Свещени игри

Денят на един полицай

От един прозорец на петия етаж в "Пана", съвсем нова сграда, около която още стоеше скелето на бояджиите, изхвърча бяло померанско куче на име Пухчо. Докато падаше, то пищеше с тънко гласче като чайник, който изпуска парата, после отскочи от предния капак на една кола марка "Сиело", плъзна се и застина до редица ученички, които чакаха автобуса на училището към манастира "Света Мария". Странно, но имаше съвсем малко кръв, затова пък при вида на мозъка на Пухчо ученичките изпаднаха в истерия, а през това време мъжът, който беше сграбчил кучето за крака и го беше метнал в небитието, някой си господин Махеш Пандей от фирмата за платове "Мираж", се беше облегнал на перваза и се смееше. Госпожа Камала Пандей, която, разговаряше ли с Пухчо, винаги наричаше себе си "мама", залитна и се втурна към кухнята, където грабна от магнитната поставка нож, дълъг към двайсет и три сантиметра и широк пет сантиметра. Когато Сартадж и Катекар нахълтаха в апартамент петстотин и втори, госпожа Пандей стоеше пред вратата на спалнята и гледаше вторачено плътния кръг от петсантиметрови дупки по разраненото дърво приблизително на височината на гърдите є. Докато Сартадж я наблюдаваше, тя въздъхна, вдигна ръка и отново заби ножа във вратата. Наложи се да го стисне с две ръце, за да го издърпа от дървото.

- Госпожо Пандей - повика я Сартадж.

Тя се извърна към тях, както държеше високо с две ръце ножа. Беше с бледо, мокро от сълзите лице и мънички боси крака под бялата нощница.

- Госпожо Пандей, аз съм Сартадж Сингх, следовател - представи се той. - Оставете ножа, ако обичате. - И пристъпи, като вдигна ръце. - Много ви моля.

Но очите на госпожа Пандей бяха широко отворени и изцъклени, тя стоеше като вкаменена, потреперваха само китките є. Коридорът, в който бяха застанали, беше тесен и Сартадж усети зад себе си как Катекар се опитва да мине. Сартадж застина. Още една стъпка, и щеше да бъде точно в обхвата на ножа.

- Полицията ли е? - попита някой зад вратата на спалнята. - Полицията ли е?

Госпожа Пандей трепна, сякаш се беше сетила нещо, и проговори:

- Негодник, негодник.

После заби отново ножа във вратата. Вече беше уморена и острието отскочи и се плъзна по дървото, а Сартадж изви ръката є назад и доста лесно є взе ножа. Жената обаче заблъска с юмруци по вратата и си счупи гривните - не успя да сдържи последния яростен изблик на гняв. Накрая я сложиха да седне на зеленото канапе в хола.

- Застреляйте го - изхъхри тя. - Застреляйте го.

След това отпусна глава върху ръцете си. По рамото є се виждаха синини. Катекар се върна, мърморейки, при вратата на спалнята.

- Защо се скарахте? - попита Сартадж.

- Той настоява да спра да летя.

- Моля?

- Аз съм стюардеса. Мисли си, че...

- Какво?

Жената, която беше с изумителни светлокафяви очи, се ядоса, че Сартадж я разпитва.

- Мисли, че щом съм стюардеса, обслужвам при междинните кацания и летците - обясни тя и се извърна към прозореца.

Катекар доведе и съпруга, като го държеше за врата. Господин Пандей пристегна долнището на копринената си пижама на червено-черни райета и се усмихна съзаклятнически на Сартадж.

- Благодаря - рече мъжът. - Благодаря, че дойдохте.

- Значи побийвате жена си, а, господин Пандей? - излая Сартадж, като се наведе напред.

Катекар го бутна доста силно да седне още преди мъжът да е затворил уста. Направи го добре. Беше полицай с висок чин, отдавнашен подчинен на Сартадж и дори по-скоро колега - работеха в екип от близо седем години с кратки прекъсвания.

- Първо я биете, а после изхвърляте през прозореца горкото кученце. И накрая ни викате да ви спасим.

- Тя ли ви каза, че съм я ударил?

- Имам очи. Виждам и сам.

- Тогава погледнете това тук - подкани господин Пандей и челюстта му потрепери. - Вижте, вижте, вижте това тук! - Той вдигна левия ръкав на горнището на пижамата и отдолу се видяха лъскав сребърен часовник и четири драскотини с еднакво разстояние между тях, морави и дълбоки, които започваха от вътрешната страна на китката и стигаха чак до лакътя. - Имам и още, още - обясни мъжът, после се наведе, сниши глава и се пресегна да дръпне яката на пижамата.

Сартадж се изправи и заобиколи масичката. Върху плешката на господин Пандей се виждаше червена нагъната ивица, Сартадж само не разбра докъде надолу стига.

- От какво е? - попита той.

- Тя счупи в гърба ми кашмирски бастун. Ето толкова дебел - обясни мъжът и сви на кръг палеца и показалеца си.

Сартадж отиде при прозореца. Около бялото телце на кучето се бяха струпали момчета в униформи, блъскаха се, за да застанат по-близо. Момичетата от "Света Мария" пищяха с ръце върху устата и молеха момчетата да престанат. В хола госпожа Пандей беше забучила брадичка в гърдите си гледаше с блеснали очи мъжа си.

- Любов - промълви тихо Сартадж. - Любовта погубва. Горкият Пухчо.

- Намаскар, Сартадж сааб* - провикна се от другия край на помещението полицаят Камбъл. - Търси те Парулкар сааб.

Стаята беше дълга към осем метра и вътре имаше четири бюра, сложени на ширина. На стената беше закачен двуметров плакат на Сай Баба, върху бюрото на Камбъл имаше изображение на Ганеша, сложено под стъклото, и Сартадж се беше почувствал длъжен да добави на стената отсреща снимка и на гуруто Гобинд Сингх, сякаш за да отстои секуларизма. Петимата полицаи трепнаха и наостриха уши, после отново се отпуснаха върху белите пластмасови столове.

- Къде е Парулкар сааб?

- С цяла глутница репортери. Черпи ги чай и им разказва за новата ни инициатива за борба с престъпността.

Парулкар беше заместник-началник на Тринайсети полицейски участък и кабинетът му се намираше в съседната сграда, където се помещаваше управлението. Обичаше репортерите, имаше дарбата да се държи непринудено и приветливо с тях, а отскоро си беше

* Поздрав, уважаеми господине (хинди, пенджабски, урду). Намаскар е почтителен поздрав, ръцете на поздравяващия са в намасте (долепени длани пред гърдите). - Б. пр.

създал и навика по време на интервюта да рецитира стихове. Сартадж се питаше понякога дали шефът му не чете до среднощ стихосбирки и не репетира пред огледалото.

- Чудесно - отвърна той. - Все някой трябва да им разказва всичко за неблагодарния ни труд.

Камбъл прихна.

Сартадж седна на бюрото до него и разлисти броя на "Индиан Експрес". В Бхаяндер двама души от бандата на Гайтонде били застреляни на място при престрелка с отряда за бързо реагиране. Полицията била предупредена от внедрени агенти и отрядът причакал двамата, когато те се опитали да проникнат с взлом в управлението на една фабрика. При призива да спрат и да се предадат те открили огън по полицаите, които също започнали да стрелят, и така нататък, и така нататък. Имаше и цветна снимка на цивилни мъже, надвесени над две продълговати червени петна на земята. Във вестника се съобщаваше и че в източната част на Андери били извършени две кражби с взлом, във Ворли - още една, а при четвъртата крадците били убили с нож младо семейство. Докато четеше, Сартадж чуваше как възрастният мъж, седнал срещу Камбъл, разказва за бавната смърт. Осемдесетгодишната му мауси (леля) паднала по стълбите и си счупила тазобедрената кост. Приели я в поликлиника "Шивсагар", където тя с присъщия є стоицизъм понасяла непоносимата болка в старите си кости. В края на краищата била участвала в похода на Ганди от четирийсет и втора година и тогава за пръв път костите є пострадали - един конен полицай є счупил с палка ключицата, след това тя лежала на голия под в затвора. Притежавала старовремска сила, повеляваща, че всеки е длъжен да прави саможертва. Старицата се залежала обаче, по ръцете, раменете и гърба є разцъфнали тъмночервени язви и тогава тя казала, че може би є е време да мре. Възрастният мъж не я бил чувал никога да говори така, сега обаче тя простенала: искам да умра. Ала трябвало да минат двайсет и два дни, докато намери облекчение, двайсет и два дни преди блажения мрак. Възрастният човек сподели, че ако полицаят бил видял старата му леля, и той щял да се разплаче.

Камбъл разлисти страниците на регистъра. Сартадж вярваше напълно на възрастния мъж и знаеше в какво затруднение е изпаднал: от поликлиника "Шивсагар" нямаше да му разрешат да прибере тялото, ако от полицията не му издадат удостоверение, че не възразяват. В бележката, написана на ръка върху хартия със знака на община Голям Бомбай, щеше да е отбелязано, че според полицията старицата си е отишла от естествена смърт, че в кончината є няма нищо подозрително и роднините могат да приберат тялото и да го кремират. Така се предотвратяваше представянето на някои убийства - например за зестра - за нещастни случаи и полицаят Камбъл трябваше да се подпише от името на бдителните пазители в бежови униформи на Бомбай, въпреки това обаче той не посягаше към формуляра и продължаваше да разгръща прилежно регистъра. Възрастният мъж с бяла коса, паднала върху челото му, беше кръстосал ръце и гледаше с влажни очи безразличния служител.

- Много ви моля, господине - каза той.

Сартадж отсъди, че поведението му е добре премислено, а мъката му е неподправена, но че разказът за Ганди и счупената ключица е излишен и в него се съдържа мелодраматичен упрек. И възрастният мъж, и Камбъл знаеха прекрасно, че за удостоверението ще трябва да се бутнат пари. Камбъл вероятно щеше да поиска осемстотин рупии, старецът пък не желаеше да дава повече от петстотин, но на всички им беше втръснало до смърт да гледат по филмите какви жертви правят старците, а и Камбъл не се вълнуваше особено от воплите, че Индия се била изродила. Той затвори червения регистър и се пресегна за един зелен. Зае се да го проучва най-внимателно. Старецът отново подхвана разказа си отначало, от това как бабата е паднала по стълбите. Сартадж стана от стола, протегна се и излезе в двора на участъка. В сянката на терасата, която опасваше цялата сграда отпред, и на ламаринения портик се беше струпала обичайната тълпа търговци, безделници, роднини на задържаните под стража, куриери и представители на местни бизнесмени, хора, дошли за услуга, както и несретници, и внезапно изпаднали в беда, всички те извърнаха към него очи, пълни и с надежда, и с горчивина.

Сартадж ги подмина. Полицейският участък беше ограден със зид, висок към два и половина метра и от същите червеникаво-кафяви тухли, както и сградите на самия участък и на управлението. И двете постройки бяха двуетажни, с еднакви покриви от червени керемиди и сводести прозорци. В мрачните арки, в дебелите стени и безкомпромисно масивните фасади сякаш се таяха обещание и груба сила, която точно както закона и реда вдъхваше увереност. Дежурният застана мирно, когато Сартадж тръгна нагоре по стълбите. Още преди да е видял Парулкар, следователят чу смеха му откъм тесния като кутийка кабинет, докато лъкатушеше между отделените със стъкло помещения със струпани на камари книжа в тях. Почука силно по лъскавата врата и я отвори. Към него веднага се извърнаха усмихнати лица и той видя, че има хора дори от националните вестници, решили да отразят инициативата на Парулкар или поне стиховете му. За тях хора като него бяха само добре дошли.

- Господа, господа - въодушеви се Парулкар, вдигна ръка и го посочи гордо. - Най-дръзкият ми полицай - Сартадж Сингх. - Репортерите оставиха с нестройно тракане чашите и погледнаха с недоумение новодошлия. Парулкар заобиколи бюрото, като придърпа колана си. - Извинявайте. Ще поговоря малко с него отвън, после той ще ви разкаже за инициативата ни.

Парулкар затвори вратата и поведе Сартадж към тясната кухничка отзад, където върху стената лъщеше нов филтър за вода "Бритекс". Натисна някакви копчета и в чашата, която държеше отдолу, потече бистра струя вода.

- Много е чиста, шефе - каза Сартадж. - Наистина е пивка.

Палуркар отпиваше големи глътки от металната чаша.

- Поисках най-хубавия модел - обясни той. - Просто е задължително да имаме чиста вода.

- Да, шефе. - Сартадж също си наля и отпи. - Та защо "дързък", шефе?

- Те си падат по дръзките. А ти не е зле да си дързък, ако искаш да си запазиш службата.

Парулкар имаше смъкнати рамене и крушовидно тяло, с което не можеха да се справят и най-добрите шивачи, и униформата му вече беше намачкана, което всъщност си беше обичайно за него. В гласа му се долавяше тъга, а в погледа, който той хвърли с крайчеца на окото, пък имаше примирение, каквото Сартадж виждаше за пръв път.

- Какво се е случило, шефе? Някакви усложнения с инициативата ли?

- Не, не, с инициативата няма никакви усложнения. Друго е. Няма нищо общо с това.

- Какво, шефе?

- Взели са ме на мушка.

- Кой, шефе?

- Как кой! - възкликна Парулкар необичайно рязко. - Правителството. Искат да ме разкарат. Според тях съм се издигнал достатъчно.

Сега той заемаше поста заместник-началник на управлението, а беше започнал като най-обикновен стажант-следовател. Беше направил кариера в полицията на щат Махаращра и, което звучеше почти невероятно, се беше издигнал до Управлението на полицията в цяла Индия, при това без връзки, с добра работа като полицай, с чувство за хумор и къртовски труд. Професионалният му път беше изумителен и нечуван и Парулкар се беше наложил като наставник на Сартадж. Той изпи водата в чашата и си наля още от филтъра.

- Защо, шефе? - попита Сартадж. - Защо?

- Бях прекалено близък с предишното правителство. Смятат ме за човек на "Конгреса".

- Дори и да искат да напуснеш, какво могат да направят. До пенсия ти остават много години.

- Помниш ли Дармеш Матиджа?

- Да, онзи, който вдигна зида.

Матиджа беше строителен предприемач, сред най-преуспелите в северните предградия, и амбициите му личаха като пот, избила по челото. Наскоро беше построил за рекордно време зида зад полицейския участък, с който бяха заградили едно запълнено наскоро дере. Сега зад сградата на участъка имаше храм на Хануман*, малка морава и току-що засадени дръвчета, които се виждаха от кабинетите. Парулкар беше много запален да благоустроява. Все повтаряше: истината е в благоустройството. Фирмата "Матиджа и синове" беше ремонтирала участъка, при това, както би могло да се очаква, безплатно.

- И какво за Матиджа, шефе?

Парулкар отпиваше малки глътки от водата и се жабуркаше с нея.

- Вчера рано сутринта ме повикаха при началника на полицията.

- Защо, шефе?

- Обадил му се вътрешният министър. Матиджа се заканил да заведе дело. Казал, че съм го изнудвал да ми работи. Да строи.

- Това е нелепо, шефе. Нали дойде сам. Колко пъти е идвал тук при теб! Пред очите на всички. Зае се с огромно желание с ремонта.

* Един от главните герои в "Рамаяна", пълководец на маймуните воини в царството на Сугрива, който и до днес се почита в Индия като бог. - Б. пр.

- Не ти говоря за зида. Говоря ти за къщата ми.

- Къщата ти ли?

- Покривът трябваше да се поправи спешно. Знаеш, че къщата е много стара. В нея са живели предците ми. Трябваше да направим и нова баня. Мамта и внучките се върнаха да живеят при нас. Знаеш го.

- Е, и?

- Матиджа се зае с ремонта. Справи се добре. Сега обаче седнал да твърди, че ме е записал как го заплашвам.

- И таз добра, шефе!

- Помня, че веднъж му се обадих да го подканя да побърза. И да приключи преди последния дъждовен сезон. Възможно е да съм бил рязък.

- И какво от това, шефе? Нека заведе дело. Нека прави каквото иска. После ще му се стъжни животът. Всичките му строежи и офиси...

- Това е само претекст, Сартадж. Начин да ме притиснат и да ми покажат, че съм нежелан. Не ги задоволява само да ме преместят, искат да се отърват от мен.

- Но ти няма да им се дадеш, шефе.

- Не, няма.

Парулкар беше най-добрият играч в политическите игри, когото Сартадж беше срещал някога: истински виртуоз на сложното изкуство да създава връзки и покровителства, да привлича на своя страна министри и големи предприемачи, да оставя на бизнесмените свободата да трупат печалби, да си спечелва благоволението на шефовете в полицията, да прави добре премислени услуги, които после се помнеха, да сключва сделки, които след това се забравяха - беше привърженик на тънката игра и просто беше най-добрият. Сартадж не можеше да повярва, че Парулкар е толкова уморен. Яката му беше увиснала, наперено издутият му корем беше провиснал от тежко съжаление. Той изпи набързо още една чаша вода.

- Върви, Сартадж. Чакат те.

- Лоша работа, шефе.

- Да, лоша.

- Шефе!

Сартадж си помисли, че трябва да каже още нещо, нещо, изпълнено с признателност и изразяващо колко много значи за него Парулкар: годините, които бяха прекарали заедно, случаите, които бяха разрешили или които бяха изоставили, усвоените методи на работа, уроците как да живееш и да оцелееш като полицай в големия град, но въпреки това успя само да застане мирно. Парулкар кимна. Сартадж беше сигурен, че той го разбира.

Преди да влезе при журналистите, Сартадж провери дали ризата му не се е извадила от панталона и прокара ръка по тюрбана си. После отиде да обясни на репортерите как по улиците ще дежурят повече полицаи, как полицията ще си сътрудничи с обществеността, как ще се стремят към строг контрол и прозрачност и положението ще се подобри.

Сартадж си поръча от ресторант "Удипи" в съседство утапам, ястие от ориз и леща, който да му донесат в участъка. Лютите чушки го парнаха и му вдъхнаха сили, но след като хапна, Сартадж не успя да стане от стола. Храната уж беше съвсем лека, ала той се чувстваше смазан, изстискан от умората. Едвам успя да се изправи и да издърпа пейката при стената, после си изу обувките и се просна върху нея. Ръцете му бяха кръстосани на гърдите. Той си пое дълбоко въздух веднъж, после втори път, престана да усеща ръба, врязал се отзад в бедрото му, и се унесе, зарея се, забрави подробностите, а светът се превърна в размазано бяло петно, което се отдалечава. Сетне обаче сякаш някакво подводно течение го дръпна рязко назад към гнева и за миг Сартадж си спомни какво не му дава мира. Всички победи на Парулкар щяха да бъдат заличени, обезсмислени от позора, който му готвеха. И след като Парулкар си отидеше, какво щеше да стане със Сартадж? Какво го чакаше? В последно време все му се струваше, че не е постигнал нищо в живота. Беше прехвърлил четирийсетте, беше разведен и като следовател в полицията не можеше да се надява на кой знае какво. Други, с които бяха започнали заедно, го бяха изпреварили, бяха дръпнали напред, а той изостана от тях и просто си вършеше работата. Взря се в бъдещето и разбра, че няма да постигне колкото баща си, да не говорим пък за Парулкар. "Не ставам за нищо", помисли си Сартадж и му докривя много. Седна, разтърка лицето си, тръсна силно глава и си обу обувките. Отиде в предния кабинет, където Камбъл разтриваше леко в кръг корема си. Изглеждаше много доволен.

- Добре ли похапна? - попита Сартадж.

- Страхотно бирани* от новия ресторант "Лазиз" на шосе С. Т. -

* Ястие с ориз и понякога с месо. - Б. пр.

отговори Камбъл. - Запечено в красива глинена съдинка. Порасна им работата на тия в Кайлашпада. - Камбъл се изправи и се наведе, за да е по-близо. - Нали чу за ония двамата гаанду, на които вчера отрядът за бързо реагиране е налетял в Бхаяндер?

- От бандата на Гайтонде, нали?

- Да. Знаеш, че бандата на Гайтонде отново е влязла във война с хората на Сюлейман Иза. Подочух, че двата удара вчера са супари, тоест поръчани са от Сюлейман. Подочух и че ония от отряда за бързо реагиране са си сложили в джоба двайсет лакха*.

- В такъв случай защо не се прехвърлиш в отряда?

- А ти, шефе, защо мислиш, че пестя? Доколкото знам, за да те вземат там, трябва да броиш двайсет и пет лакха.

- Много скъпо.

- Много - съгласи се Камбъл. Лицето му грееше, всяка пора се беше отворила и светеше. - Но всичко, приятелю мой, се върти около парите, а за да направиш пари, трябва първо да се поохарчиш.

Сартадж кимна и Камбъл отново се зачете в регистъра. Преди време Сартадж беше чул от един главатар на престъпна банда от бордеите горчивата тайна на живота в големия град: хвърли пари и гледай сеир. Буквално се бяха сблъскали на едно кръстовище в басти** в Андери. Веднага се бяха познали въпреки цивилните дрехи на Сартадж и коремчето, което главатарят беше пуснал в последно време. Сартадж каза: "Ей, Бахзад Хюсеин, ти не излежаваш ли петнайсетгодишна присъда, задето изкорми Анвар Йеда?" Бахзад Хюсеин се засмя притеснено и отвърна: "Знаеш как е, господин следователю, помилваха ме и сега в досието ми пише, че съм избягал в Бахрейн, щом платиш, има какво да видиш". И това си беше голата истина: имаш ли пари, които да хвърлиш, после гледай какво шоу става - съдиите и магистратите се гънат и се въртят весело като акробати върху трапец, политиците скачат като циркаджийски зверове през обръчи, червеноносите ченгета са щастливи. Бахзад Хюсеин имаше благоразумието да се яви без излишен шум в участъка - беше много самоуверен, поиска само чаша чай и възможността да звънне няколко телефона. Пускаше шеги и се смееше много. Да, той беше хвърлил пари и сега гледаше театрото. Всички тези полицейски формалности бяха само загуба на време, нищо повече.

Пред Камбъл се изправи семейство: баща, майка и син в къси

* Лакх - сто хиляди. - Б. а.

** Басти - бедняшки квартал. - Б. а.

сини униформени панталонки. Бащата бил шивач, наложило се да отскочи до вкъщи, за да вземе един плат, който бил забравил. По пътя минал за по-пряко покрай един завод и видял при оградата сина си, който уж бил на училище, но играел на топчета с няколко улични дечурлига нехранимайковци. Всичко това го разказа майката.

- Бия го, сааб, баща му му се кара, нищо не помага. Учителите са вдигнали ръце от него. Ние му говорим на сина ми, а той ни отговаря. Мисли се за много умен. Не му трябвало училище. До гуша ми е дошло от него, сааб. Вземете го. Пратете го в затвора.

Тя направи движение, все едно освобождава ръцете си, и избърса очите си с края на синьото палу*. Сартадж се взря в ръцете є и в китките с красиво очертани мускули - беше сигурен, че жената работи като баи, мие чиниите и пере дрехите на високопоставените чиновници в жилищен комплекс "Шива". Синът є беше свел глава и стържеше с едната обувка по другата.

Сартадж сви пръст.

- Я ела насам. - Момчето се приближи странишком. - Как се казваш?

- Сайлеш.

Беше на около тринайсет години, доста буден, с красиво подстригана дълга коса и бляскави черни очи.

- Приятно ми е, Сайлеш.

- И на мен.

Сартадж стовари ръка върху масата. Звукът беше много силен и Сайлеш трепна и се дръпна. Сартадж го сграбчи за яката и го дръпна така, че той да заобиколи бюрото.

- Мислиш се за много печен, а, Сайлеш? За пълен непукист, който няма страх от никого. Ей сега ще ти покажа какво ги правим такива печени тапори, хулигани, като теб, Сайлеш.

Сартадж го преведе през стаята и оттам го вкара през една врата в предварителния арест, като на всяка крачка го вдигаше от пода. Катекар седеше с още един полицай в дъното на помещението, при редицата приклекнали задържани, прихванати с белезници.

- Катекар! - извика Сартадж.

- Да, шефе!

- Кой е най-гадният от тия тук?

- Ето този, шефе. Нараин Свами, джебчия.

* Палу - свободният край на сарито, преметнат през рамо. - Б. а.

Сартадж разтресе Сайлеш така, че главата му се завъртя и изпука.

- Този страхотен мъж тук смята, че е по-печен от всички нас. Я понабий Нараин Свами, та да му е за урок.

Катекар вдигна от пода задържания, който трепна от уплаха, и го преви одве, а той се задърпа и задрънча с веригите, но когато първият удар с отворена длан се стовари с ужасен пукот върху гърба му, Свами разбра за какво става въпрос. При втория удар ревна доста правдоподобно. След третия и четвъртия се разрида.

- Моля те, много те моля, сааб. Стига вече.

След шестия удар Сайлеш зарони едри сълзи. Извърна се, но Сартадж го хвана за брадичката и го завъртя.

- Искаш ли да погледаш още, Сайлеш? Знаеш ли какво ще направим след това? - Той посочи дебелата бяла метална пръчка от едната до другата стена, близо до тавана. - Ще сложим Свами да поязди. Ще му завържем ръцете и краката за пръчката и ще го запознаем с пата. Покажи му пата, Катекар.

Но Сайлеш погледна дебелия каиш и прошепна:

- Не, недейте.

- Какво?

- Много ви моля, недейте.

- Тук ли искаш да се озовеш, Сайлеш? Като Нараин Свами?

- Не.

- Я повтори!

- Не, сааб. Много ви моля.

- Ако продължаваш така, няма да ти се размине. От мен да го знаеш.

- Няма да се повтаря, сааб. Наистина.

Сартадж го хвана за двете рамене, обърна го и го подкара към вратата. Нараин Свами още стоеше наведен и се хилеше под мустак. След като излязоха отвън, Сайлеш седна на един метален стол и стиснал между коленете си бутилка кока-кола, заслуша Сартадж, без да казва нищо. Отпиваше от колата, а полицаят му обясняваше какъв е краят на хора като Нараин Свами, как ги бият, използват ги, как те стават наркомани, влизат и излизат от затвора, съсипани, уморени и накрая мъртви. И само защото не са ходили на училище и не са слушали майка си.

- Вече ще ходя - заяви Сайлеш.

- Обещаваш ли?

- Обещавам - отвърна момчето и се пипна по гърлото.

- Дано изпълниш обещанието си - рече Сартадж. - Мразя хора, които не си държат на думата. Ще дойда да проверя.

Сайлеш кимна и Сартадж го изведе навън. Майката на момчето ги чакаше при портала. Тя се приближи до Сартадж, протегна свити в юмруци ръце и разтвори длани. В дясната държеше усукания край на палуто си, а в лявата - старателно сгъната банкнота от сто рупии.

- Сааб - каза жената.

- А, не - отговори Сартадж. - Не.

Тя беше с намазана с масло коса и зачервени очи. Усмихна се едва-едва, вдигна още малко ръце и ги отвори още повече.

- Не - отсече Сартадж.

Обърна се и се отдалечи.

Катекар шофираше леко и красиво и намираше пролуките сред автомобилите точно като балетист. Сартадж бутна седалката назад и загледа сънено как полицаят сменя скоростите и се провира на сантиметри между камионите и колите. Сартадж се беше научил отдавна да не се вживява особено. Пак очакваше всеки момент да се блъснат, но беше усвоил от Катекар, че не трябва да се притеснява. Всичко беше въпрос на самоувереност. Караш си напред и в последния момент все ще се намери някой, който да ти направи път. Катекар се почеса по чатала и ревна:

- Ей, копеле мръсно!

После изгледа злобно шофьора на двуетажен автобус, с което го принуди направо да закове на място. Завиха наляво и Сартадж се ухили, развеселен от широката дъга, която описаха.

- Я ми кажи, Катекар, кой ти е любимият герой? - попита той.

- От киното ли?

- Че откъде другаде?

Катекар се смути.

- Когато гледам филми... - Той дръпна лоста за скоростите и избърса прашното петно върху предното стъкло. - Когато по телевизията дават някой филм... - А те даваха филми непрекъснато. - Обичам да гледам Дев Ананд.

- Дев Ананд ли? Наистина?

- Да, шефе.

- И на мен ми е любим.

Сартадж обичаше старите черно-бели филми, където Дев Ананд* се движеше по екрана под невъзможен ъгъл, невероятно изискан и дързък. Нехайното му съвършенство вдъхваше странно спокойствие, то излъчваше тъга по простотата, каквато Сартадж не беше срещал никога. Той обаче очакваше Катекар да е заклет поклонник на Амитаб Бахчан или да предпочита мускулести типове като Сунил Шети и Акшай Кумар**, които се възправяха върху плакатите като някакъв нов грамаден вид, пръскащ се по шевовете.

- Кой филм с Дев Ананд ти харесва най-много, Катекар?

Полицаят се усмихна и наклони глава на една страна - точно като Дев Ананд.

- Как кой, шефе! "Екскурзоводът", разбира се.

Сартадж кимна.

- Да, разбира се.

"Екскурзоводът" беше ярък цветен филм от шейсетте години, където човек можеше да усети най-добре силната шеметна любов на Дев към Вахееда*** и горчивината на трагедията, сполетяла го накрая. Сартадж винаги беше смятал, че е непоносимо да гледаш дългата смърт на екскурзовода, цялата му самота и попарена любов. Но ето че сега седеше до Катекар с необяснимата му симпатия към Дев. Сартадж се засмя и запя "Пее сърцето ми..." Катекар заклати глава и когато след "Единствено при теб отивам" Сартадж не успя да се сети думите, подхвана следващия куплет. После двамата се усмихнаха един на друг.

- Вече не правят такива филми - каза Сартадж.

- Не, не правят, шефе - съгласи се Катекар.

Сега пътят пред тях беше чист чак до кръстовището при Карант Човк. Минаваха с бясна скорост покрай жилищни блокове отдяс-

* Дхарам Дев Ананд (род. 1923 г.), легендарен индийски актьор и пордуцент, участвал в над 110 филма. - Б. пр.

** Амитаб Бахчан (род. 1942 г.), индийски актьор, който е смятан за олицетворение на сърдитите млади хора от 70-те години на ХХ в. и който преобразява индийското кино.

Сунил Шети (род. 1961 г.), индийски актьор.

Акшай Кумар (род. 1967 г.), индийски актьор, който изгрява внезапно, след като работи като манекен и усвоява в Тайланд различни бойни изкуства. - Б. пр.

*** Вахееда Реман (род. 1936 г.), индийска актриса, изпълнителка на главната женска роля в "Екскурзоводът". - Б. пр.

но, защитени от дълъг сив зид, и порутените бараки на басти отляво с врати, отворени направо към пътя. След шеметната скорост Катекар спря плавно на светофара.

- Плъзнали са слухове за Парулкар сааб - подхвърли той, докато бършеше с показалец волана отвътре.

- Какви слухове?

- Че е болен и смята да напусне полицията.

- И от какво е болен?

- От сърце.

Сартадж си помисли, че слухът е добър, доколкото можеше да е добър един слух. Нищо чудно да го беше пуснал самият Парулкар, изхождайки от основното ръководно правило, че рано или късно тайната излиза наяве и всички я научават, затова е хубаво сам да придадеш форма на различните предположения и догадки, които неминуемо ще се появят, да ги направляваш и да извлечеш полза от тях.

- Не знам дали ще напуска, но наистина обмисля какво да прави - каза Сартадж.

- Заради сърцето ли?

- Нещо от тоя род.

Катекар кимна. Не изглеждаше особено разтревожен. Сартадж знаеше, че той не е голям поклонник на Парулкар, макар да не си позволяваше да злослови по негов адрес пред Сартадж. Веднъж обаче беше казал, че няма доверие на Парулкар. Не беше посочил причините и Сартадж си беше обяснил подозренията му с неговия непоклатим антибраминизъм. Катекар нямаше доверие на брамините и не обичаше маратите* за ненаситността им, присъща на средните касти, за сребролюбието им и за желанието да се представят за кшатрии**. Сартадж разбираше, че възгледите на Катекар, с каквито се отличаваше така наречената друга, назадничава каста, оправдават неговите предразсъдъци. Той неведнъж беше казвал: погледни историята. И Сартадж винаги се беше съгласявал безусловно, че от незапомнени векове отношението към нисшите касти е ужасно. Но спореше с Катекар за кастовата политика от миналото и настоящето и се опитваше да обори изводите му. Въпреки тези опасни теми те си оставаха приятели. В крайна сметка Сартадж беше доволен, че

* Каста в щат Махаращра, по традиция воини и земеделци, която говори на езика марати. - Б. пр.

** Кастата на воините. - Б. пр.

миналото на Катекар не е свързано непосредствено със самонадеяните сикхи джат*. Познаваха се отдавна и с времето Сартадж беше започнал да зависи от Катекар.

Спряха на тесен паркинг пред ресторант "Синдур", където предлагаха индийска и европейска кухня. Сартадж се пресегна и извади иззад седалката бял плик на "Еър Индия". Промуши се покрай едно пежо и продавач на паан (листа индийски пипер) при входа, после се нареди зад висшите чиновници в бели ризи, застанали на опашка. От мястото, където стоеше, виждаше по диагонал през улицата голямата бяла табела, върху която с червени букви пишеше: "Бар и ресторант "Делите". Ризата на Сартадж беше мокра и от раменете до колана на панталона се беше залепила за гърба му. Вътре в "Синдур" обстановката беше като в сватбарска шатра чак до инструментите зад касата и листа с менюто, украсен отстрани с червени заврънкулки. Катекар седна срещу Сартадж в сепарето за четирима и те сведоха признателно глави под силната струя студен въздух, духащ от отдушника точно отгоре. Келнерът им донесе две пепси-коли и двамата ги изгълтаха набързо, но още преди да са ги преполовили, при тях дойде Шамбу Шети. Приплъзна се плавно до Сартадж, както винаги спретнат, в сини дънки и синя памучна риза.

- Здравейте.

- Всичко наред ли е, Шамбу?

- Да, сааб.

Шамбу се ръкува и с двамата. Както винаги, Сартадж му завидя за миг за желязната хватка, за стегнатите мускули и гладкото двайсет и четири годишно лице. Веднъж миналата година младежът се беше навел назад в сепарето, беше вдигнал ризата и им беше показал мускулестия си корем с плочки, стигащи чак до гърдите. Сервитьорът донесе на Шамбу току-що изстискан ананасов сок. Той никога не пиеше газирани напитки, нищо със захар.

- Обикаляш ли планините, Шамбу? - попита Катекар.

- В началото на другата седмица заминавам за ледника Пиндари.

Върху червената изкуствена кожа на седалката между Сартадж и Шамбу беше оставен тежък плик от амбалажна хартия. Сартадж го приплъзна върху коленете си и го отвори. Вътре бяха сложени обичайните десет пачки от банкноти по сто рупии, прихванати с ластичета още в банката - общо десет хиляди рупии.

* Най-елитната прослойка в Пенджаб. - Б. пр.

- Къде е това Пиндари? - попита Катекар.

Шамбу беше изумен.

- Ти, шефе, само в Бомбай ли седиш? Пиндари е в Хималаите. Над Наинитал.

- А, така ли! - каза Катекар. - Дълго ли ще отсъстваш?

- Десет дни. Не се притеснявай, до следващия път ще се върна.

Сартадж извади торбичката на "Еър Индия", която беше оставил между краката си, дръпна ципа и пъхна вътре плика. Между полицейския участък и бар "Делите" имаше уговорка за такива месечни плащания. Те двамата с Шамбу бяха само представители на двете организации: единият предаваше сумата, а другият я приемаше. Парите не бяха лични. Двамата се срещаха вече от година и няколко месеца, откакто Шамбу беше станал управител на "Делите", и с времето се бяха сприятелили. Шамбу беше свястно момче, беше оправен, знаеше да си държи езика зад зъбите и пращеше от здраве. Опитваше се да убеди Катекар да катери заедно с него планините.

- Ще ти избистри мозъка - все повтаряше младежът. - Защо според теб великите йоги са предпочитали да се качват там за тапас*? Заради въздуха. Той подобрява медитацията и вдъхва спокойствие. Ще ти се отрази добре.

Катекар вдигна празната чаша от пепси-кола.

- Моят тапас е тук, братко. Само тук намирам всяка вечер просветление.

Шамбу се засмя и се чукна с Катекар.

- Не ни изгаряй, учителю, с яростния си аскетизъм. Ще се наложи да ти пращам апсари, които да те разсейват.

Всички пак се засмяха, а Сартадж се развесели при мисълта как Катекар седи с кръстосани крака върху еленска кожа и прелива от насъбраната енергия. Той подръпна ципа на найлоновия плик и сръчка леко с лакът Шамбу.

- Виж какво, Шамбу-риши - каза му. - Налага се да направим внезапна проверка.

- Какво, пак ли? Нали правихте само преди пет седмици?

- Май преди седем. Преди близо два месеца. Но правителството се смени, Шамбу. Положението вече е друго.

Положението беше друго. Сега щатът се управляваше от

* Тапас - аскеза, практикуване на физическа и духовна самодисциплина, една от степените на яма-нияма в йога. - Б. ред.

ракшаките*. На времето мускулеста дясна организация, гордееща се с дисциплинираните си огромни като канари кадри, сега ракшаките се опитваха да се превърнат в партия на държавници. Като министри и секретари в щатското правителство те бяха попритъпили яростния си национализъм, но не се бяха отказали от битката срещу културното израждане и западната поквара.

- Обещаха да въведат реформи в града.

- Да - каза Шамбу. - Онова копеле Бипин Бонсле. И речите, които държи, откакто е станал министър, как щял да премахне корупцията. И шумотевицата, която вдига напоследък, че щял да отстоява индийската култура. А ние какви сме, нали сме си индийци? И не отстояваме ли също нашата култура? Нали момичетата танцуват индийски танци?

Те правеха точно това: въртяха се под осветление като в дискотека на филмова музика, облечени съвсем прилично в блуза чоли и сари, а мъжете им подаваха ветрила от банкноти по двайсет и петдесет рупии. Въпреки това беше твърде дръзко да се твърди, че бар "Делите" е храм на културата, и Сартадж и Катекар не знаеха какво да кажат. Накрая изрекоха заедно "Шамбу" и той вдигна ръце.

- Добре де, добре. Кога?

- Следващата седмица - отвърна Сартадж.

- Направете го, преди да замина. В понеделник.

- Добре. Тогава в полунощ.

По новия указ баровете трябваше да затварят в единайсет и половина.

- Недей така, сааб. Взимаш роти** от устата на бедните момичета. Рано е.

- Дванайсет и половина.

- Поне в един, моля те. Имай милост. Така ще загубят половината печалба за нощта.

- Тогава в един. Но се постарай, когато дойдем, да има поне няколко танцьорки. Длъжни сме да задържим две-три.

- Ах, този копелдак Бонсле. Първо тръгна да затваря баровете, сега пък задържа момичетата. Защо? За какво? Те не правят друго, освен да си вадят хляба.

- Новата власт изисква безпощадна дисциплина и почтеност,

* Букв. "закрилници" (хинди, марати). - Б. пр.

** Хляб (хинди). - Б. пр.

Шамбу. Пет момичета в полицейската камионетка. Потърси доброволки. Могат да се представят с каквито имена решат. И няма да трае дълго. Ще се приберат до три, три и половина. Ще ги закараме до тях.

Шамбу кимна. Явно наистина обичаше момичетата си, а и те него и доколкото Сартадж беше чувал, младежът не се опитваше да взима от танцьорките повече от обичайните шейсет на сто от бакшишите. Веднъж Шамбу му беше казал, че ако е щастливо, момичето носи повече пари. Беше добър бизнесмен. Сартадж хранеше големи надежди за него.

- Дадено, шефе - съгласи се Шамбу. - Ще го организираме. Не се притеснявай.

След като излязоха, Шамбу тръгна ухилен пред джипа, когато те дадоха на заден, за да се включат във все по-плътния поток от автомобили.

- Какво? - попита Сартадж.

- Знаеш ли, сааб, ако кажа на момичетата, че ще дойдеш лично на проверката, сигурно ще има десет доброволки.

- Я стига, смотаняк - сопна се Сартадж.

- Дори дванайсет, ако се качиш да ги пазиш и в камионетката - добави Шамбу. - Маника все пита за теб. Разправя, че си бил много смел. И красив.

Катекар беше много сериозен.

- Познавам я. Добро момиче, домашарка.

- Със светла кожа - добави Шамбу. - Знае да готви и да бродира.

- Копелдаци - изруга ги Сартадж. - Извратени типове. Хайде, Катекар, карай. Закъсняваме.

Катекар подкара, без дори да се опитва да крие усмивката си, широка като на Шамбу. От небето шеметно се спусна ято врабчета, които закачиха покрива на джипа. Почти се беше мръкнало.

В полицейския участък ги чакаше убийство. Дежурният старши следовател Маджид Хан обясни, че преди половин час са се обадили от Навнагар, от Бенгали Бура*.

- Няма кой друг да го поеме - допълни той. - Пада се на теб, Сартадж.

Сартадж кимна. Другите полицаи предпочитаха да не поемат три часа преди края на дежурството разследването на убийство, освен

* Букв. "бенгалски квартал". - Б. пр.

ако случаят не беше особено интересен. Бенгали Бура в Навнагар беше много беден и мъртвите тела там си бяха просто мъртъвци, които не обещаваха похвала в службата или в печата, нито пък пари.

- Изпий един чай, Сартадж - предложи Маджид.

Той прегледа пачките пари от "Делите" и ги прибра в едно чекмедже отдясно на бюрото си. По-късно щеше да ги прехвърли в някое от чекмеджетата на металния шкаф "Годредж" отзад, където държаха по-голямата част от бюджета на полицейския участък. Парите бяха в брой и не бяха от отпусканите от щата средства, които не стигаха дори за хартията, на която следователите пишеха протоколите, за колите, които караха, за бензина, който купуваха, и за чая, който изпиваха заедно с хилядите посетители. Като старши следовател Маджид щеше да задържи част от парите за себе си - полагаха му се като допълнителен доход, друга част щеше да прехвърли нататък към началниците.

- Не, по-добре да тръгвам - отказа Сартадж. - Отивам там. Колкото по-рано се добера, толкова по-рано ще си легна.

Маджид сучеше тънък мустак точно като на баща му, армейски офицер. Въпреки подигравките го поддържаше вярно и предано, с вносни мазила и внимателно подравняване.

- Жена ми се е сетила за теб - каза той. - Кога ще дойдеш на вечеря?

Сартадж стана от стола.

- Благодари є от мое име, Маджид. Другата седмица удобно ли е? В сряда. Кхима* ли?

Жената на Маджид всъщност не готвеше добре, но кхимата є беше доста прилична, затова Сартадж се правеше, че е голям неин поклонник. Откакто се беше развел, жените на останалите полицаи го хранеха редовно и той подозираше, че кроят и друго.

- Тогава не съм на работа.

- Добре - каза Маджид. - В сряда. Ще го уточня с пълководеца и ще ти съобщя.

В джипа Сартадж си помисли какво щастливо семейство са Маджид и Рехана. Докато седеше на тяхната маса и ядеше от храната им, той виждаше колко пестеливи са движенията, с които двамата общуват, как и най-обикновеното изречение съдържа цели истории

* Ястие от кълцано овнешко, понякога доста подлютено. - Б. а.

от годините, прекарани заедно, и наблюдаваше как шестнайсетгодишната Фара се заяжда отчаяно с тринайсетгодишния Имтиаз, припрян и самоуверен, после се просваше заедно с тях удобно на килима, за да погледат някоя любима телевизионна игра. Беше добре дошъл в дома им, но все му се искаше да си тръгне. Гостуваше им с удоволствие, всеки път се радваше, че е в дом, заедно със семейство. Но го болеше от щастието им. Сартадж чувстваше, че свиква да е сам, че няма друг избор, но знаеше и че никога няма да се примири докрай с това. Помисли си, че е чудовищно, ни така, ни инак, после погледна гузно назад и видя четиримата полицаи, които седяха в еднакви пози - двама бяха стиснали до гърдите си пушки, а другите двама - палки. Всички бяха забили поглед в мръсния метален под и се поклащаха леко ту на едната, ту на другата страна. Небето отзад беше жълто, с пъплещи по него сини ивици.

Бащата на убития ги чакаше в края на Навнагар, под полегатия склон, където течеше канал чак до пътя с коптори. Беше дребен и неугледен, човек, който цял живот не беше правил друго, освен да внимава да не бие на очи. Сартадж тръгна подире му по неравните улички. Въпреки че се качваха по склона, той имаше чувството, че се спускат. Всичко беше по-малко и разположено по-наблизо, пътеките между неравните стени от мукава, брезент и дърво с хлътнали, покрити с найлон покриви бяха тесни. Навлязоха много навътре в Бенгали Бура, най-бедняшката част на Навнагар. В повечето колиби човек не можеше да се изправи в цял ръст, жителите на Бенгали Бура седяха, опърпани и дрипави, по праговете и пред полицаите подтичваха боси деца. Върху лицето на Катекар се беше изписало гневно презрение към обитателите на копторите, които допускаха мръсотията и боклуците да се трупат на камари на някакви си две крачки от вратите им и невръстните им дъщери да ходят по нужда точно където синовете им играеха. Той често повтаряше на Сартадж, че Бомбай се опропастява именно от тези хора, от тези ганвар, недодялани люде, които прииждаха от Бихар, Андра или шибания Бангладеш и живееха тук като добичета. Сартадж си помисли, че тези тук наистина са от шибания Бангладеш, въпреки че със сигурност имаха документи, удостоверяващи, че са от Бенгалия и са истински граждани на Индия. При всички положения обаче в мочурливата им делта нямаше място, където да ги върнат, нямаше и половин бигха* земя, която да е тяхна и която да ги побере. Идваха с

* Мярка за площ - от 1,5 до 4 дка. - Б. а.

хиляди, за да работят като прислужници, по пътищата и строежите.

Мъжът беше паднал през прага, с гърдите напред и с разкрачени крака. Беше млад, сигурно нямаше и двайсет години. Беше със скъпи маратонки, хубави дънки и синя риза без яка. По китките му се виждаха дълбоки рани чак до костта, каквито обикновено остават при нападение със сатър, когато жертвата се опитва да отбие ударите. Раните личаха ясно и в единия край бяха по-дълбоки, отколкото в другия. На мястото на лявото кутре беше останало само кървящо чуканче и Сартадж знаеше, че е безсмислено да търсят пръста. Гъмжеше от плъхове. Вътре в колибата, в жужащия мрак не се виждаше нищо. Катекар щракна електрическото фенерче и Сартадж разгони мухите в кръга светлина. Имаше рани и по гърдите и челото, вратът беше почти отрязан. Преди да направи последните крачки, младежът сигурно беше издъхвал от другите рани, но се беше строполил именно от раната по врата. Пръстеният под беше тъмен и влажен.

- Името? - попита Сартадж.

- Неговото ли, сааб? - изломоти бащата.

Беше застанал с гръб, за да не гледа сина си.

- Да.

- Шамсул Шах.

- Вашето?

- Нурул, сааб.

- Използвали са сатър, така ли?

- Да, сааб.

- Колко бяха?

- Двама, сааб.

- Познавате ли ги?

- Базил Чодхари и Фарадж Али, сааб. Живеят наблизо. Приятели са на сина ми.

Катекар записваше в бележник и мърдаше стегнато устни, докато повтаряше непознатите имена.

- Откъде сте? - попита Сартадж.

- От село Дуипара, околия Чапра, област Надия, Западна Бенгалия, сааб.

Каза го малко припряно и Сартадж разбра, че нощем го е репетирал многократно и го е научил от документите, които е купил веднага щом е пристигнал в Бомбай. Убийство, в което бяха замесени бангладешци, си беше нещо необичайно, защото те обикновено гледаха да не бият на очи, работеха, опитваха се да свържат двата края и правеха всичко възможно да не привличат вниманието.

- А другите? И те ли са оттам?

- Родителите им са от Чапра.

- Същото село ли?

- Да, сааб.

Говореше с бангладешки акцент, който Сартадж се беше научил да разпознава. Лъжеше за страната, в която е селото, нищо повече. Останалото си беше истина. Бащите на жертвата и на убийците сигурно бяха израсли заедно, бяха се къпали в едни и същи рекички.

- Двамата роднини ли са ви?

- Не, сааб.

- Присъствахте ли на разправата тук?

- Не, сааб. Повикаха ме едни хора.

- Кои хора?

- Не ги познавам, сааб.

От другия край на уличката се чуха шептене, гласове, които ту ставаха по-високи, ту заглъхваха, но не се виждаше никой. Никой от съседите не искаше да се забърква с полицията.

- Чия е къщата?

- На Асан Наем, сааб. Но той не е бил тук. В къщата е била само майка му, сега е при съседите.

- Видяла ли е всичко?

Нурул Шах сви рамене. Никой не искаше да го викат за свидетел, старицата обаче едва ли можеше да го избегне. Сигурно щеше да каже, че недовижда.

- Синът ви бягал ли е?

- Да, сааб, ето оттам. Били са у Фарадж.

Значи мъртвото момче се е опитвало да се прибере у дома. Сигурно се е уморило и е решило да влезе в някоя къща. Вратата представляваше парче ламарина, прихванато с три парчета жица за сложена отвесно бамбукова пръчка. Сартадж се дръпна от тялото, по-далеч от тежката миризма на кръв и влажна глина.

- Защо са го направили? Какво се е случило?

- Пили са, сааб. Скарали са се.

- Защо?

- Не знам. Ще ги заловите ли, сааб?

- Ще си запишем - каза Сартадж.

В единайсет часа Сартадж стоеше под шибащата струя студена вода, извърнал лице към нея. Налягането в тръбите беше много добро, затова той остана по-дълго под жилещата струя, като я местеше от рамо на рамо. Пряко волята си, въпреки шуртенето на водата в ушите си, мислеше за Камбъл и за пари. Докато беше женен, Сартадж донякъде се гордееше, че никога не е взимал пари в брой, но след развода си даде сметка колко много са го защитавали парите на Мегха от света и потребностите на улиците, където живееше. Деветстотинте рупии, които му отпускаха месечно за транспорт, не покриваха бензина и за три дни, а от многото банкноти, с които плащаше всеки ден на внедрените информатори, може би само една-две идваха от сумата, предоставяна за кхабари, информаторите, и не оставаше нищо за разследването на смъртта на младежа в Навнагар. Затова Сартадж вече взимаше пари в брой и беше признателен. Наивният сикх вече не е наивник за богатите негодници. Това му беше отворило очите: знаеше, че със задоволство го отбелязват и полицаите, и цивилните, и бяха прави. Той беше прогледнал за истината. Пое си въздух и наклони глава така, че мощната струя в средата да блъска точно между очите му. Силният звук изпълни главата му.

Отвън в хола беше много тихо. Сартадж знаеше, че колкото и да е уморен и да копнее за сън, няма да заспи. Изтегна се на дивана с бутилка уиски "Ройъл Чалъндж" и друга с вода на масата до него. Отпиваше на малки глътчици, през строго определени промеждутъци. В края на работния ден си позволяваше по две високи чаши, напоследък едвам устояваше на изкушението да изпие и трета. Лягаше така, че да вижда през прозореца небето, все още осветено от града. Отляво имаше дълга сива ивица - сградата отсреща, превърната от рамката на прозореца в назъбена като бойница абстракция, а отдясно беше така наречената тъмнина, все още разлагана от окото на безформено и неуморно жълто сияние. Сартадж знаеше откъде идва то, какво го излъчва, но както винаги, се прехласваше по него. Помнеше как на една улица в Дадар е играл крикет, бързия звук на топката и лицата на приятелите си, а също, че може да вмести в сърцето си целия град, от Колаба до Бандра. Сега градът беше прекалено голям, изплъзваше му се, всяко семейство се добавяше към следващото и по-следващото, докато не се получеше това хладно безкрайно сияние, което човек не можеше да познае и което все му убягваше. Дали наистина съществуваше онази безлюдна уличка, толкова безопасна, че децата можеха да играят крикет, криеница и дама, или Сартадж я беше откраднал от стар черно-бял филм? И си я беше подарил като спомен от едно по-щастливо място?

Той стана от канапето. Облегна се отстрани на прозореца и допи уискито, като обърна чашата, за да се плъзне на езика му и последната капка. Надвеси се в опит да усети полъх на вятър. Хоризонтът беше забулен с лека мараня и беше далечен, с ярки светлини отдолу. Сартадж погледна към улицата и видя как на паркинга проблясва нещо, парче стъкло, слюда. Внезапно си помисли колко лесно ще бъде да продължи да се навежда, докато тежестта не го повлече надолу. Представи си как пада, а белият халат плющи трескаво, представи си голите си гърди и корем отдолу, коланът, който се влачи, представи си как синьо-белите гумени чехли за баня се изхлузват, как ходилата се въртят и още преди да са описали кръга до края, черепът се удря, пука и после тишина.

Сартадж се дръпна от прозореца. Остави чашата на масичката, много внимателно. Откъде ли се взе това? Той го изрече на глас:

- Откъде се взе това?

После седна на пода и видя, че го боли, когато присвива колене. Бедрата му бяха изтръпнали. Долепи двете си ръце с дланите надолу върху масата и погледна бялата стена отсреща. Не каза нищо.

Катекар ядеше овнешкото, останало от неделя. Един мускул върху гърба му, долу вдясно, го наболяваше, но овнешкото, топло и мазно, със засищащи картофи и ориз, с пърлещата наслада на туршията от зелени чушки му носеше утеха и с пламнали устни Катекар успя да забрави спазмите или поне да не им обръща внимание.

- Още малко? - попита Шалини.

Катекар поклати глава. Облегна се и се оригна.

- Ти си сипи.

Шалини поклати глава.

- Яла съм - каза тя.

Късно вечер успяваше да устои на изкушението и да не хапне от овнешкото, но не само заради това ръцете є си бяха останали тънки както в деня на сватбата им отпреди деветнайсет години. Катекар загледа как Шалини завърта с едно-единствено плавно движение наляво копчето на печката и я изключва. Движенията є бяха приятно точни, докато тя чистеше и струпваше на купчина съдовете, за да ги измие на другия ден - в съвсем малкото пространство, в което беше вместена жена му, витаеше някаква оправност. Шалини беше пестелива във всичко и подхранваше апетитите на мъжа си.

- Хайде, Шалу - рече Катекар и избърса уста. - Късно е. Да лягаме.

Той продължи да гледа как тя бърше старателно масата, а стъклените є гривни потракват. Къщичката им беше малка с една стая, но много чиста отвътре. Щом жена му приключи, Катекар прибра сгъваемите крака на масата и я подпря на стената. Двата стола отидоха в ъглите. Докато Шалини прибираше в кухнята, Катекар разгъна на мястото на масата два чатая. После сложи дюшек и възглавница за жена си, а за себе си - само възглавница, тъй като гърбът му не търпеше друго освен твърдия под, и така леглата бяха готови. Катекар взе чаша вода и кутийка с прах за зъби и като стъпваше внимателно, излезе и тръгна по уличката, покрай струпаните къщурки, главно тухлени, с жици, опънати над покривите и през входните врати. По това време общинската чешма не течеше, но зад тухления зид отзад имаше локва вода. Катекар се подпря на зида, загреба с показалец малко от прахта и си почисти зъбите, като се жабуркаше, и след като изплю водата, устата му вече беше чиста.

Когато влезе вкъщи, Шалини лежеше откъм нейната страна.

- Ходи ли по нужда? - попита го тя, без да се обръща. Той остави чашата върху една полица в кухнята. - Иди - подкани жена му. - Иначе след един час ще се събудиш.

В другия край на уличката имаше завой, после още един, след това внезапно изникваше поляна на голия склон, спускащ се към магистралата. От земята се вдигаше тежка миризма, Катекар приклекна и се изненада от яростната струя, която запрати надолу по склона, после въздъхна и загледа светлините долу, които се приближаваха и изчезваха. Върна се в дома си, изключи електрическата крушка, съблече потника и панталона и приседна на своя чатай. Легна по гръб, като разтвори широко десния си крак и допря лявото си бедро и ръка до дюшека на Шалини. След миг тя се размърда и се намести бавно до него. Катекар усети до гърдите си плешката є, до издутия си корем хълбока є. Шалини се сгуши до него, а той не се помръдна. Сега, когато беше толкова спокойно и тихо, той чу сдвоеното дишане на синовете си от другата страна на парчето черен плат, разделящ къщурката им на две. Те, Мохит и Рохит, бяха на девет и на петнайсет години. Катекар се заслуша в семейството си и след малко различи дори в тъмнината очертанията на дома си. Откъм неговата страна на парчето плат имаше малък цветен телевизор върху етажерка и до него снимки на родителите му и на родителите на Шалини, всичките с венци от цветя, както и голяма фотография в рамка на синовете му в зоологическата градина. Имаше календар на сапуна "Лукс", отворен на юни със снимката на Мадхубала*. Под него - зелен телефон с катинарче върху шайбата. В долния край - въртящ се настолен вентилатор. Катекар знаеше, че зад главата му има радиокасетофон със записи на песни от стари филми на марати. Имаше и два черни куфара, сложени един върху друг. Дрехи на кукички, ризата и панталонът му върху закачалка. Рафтът на Шалини с месингови фигурки на Амбабай** и Бхавани***, до тях снимката на Сай Баба с венец от цветя. И кухнята с рафтове чак до тавана и редици лъснати до блясък метални съдове. После, от другата страна на парчето черен плат, лавиците с учебници, два плаката на Сачин Тендулкар****, замахнал за удар, малко бюрце, отрупано с моливи, тетрадки и стари списания. Метален шкаф с две съвсем еднакви отделения.

Катекар се усмихна.Обичаше нощем да оглежда онова, което има, да го усеща плътно и истинско под натежалите си клепачи. Продължи да лежи на ръба на някакъв сумрак, още далеч от съня, мускулът на гърба му потрепваше, но не успяваше да достигне през едрото му тяло до Шалини, нещата, които беше спечелил от живота, го заобикаляха и той знаеше колко крехко е укреплението му, затова пък то му вдъхваше утеха. Тук се чувстваше спокоен. Катекар усети как едрите му ръце и крака олекват и се зарея със затворени очи сред мощната струя на въздуха. После заспа.

С гладкото дистанционно устройство на телевизора в ръка Сартадж превключи от автомобилни състезание в Детройт на запис на американско публицистично предаване за жени следователки, после на плужек, лъскав и кафяв, в някаква огромна криволичеща река и на състезание за филмова музика. Две героини в къси червени

* Индийска актриса (1933-1969), смятана за една от най-красивите в Боливуд. - Б. пр.

** Богиня, почитана главно в щат Махарищра. - Б. пр.

*** Едно от имената на Парвати, върховна богиня на Хималаите. - Б. пр.

**** Индийски състезател по крикет. - Б. пр.

полички, ухилени, с изящни телца, най-много на по осемнайсет години, танцуваха над сводовете на обвит в пълзящи растения разрушен дворец. Сартадж отново превключи канала. На мърдащия фон от бързо сменящи се кадри русата водеща дърдореше за някакъв бхангра певец от Лондон и новия му албум. Водещата беше индийка, но се казваше Кит и лъскавата є руса коса се спускаше до голите є рамене. Тя протегна бързо ръка към камерата и изневиделица се озова в огромно помещение с огледала по стените, запълнено от край до край с танцьори, които се движеха щастливо в такт. Кит се засмя, камерата се доближи до нея и Сартадж видя отблизо миловидното є лице с остри черти, както и стройните є крака, при вида на които изпита приятно задоволство. Изключи телевизора и се изправи.

Отиде сковано до прозореца. Зад блещукащите жълти лампи в съседната сграда тегнеше мракът на морето, а далеч отпред мъждукаха яркосини и оранжеви светлинки - Бандра. С хубав бинокъл се виждаше дори нос Нариман, който не беше чак толкова далеч през морето, но до него се стигаше най-малко за час по празните нощни пътища, пък и беше в съвсем друга посока спрямо Тринайсети полицейски участък. Сартадж усети внезапна болка в гърдите си. Сякаш два тъпи камъка стържеха един в друг, създавайки не огън, а мътно нетрепкащо сияние, упорито тревожно желание. Болката се качи в гърлото му и Сартадж взе решение.

След дванайсет минути бързо каране вече беше минал през тунела и беше излязъл на магистралата. Почувства се окрилен от чистия път отпред и от волана, плъзгащ се с лекота между пръстите му, и се засмя от скоростта. Но в Тардео трябваше да се промушва по тесните улици между ярко осветените магазини и изведнъж се ядоса на себе си, дори понечи да обърне и да се прибере у дома. Докато барабанеше по светлинното табло, изникна въпросът: какво правиш? Какво правиш? Къде си тръгнал с колата на бившата си жена, която тя ти остави великодушно и която можеше да се разпадне на съставните си части по изровения ужасен път? Но вече беше късно, разстоянието беше преполовено, макар че първоначалния радостен устрем вече го нямаше, и Сартадж продължи нататък. Докато пристигне, докато паркира и отиде при "Пещерата", вече наближаваше един след полунощ и той беше много уморен. Ала ето че беше там и виждаше тълпата при задния вход - след края на работното време беше отворен само той.

Навалицата се разстъпи, за да пусне Сартадж. Да, той беше по-възрастен, дори може би много по-възрастен, но не виждаше причина за любопитните погледи и мълчанието, спуснало се, докато минаваше през тълпата. Те бяха облечени в широки лъскави ризи, пуснати над панталоните, в рокли и поли, по-къси, отколкото Сартадж беше виждал някога, и го изнервяха страшно. Той се опита да отвори вратата и накрая едно момиче със сребърна халка на долната устна се пресегна и му помогна. Докато се сети да му благодари, Сартадж вече беше вътре и вратата се затвори. Той изправи рамене и намери място в края на барплота. С наливна бира в ръка вече имаше какво да прави, затова се обърна към заведението. Беше заобиколен от хора и не виждаше на повече от няколко крачки: всички разговаряха оживено, наведени един към друг, и крещяха, за да надвикат музиката. Сартадж изпи набързо бирата, сякаш тя го вълнуваше. Щом изпразни халбата, си поръча още една. От всички страни имаше жени и Сартадж започна да се взира ту в една, ту в друга и да се опитва да си представи, че е с тях. Не, бързаше, затова се помъчи да си представи какво би казал на всяка. Добър вечер. Не. Здрасти. Здрасти. Аз съм Сартадж. Трябваше да се постарае да говори само на английски. И да се усмихва. И после какво? Нададе ухо, за да чуе разговора вляво. Говореха за музика, за американска група, която Сартадж не беше чувал никога, но това би могло да се очаква, и момичето с гръб към него каза:

- Последното парче беше прекалено бавно.

Сартадж не чу какво отговори момчето с вързана на опашка коса, което стоеше с лице към момичето, второто момиче с малкото чипо носле обаче възрази:

- Парчето си беше страхотно, кучко.

Сартадж изпи бирата на един дъх и избърса уста. Желанието, довело го в другия край на града, внезапно угасна, оставяйки след себе си тъмната утайка на горчивината. Беше много късно и Сартадж нямаше никакви сили.

Той плати набързо и си тръгна. Сега пред вратата стоеше друга тълпа, но със същото мълчание, със същите погледи, със същите герданчета, пиърсинг и преднамерена размъкнатост и Сартадж разбра, че елегантните му сини панталони го открояват пагубно като чуждо тяло. Докато стигне края на уличката, вече не беше толкова самоуверен с бялата си риза с яка с копченца. Зави внимателно към главния път, прекрачи две момчета, които спяха на тротоара, и закрачи към мола на кръстовището, където беше оставил колата. Стъпваше безшумно по осеяния с какви ли не боклуци тротоар, покрай затворените врати на надвисналите магазини. Помисли си, че не може да се е напил от две бири, но въпреки това лампите на уличното осветление му се сториха много далеч и му се прииска силно да затвори очи.

Прибра се. Свлече се на леглото. Сега вече му се спеше и сънят се плъзна върху раменете му тежко, като задушаващо черно свлачище. После в миг настъпи утрото и телефонът застърга пискливо в ухото на Сартадж. Той отиде сънено при апарата.

- Сартадж Сингх?

Гласът беше мъжки, властен и решителен.

- Аз съм.

- Искате ли Ганеш Гайтонде?