Земно ядро

ПЪРВА КНИГА: ШАНСЪТ

1.

30 ЮЛИ 2008 Г.

Сони Макгинес седеше на една маса в ъгъла и се взираше ядосано в дългокосия индианец срещу себе си. Барът бе тъмен – на личащото обедно слънце беше оттатък кепенците. Бяха сами в дъното на бара не защото имаше само десетина посетители, а по-скоро защото и двамата миришеха така, сякаш не са се къпали от седмици. Искрящо бялата невчесана брада на Сони обграждаше намръщеното му набръчкано черно лице. Кожата около очите му бе малко по-светла - шоколадова на цвят - и той изглеждаше така, сякаш е надянал маска. Той допи бирата си до капка, сякаш това щеше да удави внезапното му избухване, после каза:

- Глупости. Спринг не си открил никакъв Силвър.

- Дръж се възпитано – отвърна индианецът. – Каза, че си златотърсач, така че си помислих, че мога да споделя с теб тази история. Ако щеш вярвай, ако щеш - недей. – Провлачваше думите с гладък мек акцент. Отпи от водката си.

Споменаването на Силвър Спринг бе довело до първата пауза в разговора им от един час насам. Сони влезе в бара, като възнамеряваше да пийне сам, както правеше обикновено, когато забеляза мъж с издайническа дълга права черна коса. Представи му се и се обзаложи с него на една бира, че ще познае от раз от кое племе е. Индианецът се казваше Денис Гмуреца се птица. Обикновено обаче го наричаха просто Денис Глупака. Той прие облога, а Сони каза, че племето е хопи. Наложи се Денис да почерпи – в смисъл първия път.

След четирийсет години изследване на югозападните щати Сони се гордееше, че може да познае всяко индианско племе. Той харесваше индианците. Всъщност това бяха единствените хора, които харесваше.

- Силвър Спринг е просто легенда – каза Сони. – Аз ли не знам? Търсих го преди двайсет години и не намерих и следа от него.

- Къде си търсил? – попита Денис.

- Търсих в района на Снейк, Блак и Сан Франциско. – Сони направи знак на бармана за още една бира. – Нищо не намерих.

- Е, близо си бил – отвърна Денис и дръпна от поредната цигара. – Той е в планините Уа-Уа.

Дълга мръсна черна коса закриваше набръчканото лице на Денис. Носеше шарена риза, кожено яке с ресни и кръпки с черепи и миришеше ужасно. Но пък на Сони му бе ясно, че след двете седмици, които бе изкарал в аризонските планини, и той се е сдобил с доста зловонна миризма.

- Легендите не лъжат, човече – каза Денис. – Там, където излиза от земята, има малък вир, пълен със сребърен пясък. Затова се казва Силвър Спринг.

- Значи си открил? – Сони се опита да вложи в гласа си недоверие, макар да бе силно любопитен. – В смисъл: легендата е вярна и той просто си чака някой да го изгребе?

- Точно така, човече. Просто си е там, прекрасен колкото ти душа иска, стига някой да не го е открил откакто бях там преди десетина години.

- Да бе. И затова киснеш тук в бара и пиеш долнокачествена водка, вместо да си живееш като цар в “Хилтън”.

- Виж сега, само защото не съм си го изгребал, не значи, че не е там.

- И защо си го оставил? – Сони не се ядосваше на Денис, а на себе си. Историята бе пълна измислица, но въпреки това усещаше как неконтролируемо я прегръща, също както момиче прегръща любимия си. Някои хора са пристрастени към наркотици, пиене, жени, пари. Порокът на Сони бе любопитството.

Денис Глупака се наведе напред съзаклятнически, престори се, че гледа си чашата и наведе глава почти до масата.

- Това място е прокълнато, човече. Обитават го зли сили.

- О, я стига! Никой не е спрял да търси съкровища заради проклятията. Ще стисна дявола за топките и ще му измъкна златото от задника, ако се налага.

- Защото никога не си бил там – меко му отвърна Денис. – Хопите знаят достатъчно, за да не доближават това място. Никой не ходи там. То няма и причина да се ходи. Няма нищо освен скали и пръст. Отидох веднъж просто за да се уверя сам, да проверя легендите, така да се каже, но само веднъж. В тази планина живее дяволът. Можеш да го усетиш, човече.

През целия разговор в очите на Денис блестеше дружелюбен смях. Особено когато говореше за летата от 79-а до 84-та, когато бе ходил на турнета с любимата си рок група. Сега обаче Сони забеляза, че дружелюбното му настроение отлита като дима от цигарата му. Очите му се изпълниха със страх, когато заговори за Силвър Спринг и планината. Току поглеждаше от единия ъгъл на бара към другия, сякаш самото споменаване на легендата можеше да призове злите сили.

- Добре де, ако знаеш къде е, защо досега не си казал на никого?

Денис сви рамене.

- Никой не ме е питал. Повечето хора ме поглеждат и извръщат очи. Не си спомням кога за последно някой се е запознавал с мен и ми е предлагал да ме почерпи. Всъщност мисля, че си първият.

Сони кимна и каза:

- Да. А и тайна като тази може да ти докара куршум в черепа. Щом още никой не го е открил, значи наистина не си казал. Защо на мен?

Денис го изгледа дълго.

- Не знам – каза след малко. Езикът му почваше да се заплита. – Ти си земен човек. Усещам го. Може би ти казах, защото знам, че ако отидеш, ще почувстваш това, което почувствах и аз. Може би защото онова място ме плаши до смърт, но теб може и да не те уплаши толкова и да направиш нещо. А може би защото почнах да се напивам. Кой знае?

Допи водката; очите му шареха от единия към другия ъгъл.

- Можеш ли да ми начертаеш карта? – попита Сони.

- Почерпи ме още едно и ще ти я начертая на салфетката – каза Денис. – Но те предупреждавам. Няма да ти хареса.

Сони отново направи знак на бармана, този път за водка. Голяма.

Денис извади един червен молив и започна да чертае карта върху зацапаната от бира салфетка. Поговориха още час и се напиха още повече, но Сони вече не обръщаше внимание. Можеше да мисли единствено за възможността приказният Силвър Спринг – там, където среброто се изливаше от земята като вода от бездънна каца – да съществува.

Сони не беше вчерашен. Познаваше Югозапада така, както мъж познава тялото на жена си. Можеше да се качи на джипа, да кара пет-шест часа до Юта, да се качи в планината Уа-Уа и да намери митичния Силвър Спринг на Денис Глупака. Може би щяха да му трябват ден-два, като се отчете трудният терен. Нямаше обаче да загуби чак толкова много време и щеше да удовлетвори любопитството си. Трябваше да провери. Във всяка приказка се крие зрънце истина, така казваше пакостната му майчица.

А зрънце истина понякога се отплаща със зрънце злато. Или със зрънце сребро в случая. Сони не бе придирчив.

2.

Снегът се сипеше яростно, почти заслепяващо, чистачките изхвърляха огромни парцали от предното стъкло. Вятърът фучеше, а снежинките очертаваха пътя му като трасиращи куршуми. Конъл се наведе напред и присви очи. Видимостта бе само стотина метра. Бръснещият сняг замъгляваше светлината на лампите от двете страни на виещия се път.

- Може би трябва да спрем за малко, скъпи – каза Кори. – Празненството още е в разгара си. Макар че се чудя колко още ще издържи без душата на компанията, който да очарова всички. – Ръката й се пресегна към неговата, която бе стиснала волана. Той й хвърли бърз поглед и се усмихна успокоително.

- О, сигурен съм, че ще намерят начин да празнуват и без мен – каза и погали ръката й. – Освен това предпочитам да прекарам поне част от първия ден на новата година с жена си, а не с куп шумни пияни колеги.

Тя му се усмихна с топлата нежна усмивка, която бе привлякла погледа му на едно новогодишно празненство преди шест години. Привлече го и така и не го пусна. Той й се ухили в отговор.

- Не се тревожи – каза й с усмивка. – Ще се оправим.

Бурята ставаше все по-силна, а той нямаше намерение да прекара нощта в дома на шефа си и да спи на пода до мъртвопияни колеги, разпръснати като жертви на жестокото клане. В края на краищата бе Нова година, годишнина от нощта, в която бе срещнал жена си. Щеше да прекара нощта само с нея в собствената им спалня.

Взря се наляво, после надясно. Не видя нищо през плътната пелена сняг. Натисна леко съединителя и гумите заскърцаха по покритата със сняг настилка.

Не се чу изскърцване на спирачки, нито писък на клаксон. Просто внезапен силен сблъсък и гаден шум от стържеща ламарина. Колата се наклони наляво, задницата се завъртя по мокрия кишав паваж. Ударът вряза колана на Конъл в гърдите му толкова силно, че му изкара въздуха. Колата се завъртя като пумпал, почти на 360 градуса, задницата хлътна в канавката. Главата на Конъл рязко се килна назад, когато колата спря. Така внезапно, както бе започнало, всичко приключи и настана пълна тишина, с изключение на пукането на повредените двигатели - изстиваха в студнита нощ.

Конъл примигна – ръцете му още бяха вкопчени в кормилото и се опита да осмисли станалото. Вратът му пулсираше от тъпа болка. По дясното му коляно течеше нещо топло, прониза го остра болка. Умът му най-накрая се съсредоточи върху една-единствена дума: катастрофа.

Обърна се към Кори. От уличните лампи се процеждаше бледа светлина. Ударът бе помел вратата от нейната страна, от стъклата бяха останали само нащърбени парчета, ласкавият линкълн се бе превърнал в купчина разкривени ламарини, разкъсана кожа и съдран плат. Другата кола се бе ударила във вратата толкова силно, че Кори бе избутана почти до средата на седалката. Снежинките навяваха през счупените прозорци и се стапяха при допира с кръвта.

Очите й се бяха разширили от шока и болката. Прекрасната й руса коса бе полепнала по лицето й, сплъстена на яркочервени петна. И в нея блестяха парчета стъкло. Кръв течеше от главата, бузите и брадичката й и зацапваше бялото й палто.

Тя го погледна, на лицето й бе изписан ужас.

- Конъл? – Нещо заклокочи и промени мекия й глас. Беше слаб, почти шепот.

Конъл почувства пристъп на паника, изблик на сляпа ярост. Не беше нужно много, за да се досети, че тя ще умре, ако не доведе помощ.

- Спокойно, мъничката ми – каза Конъл с висок и прегракнал от страха и адреналина глас. Задърпа непохватно колана си. Ръцете му се хлъзгаха от кръвта.

- Конъл? – повтори тя със същия беззвучен шепот. Очите й бяха стъклени. Вдигна немощно окървавената си ръка към него.

Той я хвана и усети малките счупени костици под кожата.

Вече бе твърде късно и той го разбра. Усети как очите му се пълнят със сълзи, но ги пропъди. Притисна обезобразената й ръка към бузата си.

- Тук съм, мъничката ми. Тук съм.

Главата й клюмна. Конъл чу гласове, извисяваха се над воя на вятъра. Около колата се появиха лица. Колеги и загрижени приятели го питаха как е. Очите му останаха приковани в мъртвата му съпруга. Снегът се сипеше около тях, тихо и леко.

Държеше ръката й до бузата си – топлината й се изгуби и ръката бавно изстина, като току-що уловена риба, хвърлена в лед.

Конъл се надигна. В гърлото му бе заседнал вик. Замръзваше, но не от снега в съня си, а от потните чаршафи, които пуснатият докрай климатик бе вледенил.

Опита се да успокои яростното си дишане. Никога не знаеше кога ще се върне сънят. Понякога го сънуваше седмици наред и всяка нощ отново и отново изпитваше ужаса и загубата. Друг път минаваха месеци, без да го сънува, и тогава изпитваше странна вина, сякаш от вероятността да е преодолял смъртта на жена си.

Но знаеше, че няма да стане. Никога нямаше да я преодолее.

Седна на ръба на мръсното легло, върху чаршафите, които не бяха сменяни от месеци. Взираше се в безпорядъка, който цареше в стаята, и си мислеше, че катастрофата е отнела и неговия живот.

Пулсът му лека-полека се нормализира, дишането му се успокои и той се пребори с пронизващата болка от загубата й. Погледна часовника - 04:17. Беше се успал. Измъкна се от леглото. Имаше работа.