Брегът на скелетите

БРЕГЪТ НА СКЕЛЕТИТЕ

1.

ПУСТИНЯТА КАЛАХАРИ

1896 г.

Не трябваше да им заповядва да оставят пушките. Сега това негово решение щеше да им струва живота. Но имаше ли друг избор? Когато последния товарен кон окуця, трябваше да преразпределят багажа и да изоставят част от оборудването си. Нямаше спорове дали да вземат манерките с вода, които животното носеше, или чантите, пълни до пръсване с необработени камъни. Трябваше да зарежат палатките, спалните чували, тринадесет-четиринадесет килограма храна, петте си пушки „Мартини-Хенри” и мунициите за тях. Но въпреки това здравите коне бяха твърде претоварени и при жестокото слънце, което отново щеше да опали пустинята, никой не очакваше животните да изкарат до края на деня.

Х. А. Райдър трябваше да прояви повече разум, вместо да се съгласява да преведе останалите през Калахари. Той беше африкански ветеран, зарязал губещата си ферма в Съсекс в разгара на треската за диаманти в Кимбърли*, с надеждата диамантените находища да го направят милионер. През 1868 година, по времето, когато пристигна, целият Колсберг Копи, хълмчето, където бяха намерени първите диаманти, беше целият набоден с колчета, ограждащи различните периметри. Същото беше и по полетата около него в продължение на няколко километра. Затова Райдър се зае да доставя месо за армията от работници.

* Град в централната част на Южна Африка, където има много диамантени мини. – Б. пр.

С няколко каруци и стотици торби сол, за да консервира дивеча, той и неколцина местни водачи преброждаха хиляди квадратни километри. Животът му беше самотен, но Райдър започна да го харесва точно както се привърза и към страната с нейните незабравими залези, гъсти гори и толкова чисти реки, че водата приличаше на стъкло, а хоризонтите бяха толкова далечни, че изглеждаха недостижими до невъзможност. Научи се да говори езиците на различни племена: матабеле, машона и свирепите войнолюбиви хереро. Дори разбираше известна част от странните цъкания и подсвирквания, с които общуваха бушмените от пустинята.

Райдър беше работил като ловен водач, за да могат дошлите на сафари богати англичани и американци да украсят стените на господарските си къщи с трофеи. Известно време бе подбирал и подходящи маршрути за кабелите на една от телеграфните компании, и прекосяваха южната третина от континента. Беше участвал в дузина сблъсъци и бе убил десет пъти повече мъже. Добре познаваше и разбираше африканските племена, но още по-добре знаеше колко свирепа е самата страна. Беше наясно, че за нищо на света не биваше да приема да преведе тези хора от Бечуаналаенд през огромната пустиня Калахари в налудничаво бягство към океана. Но не можа да устои на съблазънта на голямото възнаграждение, песента на сирените, възпяваща бързото забогатяване, което го беше привлякло в Африка.

Ако някак успееха да се измъкнат, ако безразличната пустиня не ги убиеше, Х. А. Райдър щеше да се сдобие с богатството, за което винаги беше мечтал.

- Райдър, как мислиш, дали още ни следват?

Райдър присви очи към издигащото се слънце и те почти се изгубиха в обветрената му кожа. Не можеше да види нищо по далечния хоризонт освен потрепващите воали от горещина, които се образуваха и разпръсваха като дим. Между тях и огненочервеното слънце се простираха дюни от чист бял пясък, които съперничеха на вълните от разбеснял се ураган. Със слънцето се надигна и вятърът, който шибаше върховете на дюните и вдигаше пясък и от гребените им на боцкащи облаци.

- Да, момче – каза той, без да погледне към мъжа, застанал до него.

- Откъде си толкова сигурен?

Райдър се обърна към своя спътник Джон Варли.

- Заради това, което им сторихме, ще ни следват чак до вратите на пъкъла.

Увереността в дрезгавия му глас накара Варли да пребледнее под силния си загар. И четиримата от групата бяха родени в Англия и пристигнали да търсят късмета си в Африка, като Райдър, но никой от тях не беше толкова отдавна в страната, колкото него.

- Най-добре да тръгваме – подхвърли Райдър. Бяха пътували в относителната прохлада на мрака. – Можем да изминем още няколко мили преди слънцето да се вдигне твърде високо.

- Мисля, че е по-добре да лагеруваме тук – възрази Питър Смайт, най-неопитният член на групата, който се чувстваше най-зле в момента. Самодоволното си държане го беше напуснало, веднага щом навлязоха сред пясъчното море. Сега се движеше с несигурните крачки на старец. В ъглите на устата и очите му се бяха образували бели корички, а някога ярките му сини очи бяха потъмнели.

Райдър му хвърли поглед и веднага забеляза признаците. Всички разполагаха с една и съща дажба вода, след като преди десет дена бяха напълнили своите манерки и туби от соления кладенец, но тялото на Смайт явно имаше нужда от повече, отколкото останалите. Това не беше въпрос на сила или воля. Чисто и просто той трябваше да пие повече, за да остане жив. Райдър знаеше до капка колко вода им е останала и освен ако не намереше още някой пустинен кладенец, Смайт щеше да бъде първият, който ще умре.

Мисълта да му отпусне допълнителна дажба, изобщо не му хрумна.

- Ще продължим.

Райдър погледна на запад и видя огледалния образ на местността, която вече бяха оставили зад себе си. Пясъчните дюни се издигаха една след друга в безкрайни редици, които се простираха сякаш до самата вечност. Небето изглеждаше месингово, защото светлината се отразяваше от безпределната пустиня. Райдър провери коня си. Животното страдаше и той изпита вина. Съжалението му към коня беше много по-силно от това към младия Смайт, защото бедното животно нямаше друг избор освен да го пренесе през жестоката пустиня. Той използва сгъваем нож, за да извади камък от копитото на коня, и оправи одеялото под седлото, защото ремъците за дисагите бяха започнали да протриват гърба му. Някога бляскавата кожа на животното беше матова и висеше на гънки там, където плътта бе започнала да се стопява.

Той помилва коня по бузата и прошепна няколко окуражителни думи в ухото му. Никой от тях не яздеше коня си. Животните се мъчеха и с олекотения си товар. Райдър хвана юздите и закрачи напред. Високите му обувки потънаха до над гетрите, когато поведе коня по наклонената страна на една от дюните. Пясъкът под стъпките им се размърда, започна да съска и се плъзна по откоса. Ако човек или кон сбъркаше в крачките си, той заплашваше да повали и двамата. Райдър не погледна назад. Другите нямаха друг избор, освен да го последват или да умрат на мястото, където бяха спрели.

Той крачи в продължение на един час, докато слънцето продължаваше неумолимото си изкачване по безоблачното небе. Беше пъхнал гладко камъче между езика и зъбите в опит да измами тялото си, че не е силно обезводнено. Когато спря, за да избърше вътрешността на голямата шапка с увиснала периферия, горещината изпържи ивица кожа на темето му. Искаше да повърви още един час, но усети, че мъжете зад него се измъчват. Още не бяха стигнали до момента, в който за него щеше да е по-добре да ги изостави, затова ги поведе на завет към една особено висока дюна и започна да строи сенник от одеялата, които слагаха под седлата. Дишайки тежко, мъжете се стовариха на земята, докато той изграждаше скромния им лагер.

Райдър провери как е Питър Смайт. Устните на младия мъж бяха покрити с кървящи мехури, от които капеше бяла течност, а горната част на бузите му беше изгорена като с ютия, току-що свалена от мангала. Райдър му напомни само да развърже обувките си. Краката им бяха толкова подпухнали, че сваляха ли си обувките, никога повече нямаше да могат да ги обуят отново. Те го наблюдаваха с очакване и накрая той извади няколко манерки от дисагите на коня. Отвори едната и един от конете веднага изцвили, усещайки миризмата на вода. Останалите се струпаха наоколо, а собственият му кон го побутна с муцуна по рамото.

Като внимаваше да не изгуби нито капка, Райдър наля една мярка в купата и я вдигна, за да може животното да отпие. То шумно засърба и стомахът му закурка, когато за пръв път от три дни в него влезе вода. Райдър наля още малко в купата и пак я подаде на животното. Направи същото и за другите коне въпреки собствената си неистова жажда и ядните погледи на спътниците си.

- Умрат ли те, умирате и вие – това беше единственото, което каза, защото мъжете знаеха много добре, че е прав.

След като изпиха по четвъртинка вода, подмамиха животните да хапнат от торбите с овес, които носеха. Райдър им сложи букаи и чак тогава започна да подава купата и на мъжете. С тях беше по-строг, всеки получи по една-единствена глътка, преди той отново грижливо да затвори манерката си. Не се чуха протести - той единствени от тях беше прекосявал пустинята и те му се подчиняваха, защото разчитаха да преведе и тях.

Сянката на конските одеяла беше отчайващо малка в сравнение с изгарящата пещ на Калахари, едно от най-горещите и безводни места на света. Земя, където вали веднъж годишно или с години не капва дъжд. Докато слънцето блъскаше земята с нажежените чукове на лъчите си, мъжете лежаха като вцепенени и помръдваха само когато нечия ръка или крак попаднеха под безмилостната жар на местещото се слънце. Лежаха там с всепоглъщащата си жажда, с болката, която изпитваха, но най-вече със своята алчност, защото все още вярваха, че скоро ще бъдат много по-богати, отколкото някога си бяха представяли.

Слънцето стигна своя зенит и сякаш придоби нови сили – превърна дишането в битка между нуждата им да поемат въздух и желанието да попречат на жегата да влезе в техните тела. С всеки дъх тя изсмукваше влагата им и изгаряше белите дробове.

Горещината се засили и се превърна в задушаваща тежест, която сякаш ги размазваше по земята. Райдър не помнеше да е било толкова зле, когато прекосяваше пустинята преди години. Сега имаше чувството, че слънцето е паднало от небето, лежи върху земята и вилнее, изпълнено с ярост, че някакви си смъртни го предизвикат. Това беше достатъчно, за да ги подлуди, но те изтърпяха дългия следобед, като се молеха денят най-сетне да свърши.

Горещината започна да спада със същата бързина, щом най-накрая слънцето пое към хоризонта на запад и оцвети пясъка с червени, морави и розови ивици. Мъжете бавно излязоха изпод сенника и отупаха прахоляка от кирливите си дрехи. Райдър се изкатери по дюната, която ги беше пазила от вятъра, и заоглежда пустинята за следи от преследвачи със сгъваемия си пиринчен далекоглед. Не можа да види нищо друго освен движещи се пясъци. Следите им бяха заметени от постоянния лек западен вятър, но това не го успокои. Хората, които ги преследваха, бяха сред най-добрите следотърсачи на света. Макар следите им да бяха заличени от вятъра, беше толкова сигурно, че преследвачите ще ги открият сред пясъчното море, колкото ако Райдър бе отбелязвал пътя им с каменни жалони.

Той обаче не знаеше какво разстояние са изминали преследвачите им през деня, защото те сякаш притежаваха свръхчовешки способности да издържат на слънцето и горещината. Предположи, че при навлизането си в пустинята той разполагаше с пет дни преднина пред преследвачите. Но сега беше уверен, че преднината им не е повече от един ден. А утре щеше да намалее наполовина. А после? Следващия ден щяха да си платят за това, че бяха изоставили оръжията си, когато товарният кон окуця.

Единствената им надежда беше тази нощ да намерят достатъчно вода, за да могат отново да яхнат животните.

От скъпоценната течност не беше останала достатъчно, за да напоят конете, а дажбата на мъжете беше половината от тази, която бяха получили след разсъмване. Райдър почувства това като зла шега. Топлата струйка попи в езика му, но не утоли жаждата, която се бе превърнала в разяждаща стомаха болка. Той се насили да хапне малко изсушено говеждо.

Огледа загрубелите лица с изхръкнали скули, които го заобикаляха, и разбра, че нощният преход ще бъде мъчение. Питър Смайт не преставаше да се люшка на мястото си. Джон Варли не беше в по-добро състояние. Единствено братята Тим и Том Уотърман изглеждаха наред, но те бяха в Африка много по-отдавна от Смайт и Варли. През последните десетина години бяха работили в голяма ферма за говеда и телата им бяха привикнали към жестокото африканско слънце.

Райдър прокара пръсти през рошавите си бакенбарди и изтръска пясъка от порасналите посивяващи косми. Наведе се, за да завърже връзките на обувките си и усети в двойна степен петдесетте си години. Гърбът и краката го боляха жестоко, а гръбнакът му изхвръкна, когато се изправи отново.

- Това е, момчета. Имате думата ми, че тази вечер ще се напием до насита – обяви той, за да повдигне падналия им дух.

- С какво, с пясък ли? – пошегува се Тим Уотърман само за да покаже, че още го може.

- Бушмените, които наричат себе си сан, живеят тук в пустинята от хиляда години и повече. Говори се, че могат да подушат вода от 160 километра и това не са празни приказки. Когато преди двадесет години прекосих Калахари, имах водач бушмен. Малкият негодник намираше вода на места, където никога не би ми хрумнало да търся. Сутрин, когато имаше мъгла, я загребваха от растенията или я пиеха от търбуха на животните, които убиваха с отровните си стрели.

- Какво е търбух? – попита Варли.

Райдър се спогледа с братята Уотърман, сякаш удивен, че някой не знае тази дума. – Това е първият стомах на преживните животни като кравата или антилопата. Той съдържа предимно вода и растителни сокове.

- Точно в този момент не бих се отказал от нещо такова – успя да измърмори Питър Смайт.

Капка кръв с цвета на червено вино увисна в ъгълчето на пукнатата му устна. Той я облиза, преди да капне на земята.

- А най-голямата дарба на бушмените е да откриват вода под пясъците в изсъхнали речни корита, където от поколения нищо не е текло – продължи Райдър.

- Ти можеш ли да откриваш вода като тях? – попита Джон Варли.

- Търсих във всяко речно корито, което прекосихме през последните пет дена – отговори Райдър.

Мъжете останаха смаяни. Никой от тях не беше разбрал, че са прекосили пресъхнали реки. За тях пустинята беше безлика и празна. Това, че Райдър беше забелязал тези корита, затвърди тяхната увереност, че ще ги измъкне от този кошмар.

Той продължи:

- Онзиденшното беше многообещаващо, но не бях сигурен, а за да си позволя да губя време. Предполагам, че сме на два или може би три дена от крайбрежието, което означава, че тази част на пустинята получава влага от океана, а защо не и по някоя буря от време на време. Момчета, ще намеря вода. Може да сте сигурни в това.

Това беше най-дългата реч на Райдър, откакто беше наредил на мъжете да зарежат оръжията си, и затова постигна желаното въздействие. Братята Уотърман започнаха да се усмихват, Джон Варли успя да изпъне рамене и дори младият Смайт престана да се люшка.

Студената луна се заиздига зад гърбовете им, а слънцето потъна в далечния Атлантически океан и скоро небето се покри с повече звезди, отколкото човек би могъл да преброи дори да имаше няколко живота. Пустинята беше тиха като черква, с изключение на съскането на пясъка, раздвижван от обувките и копитата, и случайното изскърцване на кожените такъми. Мъжете крачеха равномерно и умерено. Райдър добре съзнаваше колко са слаби, но никога не забравяше за онези, които ги следваха по петите.

Той обяви първата почивка в полунощ. Природата на пустинята се беше променила. Макар че все още с мъка крачеха през дълбок до глезените пясък, в много от долините срещаха места, покрити само с камъчета. Райдър забеляза в наносите стари дупки за водопой. Места, където големи и малки антилопи бяха копали в твърдата повърхност на котловината, търсейки подземна вода. Не видя признаци, че хората са ги използвали и предположи, че са пресъхнали преди векове. Той не спомена за откритието си на другите, но то засили увереността му, че ще им намери пълен кладенец.

Позволи им да изпият двойна дажба вода, защото беше уверен, че още преди съмване ще успее да напълни отново манерките и да напои конете. А ако не успееше, нямаше никакъв смисъл да пести дажбите, защото на другия ден пустинята така или иначе щеше да ги убие. Райдър даде половината си дажба на своя кон, но спътниците му лакомо изпиха своите, без да се замислят за товарните животни.

Половин час след като бяха тръгнали отново, рядък облак затули луната. Когато той отмина, на лунната светлина нещо на земята привлече очите на Райдър. Според компаса и звездите той вървеше право на запад и никой от мъжете не каза и дума, когато внезапно зави на север. Забърза пред останалите, усещайки ронливата земя, която се трошеше под подметките на обувките му, и щом стигна до мястото, се отпусна на колене.

То представляваше лека вдлъбнатина в иначе равната долина. Райдър огледа мястото и се усмихна леко, когато видя парченца от черупка и едно почти здраво яйце, като се изключи дългата пукнатина, която продължаваше като разлом по гладката му повърхност. Черупката беше голяма колкото юмрука му, а на върха й беше пробита спретната дупчица. Запушалката й беше направена от изсъхнала трева, смесена с дървесна смола. Това беше една от най-ценните вещи на бушмените, с пробитите яйца от щраус те пренасяха вода. Това се беше спукало, когато са го пълнили, и вероятно бе обрекло на гибел цялата група, която последна беше използвала кладенеца.

Райдър сякаш усети физическото присъствие на техните духове, които го гледаха от бреговете на древното речно корито. Дребни духове, които не носеха нищо друго освен корони от тръстика на главите си и колани от сурова кожа с торбички за щраусовите яйца и колчани за малките отровни стрели, които използваха за ловуване.

- Райдър, какво намери? – попита Джон Варли и се отпусна на колене до водача. Някога блестящата му черна коса се спускаше изтощена по раменете му, но той някак беше успял да запази пиратския блясък в очите си. Очи на отчаян заговорник, тласкан от блянове за бързо забогатяване, готов да рискува живота си, за да ги осъществи.

- Вода, господин Варли – макар да беше двадесет години по-възрастен от него, Райдър се опитваше да говори почтително с всички свои клиенти.

- Какво? Наистина ли? Но аз нищо не виждам!

Братята Уотърман се отпуснаха на близката скала. Питър Смайт рухна в краката им. Тим помогна на момчето да се изправи да опре гърба му в проядения от водата камък. Главата му се отпусна на тесните гърди, а дишането му беше необичайно плитко.

- Както ви казах, тя е под земята.

- Как ще стигнем до нея?

- Ще копаем.

Без да говорят повече, двамата мъже започнаха да изгребват земята, с която бушменът грижливо бе покрил скъпоценния кладенец, за да не пресъхне в горещината. Дланите на Райдър бяха големи и толкова мазолести, че можеше да ги използва вместо лопати. Той ги забиваше в рохкавата пръст, без да обръща внимание на малките камъчета. Варли имаше ръце на картоиграч. Гладки и с маникюр, но и той ги забиваше също толкова здраво като водача. Жаждата му помагаше да не обръща внимание на порязванията, ожулванията и кръвта, която започна да капе от върховете на пръстите му.

Двамата изровиха петдесетина сантиметра пръст, но още нямаше и следа от вода. Трябваше да разширят дупката, защото бяха много по-големи от воините бушмени, които бяха изкопали тези кладенци. Застанал на четири крака, Райдър извади шепа пръст и когато я изсипа встрани от дупката, тънък слой остана полепен по кожата му. Той го оваля на малко топче кал и когато го стисна между пръстите си, трепкаща капка вода заблестя на лунната светлина.

Варли изкрещя и дори по лицето на Райдър се плъзна необичайна усмивка.

Те удвоиха усилията си и яростно заизхвърляха калта от дупката. Когато сметна, че са изкопали достатъчно, Райдър постави ръка на рамото на Варли.

- Сега ще чакаме.

Останалите мъже се струпаха около кладенеца и го загледаха в изпълнено с очакване мълчание. Черното дъно на изкопаното място изведнъж стана бяло. Това беше луната, която се отразяваше във водата, просмукваща се от околните водоносни пластове. Райдър използва парче от ризата си за филтър и потопи манерката в калната вода. Трябваше да изчака няколко минути, за да я напълни наполовина. Питър изстена, която чу да се плиска, докато Райдър я вадеше от дупката.

- Ето, момче – каза той и му подаде манерката. Питър трескаво я сграбчи, но Райдър не я пусна. – Бавно, момче. Изпий я много бавно.

Смайт беше прекалено отвеян, за да послуша съвета на Райдър. Първата голяма глътка го задави и той се закашля толкова силно, че я изплю и напои пустинята. Когато се успокои, с виновен вид започна да пие на внимателни глътки. Трябваха им четири часа, за да се напият както трябва и най-накрая да се нахранят за първи път от няколко дена.

Райдър още поеше конете, когато слънцето започна да оцветява хоризонта на изток. Той внимаваше много, за да не се подуят или да не получат гърч, затова им даде да хапнат много малко. Въпреки това, докато се хранеха, големите им кореми къркореха от задоволство и за първи път от дни животните успяха да се изпикаят.

- Райдър! – Тим Уотърман беше пресякъл речното легло, за да се облекчи насаме. Той стоеше на фона на утринната зора и трескаво махаше с ръка по посока на слънцето.

Райдър извади далекогледа от торбата на седлото, отдръпна се от конете и хукна като подгонен нагоре по хълма. Блъсна се в Уотърман и двамата се търколиха в прахоляка. Преди Тим да успее да се възмути, Райдър затисна устата му с ръка и просъска:

- Не викай. В пустинята звукът се разнася много лесно.

Легнал по корем, Райдър разтегна далекогледа си и го вдигна до дясното око.

Виж ги как идват, помисли си той. Боже, колко са величествени.

Причината, събрала петимата мъже, беше дълбоката омраза на Питър Смайт срещу неговия баща. Страховит мъж, който твърдеше, че му се явил архангел Гавраил. Архангелът казал на Лукас Смайт да продаде всичко, което има, и да замине за Африка, за да разпространява словото Божие между диваците. Въпреки че преди видението Смайт старши не бил особено религиозен, той се посветил толкова настойчиво на Библията, че когато кандидатствал в Лондонското дружество на мисионерите, оттам отхвърлили молбата му, защото се бил превърнал във фанатик. Най-накрая дружеството го приело, ако не за друго, то поне за да го махне от главата си. Изпратили го заедно с недоволната му жена и малкия му син в Бечуаналенд*, където заменил свещеник, умрял от малария.

* Британски протекторат от 1885 г. в Южна Африка. През 1966 г. там е създадена Република Ботсвана. – Б. пр.

Далече от ограничителните рамки на обществото, попаднал в малка мисия в центъра на земите на племето хереро, Смайт се превърнал в религиозен тиранин. Неговият Бог беше много отмъстителен и изискваше пълна саможертва и дълбоко покаяние дори за съвсем малки простъпки. За Питър не беше необичайно да бъде бит с пръчка от баща си, за това, че е смотолевил последните думи на някоя молитва. Или да му бъде отказана вечеря, защото не е могъл да каже наизуст някой псалм по нареждане на баща си.

По времето, когато семейството пристигнало в Африка, кралят на хехеро, Самюъл Махареро, покръстен няколко десетилетия по-рано, бил в жесток спор с колониалните власти и затова отбягвал свещеника германец, изпратен в земите му от Рейнското мисионерско дружество. Лукас Смайт и неговото семейство се радвали на покровителството на краля, макар че Махареро не харесвал особено дрънкането на Смайт за адските огньове и сярата.

Докато младият Питър се наслаждавал на приятелството си с многото внуци на краля, животът му като подрастващ близо до кралския краал бил досаден, накъсан от миговете на ужас, когато бесовете отново обхващали баща му. Тогава той най-много на света искал да избяга.

Докато кроял плановете си за бягство, посветил в тях Аса Махареро, един от внуците на краля и негов най-добър приятел, и му разказал какво възнамерява да направи. По време на една от многото им срещи за планиране на бягството Питър Смайт направил откритието, което ще промени неговия живот.

Намирал се в една складова рандовал, традиционната кръгла колиба на хереро, където съхранявали фураж за хилядите глави добитък. Двамата с Аса били избрали тази колиба за скривалище и макар Питър да бил ходил там вече десетина пъти, сега за пръв път забелязал, че пръстта покрай стената, измазана с кал и трева, е била разкопана, а после внимателно отъпкана. Чак сега острият му поглед забелязал неравността.

Той разровил с ръце мястото и открил, че тънкият слой пръст покрива десетина големи глинени делви за бира. Гърнетата били големи колкото главата му, а гърлата им били покрити с волска кожа. Той измъкнал едно гърне. Било тежко и вътре нещо потраквало.

Питър внимателно разхлабил малко въжето, което привързвало кожата под ръба, и когато го наклонил, в дланта му паднали няколко камъка. Той затреперил. Макар изобщо да не приличали на стилизираните рисунки на полираните камъни, които бил виждал, по това как разпръскват оскъдната светлина в колибата той разбрал, че държи в ръката си шест неполирани диаманти. Най-малкият бил колкото нокътя на палеца му. А най-едрият - два пъти по-голям.

Точно тогава Аса влязъл приведен през ниската сводеста врата и видял какво е открил неговия приятел. Очите му се разширили от ужас и той бързо погледнал през рамо, за да провери дали някой възрастен не идва подире му. От другата страна на оградата няколко деца пазели добитъка, а на десетина метра минавала жена с вързоп трева на главата. Той се втурнал през колибата и измъкнал бирената делва от ръцете на удивения Питър.

- Какво си направил? – изсъскал Аса на странния си английски с немски акцент.

- Нищо, Аса, кълна се – Питър заплакал виновно. – Видях, че нещо е заровено тук, и просто исках да разбера какво е. Това е всичко.

Аса протегнал ръка и Питър пусна в дланта му камъчетата. Докато прибирал камъните обратно под кожения похлупак младият африкански принц заговорил:

- Никога не бива да споменаваш това, иначе те чака смърт.

- Това са диаманти, нали?

Аса погледнал приятеля си.

- Да.

- Но как така? Тук няма диаманти. Диамантите са в Кейп Колони* около Кимбърли.

* Бивша провинция в Южна Африка, населена през 1652 г. с холандци, която през 1814 г. е отстъпена на Великобритания. – Б. пр.

Аса седнал с кръстосани крака срещу приятеля си, разкъсван между клетвата, дадена пред неговия дядо, и гордостта от това, което е постигнало неговото племе. Той бил три години по-малък от Питър, значи само на тринадесет, затова младежкото перчене надвило тържественото обещание.

- Ще ти кажа, но не бива да казваш на никого.

- Аса, кълна се!

- Когато диамантите били открити, мъжете от племето хереро започнали да работят в мините. Работели с едногодишни договори и се връщали със заплатата, която белите собственици им плащали, но взимали и още нещо. Задигали необработени диаманти.

- Чувал съм, че са ги претърсвали, преди да излязат от миньорския лагер. Надничали дори в задниците им.

- Нашите мъже срязвали кожата си и поставяли диаманта в раната. Когато зараснела, вече нямало доказателство. Когато се връщали, разрязвали зарасналото място с асагеите* и вадели камъните, за да ги поднесат като подарък на моя прадядо главатаря Камахеро, който пръв им наредил да заминат на юг в Кимбърли.

* Вид леки африкански дървени копия с железен връх – Б. ред.

- Аса, някои от тези камъни са доста големи, със сигурност са щели да бъдат открити – възразил Питър.

Аса се засмял.

- Някои войни от хереро са доста едрички – Обаче лицето му станало сериозно и продължил разказа. – Това продължило много години, някъде около двадесет, но неочаквано белите миньори разбрали какво правят хереро. Стотина били арестувани, включително и онези, които още не си били сложили камък в раната, но ги обвинили в кражба. Всички били разстреляни.

Когато му дойде времето, ние ще използваме тези диаманти, за да отхвърлим робството на Германската колониална служба – тъмните очи на Аса заблестели, - и отново ще станем свободни хора. А сега ми се закълни отново, че няма да кажеш на никого за това съкровище.

Погледът на Питър срещнал с този на младия му приятел и той казал:

- Кълна се!

Питър удържал на клетвата си по-малко от година. Когато станал осемнадесет, той напуснал малката мисия в центъра на кралския двор. Не казал на никого, че заминава. Дори и на майка си, за което изпитваше вина. Сега тя трябвало да понася бремето на праведните тиради на Лукас Смайт сама.

Питър винаги беше усещал, че умее да оцелява. Той и Аса бяха лагерували десетки пъти в равнината, но когато стигна до търговската станция на петдесет мили от мисията, беше полумъртъв от изтощение и жажда. Там похарчи няколко от скъпоценните, грижливо спестявани монети, които получаваше от майка си за рождените дни. Баща му никога не му беше давал нищо, защото смяташе, че единственото раждане, което семейството трябваше да празнува, е това на Исус Христос.

Парите едва му стигнаха, за да плати на каруцаря да го закара до Кимбърли с впряг от двадесет биволи. Талигата беше пълна с товар от слонова кост и осолено месо. Каруцарят беше възрастен човек, който носеше голяма бяла шапка и имаше най-гъстите бакендабри, които Питър някога беше виждал. Заедно с Х. А. Райдър се движеха двама братя, на които колониалната служба била обещала земя за пасища, но те бяха открили, че тя е заета от племето матабеле. Нямали желание да се сражават с цяла армия, затова благоразумно решили да се върнат на юг. В групата бил и слаб мъж с ястребово лице на име Джон Варли.

През седмиците докато бавно се придвижваха на юг, Питър така и не успя да разбере с какво се занимава Варли и какво го беше довело толкова далеч от Кейп Колони. Единственото, което знаеше, беше, че не би доверил на този човек и плюнката си.

Една вечер в лагера, след опасното прекосяване на една река, където Питър спаси живота на един от воловете на Райдър, като скочи на гърба му и го подкара като кон през реката, Варли извади малък запас от алкохол. Това беше огненото бренди от Кейп Колони, силен и чист алкохол. Петимата седнаха край лагерния огън, изядоха опечената за вечеря токачка, която Тим Уотърман беше свалил с пушката си, и изпиха двете шишета.

Питър опитваше алкохол за пръв път и за разлика от другите, той му се качи в главата още след първите предпазливи глътки.

Беше неизбежно разговорът да се завърти около търсенето на диаманти, след като на всички беше станало втора природа да внимават за минерали. По тези места не минаваше ден, без да бъде оградено ново находище на диаманти, нова златна жила или мина за въглища и някой да стане милионер.

Питър знаеше, че не трябва да си отваря устата. Беше се заклел пред Аса, но много искаше да се впише сред тези грубовати, но енергични хора, които говореха с разбиране за неща, които той дори не предполагаше, че съществуват. Те бяха опитни мъже, особено Варли и Райдър, и Питър искаше повече от всичко те да го уважават. Затова с уста, забавена от брендито, той им разправи за глинените гърнета в краала на крал Махареро, пълни с необработени диаманти.

- Откъде знаеш, момче? – беше просъскал като пепелянка Варли.

- Бащата на момчето е проповедник в Херероленд – отговори Райдър и погледна към Питър. – Сега те познах. Срещнах баща ти преди няколко години, когато бях там, за да се видя с краля за една ловна концесия по земите му – Спокойният му поглед се плъзна по групата. – Той е живял с хереро колко... май вече пет години, нали?

- Почти шест – отговори гордо Питър. – Те ме познават и ми имат доверие.

Преди да са минали петнадесет минути, те започнаха открито да обсъждат как да откраднат бирените делви. Питър се съгласи с плана, когато останалите петима му обещаха, че те ще вземат само по едно гърне и ще оставят седем на племето хереро. Иначе нямаше да им каже къде са скрити камъните.