарю?

- Не мога да ти кажа, уви. Не изрично. Но ще ми трябва скоро.

- За подземията...

- Направете още десет, Бъг. Удвоете размера. Колкото до "Конструкции Бъг", задръж се още малко, трупай дълг, избягвай кредиторите, продължавай да закупуваш материали и да ги трупаш в складове, които взимат безбожен наем. А, и присвоявай всичко, което можеш.

- Ще си загубя главата.

- Спокойно. Езгара има една в излишък.

- Е, благодаря ви.

- При това даже не скърца.

- Това е облекчение. Сега какво ще правиш, господарю?

- Ти как мислиш?

- Ще лягаш да спиш.

- А ти трябва да ми направиш кутия, Бъг, много хитра кутия. Но не забравяй, без капак.

- Мога ли поне да попитам за какво е?

Техол се отпусна на леглото си, загледа се за миг в синьото небе над главата си, след което се усмихна на слугата си - който случайно се падаше Древен бог.

- Ами, за разплатата, Бъг, за какво друго?

Пробуждащият миг очаква всички ни

на някой праг или където пътят ни възвива,

ако животът е изтръгнат, искри като мушици

през този къс от време, засиял

като лъча на слънце над вода, ще се слепим

като трошица малка, прошарена от страхове,

и ще се стрелнем през лъча със всичко,

което изведнъж е скъпо, сегашното ще се погълне,

ще се превърне "аз" в неумолима тежест

на този ден, където пътят ни възвива

и идва всепробуждащият миг.

Зимни размисли

Корара от Дрийн

Изкачването към върха започваше оттам, където свършваше построеният от ледериите път. Реката бучеше с несекващия си рев на петнадесет крачки вляво от тях, грубо оформените камъни на пътната настилка изведнъж изчезнаха под чернокаменната стръмнина в подножието на огромна морена. Изкоренени дървеса протягаха кривите си ръце нагоре по каменистия сипей, щръкнали крайници, от които висяха влажни коренища с капеща от белите власинки кална вода. Ивици гора пълзяха нагоре по планинския склон на север, от другата страна на реката, проядените канари покрай брега на пенливия бързей оттатък бяха обрасли с дебел мъх. Отсрещният склон предлагаше суров контраст - бе прошарен с цепнатини, начупен, издълбан и гол. Сенки чертаеха странни фигури от линии и ъгли в нацепените скали. А по самата пътека тук-там бяха всечени широки изтъркани стъпала, разядени от вода и столетни дири.

Серен Педак бе убедена, че някога целият този склон е бил обхванат от град, вертикална крепост, всечена в скалата. Погледът є успяваше да различи очертания, за които си мислеше, че трябва да са големи зейнали амбразури и навярно фрагменти от издатини на скални тераси високо горе, потънали в гъсти мъгли. Но нещо - нещо огромно, ужасно в своята чудовищност - се беше стоварило върху целия планински хълм, заличило беше повечето от града с един-единствен удар. Серен почти можеше да различи очертанията на този сблъсък и при все това сред сипеите натрошени отломки, осеяли разбитите склонове, единственият видим камък бе от самата планина.

Стояха в подножието на пътеката. Серен гледаше как безжизнените очи на Тайст Андий бавно обхождат нагоре.

- Е? - попита тя.

Силхас Руин поклати глава.

- Не е от моя народ. К'Чаин Че'Малле.

- Жертва на ваша война?

Той я изгледа, сякаш за да прецени чувството, стоящо зад въпроса є, после отвърна:

- Повечето планини, от които К'Чаин Че'Малле изсичаха своите небесни цитадели, сега са под вълните, наводнени след рухването на Омтоуз Феллак. Градовете са всечени в камъка, макар че само в най-ранните си варианти са както ги виждате тук - открити на въздуха, вместо заровени в безформената скала.

- План, предполагащ внезапно възникнала нужда от самозащита.

Той кимна.

Феар Сенгар ги беше подминал и вече започваше да се изкачва. Удинаас и Кетъл го последваха. Серен се беше наложила в настояването си да оставят конете. На една поляна вдясно от тях стояха четири изоставени фургона, покрити с платнища. Ясно беше, че возилата няма да се справят с изкачването - единственият им транспорт оттук насетне беше пеш. Колкото до грамадата от оръжия и броня, които бяха карали търговците на роби, или щяха да останат струпани тук в очакване на екип, който да ги извлече, или робите щяха да се натоварят с тях като мулета.

- Точно това преминаване никога не съм го правила - каза Серен, - макар да съм гледала този склон отдалече. Мисля, че още тогава видях следите от изсичане. Попитах Хул Бедикт за това, но той не пожела да ми каже нищо. Мисля обаче, че в един момент пътеката ни повежда навътре.

- Магията, унищожила този град, е страховита - каза Силхас Руин.

- Навярно някаква естествена сила...

- Не, Аквитор. Старвалд Демелайн. Унищожението е било дело на дракони. Елейнт, от чистата кръв. Поне дузина. Действали са в съюз, съчетано изригване на лабиринтите им. Необичайно - добави той.

- Кое?

- Такъв голям съюз, първо. Също така величината на гнева им. Чудя се какво ли престъпление са извършили К'Чаин Че'Малле, за да заслужат такава разплата.

- Аз знам отговора на това - достигна до тях съскав шепот отзад и Серен се обърна, и примижа към присвития там безплътен дух.

- Уидър. Чудех се, къде си отишъл.

- Странствания в сърцевината на камъка, Серен Педак. В замръзналата кръв. Какво е било престъплението им ли се чудиш, Силхас Руин? Ами, не по-малко от сигурната анихилация на цялото съществувание. След като ги е очаквало изчезване, тогава и всичко друго е трябвало да умре. Отчаяние или зъл инат? Навярно нито едното, нито другото, навярно ужасна злополука, това нанасяне на рана в самия център на всичко. Но какво ни интересува нас? Дотогава всички ще сме прах. Безразлична. Безчувствена.

Силхас Руин отвърна, без да се обръща:

- Пази се от замръзналата кръв, Уидър. Все още може да те вземе.

Смехът на призрака излезе на съсък.

- Като мравка на капка мъзга, да. О, но е толкова изкусително, господарю.

- Предупреден си. Ако попаднеш в клопката, не мога да те освободя.

Призракът се хлъзна покрай тях и се понесе нагоре по разядените стъпала.

Серен намести кожената торба на раменете си.

- Фентите носят товара си на главите си. Жалко, че не мога да правя същото.

- Прешлените се набиват - отвърна Силхас Руин. - Води до хронична болка.

- Е, моите и сега ме болят, тъй че не виждам голяма разлика. - Тя започна да се изкачва. - Знаеш ли, като соултейкън, би могъл просто да...

- Не - прекъсна я той и пое след нея. - Твърде много кръвожадност има в превращението. Драконовият глад е изворът на гнева ми и този гняв не се сдържа лесно.

Тя изсумтя, не можа да се сдържи.

- Досмеша ли те, Аквитор?

- Скабандари е мъртъв. Феар е видял разбития му череп. Ти си бил убит и след това затворен, а след като вече си на свобода, единственото, което те поглъща, е желанието за мъст - срещу какво? Някоя безтелесна душа? Нещо по-дребно и от призрак? Какво може да е останало вече от Скабандари? Силхас Руин, твоята обсебеност е жалка. Феар Сенгар поне се стреми към нещо положително. Не че ще го намери, след като най-вероятно ти ще унищожиш каквото е останало от Скабандари, преди той да получи възможност да поговори с него, ако допуснем, че това изобщо е възможно. - След като той не є отвърна нищо, тя продължи: - Изглежда, вече съм обречена да водя такива дирения. Също като последното ми пътуване, онова, което ме отведе в земите на Тайст Едур. Всеки изправен пред риск, със скрити мотиви и в конфликт. Моята задача беше проста, разбира се: отвеждаш глупците и след това стоиш много настрана, когато се извадят ножовете.

- Аквитор, моят гняв е много по-сложен, отколкото си представяш.

- Какво означава това?

- Бъдещето, което чертаеш пред нас, е твърде просто, твърде ограничено. Подозирам, че когато стигнем до крайната си цел, нищо няма да стане така, както предполагаш.

Серен изсумтя.

- Това ще го приема, след като точно така се получи в селото на краля-магьосник. В края на краищата изходът беше завладяването на Ледерийската империя.

- Поемаш ли отговорност за това, Аквитор?

- Поемам отговорност за много малко, Силхас Руин. Това поне трябва да е очевидно.

Стъпалата бяха стръмни, ръбовете им - изтъркани и коварни. Катереха се все по-нагоре. Въздухът се разреди, мъгли се завихриха от шумните водопади вляво от тях, грохот, който отскачаше между камъните в оглушителен ек. Древните стълби се смениха с дървени подпори, които оформяха нещо средно между стълба и скеле плътно до стръмната наклонена скала.

На една трета до върха спряха на една издатина да отдъхнат. Между разпръснатите отломки се мяркаха останки от метопи, корнизи и фризове - знак, че някога точно над тях се е издигала цяла фасада. По-нагоре скелето се превръщаше в истинска дървена стълба, а вляво от нея, на три човешки боя височина, зееше устие на пещера, четвъртито, оформено почти като врата.

Удинаас загледа тъмния портал, после се обърна към другите.

- Предлагам да опитаме през него.

- Не се налага, роб е - отвърна Феар Сенгар. - Тази пътека е право напред, сигурна...

- И става все по-мразовито, колкото по нависоко отиваме. - Длъжникът направи гримаса и се разсмя. - О, песни ще се пеят, а, Феар? Опасностите и изпитанията, славата на страданието, всичко - за да ти спечели героичния триумф. Искаш старейшините, бъдещите ти праправнуци, да събират клана около огъня и да разказват сказанието за теб, самотния воин, тръгнал да търси своя бог. Почти ги чувам: описват страховития Феар Сенгар от племето Хирот, брат на императора, със свитата му от следовници - изгубеното дете, закоравялата ледерийска водачка, един призрак, един роб и, разбира се, белокожата мъст. Бялата врана с неговите сладкозвучни лъжи. О, ние тук сме пълната гама от архетипи, нали? - Бръкна в торбата си, извади мях, отпи и отри уста с опакото на ръката си. - Но представи си, че всичко това се окаже напусто, когато залитнеш от някое хлъзгаво стъпало и полетиш на петстотин човешки боя надолу към жалката си смърт. Не както според сказанието, уви, но пък и животът не е сказание, нали? - Прибра мяха и метна торбата на рамо. - Вгорченият роб избира друг маршрут до върха, глупакът. Но пък... - Замълча и се ухили злобно на Феар - все някой трябва да бъде моралната поука в този епос, нали?

Серен го гледаше, докато се катереше по дървените стъпенки. Стигна до устието на пещерата, пресегна ръка, вкопчи се в ръба на камъка, извъртя се, за миг увисна във въздуха, после успя да изпълзи през ръба и се скри в сумрака на входа.

- Добре беше - подхвърли Силхас Руин. В тона му като че ли имаше лека насмешка. Язвителността на роба към пословичната самонадеяност на Сенгар явно го беше развеселила. - Мисля да го последвам.

- И аз - каза Кетъл.

Серен Педак въздъхна.

- Добре. Но предлагам да се вържем с въжета, а показните номера да ги оставим за Удинаас.

Пещерата се оказа някогашен коридор, извеждащ вероятно на тераса пред фасадата, която се бе откъснала. Прорязаните от пукнатини части от стената се бяха разместили. И всяка цепнатина, всяка пукнатина, доколкото Серен можеше да види, гъмжеше от цвърчащи козиняви прилепи, събудили се от появата им, готови да изригнат в паника. Серен пусна торбата си на пода.

- Дръж - рече є Удинаас и дъхът му излезе на облаче пара. - Запали този фенер, Аквитор - когато температурата падне, ръцете ми започват да изтръпват. - Тя го погледна озадачено, а той кимна към Феар Сенгар. - Твърде много години бъркане в ледена вода. Робът при едурите познава малко удобство.

- Хранеха те - рече Феар Сенгар.

- Когато паднеше кръвно дърво в гората - каза Удинаас, - ни пращаха да го издърпаме до селото. Помниш ли ги тези времена, Феар? Понякога стволът неочаквано се изместваше, хлъзгаше се в кал или каквото и да е там, и премазваше по някой роб. Един от тях беше от нашето домакинство - не го помниш, нали? Още един умрял роб, какво толкова? Вие едурите ревяхте тогава, викахте, че духът на кръвното дърво бил зажаднял за ледерийска кръв.

- Стига, Удинаас - каза Серен, успяла най-сетне да запали фенера. Щом светлината се усили, прилепите изригнаха от пукнатините и изведнъж въздухът се изпълни с неистово пърхане на криле. След десетина мига вече ги нямаше.

Тя се изправи и вдигна фенера.

Стояха върху гъста мръсна каша - тор, гъмжаща от червеи и оси. Вонеше непоносимо.

- Да влизаме бързо навътре - каза Серен. - Тази мръсотия е пълна с болести.

Тъмничарите го влачеха за веригите през двора да го оковат на стената и той крещеше. Ходилата му оставяха кървави петна по плочника. Обвинителни крясъци се изтръгваха от гърлото му, яростен рев срещу уредбата на света - ледерийския свят.

Танал Ятванар изсумтя:

- Чуйте го. Такава наивност...

Карос Инвиктад, който стоеше на терасата, го изгледа рязко.

- Ти си глупак, Танал Ятванар.

- Инвигилатор?

Карос Инвиктад се подпря на парапета и примижа надолу към затворника. Пръстите му бавно се стегнаха около желязото, приличаха на подути речни червеи. Някъде високо в небето се изсмя чайка.

- Кой представлява най-голямата заплаха за империята, Ятванар?

- Фанатиците - отвърна след кратка пауза Танал. - Като онзи долу.

- Грешиш. Вслушай се в думите му. Той е изпълнен с убеденост. Придържа се към сигурен възглед за света, човек с верните отговори - това, че предшестващите ги въпроси сами по себе си са прави, няма защо да се уточнява. Един убеден гражданин, Ятванар, може да бъде склонен, обърнат, може да бъде превърнат в най-ревностен съюзник. Човек трябва само да открие какво ги плаши най-много. Възпали техния страх, изгори на въглени основата на тяхната увереност, после им предложи също толкова сигурен заместващ начин на мислене, на виждане за света. Те ще се пресегнат, колкото и широка да е бездната, ще се вкопчат и ще се задържат за теб с цялата си сила. Не, убедените не са нашите врагове. Подведени са в момента, като в случая с онзи долу, но винаги са най-уязвими на страха. Отнеми им удобството на убежденията им, после ги склони с привидно неопровержимите и разумни убеждения, които сам си създал. Рано или късно те неизбежно ще ги прегърнат.

- Разбирам.

- Танал Ятванар, най-големите ни врагове са онези, които са лишени от увереност. Хората с въпроси, онези, които гледат на акуратните ни отговори с непоклатим скептицизъм. Такива въпроси ни терзаят, подронват устоите ни. Разбери, тези опасни граждани разбират, че нищо на този свят не е просто. Тяхната позиция е самата противоположност на наивността. Унизени са от двойствеността, на която са свидетели, и отхвърлят нашите прости, удобни твърдения за яснота, за един черно-бял свят. Ятванар, когато поискаш да нанесеш най-тежката обида на такива граждани, наречи ги наивни. Ще ги оставиш вбесени. Буквално онемели всъщност... и после ще видиш как умовете им превъртат отново, поток от изражения ще ти го разкрие, щом се запитат кой е този, че ме нарича наивен? Добре, следва отговорът, лице, което притежава увереност, с цялата наглост и претенция, каквито предполага тази позиция. Значи - увереност, която допуска безцеремонната преценка, надменното пренебрежение, изречено от най-големите висини. И от всичко това в очите на твоята жертва ще се появи светлината на прозрението - в теб той вижда своя враг, своя най-истински враг. И той ще познае страха. Ужаса всъщност.

- В такъв случай, Инвигилатор, принуждавате ме да задам въпроса...

Карос Инвиктад се усмихна.

- Дали притежавам увереност? Или всъщност съм измъчван от въпроси и съмнения, дали съм нагазил в бесните течения на сложността? - Помълча за миг, след което отрони: - Придържам се само към една убеденост. Властта оформя облика на света. Сама по себе си тя не е нито добронамерена, нито зла, тя просто е инструментът, чрез който владелецът му преоформя всичко, което е около него, преоформя го така, че да съответства на неговите ... удобства. Разбира се, да изразиш власт означава да наложиш тирания, която може да е най-подмолна и мека, или твърда и жестока. Подразбиращото се във властта - политическа, семейна, както ти хареса - е заплахата от принуждение. Срещу всички, които изберат да се съпротивляват. И знай следното: ако принуждението е достъпно, то ще се използва. - Махна с ръка към двора. - Чуй го онзи. Той всъщност работи за мен. Долу в подземията другите затворници слушат брътвежите му и някои от тях се включват в хора - тъмничарите си отбелязват кои и това е списъкът от имена, към които аз прибягвам ежедневно, защото те са тези, които мога да победя. Онези, които не казват нищо или обръщат гръб, виж, това е списъкът на хората, които трябва да умрат.

- Затова го оставяте да крещи - каза Танал.

- Да. Иронията е в това, че той наистина е наивен, макар, разбира се, не и в смисъла, който ти имаше предвид. Наивността е в самата му убеденост, която разкрива неговото нехайно невежество. Още по-голямата ирония е в това, че двете крайности на политическия спектър разкриват общност на средствата и методите, и всъщност на самото отношение на вярващите - тяхната ярост срещу отрицателите, кръвта, която с охота са готови да пролеят за своята кауза, да защитават своята версия за реалността. Омразата, която проявяват към онези, които изричат съмнения. Скептицизмът прикрива презрение в края на краищата, а да се отнесе към теб презрително човек, който не се придържа към нищо, означава да изпиташ най-дълбоката, най-режещата рана. И тъй ние, които се придържаме към увереността, Ятванар, скоро откриваме, че мисията ни е да изкореняваме и унищожаваме задаващите въпроси. И ах, какво удоволствие извличаме от това...

Танал Ятванар не отвърна нищо, залят от порой подозрения, нито едно от които не можеше да отдели, да тръгне по следите му. Карос Инвиктад продължи:

- Колко бързо направи преценката си, нали? Ах, колко много разкри с това презрително твърдение. И признавам, че ми стана забавно от собствената ми инстинктивна реакция на думите ти. Наивен. Блудния да ме вземе, дощя ми се да откъсна главата от тялото ти, както се обезглавява блатна муха. Дощя ми се да ти покажа какво е истинското презрение. Моето. Към теб и към твоя тип. Дощя ми се да взема презрителното ти изражение и да го натикам в месомелачка. Мислиш си, че знаеш всичките отговори? Трябва да мислиш, при лекотата, с която огласи преценката си. Е, добре, жалко нищожно същество, един ден несигурността ще дойде на вратата ти, ще пропълзи надолу по гърлото ти и ще бъде надпревара кой ще стигне пръв, унижението или смъртта. И в двата случая аз ще ти отделя миг на състрадание, а тъкмо това различава двама ни, нали?... Днес е пристигнала пратка, доколкото разбирам.

Танал примига. "Виж как всички сме кръвожадни". После кимна.

- Да, Инвигилатор. Нова главоблъсканица за вас.

- Великолепно. От кого?

- Анонимен.

- Прелюбопитно. Това част от загадката ли е, или страх от подигравки, когато я реша след няколко мига мислене? Е, как би могъл точно ти да отговориш на този въпрос? Къде е тя сега?

- Би трябвало да е доставена в кабинета ви.

- Хубаво. Остави мъжа долу да покрещи до края на следобеда, после се разпореди да го приберат.

Танал се поклони. Карос си тръгна. Танал Ятванар изчака стотина мига и си тръгна и той.

Скоро след това се спусна до най-долното ниво на старите тъмници, по спиралното стълбище и после по коридори и покрай килии, неизползвани редовно от столетия. Скорошните порои бяха наводнили и това ниво, както и горното, и макар след това водата да бе източена, бяха останали лепкави наноси и вонеше на застояла мръсна тиня. Понесъл запален фенер, Танал Ятванар продължи надолу по косия подземен канал, докато не стигна до някогашната главна килия за изтезания. По каменния под лежаха разхвърляни загадъчни покрити с ръжда механизми, други бяха окачени по стените; една клетка като рамка на легло висеше от тавана на дебели вериги.

Точно срещу входа имаше клинообразно съоръжение с всевъзможни пранги и вериги, които можеха да се стягат с помощта на окачен на стената механизъм. Наклоненото легло беше с лице към камерата, а върху него бе завързана жената, която му бяха заповядали да освободи.

Беше будна и извърна лице от внезапно появилата се светлина.

Танал остави фенера на една от масите с инструменти за мъчения и каза:

- Време е за храна.

Тя не отвърна.

"Многоуважавана академичка. Виж я сега".

- Всички тези твои възвишени думи - заговори Танал. - Накрая се оказват по-несъществени от прах на вятъра.

Гласът є беше накъсан, хриплив.

- Дано се задавиш някой ден в тази прах, нищожно човече.

Танал се усмихна.

- Нищожно. Искаш да ме уязвиш. Жалко усилие. - Отиде до един сандък до стената вдясно. По-рано там бе имало менгемета "шлемове", но Танал беше извадил черепотрошачите и бе напълнил сандъка с вода и суха храна. - Ще ти трябва вода и сапун - рече той, докато изваждаше вечерята є. - Колкото и неизбежна да е дефекацията ти, миризмата и петната са крайно неприятни.

- О, обиждам те все пак, така ли?

Той я погледна и се усмихна.

- Джанат Ейнар, старши лектор в Имперската академия на науките. Уви, изглежда, нищо не си научила за имперските порядки. Въпреки че човек би могъл да възрази, че това се промени след идването ти тук.

Тя го изгледа със странно тежък поглед изпод подпухналите си клепачи.

- От Първата империя до ден днешен, нищожно човече, е имало времена на откровена тирания. Това, че днешните потисници са Тайст Едур, не означава нищо. В края на краищата истинското потисничество идва от вас. Ледерии срещу ледерии. Нещо повече...

- Нещо повече - повтори Танал подигравателно, - Патриотистите са ледерийският дар на милост срещу своите. По-добре ние, отколкото едурите. Ние не правим безразборни арести, не наказваме от невежество, не действаме случайно.

- Дар? Наистина ли вярваш в това? - Тя го изгледа. - Едурите пет пари не дават, така или иначе. Техният водач е неубиваем, а това прави господството им абсолютно.

- Един високопоставен Тайст Едур поддържа връзка с нас почти ежедневно...

- За да ви държи изкъсо. Вас, Танал Ятванар, не вашите затворници. Теб и онзи луд, Карос Инвиктад. - Тя кривна глава. - Чудя се, защо организации като вас неизбежно се ръководят от жалки човешки отрепки? От малоумни психопати и извратеняци? Всичките пребивани като деца, разбира се. Или насилвани от извратените си родители - сигурна съм, че имаш да изповядаш ужасни истории за нещастната си младост. А сега властта е в ръцете ти и - о, как страдат останалите от нас.

Танал се приближи до нея с храната и шишето с вода.

- В името на Блудния, отвържи ми поне едната ръка, за да мога да се храня сама.

Той застана пред нея.

- Не, предпочитам го така. Унизена ли се чувстваш, че те хранят като бебе?

- Какво искаш от мен? - попита Джанат, докато той отпушваше шишето.

Танал го допря до напуканите є устни, изчака я да отпие.

- Не помня да съм казвал, че искам нещо.

Тя извърна глава, закашля се, водата потече по гърдите є.

- Признала съм всичко. Имате всичките ми бележки, предателските ми лекции за личната отговорност и необходимостта от състрадание...

- Да, твоят морален релативизъм.

- Отхвърлям всякаква идея за релативизъм, нищожно човече - нещо, което щеше да знаеш, ако си беше направил труда да прочетеш бележките ми. Структурите на една култура не отбягват, нито оправдават самоочевидната несправедливост или неравенство. Статуквото не е свято, нито олтар, който да боядисаш в реки от кръв. Традицията и навикът не са солидни аргументи...

- Ама ти съвсем определено си лектор. По те харесвах, докато беше в безсъзнание.

- Пребий ме до безсъзнание тогава.

- Уви, не мога. В края на краищата от мен се очаква да те освободя.

Очите є се присвиха срещу неговите, после отново се извърнаха настрани и тя промърмори:

- Колко непредпазливо от моя страна.

- В смисъл?

- Почти бях изкусена. Съблазънта на надеждата. Ако е трябвало да ме освободиш, изобщо нямаше да ме свалиш тук долу. Не, аз трябва да съм твоята лична жертва, а ти - моят личен кошмар. Накрая оковите по теб няма да отстъпват на моите.

- Психологията на човешкия ум - каза Танал и натика напоен с мазнина залък в устата є. - Твоята специалност. Значи можеш да разчетеш живота ми така лесно, както четеш свитък. Това би трябвало да ме изплаши, така ли?

Тя задъвка, после преглътна с усилие.

- Владея много по-гибелно оръжие, нищожество.

- И какво ли ще е то?

- Промъквам се в твоята глава. Виждам през твоите очи. Плувам в потоците на твоята мисъл. Заставам там, гледам подмокреното същество, оковано за това легло за насилие. И най-сетне започвам да те разбирам. По-интимно е, отколкото да правиш любов, дребно човече, защото всички твои тайни изчезват. И в случай че се чудиш, да, правя го точно в този момент. Вслушвам се в собствените си думи, както ги слушаш ти, усещам как се стягат гърдите ти, странния хлад под кожата ти въпреки прясната пот. Внезапният страх в мига, в който осъзнаваш колко си уязвим...

Той я зашлеви. Силно. От устата є швирна кръв. Тя се закашля, изплю, изплю отново, дъхът є излезе хриплив и влажен.

- Можем да продължим с яденето и по-късно - каза Танал, мъчеше се да говори безстрастно. - Вярвам, че ще дадеш приноса си в писъците през следващите дни и седмици, Джанат, но те уверявам, виковете ти няма да стигнат до никого.

От устата є се изтръгна странно накъсан звук.

След миг Танал осъзна, че тя се смее.

- Впечатляваща храброст - каза є искрено. - След време може наистина да те освободя. Засега обаче се колебая. Убеден съм, че разбираш.

Тя кимна.

- Нахална кучка.

Тя се изсмя отново.

- Не си мисли, че ще оставя фенера - изръмжа той.

Смехът є го догони навън, режеше като счупено стъкло.

Богато украсената каляска, обрамчена с лъскаво кръвно дърво, бе спряла на главната улица на Дрийн, едните є колелета бяха на тротоара и откритият канал шуртеше под нея. Четирите костенобели коня стояха унило в преждевременния зной, отпуснали глави. Право пред тях се издигаше сводеста порта, зад която кипеше гъмжилото на Високия пазар, задръстен от сергии, коли, добитък и хорски тълпи.

Потокът от богатства, какофонията от гласове и множеството предлагащи или посягащи да грабнат ръце сякаш кулминираха в сила, която блъскаше сетивата на Брол Хандар дори от мястото, където седеше, защитен в тесния плюшен затвор на каляската. Надигащите се на вълни звуци от пазара, хаотичните човешки потоци напред и назад през портата и тълпите по самата улица, всичко това напомняше на Надзорника за религиозна трескавост на някоя безумна версия на погребение при Тайст Едур. На мястото на жените, надаващи ритмичното си пъшкане на сдържана скръб, колари ръчкаха мучащи говеда през гъстата гмеж. Вместо непусналите кръв младоци, дърпащи веслата през кърваво пенестите гребени на вълните, тук ехтеше тропотът на ръчни колички и се извисяваха кресливите викове на продавачи. Гъстият дим от клади и жертвени дарове, загърнал едурските села, тук представляваше плътна прашна река, зацапана с хиляди миризми. Тор, конска пикня, печено месо, зеленчуци и риба, необработени кожи от мириди и ощавени кожи на родара; гниеща смет и задушаващият мирис на замайващи мозъка опиати.

Тук, сред ледериите, в морето не се хвърляха скъпоценни жертвени дарове. Костта от тюленови бивни лежеше по рафтове като редици зъби от някакви механизми за мъчение. По други сергии костта се появяваше отново, този път изваяна в хиляди форми, много от които в подражание на религиозни предмети от едурите, джхеките и фентите, или като фигури за игра. Лъскавият кехлибар тук беше украса, а не свещените сълзи на пленен сумрак; а самото кръвно дърво бе изваяно на купи, чаши и паници.

Или за украса на каляска.

През един процеп на кепенците Надзорникът наблюдаваше кипежа по улицата. Тук-там по някой Тайст Едур се появяваше в тълпата, с една глава по-висок от повечето ледерии, и на Брол му се струваше, че разчита нещо като насмешка зад отчуждените високомерни изражения на едурите. А в очите на един натруфено облечен, с отрупани с пръстени ръце старейшина, когото познаваше лично, забеляза блясъка на алчност.

Промяната рядко бе въпрос на избор и обичайната є поява идваше бавно, подмолно. Вярно, ледериите бяха преживели стъписването от съкрушените им армии, от убития им крал и от новата властваща класа, но дори и тогава внезапните обрати не се бяха оказали толкова катастрофални, колкото можеше да се очаква. Обърканото кълбо, което ги държеше, се бе оказало жилаво и, както Брол вече разбираше, много по-здраво, отколкото бе изглеждало. Това, което най-много го безпокоеше обаче, бе лекотата, с която същото това кълбо заплиташе всички, които се омотаеха в него.

"Отрова има в този допир, но не фатална, само опияняваща. Сладка и може би в крайна сметка смъртоносна. Това е, което произтича от... охолството". И все пак виждаше много добре, че възнаграждението на охолството не е достъпно за всички. Всъщност изглеждаше смущаващо рядко. Докато тези, които притежаваха богатство, открито тържествуваха в неговата показност, същата тази суетност подчертаваше факта, че са отчетливо малцинство. Но това неравновесие, разбираше вече той, бе наистина необходимо. Не всеки може да е богат - системата не можеше да позволи такова равенство, защото властта и привилегиите, които предлагаше, зависеха тъкмо от обратното. "Неравенство, иначе как може да се постигне властта, как може да се ценят даровете на привилегията? Защото за да има богати, трябва да има бедни. И повече да са последните, отколкото първите".

Прости правила, лесно достижими с просто наблюдение. Брол Хандар не беше учен човек, недостатък, който му се напомняше непрекъснато от деня, в който пристигна като Надзорник на Дрийн. Нямаше кой знае какъв опит в управлението и малко от уменията, които притежаваше, бяха приложими към новите му задължения.

Факторът, Летур Аникт водеше необявена война срещу племената отвъд граничните земи с помощта на имперски войски, за да краде земя и да консолидира новите си владения. Никакво оправдание нямаше за това кръвопролитие. Единствената цел беше лично обогатяване. При все това обаче Брол Хандар не знаеше какво трябва да направи по въпроса, ако изобщо трябваше да направи нещо. Беше приготвил дълъг доклад до императора, с добре описани подробности за положението тук, в Дрийн. Докладът обаче си бе останал притежание на Брол, защото той бе започнал да подозира, че ако го изпрати в Ледерас, няма да стигне нито до императора, нито до някой от неговите съветници едури. Ледерийският канцлер Трайбан Гнол, изглежда, бе съучастник и дори съюзник на Летур Аникт - намек за огромна властова мрежа, скрита под повърхността на привидно процъфтяване, незасегнато от властта на Едур. В момента Брол Хандар разполагаше само с подозрения, с податки за тази коварна властова мрежа. Една връзка беше сигурна и тя беше с този ледерийски съюз на богати фамилии, тръста "Свобода". Вероятно тази организация беше в самата сърцевина на скритата власт. Но не можеше да е сигурен.

Брол Хандар, дребен благородник сред Тайст Едур и наскоро назначен за Надзорник в малък град в един далечен край на империята, съзнаваше добре, че не би могъл да се опълчи срещу нещо като тръст "Свобода". Всъщност дори започваше да се убеждава, че разпръснатите по тази огромна земя Тайст Едур не са нищо повече от плавей, яхнал равнодушните течения на дълбока мътна река.

И все пак съществуваше Императорът.

Който най-вероятно бе обезумял.

Не знаеше към кого да се обърне. Не знаеше дори дали това, на което е свидетел, наистина е толкова опасно, колкото изглежда.

Някакво вълнение близо до портата го сепна и той се наведе и надникна през процепа.

Арест. Хората бързо се отдръпваха, докато двама невзрачни ледерии, по един от всяка страна, бутаха жертвата си с лице напред към колоните на портата. Никакви гневни обвиняващи викове, никакви уплашени отрицания. Мълчанието, споделено от агентите на Патриотистите и техния пленник, наистина потресе Надзорника. Сякаш подробностите бяха без значение за никого.

Единият агент претърси задържания за оръжия, не намери и след това, докато другият го притискаше в декоративната колона, свали кесията от колана му и почна да рови в нея. Бузата на задържания беше притисната в барелефите на широката четвъртита колона - ваянията по нея изобразяваха някакъв древен и славен подвиг на Ледерийската империя. Брол Хандар подозираше, че нито един от тримата не усеща иронията в това.

Обвинение в заговор. Вечното обвинение. Но срещу какво? Не срещу присъствието на Тайст Едур - това щеше да е безсмислено в края на краищата, а и със сигурност нямаше никакви репресии, поне доколкото Брол Хандар беше чувал. Така че... какво? Срещу кого? Длъжниците винаги съществуваха и някои избягваха дълговете си, но повечето не успяваха. Имаше секти, свързани с политически или социални брожения, много от които привличаха членове от обезправените остатъци на покорени племена - фентите, нереките, тартенал и други. Но след завоеванието повечето от тези секти или се бяха разпаднали, или бяха избягали от империята. Заговор. Обвинение, което трябваше да потуши дебата. Някъде следователно трябваше да съществува някакъв списък на възприети убеждения, множество от твърдения и вери, които съставяха същинската доктрина. Или тук беше в сила нещо много по-коварно?

Някой драсна по вратичката на каляската и миг след това тя се отвори.

Брол Хандар погледна фигурата на стъпалото, щом каляската се наклони от тежестта.

- Ама разбира се, влезте, Орбин.

С мускули, омекнали от години бездействие, с месесто лице, с натежали и провиснали челюсти, Орбин Търсача на истината като че ли се потеше непрекъснато независимо от околната температура, сякаш някакъв вътрешен натиск избиваше отровите от ума му на повърхността на кожата. Местният водач на Патриотистите беше, поне според Брол Хандар, най-жалкото злонамерено същество, което бе срещал в живота си.

- Появата ви е съвсем навременна - каза едурът, щом Орбин влезе в каляската и се настани на седалката срещу него; киселата миризма на потта му го лъхна. - Макар да не бях в течение, че вие лично надзиравате ежедневните дейности на агентите си.

Тънките устни на Орбин се сгърчиха в подобие на усмивка.

- Натъкнахме се на информация, която може би ще ви интересува, Надзорник.

- Поредната от вашите несъществуващи конспирации?

Усмивката за миг се разшири с леко потръпване на устните.

- Ако цитирате случая със Заговора Болкандо, уви, това е работа на тръст "Свобода". Информацията, до която се добрахме, засяга ваши хора.

"Мои хора".

- И?

Брол Хандар зачака. Отвън двамата агенти извлякоха задържания настрани и човешкият поток се възобнови, сдържано незаинтересован.

- Забелязана е група, западно от Блуроуз. Двама Тайст Едур, единият белокож. За последния съм убеден, че е станал известен като Бялата врана - крайно притеснително прозвище за нас ледериите, между другото. - Орбин примига с подпухналите си клепачи. - Придружавали са ги трима ледерии две жени и един избягал роб с татуировки за собственост на племето хирот.

Брол се помъчи да запази външно безразличие, въпреки че нещо го стегна в гърдите. "Това изобщо не е ваша работа".

- Разполагате ли с повече подробности за точното им местоположение?

- Запътили са се на изток, към планините. Там има три прохода. Само два са отворени толкова рано след зимата.

Брол Хандар кимна замислено.

- Императорските К'риснан също са в състояние да разкрият общото им местоположение. Проходите са блокирани. - Помълча за миг, после добави: - Точно както предсказа Ханан Мосаг.

Тъмните очи на Орбин, скрити в гънките тлъстина, го изгледаха съсредоточено.

- Напомня ми се за ефикасността на Едур.

"Да".

Мъжът, носещ титлата Търсач на истината, продължи:

- Патриотистите имат въпроси, свързани с този белокож Тайст Едур, тази Бяла врана. От кое племе е той?

- От никое. Той не е Тайст Едур.

- Тъй ли? Изненадан съм. Описанието...

Брол Хандар си замълча.

- Надзорник, можем ли да ви съдействаме?

- Не е необходимо засега.

- Крайно любопитен съм защо все още не сте обкръжили тази група и да ги заловите. Моите източници сочат, че Тайст Едурът не е никой друг, а Феар Сенгар, братът на императора.

- Както казах, проходите са блокирани.

- Аха. Значи затягате мрежата още в този момент, докато си говорим.

Брол Хандар се усмихна.

- Орбин, преди малко казахте, че Заговорът Болкандо е под наблюдението на тръст "Свобода". Наистина ли твърдите, че Патриотистите не проявяват интерес към този проблем?

- Ни най-малко. Тръстът редовно използва нашата мрежа от агенти.

- За което несъмнено ви възнаграждават.

- Разбира се.

- Чувствам се малко...

Орбин вдигна ръка да го прекъсне.

- Ще трябва да ме извините, Надзорник. Чух сигнал за тревога. - Надигна се, изпъшка и бутна вратата.

Озадачен, Брол мълчаливо изгледа напускащия ледериец. След като вратата се затвори, бръкна в малката ниша под седалката, извади плетена топка, пълна с ароматни треви, и я вдигна пред лицето си. Дръпна въженцето и кочияшът на капрата се размърда и плесна с поводите. Каляската потегли. Брол вече чуваше френетичния кънтеж на камбаните. Наведе се напред и каза в гласовата тръба:

- Откарай ме до тези камбани. - Поколеба се и добави: - Без да бързаш обаче.

Гарнизонът на Дрийн беше разположен в дванайсет каменни сгради северно от центъра на града. Оръжейна, конюшни, казармени помещения, щаб - всичко това беше тежко укрепено, въпреки че комплексът не беше ограден със стена. Някога, преди столетия, Дрийн бил град-държава. След дълго проточила се война с оулите обсаденият крал поканил ледерийски войски, за да се справят с номадите. Десетилетия по-късно наяве излезли доказателства, че конфликтът всъщност бил предизвикан от ледерийски манипулации. Тъй или иначе, войските така и не напуснали града. Кралят приел титлата везир и след поредица трагични злополуки и той, и целият му род отишли в небитието. Но в момента това бе история, от онзи тип факти, които повечето хора посрещат с безразличие.

От гарнизонния параден плац се изпъваха четири главни улици. Онази на север се вливаше в Порталния път, който водеше към градската стена и оттам - в Северния крайбрежен път, най-малко натоварения маршрут към и от града.

Застаналият в сенката под един балкон на разкошно имение точно срещу оръжейната на северната улица нисък жилав мъж имаше идеална гледка. Смъкнатата качулка скриваше чертите му, но пък дори някой да си направеше труда да спре и да се вгледа в него, щеше да се стъписа от блясъка на пурпурни люспи на мястото на лицето и очите, скрити зад очертаните с черно тънки прорези. В непознатия обаче имаше нещо, което разсейваше вниманието. Погледите на повечето минувачи се плъзгаха встрани и всъщност така и не осъзнаваха, че някой стои в сенките.

Мъжът беше заел позицията си преди разсъмване, а вече бе късен следобед. С приковани в гарнизона очи, той следеше влизащите и излизащи от щаба пратеници и търговци, оглеждаше конете, каляските, всичко. Бавно оглеждаше кожите по кръглите щитове на пиконосците -съсухрените лица, кожата, потъмняла някъде между червено и охра, което правеше татуировката по лицата фина и някак странно красива.

Беше късен следобед и сенките се удължаваха. Двама ледерии минаха за втори път. Липсата на внимание от тяхна страна бе... подозрителна и някакъв инстинкт подсказа на мъжа под балкона, че е време да се маха.

Щом двамата мъже го подминаха, на запад, мъжът излезе от сенките и закрачи бързо и безшумно след тях. Долови внезапно обзелото ги усещане за нещо тревожно и свърна надясно в една странична уличка.

Свря се в една тъмна ниша, смъкна наметалото си и го затегна на кръста си, та ръцете му да са свободни.

След десетина удара на сърцето чу стъпките им.

Видя ги как минаха покрай него, предпазливи, и двамата с извадени ножове. Единият прошепна нещо на другия и двамата спряха.

Мъжът пристъпи напред, като изстърга с дясното си стъпало по плочника. Нарочно.

Двамата рязко се извъртяха.

Оулданският бич кадаран с шепот се изпъна напред като змия, кожата - със затегнатите по нея големи колкото монета, остри като бръснач и застъпващи се извити като полумесец остриета - просветна в бляскава дъга, която облиза и двамата през гърлата. Плисна кръв.

Той ги изгледа, докато падаха. Кръвта потече, повече от мъжа вляво, разля се по мръсния калдъръм. Той пристъпи към другия мъж, извади ножа си и го заби в гърлото му. След това ловко одра лицето и черепа на мъжа - кожа, мускули и коса. Повтори същото и с другия.

Двама агенти на Патриотистите по-малко.

Знаеше, че работят по трима, третият винаги на разстояние след първите двама.

Откъм гарнизона прозвучаха първите сигнали за тревога, пронизителен ек на камбани в прашния въздух.

Мъжът сгъна зловещите си трофеи, пъхна ги под гънките на широката риза от вълна на родара, която покриваше люспестата му ризница, и тръгна към северната порта.

Където вече се бе появило отделение на градската стража, петима ледерии с къси мечове и щитове.

Щом ги видя, мъжът затича напред, с бича в лявата ръка, а с дясната измъкна кривата брадва ригта от каишките, които я държаха на бедрото му. В двата края на дебелата, дълга колкото бедрената кост на възрастен мъж дръжка имаше железни полумесеци, перпендикулярни един спрямо друг. Кадаран и ригта: древните оръжия на Оул'дан. Изработката им, както и боравенето с тях, вече бяха почти непознати за племената от близо столетие.

Стражите, съответно, никога не се бяха изправяли срещу такива оръжия.

Мъжът стигна на десет крачки от първите трима стражи. Бичът изсвистя и описа голяма осмица, последваха крясъци и швирна кръв, почти черна в предвечерния полумрак. Двама от ледериите залитнаха назад.

Стегнатата жилава фигура се озова пред последния мъж в първата редица. Дясната ръка се хлъзна по дръжката и спря под лявото извито острие, мъжът вдигна брадвата, блокира отчаяното посичане на късия меч на стража, а след това извъртя десния си лакът напред и дясното острие описа бляскав полукръг и посече мъжа в лицето - удари го точно под ръба на шлема, разсече носовия хрущял под челото и се вряза в меката пихтия на мозъка. Мъжът измъкна острието от черепа на падащия страж, замахна с бича и той изплющя и се уви около шията на четвъртия ледериец - който изврещя, изпусна меча си и задра с пръсти по смъртоносните остриета. А оулецът се сниши, дясната му ръка се хлъзна по дръжката на ригтата вече надясно и той пак извъртя лакът и посече. Петият страж вдигна щита си да блокира, но много късно - острието го порази през очите.

Дръпването на бича обезглави четвъртия страж.

Мъжът от Оул пусна дръжката на кадарана, стисна ригтата в двата края, пристъпи напред и натресе дръжката в гърлото на последния страж - счупи му гръкляна.

Вдигна бича и продължи напред.

Улица, викове на пиконосци вдясно. Портата - на петдесет крачки от него - вече бе задръстена от стражи.

Той затича право към тях.

Атри-преда Биват поведе отряда пиконосци лично. Двадесет конници.

Видя двамата агенти Патриотисти по средата на уличката. И петимата градски стражи в другия край.

Излезе на широката улица, обърна коня наляво и извади меча си.

Нападали тела навсякъде - над двадесет, и като че ли само двама все още бяха живи. Студена пот я защипа под бронята. Кръв навсякъде. По калдъръма, оплискала високо стените и самата порта. Отсечени крайници. Воня на пикоч, повлекли се черва. Един от оцелелите крещеше и биеше главата си в земята. Ръцете му бяха отсечени.

Точно срещу портата - Биват дръпна юздите - бяха нападали четири коня, ездачите им бяха проснати до тях. Прахолякът по-нататък є подсказа, че първият пристигнал отряд се е впуснал в гонитба.

Втори оцелял се дотътри до нея. Беше ударен в главата, шлемът му беше хлътнал и по лицето му капеше кръв. Зяпна я и тя прочете ужас в очите му. Мъжът отвори уста, но от тях не излезе и дума.

Биват отново се огледа, после се обърна към своя Финад.

- Продължете след тях. И си извадете оръжията, проклети да сте! - Погледна навъсено войника в краката си. - Колко бяха?

Той я зяпаше все така безмълвно.

Отнякъде дотичаха още пазачи. Един лекар клекна до войника, който беше изгубил ръцете си.

- Не ме ли чу? - изсъска Биват.

Мъжът кимна, преглътна и каза:

- Един. Един мъж, Атри-преда.

"Един? Абсурд".

- Опиши го.

- Люспи. Лицето му беше на люспи. Червени като кръв!

Ездач от отряда є се върна от пътя и докладва с пресекнат глас:

- Първият отряд пиконосци са мъртви до един, Атри-преда. Малко по-натам. И всички коне, освен един. Да продължим ли?

- Да продължите ли? Проклет глупак - разбира се, че трябва да продължите. Вървете по дирята му!

Зад нея се чу глас:

- Това описание, Атри-преда...

Тя се извъртя в седлото.

Орбин Търсачът на истината, плувнал пот, бе приковал малките си очи в нея.

Биват се озъби и изръмжа:

- Да?

"Червената маска. Никой друг".

Командирът на Патриотистите в Дрийн присви устни, огледа труповете и каза:

- Изглежда, изгнанието му е приключило.

"Да.

Блудния да ни спаси дано".

Брол Хандар слезе тежко от каляската и огледа сцената на разигралата се битка. Не можеше да си представи що за оръжия са използвали нападателите, за да нанесат такива щети. Атри-преда беше поела нещата в ръцете си, събираха се още войници. Орбин Търсачът на истината стоеше в сянката на караулката на портата и наблюдаваше мълчаливо.

Надзорникът се приближи до Бинат.

- Атри-преда, виждам само ваши мъртви тук.

Тя го изгледа навъсено, но в погледа є се таеше нещо повече от гняв. Страх видя той в очите є.

- В града е проникнал воин на оул.

- Това е работа само на един мъж?

- Това е най-малката от дарбите му.

- Значи знаете кой е той?

- Надзорник, много съм заета...

- Кажете ми.

Тя се намръщи и махна към едното крило на портата. Трябваше да стъпват внимателно през нападалите по хлъзгавия калдъръм трупове.

- Мисля, че изпратих отряд пиконосци на сигурна смърт, Надзорник. Настроението ми не е подходящо за дълги разговори.

- Ще ви бъда задължен. Ако тук, на самия край на града има бойна група воини от оул'дан, трябва да последва организиран отговор. Такъв - добави той, като забеляза обиденото є изражение, - който да включи сред вашите части и Тайст Едур.

Тя кимна, после каза:

- Червената маска. Единственото име, под което го знаем. Дори оул'дан имат само легенди за произхода му...

- И те са?

- Летур Аникт...

Брол Хандар изсумтя ядосано и погледна навъсено към Орбин, който се беше приближил достатъчно, за да може да ги чуе.

- Защо става така, че всяко бедствие започва с името на този човек?

Биват продължи:

- Имаше схватки, преди години, между едно богато племе на оул и Фактора. Летур Аникт ламтеше за огромните стада на племето. Изпрати агенти, които една нощ влязоха в лагера на оулите и успяха да отвлекат една млада жена - една от дъщерите на клановия вожд. Оулите, разбирате ли, имаха навика да отвличат ледерийски деца. Както и да е, тази дъщеря имаше брат.

- Червената маска.

Тя кимна.

- По-малък брат. Тъй или иначе, Факторът осинови дъщерята в домакинството си и много скоро тя му стана Длъжница...

- Несъмнено без дори да е съзнавала това. Да, разбирам. И тъй, за да откупи този дълг и нейната свобода, Летур е поискал стадата на баща є.

- И вождът на клана се съгласи. Уви, докато силите на Фактора се приближавали към лагера на оулите със скъпоценния си товар, момичето забило нож в сърцето си. Оттам нататък нещата се объркали много. Войниците на Летур Аникт нападнаха лагера на оулите и избиха всички...

- Факторът е решил така или иначе да си вземе стадата.

- Да. Оказа се обаче, че няма нито един оцелял. Няколко години по-късно сблъсъците станаха все по-яростни, войските на Фактора губеха сблъсък след сблъсък. И тогава за първи път се чу името Червената маска - нов боен главатар. Това, което следва, е много по-неточно от описаното от мен дотук. Изглежда, е имало сбор на клановете и Червената маска е говорил - спорил всъщност - със Старейшините. Опитал се да обедини клановете срещу ледерийската заплаха, но не успял да убеди Старейшините. В гнева си изрекъл неблагоразумни думи. Старейшините настояли да се отрече от тях. Той отказал и затова бил прокуден. Казват, че заминал на изток, в пустинните земи между Дрийн и Коланс.

- Какво е значението на маската?

Биват поклати глава.

- Не знам. Има една легенда, че е убил дракон - веднага след избиването на семейството му. Но тогава е бил още дете, което прави историята невероятна. - Тя сви рамене.

- И се е върнал. Или някой друг оулски воин си е присвоил маската и се стреми да всее страх в сърцата ви.

- Не, той е. Използва бич с остриета и брадва с остриета в двата края на дръжката. Самите оръжия буквално са митични.

Надзорникът я изгледа намръщено.

- Митични?

- Според оулските легенди народът им някога е водил война, далече на изток, когато оулите обитавали пустинните земи. Кадаранът и ригта били оръжия, създадени да се справят с онзи техен враг. Не разполагам с повече подробности от това, което вече ви казах, освен че, както изглежда, каквото и да е представлявал онзи враг, не е бил човешко същество.

- Всяко племе има сказания за древни войни, за век на герои...

- Надзорник, легендите на Оул'дан не са измислица.

- О?

- Да. Първо, оулите са загубили тази война. Затова са побягнали на запад.

- Никакви ледерийски експедиции ли не е имало в пустинните земи?

- От десетилетия, Надзорник. В края на краищата ние се сблъскваме с различните територии и кралства по границата. Последната експедиция беше направо пометена, единствената оцеляла се беше побъркала от онова, което беше видяла. Говореше за нещо, което наричаше Съскащата нощ. Гласът на смъртта, явно. Все едно, лудостта є не можа да се излекува и затова я убиха.

Брол Хандар се замисли за това. Междувременно един офицер дойде и зачака да говори с Атри-преда.

- Благодаря - каза Брол Хандар на Биват и се обърна, за да си тръгне.

- Надзорник?

Той се обърна.

- Да?

- Ако Червената маска успее този път... с племената, искам да кажа, хм, наистина ще имаме нужда от Тайст Едур.

Той повдигна вежди.

- Разбира се, Атри-преда.

"И може би така ще мога да стигна до ухото на императора и на Ханан Мосаг. Проклет да е този Летур Аникт. Какво ли ни е навлякъл сега?"

Пришпорваше ледерийския кон по северния път, после свърна на изток, през разораните нивя, някога пасища на оул'дан. Преминаването му привличаше вниманието на селяните. В последното селце, през което профуча в галоп, трима оставени на патрул войници оседлаха конете си и препуснаха след него.

В една от гънките на долината, която Червената маска току-що бе напуснал, и тримата срещнаха смъртта си в хор от животински и човешки крясъци - разкъсваха слуха, но стихнаха бързо.

Вихрушка риназани се завъртя в безреден облак над главата на воина оул: животинчетата бяха отвлечени от любимите си рояци от скорошното насилие. Крилата им биеха като тимпани, дългите им назъбени опашки съскаха във въздуха. Червената маска отдавна беше свикнал с повсеместното им присъствие. Големите колкото невестулки летящи влечуги бяха далече от дома си, стига рояците им - далече в долината зад него, където навярно подготвяха нова засада - изобщо да можеха да се нарекат дом.

Той забави коня и се намести на неудобното ледерийско седло. Знаеше, че никой вече няма да може да го догони, и нямаше смисъл да изтощава животното. Врагът се чувстваше сигурен в градския си гарнизон, доволен от своите трофеи, а Червената маска беше научил много през нощта и деня, през които го беше наблюдавал. Конници на блуроуз, с добри стремена и ловки на конете. Много по-опасни от пешаците преди години.

А до този момент, след завръщането си, беше видял от своя народ само изоставени станове, следи от пастири на малки стада и кръгове от изоставени шатри. Сякаш бяха разрушили родния му дом и всички оцелели бяха избягали. И на единственото бойно поле, на което се беше натъкнал, бе видял само труповете на чужденци.

Когато стигна първия опожарен стан на оул'дан слънцето вече се бе снишило над хоризонта зад него. Опожарен преди година или повече. Бели кости, щръкнали от тревите, почернели пръти - единственото останало от шатрите, прашлив мирис на самота и разруха. Никой не бе дошъл, за да прибере падналите, да вдигне телата на платформи, да освободи душите да затанцуват с лешоядните птици. Гледката събуди мрачни спомени.

Той продължи напред. Когато мракът се сгъсти, риназаните бавно изостанаха и Червената маска вече чуваше глухия тътен на стъпките от двете си страни: двамата му спътници, свършили кървавата си работа, се тътреха от двете му страни, едва видими в сумрака.

Риназаните накацаха, легнаха на плоските си люспести гърбове и почнаха да ближат засъхналата кръв и да кълват кърлежите, да вдигат рязко глави и да вдишват хапещите насекоми, долетели твърде близо.

Червената маска уморено притвори очи - не беше спал от два дни. Със Саг'Чурок, едрия мъжкар, който се тътреше вдясно от него, и Гунт Мач, младото тромаво същество отляво, което тепърва се превръщаше в женска, беше в безопасност.

Също като риназаните, двамата К'Чаин Че'Малле изглеждаха доволни, макар и в тази чужда земя и толкова далече от своите родственици.

Доволни да следват Червената маска. Доволни да го бранят. И да избиват ледерии.

А той представа нямаше защо.

Очите на Силхас Руин бяха като на влечуго на светлината на фенера и тази прилика едва ли можеше да е по-уместна в пещерата, в която бяха спрели, ако питаха Серен Педак. Каменните стени, извити нагоре като купол, бяха изваяни на застъпващи се гигантски люспи. Непрекъснато повтарящият се орнамент я объркваше, караше я да се чувства почти замаяна. Тя седна на пода и примига да махне прахта от очите си.

Трябваше да е почти сутрин. Бяха вървели през тунели, през водещи нагоре теснини и по спираловидни рампи през цялата нощ. Въздухът беше застоял въпреки постоянните течения; сякаш събираха призраци с всяка нова зала и всеки проход, през който минаваха.

Тя най-сетне извърна поглед от Силхас Руин, подразнена от омаята и страхопочитанието, което вдъхваше у нея този свиреп воин с така съвършеното си невъзмутимо държане. Дори повдигането и спадането на гърдите му едва се долавяха. Лежал бе погребан хилядолетия и въпреки това всъщност беше живял. Кръв течеше в жилите му, мисли се надигаха, зацапани от прахта на хилядолетно бездействие. Заговореше ли, тя можеше да долови в гласа му тежестта на надгробните камъни. Невъобразимо беше, че едно същество може да изтърпи толкова, без да полудее.

Но пък може би беше луд, нещо се таеше дълбоко в него, сдържано от необходимостта, или пък просто очакваше да бъде освободено. Като убиец - защото със сигурност бе точно това - Силхас изглеждаше едновременно задълбочен и безстрастен. Сякаш смисълът на тленния живот можеше да се смали, да се сведе до хладна хирургична преценка: пречка или съюзник. Нищо друго нямаше значение.

Серен разбираше удобството да се гледа на света по този начин. Лекотата на такава простота беше примамлива. Но невъзможна за нея. Човек не можеше по своя воля да се направи на сляп за сложностите на света. Да, за Силхас Руин тези привидни сложности бяха несъществени. Намерил беше някакъв вид сигурност и тя беше ненакърнима.

Уви, Феар Сенгар не бе подготвен да приеме безнадеждността на постоянните си нападки срещу Силхас Руин. И сега стоеше до триъгълния портал, през който трябваше да минат, нетърпелив сякаш този отдих да свърши.

- Мислиш си - каза на Силхас Руин, - че буквално нищо не знам за онази древна война, за нашествието в този свят.

Очите на албиноса Тайст Андий се изместиха, приковаха се във Феар Сенгар, но Силхас Руин не отвърна.

- Жените помнят - каза Феар. - Предават сказанията на дъщерите си. Поколение след поколение. Да, знам, че Скабандари е забил нож в гърба ти там, на онзи хълм над полето на битката. Но все пак първата измяна ли беше това?

Ако очакваше реакция, остана разочарован.

Удинаас се изсмя тихо от ъгъла, където седеше, опрял гръб на люспестата скала.

- Стига с тия глупости. Кой кого бил предал. Какво значение има? Сякаш и ние тук разчитаме на доверието, за да ни спои. Кажи ми, Феар Сенгар, мой доскорошен господарю - твоят брат има ли някаква представа кой е Руин? Откъде дойде? Предполагам, че не. Иначе щеше лично да тръгне след нас, с десет хиляди воини зад гърба си. Но вместо това те си играят с нас. Не си ли поне любопитен защо?

Никой не проговори за няколко мига, а после Кетъл се изкикоти и всички се обърнаха към нея. Тя примига сънено.

- Искат първо да намерим онова, което търсим, разбира се.

- Тогава защо осуетяват опитите ни да влезем по-навътре? - попита навъсено Серен.

- Защото знаят, че посоката е грешна.

- Как могат да знаят?

Малките мръсни ръце на Кетъл изпърхаха в сумрака като прилепи.

- Сакатият бог им е казал. Сакатият бог е казал, че все още не е време да се тръгне на изток. Той не е готов за открита война, все още. Не иска да навлезем в пустите земи, където чакат всички тайни.

Серен Педак зяпна детето.

- Кой, в името на Блудния, е Сакатият бог?

- Онзи, който е дал на Рулад меча му, Аквитор. Истинската сила зад Тайст Едур. - Кетъл вдигна ръце. - Скабандари е мъртъв. Сделката е на Ханан Мосаг, а монетата е Рулад Сенгар.

Феар гледаше Кетъл с ужас.

- Откъде знаеш?

- Мъртвите ми казаха. Много неща ми казаха. И онези под дърветата, пленените. И друго ми казаха. Че огромното колело скоро ще се завърти, за сетен път, преди да затвори кръга. Затваря го, защото трябва, защото той така го е направил. Да му каже всичко, което трябва да знае. Да му каже истината.

- На кого да каже? - попита в недоумение Серен.

- На него, на онзи, който иде. Ще видите. - Момичето хвана Феар за ръката и го задърпа. - Трябва да побързаме, иначе ще ни хванат. А ако ни хванат, Силхас Руин ще трябва да избие всички.

"Искам да го удуша това дете". - помисли Серен.

Удинаас се смееше.

Искаше и него да удуши.

- Силхас - каза Серен, - имаш ли някаква представа за какво говори Кетъл?

- Не, Аквитор - отвърна той. - Но смятам да продължа да я слушам.

Вихърът на жътваря(Сказание седмо)