Детето на Нощта

Пролог

Джарин бе ловил риба в земите северно от Зъбите на Сунара през целия си дълъг живот. Познаваше изтънко реда на приливите и отливите, както и сприхавите прищевки на вятъра. Знаеше колко прекрасно може да бъде усамотението. Заложи примамките и пусна въдиците на завет в дълбоко заливче и сега оставаше чудесното очакване - времето, което толкова обичаше. Сви единственото платно на малката лодка и се излегна по гръб, полюшван леко от вълничките.

Отвори стомната с вино, смесено с вода, извади дебела филия с шунка от торбата и подреди всичко до себе си. Загледа се във великолепната синева на небето, пресечена от тънки ивичести облачета.

Сигурно бе задрямал, защото рязко се сепна - усети как лодката се завърта някак странно. Слънцето се бе изместило малко наляво. Нещо нарушаваше съвършенството на деня, а далечен рев дразнеше слуха му.

Подпря се на лакти, вдигна глава и почовърка с пръст в лявото си ухо. Не чуваше никакви птици наоколо. През годините така привикна към резките крясъци на кръжащите чайки, че тези звуци не привличаха вниманието му. Но в този миг мълчанието на птиците го смути. Животните имат остър усет.

Съзнанието му се избистри от сънливостта. Нещо не беше наред наоколо. Небето си оставаше прекрасно, ала въздухът натежа като пред дъжд. А водата завличаше лодката навътре, макар че беше време за прилив. И грохотът май отекваше от върховете навътре в сушата - неземен шум, който така го уплаши, че чак го присви стомахът.

Джарин се смръщи, надигна се и някакво движение в морето прикова погледа му. Вцепени се.

С неимоверна бързина към него прииждаше водна стена, а зад нея се сгъстяваха и тъмнееха плътни облаци. Тази страховита, надвисваща, покрита с пяна синьосива планина се простираше докъдето погледът му стигаше и в двете посоки.

Просто гледаше, не стори нищо друго. Би могъл да издърпа котвата, да опъне платното и да обърне лодката към брега, но нямаше смисъл. Гигантската вълна се издигаше на повече от сто стъпки, нямаше къде да се скрие от нея и само щеше да намери смъртта си, запратен върху ръбестите скали.

Открай време Джарин се заричаше, че ще посрещне гибелта с отворени очи. Затова се изправи в лодката, изрече набързо молитва към духовете да го пренесат в пристанището, приютило душите на предтечите, и се наслади на смразяващата мощ на стихията до мига, когато тя го потопи в забравата.

1.

Покритата с чергило каруца трополеше към Ястребови зъбери по обраслите коловози на коларския път край гората. Колелата подскачаха по камъните, дървенията скрибуцаше, металните нитове скърцаха. Коларят подканяше двата си коня да побързат, плющеше с поводите и подвикваше насърчително, а животните теглеха неустойчивия товар с такава скорост, че краят беше неизбежен.

Но имаше време дотогава.

Всеки подскок по неравностите раздрусваше коларя, който изви глава да погледне през рамо. През облака прахоляк зад каруцата виждаше, че онези приближават. Шестимата конници бързо скъсяваха разстоянието, не им пречеше теренът, спъващ колелата.

От половин ден гледаше как го настигат, зорките му очи ги откриха почти в същия миг, когато го забелязаха и подгониха. Отначало не се наложи да се носи толкова шеметно напред, но с отминаването на следобеда пролича, че преследвачите са готови да изтощят конете си до смърт, за да го настигнат. Нищо изненадващо. Това, което те очакваха да намерят под чергилото, струваше далеч повече от живота на няколко ездитни животни.

Той пак се загледа с усмивка в пътя отпред и разтръска поводите. С наближаването на здрача по ясното небе плъзваха облаци. Коларят се почеса по брадичката и огледа конете си. По хълбоците им се стичаше пот, те мятаха глави и в усилията си да теглят по-бързо притискаха уши към главите си и се блещеха.

- Добре се справихте - похвали ги той.

Дадоха му толкова време, колкото му бе нужно.

Пак се озърна. Онези бяха на стотина крачки зад него. Глух удар оповести долитането на първата стрела. Той си пое дъх. Моментът бе настъпил.

Сгушил глава в раменете си, коларят пусна поводите и се метна върху десния кон. Тутакси усети през панталона колко е сгорещено тялото му, чуваше тежкото му дишане.

- Кротко сега, кротко... - промърмори тихо.

Потупа шията на коня и извади кинжала си. Острието бе наточено и с един замах сряза хамутите. Смуши с пети животното и то отскочи надясно от каруцата, в която остана впрегнат другият кон. Каруцата рязко забави ход и кривна вляво. Мъжът се надяваше да не се преобърне.

Отвърза юздата от рога на седлото, наложи волята си на коня и наведен над шията му препусна встрани. А когато чу викове зад гърба си, дръпна юздата и се обърна.

Враговете бяха при каруцата с отметнато нагоре чергило. Кръжаха наоколо и гневно се обвиняваха един друг. Той знаеше, че и те го виждат, но нямаше значение. Вече не можеха да го хванат, но още по-важно беше, че ги отклони от тяхната цел. Половин ден бяха преследвали празна каруца.

Но нямаше време да се хвали сам. Успя да подлъже шестима хапльовци, а далеч по-хитроумни врагове продължаваха преследването. Те нямаше да се издадат толкова лесно.

Ериан се взираше в дъщеря си, която дремеше неспокойно в скута є, и за пръв си зададе въпроса дали не е постъпила непоправимо глупаво. Първият им ден в Трънливата гора мина леко. Лиана беше с ведър дух, двете си тананикаха песнички за пътешественици, докато вървяха на юг. Осеяната със слънчеви лъчи гора лъхаше на чиста, приветлива свежест. Първата нощ беше същинско приключение за момичето - спа на открито, завита с наметалото на майка си и пазена от заклинания против натрапници. А когато Лиана се унесе, Ериан стори още нещо - настрои усета си към спектъра на маната в търсене на признаци, че не всичко е наред.

Не защото очакваше някаква опасност през тази нощ. Разчиташе, че онези от Гилдията знаят какво вършат и ще ги закрилят. И макар че в Трънливата гора се навъртаха вълци, не бе известно да налитат на хора. Впрочем като магьосница от Дордовер тя можеше да се предпази по-добре от почти всеки друг.

Но през втория ден настроението се промени. Навлязоха в горските дебри, покровът от клони и листа над тях се сгъсти и повечето време вървяха в сенките. Ободряваха се само когато слънцето проникваше до земята около краката им. Разговорите и песните се накъсваха, а накрая секнаха. Ериан се мъчеше да измисли какво да каже на своята все по-настръхнала дъщеря, а и откриваше, че думите сякаш се плъзгат покрай ушите на Лиана, виждаше уплаха в очите є.

Трябваше да си признае, че същите чувства спохождат и нея. Разбираше - или поне си внушаваше, че разбира - защо се налага да вървят сами. Но доверието є в Гилдията чезнеше бързо. Очакваше някой да ги потърси, а това все не се случваше. И сега всяко припукване на съчка или проскърцване на клон я сепваха. Ослушваше се напрегнато за птичето чуруликане и се опитваше да разсее с него Лиана. Излъга я, че когато птиците пеят, не може да има опасност наоколо.

Стараеше се да запази усмивката на лицето си, обаче знаеше, че не е убедила докрай момичето в необходимостта да продължат нататък. Малката є дъщеря се умори и към края на следобеда спряха. Ериан се облегна на покрито с мъх дърво, а Лиана задряма. Горкото дете! Едва на пет години е принудено да се спасява с бягство, без да проумява защо.

Ериан погали дългата черна коса на момичето и побутна настрани куклата, която опираше в бузата є. Загледа се към гората. Шумоленето на ветреца между дърветата и поклащането на сенките є се струваха някак злонамерени. Въображението є показа прокрадваща се вълча глутница и тя тръсна глава, за да се отърве от видението. Но някой наистина ги дебнеше. Ериан ясно долавяше това. Не успяваше да прогони мисълта, че вървящият подире им не принадлежи към Гилдията.

Сърцето є изведнъж се разтуптя и я обзе паника. Пред нея се мяркаха сенки, оформяха се в човешки силуети и избягваха извън полезрението є точно преди да ги различи. Устата є пресъхна. Защо се озоваха тук?! Жена и малко дете, преследвани от сила, на която не можеха да се опълчат. И повериха живота си на чужди хора, които несъмнено вече са ги изоставили.

Колкото и топъл да бе следобедът, Ериан се разтрепери и разсъни Лиана, чийто поглед потърси утеха в очите на майката, но не я откри.

- Мамо, те защо само гледат отстрани? Защо не ни помагат?

Ериан мълчеше, момичето повтори въпроса и добави:

- Не ни харесват ли?

Жената се засмя и погали дъщеря си по косата.

- Че може ли някой да не те харесва? Мисля си, че се налага да обикалят наоколо, за да не успее никой да ни издебне.

- Мамо, а кога ще стигнем?

- Скоро, мила. Скоро. И тогава ще си отдъхнеш. Сигурно вече сме близо.

Но думите прозвучаха пресилено и в собствените є уши, а вятърът в клоните сякаш нашепваше за гибел.

Лиана я изгледа строго, макар че брадичката є потрепваше.

- Мамо, тук ми е неприятно.

Ериан сгуши глава в раменете си.

- И на мен, скъпа. Искаш ли да си намерим по-хубаво място?

Лиана кимна.

- Няма да позволиш на лошите хора да ме хванат, нали?

- То се знае, че няма.

Помогна на дъщеря си да се изправи, намести раницата на гърба си и пак поеха на юг, както им бяха заръчали. Докато крачеха забързано, наплашени от невидимите опасности наоколо, Ериан се мъчеше да си припомни как биха се отървали от преследвачи Незнайния воин или Троун. Те щяха да внимават къде стъпват и да оставят фалшиви следи, заблуждаващи врага за посоката. Дори поумува не може ли да носи Лиана под Невидимо було, за да не ги зърне никой. Това би изцедило силите є...

Подсмихна се невесело. Тази непривична за нейната дъщеря игра поне за малко щеше да отвлече вниманието є, но залогът беше твърде голям.

Онези се промъкваха доста умело в гората, но очите на елфите не пропускаха нищо под сенчестия покров на листака. Ренерей си призна, че ловкостта им я изненадва - движеха се безшумно, стараеха се да не оставят никакви следи. Дори одобряваше резките криволици в прокрадването им - опитваха да прикрият посоката, в която са се запътили.

И биха успели да се отърват от почти всеки друг следотърсач. Но Ренерей и Трюун бяха израснали в гората, откриваха и най-нищожната промяна, причинена от минаващите хора. Сухо листо, прилепено от подметка към влажната пръст. Откъртено с рамо хлабаво парче кора на издайническа височина. Разместени парчета от съчка. А дори тези хора нямаше как да скрият мимолетната сянка, откроила се под сноповете слънчеви лъчи, завихрянията във въздуха и по-тревожната гълчава на горските обитатели.

Ренерей водеше, Трюун охраняваше сестра си на двайсетина крачки встрани и малко по-назад. Двамата елфи вървяха по дирите цял ден и постепенно догонваха набелязаните жертви, но не допускаха те да доловят, че са преследвани.

Тя се промъкваше присвита, погледът є шареше напред, всяко пристъпяне на кожените є ботуши беше уверено и безшумно, а зелените и кафявите петна по наметалото, куртката и панталона я сливаха с нашарената от слънцето гора. Вече бяха близо до целта. Птиците, свили гнездо в хралупа на висока ела малко по-нататък, зацвърчаха неспокойно, а в изпръхналата пръст полека се изправяха стръкове трева, настъпени съвсем скоро от човешки крак.

Ренерей спря до широкия дънер на грамаден стар дъб и опря длан в него, за да усети енергията му, а другата ръка протегна с изпънати пръсти и даде знак на Трюун. Без да поглежда към него, знаеше, че се е скрил.

На десет крачки пред нея нарушените въздушни потоци, които проличаха по разкривените очертания на шубраците, издадоха присъствието на маг под Невидимо було. Той се промъкваше съвсем бавно, за да остане недостъпен за зрението, и Ренерей отново изчака малко, за да се възхити на уменията му.

Приведена така, че пръстите є почти докосваха земята, тя го доближи, а погледът є фиксираше разположението на сенките, за да си представи умът очертанията на тялото му. Висока, стройна и силна фигура, но магът или магьосницата не подозираше своята гибелна уязвимост. Елфидата не издаде никакъв звук, движенията є не се отразиха на нищо наоколо, а тварите в гората не се смутиха от появата є.

В миг извади кинжала си от кожената кания, изправи се рязко, стисна с пръсти челото на мага и отметна главата назад, а другата ръка преряза гърлото му. Кръвта плисна върху зелените листа, мъжът потрепери за последен път, толкова сащисан, че дори не изохка. Заклинанието на Булото се разпръсна и откри черни, прилепнали по тялото дрехи и бръсната глава. Когато ги убиваше по този начин, Ренерей не поглеждаше лицата им. Изненадата и потресът, застинали в очите им, само подклаждаха чувството є за вина.

Тя положи трупа по лице върху пръстта, избърса ножа и го прибра. После даде знак на Трюун, че продължават напред.

Някъде наоколо се спотайваше още един, Ериан и Лиана бягаха уплашени, а денят скоро щеше да свърши.

Дензър седеше в кресло до огнището, но в кабинета беше прохладно и есенният вятър разтърсваше прозорците. В мътното сиво небе се носеха изронени листа, ала мразовитите повеи навън не можеха да се мерят със студа, сковал душата на мага от Ксетеск, откакто дойде в Кулата на Дордовер.

Още в мига когато пристигна конникът пратеник и поиска да говори с него, той се досети, че положението е отчайващо. Но мъртвешката тежест в стомаха му и прескачащите удари на сърцето се превърнаха в леден гняв, когато научи, че са прахосали цели шест седмици в препирни дали изобщо да го повикат.

Отначало го жегна разочарованието, че Ериан не се е опитала да достигне съзнанието му с мисловна връзка, но пък неведнъж бяха минавали седмици преди умовете им да се потърсят отново. А сега, нерадостно си напомняше Дензър, и голямото разстояние би могло да є попречи, ако се опита.

Сгъна писмото и го пусна в скута си, после вдигна поглед към Вулдарок. Дебелият Господар на Кулата в Дордовер още се препотяваше, след като го придружи до жилището на Ериан. Вулдарок пристъпи неловко под пронизващия поглед на госта.

- Шест седмици... За какво пропиляхте толкова време, по дяволите?

Дебелакът попи с кърпа челото си и я плъзна нагоре по плешивото теме.

- Търсихме. Мъчим се да ги открием и не прекратяваме усилията си. Те са от Дордовер.

- Но освен това са мои съпруга и дъщеря, макар че в момента не живеем заедно. Не сте имали право да криете от мен вестта за изчезването им дори един-единствен ден.

Дензър огледа кабинета, купчините скрепени с върви книжа, книгите и пергаментите, наредени прилежно по лавиците, подрязаните фитили на свещите и фенерите, плюшеното зайче, сложено грижливо върху възглавничка. Толкова неприсъщо за Ериан, която се наслаждаваше на безпорядъка, докато работеше. Личеше, че не са я отвели против волята є. Разтребила е, защото е имала намерение да не се връща дълго. А може би никога.

- Не е толкова просто - предпазливо възрази Вулдарок. - Има си процедури и правила...

Дензър се надигна устремно от креслото и почти изблъска Господаря на Кулата.

- Не си и помисляй да ми пробутваш тези глупотевини - застърга гласът му. - Проклетата ви гордост и интригите във вашия Кворум са ме лишили от възможността да издирвам дъщеря си и любимата си цели шест загубени седмици! И какво по-точно постигнахте с вашето търсене?

Дензър виждаше как нови капки пот избиват по месестото зачервено лице на Вулдарок.

- Намирахме неясни следи. Чухме слухове, че са ги видели тук или там. Нищо определено.

- Значи ви бяха нужни шест седмици за "нищо определено"? При цялата внушителна мощ на Дордовер?

Дензър млъкна, щом долови как присвитите очи на Вулдарок гузно се отвърнаха встрани. Магът от Ксетеск се усмихна и отстъпи крачка назад, пръстите му разсеяно се плъзнаха по купчинка листове.

- Тя ви е сварила неподготвени, а? Всички вас... - Той се засмя. - Изобщо не сте подозирали, че може да си тръгне, нито накъде ще се отправи, нали?

Вулдарок премълча и Дензър кимна.

- И какво направихте? Изпратихте магове и войници в Листерн? В Корина? В Чернотрън? Може би дори в Ксетеск. А после? Претърсихте горите наоколо, изпратихте вестоносци в Гиернат и Джейдън?

- Земите, които трябваше да претърсим, са обширни - сдържано отбеляза Вулдарок.

- Но при цялата ви безмерна мъдрост никой от вас не е бил толкова прозорлив, че да я опознае достатъчно и да се досети накъде би могла да се запъти? - Дензър цъкна с език и се чукна с пръст по слепоочието. За миг злорадо му олекна, че вижда Вулдарок толкова смутен. - Липсва ви усет, а? И накрая пратихте човек да ме доведе, та аз да разбера. Но толкова се забавихте... И защо?

Господарят на Кулата пак изтри лицето и ръцете си с кърпата, после я прибра.

- Колкото и близко да си свързан с Ериан и Лиана - подхвана той, - двете бяха под закрилата на Дордовер. Длъжни сме да се грижим за доброто си име, да се придържаме към правилата. Искахме да ги върнем без излишен... шум.

Вулдарок разпери ръце и насили устните си да изобразят усмивка.

Дензър поклати глава и повторно пристъпи към него. Вулдарок се дръпна сепнато, опря крака в кресло и тежко се тръшна в него. Лицето му пламна.

- Надяваш се да ти повярвам ли? - сопна се Дензър. - Пазили сте в тайна изчезването на Лиана, но това няма нищо общо със стремежа ви да не се изложите. Други са ви подбудите. Искали сте да я приберете обратно във вашата Школа преди дори да науча, нали? - Той се наведе над мокрото от пот лице и усети по бузите си топлия, леко вмирисан на спирт дъх. - Защо ли, питам се... Уплашихте се, че тя може да изникне изведнъж пред прага на друга Школа с по-способни магове?

Вулдарок пак разпери ръце, но по-нерешително.

- Лиана е дете с единствени по рода си дарби. А тяхното развитие трябва да бъде насочено правилно, за да избегнем крайно нежелателните последствия.

- Например пробуждането на способности, събрали магията на всички Школи? Не бих казал, че това е крайно нежелателно. - Дензър се подсмихна. - Ако това се случи някога, би трябвало да празнуваме.

- Вразуми се, Дензър! В Балея няма място за нов Септерн. Нито днес, нито когато и да било. Светът се е променил.

- Дордовер не може да говори от името на цяла Балея. Лиана може би ще покаже на всички ни пътя напред.

- Напред ли? - изсумтя Вулдарок. - Завръщането към Единството ще бъде крачка назад, приятелю от Ксетеск, пък и едно надарено дете още не означава такава крачка. Едно дете само по себе си е безсилно.

Старият маг от Дордовер изведнъж си прехапа устните.

- Само ако є попречите да разгърне заложбите си... - понечи да се заяде Дензър, обаче гласът му спадна до шепот. - О, това ли било?! Ако ще боговете да се сгромолясат, Вулдарок, но падне ли косъм от главата є...

Дебелакът се подпря с ръце и стана.

- Никой няма да є стори зло. Успокой се. Ние в Дордовер сме магове, а не ловци на вещици. - Той пристъпи към вратата. - Но те съветвам да я намериш и да я доведеш тук. И то скоро. Повярвай ми, важно е за всички ни.

- Я се махай! - промърмори Дензър.

- Позволи ми да ти напомня, че се намираш в моята Кула! - озъби се Вулдарок.

- Разкарай се! - кресна магът от Ксетеск. - Нямате представа с какво си играете!

Той се отпусна на креслото си.

- Напротив. Мисля, че ще се убедиш колко ясно осъзнаваме положението - натърти Вулдарок преди да се затътри навън.

Дензър чуваше затихващите тежки стъпки в облицования с дърво коридор. Пак разгъна писмото, което те дори не бяха намерили, макар че Ериан не си бе направила труда да го крие хитроумно. Но той бе отгатнал, че му е оставила писмо. Както се бе досетил, че никой друг не го е открил. Да, никакъв усет нямаха...

Прочете писмото отново и въздъхна. Бяха изминали четири години и половина, откакто стояха заедно в полето пред къщата на Септерн. Но и до ден-днешен другите от отряда на Гарваните оставаха единствените, на които би разчитал да му помогнат. А те бяха малцина. Ериан изчезна, Троун може би още тичаше с глутницата си из Трънливата гора. Значи оставаха Хирад, с когото се скара твърде зле преди години и оттогава нямаше никаква вест от него, Илкар, който се бъхтеше до пълно изтощение сред развалините на Джулаца, и разбира се - огромният мъжага.

Дензър се засмя неволно. Да, той е най-важен. А можеше да стигне при него в Корина само за два дни, ако прелети цялото разстояние. Вечеря в "Гарвановото гнездо" с Незнайния воин на чаша от червеното вино на Блекторн - това щеше да е приятно.

Реши да тръгне от Дордовер още призори. Пресегна се към звънчето, за да поиска да запалят камината. Имаше още много работа. Усмивката му се стопи. Маговете от Дордовер щяха да упорстват в издирването, а той не би рискувал те да се доберат първи до Лиана. Писмото го успокояваше, че това едва ли може да се случи, но как можеше да е сигурен? И тъкмо онези, от които Ериан бе търсила помощ, бяха заплаха за дъщеря му.

Имаше още нещо, и то твърде важно, което долавяше смътно, но все не успяваше да го извлече от подсъзнанието си. Беше свързано с пробуждането на дарбата...

Силен повей раздруса прозорците, но спря тутакси. Дензър вдигна рамене, седна до бюрото и започна внимателно да преглежда книжата по него.

Корина гъмжеше от хора. Търговията вървеше чудесно през цялото лято и не се усети голямо затихване с настъпването на новия сезон, само понамаляха пътешествениците и пътуващите работници, които се местеха на топло в Южния континент.

Две години след края на войната упорито се носеха слухове за още битки, повишаване на данъците и ново нашествие на западняците, но най-сетне спокойствието се завръщаше. По доскоро пустите кейове и пазарища в града сега сякаш се тълпяха всички търговци, решени да се възползват и от най-нищожния шанс за печалба. Пазарите не затваряха до късно, денем и нощем акостираха все повече кораби, а в странноприемниците, гостилниците и хановете не бяха виждали такова оживление от годините на разцвет за Търговския съюз на Корина. Разбира се, разприте между бароните бяха започнали отново и за наемниците пак настъпиха добри времена. Но Гарваните вече не участваха в сражения.

"Гарвановото гнездо", разположено недалеч от централния пазар, се пълнеше от ранни зори с поднасянето на закуската та чак до късна вечер, когато от печените прасета оставаха само костите и загоряла мазнина по шишовете.

Незнайния воин изпроводи последния пияница, затвори вратата и се обърна да огледа кръчмата. Зърна отражението си в едно от малките огледала, закрепени на колоните в залата. Колкото и късо да бе подстригана косата му, личеше как посивява до оттенъка на очите, обаче очертанията на челюстите му оставаха все тъй резки. А скритото под бялата риза и тъмнокафявия панталон могъщо тяло запазваше цялата си сила благодарение на упорити занимания. Тридесет и осем години... Не му тежаха, но пък той вече не участваше в битки. Имаше си предостатъчно причини да се оттегли.

Стражата удари клепалото, за да отбележи първия час от новия ден, но щяха да минат поне още два часа преди той да влезе през вратата на собствения си дом. Надяваше се Диера този път да изкара по-спокойна нощ с малкия Джонас. Болките в стомаха тормозеха момченцето и то беше доста сърдито през повечето време.

Незнайния воин с усмивка се върна при тезгяха, където Томас вече бе сложил две кофи с гореща сапунена вода, парцали и дълга дървена дръжка. Най-щастлив се чувстваше в миговете, когато нощем заставаше над люлката да погледа своя спящ мъничък син или се будеше до Диера с лъчите на слънцето, проникнали през прозореца на спалнята. Изправи килната табуретка и шумно отпусна длани върху тезгяха, изпод който се подаде Томас с бутилка гроздова ракия от Южните острови и две малки чашки. Сипа по глътка за двамата. Томас скоро щеше да навърши петдесет години и вече нямаше никаква коса по главата си, но очите му все така искряха под веждите, а високата му фигура беше гордо изправена и показваше желязно здраве.

- Да пием за поредната добра вечер - подаде той чашата на Незнайния.

- И за досетливостта да наемем още двама прислужници. С тях доста ни олекна.

Двамата бяха приятели от над двайсет години и поне през дузина от тях - съсобственици на "Гарвановото гнездо". Чукнаха чашите си и отпиха. По една-единствена чашка късно вечер - неизменно спазваха този ритуал през последните четири години. Незнайния воин се бе сражавал цяло десетилетие редом до съратниците си от отряда на Гарваните тъкмо за да се наслаждава накрая на тези мигове от прекрасния живот без приключения.

Потърка лицето си и усети наболата през деня брада, после се озърна към вратата на задната стая, изрисувана с емблемата на Гарваните. Рядко я отваряха напоследък.

- Момко, май пак не те свърта на едно място? - подхвърли Томас.

- Така е - потвърди Незнайния, - но причината не е каквато си мислиш.

- Брей! - изви вежди по-възрастният мъж. - Правичката да си кажа, все не можех да повярвам, че накрая ще се укротиш и дори ще въртиш кръчмата заедно с мен.

- Защото не си очаквал да оцелея, а? - подкачи го Незнайния и взе кофа и парцал.

- Не съм се съмнявал нито за миг, но ти си скиталец по душа, Сол. Боец. Това ти е в кръвта.

Незнайния позволяваше само на Томас и Диера да го назовават с истинското му име на Закрилник, а дори когато те го изричаха, винаги се сепваше. Защото означаваше, че нещо ги е накарало да се тревожат за него. А и той сам си признаваше, че не се е укротил напълно. Имаше още работа за вършене в Ксетеск - трябваше да ги притиска, за да продължат с проучванията и да върнат свободата на онези Закрилници, които я пожелаят. Имаше и приятели, с които искаше да се види. Не отричаше поне пред себе си, че нескончаемото еднообразие понякога му дотяга, и копнееше да потегли на кон с вързаната на гърба му ножница на меча. Това желание му помагаше да се чувства жив.

И го лишаваше от спокойствие. Ами ако никога не улегне? Внушаваше си, че тези желания ще избледнеят в не толкова далечното бъдеще. Поне вече не му се искаше да се сражава в първата редица и намираше утеха в това. А предложения не липсваха.

- С това е свършено - усмихна се той на Томас. - Предпочитам да бърша пода, вместо да се бия. Така рискувам само да ми се схване гърбът.

- Тогава защо си настръхнал?

- Дензър идва насам. Долових го. Както винаги.

- Виж ти... Кога? - понамръщи се Томас.

- Скоро - сви рамене Незнайния. - Съвсем скоро.

Роб, синът на Томас, влезе през задната врата, която водеше към конюшните. През последните години възторженият юноша се бе превърнал в силен и разсъдлив младеж. Зелените му очи проблясваха на лицето с високи скули под късата кестенява коса. По тялото му изпъкваха мускулите, заякнали от неуморния труд около конете, седлата и каруците. По добродушния си нрав Роб беше пълно подобие на своя баща.

- Всичко ли е прибрано и заключено? - обърна се Томас към него.

- То се знае - отвърна Роб, пристъпи към тезгяха и взе втората кофа и дългата дръжка с увит около напречника парцал. - Хайде, старче, лягай си, остави на младите да разтребват - добави, ухилен до ушите.

Незнайния се усмихна.

- Доста време мина, откакто някой ме е причислявал към младите.

- Е, в сравнение с него... - кимна Роб към баща си.

Томас довърши бърсането на тезгяха и пусна парцала в кофата.

- Добре де, старчето ще се вслуша в съвета на младока. Ще се видим утре.

- Лека нощ, Томас!

- Лека нощ, татко!

- Аз ще се заема с масите - каза Незнайния на Роб, - ти почисти пода и огнищата.

Преполовяваха работата, когато ги прекъсна трескаво тропане по входната врата. Незнайния изпухтя.

- Май знам кой е. Роб, погледни има ли гореща вода за кафе, моля те. И отскочи до килера за чиния с повечко хляб и кашкавал.

Младежът опря дръжката с парцала в ъгъла и се шмугна припряно зад тезгяха. Незнайния дръпна резетата и отвори. Дензър залитна и едва не се свлече в ръцете му.

- Богове! - възкликна огромният мъж. - Дензър, какви си ги вършил?

- Летях - отвърна магът. Облещените му очи бяха хлътнали, лицето му белееше вледенено. - Ще ми помогнеш ли да вляза на топло? Малко съм премръзнал.

- Хъмм... - проточи Незнайния.

Замъкна треперещия Дензър в задната стая, придърпа кресло към незапалената камина и настани мага на меката тапицерия. В стаята нямаше особени промени. Под плътно затворените капаци на прозорците бяха сбутани масата и столовете, покрити с бяло платнище. Тази маса пазеше спомени за пиршества и трагедии, а Незнайния винаги се натъжаваше, като се сетеше как на нея бе лежал трупът на Сирендор Ларн, най-добрия приятел на Хирад.

Креслата още бяха наредени в полукръг пред камината, но Незнайния ги разместваше всеки ден, за да се упражнява в усамотение с прословутия си двуръчен меч. От опит се бе уверил, че животът в Балея всеки миг може да ти поднесе някоя изненада.

Роб отвори вратата с крак - с едната ръка крепеше поднос с каничка, над която се виеше пара, чаши и отрупана с храна чиния, с другата носеше лопата, пълна с тлееща жарава. Незнайния взе всичко и му кимна с признателност.

- Не се притеснявай за чистенето, аз ще довърша - каза му Роб.

- Благодаря ти.

- Той добре ли е?

- Малко е премръзнал - успокои го Незнайния, макар да беше сигурен, че не само студът мъчи Дензър.

Вече бе зърнал болката в очите му и знаеше, че само отчаяние може да го е тласнало към такова изчерпване на силите.

Побърза да разпали огъня, сложи чаша кафе в ръцете на мага и остави чинията на масичка до креслото. Седна на своето кресло и зачака Дензър да проговори.

Магът от Ксетеск имаше окаян вид. Брадата му не беше подравнена, косата стърчеше на всички страни изпод малката черна шапка, лицето му бледнееше, около кръвясалите очи имаше тъмни кръгове, а устните бяха синкави. Погледът му шареше по стаята и той начесто отваряше уста, обаче не се чуваше нито дума. Дензър сам се бе изцедил до предела, отвъд който никой не можеше да прекрачи. Запасите от мана не бяха неизчерпаеми дори у магове с необикновени дарби като неговите. Малка грешка можеше да се окаже гибелна, особено когато магът летеше със Сенчести криле.

Незнайния се чувстваше свързан с Дензър още от безвъзвратно отминалите дни като Закрилник, когато магът беше негов Повереник. Не можеше да мълчи повече.

- Разбирам, че нещо те е подтикнало да дойдеш тук колкото може по-бързо, но няма да постигнеш нищо, ако се погубиш сам. Дори ти не би могъл да поддържаш заклинанията безкрайно дълго.

Дензър кимна и поднесе чашата към устните си. Изохка, когато горещата течност опари гърлото му.

- Толкова малко ми оставаше... Не исках да спирам точно пред града. Така щяхме да загубим още един ден.

Говореше малко завалено заради изтръпналите устни. Опита се да каже още нещо, но се разкашля силно. Незнайния се приведе напред и грабна чашата от ръцете му, за да не разлее кафето.

- Не припирай толкова. Вече си тук. Когато поискаш, ще ти постеля да си легнеш. Успокой се.

- Не мога - смънка Дензър. - Те са подгонили моето момиченце. Ериан я е отвела нанякъде. Трябва ние да ги открием първи, иначе ще я убият. О, богове, тя не е някакво зло изчадие, а малко момиче! Нужни са ми другите Гарвани.

Потокът от думи потресе Незнайния. Решението, което предлагаше Дензър, беше не по-малко стъписващо от проблема. Отрядът на Гарваните бе разпуснат и всеки продължи по свой път. Нямаше начин да се съберат отново.

- Помисли трезво, Дензър, и не бързай. Искам да чуя всичко от самото начало.

Нощта се спускаше над южните склонове на Баланските планини, на половин ден път с кон от почти възстановения град Блекторн. Звезди обсипваха небето, луната светеше бледо и мракът не беше непрогледен.

Хирад Хладнокръвния се спускаше по стръмната пътека почти безшумно. Би могъл да мине оттук и с вързани очи, ако се наложи, но сега беше важно да слезе бързо и незабелязано по коварната кал и хлабави камъчета. Пак идваха ловци и трябваше да ги спре. Но дори и те да намереха смъртта си подобно всички останали, Хирад си знаеше, че така няма да прекрати тези тъпотии.

Малцина дръзваха да се заемат с това, но броят им нарастваше, подготвяха се все по-хитроумно и усърдно, а сведенията за навици и слабости плъзваха из Балея и стигаха до наострени уши. Изпитваше погнуса към тези мъже и жени, но и разбираше подбудите им.

Алчност. И стремеж да извоюват уважението, полагащо се на онези, които са се върнали с най-изумителния ловен трофей. С глава на дракон. Затова не би напуснал драконите Каан, дори да му се искаше. Не че бяха чак толкова уязвими, но винаги имаше опасност... На хората не можеше да им се отрече упоритостта и находчивостта. Ето, тази дружинка бе измислила нещо ново.

Все още му бе трудно да проумее що за твари са способни да забравят толкова бързо какво дължи Балея на драконите. Незнайния воин му помогна да разбере какво става още когато дойде при него с вестта, че се готви първото нападение - дочул пиянски хвалби в "Гарвановото гнездо".

- Недей да се чудиш, Хирад - бе му казал той. - Рано или късно определят цена за всичко, а винаги ще има хора, които отказват да повярват в заслугите на Каан към Балея. Има и други, на които просто им е все едно. Интересува ги само колко пари могат да спечелят. Честта и уважението не се превръщат в кесии със злато.

Тези думи разпалиха яростта на Хирад - тъкмо това бе искал да постигне Незнайния. Така винаги беше нащрек и успяваше да надхитри ловците. В невежеството си опитваха с магии, с отрова, с огън или с груба сила. Но сега извличаха поуки от смъртта на предшествениците си, наблюдаваха и дебнеха. И Хирад за пръв път се поддаваше на безпокойството.

Този път бяха шестима - трима воини, маг и двама майстори. Напредваха бавно и предпазливо през подножието на склона, където драконите живееха в своя Чоул. Явно бяха отбягвали обитаваните местности, за да не предупреди никой Хирад. Идваха с умело сглобена балиста, която изстрелваше дървени колове с железни върхове.

Простичък план, какъвто е присъщ на всички умни замисли. Ако Хирад не се заблуждаваше напълно за намеренията им, щяха да нападнат още тази нощ - знаеха, че драконите излитат да търсят храна под прикритието на мрака. Щяха да разположат балистата под обичайния маршрут на Каан. Силата на оръжието стигаше да нарани или може би дори да осакати дракон при повечко късмет.

Не искаше да рискува, затова се спусна да пресрещне групата преди да даде знак на драконите, че е време да се появят. Ловците бяха допуснали две грешки. Не включваха самия Хирад в сметките си и сред тях имаше само един елф. Това беше слабост в тъмните часове и скоро щяха да се убедят, че нощта няма милост.

Наблюдаваше ги през пролуката в сцепена скала. Сега бяха трийсетина стъпки по-надолу и на стотина разкрача от него. Успяваше да проследи движението им в равната сивота наоколо по тънкия лъч на закрития фенер, проскърцващите колела на балистата и глухото потропване на копита.

Доближаваха малка равна площадка и той се досети, че ще разположат оръжието там. Стърчащ камък им осигуряваше чудесна опора за балистата. Сега знаеше какво да направи.

Върна се малко назад, мина отдясно и слезе в плитка падина, проточила се успоредно на малкото плато. Прокрадна се под ръба му и зачака, без да вади меча от ножницата.

Магът водеше конете нагоре, от другата страна на впряга вървеше един боец. Двама майстори вървяха зад балистата, а другите бойци охраняваха тила на групата.

Хирад чуваше тежкото дишане на животните и приглушените им стъпки, макар че копитата бяха увити в парцали. Колелата на балистата чегъртаха по чакъла и понякога скърцаха, въпреки че осите им бяха грижливо смазани.

Преди пътеката да излезе на равното имаше двайсетина разкрача стръмнина. През деня валя обилно и мястото сигурно беше хлъзгаво. Ловците забавиха ход, магът хвана хамутите и започна да подканя конете.

- Не им давай да спират! - изсъска някой отдолу, но думите се чуха надалеч в нощната тишина.

- Ще стигнем, само не припирай - разнесе се друг глас.

Магът се показа над ръба. Хирад изскочи на равното, хвърли се в краката му и го събори. Магът се стовари тежко на земята. Варваринът го връхлетя и заби юмрук в слепоочието му. Главата на елфа се блъсна в камък и той замря.

Хирад се втурна покрай сепнатите коне и измъкна меча. Воинът от другата страна на впряга тепърва се обръщаше и нямаше шанс да се защити. Варваринът го съсече през ребрата и когато мъжът падна с крясък, се наведе и му прошепна:

- Повярвай ми, на теб ти провървя.

Хирад укроти единия кон, понечил да се вдигне на задни крака, и сряза едното въже. Балистата се килна и животните по инстинкт прекрачиха, за да уравновесят тежестта є. Отдолу четири лица застинаха в нямо изумление. Лъснаха остриета.

- Предупредих един от предишните да предадат на всички желаещи, че тук ще намерят само гибел. Но вие сте решили да не слушате - извика Хирад и преряза второто въже.

Балистата се срина бързо по надолнището, принуди ловците да се разпръснат и набра инерция, докато се друсаше по камънака. Едно колело се изтръгна, цялата конструкция зави наляво и падна през ръба на пътеката. След миг-два се натроши с трясък между дърветата двеста стъпки по-надолу.

Майсторите се озъртаха към бойците, не знаеха какво да правят.

- Вече с нищо не могат да ви помогнат - подвикна Хирад.

Мислено добави: "Сега е безопасно, Велики Каан." От възвишенията зад варварина се издигна сянка и се спусна към пътеката. Замахът на огромните криле надигна вятър, от устата се носеше гръмовен яростен рев. Ловците се врътнаха на пети и побягнаха, но друга сянка препречи пътеката под тях, появи се и трета.

Трите дракона закриваха звездите, могъщите им туловища висяха във въздуха. Слетият рев отекваше от околните планини и накара ловците, превърнали се в плячка, да запищят от ужас. Скупчиха се на място, а драконите кръжаха с лениви движения на крилете, от които тревата полягаше. Всеки от крилатите зверове беше дълъг над сто стъпки, мощта им сякаш се присмиваше на жалката групичка, дошла с намерението да убие един от тях. Ловците знаеха колко са безпомощни, виждаха отворени усти, които можеха да ги налапат цели, и лесно си представяха как бълват изпепеляващи огнени струи.

- Моля те, Хирад - разхленчи се единият майстор, познал варварина. - Сега ще те послушаме.

- Твърде късно е.

Ша-Каан се спусна стремително, напорът на въздуха просна ловците на камъните. Дългата шия се проточи като стрела надолу и челюстите сграбчиха един от мъжете. А след миг драконът се понесе нагоре с невероятна бързина и спираща дъха ловкост. Останалите на земята ловци зяпнаха от смайващата скорост и дори не понечиха да се изправят отново.

Онзи в устата на Ша-Каан не успя и да писне преди да бъде прегризан на две и изплют в дъжд от кръв и плът. Великият Каан изръмжа гневно в нощта и звукът затихна като далечна гръмотевица. Нос-Каан се издигна в дъга и полетя надолу. Мъжете под зейналата му паст се развикаха уплашено. С един замах на крилете драконът спря устрема си, повеят затъркаля нещастниците в праха и заглуши воплите им. Главата му се стрелна, жертвата бе смазана и разкъсана в миг и пусната пред още живите.

Дойде редът и на Хин-Каан. Заповедното ръмжене на Ша-Каан го насочи ниско - грамаден силует, фучащ на броени стъпки от земята. Главата му се изви съвсем леко, за да сграбчи обречения. Крилете се напрегнаха, драконът се изстреля нагоре, чу се кратък жален хленч на човек, секна внезапно, после тежкото тупване на трупа.

Хирад облиза пресъхналите си устни. Драконите бяха казали, че искат възмездие. Искаха и хората да се убедят в тяхното могъщество. Само че елфът, проснат в краката му, още беше в несвяст и не видя нищо. Късметлия... Хирад обичаше драконите от Люпилото Каан и дори току-що случилото се не би разколебало и за миг привързаността му. Но за кой ли път бе принуден да си припомни каква непреодолима бездна дели драконите и хората. Стига да пожелаеха, щяха да властват, превърнали човеците в свои роби.

Пак се вгледа в майстора, единственият жив сред разкъсаните тела на другите ловци. Той се бе подмокрил и около ботушите му се събираше локвичка, както клечеше вцепенен от ужас под трите кръжащи дракона. Ша-Каан кацна и го стисна с предна лапа, за да го приближи към челюстите си. Мъжът заломоти несвързано.

Хирад се обърна към мага, отпуши своя мях с вода и го изля върху главата му. Елфът се задави и изохка. Варваринът го хвана за яката и го вдигна грубо, опрял острието на кинжала си в гърлото му.

- Само да помислиш за заклинание и ще умреш. Не си по-чевръст от мен, разбра ли? - Елфът кимна. - Добре. Сега гледай и си вземи поука.

Ша-Каан придърпа още малко окаяния майстор.

- Защо дойдохте да ловувате дракони?

Дъхът му разроши косата на мъжа. От устата на майстора се изтръгна само задавен стон.

- Отговори ми, човече!

Мъжът безпомощно размахваше крака във въздуха, ръцете му по инстинкт бутаха ноктите, макар че не би могъл да ги разтвори.

- Заради шанса да тънем в охолство до края на живота си - изгъгна накрая. - Аз не разбирах... Не съм искал да ви сторя зло. Мислех...

Ша-Каан изпръхтя.

- Не бил искал да ни стори зло... Смяташе ни за безмозъчни влечуги, а? А да убиеш мен или друг от моето Люпило за тебе е било... как го нарича Хирад? Да, забавление. Но сега е друго, нали? Сега се увери, че можем да мислим?

Майсторът кимна и запелтечи:

- Н-никога н-няма да н-направя това отново... Кълна се!

- Така е, няма да го направиш - потвърди Ша-Каан. - Надявам се твоят спътник, комуто се усмихна щастието, да наблюдава внимателно.

- Как тъй му се усмихнало...

Дори не довърши въпроса. Драконът стисна главата му с широката си лапа и я смачка като зрял плод. Влажният пукот отекна от околните скали.

Хирад усети как се сгърчи магът до него, чу ахването му. Краката на елфа омекнаха, но варваринът го задържа прав. Ша-Каан пусна потръпващия труп и изви глава към тях, студеният поглед на сияещите сини очи пронизваше.

- Хирад, оставям на тебе да довършиш урока.

Великият Каан се издигна в небето и поведе другите два дракона на лов.

Хирад помълча, та елфът да запомни още по-добре кървавото зрелище. Надуши пикня и побутна мага по-надалеч.

- Още си жив, защото аз реших така - започна, вторачен в мъртвешки бялото лице. - Знаеш каква вест трябва да разпространиш. Който и да дойде тук с намерението да убива дракони, ще го постигне бърза смърт. Драконите не са лесна плячка, дори не си способен да си представиш могъществото им. Проумя ли го най-сетне?

Магът кимна.

- Защо избра мен?

- Как се казваш? - сопнато попита варваринът.

- Йе... Йерен.

- От Джулаца си, нали?

Елфът пак кимна.

- Затова ти провървя. На Илкар не му стигат маговете. Отиваш право в Школата, оттам ще разпратиш вестта. Ще останеш да помагаш на Илкар както той реши. Чуя ли, че не си се подчинил, никъде няма да намериш безопасност. Нито в адската бездна, нито в пустошта. Ще те намеря и ще си водя приятели. - Хирад многозначително посочи планината зад гърба си. - Сега се махни от очите ми. И бягай неспирно, докато Илкар не ти каже да спреш. Схвана ли?

Трето кимане. Хирад му обърна гръб и се отдалечи, а тропотът на тичащи крака го накара да се усмихне мрачно.

9