Последният оракул

1.

Не всеки ден хора ти умират в ръцете.

Командир Грей Пиърс вървеше през Националния мол, когато бездомникът го заговори. Грей и без това беше в лошо настроение, приключил една битка и поел към следващата. Обедният пек само подклаждаше раздразнението му. Денят се отличаваше с обичайната вашингтонска жега, която се излъчваше на вълни от тротоарите. С тъмносиньо сако над разпасана памучна тениска и дънки, Грей прецени, че вътрешната му температура се е повишила от алангле до добре препечено.

Забеляза клатушкащата се към него мършава фигура още от средата на пресечката. Бездомникът беше с омачкано сако от костюм и торбести дънки, навити на глезените, под които се виждаха очукани военни ботуши с провиснали връзки. След още няколко крачки Грей забеляза, че четината по лицето му е прошарена със сиво, а неспокойните очи са зачервени и сълзят.

Досадни бездомници като този, които просеха пари от минувачите, не бяха рядка гледка на територията на Националния мол - обширния комплекс от музеи и градини - особено сега, само ден след празника на труда. Туристите се бяха върнали към нормалното си ежедневие, полицаите от борба с безредиците се бяха сврели в местните барове, а служителите от чистотата бяха премахнали доказателствения материал. Последни на сцената бяха останали бездомниците, които търсеха някоя и друга изтървана монета, преравяха кошчетата за бутилки от бира и изобщо се държаха като раци, заети да опоскат последните парченца месо от костите на стар скелет.

Грей можеше да свърне в някоя пресечка, за да избегне бездомника, но не го направи. Дори срещна погледа му, както за да прецени степента на заплаха, така и за да покаже, че го е видял. Макар сред просяците да имаше немалко трудоспособни и здрави индивиди, повечето мъже и жени от улицата се бяха озовали там по силата на някаква лична трагедия, заради пристрастеност или психическо заболяване. Немалко от тях бяха ветерани от армията. Грей не отклони погледа си и сигурно това беше причината очите на другия мъж да светнат.

Грей разчете смесица от облекчение и надежда под мръсотията и бръчките. Забелязал Грей, бездомникът закрачи по-решително. Сигурно се притесняваше плячката му да не хлътне в Замъка Смитсониън. Ръцете му трепереха силно. Очевидно беше пиян или пък треморът беше следствие на хроничен алкохолизъм.

Ръка се протегна към Грей с дланта нагоре.

Универсален жест - от бразилските бордеи до уличките на Банкок.

"Помогнете. Моля".

Грей бръкна в джоба на сакото за портфейла си. Често му бяха казвали, че постъпва глупаво, като играе по свирката на просяците. "Даваш им пари, които ще похарчат за пиячка или наркотик". Да говорят каквото щат. Той не беше в правото си да съди никого. За него просяците бяха хора в нужда и друг аргумент не му трябваше. Извади портфейла си. Помолят ли го, ще даде. Беше му нещо като мото. А ако трябваше да бъде честен докрай със себе си, тази милостиня помагаше и на него - беше балсам, който да успокои поне временно чувството за вина, погребано някъде в дълбоките пластове на съзнанието му, където нямаше нито куража, нито желанието да се рови излишно.

И струваше само долар-два.

Нелоша сделка, откъдето и да го погледнеш.

Погледна в портфейла си. Само двайсетачки. Току-що беше изтеглил пари от банкомат в метрото. Сви рамене и извади една банкнота с образа на Андрю Джаксън.

Добре де, понякога струваше повече от долар-два.

Вдигна глава на крачка от бездомника. Протегна двайсетачката и в същия миг видя, че шепата на другия мъж не е празна. В средата є се мъдреше зацапана пара, голяма колкото монета от петдесет цента.

Грей се намръщи.

За пръв път бездомник се опитваше да даде, вместо да получи пари.

Преди да е проумял какво става, мъжът залитна към него, сякаш някой го е блъснал отзад. Устата му зейна изненадано. Стовари се върху Грей, който инстинктивно посегна да го хване.

Оказа се по-лек от очакваното. Тялото му под сакото беше кожа и кости, като скелет в костюм. Ръката на бездомника го бръсна по лицето - беше много гореща, като при треска. Прониза го страх - от заразна болест, дори СПИН - но Грей не се дръпна дори когато мъжът се отпусна в ръцете му.

Свали лявата си ръка към кръста му, за да разпредели неочакваната тежест. Пръстите му попаднаха на нещо мокро, горещо и сълзящо.

Кръв.

Грей се завъртя инстинктивно на пета. Превъртя се през хълбок и се търколи встрани от тротоара, без да изпуска бездомника. Гъстата трева смекчи падането им.

Не чу следващите изстрели, но два рикошета избиха искри от паважа, където беше стоял допреди миг. Той продължи да се търкаля, докато не стигна до метална табелка в бетонна основа насред моравата пред Замъка Смитсониън. Уви, беше висока само половин човешки ръст. Грей се сви зад нея с възрастния бездомник. На табелката пишеше: ИНФОРМАЦИОНЕН ЦЕНТЪР СМИТСОНИЪН - В ЗАМЪКА.

На Грей определено му трябваше информация.

Като кой стреляше по него, например.

Солидната табелка се намираше между него и мола. Предлагаше временно прикритие. Само на десетина метра го мамеха арковидните врати на един от страничните входове на замъка. Самата сграда издигаше гордо големите си и малки кули от червен пясъчник, добит от мерилендския Сенека Крийк - точна реплика на нормански замък, истинска крепост. Убежището, което му предлагаше страничният вход, беше само на няколко крачки разстояние, но дори и късо, откритото пространство до там щеше да го превърне в лесна мишена за снайпериста.

Затова вместо да притича към вратите, Грей извади пистолета си - компактен зиг зауер Р229, който носеше в кобур на гърба. Не че имаше по кого да стреля. Въпреки това зареди патрон в цевта, в случай на директно нападение.

Бездомникът до него простена. Вече целият му гръб беше в кръв. Грей се намръщи - лошият късмет на някои хора просто нямаше край. Нещастникът се беше надявал на малко милостиня, а какво беше получил - куршум в гърба. Случайна жертва на опита за атентат срещу Грей.

Кой се опитваше да го очисти обаче? И защо?

Бездомникът вдигна треперещата си ръка. Тялото му потръпваше при всяко мъчително вдишване. Ако се съдеше по мястото на входната рана и количеството изгубена кръв, куршумът щеше да се окаже фатален за човек в неговото състояние. Мъжът посегна към бедрото на Грей. Пръстите му се отвориха и зацапаната монета изпадна от ръката му. Явно я беше стискал през цялото време. Монетата отскочи от крака на Грей и се търколи в тревата.

Последен дар.

Дребна възвръщаемост от раздадената през годините милостиня.

После тялото на бездомникът се отпусна. Главата му клюмна върху рамото на Грей. Той изпсува под нос.

"Съжалявам, старче".

Извади телефона си с другата ръка. Отвори с палец капачето и натисна бутона за спешно повикване. Отговориха му моментално.

Грей заговори бързо, вдигайки под тревога централното командване.

- Помощта идва - каза директорът. - Следим те от камера на замъка. Вижда се доста кръв. Ранен ли си?

- Не - кратко отговори Грей.

- Стой и чакай.

Грей нямаше да спори. Не бяха последвали нови изстрели след първите три. Нито звънтящи рикошети в металната табела. Стрелецът най-вероятно се беше отказал. Въпреки това Грей не смееше да помръдне, преди кавалерията да пристигне.

Прибра телефона в джоба си и изрови монетата на стареца от тревата. Беше тежка, дебела и грубо изсечена. Грей я потърка разсеяно. Пръстите му бяха омазани с кръвта на бездомника и този импровизиран разтворител отстрани част от мръсотията по повърхността є. Релефното изображение приличаше на гръцки или римски храм - шест колони под островръх покрив.

"Това пък какво е, мамка му?"

В центъра на монетата имаше буква.

Гръцката буква S, реши Грей.

"Сигма".

В математиката с S се означаваше сумата на всички части, но буквата беше и емблема на организацията, за която работеше Грей - Сигма, елитен екип от бивши военнослужещи в специалните части, получили допълнителна научна подготовка, която да ги квалифицира за работата в тайното военно подразделение на АИОП - агенцията за изследователски проекти към министерството на отбраната.

Грей погледна към замъка. Щабквартирата на Сигма беше тук, дълбоко под основите на Смитсониън, в бункери, останали от времето на Втората световна война. Местоположението є беше идеално - близо до правителствените сгради, до Пентагона и до множеството частни и държавни лаборатории.

Грей се загледа отново в монетата и разбра грешката си. Буквата не беше гръцката S, а просто голямо Е. Пришпорвани от паниката, очите му бяха погодили номер, смесвайки действителността с непосредствените приоритети в съзнанието му.

Стисна в юмрук монетата.

Най-обикновено "Е".

Не за пръв път през последните седмици виждаше връзки там, където ги нямаше - или така поне смятаха колегите му. В продължение на цял месец Грей беше търсил потвърждение, че Монк Кокалис - изчезнал по време на мисия негов приятел - може още да е жив. Засега обаче все стигаше до задънена улица, нищо че беше впрегнал всички ресурси на Сигма.

"Гониш призраци" - беше го предупредил Пейнтър Кроу след първите няколко седмици.

Може би.

От другата страна на алеята се отвориха с трясък врати. Дузина облечени в черно фигури изскочиха от Замъка с готови за стрелба оръжия.

Кавалерията.

Движеха се предпазливо, но никой не откри стрелба по тях.

Придвижиха се бързо до Грей и оформиха кръг около него.

Един от мъжете се смъкна на коляно до бездомника. Остави куфарче за спешна помощ в тревата и посегна да го отвори.

- Мисля, че е мъртъв - каза му Грей.

Парамедикът провери за пулс и потвърди предположението му.

Човекът беше починал.

Грей се изправи на крака.

С изненада видя шефа си, Пейнтър Кроу, при страничния вход. Без сако, с навити до лактите ръкави, директор Кроу излетя през вратата. Изражението му не вещаеше нищо добро. Макар и десетина години по-голям от Грей, Пейнтър все още се движеше с атлетичната грация на млад вълк. Изглежда беше преценил риска като минимален. Или и той като Грей просто усещаше, че снайперистът вече се е изнесъл.

Този човек определено не проумяваше смисъла на понятието "административна работа".

Пейнтър тръгна към него под съпровода на далечни сирени.

- Обадих се в местното полицейско управление да затворят мола - отсечено каза той.

- Твърде късно.

- Сигурно си прав. Все пак балистиците ще стеснят радиуса на траекторията, та поне да знаем откъде е стреляно. Следеше ли те някой?

Грей поклати глава.

- Поне аз не усетих такова нещо.

Не му убягна преценяващият поглед на директора, с който оглеждаше територията на мола. Кой би се опитал да убие Грей? На метри от щабквартирата им? Явно беше предупреждение, но за какво? Грей не се занимаваше с нищо особено след последната мисия в Камбоджа.

- Вече изтеглихме родителите ти на безопасно място - каза Пейнтър. - За всеки случай.

Грей кимна признателно. Макар че баща му едва ли беше останал много доволен. Нито майка му всъщност. Родителите му още сънуваха кошмари след бруталното отвличане отпреди два месеца.

Непосредствената заплаха така или иначе беше отминала и Грей се замисли кой би се опитал да го убие - и най-вече защо. Най-очевидната възможност беше настоящото му разследване. Дали пък опитите му да разбере нещо повече за съдбата на приятеля си не бяха настъпили някого по мазола?

Въпреки случилото се преди малко Грей се обнадежди.

- Директоре, възможно ли е опитът за...?

Пейнтър вдигна ръка, смръщил вежди. Коленичи до бездомника и обърна нежно лицето му. След миг се отпусна на пети и очите му се присвиха. Изглеждаше още по-притеснен.

- Какво има, сър?

- Май не ти си бил мишената, Грей.

Грей погледна към тротоара и си помисли за искрите на рикошетите преди малко.

- Не първоначалната във всеки случай - продължи директорът. - Ако снайперистът е стрелял по теб, то е било, за да те отстрани като свидетел.

- Откъде знаете?

Пейнтър кимна към трупа.

- Познавам този човек.

Грей изтръпна.

- Това е Арчибалд Полк. Преподавател по неврология от Масачузетския технологичен институт.

Грей хвърли скептичен поглед към болнавото лице и мърлявата четина на убития, но директорът говореше сериозно. И ако беше прав, то този Арчибалд явно се беше търкулнал стремглаво по социалната стълбица.

- Как се е докарал до тук, по дяволите? - попита той.

Пейнтър стана и поклати глава.

- Не знам. Не съм го виждал от десетина години. Сега обаче по-важният въпрос е защо някой ще иска да го убива?

Грей сведе поглед към трупа в опит да пренастрои вътрешната си преценка. Би трябвало да се чувства облекчен, че не той е бил мишена на убиеца, но ако Пейнтър беше прав, значи неговото разследване нямаше нищо общо със стрелбата.

Отново го обзе гняв, примесен с известно чувство за отговорност.

Човекът беше умрял в ръцете му все пак.

- Изглежда е идвал тук - измърмори под нос Пейнтър и хвърли поглед към Замъка. - При мен. Защо обаче?

Грей протегна ръка, спомнил си странната настоятелност на непознатия. Старата монета лъсна в окървавената му шепа.

- Може би е искал да ти даде това.

14:02

В далечината звучаха сирени, а възрастният мъж вървеше бавно по авеню Пенсилвания. Облечен беше в прашен сив костюм. Носеше очукан куфар, а с другата ръка водеше момиче. Деветгодишното дете беше с рокля в тон с костюма на мъжа. Тъмната му коса беше прибрана с червена панделка и откриваше бледо личице. Лъснатите му черни обувки бяха нацапани с петънца засъхваща кал от детската площадка, където беше играло допреди малко.

- Папа, намери ли приятеля си? - попита детето на руски.

Той стисна ръката му и отговори уморено:

- Да, Саша, намерих го. А ти не забравяй, че трябва да говориш на английски, мила.

Детето се нацупи за миг, после попита:

- Той зарадва ли се да те види?

Мъжът си спомни гледката през телескопичния мерник на снайпера, спомни си как тялото падна.

- Да. Доста се изненада.

- Сега може ли да си ходим в къщи? На Марта є е мъчно за мен.

- Скоро.

- Кога? - настоя сърдито малката и се почеса по ухото. Между кичурите тъмна коса проблесна нещо метално.

Мъжът я пусна и дръпна нежно ръката є от ухото, после приглади косата на мястото є.

- Имам да свърша още едно нещо. После тръгваме за дома.

Наближиха Десета улица. Сградата се издигаше вдясно от мъжа, грозна бетонна кутия, която някой се беше опитал да украси с редица знамена. Мъжът свърна към входа є.

Там беше следващата му спирка.

Централата на Федералното бюро за разследвания.

15:46

От шкафчето на Грей се чу енергична вибрация.

Той забърза напред и едва не се хлъзна на мокрия под. Беше само с хавлиена кърпа на кръста, току-що излязъл изпод душа. След като докладва на директор Кроу детайлите около стрелбата, Грей беше слязъл в съблекалнята на едно от най-долните нива в бункерите на Сигма. Взе набързо един душ, изпоти се здравата във физкултурния салон, после се изкъпа отново. Натоварването с гирите и щангите беше успокоило ума му.

Но не напълно.

За тази цел му трябваха някои отговори относно убиеца.

Стигна до шкафчето, отвори вратичката и посегна към мобилния си телефон, който дрънчеше по металното дъно. Сигурно беше директор Кроу. Вибрацията спря, преди да е натиснал бутона за приемане. Грей провери в менюто и се намръщи. Последното пропуснато повикване не беше от Пейнтър Кроу.

На екранчето пишеше: Р. Трайпол.

Съвсем му беше изскочило от ума.

"Капитан Рон Трайпол от военноморското разузнаване".

Капитанът отговаряше се спасителните операции, проведени на индонезийския остров Пусат. За днес беше насрочено изслушването на доклада му за изваждането на потъналия туристически кораб "Господарката на морето". Два подводни съда бяха огледали подробно останките и морето наоколо.

Само че интересът на Грей към издирването имаше и по-личен характер.

Именно там, на остров Пусат, беше изчезнал неговият приятел и колега Монк Кокалис. За последно го бяха видели как потъва в морето, затиснат под тежестта на сриналата се маскировъчна мрежа, която прикриваше лагуната на вулканичния остров от любопитни очи. Капитан Трайпол се беше съгласил да потърси тялото на Монк. Капитанът беше близък приятел и бивш колега на Кат Брайънт, вдовицата на Монк. Тази сутрин Грей беше отишъл в Националния център по военноморско разузнаване с надеждата да научи нещо ново. Казали му бяха да изчака, докато свърши изслушването. Точно затова беше тръгнал с бърза крачка насам - надяваше се директорът да окаже натиск върху онези от флотата.

Ядосан на собствената си разсеяност, Грей зададе обратно избиране и вдигна телефона до ухото си. Докато чакаше връзка с НЦВР, той се отпусна на една пейка и се загледа в шкафчето отсреща. Върху ивица хартиено тиксо с черен маркер беше написано името на бившия му собственик.

КОКАЛИС.

Макар Монк със сигурност да беше мъртъв, никой не искаше да махне парчето тиксо. То символизираше неизречена надежда. Пък била тя и само на Грей.

Имаше дълг към приятеля си.

Двамата с Монк се бяха изкачвали заедно по йерархичната стълбица на Сигма. Монк го бяха привлекли от Зелените барети по същото време, когато бяха изискали Грей от затвора Левънуърт, където излежаваше присъда за нападение над старши офицер по време на службата си при армейските рейнджъри. Двамата бързо се сприятелиха, макар да представляваха странна двойка. Монк беше висок само метър и седемдесет и с бръснатата си глава приличаше на питбул, особено до по-високия и по-строен Грей. Ала истинските разлики бяха по-надълбоко. Откритият и сладкодумен Монк бавно и неусетно успя да смекчи безкомпромисната стоманена нишка в нрава на Грей. Ако не беше приятелството на Монк, Грей щеше отдавна да се е провалил в Сигма, както се бе провалил при армейските рейнджъри.

Чакаше и мислеше за бившия си партньор. Бяха преживели какво ли не през годините. Заедно. Монк имаше богата колекция от огнестрелни рани и белези, с които да го докаже. При една от мисиите дори беше загубил лявата си ръка, която по-късно замениха с протеза. Грей седеше и чуваше като наяве лаещия смях на приятеля си... или пък тихия му напрегнат шепот, когато размишляваше на глас. А неговите размисли заслужаваха внимание, защото Монк беше изключително умен човек, с коефициент на интелигентност, който удряше тавана, и сериозна подготовка по съдебна медицина и точни науки.

Как е възможно толкова голям и жизнен човек да изчезне? Без следа?

Телефонът най-после прещрака в ухото му.

- Капитан Рон Трайпол - каза строг глас от другата страна на линията.

- Здравейте, капитане, Грей Пиърс е.

- А, командире. Добре е, че се обаждате. Надявах се да говоря с вас днес. Сега съм в почивка, но скоро имам друга насрочена среща.

Студенината в гласа му не убягна на Грей.

- Капитане?

- Ще говоря направо. Наредиха ми да прекратя издирването.

- Какво?

- Успяхме да извадим двадесет и два трупа. Според зъбните съпоставки вашият приятел не е между тях.

- Само двайсет и два? - И по най-консервативните оценки това беше нищожна част от загиналите.

- Знам, командире. Но работата по издирването и изваждането се затруднява от голямата дълбочина и налягане. Дъното на лагуната е осеяно с пещери и вулканични проломи, някои са дълги мили и се пресичат в истински лабиринт.

- Да, но...

- Командире - прекъсна го решително Трайпол. - Онзи ден загубихме един водолаз. Свестен човек със семейство и две деца.

Грей затвори очи. Добре познаваше болката от подобна загуба.

- Претърсването на пещерите само ще изложи на риск хората ми. И за какво?

Грей не каза нищо.

- Командир Пиърс, доколкото разбирам, не сте получавали нови сведения. Не е имало други шифровани послания?

Грей въздъхна.

За да си осигури съдействието на капитана, той му бе казал за единственото съобщение, което беше получил... така де, евентуално получил. Това се бе случило седмици след изчезването на Монк. В резултат на сложната поредица от събития на острова и след това, от приятеля му беше намерено само едно нещо - протезата му, истинско произведение на биотехнологичното изкуство, дело на инженерите от АИОП, която разполагаше и с вграден безжичен радиоинтерфейс. И докато вадеше протезата за погребението на Монк, Грей беше усетил как изкуствените пръсти потропват в строен, повтарящ се ритъм - слаб сигнал S.O.S. Беше продължил само няколко секунди и само Грей го бе чул. След това пръстите замлъкнаха. Техниците в Сигма бяха тествали протезата и заключението им беше, че се касае за случайно задвижване на механизма. В дигиталното є меню нямаше данни за постъпил сигнал. Дребна повреда в жичките, нищо повече. Добрият стар призрак в машината.

Въпреки това Грей не се отказа - дори когато седмиците се проточиха, а новини все така нямаше.

- Командире?

- Да - мрачно призна Грей. - Повече нищо не получих.

Трайпол направи кратка пауза, после каза бавно:

- В такъв случай може би е време да се примирите, командире. За ваше добро, а и не само. - Гласът му се смекчи при следващите думи: - А Кат? Съпругата на вашия приятел? Какво мисли тя за всичко това?

Болезнен въпрос. Изобщо не трябваше да є казва за "съобщението". Как да премълчи такова нещо, от друга страна? Монк є беше съпруг, имаха малко момиченце, Пенелопе. Въпреки това май беше сбъркал. Кат изслуша спокойно разказа му. Стоеше в черната си траурна рокля, с изправен като дъска гръб и хлътнали от плач очи. Разбираше, че шансовете са минимални, че надеждата е крехка. Погледна към Пенелопе в бебешкото столче на задната седалка на черната лимузина, после вдигна отново очи към Грей. Не каза нищо, само поклати глава. Тази надежда не є беше по силите. Не би могла да загуби Монк втори път - беше го оплакала веднъж и това само по себе си я убиваше. А трябваше да мисли и за Пенелопе - своята малка частица от Монк. Истинска плът и кръв, а не някаква призрачна надежда.

Грей я разбираше. Затова продължи сам разследването си. Не беше говорил с Кат от погребението - сключили бяха негласен договор да не се виждат, докато въпросът не се разреши по един или друг начин. Виж, майка му редовно се виждаше с Кат и бебето. Тя не знаеше нищо за S.O.S. сигнала, но по женски усещаше, че нещо извън очевидното тормози Кат.

"Сякаш я преследват призраци" - с тези думи беше описала състоянието є.

Грей знаеше какво я преследва.

Макар разумът да є беше подсказал вярното решение, в деня на погребението Кат се беше хванала за сламката, за минималния шанс. Сърцето є се бе разбунтувало и я измъчваше.

Заради нея Грей трябваше да се изправи лице в лице със суровите факти.

- Благодаря ви за усилията, капитане - каза накрая той.

- Дай Боже всекиму приятел като вас, командире. Но рано или късно човек се примирява със загубите и продължава напред.

Грей се изкашля.

- Приемете съболезнованията ми за вашия загинал, сър.

- Благодаря, подобно.

Грей прекъсна връзката. Постоя, после си пое продължително дъх, отиде при шкафчето на Монк и сложи ръка върху студената метална повърхност. Студена като гроб.

"Съжалявам".

Посегна към тиксото, отлепи ъгълчето и дръпна рязко лентата.

Дотук с преследването на призраци.

"Сбогом, Монк".

16:02

Пейнтър завъртя старата монета върху плота на бюрото си. Гледаше я как се върти като сребрист пумпал и размишляваше върху загадката, скрита в нея. Бяха я донесли от лабораторията преди час, заедно с подробен доклад. Монетата беше картографирана с лазер за пръстови отпечатъци, металното є съдържание и повърхностните напластявания бяха анализирани със спектрометър за маса, направени бяха и множество снимки, включително и такива със стереомикроскоп. Въртенето на монетата се забави и тя тупна върху махагоновия плот. Сега, след като я бяха почистили грижливо, древният знак грееше ярко.

Гръцки храм с шест дорийски колони.

И голяма буква в центъра на храма.

Е

Гръцката буква "епсилон".

От другата страна на монетата беше гравиран бюст на жена с надпис DIVA FAUSTINA отдолу. Благодарение на доклада поне произходът на монетата вече не беше загадка.

Но какво...?

Интеркомът звънна.

- Директор Кроу, командир Пиърс е тук.

- Добре, Брант. Нека влезе.

Пейнтър придърпа лабораторния доклад към себе си, докато вратата се отваряше. Влезе Грей, с влажна вчесана коса. Беше свалил окървавените си дрехи и сега беше с черни дънки и зелена тениска с голям надпис ARMY отпред. Сянка смрачаваше чертите му, но в сиво-сините му очи се четеше уморена решителност. Пейнтър се досещаше за причината. Вече беше научил новините от централата на военноморското разузнаване - по свои си канали.

Махна на Грей да седне и докато посягаше към стола, по-младият мъж забеляза монетата на бюрото. Любопитство жарна очите му.

"Добре".

Пейнтър плъзна монетата към него.

- Командире, знам, че поиска безсрочен отпуск, но ми се ще да се заемеш с този случай.

Грей не понечи да вземе монетата.

- Може ли преди това да попитам нещо, сър?

Пейнтър кимна.

- Човекът, който загина. Университетският преподавател.

- Арчибалд Полк.

- Ти спомена, че сигурно е идвал тук. При теб.

Пейнтър кимна. Досещаше се накъде отива разговорът.

- Значи Полк е знаел за съществуването на Сигма? Въпреки строгата секретност на нашата организация?

- Да. В известен смисъл.

Грей сбърчи чело.

- По-точно?

- Арчибалд Полк е създателят на Сигма - пусна бомбата Пейнтър и си позволи доза задоволство при реакцията на Грей. Командирът определено имаше нужда от малък адреналинов шут, а какво по-подходящо за тази цел от интригуваща изненада като тази. Грей изправи гръб на стола.

Пейнтър вдигна ръка.

- Отговорих на твоя въпрос, Грей. Сега ти отговори на моя. Ще се заемеш ли със случая?

- Застреляха Полк пред очите ми и държа да намеря отговорите на някои въпроси.

- А... личното ти разследване?

Грей примижа. Лицето му се втвърди от вътрешна болка.

- Явно знаеш какво е станало.

- Да. Флотът прекратява издирването.

Грей си пое дълбоко дъх.

- Направих всичко, за което се сетих, но ударих на камък. Не остана нишка, за която да се захвана. Признавам.

- Мислиш ли, че Монк още е жив?

- Ами... не знам.

- И си в състояние да се примириш с това?

Грей срещна спокойно погледа му.

- Налага се.

Пейнтър кимна, доволен от отговора.

- Да поговорим тогава за монетата.

Грей се пресегна и взе монетата от плота на бюрото. Завъртя я, оглеждайки почистените є повърхности.

- Разбрахте ли нещо повече за нея?

- Доста, в интерес на истината. Това е римска монета от втори век. Виж женския образ на обратната страна. Това е Фаустина Старша, съпруга на римския император Антоний Пий. Казано на съвременен език, Фаустина е била патрон на осиротели момичета и е финансирала редица женски благотворителни каузи. Освен това е имала специално отношение към едно сестринство от пророчици - гадателки от конкретен храм в Гърция.

Даде знак на Грей да обърне монетата.

- Въпросният храм е изобразен от другата страна. Храмът в Делфи.

- Делфи като Делфийския оракул? Жената пророчица?

- Именно.

Докладът върху бюрото на Пейнтър включваше и исторически данни за Оракула, за това как прорицателките вдишвали халюциногенни изпарения и отговаряли на въпроси за бъдещето. Ала техните прорицателства били нещо повече от обикновено гадателство, защото пророчиците от Делфи, всяка в своето време, имали сериозно влияние върху политиката на древния свят.

- В течение на едно хилядолетие предсказанията на Оракула изиграли своята роля за освобождаването на хиляди роби, посели семената на западната демокрация и издигнали на пиедестал светостта на човешкия живот. Според някои историци прорицанията им били ключови за преминаването на Древна Гърция от варварството към модерната цивилизация.

- А голямото Е в средата на храма? - попита Грей. - Предполагам, че и буквата е гръцка. Епсилон.

- Да. Това също е свързано с Оракула. В храма имало два кодирани надписа - "Гноти саутон", което се превежда като...

- Познай себе си - довърши вместо него Грей.

Пейнтър кимна. Напомни си, че Грей всъщност добре познава древните философски течения. Когато го измъкнаха от затвора Левънуърт, за да го привлекат в Сигма, Грей изучаваше едновременно химия за напреднали и таоизъм. Именно с уникалната нагласа на ума си беше заинтригувал Пейнтър. Уникалността, уви, си имаше цена - Грей трудно се сработваше с други хора, и през последните седмици го беше доказал за пореден път. Новата загадка изглежда го връщаше към настоящето и това беше добре.

- Другият надпис, за който споменах, е въпросното мистериозно "Е" - продължи Пейнтър, кимайки към монетата. - Било е изобразено във вътрешното светилище на храма.

- И какво означава?

Пейнтър сви рамене.

- Никой не знае. Дори гърците. Историците, още от древногръцкия учен Плутарх, изказват различни хипотези за значението му. Съвременното становище сред гилдията гласи, че буквите са били две, "Г" и "Е", символизиращи богинята на земята Гея. Светилището в Делфи първоначално е било издигнато в нейна прослава.

- Да, но ако значението на буквата е загадка, защо са я изобразили върху монетата?

Пейнтър плъзна доклада към него.

- Тук можеш да прочетеш повече за това. С времето "Е"-то на Оракула се превърнало в символ на един пророчески култ. Изобразявано е в различни картини през вековете. Сред тях е и "Ръкополагане" на Никола Пусен. Там буквата виси над главата на Христос, който връчва на Петър ключовете за рая. Символът бележел време на фундаментална промяна в света, обикновено предизвикана от един-единствен човек, като Делфийския оракул или Исус от Назарет.

Грей остави доклада на бюрото и поклати глава.

- Да, но какво общо има това с мъртвия? - възрази той и вдигна сребърната монета. - Толкова ли е ценно това нещо? Толкова, че да убиеш заради него?

Пейнтър поклати глава.

- Не бих казал. Монетата има известна нумизматична стойност, но нищо особено.

- Тогава какво...?

Прекъсна го жуженето на интеркома.

- Директор Кроу, извинете, че ви прекъсвам - чу се гласът на асистента му откъм машинката.

- Какво има, Брант?

- Получи се спешно обаждане от патолабораторията долу. Д-р Дженингс настоява да говори веднага с вас.

- Добре. Пусни го на първи монитор.

Грей стана да си ходи, но Пейнтър му махна да седне и завъртя стола си. Кабинетът му, погребан в подземния бункер, нямаше прозорци, затова пък разполагаше с три големи плазмени екрана на стената. Личните му прозорци към света. И трите бяха тъмни, но след миг най-левият оживя и им показа една от патолабораториите.

На преден план стоеше д-р Малкълм Дженингс. Шейсетгодишният шеф на отдела за изследователска и развойна дейност на Сигма беше с хирургическа роба и с големи предпазни очила от прозрачна пластмаса, вдигнати сега на главата. Зад него се виждаше част от лабораторията - бетонен под, редица цифрови теглилки и маса за аутопсии. Трупът беше покрит с чаршаф.

Трупът на професор Арчибалд Полк, университетски преподавател.

Наложило се бе да проведат няколко телефонни разговора, за да вземат тялото в Сигма вместо в градската морга, но пък Малкълм Дженингс беше уважаван съдебен патолог.

Ако се съдеше по стиснатите му устни обаче, нещо май не беше наред.

- Какво има, Малкълм?

- Наложи се да сложа лабораторията под карантина.

На Пейнтър това никак не му хареса.

- Нещо заразно ли?

- Не, но определено е повод за тревога. Нека ти покажа. - Патологът излезе от обсега на камерата, но гласът му все така стигаше до тях. - Досетих се още при първоначалния оглед на тялото. Опадало на кръпки окосмение, ерозирал зъбен емайл и изгаряния по кожата. И да не го бяха застреляли, до няколко дни щеше да е мъртъв.

- За какво по-точно говориш, Малкълм? - подкани го Пейнтър.

Дженингс изглежда не го чу. Появи се отново в обсега на камерата, но този път с тежка предпазна престилка върху мантата. Държеше устройство със свързана към него черна палка.

Грей стана и се приближи до монитора.

Д-р Дженингс прокара палката над мъртвеца. Устройството в другата му ръка нададе канонада от пиукащи звуци. Патологът се обърна с лице към камерата.

- Това тяло е радиоактивно.