2012:Война за душите

Част първа

И мрак над земята

И раждането ни е сън, забрава:

ала залязла някъде далеч,

Душата ни, пак изгрява,

и се въздига веч:

и не във празна суета,

и не в безкрайна голота -

ний идваме в облаци от слава...

Уилям Уърдсуърт,

"За същността на безсмъртието..."

Няма нищо свръхестествено. Съществува само естественият свят и ти имаш достъп до всяка част от него. Душите са част от природата.

Пазителят на ключа

Пролог

21 ноември

Тъмната леща

Мартин Уинтърс беше влизал в пирамидата на Хуфу* много пъти, но изумлението и клаустрофобията не преставаха да го съпътстват. Работата, която вършеше тук, щеше да доведе до революция в археологията, което само по себе си беше вълнуващо, но специално това пътешествие в малкия изкоп под сградата го изпълваше с ужас.

Задачата му беше да събере образци от вътрешния слой на каменната стена, за да може новата техника за средномасов разпад да бъде приложена и последната загадка да намери решението си. През последните три години неговата лаборатория в Държавния университет на Канзас беше датирала десетина археологически обекта в Южна Америка с помощта на тази техника. През последните девет месеца те работеха върху Голямата пирамида и резултатите бяха толкова противоречиви, че археолози от целия свят, нетърпеливи да отхвърлят откритията, които бяха съсипали теориите им за миналото, сега осъждаха метода като несъстоятелен.

Бяха установили, че пирамидата не е построена само за няколко години, а работата е протекла на четири етапа в продължение на поне шест хиляди години. Фараонът Хуфу от Четвъртата династия наистина беше построил частта, където беше открит неговият йероглиф, но пирамидата лежеше върху основа, построена три хиляди години преди неговото царуване.

Сега беше време да се обърне към изкопа под пирамидата, за който се смяташе, че е по-ранна погребална камера. Вярваше, че именно тук изследванията му на платото Гиза ще бъдат завършени, тъй като това подземие се приемаше за първото човешко дело в пределите му.

Беше работил и на друг обект, много древно здание, наречено Озирион, където са изпълнявали ритуали, свързани с бога на прераждането Озирис.

Откритията му бяха толкова експлозивни, че все още не ги беше публикувал. Не желаеше да подложи метода си на унищожителните нападки и критики, които щяха да последват разкритието, че сградата е била построена преди осемнадесет до двадесет хиляди години. Беше изследвал и Сфинкса за евентуално датиране, но той беше изваян от цял блок варовик, а това не даваше възможност да се снабди с образец. Трябваха му дребни парчета камък, раздробен от каменарски сечива и малко след това прилепен към друг камък и неотделян оттогава.

Наклоненият проход зееше очакващо пред него. Правителството не разрешаваше на посетители да влизат в ямата, и то с основание. Неведнъж се беше случвало да бъдат изнасяни изпаднали в паника хора, а въздухът беше толкова лош, че възможността за задушаване съществуваше не на шега. Легендите, свързани с мястото, твърдяха, че то е било използвано от някои египетски жреци за ритуал за посвещаване, при който, вероятно, хората са се учели да преодоляват страховете, които мястото би могло да им вдъхне.

- Добре - каза той и провери фенерчето. После отново: - Добре.

Ахмад Махфуз се захили.

- Добре.

- Копеле, ти слез долу тогава.

Ахмад избухна в смях.

- Не моята машина подлудява всички.

Ахмад беше не само един от най-добрите археолози в Египет, но имаше и отличен усет за технологията, затова му беше ясно, че е малко вероятно методът за датиране, основан на средномасовия разпад, да е несъстоятелен. Той беше нещо като Светият граал на методите за датиране: разпознаваше кога един камък е бил обработван за последно, стига въпросният камък да не е бил изложен на въздух, което и налагаше спускането в такива шахти, пробиването на слепени камъни и извличането на образци.

В Перу, където инките скрепяваха каменните си блокове с ювелирна точност, нещата бяха лесни. В пирамидите и Озириона това изискваше внимателно пробиване с помощта на сонарно насочване. И в този случай Мартин носеше своето оборудване.

Коридорът беше тесен, изпълнен с непроницаем мрак, и лудостта дебнеше всеки, който тръгнеше по него.

- Проверка на радиото - каза Мартин след първите десет крачки.

- Все още няма нужда. Тук съм.

- Съжалявам, Ахмад. Виж, ако изляза жив, ще почерпиш.

- Градежът стои от хиляди години, много по-дълго, отколкото се смяташе досега. Защо мислиш, че точно денс ще се срути?

Мартин се спусна по-навътре. Чувстваше се като пълен глупак. Скоро тишината го обгърна по начин, който не можеше да сравни с нищо познато, а беше слизал в доста дълбоки изкопи.

Различното в тази тишина, помисли си той, е, че е заплашителна. Сякаш знае, че идваш, причаква те и те иска. Сякаш знае.

Но разбира се, всичко това беше в ума му. Нямаше злонамерено присъствие тук - или където и да е другаде. Никакви призраци, никакви богове. Просто така се чустваш, когато се спуснеш по тесен тунел под шест милиона тона камък.

Древните египтяни със сигурност не са били глупави. Разбирали са този ефект и може би точно затова това съществуваше изкопът. Общоприетата теория твърдеше, че това е стара гробница, но подобно мнение не беше съвсем безспорно. Половината от обекта беше странна, грубо иззидана платформа с каменни издатъци по протежението є. Със сигурност нямаше място за саркофаг, а останалата част на залата беше също толкова странна - открояваше се диагоналният процеп в пода, дълбок около два метра. Всъщност точно в стените на този изкоп Мартин се надяваше да открие слепените камъни, които бяха тъй необходими за неговото изследване.

Достигна самата камера. Вече се намираше на двадесет и пет метра под основите на пирамидата. Въздухът беше плътен и хладен, дори лепкав. Газовият детектор отчиташе нива на въглероден двуокис, но все пак не съществуваше опасност. Мартин носеше респиратор за извънредни случаи със запаси от кислород за един час - повече от достатъчно време, за да се измъкне, ако въздухът в затвореното помещение свърши. Или ако се случеше най-лошото, за да се задуши по-бавно.

- Пристигнах - каза той по радиото.

Отвърна му тишина. Дълга тишина.

- Ахмад!

- О, съжалявам, ефенди. Наслаждавах се на хубавия чай.

- Тук долу е страшничко, човече.

- Знам и се опитвам да ти създам малко забавление.

Ахмад Махфуз беше добър човек и блестящ учен, но имаше определена културна пропаст между мюсюлманина, израснал по времето, когато Египет е бил още турска територия, и британците, на които се налагаше да служи.

- Не забравяй, че съм американец - напомни му Мартин. Сега не беше време за шегички по радиото.

Пое дълбоко дъх, после още веднъж. Сетне отвори торбата с оборудването си и извади радара. Можеше да проникне във варовик на три метра дълбочина и да получи подробен образ на вътрешната структура. С други думи, можеше да различи къде са спойките в зида.

Планът му беше да пробие с малката бургия около три милиметра в спойката и да извлече образец от нея.

Не освети наоколо с фенерчето. Знаеше какво има и нямаше желание да гледа точно колко близо са стените. Таванът обаче беше три метра висок и вече нямаше нужда да се привежда, както по прохода на идване.

Всички археолози страдаха от болки в гърба. Не можеше да се работи без прегърбване и привеждане, често в продължение на часове, и то в тясно пространство. И колкото повече остаряваш, толкова по-трудно става. На тридесет и четири той все още не изпитваше болки, не и с плуването, скуоша, тениса и ... Линди. Да, гърбът му още беше добре и двете деца вкъщи доказваха това. Имаше и жена, която полагаше всички усилия, за да получи едно от най-необикновените назначения в света. От 2010, когато НАСА беше обявила, че някои от неидентифицираните летящи обекти наистина са интелигентно управлявани машини, може би от извънземни или пък от паралелна вселена, международният семинар по ракетна физика се свикваше извънредно, за да се разбере как работят тези машини.

Линди беше пуснала всичките си връзки в научните среди и сред управленските фактори, защото искаше да присъства на този семинар.

Мартин нямаше представа как това може да се постигне от преподавател в колеж, толкова ниско в списъка на Ю Ес Нюз - името є беше в края на гърба на прегънатата страница. Но тя бе упорита и изгаряше от желание да излети от планетата.

Колкото до него, той се бе заровил дълбоко в археологическите устои и именно заради това малката му революция срещаше толкова свирепа съпротива. Но цифрите бяха недвусмислени: човешката история трябваше да се пренапише поради простата причина, че всички древни сгради, които беше изследвал досега, бяха далеч по-стари, отколкото се предполагаше.

Наблюдаваше компютъра на радара, който накрая се активира, и малкият екран показа смислен образ.

- Имам картина - съобщи Мартин по радиото.

- Добре. Засега си добре с времето.

Имперският отдел по старините им беше отпуснал час, от четири до пет сутринта, когато започваше обиколката на пирамидите на "Даун Турс". Те не желаеха дейност в тази част на пирамидата по времето, когато беше отворена за туристи. Неизбежно някой щеше да си плати, за да се спусне надолу, а това щеше да донесе големи неприятности за бедния археолог, който се опитва да работи. Друга опасност бяха фанатиците, които идваха тук, за да са помолят или преклонят.

Погледна си часовника. Беше точно четири и половина. Трябваше му още малко време, за да проникне с бургията, да открие образеца и да го изтегли.

Само вещо око би разбрало изображението върху малкия екран на скенера. Мартин беше притиснат в стесненото второ ниво на дупката и се опитваше да избегне шестметровата яма, изкопана през деветнадесети век от Кавиля и след него - от английския изследовател - или грабител? - Хауърд-Вайс. Зеленото изображение потрепери, избледнявайки там, където камъните бяха по-плътни, а потъмня, където плътността беше по-малка.

Най-накрая откри това, което търсеше - тъмна права линия. Без съмнение беше спойка. Не можеше да се разбере само от повърхността на стената. От години се смяташе, че е изсечена във варовика. После радарните изображения, направени отгоре, бяха показали структурата на стените и се изясни, че тази камера е изградена от обработен камък.

- Започвам пробиването.

- Разбрано.

Измъкна тънък дълъг свредел и го зави на бормашината. Той струваше тридесет хиляди долара, завършваше с диамантен накрайник и беше направен от най-твърдата стомана на света, с рейтинг на Кнуп за твърдост 920. Беше с диаметъра на три карфици, затова трябваше да е твърд, за да пробие.

Докато работеше, Мартин се зачуди как ли египтяните са издълбавали гърнета от диорит с бургии, които едва ли са били по-дебели от неговата. Тази не би устояла срещу диорит. Всъщност дори гранитът є създаваше затруднения и той спря, за да є даде възможност да се охлади. Макар че носеше още три, определено нямаше намерение да изразходва бюджета си, като ги унищожи преждевременно. Имаше планове за разкопки по цял свят. Линди можеше да стигне до звездите, но той преразглеждаше историята, а това беше не по-малко важно.

В този миг усети вибрация под краката си.

- Ахмад?

- Казвай.

- Нещо... става. Усещам вибрация.

- Да не би бургията да е задействала хармонично трептение?

- Възможно е, но сега е изключена.

Постепенно вибрацията се превърна в пулсация. Бърза, регулярна, сякаш създавана от машина. Ако не беше убеден, че е невъзможно, би решил, че някъде под камерата се е задействал компресор.

Вероятно вибрациите идваха от някоя фабрика в Кайро, която включваше моторите си за деня. Цялото варовиково плато можеше да завибрира от нещо подобно.

- Разбрах, звук от града е. От някоя фабрика.

- Новата фабрика за електроуреди е на километър оттук.

- Трябва да е от нея.

Вибрация - нов вид замърсяване. Предвиждаше, че това ще доведе до ад в археологическата зона. Върна се към работата си.

Сега, след като острието се беше охладило, той напредваше по-лесно - просто го допираше до повърхността, без да натиска. Навътре камъкът беше по-мек. Мартин работи известно време, преди да осъзнае, че от тавана се сипе прах. Спря да пробива и освети камерата с фенерчето.

С удивление установи, че в тавана се бяха отворили същшински гейзери от прах, сякаш беше компресиран или притиснат отгоре.

- Ахмад?

- Да.

- Става ли нещо горе?

- Колкото и странно да звучи, видях чакал. Мислех, че вече са прогонени от Кайро.

Върна се към работата си. Беше на броени милиметри от заветния образец - бургията се движеше - и ето! Сега трябваше да я изтегли и да вкара сондата - тънка лапа от същата закалена стомана.

Извади сребристата сонда от куфарчето си и я включи в генератора, който използваше за източник на енергия. Вкара я в тясната дупка, издълбана от бургията, или по-скоро се опита. Пулсациите правеха това по-сложно от вдяване на игла.

- Знаем ли дали фабриката някога спира?

- Излез, Мартин.

- Защо?

- Защото започвам да го усещам тук, а не би трябвало.

От тавана се посипаха отломки и той осъзна, че това не е обикновено събитие. Беше сигурен, защото подът досега беше чист, а камерата непокътната. Следователно подобно нещо се случваше за пръв път, а Ахмад бе прав - трябваше да се измъква веднага.

Беше на милиметри от целта. Взираше се във вече вибриращия екран и движеше инструмента.

- Мартин, идваш ли?

- Изчакай.

- Изтегляш ли се? Какво правиш?

Той не отговори. Пулсациите станаха по-силни, дум...дум...дум... а той се опитваше да достигне поне мъничко късче от камъка, който му трябваше.

Чу се трясък и парче от тавана, което сигурно тежеше четвърт тон, премина покрай него и потъна в ямата на Кавиля.

- Полицията е тук, казаха да излезеш.

- Идвам.

Но сондата още не беше нагласена. Той наблюдаваше екрана и я въртеше като обезумял. Тоновете камък отгоре го притискаха като гигантска ръка, задушаваха го.

Помисли си за Линди, Тревър и Уини и измъкна сондата. Още един блок падна и той осъзна, че това е краят. Започна да събира оборудването си.

Дум! Дум! Дум!

Това не беше земетресение, никое земетресение не можеше да предизвика подобно нещо. Някъде отдолу имаше машина. Трябваше да има.

Из тунела проехтя пукот, като от изстрели. Сред прахта лъчът на фенерчето разкри пукнатините по стените.

Мартин се втурна към прохода. Забърза почти пълзешком, ръкавите и крачолите му се разкъсаха, а тунелът се извиваше и люлееше като тръба в ръцете на побъркан гигант.

Крещейки с цяло гърло, Мартин хукна нагоре. Подът под него пропадна и се посипа дъжд от камъни. Пулсациите сега бяха много силни, сякаш самата земя се гърчеше в спазми.

После се появиха ръце, някакви хора го издърпаха и той излезе, беше свободен - извън пирамидата. Запрепъва се, кашляйки, очите му бяха затворени от дебелия слой.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

- Тичай, Мартин!

Усети как някой го побутва, изтри горе-долу праха от очите си и видя най-странното нещо в живота си.

Северната стена на гигантската пирамида сякаш се надипляше. Каменните блокове като че се втечняваха и заплашваха да се излеят над тях в някакъв странен потоп.

Устните му оформиха две думи, които не смееше да изрече: "Пирамидата пада".

Завиха оглушителни сирени. В далечината редицата туристически автобуси, водещи любителите на старини към рекламираната гледка на "пирамидите на зазоряване", се разкъса в тромави опити да се върне обратно.

Мартин хукна след Ахмад и тримата полицаи към стената, ограждаща археологическата зона. Зад тях се чу вой, изтръгнат чак от самото гърло на света. Беше пронизителен, като шума от самолет, или като писък на милиони самозапалили се луди.

Мартин се обърна и видя, че пирамидата се издува, сякаш се превръщаше в един огромен блок. Формата є се разми, докато камъните, положени там преди хиляди години, изскачаха от местата си и политаха надолу в светлината на зората.

Навсякъде из Кайро и по протежение на Нил хората, стреснати от звука, се обръщаха към Гиза. Това, което виждаха, беше невъобразимо, напълно необяснимо - огромен черен стълб, осеян с кафяви отчици, се издигаше към небето.

Всяка от тези точици беше камък с тегло между един и три тона и с големината на джип. Всички те щяха да се стоварят върху милионите безпомощни хора в Кайро.

Мартин разбираше това съвсем ясно. В този миг вярваше, че терористи са взривили атомна бомба под пирамидата. Неговият безкрайно лош късмет беше, че се намираше вътре, когато древната сграда, най-величествената постройка на земята, срещна края си.

Когато големият фонтан от камъни достигна апогея си на над две мили височина, Мартин легна до стената. Не беше религиозен човек и се изненада от дълбокото спокойствие, което го обзе. Смъртта го беше докоснала. Това беше съвсем сигурно.

Но после пристъп на страх го накара да обгърне главата си с ръце и да закрещи в несекващия, усилващ се рев на разцъфтяващата експлозия.

Спря. Извика в ума си образа на Линди, най-красивата жена, която беше виждал, и едно от най-мъдрите човешки същества, които познаваше. Реши, че ще умре така, с нейния образ пред очите си.

А после чу гласът на Тревър, така ясно, сякаш стоеше до него:

- Татко, кога ще се върне?

А Уини отговори с отмерена загриженост:

- Тревър, толкова си нетърпелив. Ще се върне, когато приключи.

Струваше му се, че да ги чува е най-естественото нещо на света, а после големият часовник в хола удари часът, осем силни изкънтявания.

Свистенето се превърна в пищене, а после в дрезгав рев и един от камъните се стовари в пустинята на тридесет метра от него. Земята подскочи и го остави без въздух. Видя Ахмад, който се взираше право в него с оцъклени от ужас очи и разтеглени в гримаса устни.

Още един блок падна, сетне още и още, разнесоха се викове, а над тях грохотът на камъните, които се стоварваха над автобуси и коли, далечният плисък на тези, които потъваха в Нил, и експлозиите от бомбардиращите Кайро. Редица къщи на половин километър разстояние изчезна сред облак прах, пътното платно беше смачкано и колите криволичейки навлизаха в пустинята. Един автобус, който се опитваше да се измъкне, беше ударен в задната част. Повдигна се нагоре, сякаш в молитва за опрощение, и избухна в пламъци сред отчаяни пронизителни писъци.

Случваше се отново и отново с часове, сякаш с дни - безкрайна експлозия. Нови и нови камъни падаха от небето, пак писъци и унищожителен тътен.

Най-после отмина. Настана тишина, по-дълбока дори от онази, която го бе угнетила в изкопа. Може би се дължеше на спуканото му ляво тъпанче и звънтенето в дясното му ухо, което нямаше да отмине с дни. Или на шока от това, че виждаше нещо като скала на мястото, където Ахмад бе лежал, само на няколко крачки от лицето му. До нея лежеше един от полицаите, безжизнените му очи се взираха оцъклено в небето. Беше умрял от шока.

Германски турист бродеше наоколо и викаше:

- Morgen hat gebrochen, Morgen hat gebrochen.*

Да, зазоряваше се. И като гръм от изтока слънцето изгря над платото Гиза, обвито в дим и задушено от отломките.

Мартин се изправи на крака. Беше отседнал в "Мена Хауз", точно срещу пирамидите, и тръгна натам. Забеляза, че се олюлява, но това нямаше значение, останалите призраци по платото бяха в същото положение.

В контраст с пустинята, градините на "Мена" още бяха зелени. Шест огромни блока бяха паднали на игрището за голф и изглеждаха сякаш винаги са си били там.

Самият хотел беше незасегнат, персоналът и гостите бяха навън, вторачени в огромния черен стълб, който висеше в небето и се придвижваше бавно на юг, тласкан от преобладаващите за сезона ветрове. Британският и египетският кралски флаг се развяваха гордо, незасегнати като хотела.

Ноември в Египет може да бъде много хубав, дори и Кайро се наслаждаваше на няколко ясни дни.

Мартин премина през горното фоайе и влезе в "Кан ел Калили". Някакъв сервитьор стоеше до прозореца.

- Може ли... може ли чаша кафе - промълви Мартин. Сервитьорът не помръдна. После се обърна. Очите му бяха пълни със сълзи. Мартин осъзна, че той също плаче. Прегърнаха се и заплакаха като деца.

- Загубих приятеля си - пророни Мартин.

- Загубих моя Египет, сърцето ми е разбито, сър.

По-късно през същия ден Мартин се качи на покрива на хотела, за да види и чуе за какво говорят хората - онези, които не се бореха с пожарите, не разчистваха бомбардирания град и не гледаха безнадеждно големите камъни, които го бяха поразили.

Пред него се простираше платото, а на мястото на пирамидата сега имаше нещо различно - гигантска черна леща. Беше следобед и светлината се смекчаваше от облаците прах.

Мартин се взря през пространството, което делеше хотела от комплекса на пирамидите. Тук-там се виждаха движещи се фигури, най-често кралски египетски полицаи в зелените си униформи и британски войници в маскировъчни облекла. Бляскав ролс-ройс бе спрял пред хотела и генерал-губернаторът вървеше сред огромните отломки, следван от група офицери.

Мартин задържа погледа си върху лещата. Изглеждаше идеално кръгла и изпъкнала, може би около шест метра висока в центъра. Опита се да си спомни да е чел за подобно нещо, преравяше енциклопедията в ума си за някакви препратки.

Но, не, никой от древните на беше обрисувал подобно нещо. Той обаче не смяташе, че е изникнала случайно веднага след срутването на Голямата пирамида. Разбира се, че не беше случайно.

Дали пирамидата не беше построена, за да є пречи, или може би, за да я скрие?

Това бяха интересни въпроси, но по-важно беше за какво служеше? Очевидно беше продукт на напреднала технология - и то доста древна. Платото Гиза не беше смущавано хиляди години. Със сигурност нищо толкова огромно не е било заравяно тук след построяването на пирамидите.

Беше стара, в това нямаше съмнение, но изграждането є трябва да е било нещо повече от предизвикателство. Енергията, необходима да запокити тежките каменни блокове в небето, беше огромна.

И все пак през всички години земята под пирамидите беше пробивана от тунели и шахти и изследвана със сонари и радари, но не беше засечена никаква следа от лещата, нито от някакво експлозивно устройство.

Всъщност беше намерено много малко. През 1950 в изкопи покрай южната страна на Голямата пирамида бяха открити двете тъй наречени "слънчеви лодки". Но нищо друго - само няколко неясни петна, които навеждаха на мисълта за пещери, но това беше всичко.

Божичко, погледни само! Сияеше под светлината. Зловещо.

Чу се вой на сирени. Мартин смяташе Британската империя за разпокъсана и пренаселена, но службите за бързо реагиране на Кайро явно бяха добре снабдени с превозни средства. Зачуди се за болниците обаче. Дали бяха внедрили Националната система за здравеопазване и в протекторатите, както в откровените колонии? Ако не беше така, болниците вероятно имаха примитивно оборудване и той беше голям късметлия, че не е ранен.

Дори ушите му престанаха да бучат.

Обърна се настрани, не искаше - или просто не можеше - да гледа повече отвореното черно око, заменило великото чудо. Вечна пирамида, построена да устои на времето.

За колко време бе разрушена? За не повече от пет минути.

Понечи да слезе по стълбите, но се поколеба. Това беше някакъв кошмар. Сигурно сънуваше.

Върна се и погледна нещото отново. Нямаше с какво друго име да го нарече освен с "леща". Огромна, проблясваща мрачно към небето, в което беше изплюла пирамидата.

Колкото и старо да беше, изглеждаше съвършено, свежо и ново, изплувало от земята като око на демон, отворило се след вековен сън.

Което всъщност и се беше случило.

1.

22 ноември

Танц в мрака

Генерал Алфред Уилям Норт влезе в пищния апартамент в Пентагона, собственост на командващия му офицер. Генерал Самсън беше назначен за председател на Обединения съвет на началник-щабовете и беше взел Ал със себе си в стратосферичния свят на висшата военна политика.

Ординарецът, който трябваше да обяви идването му, липсваше. Като се имаше предвид настъпилият хаос сред военните, това не беше учудващо. Вероятно беше изпратен със задача някъде из огромната сграда и нямаше кой да го замести, за да съобщи за пристигането на генерала.

Очакваха ги в Белия дом след десет минути, така че Ал не държеше особено на церемониалностите. Беше срещнал Том Самсън, когато го повишиха като главнокомандващ на военновъздушните сили. Беше много ефективен офицер и с приятно излъчване.

Това обаче важеше само пред по-висшите офицери. Сега, след като беше председател на Обединения съвет на началник-щабовете, а Ал все още заместник-председател, нещата се промениха. Том беше студен, лишен от обаяние кресливец, безпощаден към провалите и изключително взискателен. Ал все още вярваше, че той е добър офицер, но подходът му към работата често беше твърде безкомпромисен. Честно казано, Ал очакваше да повишат него. Всъщност разчиташе на това. Това, което последва, беше огромно унижение и тъжен край на блестяща кариера. Познаваше президента от години и наистина не можеше да си обясни защо беше предпочел Том пред него. Ал бе изпълнявал всичките си задачи отлично.

Разликата между двамата беше, че Том бе служил с пилотите, а Ал ги беше обучавал, но прекара цялата си кариера като щабен офицер. Том беше награден с Пурпурно сърце. Дали Ал, който никога не беше чувал гневната срелба на войната, завиждаше на Том за участието му в Кубинските конфликти?

Краткият отговор: естествено. Ако беше на негово място, кариерата му нямаше да спре малко преди върховата си точка.

- Том, тук съм - обяви той неуверено.

Тишина.

Вратата на банята беше открехната, така че Ал тръгна към нея.

- Том?

От банята се чу приглушен шум.

- Извини ме - отвърна Том гневно сред шумоленето.

- Том, съжалявам, Лени го няма...

- Излез оттук!

- Съжалявам!

Докато вървеше към вратата, Ал забеляза на бюрото на Том разтворена сребърна кутия, голяма колкото старомодна табакера. Вътре имаше шест издължени златни цилиндъра. До тях лежеше сребриста спринцовка, която изтъняваше постепенно от широкия край с гнездо, което очевидно би обхванало един от цилиндрите, до игла с толкова тънък връх, че беше почти незабележима.

Ал изскочи навън, залят от хиляди мисли. Дали беше наркоман? Жертва на рак? И каква странна спринцовка...

Няколко секунди по-късно Том блъсна вратата на кабинета си с такава сила, че цялата стая потрепери.

Ал обаче почти не го чу. Ако Том беше пристрастен, това, без съмнение, можеше да се окаже в негова полза. Беше хубаво да го знае.

В този миг Лени се появи и веднага каза:

- Генерале, нека известя за пристигането ви.

- Той знае, че съм тук.

Лени пребледня като платно.

- Така ли?

Ал кимна. И двамата не пророниха нито дума повече, а малко по-късно Том излезе с широка крачка, блестящ с униформата си, черните му очи се взираха право напред, а лицето му беше безизразно.

Лени застана мирно.

- Трябва да поговорим - каза Том му, като минаваше покрай бюрото му.

- Да, сър.

- Можеш да се обзаложиш, че да, млади приятелю.

И продължи с тежка стъпка през апартамента.

Ал го последва и двамата се спуснаха с частния му асансьор към подземния гараж, където колата ги очакваше пред отворената задна врата. През цялото време мълчаха. Всъщност човек не говореше с Том, ако той не го заговори пръв. Самсън не се наслаждаваше на любезното бъбрене, на шеги или клюки - нищо подобно. Но най-удивителното беше, че бе свикал тази така политическа среща. Как копелето беше успяло да го стори - всеки от генералите в щаба му жадуваше да узнае - ако и само за да намери начин да му навреди.

От историческа гледна точка Обединеният съвет на началник-щабовете беше солидна, добре смазана организация. Не и под водачеството на Том обаче. Той я беше превърнал в котило на плъхове, осеяно с паяжини. Хора, които бяха работили заедно с години, сега се биеха като зверчета в капан.

В годината след идването на Том бяха последвали пет "оставки". Всъщност всички бяха уволнения, брутални, злонамерени, често загадъчни. И което беше по-лошо, бяха последвани от отмъстителни малки назначения на постове, избрани да унижат жертвите. Генерал Халф, например, беше армейски началник-щаб. Сега отслужваше времето си като командир на форт Силкър в Мисисипи. Форт Силкър беше разформирован, така че основната работа на Хари беше да се грижи за опазването на околната среда и за продажбата на имотите.

Ал се настани в колата. Знаеше, че тази среща е важна, но не беше особено сигурен за какво точно става въпрос. Предполагаше, че Том знае, но той си мълчеше. Може би и Ал го чакаше дръвникът. Вероятно се очакваше да се покаже неподготвен пред президента, сигурна прелюдия към падението.

Но имаше една малка подробност: Ал познаваше Джеймс Хана Уейд, откакто бяха съквартиранти в академията. През последните години приятелството им по необходимост бе станало по-дистанцирано, но двамата все още бяха достатъчно близки, за да бъде канен понякога от Джими да поиграят скуош. Това обикновено ставаше, когато нещата в този особено тежък мандат не вървяха добре. Но сега Джими се беше издигнал твърде високо, така че нямаше да има скуош със стария му приятел. По-точно, както и двамата знаеха, с предадения му приятел.

Колата обърна по Четиринадесета улица, мина покрай познатите смарагдени извивки на някакъв "Макдоналдс", после навлезе в земите на Белия дом.

- Днес ще чуем доклад на разузнаването - каза Том.

- На каква темa, сър?

Том се обърна към него, после извърна. Секунда по-късно колата спря и двамата закрачиха през Белия дом към Залата на кабинета - но я подминаха, подминаха и Овалната зала, и влязоха през офиса на заместник-секретаря Мориси в президентския кабинет.

Не беше особено подходящо място за голяма среща, но тя не беше такава.

- Здравей, Ал - поздрави президентът.

Ал усети как Том се напряга. Добър знак, може би президентът най-накрая беше осъзнал, че това назначение е грешка, както му беше казал Ал - на практика единствената политическа мисъл, която беше споделял с него. Обърна се към Том.

- Добро утро, генерале.

- Добро утро, господин президент.

Минута по-късно влезе шефът на националното разузнаване Бо Уолдо, следван от двама помощници, които продължиха към телевизионния екран.

Уолдо заговори:

- Вчера имаше голяма експлозия в Кайро, която е довела поне до неколкостотин смъртни случая и огромни материални загуби. Разрушила е Хеопсовата пирамида.

- И? - излая Том.

Президентът му хвърли укорителен поглед.

Но нетърпението му беше разбираемо. Катастрофата в Кайро се предаваше по всеки новинарски канал в света. Не можеше да се попадне на нищо друго по телевизията, по радиото, в интернет - където и да е. Ал си помисли: "Известно им е коя терористична група е отговорна и ще ни информират, че британците ще отговорят с удар. Несъмнено искат от нас някаква подкрепа, а проблемът при тези неща е винаги един и същ: как да направиш това, което иска една империя, без да разсърдиш друга?"

Уолдо прочисти гърлото си и рече:

- Няма друга за последния половин час, господин президент.

Мислите на Ал запрепускаха. Друга? Какво искаше да каже?

- Колко има досега?

- С тази, която се появи в Камбоджа, стават четиринадесет.

Ал искаше да попита за какво, по дяволите, говорят, но не можеше да го направи, без да разкрие невежеството си. По ядния поглед на Том личеше, че и той си мисли същото. Комитетът на началник-щабовете контролираше не по-малко от пет военизирани разузнавателни служби, освен Филипинската колониална агенция и Кубинския разузнавателен корпус, затова изглеждаше невъзможно собствените им хора да не са ги известили за това? Том щеше да разследва случая и за пръв път Ал беше напълно съгласен с него. Това беше непростим пропуск.

- И всички те са... едно и също ли е? - попита прозидентът. - Разстояние и тъй нататък?

- Всяка е точно на девет хиляди и триста километра от земната ос и на хиляда и шестстотин от Северния полюс. Всички са се появили в средата на древни руини. Индо-китайският културен институт вече изследва едната в Преах Вихеар. Засега се смята, че твърдостта на обекта е поне три хиляди по Кнуп, същото като в Кайро. Очевидно е от същия материал - без съмнение най-твърдото нещо на Земята. Единственото оръжие, което би могло да засегне тези обекти, е водородна бомба.

- Имаме ли такива?

- Да, сър - отвърна Том. - Добре скрити от задължителните инспекции на Кралските военновъздушни сили, но имаме.

Британците настоятелно налагаха спазването на противоядрения договор между петте сили, от които Съединените щати бяха най-малката и най-слабо въоръжената - и следователно единствената, която в действителност трябваше да спазва проклетия договор. Французите определено нямаха нужда. А колкото до царя или потайния японски император, никой не можеше да каже какво се случва в скритите им леговища? Можеше да има дори китайски пълководец с някакви ядрени оръжия.

Президентът пристъпи към прозореца.

- Страхувам се някоя да не изникне тук във Вашингтон.

- Освен ако няма друга фаза - отвърна Уолдо, - това нещо изглежда завършено. Но за мен най-странното е, че всяко от тези места е древен свещен център.

- Значи древните са знаели - каза президентът, като се извърна внезапно и ги изгледа втренчено поред.

Ал видя молбата в очите му, като че ли целият американски народ се намираше там и призоваваше чрез него да научи истината.

- Лещите - обади се Ал. Том му хвърли пронизващ поглед, но той продължи: - Лещите отразяват и пречупват. Имаме ли представа какво правят тези?

Уолдо поклати глава.

- Засега са просто там. Според МИ-3 тази в Кайро не излъчва и не абсорбира никаква известна енергия. Институтът потвърди същото за онази в Камбоджа.

- А знаем ли дали са естествени образувания?

- Не смятаме, че са естествени, господин президент - отвърна Уолдо.

- Но това е добър въпрос - отвърна Ал. - Ако са изкуствени, кой ги е създал и защо?

- Това е спешен въпрос - каза рязко президентът. - Вероятно най-спешният въпрос в историята на света. - Отново ги изгледа. - Май не си впечатлен, Том.

- Сър, ако не знаем нищо за тях, как можем да направим подобно заключение.

Президентът се намръщи.

- Говорим за инстинкт, по дяволите.

- Има още нещо, което трябва да видите, сър - намеси се Уолдо. - Пуснете видеото, моля.

Телевизионният екран просветна и оживя. Ал видя хора, които вървяха през красива провинциална местност. Бяха облечени странно, някои с пижами, други по бельо, един или двама с палта, един напълно гол. Имаше мъже, жени и деца.

Групата беше следвана от полицейска кола с пуснати светлини.

- Какво наблюдаваме тук? - попита президентът Уейд.

- Това е в Глочестършир - отвърна Уолдо.

- Кога е заснето?

- На живо е - поясни Уолдо. - През нощта тези хора са били огрени от ярка светлина, излъчвана от обекти с форма на дискове в небето. Оттогава вървят на север. Изминали са двадесет и два километра за единадесет часа.

- Свързано ли е с дисковете, които виждаме от години? Тези, за които НАСА твърди, че са контролирани от интелигентен източник?

- Не знаем. Не знаем почти нищо.

- Но най-важното е, че тези хора не могат да бъдат спрени, прав ли съм? - попита Том саркастично.

- Не могат да бъдат спрени, генерал Самсън - отвърна язвително Уолдо. - Могат да бъдат обездвижени само с упойка. Изследването на един от тях, извършено в местна болница, показа нормални физически показатели. Но мозъчният скенер разкри друга картина. Мозъчните функции са спаднали до една трета от нормалното.

- Значи са загубили нещо - заключи Том. - Интелигентността си?

- Не знаем - отвърна Уолдо.

- Имаме ли кадри от атаката?

- В показанията си очевидците говорят за дискове, светещи в мътно оранжево.

На Ал му хрумна нещо.

- Коя е най-близката до Глочестършир леща?

- Какво значение има, ако смея да попитам, генерале? - сопна се Том.

- Не, това е добър въпрос - заяви Уолдо. - Най-близката леща е в планината Тасили в Алжир. И това, което смятах да добавя, е, че има доклад от Чуждестранния легион за изблик на оранжеви огнени кълба от лещата там. Но е станало само четири минути преди атаката в Глочестършир, така че...

- Те са свързани - каза Ал и веднага съжали. Беше се обадил прибързано.

- Генерале, не разбирам...- започна Том.

Президентът го прекъсна.

- Съгласен съм. Дали дисковете над Глочестършир, са дошли от лещата в Алжир, знае само Бог. Но определено има някаква връзка между всичко това - дисковете, които виждаме вече от петдесет години, тези, атакували хората, и лещите... И трябва да добавя, че според мен е разумно да предположим най-лошото.

- За мен това са британски и френски проблеми - подчерта Самсън. - Освен ако не е засегната и Японската империя.

- Не е, засега са поразени само имперските територии на Британия и Франция, както и част от южноамериканските страни.

- Тогава да изчакаме - обяви Том с назидателен тон. - Може да е някакъв вид тайно оръжие. Царят има доста странни прищевки и иска части от Африка. Със сигурност би искал контрол над Египет, за да ядоса турците, ако не друго.

Президентът се обърна към него:

- Защо си тук, Том? Защо, по дяволите, си тук, според теб? Става нещо, не разбираш ли? - Той посочи екрана с ръка. - Това ще се разпространи.

Том продължи да упорства.

- Нямаме основания да смятаме така, сър.

- Ще се разпространи.

- Това не е атака над Съединените американски щати. И няма повод да мислим, че подобна атака е неизбежна.

- Том - заяви президентът, - веднага щом се върнеш в кабинета си, ще обявиш ДЕФКОН 1 и ще уведомиш всички командващи по целия свят да се подготвят за военен удар.

- Сър, аз...

- Под атака сме, проклет глупак такъв - изрева президентът. - Не просто две империи и няколко бананови кралства. Ние!

Том се вцепени. Очите му заблестяха от ярост.

Но президентът не беше приключил.

- Господа, аз имам военна подготовка и знам кога врагът изпитва силите ми. Това всъщност се е случило в малък град в сърцето на най-могъщата империя в света. Бо, искам да се свържеш с британците, французите и останалите империи. ЦРУ да наблюдава за подобни инциденти по целия свят.

Ал подушваше страха в стаята и се надяваше, че Уейд не действа в пристъп на паника.

- Ал, ти ще организираш специална група. Трябва да откриеш начин да унищожиш тези лещи, всички до една. Искам да се свърши бързо и с гарантиран успех.

- Сър - намеси се Том. - Дали е разумно да ги нападаме? Не знаем нищо за тях.

- Човекът с медалите предлага отстъпление - промълви президентът. - Добре, ще го имам предвид. Ал, когато си готов да нападнем тези неща, незабавно ме уведоми лично. - Той посочи към телефона и повтори: - Лично!

- Да, сър, но имаме само четири бомби. Ще ни трябва подкрепа от Британия и Франция.

Президентът въздъхна.

- Уолдо, колко ядрени бомби имаме?

- Двадесет и три, сър. Четири в ръцете на военните, останалите под земята при...

- Том, Ал, разбирате, че не е имало нужда да знаете това.

- Сър, позволете да възразя - каза Том. Ал видя как вратът му почервенява, а вените започват да пулсират. - Трябвало е да знаем. Стратегическо планиране, военни игри... разбира се, че е трябвало да знаем!

- А аз не исках да се озовавам пред четирима разгневени имперски посланници, които настояват да предам ядрените си оръжия. Ти не можеш да опазиш такава информация, Том. Никой от собствения ти щаб не те харесва, а това създава проблеми със сигурността, нали?

Ал се бореше да овладее изражението си. И най-дребната следа от усмивка, която насладата от чутото канеше на устните му, можеше да му докара уволнение преди залез-слънце.

Един от помощниците на Уолдо намести слушалката си и кимна към шефа си.

Уолдо обяви:

- Господин президент, има един човек, който може да ни помогне. Археолог, бил е в пирамидата, когато е започнала експлозията. Сътрудниците му са загинали, но той се е измъкнал. Тук е.

- Чудесна работа, Бо - похвали го президентът. - Ето, слушайте и се учете. Бо се опитва да впечатли президента си. Това очаквам и от вас, Том.

Самсън се наежи, но овладя изражението си. Прашен млад човек, с приятен вид, но явно ужасно изтощен, пристъпи ококорен в кабинета.

В самолета му сервираха яйца и много кафе. Беше доста необикновено - частни самолети на военновъздушните сили от Кайро до Ле Бурже, сетне тук. Даже говори с Линди и децата по видеофон от самолета. Обаче голяма част от удоволствието липсваше. Беше поразен от станалото и все още се опитваше да го приеме. Голямата пирамида беше изчезнала, заменена от онова... нещо. Леща, така го нарекоха - всъщност той го беше нарекъл така за Би Би Си, в интервюто, което бе дал, преди да напусне Кайро. Вероятно той беше наложил това определение.

А ето че сега стоеше в Белия дом, при това в Западното крило. Предполагаше, че изглежда ужасно. Никой не си беше направил труда да му предложи душ или поне смяна на дрехите. Все още имаше прах от Гиза в косата си.

Мъж с черен костюм го въведе в кабинет, пълен с книги. Беше се надявал да зърне Овалния кабинет, но това явно беше светая светих на Големия американски глупак, президента Джими Уейд. Той беше изтърбушил бюджета на Националната академия на науките, беше изтеглил договорените пари от редица университети, включително от "Юрая". Беше готов да изхарчи милиарди, за да подкрепи американските търговски асоциации във вечната им война с икономиките на по-големите империи, но образователната му система беше камуфлаж, академичната - пълна каша, а интересът му към науката никакъв го нямаше.

Под управлението на Уейд дори програмите на НАСА за екзобиологиия и извънземна култура гаснеха, а сега, когато вече се знаеше, че НЛО са интелигентно насочвани, тези две програми разработваха някои от най-сериозните научни дела в света. И то без да се споменава Семинарът

И все пак той беше президент, водачът на американския народ и един от най-могъщите световни лидери, и това да го види тук - съвсем обикновен и уязвим, - беше странно преживяване. Президентът се изправи и подаде ръка. Мартин я пое и се вгледа в странните, празни очи на професионалния водач.

Още един мъж, плешив и едър - изпъкващ в стаята въпреки присъствието на двамата декорирани генерали - стисна ръката му, дръпна го покрай президента и го настани да седне.

- Знаем, че сте преживели шок - прошепна той. Ръцете му бяха меки, а очите му не бяха изпълнени със страх като тези на президента. Те искряха, наблюдаваха. Мартин го разпозна. Бо Уолдо, разбира се, непрекъснато го даваха по новините.

- Доктор Уинтърс... може ли да ви наричам Марти...

- Мартин.

- Добре, Мартин е изтъкнат член на археологическата общност на нашата страна. Успял е да предизвика малка революция, и то съвсем сам.

Не беше малка, беше огромна, но Мартин си замълча.

- Оцеляхте в пирамидата? - попита президентът. - Къде се намирахте? Бил съм бил в това нещо и не е лесно да се ориентира човек. Бях в погребална камера на тридесет метра под повърхността.

- Как може да сте били там и да сте оцелели? - попита един от генералите. Мъж с тясно, почти жестоко лице и малки, грозни очи, блестящи като черен обсидиан.

Мартин реши да не отговаря на въпроса, беше толкова груб и, честно казано, глупав.

- Генерал Самсън иска да каже...

- Исках да кажа каквото казах, Ал!

Другият генерал веднага замълча. Очевидно високият мъж с буйната бяла коса беше по-нисшестоящ от двамата. Имаше по-хубаво лице, аристократично, с орлов профил, и, както се стори на Мартин, тъжно.

- Оцелях точно защото бях толкова дълбоко. Усетихме необичайни пулсации около три минути преди пирамидата да се срути, така че имах време да се изтегля.

- Доктор Уинтърс, ако ви кажа, че същите тези лещи са се появили на четиринадесет различни места по света, всички на едно и също разстояние от осевата линия близо до северния полюс...

Стаята избледня, гласовете се приглушиха.

- Доктор Уинтърс?

Мартин се опита да се съвземе. Първо видя генерала със святкащите очи - взираше се в него, както надзирател гледа опасен затворник. Мартин преглътна и се огледа за вода.

- Добре - отвърна той. - Май знам за какво говорите. Това е свещеният кръг. Имате Олантайтамбо, Великденските острови, Преах Вихеар - да не би да твърдите, че всички тези места са били разрушени?

- Всички - потвърди президентът. - Интересува ни дали тези лещи са повод за притеснение. Ако е така, бихте ли могли да дадете някакви идеи за възможните последствия?

Уейд беше обрисуван като идиот от медиите, но това беше впечатляващ въпрос.

- Сър, знаем, че преди петнадесет хиляди години на Земята е имало някакъв вид напреднала цивилизация, която е изчезнала внезапно след катаклизъм. Всички тези места, освен пирамидите, са по-късни постройки, разположени върху специфични геодезични точки. Но така и не разбрахме защо.

- Мисля, че това са най-вече спекулации - изплю Самсън.

- Генерал Самсън - намеси се президентът, - тук сте, за да съберете информация, която ще ви помогне да изпълните заповедите си. Благодаря ви.

- Работата на този човек е много спорна.

- Всъщност не е - заяви Мартин.

- Прочел съм доста научни списания и казвам, че е.

Мартин не знаеше как да отговори на подобна злоба. Грубостта на този човек го вбесяваше.

Президентът зададе въпрос и отклони вниманието му.

- Доктор Уинтърс, какво, според вас, може да представляват тези лещи?

- От чисто археологическа гледна точка, не знам. Но ако сте чели старите хроники, леща като тази може да е била механизъм за разрушение.

- На какво?

- На цивилизацията. Загинала е за един ден, разбирате ли. За няколко минути. Всъщност случило се е един следобед през юни. За около пет минути.

Това накара дори злостния генерал да замлъкне.

- Какъв риск има сега?

Мартин осъзна колко голяма е отговорността, тежаща на плещите му:

- Аз, честно казано, бях довлечен дотук. Нали разбирате, шокът, а сега и това...

- Нека перифразирам - каза президентът. - Виждате ли възможен риск и, ако е така, на какво основавате заключението си? Така по-лесно ли е?

- Има календар - на маите, - който отбелязва края на тази епоха на идния двадесет и първи декември. Зимното слънцестоене се пада в деня, когато Земята пресича едновременно галактическия екватор и слънчевата еклиптика. Много необичайно съвпадение.

- Абсурдното в случая е - намеси се Самсън, - че се предполага, че древните маи са познавали галактиката. Купчина жадни за кръв диваци. Самата идея е смехотворна.

Мартин реши, че ненавижда този човек, нещо рядко при него. Той пазеше силните си емоции за любовта към децата и жена си. Не се поддаваше на омразата. Но генерал Самсън сам си я просеше.

- Датата е посочена - продължи той. - И независимо какво са знаели или не са знаели древните маи, местоположението на Земята също е там.

- Какво означава това? - попита президентът. - Казвате ми, че цяла човешка цивилизация е загинала в един ден? Какво трябва да ми говори това тук и сега?

Един от помощниците най-накрая се появи с вода и Мартин я изпи на един дъх.

- Все още нося пустинята в гърлото си - обясни той.

- Добре - каза добрият генерал. - Хайде, обяснете ни.

- Това пророчество - за 2012 година - винаги е било мистерия, защото е толкова точно. Изисквало е изключителни изчислителни способности - да се създаде целият календар, и, очевидно, знание за местоположението на Земята спрямо останалата част на Галактиката - и съжалявам, ако това ви е неприятно...

- Астрофизиците все още спорят за тези неща - подметна Самсън.

- Том, ще престанеш ли да го прекъсваш?

- Опитвам се да помогна, господин президент!

- Доктор Уинтърс, моля продължете - каза президентът.

Мартин преглътна. Гърлото му отново беше пресъхнало. Не беше свикнал на подобно напрежение. Всички погледи бяха ужасени, а стаята се изпълваше с вонята на пот.

- Да. Мисля за тези изскочили от земята неща и за факта, че толкова много древни култури говорят за същества, минали през портали...

- Извънземни, както би ги окачествила НАСА?

- Не извънземни в смисъл на идващи от друга планета. Като се има предвид за какви разстояния става въпрос, сегашната представа клони по-скоро към разбирането, че НЛО са някакъв вид проекция от паралелна вселена или вселени. Направо тук, навсякъде около нас. Сега.

- О, стига! Господин президент, нямаме нужда от такива предположения - каза Самсън.

Президентът избухна.

- За Бога, генерале, ще млъкнете ли?

Самсън обаче нямаше намерение да си мълчи:

- Мисля, че този мъж трябва да бъде отстранен, той пречи...

- Просто го изслушай, Том. По дяволите! - изрева президентът.

Самсън се укроти.

- Продължавайте, докторе - тихо се обади Бо Уолдо.

- Шумерите са ги наричали анунаки, вавилонците акпалус, евреите нефилим - списъкът е дълъг. Те винаги са силни, доминиращи личности, донякъде изглеждат като хора, но с очи на влечуги - и идват от друга реалност. Някои са били враждебни, други по-добронамерени. Сякаш е имало две борещи се фракции с различно отношение към нас. Били са се помежду си до един момент, а после са изчезнали оттук.

- И каква е връзката с нашата ситуация?

- Може би причината предвиждането на края на света в стария календар да е толкова точно е свързана с астрофизичната ситуация, която отваря тези портали. Може би това представляват лещите. Тогава можем да очакваме, че са най-лошото, което можем да си представим.

Тишина.

Не го каза буквално, но беше ясно за всички. Спря за миг, после реши да продължи:

- Следователно бих казал, че се е включила някаква машина. Мисля, че между днес и двадесет и първи декември можем да очакваме тя да става все по-активна и на посочения ден да унищожи човешката цивилизация, или поне да се опита.

Президентът се изправи и тръгна към прозореца.

- Бо?

- Сър, нямаме такава информация.

- Том?

- Това е... очевидно, не мога да го нарека фантасмагория - нещата са там. Но мисля, че трябва да изчакаме още малко. Ако ще се бием, трябва да знаем с какво и как ще го правим.

- Ал, променям заповедите. Направи следното: удари с ядрено оръжие най-изолираното от тези неща...

Том Самсън скочи на крака.

- И дума да не става.

- Том, вече имаш своите заповеди.

- Сър, виждам, че взимате опасно и прибързано решение, и не мога да си замълча!

- Ще изпълниш ли заповедта, Ал?

- Сър, малко по-ниско съм в командването.

- Всички трябва да разберете нещо. Не чувам това, което искам да чуя. И след малко няма да се задоволя с оставки, а ще наредя арести. Още тук!

Втренчи се в Том и Мартин си помисли, че не иска да е на мястото на генерала.

Ал се изправи на крака.

- Сър, веднага ще наредя удара.

- А ти ще продължиш ли да спазваш клетвата си, Том?

- Както я разбирам.

- "Съвестно ще изпълнявам законни заповеди..." е частта, която е важна в случая.

- Сър, ще подам предупрежденията и ще обявя военно положение. Но ви умолявам да поставите другия въпрос пред Съвета за национална сигурност и пред Роби. Не оставяйте секретаря на отбраната в неведение. И за Бога, уведомете французите и британците - всички империи. Недейте да ги изненадвате.

- Никой няма да остане в неведение - промълви президентът. - И нека ти кажа нещо невероятно. Знаеш ли какво трябва да направя сега? Трябва да отида в Розовата градина, да сложа усмивка на лицето си и да ям глупава пуйка! Честит Ден на благодарността.

Той излезе от стаята и Мартин си помисли, че би следвал този мъж навсякъде. Мнението му за президента беше напълно променено. Беше умен, решителен и умел в управлението на властни мъже като тези в стаята.

Те го последваха. Мартин остана сам, напълно забравен. Неговата роля в срещата най-вероятно нямаше да бъде отразена в историята, но той разбираше какво е направил. Ако искаха да спрат онова, което щеше да започне всеки момент, трябваше да действат незабавно и решително.

Беше минала година, откакто НАСА даде изявление за НЛО и сега той се чудеше дали това е било добра идея. Ако бяха извънземни от друга планета, беше донякъде безобидно. Но ако ставаше дума за паралелни вселени, независимо дали някой вярваше, че те са реални, това би обяснило способността им да влизат в нашия свят. Разумът може би играеше някаква роля, неподозирана при това. Може би нашата вяра беше съществена за тяхната способност да минават през порталите, което означаваше, че НАСА неволно е отворила врата, затворена от мъдростта на миналото и запечатана от свещените постройки, които сега бяха разрушени.

Той измъкна мобилния си телефон. Дали щеше да има обхват тук? Да. Добре. Позвъни на Линди.

- Прибирам се, скъпа.

- Мислех, че си в самолета.

- Направих малко отклонение. Доста невероятно отклонение. - Огледа се и на вратата видя човек от тайните служби. Явно беше дошъл за него - Извинете, трябва да стигна до Канзас Сити.

- Националното летище. ТАТ и "Браниф" имат полети до там.

- Всъщност бях доведен със самолет на военновъздушните сили и реших...

Агентът се усмихна.

- Задачата ни беше да ви докараме тук.

- И толкова?

- Толкова.

- Мартин, какво става? - попита Линди. - С кого говориш?

- Ще ти се обадя от летището да ти кажа кога кацам.

Той преглътна ужаса, който се зараждаше в него. Надяваше се, че ще има достатъчно време да се прибере.