Книгата на мъртвите

Рим

Шуртене на вода. Сива градена вана с мозайка, монтирана върху настлан с теракота под.

Водата течеше бавно от стар месингов кран, а през прозореца нахлуваше мрак. От другата страна на старото релефно стъкло бяха площадът, фонтанът и нощта.

Тя седеше тихо във ваната със студена вода, в която се топяха ледени кубчета, а очите є не изразяваха нищо - вече почти нищо. Отначало те бяха като протегнати към него ръце, които го умоляваха да я спаси. Сега бяха придобеле нараненото синьо на здрача. Каквото и да бе имало в тях, вече бе изчезнало. Скоро тя щеше да заспи.

- Ето - каза той и є подаде ръчно изработена чаша от Мурано, пълна с водка.

Частите от тялото є, които никога не бяха виждали слънце, го очароваха, бяха бледи като варовик. Той завъртя крана и водата потече на тънка струйка. Наблюдаваше забързаното є дишане и чуваше тракането на зъбите є. Белите є гърди се движеха под повърхността на водата, нежни като бели цветя. Зърната є, втвърдени от студа, приличаха на неразтворени розови пъпки. Внезапно се сети за моливите си. Как прегризваше розовите гумички, когато беше ученик, и казваше на баща си, а понякога и на майка си, че не му трябват, защото никога не допуска грешки. А в действителност обичаше да дъвче. Не можеше да се удържи, това също беше истина.

- Ще запомниш името ми - каза є.

- Няма - отвърна тя. - Мога да го забравя. - Зъбите є тракаха.

Той знаеше защо го казва. Ако забравеше името му, съдбата є щеше да бъде преработена като лош тактически план.

- Как беше? - попита я. - Кажи как се казвам.

- Не си спомням - пророни през плач, разтреперана.

- Кажи го - нареди є, загледан в загорелите от слънцето ръце с настръхнали от студа руси косми, в младите гърди и в тъмнината между краката є под водата.

- Уил.

- И още?

- Рамбо.

- И ти го смяташ за смешно - рече той, седнал гол върху капака на тоалетната.

Тя рязко поклати глава.

Лъжеше. Подигра му се, когато є каза името си. Засмя се и подхвърли, че Рамбо е измислено име от киното. Тогава є обясни, че е шведско. Ала тя възрази, че не било шведско. Той повтори, че е шведско. Попита я откъде произхожда според нея и пак настоя, че е истинско.

- Да, бе - отвърна тя през смях. - Като Роки.

- Провери го в интернет - предложи є. - Истинско име е. - Не му беше приятно, че трябва да є обяснява откъде произлиза името му. Това беше преди два дни и не че є имаше зъб, но просто го помнеше. Прости є, защото каквото и да си мислеха всички, тя страдаше непоносимо.

- Да знаеш името ми, ще бъде като ехо - добави той. - Няма абсолютно никакво значение. Просто звук, който си произнесла.

- Никога не бих го казала. - Виждаше се, че е изпаднала в паника.

Устните и ноктите є бяха посинели и тя трепереше неудържимо. Гледаше в една точка. Той є даде да пие още и тя не посмя да му откаже. Знаеше какво ще последва при най-малкия акт на неподчинение. Бе наясно какво я чака и при най-лекия писък. Той седеше спокойно на капака на тоалетната, разкрачен нарочно, за да може тя да вижда възбудата му и да се бои от нея. Тя вече не го молеше, нито му предлагаше да "се възползва от нея", ако това бе причината да е негова заложница. Мълчеше си, защото знаеше какво би станало, ако го обидеше и намекнеше, че при правенето на секс желанието щеше да е само негово, че тя не би му се отдала доброволно.

- Съзнаваш, че те помолих любезно - каза той.

- Не знам. - Зъбите є тракаха.

- Знаеш. Помолих те да ми благодариш. Само това поисках и бях мил с теб. Помолих те любезно, но ти ме принуди. Принуди ме да сторя това. Разбираш ли? - Той стана и огледа голото си тяло в огледалото над мраморната мивка. - Твоето страдание ме кара да го правя - казваше голото му тяло в огледалото. - А аз не искам да го правя. Ти ме нарани. Разбираш ли как фатално ме нараняваш, като ме караш да го правя? - попита голотата му в огледалото.

Тя отвърна, че разбира, а очите є се пръснаха като летящи парченца стъкло, когато той отвори кутията с инструменти, и сетне, сякаш събрала разпилените частици, се съсредоточи върху резците, ножовете и миниатюрните триони. Той взе торбичка с пясък и я постави на ръба на мивката. Извади ампули с лавандуловосиньо лепило и също ги остави там.

- Ще направя каквото искаш. Ще ти дам каквото искаш. - Беше го повтаряла до безкрай.

Беше є заповядал да не го казва повече. Но току-що го направи.

Ръцете му се потопиха във водата и студенината є го захапа. Сграбчи я за глезените и ги повдигна. Държеше я за студените загорели крака със студени бели ходила и усещаше ужаса и паниката в мускулите є, докато здраво стискаше студените глезени. Държа я малко по-дълго от последния път, а тя се бореше и мяташе отчаяно, като разплискваше ледената вода. После я пусна. Тя пое дъх, закашля се и нададе сподавен вик. Вече не се оплакваше. Беше я научил да не се оплаква. Отне му известно време, но я научи. Вече бе разбрала, че всичко това е за нейно добро, и беше благодарна за жертвата, която щеше да промени живота му - не нейния, а неговия - към по-лошо. Животът му беше гаден. Никога нямаше да се оправи. Тя трябваше да му бъде благодарна за този дар.

Той вдигна плика за боклук, който бе напълнил с лед от ледогенератора на бара, и изсипа последните кубчета във ваната, а тя го гледаше и по лицето є се стичаха сълзи. Мъка. Мъка, граничеща с отчаяние.

- Там ги провесвахме от тавана - каза той. - Ритахме ги по свивките на коленете много пъти. Там. Всички влизахме в малката стая и ги ритахме. Това е ужасно болезнено и естествено, ги осакатявахме, и разбира се, някои от тях умираха. Но това е нищо в сравнение с другите неща, които съм виждал там. Не работех в онзи затвор. И нямаше нужда, защото подобни неща можех да видя навсякъде. Хората не разбират, че не е глупаво да се снимат тези сцени. Да се фотографират. Неизбежно е. Задължително. Ако не го документираш, сякаш никога не се е случило. Затова хората правят снимки. Показват ги на други. Достатъчно е да ги види само един човек. После узнава целият свят.

Тя погледна камерата върху мраморната масичка до стената.

- Те си го заслужаваха, нали? - попита той. - Принуждаваха ни да сме нещо, което не сме, така че кой е виновен? Не ние.

Тя кимна. Трепереше и зъбите є тракаха.

- Не участвах всеки път - продължи той. - Но наблюдавах. В началото беше трудно, дори травмиращо. Бях против, но и те ни причиняваха разни неща. И заради техните постъпки ние бяхме принудени да им отвръщаме, така че вината е тяхна, те ни принуждаваха и аз знам, че го разбираш.

Тя кимаше, плачеше и трепереше.

- Бомбите край пътищата. Отвличанията. Много повече са от онези, за които си чула - обясни той. - Човек свиква с това. Както ти свикваш със студената вода, нали?

Тя не беше свикнала, само беше вцепенена и на път да получи хипотермия. Вече имаше пулсиращо главоболие, а сърцето є сякаш щеше да се взриви. Той є подаде водката и тя отпи.

- Ще отворя прозореца - каза є, - за да чуеш фонтана на Бернини. Слушал съм го през голяма част от живота си. Нощта е идеална. Трябва да видиш звездите. - Отвори прозореца и се загледа в нощта, в звездите, във Фонтана на четирите реки и в площада, празен в този час. - Няма да викаш - предупреди я.

Тя поклати глава, гърдите є се надигнаха и се разтрепери неудържимо.

- Мислиш за приятелките си. Знам. И те със сигурност мислят за теб. Много жалко. Но ги няма тук. Не се виждат никъде. - Той отново огледа пустия площад и сви рамене. - Защо да са тук? Тръгнали са си. Отдавна.

Носът є течеше, сълзите се лееха и тя трепереше. В очите є вече нямаше същата енергия, каквато забеляза, когато я срещна. И той я мразеше за това, че бе провалила предишната му представа за нея. По-рано, много по-рано є говореше на италиански, защото така успяваше да є се представи като непознат. Сега є говореше на английски, защото вече нямаше значение. Тя погледна възбудения му член. Погледите є към члена му отскачаха от него като молец от лампа. Усещаше, че тя се страхува от члена му. Но не толкова, колкото от всичко останало - водата, инструментите, пясъка, лепилото. Тя не разбираше защо е там дебелият черен колан, намотан върху стария теракотен под, а трябваше да се бои най-вече от него.

Той го вдигна и є обясни, че изпитва примитивно желание да бие хора, които не могат да се защитят. Защо? Тя не отговори. Защо? Гледаше го с ужас, блясъкът в очите є беше помътен и напукан като огледало, което се чупеше пред погледа му. Нареди є да стане и тя несигурно се подчини, защото коленете є не я слушаха. Стоеше в ледената вода и той спря крана. Тялото є му напомняше за лък с опъната тетива, защото беше гъвкава и силна. Водата се стичаше по кожата є, докато стоеше пред него.

- Обърни се с гръб към мен - каза є. - Не се плаши. Няма да те бия с колана. Не правя така.

Водата тихо се плискаше във ваната, когато тя се обърна с гръб към него и с лице към старата гипсова мазилка и спуснатата щора.

- Сега искам да коленичиш във водата - нареди той. - И гледай към стената. Не към мен.

Тя коленичи с лице към стената, а той взе колана и прокара края му през токата.

1.

Десет дни по-късно. 27 април 2007 г. Петък следобед.

В залата на виртуалната реалност

седяха дванайсет от най-влиятелните политици и представители на силите на реда в Италия, чиито имена съдебният патолог Кей Скарпета не можеше да запомни. Единствените чужденци бяха тя и съдебният психолог Бентън Уесли, консултанти към Международната лига за разследвания (МЛР), специален клон на Европейската асоциация на институтите по съдебна медицина (ЕАИСМ). Италианското правителство беше в много деликатно положение.

Преди девет дни американската звезда на тениса Дрю Мартин беше убита тук, в Италия, където бе дошла на почивка. Голото є обезобразено тяло беше намерено близо до площад "Навона", в сърцето на историческата част на Рим. Случаят бе станал международна сензация, телевизиите постоянно излъчваха подробности за живота и смъртта на шестнайсетгодишното момиче, надписите в долната част на екрана бавно пълзяха и упорито повтаряха едни и същи подробности, изричани от телевизионни водещи и специалисти.

- Е, доктор Скарпета, да изясним, защото, изглежда, има голямо объркване. Според вас тя е била мъртва в два или три часа следобед - каза капитан Оторино Пома, съдебен лекар към карабинерите - военната полиция, която оглавяваше следствието.

- Не според мен - отвърна тя, и усети, че търпението є започва да се изчерпва. - Така е според вас.

Капитанът се намръщи.

- Сигурен съм, че вие го казахте само преди минути, когато говорехте за съдържанието на стомаха є и нивото на алкохол в кръвта. Те показват, че е умряла часове след като за последно е видяла приятелките си.

- Не съм твърдяла, че е била мъртва в два или три часа. Мисля, че вие продължавате да поддържате тази теза, капитан Пома.

Макар и млад, той вече имаше утвърдена репутация, и то не съвсем положителна. Когато Скарпета се запозна с него преди две години в Хага на годишната среща на ЕАИСМ, колегите му подигравателно го наричаха "дизайнерския доктор" и го смятаха за необичайно самомнителен и свадлив. Беше привлекателен, дори хубавец, имаше вкус към красиви жени и впечатляващи дрехи, днес бе издокаран в тъмносиня униформа с широки червени нашивки и сребърни декорации и лъснати черни кожени ботуши. Когато сутринта нахлу в аудиторията, носеше подплатена с червено наметка.

Беше седнал точно срещу Скарпета, в средата на първия ред, и почти не сваляше поглед от нея. Вдясно от него беше Бентън Уесли, който мълчеше през повечето време. Всички присъстващи носеха стереоскопични очила, синхронизирани със системата за анализ на местопрестъплението, гениално нововъведение, което бе превърнало научния отдел за анализ на тежки престъпления към италианската полиция в обект на завист от страна на правоохранителните органи по цял свят.

- Предполагам, че трябва да го обясня отново, за да разберете напълно становището ми - заяви Скарпета на капитан Пома, който бе подпрял брадичка на дланта си, сякаш двамата водеха интимен разговор на чаша вино. - Ако е била убита в два или три часа следобед, излиза, че когато тялото є е намерено в осем и половина на другата сутрин, вече е била мъртва поне седемнайсет часа. Степента на вкочаняване и температурата на тялото противоречат на подобно заключение.

Тя използваше лазерна показалка, за да привлече вниманието към триизмерната кална строителна площадка на екрана на стената. Сякаш бяха застанали на самото място и се взираха в обезобразеното мъртво тяло на Дрю Мартин, заобиколено от строителни материали и земекопна техника. Червената точка на лазера се движеше по лявото рамо, левия хълбок и левия крак с босо ходило. Десният хълбок липсваше, както и част от дясното є бедро, сякаш е била нападната от акула.

- Трупните петна... - продължи Скарпета.

- Още веднъж се извинявам. Английският ми не е добър като вашия. Не съм сигурен за тази дума - прекъсна я капитан Пома.

- Използвах я и преди.

- И тогава не я разбрах.

Смях. Освен преводачката, Скарпета беше единствената друга жена в залата. И двете не смятаха, че капитанът е забавен, за разлика от мъжете. С изключение на Бентън, който днес не се беше усмихнал нито веднъж.

- Знаете ли как е думата на италиански? - настоя капитанът.

- Също като на езика на древния Рим, латинския, тъй като почти цялата медицинска терминология има латински корен. - Не го каза грубо, но със строг тон, защото съзнаваше, че английският го затруднява, само когато му е изгодно.

Триизмерните му очила я фиксираха и за миг є напомниха за Зоро.

- На италиански, моля - каза є той. - Никога не съм бил добър по латински.

- Ще го кажа и на двата езика. На италиански петно от кръвонасядане е livido, което означава и натъртено. На латински morte е смърт. Livor mortis се наричат тъмносините петна по кожата на мъртъвците.

- Помагате ми, когато говорите италиански - усмихна се Пома. - Пък и го правите толкова добре.

Тя нямаше намерение да говори италиански пред аудиторията, макар че го владееше достатъчно, за да се справи. По време на такива служебни спорове предпочиташе английския, защото нюансите на езика можеха да я подведат, а преводачката и бездруго превеждаше всяка дума. Езиковата бариера, политическият натиск, стресът и непрестанните загадъчни закачки на капитан Пома допълнително я натоварваха, а случаят и без това беше катастрофа. Убиецът не се вписваше в никакви прецеденти, не отговаряше на обичайните профили. Объркваше ги. Дори науката се бе превърнала във влудяващ източник на дебат - сякаш ги предизвикваше, лъжеше, принуждаваше Скарпета да напомня на себе си и на всички останали, че науката никога не казва неистини. Че не греши. Че не ги заблуждава нарочно и не им се подиграва.

Това явно беше неразбираемо за капитан Пома. Или може би се преструваше. Може би не говореше сериозно, когато каза за трупа на Дрю, че не желае да съдейства и се опитва да противоречи, като че ли двамата имаха връзка и се бяха скарали. Според него промените, настъпили след смъртта, сочеха едно, а съдържанието на стомаха и алкохолът в кръвта є - друго. Противно на мнението на Скарпета, капитанът смяташе, че човек винаги трябва да вярва на храната и напитките. Поне за това беше сериозен.

- Изяденото и изпитото от Дрю разкрива истината - повтори той заключението си, вече представено в страстното му изявление по-рано днес.

- Разкрива някаква истина, да, но не вашата истина - отвърна Скарпета с тон по-любезен от думите си. - Вашата истина е погрешно тълкуване.

- Мисля, че вече го обсъдихме - обади се Бентън от сенките на първия ред. - Доктор Скарпета се изрази съвсем ясно.

Триизмерните очила на капитан Пома и цяла редица други такива очила останаха втренчени в нея.

- Съжалявам, ако ви отегчавам с въпросите си, д-р Уесли, но трябва да намерим смисъла. Затова, моля, угодете ми. На седемнайсети април Дрю е яла лошо сготвена лазаня и е изпила четири чаши ниско качествено кианти между единайсет и половина и дванайсет и половина в туристически ресторант близо до испанското стълбище. Платила е сметката и си е тръгнала, после на площад "Испания" се е разделила с двете си приятелки, на които е обещала да се срещнат след час на "Навона". Така и не се е появила. За това знаем, че е истина. Всичко останало е загадка.

Очилата с дебели рамки на капитана бяха насочени към Скарпета, после той се обърна и заговори на седящите зад него.

- Отчасти защото уважаваната ни колежка от Съединените щати е убедена, че Дрю не е умряла скоро след обяда, дори не същия ден.

- Твърдя го постоянно. И отново ще обясня защо, тъй като явно не разбирате - каза Скарпета.

- Нека да продължим - намеси се Бентън.

Но нямаше как да продължат. Капитан Пома беше толкова уважаван от италианците, беше такава знаменитост, че можеше да прави каквото си иска. В пресата го наричаха римския Шерлок Холмс, макар да беше лекар, а не детектив. Всички, включително и началникът на карабинерите, който седеше отзад в ъгъла и повече слушаше, отколкото говореше, като че ли бяха омаяни от него.

- При нормални обстоятелства - обясни Скарпета - храната в стомаха на Дрю щеше да е напълно разградена няколко часа след като е обядвала, а нивото на алкохол определено нямаше да е толкова високо, колкото установеното при токсикологичния анализ. Така че, да, капитан Пома, стомашното съдържимо и токсикологичният анализ показват, че е умряла скоро след обяда. Но трупните петна и вкочаняването сочат, и то съвсем категорично, че е умряла вероятно дванайсет до петнайсет часа след като е обядвала в ресторанта. Именно на тези следсмъртни находки трябва да обърнем най-голямо внимание.

- Значи пак се връщаме на трупните петна - въздъхна Пома. - Изразът, с който имам толкова проблеми. Моля ви, обяснете ми пак, понеже аз явно не разбирам така наречените от вас следсмъртни находки. Сякаш сме археолози, които изследват разкопки. - Капитанът отново подпря брадичка с длан.

- Посиняване, трупни петна, следсмъртна хипостаза, все едно. Когато умреш, кръвообращението спира и кръвта започва да се събира в малките кръвоносни съдове поради гравитацията, също както пясъкът се сляга в потънал кораб. - Кей усещаше триизмерните очила на Бентън, насочени към нея. Не смееше да го погледне. Личеше си, че той не е на себе си.

- Продължете, моля. - Капитан Пома подчерта нещо няколко пъти в бележника си.

- Ако тялото остане в дадено положение достатъчно дълго време след смъртта, кръвта се сляга. Това е следсмъртната находка, която наричаме трупни петна - продължи с обясненията Скарпета. - Накрая трупните петна се фиксират, стават неподвижни и съответните части от тялото придобиват виолетово-червен цвят, а на места са обезцветени поради притискане или пристягане, например от стегнати дрехи. Може ли да видим снимката от аутопсията, моля? - Тя се консултира със списъка пред себе си. - Номер двайсет и едно.

На стената се появи тялото на Дрю върху стоманена маса в моргата в университета "Тор Вергата". Беше обърната по корем. Скарпета прокара червената точка на лазера по гърба є, където ясно се виждаха виолетово-червените петна и обезцветените участъци. Все още є предстоеше да коментира шокиращите рани, които приличаха на тъмночервени кратери.

- Сега върнете малко назад. Снимката, на която се вижда как прибират тялото в чувала - помоли тя.

Триизмерната снимка на строителния обект отново изпълни екрана, но този път се виждаха криминалисти в бели полиетиленови костюми, ръкавици и калцуни на обувките, които прибираха голото тяло на Дрю в подплатен с чаршаф черен чувал върху носилка. Около тях полицаи държаха чаршафи, за да скрият гледката от любопитните и папараците, които обикаляха района на местопрестъплението.

- Сравнете със снимката, която видяхте току-що. До приключване на аутопсията - около осем часа след намирането на жертвата, трупните петна са се фиксирали почти окончателно - посочи Скарпета. - Но на снимката от местопрестъплението е видно, че петната са още в ранен стадий. - Червената точка обходи розовите зони по гърба на Дрю. - Вкочаняването е било също в ранен стадий.

- Изключвате ли ранното настъпване на трупно вкочаняване поради трупен спазъм? Например, ако е положила силно физическо усилие точно преди смъртта? Може да се е борила с нападателя. Понеже досега не споменахте този феномен. - Капитан Пома подчерта нещо в тефтера си.

- Няма причина да говорим за трупен спазъм - възрази Скарпета, като едва се сдържа да не направи иронична забележка. - Независимо дали е положила физическо усилие, трупът не е бил напълно вкочанен, когато е намерен, тоест трупен спазъм не е имало...

- Освен ако вкочаняването не е настъпило, а после да е изчезнало.

- Невъзможно, тъй като в моргата е била напълно вкочанена. Вкочаняването не изчезва, за да се завърне по-късно.

Преводачката потисна усмивката си, когато преведе думите є на италиански, и няколко души се засмяха.

- Тук можете да видите - Скарпета насочи лазера към тялото на Дрю, което бе поставено на носилката, - че мускулите є със сигурност не са твърди. Още са съвсем гъвкави. Според мен е умряла най много шест часа преди да бъде намерена, възможно е да са и по-малко.

- Вие сте световен експерт. Защо не сте по-категорична?

- Защото не знаем къде е била, на какви температурни условия е била изложена, преди да бъде оставена на строежа. Телесната температура, вкочаняването и трупните петна може да варират силно между отделните случаи и индивиди.

- Въз основа на състоянието на тялото твърдите ли, че е невъзможно да е била убита скоро след като е обядвала с приятелките си? Може би се е случило докато е вървяла сама към площад "Навона", за да се срещне с тях?

- Не вярвам, че е станало така.

- Тогава отново ви моля да ми кажете как обяснявате несмляната храна и високото ниво на алкохол в кръвта? Те показват, че е умряла скоро след като е обядвала с приятелките си, а не петнайсет-шестнайсет часа по-късно.

- Възможно е скоро след като се е разделила с приятелките си, да е започнала да пие отново и да е била толкова ужасена и стресирана, че да е спряла да храносмила.

- Какво? Сега твърдите, че е прекарала с убиеца си поне десет, дванайсет, петнайсет часа, че е пила с него?

- Той може да я е принудил да пие, за да е опиянена и да му е по-лесно да я контролира. Искал е да е упоена.

- Значи я е принудил да пие алкохол, може би цял следобед, дори цяла нощ до ранната сутрин и тя е била толкова уплашена, че храната не се е смляла? Това ли ни предлагате като правдоподобно обяснение?

- Виждала съм такива случаи - отвърна Скарпета.

Анимираният строителен обект след мръкване.

Околните магазини, пицарии и ресторанти бяха осветени и пълни с хора. По тротоарите и край тях бяха паркирани коли и мотопеди. Бръмченето на трафика и шум от стъпки и гласове изпълваха залата.

Изведнъж осветените прозорци угаснаха. Настъпи тишина.

Шум от кола и очертанията є. Черна ланча с четири врати паркира на ъгъла на "Виа ди Паскино" и "Дел Анима". Вратата на шофьора се отвори и от колата излезе анимиран мъж. Беше облечен в сиво. Лицето му нямаше черти и също като дланите му беше сиво, от което всички в залата трябваше да заключат, че расата и възрастта на убиеца не са определени, както и всякакви други физически характеристики. За улеснение за убиеца се говореше като за мъж. Сивият силует отвори багажника и извади оттам тяло, увито в синя материя с десен, който включваше цветовете червено, златно и зелено.

- Чаршафът, с който е увита, е възстановка, основаваща се на копринените нишки, намерени по тялото и в калта под него - обясни капитан Пома.

- Нишки по цялото тяло - намеси се Бентън Уесли, - включително в косата, по дланите и ходилата. Огромно изобилие от тях бяха полепнали по раните. От това можем да заключим, че е била загърната от глава до пети. Затова можем да допуснем, че е била завита в голямо парче разноцветна копринена тъкан. Може би чаршаф, може би завеса...

- Какво искате да кажете?

- Всъщност две неща: Не бива да приемаме, че е чаршаф, защото не бива да приемаме нищо за дадено. Освен това е възможно той да я е увил в плат, взет от мястото, където живее или работи, или където я е държал в плен.

- Да, да. - Очилата на капитан Пома бяха все така насочени към сцената на видеостената. - И знаем, че има влакна, които са същите като влакната на постелката в багажника на ланча модел 2005-а. Знаем го от описанието на свидетелка, видяла същата кола да напуска района около шест сутринта. Свидетелката, която споменах, е жена от апартамент наблизо, станала да нагледа котката си, защото тя е... как беше думата?

- Мяукала? - предположи преводачката.

- Станала, защото котката є мяукала, надникнала през прозореца и видяла тъмен луксозен седан да напуска строителната площадка, без да бърза. Жената твърди, че колата е завила надясно по еднопосочната улица "Дел Анима". Моля, продължете.

Анимацията продължи. Сивият силует извади увитото в цветна материя тяло от багажника и го отнесе до близката тясна пътека от алуминий, оградена само с въже, което той прескочи. Понесе вързопа по дървена греда, която водеше към строежа. Остави го в другия край на гредата, в калта, клекна в мрака и бързо разви фигурата, която се оказа мъртвото тяло на Дрю Мартин. Това вече не беше анимация, а триизмерна фотография. Виждаше се съвсем ясно - прочутото є лице, жестоките рани по слабото є атлетично голо тяло. Сивият мъж събра на топка шарената тъкан и се върна в колата си. Отдалечи се с нормална скорост.

- Смятаме, че е носил тялото, вместо да го влачи - обясни капитан Пома, - защото нишките бяха само по тялото и по почвата под него. Нямаше други и макар това да не е доказателство, определено показва, че не я е влачил. Нека ви напомня, че местопрестъплението е картографирано с лазерна система и перспективата, която виждате, както и положението на предметите и тялото, са напълно точни. Очевидно само хора и предмети, които не са заснети с камера или фотоапарат - например убиецът и колата - са анимирани.

- Колко тежи жертвата? - попита министърът на вътрешните работи от задния ред.

Скарпета отвърна, че Дрю Мартин тежи 59 килограма.

- Явно убиецът е доста силен - добави тя.

Анимацията продължи. Сега беше тихо и виждаха строителния обект в светлината на ранното утро. Чуваше се само шумът на дъжда. Прозорците в района останаха тъмни, магазините - затворени. Нямаше движение. После чуха рева на мотоциклет, който се засилваше. Червен дукати се появи на "Виа ди Паскино", мотоциклетистът беше анимирана фигура с яке и каска. Той зави надясно от "Дел Анима" и внезапно спря, а моторът падна на паважа със силно тупване и двигателят замря. Стреснатият мотоциклетист прескочи мотора си и колебливо стъпи на алуминиевата пътечка, ботушите му шумно стъпваха по метала. Мъртвото тяло в калта изглеждаше по-шокиращо и страховито, защото беше триизмерна фотография в сравнение с доста скованата анимация на моториста.

- Вече е почти осем и половина, времето, както виждате, е облачно и вали - обясни капитан Пома. - Моля, минете напред към професор Фиорани на местопрестъплението. Обект номер 14. А сега, доктор Скарпета, ако желаете, можете да прегледате тялото на местопрестъплението заедно с професора, който за съжаление днес не е тук, защото е зает във Ватикана. Един от кардиналите е починал.

Бентън се взираше в екрана зад Скарпета и стомахът є се свиваше при мисълта, че той бе толкова нещастен и не желаеше да я погледне.

Нови образи - триизмерни видеозаписи - се появиха на екрана. Пулсиращи сини светлини. Полицейски коли и тъмносиният фургон на карабинерите. Още карабинери с картечници охраняваха границите на строителния обект. Цивилни следователи в оградената зона събираха улики и правеха снимки. Щракане на фотоапарати, тихи гласове, тълпи по улиците. Отгоре боботеше полицейски хеликоптер. Професорът - най-уважаваният съдебен патолог в Рим - бе облечен в бял окалян полиетиленов костюм. Близък план на неговата гледна точка: тялото на Дрю. Изглеждаше толкова истинско през стереоскопичните очила, че є се стори странно. Скарпета имаше чувството, че може да докосне плътта на момичето и големите окаляни тъмночервени рани, които блестяха мокри от дъжда. Дългата є руса коса беше мокра и полепнала по лицето є. Очите є бяха плътно затворени и издути под клепачите.

- Доктор Скарпета - обади се капитан Пома. - Моля, огледайте я. Кажете ни какво виждате. Вие, разбира се, сте проучили доклада на професор Фиорани, но докато гледате самото тяло в триизмерен образ и се намирате на местопрестъплението с него, моля, дайте ни вашето мнение. Няма да ви критикуваме, ако не сте съгласна със заключенията на професора.

Фиорани бе смятан за непогрешим като папата, когото бе балсамирал преди няколко години.

Червената точка на лазера се движеше там, където сочеше Скарпета, и тя заговори:

- Положението на тялото. Вляво ръцете са прибрани под брадичката, краката са леко свити. Според мен това е умишлено. Как мислите, доктор Уесли? - Тя погледна към дебелите стъкла на Бентън, вторачени в екрана. - Сега моментът е подходящ за вашия коментар.

- Умишлено е. Тялото е положено така от убиеца.

- Сякаш се моли може би? - обади се началникът на полицията.

- Каква религия е изповядвала? - попита заместник-директорът на националната дирекция на полицията.

От слабоосветената зала се чуха и други въпроси.

- Католичка.

- Не ревностна, доколкото разбирам?

- Не особено.

- Може би някаква религиозна връзка?

- Да, и аз се питам. Строителният обект е близо до базиликата "Света Агнес".

- За незапознатите - обясни капитан Пома, като поглеждаше към Бентън, - света Агнес е мъченица, измъчвана и убита на дванайсетгодишна възраст, защото е отказала да се омъжи за езичник като мен.

Звънлив смях. Започна дискусия за религиозното значение на убийството, но Бентън не беше съгласен.

- Има елемент на сексуално унижение - заяви той. - Тя е изложена гола и е изхвърлена на показ в същия район, където е трябвало да се срещне с приятелките си. Убиецът е искал да бъде намерена, да шокира хората. Религията не е преобладаващият мотив. По-скоро сексуалната възбуда.

- Но не открихме доказателства за изнасилване - обади се началникът на съдебномедицинската лаборатория на карабинерите.

Той продължи да обяснява чрез преводачката, че убиецът не е оставил семенна течност, кръв и слюнка, освен ако не са били отмити от дъжда. Но под ноктите на жертвата бе намерена ДНК от двама различни индивиди. Профилите се оказваха безполезни за момента, защото, за съжаление, обясни той, италианското правителство не допускаше да се вземат ДНК проби от престъпниците, тъй като това се смятало за нарушаване на техните човешки права. Единствените профили, които можеха да бъдат въведени в италианската база данни на този етап, изтъкна той, са получените от улики, а не от индивиди.

- Значи няма база данни, в която да търсим в Италия - дообобщи капитан Пома. - И най-многото, което можем да кажем сега, е, че ДНК, намерена под ноктите на Дрю не съвпада с ДНК на никой индивид в никоя база данни извън Италия, включително в Съединените щати.

- Все пак сте установили, че ДНК пробите, събрани под ноктите є, са от мъж с европейски произход, с други думи, от бялата раса - намеси се Бентън.

- Да - потвърди директорът на лабораторията.

- Доктор Скарпета - обади се капитан Пома. - Моля, продължете.

- Може ли да покажете снимка от аутопсията номер 26, моля? - каза тя. - Изглед отзад по време на външния преглед. Близък план на раните.

Те изпълниха екрана. Два тъмночервени кратера с назъбени краища. Кей насочи лазера и червената точка се задвижи над голямата рана, където е бил десният хълбок, после към друга част от плътта, отрязана от задната част на дясното бедро.

- Причинена е от остър режещ инструмент, вероятно с назъбено острие, което е разрязало мускулите и повърхностно е засегнало костта - обясни тя. - Раните са нанесени след смъртта, за което съдя по липсата на тъканна реакция по тях. С други думи, раните са жълтеникави.

- Нараняванията след смъртта изключват мъченията, поне такива с режещи инструменти - добави Бентън.

- Тогава какво е обяснението, щом не са мъчения? - попита капитан Пома. Двамата се гледаха враждебно като животни. - Защо иначе човек ще нанесе толкова садистични и бих казал, обезобразяващи рани на друго човешко същество? Кажете ни, доктор Уесли, през целия си опит виждали ли сте досега нещо подобно в други случаи? Например докато сте били толкова прочут психолог във ФБР?

- Не - рязко отвърна Бентън. Всяко споменаване на някогашната му кариера във ФБР за него беше умишлена обида. - Виждал съм осакатявания, но никога нещо подобно. Особено онова, което е сторил с очите є.

Убиецът беше извадил очите и напълнил очните кухини с пясък. После бе залепил клепачите є.

Скарпета посочи с лазера и описа това, а Бентън отново го побиха тръпки. Всичко в този случай го потрисаше, смущаваше и го хипнотизираше. Какво символизираше подобно действие? Не че не беше запознат с изваждането на очи. Но онова, което капитан Пома намекваше, беше пресилено.

- Спортът панкратион в древна Гърция. Вероятно сте чували за него - обърна се капитанът към залата. - При този вид борба човек използва всякакви средства, за да срази врага. Било е допустимо да извадиш очите и да убиеш опонента чрез намушкване или удушаване. Очите на Дрю са извадени и е удушена.

- Тогава може би има връзка с панкратиона? - обърна се началникът на карабинерите към Бентън чрез преводачката. - Вероятно убиецът е имитирал този спорт, когато є е извадил очите и я е удушил.

- Не мисля така - поклати глава Бентън.

- Какво е обяснението в такъв случай? - попита началникът. Също като капитан Пома и той носеше великолепна униформа, но с повече сребристи орнаменти около маншетите и високата яка.

- По-съкровено и по-лично - отвърна Бентън.

- Прилича на нещо от новините донякъде - каза генералът. - Мъчения. Отредите на смъртта в Ирак, които вадят зъби и избождат очи.

- Мога само да предположа, че стореното от убиеца е проява на собствената му психика. С други думи, не вярвам, че онова, което є е сторил, е метафора за нещо очевидно. Чрез раните є ние надникваме в неговия вътрешен свят - обясни Бентън.

- Това са хипотези - възрази капитан Пома.

- Това е психологическо прозрение, основано на дългогодишната ми работа по тежки престъпления - отвърна хладно Бентън.

- Но всъщност става дума за вашата интуиция.

- Пренебрегваме интуицията на свой риск - каза Бентън.

- Може ли да видим снимката от аутопсията, която показва жертвата по време на външния преглед? - помоли Скарпета. - Близък план на шията є. - Тя погледна списъка пред нея. - Номер двайсет.

Триизмерният образ изпълни екрана. Тялото на Дрю лежеше върху стоманената маса за аутопсии, кожата и косата є бяха мокри след измиването на трупа.

- Ако погледнете тук - Скарпета насочи лазерната показалка към шията є, - ще забележите хоризонтален белег от някаква превръзка. - Точката се придвижи по предната част на шията. Преди да продължи, началникът на туризма в Рим я прекъсна.

- След това е извадил очите є. След смъртта - каза той, - а не докато е била жива. Това е важно.

- Да - съгласи се Скарпета. - Докладите, които прегледах, показват, че единствените наранявания преди смъртта са контузии по глезените и тези, причинени от душенето. Снимката на шията след дисекция, моля. Номер трийсет и осем.

Тя изчака и образите изпълниха екрана. Положени върху дъска, се виждаха ларинксът и меките тъкани с кръвоизливи, както и езикът.

- Контузиите в меката тъкан, мускулите под нея, пукнатата подезична кост вследствие удушаване ясно показват, че нараняванията са извършени, докато е била още жива.

- Капилярни кръвоизливи в очите?

- Не знаем дали е имало конюнктивни кръвоизливи - отвърна Скарпета. - Очите липсват. Но в докладите се споменават кръвоизливи по клепачите и лицето.

- Какво е направил с очите є? Има ли нещо подобно в досегашния ви опит?

- Виждала съм жертви с извадени очи. Но не съм виждала, нито чувала убиец да напълни очните кухини с пясък и после да залепи клепачите с лепило, което според вашия доклад е цианоакрилат.

- Суперлепило - вметна капитан Пома.

- Силно ме интересува пясъкът - продължи тя. - Изглежда, не е характерен за тази област. И по-важното е, че при сканирането с електронен микроскоп и при спектроскопски анализ бяха намерени следи от барут. Олово, антимон и барий.

- Определено не е от местните плажове - кимна капитан Пома. - Освен ако много хора не се избиват там, а ние не го знаем.

Смях.

- В пясъка от Остия щеше да има базалт - обясни Скарпета. - Както и други елементи, свидетелстващи за вулканична активност. Мисля, че всички имате копия от спектралния анализ на пясъка, намерен в тялото, както и анализ на пясъка от плажовете в Остия.

В залата се чу шумолене на хартия и щракане на фенерчетата.

- И двата вида са анализирани с раманова спектроскопия, отличаваща се с висока резолюция. Както виждате, пясъкът от местните плажове на Остия и пясъкът, намерен в очните кухини на Дрю Мартин, имат съвсем различен състав. С помощта на сканиращия електронен микроскоп можем да установим морфологията на пясъка, а електронният образ ни показва следите от барут, за които споменах.

- Плажовете на Остия са много популярни сред туристите - вметна капитан Пома. - Но не толкова през този сезон. Тукашните хора и туристите обикновено чакат да се стопли. В края на май и през юни плажовете се изпълват с много хора от Рим, защото пътят дотук е само трийсетина минути. Но аз не ги посещавам. - Сякаш някой го питаше за личното му мнение за плажовете в Остия. - Според мен черният пясък е грозен и никога не бих влязъл във водата.

- Мисля, че е важно откъде е пясъкът. Явно това е загадката - намеси се Бентън. Вече беше късен следобед и хората се въртяха неспокойно. - И защо изобщо пясък? Изборът на пясък, на точно този вид пясък, означава нещо за убиеца и може да ни обясни къде е убита Дрю или може би откъде е убиецът є, или къде ходи често.

- Да, да - нетърпеливо каза капитан Пома. - Пясъкът в очите и ужасните рани означават нещо за убиеца. За щастие тези подробности не са известни на обществото. Успяхме да ги опазим от журналистите. Така че ако има друго подобно убийство, ще знаем, че не е дело на подражател.

2.

Тримата седяха в осветен от свещи ъгъл в "Тулио", популярен ресторант с фасада от бигор в съседство с теат-

рите и съвсем близо до Испанското стълбище.

Осветените от свещи маси бяха покрити с бледозлатисти покривки, а край стените зад тях имаше тъмни дървени стелажи с наредени по тях бутилки вино. По другите стени бяха окачени акварели с италиански пасторални сцени. Беше тихо, като се изключи една маса с пияни американци. И тримата бяха замислени и вглъбени в себе си, подобно на келнера с бежово сако и черна вратовръзка. Никой нямаше представа какво обсъждат Бентън, Скарпета и капитан Пома. Ако някой се приближеше толкова, че да чува, те започваха да разговарят на общи теми и прибираха снимките и докладите в папките.

Скарпета пиеше "Бионди Санти Брунели" от 1996 г., което беше много скъпо, но тя не би го избрала, ако я бяха попитали, а обикновено я питаха. Тя остави чашата си на масата, без да откъсва поглед от снимката до предястието си от пармска шунка и пъпеш, след което възнамеряваше да поръча морски костур на грил и зелен фасул в зехтин. И може би малини за десерт, освен ако влошаващото се настроение на Бентън не є развалеше апетита. А това бе напълно възможно.

- С риск да ви прозвучи глупаво - тихо каза тя, - все си мисля, че пропускаме нещо важно. - Потупа с показалец една снимка на Дрю Мартин от местопрестъплението.

- Значи сега не се оплаквате, че повтаряме едно и също - засмя се капитан Пома, който вече открито флиртуваше с нея. - Виждате ли? Хубавата храна и хубавото вино ни правят по-умни. - Той почука по челото си, имитирайки потупването на Скарпета по снимката.

Тя го погледна разсеяно, както правеше, когато излизаше от стаята без да отива никъде.

- Нещо толкова очевидно, че сме напълно слепи за него, всички са слепи за него - продължи тя. - Често пъти не виждаме нещо, защото е под носа ни. Какво е то? Какво ни казва тя?

- Добре, да видим какво е под носа ни - обади се Бентън. Рядко го беше виждала така открито враждебен и дистанциран. Той не криеше пренебрежението си към капитан Пома, този път облечен в елегантен костюм на тънки райета. Златните му копчета за ръкавели, гравирани с емблемата на карабинерите, проблясваха на светлината на свещите.

- Да, пред очите ни. Всеки сантиметър от голата є плът преди някой да я е докоснал. Трябва да я огледаме в това състояние. Недокосната. Точно както я е оставил - заговори капитан Пома, загледан в Скарпета. - Само по себе си това е история, нали? Но преди да съм забравил, да пием за нашата последна среща в Рим. Поне засега. Трябва да вдигнем наздравица за това.

Не изглеждаше редно да вдигнат чаши, докато мъртвата млада жена ги гледаше. Сякаш голото є осакатено тяло беше на масата.

- И за ФБР - продължи капитан Пома. - За тяхната решимост да тълкуват случая като терористичен акт. Последната уязвима жертва - американска звезда на тениса.

- Загуба на време е дори да намекваме такова нещо - процеди Бентън и вдигна чашата си, но не за наздравица, а за да отпие.

- Тогава кажете на вашето правителство да престане да го намеква - отвърна капитан Пома. - Ето, ще го кажа направо, тъй като сме сами. Вашето правителство разпространява тази пропаганда иззад кулисите, а причината да не го обсъдим по-рано е защото италианците не биха повярвали в нещо толкова абсурдно. Никой терорист не е виновен. И е глупаво ФБР да твърди подобно нещо.

- Тук не седи ФБР, а ние. Ние не сме ФБР и на мен ми омръзна да го споменавате - сопна се Бентън.

- Но сте били във ФБР през по-голямата част от кариерата си. Докато не напуснахте и не изчезнахте от сцената, сякаш сте мъртъв. По незнайни причини.

- Ако беше терористичен акт, досега някой щеше да е поел отговорност - каза хладно Бентън. - И предпочитам вече да не споменавате ФБР и биографията ми.

- Това е вследствие на неутолим апетит за публичност и желанието на вашата страна да управлява света като плаши всички до смърт. - Капитан Пома напълни отново чашите. - Вашето бюро за разследване разпитва свидетели тук, в Рим, като пренебрегва Интерпол, макар че би трябвало да работят с тях. Да имат свои представители в тази организация. Пристигат тези идиоти от Вашингтон, които не ни познават, а още по-малко знаят как да разследват сложен случай на убийство...

Бентън го прекъсна:

- Вече би трябвало да знаете, капитан Пома, че политиката и междуособиците в юрисдикцията са в природата на звяра.

- Предпочитам да ме наричате Ото. Така се обръщат към мен приятелите ми. - Той премести стола си по-близо до Скарпета и я облъхна с мириса на одеколона си, после премести и свещта. Изгледа с отвращение масата на тъпите пияни американци и каза: - Знаете, че се опитваме да ви харесваме.

- Не се опитвайте - подхвърли Бентън. - Никой не ни харесва.

- Така и не разбрах защо вие, американците, сте толкова шумни.

- Защото не слушаме - отвърна Скарпета. - Затова имаме Джордж Буш.

Капитан Пома взе фотографията от масата и я разгледа сякаш я виждаше за първи път.

- Търся нещо, което е под носа ни - промърмори той. - А виждам само очевидното.

Бентън се взираше в двамата, седнали съвсем близо един до друг, и красивото му лице беше като изсечено от гранит.

- По-добре да допуснем, че не съществува такова нещо като "очевидно". Това е просто дума, която се отнася до личното възприятие - каза Скарпета, като извади още снимки от плика. - А моето може да е различно от вашето.

- Видях, че го демонстрирахте изчерпателно в централата на полицията - отбеляза капитанът.

Тя погледна Бентън, дълъг поглед, с който искаше да му внуши, че забелязва поведението му и го смята за ненужно. Той нямаше причини да ревнува. Не беше направила нищо, за да насърчи флирта на капитан Пома.

- Пред очите ни. Добре тогава. Защо не започнем с пръстите на краката - предложи Бентън, който едва бе докоснал моцарелата от биволско мляко, но вече пиеше третата си чаша вино.

- Всъщност това е добра идея. - Скарпета изучаваше снимките на Дрю и по-специално пръстите на краката в близък план. - Лакът е безупречен. Ноктите са лакирани скоро, логично е, понеже е била на педикюр преди да напусне Ню Йорк. - Тя повтаряше неща, които вече знаеха.

- Има ли значение? - Капитан Пома разглеждаше една снимка, наведен толкова близо до Скарпета, че ръката му докосваше нейната, а тя усещаше топлината и мириса на одеколона му. - Не мисля. Според мен по-важно е с какво е била облечена. Черни джинси, бяла копринена риза, черно кожено яке с копринена подплата. Освен това черни бикини и черен сутиен. - Той замълча. - Странно е, че по тялото є нямаше влакна от дрехите, а само от чаршафа.

- Не сме сигурни, че е чаршаф - остро му напомни Бентън.

- Освен това дрехите є, часовникът, колието, кожените гривни и обеците не са намерени, тоест убиецът ги е взел - каза капитанът на Скарпета. - По каква причина? Може би като трофеи? Но да говорим за педикюра є, щом смятате, че е важен. Дрю е ходила в спа център край Сентрал Парк веднага след като е пристигнала в Ню Йорк. Знаем за това посещение, платено е с кредитната є карта, всъщност с кредитната карта на баща є. Доколкото знам, той много є е угаждал.

- Ясно е, че е била разглезена - отбеляза Бентън.

- Нека да бъдем внимателни, когато използваме такива думи - възрази Скарпета. - Тя е спечелила всичко, каквото притежава, тренирала е по шест часа дневно, и то усилено. Наскоро спечели купата "Фемили Съркъл" и очакваше да спечели друга...

- Там живеете вие - вметна капитан Пома. - В Чарлстън, Южна Каролина. Там е първенството за купата "Фемили Съркъл". Странно, нали? Същата вечер е отлетяла за Ню Йорк. И от там до тук. До това. - Той посочи снимките.

- Искам да кажа, че шампионските титли не се купуват с пари, а разглезените хора обикновено не работят усърдно като нея - обясни Скарпета.

- Баща є я е глезил - настоя Бентън, - но не е бил добър родител. Същото се отнася за майка є.

- Да, да - съгласи се капитан Пома. - Кои родители позволяват на шестнайсетгодишно момиче да пътува в чужбина с две осемнайсетгодишни приятелки? Особено щом е била човек на настроенията, с неустойчив характер.

- Когато детето навлезе в трудна възраст, по-лесно е да отстъпиш - каза Скарпета, като си мислеше за племенницата си Люси. Когато Люси беше малка, Господи, как се караха. - А треньорът є? Знаем ли нещо за техните отношения?

- Джани Лупано, разговарях с него. Знаел е, че тя ще идва тук, и не бил доволен заради важните турнири през следващите няколко месеца например "Уимбълдън". Не беше особено отзивчив и изглежда, є беше ядосан.

- И "Италиан Оупън" в Рим другия месец - изтъкна Скарпета, като се учуди, че капитанът не беше го споменал.

- Разбира се. Тя е трябвало да тренира, не да пътешества с приятелки. Не гледам тенис.

- Къде е бил той по време на убийството? - попита Скарпета.

- В Ню Йорк. Проверихме в хотела, където каза, че е отседнал. Бил е регистриран по това време. Спомена също, че Дрю била на настроения. Унила един ден, весела на другия. Много упорита, с труден характер и непредвидима. Не беше сигурен колко още може да работи с нея. Каза, че имал по-важна работа от това да търпи капризите є.

- Искам да знам дали промените в настроението са наследствени - намеси се Бентън. - Предполагам, че не сте си дали труда да попитате.

- Не. Съжалявам, че не бях достатъчно проницателен, за да се сетя.

- Ще бъде полезно да научим дали е имала психични проблеми, за които семейството є е криело.

- Известно е, че е имала проблеми с храненето - каза Скарпета. - Говореше открито за това.

- Треньорът не спомена ли за проблем с настроенията? Нещо за родителите? - продължи Бентън хладно да разпитва капитана.

- Нищо повече от смяната на настроенията. Типична тийнейджърка.

- Имате ли деца? - Бентън посегна към виното си.

- Поне аз не знам.

- Някакъв подтик - каза замислено Скарпета. - Нещо е ставало с Дрю, за което никой не ни казва. Може би това е пред очите ни? Поведението є. Фактът, че е пиела. Защо? Случило ли се е нещо?

- Турнирът в Чарлстън - обърна се капитан Пома към Скарпета. - Където имате частна практика. Как се наричаше онази област? Ниската земя? Какво точно значи ниска земя? - Той въртеше чашата между пръстите си, загледан в нея.

- Почти на морското равнище, буквално ниска земя.

- А вашата местна полиция не проявява ли интерес към случая? Щом е участвала в тамошния турнир само два дни преди да бъде убита?

- Любопитни са, сигурна съм... - започна Скарпета.

- Убийството є няма нищо общо с полицията в Чарлстън - прекъсна я Бентън. - Те нямат правомощия.

Скарпета го изгледа, а капитанът наблюдаваше и двамата. Цял ден следеше напрежението помежду им.

- Липсата на правомощия не е спряла никого да се появи и да размаха значката си - подхвърли капитан Пома.

- Ако пак намеквате за ФБР, вече изразихте мнението си - сряза го Бентън. - Ако загатвате, че съм бивш служител на ФБР, това вече го чух. Ако говорите за доктор Скарпета и мен, вие ни повикахте. Не сме дошли неканени, Ото, понеже настояхте да ви наричаме така.

- Само аз ли мисля така, или виното наистина е идеално? - Капитанът вдигна чашата срещу светлината, сякаш беше диамант с дефект.

Бентън вдигна своята. Скарпета разбираше повече от италиански вина от него, но тази вечер той сметна за нужно да подчертае надмощието си, сякаш се беше спуснал петдесет степени надолу по еволюционната стълбица. Тя усещаше интереса на капитан Пома към себе си, докато разглеждаше следващата снимка, благодарна, че келнерът явно нямаше желание да се приближи. Беше зает с масата на шумните американци.

- Близък план на краката є - посочи тя. - Натъртвания около глезените.

- Пресни охлузвания - добави капитан Пома. - Може би я е сграбчил за тях.

- Възможно е. Не са от връзване.

Искаше є се капитанът да не седи толкова близо до нея, но вече нямаше накъде да се мести, освен да натика стола си в стената. Искаше є се също да не я докосва, докато се протягаше за снимките.

- Краката є са обезкосмени наскоро - продължи тя. - Бих казала по-малко от двайсет и четири часа преди смъртта. Почти няма косъмчета. Грижела се е за външността си, дори когато е пътувала с приятелки. Това може да е важно. Дали се е надявала да срещне някого?

- Разбира се. Три млади жени, които търсят млади мъже - отсъди капитан Пома.

Скарпета погледна Бентън, който махна на келнера за още една бутилка вино.

- Дрю е била знаменитост - каза тя. - Чувала съм, че се е пазела от непознати, не е искала да є досаждат.

- Това не се връзва с факта, че е пиела - възрази Бентън.

- Ако говорим за хронично пиене - поправи го Скарпета. - Виж снимките, в много добра форма е, слаба, с добре развити мускули. Ако е прекалявала с пиенето, явно не е от много отдавна. Щеше да се отрази и на успехите є. И пак трябва да се запитаме дали не се е случило нещо наскоро? Някакъв емоционален срив?

- Депресирана, нестабилна, злоупотребява с алкохол - продължи Бентън. - Така човек става по-уязвим за хищника.

- Точно това мисля, че е станало - рече капитан Пома. - Била е разпиляна. Лесна мишена. Сама на площад "Испания", където е срещнала златистия мим.

Златистият мим изпълнил номера си. Дрю пуснала още една монета в чашката му и той го изпълнил още веднъж заради нея.

Тя отказала да си тръгне с приятелките си. Последното нещо, което им казала, било:

- Под тази златиста боя се крие един много хубав италианец.

Последното нещо, което приятелките є казали, било:

- Не бъди сигурна, че е италианец.

Забележката им била правилна, тъй като мимовете не говорят.

Дрю подканила приятелките си да продължат, да разгледат магазините по "Виа ди Кондоти" и им обещала да се срещнат на площад "Навона" при Фонтана на реките, където те я чакали много дълго. Разказали на капитан Пома, че дегустирали безплатни хрупкави вафли, направени от яйца, брашно и захар, и се кикотели, когато италианските момчета стреляли по тях с пистолети играчки, като ги молели да си купят същите. Вместо това приятелките на Дрю си направили фалшиви татуировки и карали уличните музиканти да свирят американски мелодии на овчарска свирка. Признали му, че на обяд се понапили и се държали глупаво.

Казали му, че Дрю била леко пияна. Твърдели, че е хубава, но не се смятала за такава. Мислела, че хората я заглеждат, защото я познават като тенисистка, докато често пъти това просто било заради хубавата є външност.

- Хората, които не гледат тенис, изобщо не я познаваха - бе заявила една от приятелките на капитан Пома. - Тя просто не съзнаваше колко е красива.

Капитан Пома говореше, докато ядяха основното ястие, а Бентън през повечето време пиеше. Скарпета знаеше какво си мисли - че трябва да избягва съблазните на капитана, че някак трябва да се отдалечи от него, което в действителност означаваше направо да стане от масата, ако не и да напусне заведението. Бентън не понасяше капитана, защото изобщо не беше логично един съдебен лекар да разпитва свидетелите, сякаш е водещ инспектор по случая, а и той изобщо не споменаваше имената на останалите разследващи. Бентън забравяше, че наричаха капитан Пома "римския Шерлок Холмс", или по-скоро не можеше да преглътне мисълта, защото ревнуваше.

Скарпета си водеше бележки, докато Пома подробно разказваше дългия си разговор със златистия мим, чието алиби изглеждаше непоклатимо: Още играел на същото място в подножието на Испанското стълбище до късно следобед - дълго след като приятелките на Дрю се върнали да я търсят. Твърдеше, че бегло си спомнял момичето, но нямал представа коя е, помислил, че е пияна, после тя си тръгнала. Накратко, почти не є обърнал внимание. Аз съм мим, казал. И винаги се държал като такъв. А когато не бил мим, работел нощем като портиер в хотел "Хаслър", където бяха отседнали Бентън и Скарпета. Разположен на върха на Испанското стълбище, "Хаслър" беше един от най-добрите хотели в Рим. А Бентън бе настоял да наемат най-луксозния апартамент, по причини, които предстоеше да є обясни.

Скарпета почти не докосна рибата си. Продължаваше да гледа снимките сякаш ги виждаше за първи път. Не участваше в спора между Бентън и капитан Пома по темата защо някои убийци оставят жертвите си в гротескни пози. Не добави нищо към обясненията на Бентън за възбудата, която тези сексуални хищници извличат от новинарските заглавия или като се спотайват наблизо в тълпата и наблюдават драматизма при откриването на трупа и последващата паника. Тя изучаваше осакатеното голо тяло на Дрю, легнало настрани, с прибрани крака, свити лакти и колене, с длани, пъхнати под брадичката.

Все едно бе заспала.

- Не съм сигурна, че е презрение - каза тя.

Бентън и капитан Пома замълчаха.

- Ако погледнете тази - тя плъзна една снимка по-близо до Бентън - без обичайното подозрение, че е изложена на показ с цел да бъде сексуално унизена, ще се запитате дали не е нещо различно. Не е свързано и с религията. Не се моли на света Агнес. Но начинът, по който е разположена... - Тя говореше, докато мислеше на глас. - В позата има нещо почти нежно.

- Нежно? Шегувате се - възрази капитан Пома.

- Все едно спи - продължи Скарпета. - Не ми прилича да е изложена по сексуално унизителен начин, например по гръб с разперени ръце и разкрачена. Колкото повече гледам, не съм съгласна.

- Може би - рече Бентън, като взе снимката.

- Но е гола и всички могат да я видят - изтъкна капитан Пома.

- Огледайте добре позата є. Разбира се, може и да греша, но се опитвам да възприема и други интерпретации, да оставя настрана предразсъдъците си, гневното предположение, че убиецът е изпълнен с омраза. Просто имам такова чувство. Предположение за друга възможност, че може би е искал да бъде открита, но намерението му не е било да я унизи сексуално.

- Не виждате ли презрение? Гняв? - Капитан Пома беше изненадан, изглеждаше искрено недоверчив.

- Мисля, че онова, което е сторил, го е накарало да се чувства силен. Имал е нужда да я подчини. Той има други нужди, които в този момент няма как да знаем - Продължи Скарпета. - И аз изобщо не твърдя, че няма сексуален елемент. Не казвам, че няма гняв. Просто не мисля, че тези две неща го мотивират.

- Хората в Чарлстън сигурно са много доволни, че сте там - отбеляза Пома.

- Не съм сигурна, че чарлстънци изпитват нещо подобно - отвърна тя. - Местният съдебен лекар със сигурност не мисли така.

Пияните американци станаха още по-шумни. Бентън явно се разсейваше от техния разговор.

- Да имат специалист като вас... Ако бях на мястото на тамошния съдебен лекар, щях да го смятам за късмет. Нима той не се възползва от таланта ви? - попита капитан Пома, като я докосна, докато се пресягаше за снимка, която нямаше нужда да гледа отново.

- Той изпраща случаите си в Медицинския университет на Южна Каролина, не му се е налагало да си съперничи с частно практикуващ патолог. Нито в Чарлстън, нито другаде. Моите договори са с някои съдебни лекари от отдалечени области, където няма достъп до медицинско оборудване и лаборатории - обясни тя разсеяно, вгледана в Бентън.

Той є направи знак да обърне внимание на разговора на пияните американци.

- Просто мисля, че когато нищо не е ясно, значи е подозрително - надуто заяви един от тях.

- Защо би искала някой да знае? Не я обвинявам. Също като Опра или Ана Никол Смит. Хората научават къде са и се стичат на тълпи.

- Колко противно. Представи си, че си в болница...

- Или в случая с Ана Никол Смит - в моргата. Или дори в шибания гроб...

- И хората се тълпят наоколо и крещят името ти.

- Който го е страх от мечки, да не ходи в гората, казвам аз. Това е цената, която плащаш, че си богат и известен.

- Какво става? - попита Скарпета.

- Изглежда, нашата стара приятелка доктор Селф е преживяла нещо непредвидено и известно време ще отсъства от ефира - обясни Бентън.

Капитан Пома се обърна и огледа масата на шумните американци.

- Познавате ли я? - попита той.

- Имали сме спорове с нея. Най-вече Кей - отвърна Бентън.

- Мисля, че четох нещо по въпроса, когато ви проучвах. Май беше сензационен случай на брутално убийство във Флорида, който сте разследвали.

- Радвам се да чуя, че сте ни проучили - каза Бентън. - Много сте старателен.

- Само за да добия представа, преди да дойдете. - Капитан Пома срещна погледа на Скарпета. - Една много красива жена, която познавам, редовно гледа доктор Селф. Каза ми, че Дрю е участвала в нейно предаване миналата есен. Във връзка със спечелването на онзи важен турнир в Ню Йорк. Признавам, че не обръщам много внимание на тениса.

- "Ю Ес Оупън" - поясни Скарпета.

- Не знаех, че Дрю е участвала в нейното предаване - намръщи се Бентън сякаш не му вярваше.

- Участвала е. Проверих. Това е много интересно. Внезапно на доктор Селф є възниква неотложен семеен проблем. Опитах се да я открия, защото искам да ми отговори на някои въпроси. Може би вие ще се застъпите? - обърна се капитанът към Скарпета.

- Искрено се съмнявам, че това ще помогне - отвърна тя. - Доктор Селф ме мрази.

Връщаха се пеша по "Виа Систина" в мрака.

Тя си представяше как Дрю Мартин върви по тези улици. Питаше се кого е срещнала. Как е изглеждал той? На каква възраст е бил? Какво бе сторил, за да спечели доверието є? Дали се бяха срещали преди? Било е денем и пълно с хора, но досега не се бяха появили свидетели с убедителна информация, че са видели момиче с нейната външност, след като си е тръгнала от площада с мима. Как беше възможно? Тя беше една от най-известните спортистки на света, а никой не я беше познал по улиците на Рим?

- Дали станалото е случайно? Като падане на гръм? Това е въпросът, на който още не можем да отговорим - заговори Скарпета, докато двамата с Бентън крачеха в благоуханната нощ, а сенките им ги следваха по старите камъни. - Била е сама и леко пияна, може би се е залутала в някоя пуста странична уличка. Той я вижда и какво? Предлага да є посочи пътя и я води на място, където може да я контролира? Може би там, където живее? Или в колата си? Ако е така, трябва да говори поне малко английски. Как може никой да не я е видял? Нито един човек.

Бентън мълчеше, обувките им потропваха по тротоара, улицата беше шумна, пълна с оживени и разговарящи хора, които излизаха от ресторанти и барове, с мотопеди и коли, които заплашваха да ги прегазят.

- Дрю не е знаела нито дума италиански, поне така ни казаха - добави Скарпета.

Звездите бяха изгрели, луната меко осветяваше "Казина Роса", къщата, в която Кийтс беше умрял от туберкулоза на двайсет и пет годишна възраст.

- Или я е дебнел - продължи тя. - Или я е познавал. Не знаем и може би никога няма да узнаем, освен ако не го направи отново и не бъде заловен. Ще ми проговориш ли, Бентън, или да подема отново своя разпокъсан и доста многословен монолог?

- Не знам какво, по дяволите, става между вас двамата, освен ако това не е твоят начин да ме накажеш - сопна се той.

- С кого?

- С проклетия капитан. Кой друг?

- Отговорът на първата част е: нищо не става, и е смешно да мислиш иначе, но ще се върнем на това. Повече ме интересува онази част за наказанието, тъй като нямам обичай да наказвам нито теб, нито някой друг.

Започнаха да се изкачват по Испанското стълбище, усилие, затруднено от наранените чувства и многото вино. Влюбените с преплетени тела и буйните шумни младежи не им обръщаха внимание. Далеч и сякаш на много високо хотел "Хаслър", осветен и огромен, се издигаше над града като дворец.

- Изобщо не е присъщо за характера ми - подчерта тя - да наказвам хората. Защитавам себе си и околните, но не наказвам. Никога хора, на които държа. А най-малко от всичко - задъха се и изрече последните думи на пресекулки - бих наказала теб.

- Ако смяташ да се виждаш с други хора, ако те интересуват други мъже, не мога да те обвинявам. Но ми кажи. Само за това те моля. През целия ден правиш демонстрации. Както и вечерта. Не ми върти шибани гимназиални номера.

- Демонстрации? Номера?

- Той постоянно ти се натискаше - продължи Бентън.

- А аз се чудех как да се измъкна от него.

- През целия ден те ухажваше. Чудеше се как да се приближи. Зяпаше те, докосваше те пред очите ми.

- Бентън...

- Знам, че е привлекателен. Може би ти харесва. Но няма да търпя. Не и пред погледа ми. По дяволите!

- Бентън...

- Също и с Бог знае кого. Там, в сърцето на Юга. Какво знам аз?

- Бентън!

Мълчание.

- Говориш като луд. Изобщо откога си започнал да се съмняваш, че ти изневерявам? Съзнателно.

Не се чуваше нищо, освен стъпките им по каменните стълби и тежкото им дишане.

- Съзнателно - повтори тя. - Защото единственият път, когато бях с друг, беше когато мислех, че си...

- Мъртъв - завърши той. - Да. Казаха ти, че съм мъртъв, и минута по-късно се изчука с някакъв, който можеше да ти бъде син.

- Недей. - Тя започваше да се ядосва. - Да не си посмял.

Той замълча. Дори след бутилката вино, която изпи съвсем сам, знаеше, че не бива да повдига въпроса за мнимата си смърт, когато го бяха принудили да влезе в програма за закрила на свидетели. Помнеше какво преживя тя заради него. Знаеше, че не бива да я напада, сякаш е била емоционално жестока към него.

- Съжалявам - каза той.

- Какъв е проблемът всъщност? - попита тя. - Господи, тези стълби.

- Явно не мога да го променя. Както ти казваш за вкочаняването и кръвонасяданията. Факт, непроменим. Да го приемем.

- Няма да приема нищо, каквото и да имаш предвид. Колкото до мен, нищо не се е случило. И вкочаняването е за мъртъвци. Ние не сме мъртви. Току-що каза, че никога не си бил.

И двамата бяха останали без дъх. Сърцето є биеше до пръсване.

- Съжалявам, наистина - каза той, като имаше предвид миналото, фалшивата си смърт и съсипания є живот.

- Беше прекалено внимателен. И прям. И какво?

Бентън бе свикнал с вниманието, което є обръщаха другите мъже. Винаги го приемаше невъзмутимо, дори с чувство за хумор, защото знаеше коя е тя, кой е той, знаеше за огромната си сила и че тя трябваше да понася същото - жени, които го зяпаха, докосваха го, желаеха го най-безсрамно.

- Създаде си нов живот в Чарлстън - отбеляза той. - Не виждам как ще го разрушиш. Не мога да повярвам, че го направи.

- Не можеш да повярваш? - Стъпалата продължаваха и сякаш бяха безкрайни.

- Знаеш, че съм в Бостън и не мога да се преместя на юг. Какво ще стане с нас?

- Станал си ревнив. Каза "шибан", а никога не използваш такива думи. Господи! Мразя стълбите. - Вече не можеше да си поеме дъх. - Няма причина да се чувстваш застрашен. Не ти е присъщо да се чувстваш заплашен от когото и да е. Какво ти става?

- Очаквах твърде много.

- Какво очакваше, Бентън?

- Няма значение.

- Определено има.

Продължиха да изкачват безкрайното стълбище и спряха да говорят, защото връзката им беше твърде сложна за обсъждане, когато са останали без дъх. Тя знаеше, че Бентън бе ядосан, защото се страхуваше. Чувстваше се безсилен в Рим. Чувстваше се безсилен в тяхната връзка, защото живееше в Масачузетс, където се премести с нейната благословия, а възможността да работи като съдебен психолог в болница "Маклийн", филиал на "Харвард", беше твърде привлекателна, за да я изпусне.

- Какво си въобразявахме? - попита тя, след като стълбите свършиха, и посегна към ръката му. - Идеалисти както винаги, предполагам. Можеше да покажеш малко ентусиазъм, сякаш искаш и ти да държиш ръката ми. Седемнайсет години никога не сме живели в един град, още по-малко в една къща.

- Не мислиш ли, че това може да се промени? - Той сплете пръсти с нейните и си пое дълбоко въздух.

- Как?

- Навярно тайно съм се надявал, че ще се преместиш. В "Харвард", Технологичния институт, университета "Тъфт". Предполагах, че може да преподаваш. Може би в медицински колеж или да станеш хоноруван консултант в "Маклийн". Или може би в патоанатомията в Бостън, да я оглавиш.

- Не мога да се върна към такъв живот - каза Скарпета и двамата влязоха във фоайето на хотела, което тя наричаше бел епок, защото беше от една красива епоха. Но двамата не забелязваха мрамора, старинните стъклени предмети от Мурано, коприната и скулптурите, не забелязваха нищо и никого, включително и Ромео (той наистина се казваше така), който денем беше боядисан в златисто мим, вечер портиер, а напоследък привлекателен и намусен италианец, който не искаше повече да го разпитват за убийството на Дрю Мартин.

Ромео беше любезен, но избягваше погледите им и както подобава на мим, мълчеше.

- Искам най-доброто за теб - изтъкна Бентън. - И явно точно затова не ти попречих, когато реши да започнеш частна практика в Чарлстън, но бях разстроен.

- Не си ми казвал.

- Не биваше да го казвам и сега. Ти постъпи правилно и аз го осъзнавам. Години наред имаше чувството, че нямаш свое място. В известен смисъл беше бездомна и в някои отношения нещастна, откакто напусна Ричмънд. Почувства се още по-зле, когато те уволниха, и съжалявам, че ти го напомням. Онзи проклет противен губернатор. На този етап в живота си правиш точно каквото трябва. - Двамата се качиха в асансьора. - Но не съм сигурен, че мога да понасям повече.

Тя се стараеше да отпъди страха, който бе неописуемо ужасен.

- Какво говориш, Бентън? Че трябва да се откажем? Това ли ми казваш?

- Може би казвам обратното.

- А аз не разбирам какво значи това и не флиртувах. - Двамата слязоха на техния етаж. - Никога не флиртувам. Освен с теб.

- Не знам какво правиш, когато ме няма.

- Знаеш какво не правя.

Той отключи вратата на луксозния апартамент. Беше великолепен, украсен с антики, с подове от бял мрамор и каменно преддверие, достатъчно голямо да побере малко село. Зад прозорците древният град се очертаваше на фона на нощта.

- Бентън - каза тя. - Моля те, да не се караме. Сутринта отлиташ за Бостън. Аз се връщам в Чарлстън. Нека да не се отблъскваме взаимно, за да ни е по-лесно да се разделим.

Той съблече сакото си.

- Какво? Ядосан си, че най-после намерих място, където да се установя, че започнах на чисто там, където ми харесва?

Той метна сакото си на един стол.

- Да ти призная - продължи тя, - аз съм тази, която трябва да започне отначало, да създаде от нищо нещо, сама вдигам телефона и сама чистя моргата. Нямам "Харвард". Нямам апартамент за милиони на Бийкън Хил. Имам Роуз, Марино и понякога Люси. Това е всичко. Затова през половината време сама вдигам телефона. Когато ми звънят местните медии, разни адвокати, някаква група, която иска да изнеса беседа. За обезпаразитяване. Онзи ден се обадиха от проклетата търговска палата. Питаха колко от проклетите им телефонни указатели искам да поръчам. Сякаш имам желание да вляза в техния указател, все едно съм химическо чистене или нещо подобно.

- Защо? - попита Бентън. - Винаги Роуз е вдигала телефона.

- Тя остарява. Вече не я товаря толкова.

- Защо Марино не вдига телефона?

- Защо, защо... Вече нищо не е същото. Твоят опит да заблудиш всички, че си мъртъв, ни нарани и разпръсна. Да, ще го кажа. Всички се промениха след това, включително и ти.

- Нямах избор.

- Това е най-странното. Когато ти нямаш избор, и никой друг няма.

- Затова ли пусна корени в Чарлстън? Не искаш да избереш мен, защото може пак да умра?

- Имам чувството, че стоя сама насред проклета експлозия, всичко около мен се е разлетяло, а аз просто стоя. Ти ме съсипа, Бентън.

- Сега кой ругае?

Тя избърса очите си.

- Сега пък ме разплака.

Той се приближи до нея и я докосна. Двамата седнаха на дивана и се загледаха в двете камбанарии на "Тринита деи Монти", във Вила Медичи на хълма Пинчио и далеч отвъд, към Ватикана. Тя се обърна към него и отново я порази чистотата на чертите му, посребрените коси и издължената му елегантна фигура, така несъвместима с професията му.

- Как е сега? - попита тя. - Как се чувстваш в сравнение с тогава? В началото.

- Различно.

- Различно ми звучи зловещо.

- Различно, защото преживяхме твърде много, и то отдавна. Вече ми е трудно да си спомня какво е да не те познавам. Трудно ми е да си спомня, че бях женен, преди да те познавам. Бил е някой друг, някакъв тип от ФБР, който играеше по правилата, липсваше му страст, нямаше живот до онази сутрин, когато влязох в твоята конферентна зала, важният така наречен специалист по профили, повикан да помогне за разкриване на убийствата, които тероризираха твоя скромен град. И там беше ти с лабораторна престилка, остави огромна купчина папки и се здрависа с мен. Помислих, че си най-забележителната жена, която съм срещал. Не можех да откъсна поглед от теб. Още не мога.

- Различно - напомни му тя какво бе казал.

- Случващото се между двама души е различно всеки ден.

- Няма проблем, ако двамата се чувстват еднакво.

- При теб така ли е? - попита той. - Още ли изпитваш същото? Защото, ако...

- Защото, ако... какво?

- Би ли?

- Какво? Дали искам да направим нещо по въпроса?

- Да. Завинаги. - Той стана и намери сакото си, бръкна в джоба му и се върна на дивана.

- Завинаги, но не за лошо - каза тя, загледана в предмета в ръката му.

- Не се шегувам. Говоря сериозно.

- Значи не искаш да ме загубиш заради някакъв глупав флирт? - Тя го притегли към себе си и го прегърна силно. Прокара пръсти през косата му.

- Може би - отвърна той. - Вземи го, моля те.

Разтвори пръсти. На дланта му имаше сгънато парче хартия.

- Подаваме си бележки като в училище - усмихна се тя, но се боеше да я разгърне.

- Хайде, отвори пакетчето, не бъди страхливка.

Тя разгъна хартията. Вътре пишеше: "Съгласна ли си?" и имаше старинен пръстен - тънка платинена халка с инкрустирани диаманти.

- На прабаба ми е - обясни той и сложи пръстена на пръста є, където той прилепна идеално.

Целунаха се.

- Ако причината е ревността ти, това е ужасно - рече тя.

- Просто е у мен, след като е престоял в сейф петдесет години. Но наистина ти предлагам - каза Бентън. - Моля те, съгласи се.

- Как ще се справим? След всичките ти приказки за живота ни разделени?

- За Бога, поне веднъж не бъди разумна.

- Много е красив. Дано да си сериозен, защото няма да ти го върна.