Братът Грим

Крейг Ръсел

Фабел леко погали бузата є с опакованата си в ръкавица ръка. Глупав жест. Може би неподходящ, но му се струваше някак си необходим. Видя, че показалецът му трепери около овала на бузата є. Почувства стягане и паника в гърдите си, когато осъзна колко силно тя му напомня за дъщеря му Габи. Едва се усмихна, напрегнато, насила, и усети, че устните му треперят, а мускулите на лицето му се изопват от усилието. Тя го гледаше с големите си очи. Немигащи лазурносини очи.

Паниката на Фабел се засили. Искаше му се да я прегърне и да є каже, че всичко ще се оправи. Но не можеше. Пък и нищо нямаше да се оправи. Тя все още го приковаваше със своя немигащ, нетрепващ лазурен поглед.

Фабел усети присъствието на Мария Клее зад себе си. Дръпна ръката си и се изправи.

- На колко години е? - попита той, без да се обърне към Мария, като не откъсваше поглед от очите на момичето.

- Трудно е да се каже, на около петнадесет-шестнадесет. Още не знаем името є.

Сутрешният ветрец гребна шепа фин пясък от плажа на Бланкенезе и го завъртя като питие, разбъркано в чаша. Няколко песъчинки попаднаха в очите на момичето, полепнаха върху бялото, но тя пак не мигна. Фабел разбра, че не може да гледа повече, и отмести очи. Бръкна дълбоко в джобовете на сакото си, обърна глава и се огледа, като просто търсеше нещо, което да измести от очите му образа на убитото момиче. И стигна чак до фара на Бланкенезе, целият на бели и червени ивици. Погледна Мария. Вторачи се в синьо-сивите є очи, които не говореха много за нея. Понякога показваха хладина, липса на емоция, освен ако не я познаваш добре. Фабел въздъхна, сякаш огромна болка търсеше изход навън.

- Понякога не знам дали все още мога да се занимавам с това, Мария.

- Знам какво ти е - каза тя, като погледна към момичето.

- Не... Сериозно говоря, Мария. Върша го толкова отдавна и понякога ми се струва, че вече ми е предостатъчно... Боже мой, тя толкова прилича на Габи...

- Защо не оставиш този случай на мен? Поне засега. Ще се заема с разследването.

Фабел поклати глава. Трябваше да остане. Трябваше да огледа. Да понесе болката. Беше привлечен отново към момичето. Очите, косата, лицето му. Ще запомни всяка подробност. Това лице, прекалено младо, за да бъде мъртво, ще остане в гънките на паметта му заедно с другите лица - някои млади, някои стари, но всички мъртви - от годините на разследвани убийства. Не за пръв път Фабел изпита негодувание срещу неизбежно еднопосочните си отношения с тези хора. Знаеше, че през следващите седмици и месеци ще опознае това момиче - ще говори с родителите, братята и сестрите, с приятелите є. Ще научи навиците є, любимата є музика, хобитата, които са я радвали. След това ще навлезе по-дълбоко. Ще измъква важни тайни от най-близките є приятели; ще чете дневника, който е държала скрит от света. Ще споделя мислите є, които е предпочела да не споделя. Ще прочете имената на момчетата, които тайно е надрасквала. Ще си изгради пълна картина на надеждите и мечтите, духа и личността на момичето, което е гледало с тези лазурни очи.

Фабел ще опознае това момиче толкова подробно, а тя не би могла да го познава. Той я среща, когато за нея напълно е угаснала възможността да опознава когото и да било. Започва с нейната смърт. Работата на Фабел беше да познава мъртъвци.

И все пак тя го гледаше от пясъка. Дрехите є бяха вехти. Не дрипи, но безцветни и износени. Торбест суичър със следи от рисунка отпред, избелели джинси. Дори и когато са били нови, дрехите са били евтини.

Тя лежеше на пясъка с подвити крака, ръцете є свити върху скута є. Сякаш беше коленичила на пясъка и се беше катурнала, замръзнала в тази поза. Но не беше умряла тук. Фабел беше сигурен. Това, в което не беше сигурен, бе дали позата є се дължеше на случайно наместване на крайниците или бе нарочно нагласена от този, който я бе оставил тук.

Приближаването на Браунер, шефа на криминалистите, го изтръгна от горчивите мисли. Браунер прескочи дъските, с които беше оградено предполагаемото местопрестъпление. Фабел мрачно му кимна за поздрав и попита:

- Какво имаме, Холгър?

- Почти нищо - отвърна Браунер невесело. - Пясъкът е сух и фин и вятърът лесно го разбърква. Той буквално издухва всякакви годни за доказателства следи. Мисля, че това не е първичното местопрестъпление. Ти как смяташ?

Фабел поклати глава. Браунер погледна към тялото на момичето, изражението му помръкна. Фабел знаеше, че и Браунер има дъщеря, и разпозна унинието на лицето му като отсянка на тъпата болка, която изпитваше и той. Следователят продължително въздъхна.

- Ще направим пълно разследване преди да я предадем на Мьолер за аутопсия.

Фабел мълчаливо гледаше как облечените в бяло обработват мястото. Като древни египетски балсамьори, обвиващи мумия, обикаляха около тялото, като покриваха всеки квадратен сантиметър с лепенки, всяка от които беше номерирана и фотографирана, а после прехвърлена на полиетиленов лист.

След като мястото беше обработено, тялото на момичето беше вдигнато внимателно, прехвърлено и затворено с цип във винилов чувал, вдигнато на носилка и полуиздърпано, полупренесено през поддаващия пясък от двама служители на моргата. Фабел не откъсваше очи от чувала с трупа - тъмно петно на фона на бледия цвят на пясъка, скалите и униформите на хората от моргата, - докато не изчезна от погледа му. След това се обърна и погледна назад към чистия жълтеникав пясък, към извисяващия се фар на Бланкенезе, нататък отвъд Елба към далечните зелени брегове на Високите земи, после обратно към зеления маникюр на терасите на Бланкенезе с техните елегантни скъпи вили.

Фабел си помисли, че никога не е виждал по-безлюден пейзаж.

Старшата сестра го гледаше от приемната и усещаше как оловна тежест натиска сърцето є. Той седеше на стола до леглото, без да усеща, че е наблюдаван, наведен напред, а ръката му лежеше върху сиво-белия сбръчкан релеф на челото на старицата. От време на време тази ръка леко и бавно поглаждаше бялата коса. През цялото време той говореше на ухото є с бавен тих шепот, който само старата жена можеше да чуе. Старшата сестра усети, че една от подчинените є стои зад нея. Втората сестра също се усмихна с горчиво съчувствие, когато видя един син на средна възраст и старата му майка, обгърнати в своя собствена затворена вселена. Старшата посочи сцената с леко мръдване на брадичката си.

- Не пропуска нито ден... - Тя се усмихна невесело. - Да ти кажа, никой от моите няма да си помръдне задника заради мен, когато остарея като нея.

Другата сестра се засмя разбиращо. Двете жени постояха тихо още малко, всяка потънала в личните си потискащи, ужасяващи мисли за собственото си далечно бъдеще.

- Дали чува нещо от това, което є говори? - попита другата сестра след малко.

- Няма причина да не чува. Ударът само я парализира и є отне способността да говори, но доколкото знаем, умствените є способности още са наред.

- Господи... По-скоро бих умряла. Представи си да си в плен на собственото си тяло.

- Поне си има него - каза Старшата. - Той донася всеки ден по една от онези книги, чете є и после цял час седи до нея, поглажда косата є и тихо є говори. Тя има поне това.

Другата сестра кимна и въздъхна продължително и тъжно.

Вътре в стаята старицата и синът є бяха безучастни към факта, че ги наблюдават. Тя лежеше по гръб неподвижно, неспособна да помръдне, с леко аристократичен профил - високо вдигната вежда и орлов нос - и затрудняваше своя син, който трябваше да седи прегърбен към леглото є на страничния стол. От време на време струйка слюнка се процеждаше от ъгъла на тънките є устни и грижливият син я попиваше със сгъната носна кърпичка. Той за пореден път приглади косата є назад от веждите и се наведе ниско напред, като говореше тихо, меко, спокойно и отместваше сребърните кичури от слепоочието є.

- Днес пак говорих с доктора, майко. Той ми каза, че състоянието ти е стабилизирано. Това е хубаво, нали, мамче? - Не почака за отговор, знаеше, че тя не може да му го даде. - Във всеки случай докторът каза, че след главния удар си получила още серия "накъсани", както се изрази - чести, слаби, които са направили белята. Каза също и че те вече са преодолени и няма да се влошиш, ако осигуря продължаване на лечението. - Той замълча и бавно въздъхна. - Това означава, че ще мога да се грижа за теб вкъщи. Докторът отначало не хареса много тази идея. Но ти не обичаш чужди хора да се грижат за теб, нали, мамче? Казах това на доктора. Казах му, че ще се чувстваш много по-добре навън с мен, със сина си, вкъщи. Казах му, че ще мога да уредя да се грижат за теб, когато съм на работа, а през останалото време... е, през останалото време аз ще се грижа за теб, нали? Казах му, че сестрата ще може да ни посещава в уютния малък апартамент, който купих. Докторът отвърна, че ще мога да те взема вкъщи към края на месеца. Не е ли страхотно?

Той почака идеята да попие. Изучаваше избледнелите сиви очи, които бавно се движеха на неподвижната глава. Ако изобщо имаше някаква емоция зад тези очи, тя не можеше да пробие, за да бъде разчетена. Той се приближи още повече, като нетърпеливо придърпа съвсем до леглото стола, който изскърца по излъскания под на болницата.

- Разбира се, ние знаем, че няма да е точно както казах на доктора, нали? - Тонът остана тих и успокояващ. - Но пък не можех да му кажа за другия дом... за нашия дом. Или че всъщност ще те оставя да лежиш в собствените си лайна, докато пукнеш, нали? Или че ще прекарам часове в изучаване на способността да изпитваш болка, доколкото ти е останала. Не, не, това не би свършило работа. - Той се изкиска тихо, по детски. - Не мисля, че докторът би се съгласил да те отведа, ако знаеше това, нали? Не се тревожи. Няма да му го кажа, ако ти не го сториш... Но ти, разбира се, не можеш, нали? Виждаш ли, майко, Бог се измайтапи и те прикова. Това е знак. Знак за мен.

Главата на старата жена остана неподвижна, но сълза се процеди от ъгъла на окото є и намери бръчката на слепоочието є. Той понижи гласа си още повече и му придаде съзаклятническа интонация.

- Ние с теб ще бъдем заедно. Сами. И ще можем да си говорим за някогашните дни. За старото време в голямата ни стара къща. За времето, когато бях дете. Когато бях слаб, а ти силна. - Гласът му вече беше съскане. Змия, която дишаше в ухото на старицата. - Направих го отново, мамче. Още веднъж. Точно както преди три години. Но този път, понеже Господ те заклещи в затвора на собственото ти грозно тяло, не можеш да попречиш. Вече не можеш да ме спреш, и аз ще продължа да го правя отново и отново. Това ще бъде нашата малка тайна. Ти ще присъстваш до края, майко, обещавам ти. Но това е само началото...

Отвън, в коридора, двете сестри, които изобщо не предполагаха какво всъщност става между майката и сина, се отдалечиха от болничната стая с трогателната картина на разпадащ се живот и неотклонна синовна привързаност и се върнаха към ежедневието на дежурствата, графиците и разпределението на лекарствата.