Наследниците на Рейвънскар

Първа част

Семейство Деравенел

Опасен триъгълник

"Едуард бе с деликатна природа и весел нрав, но обземеше ли го гняв, представляваше страшна гледка. Бе отзивчив и към приятели, и към непознати, дори и най-нископоставените."

Доминик Манчини*

"Когато Плантагенетите започнаха взаимно да се избиват, започна упадъкът на династията."

Граждани на Лондон, ХV век

"Горката аз! Домът ми рухва, виждам!

Безжалостният тигър сграбчва вече живото сърне;

Тиранът нагло намества се в безликия ни трон.

Добре дошли разгром, убийства, кърви!

Като на карта виждам своя край!"

Уилям Шекспир

"Ричард III"

II действие, _V сцена**

1.

Йоркшир, 1918

Неудържим импулс го подтикваше да слиза на тясната ивица на морския бряг всеки път, щом се върнеше в "Рейвънскар".

Бе подтик наистина, но и непреодолима нужда да възвърне в съзнанието си образите им... лицата им, но не восъчнобледи от смъртта, а топли и живи. Невил, неговия наставник, другар в безброй начинания и приключения; Джони, любимия приятел от младостта му. Бе обичал от цялото си сърце братята Уоткинс, тримата му братовчеди, станали и негови съюзници.

Поне докато натрупаните горчиви чувства, болни амбиции, огнени страсти и опасни стихии не се вплетоха в едно и не разкъсаха съюза им. Превърнаха ги в заклети врагове, за огромно огорчение на Едуард, болка, за която така и не намери лек. А сега Джони и Невил бяха мъртви.

Едуард вдигна глава и погледна искрящосиньото безоблачно небе, синева, така напомняща на лятото, благословила мразовитата съботна декемврийска утрин. Внезапно очите му се насълзиха. Примигна, за да сдържи напиращите сълзи, и поклати смаян глава, все още не можеше да повярва в трагичния им край тук, върху тесния плаж, покрит с дребни камъчета, на брега на Северно море.

Колко внезапно и неочаквано се случи. Автомобилът им изхвърча от опасния, лъкатушещ път покрай скалите, прелетя двеста метра и се разби върху скалите в ниското.

Невил и Джони излетяха от колата и загинаха на място.

Бе ужасен и нелеп инцидент. Едуард знаеше, че го предизвикаха кипящият гняв на Невил, чувството му за безсилие и тежкият му характер. Братовчед му бе обезумял от ярост към него и подкара колата твърде бързо, пришпорван от бушуващите си страсти, над които невинаги имаше власт.

Само Невил да бе управлявал даймлера по-внимателно, той и Джони днес щяха да са живи и навярно щяха да успеят да изгладят разногласията си, да забравят кавгата и отново да се сближат.

За част от секундата в съзнанието му изникна Джони... сериозният Джони, така искрен, тъй проницателен, интелигентен като всички Уоткинс; после радостният Джони, с весело сърце и волен като птица, а красивото му лице беше стоплено от смях и неподправена радост, че живее. Едуард силно стисна очи, припомнил си толкова сцени от миналото. Спомените, които го преследваха, го заляха още веднъж, могъщи, ярки и живи.

След няколко минути Едуард отвори очи и сложи ръка на гърдите си. Не можеше да напипа медальона под катовете топли зимни дрехи, но той бе там и докосваше кожата му... медальонът на Джони.

Преди четиринайсет години, през 1904 Едуард бе подарил на мъжете, помогнали му да си възвърне и оглави родовата търговска империя, медальони, които бе измислил сам. Те бяха символ на чест, бележеха техния успех. Бяха изработени от злато и носеха герба на рода Деравенел: от едната страна роза от бял емайл и девиза на семейството "Верност навеки", изписан с релефни букви по края под цветето, а на другата - слънцето в цялото си великолепие.

По всичко личеше, че Джони носи медальона си независимо от растящите несъгласия помежду им. Постъпката му убеди Едуард, че младежът е останал негов верен приятел до самия си край, явно раздиран от нуждата да бъде лоялен към враждуващи роднини - разкъсван между влиянието на по-големия си брат Невил и любимия си братовчед Едуард.

След катастрофата брат му Ричард откри медальона на врата на Джони, когато лежеше на плажа, а животът го напускаше.

В желанието си да разбере какво е състоянието на Джони той беше разхлабил вратовръзката му, бе разгърдил ризата му и накитът бе проблеснал пред погледа му.

В нощта след катастрофата Ричард донесе медальона на Едуард, който по-късно свали своя и закачи на гърдите си този на Джони. Оттогава не се разделяше с него и така щеше да бъде, докато умре.

На следващата сутрин Едуард даде медальона с розата на Ричард като символ на обичта и топлотата, която изпитваше към най-малкия си брат. Ричард с вълнение го прие, осъзнал огромното му значение.

Великден, събота, 1914 година. На този ден загинаха. Оттогава насам се случиха толкова събития: няколко месеца по-късно избухна войната, през август; приятели и колеги бяха убити на пропитите с кръв бойни полета на Франция и Фландрия; с Елизабет се сдобиха с нови деца; бизнесът се разрасна; имаше още смърт, раждания, сватби... Ричард без много шум се ожени за Ан - вечният цикъл на живота продължаваше.

Преди четири години двама мъже, които уважаваше и обичаше, умряха на брега, на който сега стоеше. И все пак му се струваше, че е станало само преди няколко часа. Не можеше да забрави онзи съдбовен ден, нито да го заличи от паметта си.

Тропот на конски копита прогърмя по плажа и прекъсна меланхоличната отнесеност на Едуард. Обърна глава и забеляза най-младия си брат да препуска по плажа, сякаш по петите му бе самият дявол.

Едуард вдигна ръка и му помаха, приближи се към жребеца си на име Херкулес и със завидна ловкост се метна на седлото. Пришпори коня и се понесе в галоп към брат си.

Когато двамата млади мъже се срещнаха и дръпнаха юздите на конете, Едуард разбра, че се е случило нещо ужасно, още преди брат му да промълви и дума.

- Какво има? Какво е станало? - настойчиво попита той, взирайки се право към него, а сините му очи се плъзгаха по лицето му.

Ричард с напрегнат от тревога глас отговори:

- Младият Едуард... Нещо с него не е наред, Нед, и...

- Не е наред ли? Искаш да кажеш, че е болен? - решително го прекъсна Едуард, обезпокоен за малкия си син.

Ричард кимна.

- Елизабет се опасява, че е инфлуенца и ме изпрати да те доведа. Мама вече телефонира на доктор Лейтън. Обади се икономката му. Както изглежда, със съпругата си са на гости на семейство Дънбар. През почивните дни отсяда в дома им и вече е на път. Няма да се забави - Ричард замълча, щом забеляза колко силно е пребледнял брат му.

- Мили боже, испански грип - промълви Едуард. - Смъртоносен е. Много от момчетата ми в "Деравенел" станаха негови жертви. Истински късмет е, че Лейтън е наблизо - тревога изпълни очите му и той поклати глава. - Последвай ме! - пришпори коня по плажа в шеметен галоп напред към "Рейвънскар".

Ричард яздеше плътно по петите му, настигна го и препусна успоредно с брат си. Никога не се отделяше от Нед, когото боготвореше, ако той се нуждаеше от него.

2.

"Рейвънскар" гордо се издигаше върху скалите над морето, което проблясваше като излъскана стомана на искрящата светлина на късната утрин.

Сградата от потъмнял, златист камък бе стара, датираше още от шестнайсети век и династията на Тюдорите. Със скосените си покриви, балюстради, великолепна симетрия и съвършени пропорции бе домашно огнище на семейство Деравенел от векове.

Едуард от дете обичаше къщата, построена през 1578 от прадедите му на мястото на порутената крепост, останки от която все още стърчаха на носа отдолу. Той искрено се наслаждаваше на величествената є красота, високо ценеше значението, което бе имала за онези от рода, отдавна погребани, и другите, които щяха да дойдат на негово място, когато напуснеше този свят.

Дори сега, докато яздеше през кръглия двор и приближаваше постройките на конюшните, не остана сляп за великолепието и очарованието на внушителната сграда, макар че даже не погледна към множеството прозорци, чиито стъкла искряха на зимните слънчеви лъчи или фасадата с цвят на мед, излъчваща меко сияние на ослепителната светлина, така присъща на северния климат. В главата му пулсираше само една мисъл - за сина му. Техният наследник. Едуард, който носеше името му и когото обичаше с цялото си сърце.

Трябваше да го види. Самата мисъл, че синът му е прихванал испански грип, го хвърляше в ужас. Болестта бе безмилостен убиец, след като избухна миналото лято и от епидемия прерасна в пандемия. Жители на континентална Европа, Англия и Америка, както и на много други страни по света, бяха покосени от нея, хиляди намериха смъртта си.

Едуард прекоси в тръст покрития с калдъръм двор зад къщата, скочи от жребеца си и се озърна за конярите. Не се мяркаше нито един.

- Ърни! Джим! - извика той. - Върнах се.

Ричард го последва и когато слезе от коня, предложи:

- Аз ще разседлая конете, Нед. Моля те, влез вътре, зная колко си разтревожен.

Нед кимна и забърза, без да каже и дума.

Ричард загледа как брат му крачи към задната врата, а лицето му бе сгърчено от безпокойство. Говореха, че Едуард Деравенел държи в ръцете си света и в известен смисъл това бе истина. Определено имаше всичко, за което всеки трийсет и три годишен мъж би могъл да желае. Но в този момент Ричард чувстваше, че брат му е истински уязвим, обзет от страх за сина си. Огромният успех, несметното богатство и несъмнена власт не можеха да купят здравето на детето му. Само Бог и един добър лекар можеха да му го върнат. Ричард отправи мълчалива молитва малкият му племенник да оздравее. Обичаше го като собствен син, както и останалите деца на брат си и най-вече племенницата си Бес.

Пое юздите на конете и ги поведе през двора към конюшните тъкмо когато Ърни, единият от конярите, ненадейно се появи. На лицето му бе изписан смут.

- Аз ш'ги вкарам, господин Ричард - заговори младежът, после извинително добави: - Простете, че ме нямаше 'гат се върнахте. Но е виновна Мини, господин Ричард, младата кобилка. Мно'й плашлива, такваз' си е.

Ричард разбиращо кимна и му подаде юздите.

- Поуспокои се, нали?

Конярът отвърна:

- Да, но не мож'те ли я погледна, сър? Май нещо наистина є има. Знайте ли к'во, мисля, че е предното копито. Подковата като че є хлопа. Сигур' доста я боли.

- Ще є прегледам крака, Ърни, но съвсем набързо.

- Колкот' за минутка, господин Ричард, ня'а да отнеме повече.

Когато Едуард влезе в къщата, го порази тягостната тишина и след като захвърли връхната си дреха върху скамейката в оръжейната, се втурна по коридора. Обикновено тази част от дома бе изпълнена с постоянни шумове и познати звуци: от кухнята долиташе тракане на тенджери и тигани, веселият смях и ехтящият глас на готвачката, която даваше разпореждания на кухненската прислуга. Но сега цареше тревожно мълчание и Едуард бе озадачен.

Поспря, щом стигна до дългата галерия, изненадан от отсъствието на Джесъп. Икономът по правило се намираше в тази част, готов да изпълнява нареждания, но сега никакъв го нямаше.

Едуард сви рамене и закрачи към стълбището, когато Джесъп изхвръкна от стаята си и припряно запита:

- Нужно ли ви е нещо, господин Деравенел?

- Не, но ти благодаря, Джесъп. Отивам горе да нагледам мастър* Едуард. Виждал ли си го тази сутрин?

- Да, сър. Малко не се чувства добре, горкото дребосъче. Но е здраво момче, нали, сър?

- Такъв е, наистина. Моля те, доведи лекаря горе, веднага щом пристигне.

- Разбира се, сър. Непременно.

Едуард се устреми, прескачайки през стъпало, към етажа на децата, където малките прекарваха повечето време. Бързо закрачи по коридора, но още преди да стигне до спалнята, дочу кашлицата на петгодишния си син и усети, че сърцето му се свива. Застана за миг пред вратата, обзет от опасения, и пое дълбоко дъх, преди да влезе.

Елизабет се бе привела над сина им и когато Нед забърза към леглото, вдигна очи.

- Има треска - промълви тя, като отмахна златисточервеникавата коса на момчето от потното му чело - и се изтощи от тази ужасна кашлица.

Едуард се приближи и стисна рамото є в желание да я успокои. Когато самият той се наведе над детето, се стресна от вида на сина си. Детето гореше от треска и сините му очи бяха изцъклени. По лицето му бяха избили капчици пот и Едуард се разтревожи както никога досега, като видя, че синът му дори не го познава.

Обърна се към съпругата си и тихо попита:

- Няма ли някакво лекарство против кашлица в къщата? Все с нещо разполагаме?

- Вече му го дадохме, Нед, но се побоях да му дам прекалено много, да не би да му подейства зле. Сиропът е много силен. По-късно майка ти се сети за отварата от малинов оцет, който едно време е приготвяла за теб и братята ти. Слезе долу да обясни на готвачката как да я направи. Каза ми, че си я взимал като дете.

- Истина е. Смесват се малинов оцет, масло и захар, всичко се сварява и както повечето лекове от миналото, като че действа безотказно.

- Дано.

Поглеждайки към леглото, Едуард продума тихо:

- Струва ми се, че ще му стане по-добре, ако го подпрем на възглавниците, вместо да лежи по гръб. Сядането може да му помогне да се изкашля, да облекчи задръстените му дробове.

Без да чака отговора є, Едуард нежно притегли детето им към себе си, прегърна го и помоли жена си:

- Ако обичаш, Елизабет, облегни го на таблата на леглото.

Тя изпълни молбата му, без да каже и дума, целуна момчето по челото и изпъна завивките.

Едуард обърна поглед към отварящата се врата и видя майка си с поднос в ръце да влиза в стаята. Сесили Деравенел възкликна:

- Слава богу, че си тук, Нед - и остави подноса върху скрина. - Ще се опитам да му дам от моя сироп. Намерих долу и друго лекарство, което също може да помогне. Сместа за вдишване на Криопин. Наскоро я купих от Лондон.

- По-добре ли действа от балсама на Фрер, как мислиш, майко?

- Не съм сигурна, Нед, ще попитаме лекаря, щом дойде - отговори Сесили и поднесе лъжица сироп към устата на внука си.

След миг Едуард докосна рамото на Елизабет и прошепна:

- Нека излезем за минутка, скъпа - хвана я под ръка и я поведе към вратата. Когато останаха сами в коридора, я притисна до себе си и погали косата є. Прошепна в ухото є: - Помъчи се да не се тревожиш. Ще го излекуваме, обещавам.

- Наистина ли, Нед?

- Разбира се, Елизабет, заричам ти се, че скоро ще бъде здрав като камък.

Младата майка се отпусна на гърдите му, успокоена от присъствието му, от топлотата и любовта му. Станеше ли въпрос за доброто на децата им, имаше му безусловно доверие. Освен това самоувереността на Нед, решителността му и убеждението му, че може да властва над всичко и всички, открай време я караха да се чувства в безопасност. Мнозина мислеха, че тези му качества подклаждат високомерието му. Тя знаеше, че грешат, а никой не го познаваше по-добре от нея.

3.

- Господин Деравенел пожела незабавно да ви заведа горе - съобщи Джесъп на лекаря, след като прибра шапката и палтото му в дрешника в коридора. - Оттук, моля.

- Благодаря ти, Джесъп - отговори Питър Лейтън, последва го с изправени рамене и прекоси дългата галерия към главното стълбище.

Преди да се качат на етажа с детските стаи, Едуард, вече чул гласовете им, застана на горната площадка и нетърпеливо ги зачака.

- Добро утро, доктор Лейтън - възкликна той и добави: - Благодаря, Джесъп. - С кратко кимване освободи иконома, който забърза надолу по стълбите. Лекарят стигна до площадката, протегна длан и се ръкува с Едуард. - Добро утро, господин Деравенел. Разбирам, че младият Едуард е зле.

- Така е. Съпругата ми се опасява, че е испански грип. Има треска и раздираща кашлица. Тя ми се оплака, че видяла петънца кръв по носната му кърпичка. Както се досещате, ужасно сме разтревожени. Мога само да допълня, че е истински късмет, че този уикенд се случи да гостувате на семейство Дънбар, чиято къща е така близко до нашата.

- Щастлива случайност, наистина - отговори доктор Лейтън, после запита: - Как са другите деца? Проявяват ли някакви симптоми на инфекция?

- Не, но бих искал да ги видите, след като прегледате Едуард младши.

- Естествено, естествено, разбира се от само себе си, господин Деравенел - доктор Лейтън се усмихна окуражително на Едуард и продължи: - Боя се, че испанският грип е особено опасен, както несъмнено знаете от вестниците и радиото, но не поразява деца или по-възрастни. Този нов вирус изглежда засяга предимно младежите. И най-вече между двайсет и трийсет. Когато паркирах колата си в двора пред конюшните, срещнах брат ви и е редно да отбележа, че той може да стане жертва на вируса. Мисля, че трябва да го прегледам, преди да си тръгна - после лекарят завърши едва чуто: - За нещастие, като че ли няма лекарство против испанския грип. Никой не знае как да се борим с него.

Забелязал безпокойството, помрачило лицето на Едуард, докторът постави ръка на рамото му:

- Вижте, няма смисъл да усуквам, господин Деравенел, наложително е да знаете фактите. Но нека се надяваме, че малкият ви син не е прихванал ужасната болест и че или страда от тежка простуда, или има бронхит. И те не са леки заболявания, зная, но поне са лечими. Има цяр за тях.

- Разбирам, моля, не се извинявайте, че ми съобщавате истината. Колкото и неприятна да е тя, предпочитам да чуя най-лошото, за да зная с какво си имам работа. Мразя неизвестността. Да влезем в стаята на Едуард младши, какво ще кажете? Ще го прегледате и после ще хвърлите око и на останалото домочадие.

Когато миг по-късно влязоха в спалнята, Елизабет и Сесили се обърнаха, учтиво поздравиха лекаря и после се отдалечиха от леглото.

- Ще отида да нагледам другите деца - заяви Сесили. - Не желая да ви преча, доктор Лейтън.

Той кимна, усмихна є се с благодарност и Сесили излезе. Елизабет се приближи до съпруга си, който стоеше до вратата на спалнята, хвана го за ръка и се притисна до него.

Младата жена обясни на лекаря:

- Кашлицата като че понамаля, доктор Лейтън, след като свекърва ми успя да му даде отвара от малинов оцет.

Питър Лейтън я погледна и поклати одобрително глава.

- Често тези стари лекове действат най-успешно - после извади стетоскопа от чантата си и се надвеси над Едуард младши, забелязвайки веднага, че момчето има треска и погледът му е изцъклен. Преслуша гърдите му, след това постави в устата му термометър и го задържа там няколко секунди.

Погледна колко сочи и рече:

- Температурата му е доста висока, но е редно да се очаква. Ще го обърна настрани, госпожо Деравенел. Искам да преслушам дробовете му.

- Трябва ли ви помощ, докторе? - попита тя, очите є не се откъсваха от лицето му, изпълнени с тревога.

- Не, няма нужда. - Доктор Лейтън положи момченцето настрани, надигна пижамата му, допря слушалката до гърба му и съсредоточено се заслуша. След това отново обърна детето и го покри със завивките. Внимателно отвори устата му с помощта на дървена шпатула, натисна езика му и надникна в гърлото на Едуард младши.

Когато най-после се изправи и се обърна към Едуард и Елизабет, доктор Лейтън заговори поуспокоен:

- Страда от бронхит. Не е испански грип.

Майката закри с трепереща ръка устата си и сподави тих стон. Погледна към съпруга си, сълзи на облекчение трепнаха на русите є мигли, опита се да се усмихне, но без особен успех.

- Сигурен ли сте? - попита тихо Едуард.

- Напълно, господин Деравенел. Налице са всичките симптоми. Нека обясня. Бронхитът пречи на дробовете да вдишат въздуха и да го издишат навън и възпрепятства преминаването на кислорода в кръвта и оттам е раздиращата кашлица. Трахеята е възпалена и болезнена и е пълна със секрети. Понякога след силно откашляне от напрежението в нея се отделят капчици кръв. Ще телефонирам на аптекаря в Скарбъроу и ще предпиша отличен сироп, както и средство за откашляне и прахчета против треската, които ще помогнат да свалим температурата. Аптекарят ще ви изпрати лекарствата по сина си. Докато чакате, продължете да му давате отварата от малини.

- Благодаря ви, доктор Лейтън. С какво друго можем да облекчим състоянието му? - намеси се Елизабет.

- Дръжте го на топло, но да не му бъде горещо. Освен това нека си почива. Давайте му много течности, най-добре телешки бульон или пилешка супа - топлите течности са най-полезни - довърши лекарят.

Едуард се прокашля, погледна го и попита:

- Ами храната? Какво да яде?

- Не допускам много да изгладнее, господин Деравенел, но ако има апетит, давайте му съвсем леки храни... плодови желета, оризов пудинг, кекс от палмово брашно, крем от нишесте, крем карамел, рохко сварени или бъркани яйца, всичко лесно смилаемо. И да се гълта лесно, понеже гърлото му също е възпалено. - Той хвърли последен поглед към Едуард младши, взе чантата си и поведе родителите му навън от стаята.

- Някой трябва да стои при момчето, за да го обслужва при нужда - посъветва ги той. - Зная, че ще предпочетете да го сторите лично, госпожо Деравенел, но нека бъда откровен: изглеждате ми бледа и преуморена. Нужна ви е почивка, не бива да допускаме да се разболеете. Какво ще кажете за Ейда, младата жена, която помага на гувернантката? Винаги ми се е струвала особено сръчна.

- Ейда има златни ръце, но гувернантката се справя и сама, убедена съм - Елизабет се засмя за първи път през този ден и добави: - А деветгодишната Бес тези дни е истинска майка орлица, така че ще държи по-малките си сестри под око. Освен това дойката е още с нас, грижи се за бебето. Не сме сами, доктор Лейтън.

- Отлично. Сега защо не идем при другите деца, госпожо Деравенел. Нека ги прегледам.