Един невинен клиент

12 април

07:00

Днес беше четиридесетият ми рожден ден и първото, което трябваше да правя, бе да се оправям с Джони Уейн Нийл. Джони Уейн беше самовлюбен патологичен лъжец и социопат и това бяха положителните му качества. Той сам се наричаше "неспасяемо чудовище". Помолих психиатъра да не го записва, защото не исках окръжният прокурор да го види. Чудовище или не, Джони Уейн все още ми беше клиент.

Нийл беше наел двамина от приятелите си главорези да убият красивата му млада и скъпо застрахована съпруга. Преди година се събудила една сряда в три през нощта и видяла двама непознати, надвесени над кревата є. Двамцата брутално я заклали, а тригодишният син на Джони Уейн, който тази нощ спял при нея, се мушнал под леглото и слушал как умира майка му.

За по-малко от седмица следователите от филиала на ФБР в Тенеси (БРТ) и полицейското управление на град Джонсън разбраха кой е отговорен за убийството. Джони Уейн беше арестуван и обвинен в предумишлено убийство и заговор за извършване на предумишлено убийство. Поради гнусния характер на престъплението щатът Тенеси искаше смъртно наказание. Един безсърдечен съдия ме назначи за негов защитник. Тарифата за час беше сто долара - колкото на застаряваща проститутка.

Прокурорът предложи да оттегли исканата смъртна присъда, ако Джони Уейн се признае за виновен в предумишлено убийство и се съгласи да влезе в затвора и да остане там до края на живота си. Преди седмица бях съобщил предложението на Джони и той го прие неохотно. В девет сутринта трябваше да сме в съда, та Джони Уейн да може да признае вината си. Така че отидох в затвора, за да се погрижа да не промени намерението си.

След като поседях петнадесетина минути в кабинета на прокурора, въведоха облечения в оранжев комбинезон и с оковани ръце и крака Джони Уейн.

- Преди да застанем пред съда, исках да се уверя, че все още си готов да сключиш тази сделка - започнах аз, докато Джони спънато крачеше към стола. - Щом направиш признание, вече няма да има връщане.

Джони Уейн се вторачи в плота на масата. Късата му съвършено сресана коса имаше цвята на балирана слама. Беше доста по-дребен от мен - значително под метър и осемдесет, слаб и блед. Лицето и ръцете му бяха покрити с дребни червеникави лунички. Той започуква с пръсти по масата и забелязах, че скоро са му правили маникюр. От него се носеше миризма на шампоан.

- А бе, как успяваш да изглеждаш толкова добре поддържан тука? - попитах. - Всеки път, когато те видя, имаш вид на току-що излязъл от фризьорски салон.

Той извъртя очи. Бяха бледозелени и в зависимост от ъгъла и светлината понякога бяха изпъстрени с червени точици. Бяха разположени близо до носа и лявото беше леко разногледо. Затова на човек му беше неудобно да го гледа в очите. Аз поне никога не знаех къде точно гледа.

- Фактът, че съм затворен, не означава, че трябва да живея като скот - отговори той. - Мога да си купувам известни услуги.

- Имаш предвид бръснар?

- Имам бръснар. Веднъж седмично в килията ми идва един от затворниците. Подрязва ми брадата и мие и подстригва косата ми.

- И маникюр ли ти прави? - удивих се и пак погледнах ноктите му.

- Сам си го правя.

- А кой те пере? Всичкте ми клиенти имат вид, сякаш спят в затворническите си дрехи.

- Дрехите ми се перат заедно с тези на останалите - каза той. - Аз само купувам препаратите и един тип се отнася към моите със специално внимание.

Говореше с тънък носов тенор, а произношението му беше съвършено. Представих си как натиквам лайно в устата му само за да обърка произношението на някоя дума.

- Защо се вълнуваш толкова от личната ми хигиена?

- Не ме вълнува. Просто ми стана любопитно.

Презрението му към мен беше направо осезаемо. При всяко посещение усещах как нараства като развиващ метастази рак, но изобщо не ми пукаше. На мен той ми беше не по-малко отвратителен. Излъга ме поне десет пъти и ни разкарва с моя детектив из цял Източен Тенеси по фалшиви следи, за да търсим измислени свидетели. Освен това непрекъснато хленчеше.

- Щом вече уточнихме тези невероятно важни неща - обади се Джони Уейн, - хайде да ми обясниш тази "сделка", както толкова красноречиво я нарече.

- Работата е много проста - започнах. - И глупак би я разбрал.

- Да не би да намекваш, че съм глупак?

Нямаше полза да му отговарям искрено, затова се направих, че не го чувам.

- Сделката е, че се признаваш за виновен в предумишлено убийство. Съгласяваш се да получиш доживотна присъда без право на помилване. Отказваш се от правото си да обжалваш присъдата. В замяна ще продължиш да живееш. Джони Уейн ще отърве инжекцията. Това е, казано простичко.

Той изпръхтя презрително.

- На мен не ми звучи като много добра сделка.

- Зависи от гледната точка.

- Какво искаш да кажеш?

- Дали искаш да прекараш остатъка от живота си сред населението на затворите, където от време на време някой може да ти направи свирка, или да изкараш идващите петнадесет години изолиран в килия на смъртник и след това да умреш от инжекцията с отрова.

- Ама аз съм невинен.

- Разбира се. Обаче за съжаление доказателствата сочат нещо друго.

- Всички са косвени. Откровени лъжи.

- А какво ще кажеш за разпечатките на телефонните разговори, които съвпадат напълно с показанията, дадени от Клайв и Дерек пред полицаите? Те казаха, че това са обажданията ти да провериш дали са на път, за да убият Лора, и по времето, когато са се връщали след деянието.

Мускулите на челюстта му се стегнаха. Джони Уейн не обичаше да обсъжда факти.

- Ами четирите застраховки живот, които си сключил на нейно име през последните петнадесет месеца? Триста и петдесет хиляди долара, Джони!

- Много хора правят скъпи застраховки на съпрузите и съпругите си.

- Обясни ми тогава, защо им е на Дерек и Клайв да разправят, че си ги наел да убият Лора и че ще им дадеш десет процента от застраховката?

- Защото се опитват да си отърват задниците.

- Ако не си ги наел, защо ще я убиват? Та те дори не са я познавали.

- Защо, защо. За какво ми задаваш тези тъпи въпроси? Нали уж си ми адвокат?

Трябваше да донеса аудиозаписа, но реших да не го притискам много. Дерек и Клайв, главорезите, които беше наел, се огънаха веднага на разпита. Направиха пълни признания и казаха на полицията, че ги е наел Джони Уейн. Полицията ги оборудва с касетофони и ги изпрати да се срещнат с Джони Уейн, който заговорил свободно за убийството и парите. Когато за пръв път му пуснах записа, лицето му придоби доста странен цвят.

- Изслушай ме - казах аз. - Част от работата на адвоката е да дава добри съвети на своя клиент. Моят съвет е, че прокуратурата може да прати магаре за прокурор и пак да те осъди за това убийство. Доказателствата са съкрушителни, убийството е извършено по особено жесток начин и малкият ти син е бил очевидец. Моят съвет гласи, че вероятността да отнесеш смъртна присъда е почти стопроцентова.

- Никого не съм убил - отговори той.

- Може и да не си, но тя щеше още да е жива, ако не беше ти. Съдебните заседатели ще ти подирят сметка.

- Значи трябва да прекарам остатъка от живота си в затвора заради престъпление, което не съм извършил?

- Можеш да приемеш предложението им и да се признаеш за виновен, или ще бъдеш съден.

- С адвокат, който смята, че съм виновен.

- Не обвинявай мен. Аз просто ти казвам честно мнението си за това какъв ще е според мен резултатът. Би трябвало да си ми благодарен. Тъща ти и тъст ти не вярват в смъртното наказание, както впрочем и аз. Те си мислят, че ако те намерят за виновен и те осъдят на смърт, присъдата ще тегне на тяхната съвест. Тъкмо те убедиха окръжния прокурор да ти направи това предложение.

- Лицемерни тъпаци - подхвърли Джони Уейн.

Дощя ми се да го плесна циганската. Джеймс и Рита Милър, родителите на неговата красива и невинна млада съпруга, бяха едни от най-милите хора, на които съм попадал. Джеймс Милър ми разказа, че Лора се запознала с Джони, докато учела в колежа "Карсън-Нюман" - малко училище в Джеферсън Сити само на десет километра оттук. Джони Уейн, който следвал там задочно, бил постоянно присъствие в Баптисткия студентски съюз, място, където се събирали студентите баптисти. Там измамил Лора за дълбоките си християнски убеждения. Джеймс и Рита є казали, че са загрижени, но се доверили на преценката є. Джони Уейн изглеждал интелигентен и се държал така, сякаш я обичал. Те изобщо не предполагали, че под грижливо поддържаната външност и зад непринудената усмивка се крие чудовище. Скоро след сватбата в брака им се появили пукнатини и той започнал бавно, но сигурно да се руши. Скоро след третата им годишнина Джони изоставил Лора заради друга жена и се преместил в Северна Каролина. Бил в някакъв бар в Шарлот с бременната си в третия месец приятелка през нощта, когато Лора била убита.

Погледнах Джони Уейн и си представих как кокалчетата на пестницата ми се забиват в зъбите му. Картина, която ми подейства успокояващо.

- Е, какво избираш? - попитах. - Трябва да знам отговора ти, защото след два часа трябва да сме в съда.

- Трябва ми още време, за да обмисля всичко.

- Не ти трябва никакво време. Или приемаш, или се отказваш.

Ръката му се вдигна към носа и той се зае с противния си навик да притиска ноздрите си с палец и показалец. Стиска и задържа. Пуска. Стиска и задържа. Пуска.

След трикратно изпълнение на упражнението изсумтя:

- Мамка му, ще го направя. Давай, хвърли ме на вълците.

- Умно решение - отвърнах. - Първото от много време.

- Приключихме ли?

- Защо? Да не би да бързаш?

- Трябва да се изсера. Сигурно е от наденицата, с която ни тъпчат тук.

Гласът му и лицето му бяха безизразни. Не си беше дал труда да попита как ще се отрази това на сина му. От месеци не беше споменавал момчето.

Станах и натиснах звънеца на стената, за да повикам пазачите. Джони Уейн продължи да седи, а аз се облегнах на стената и се вторачих в тавана. Не ми се сядаше отново. Исках да съм колкото може по-далеч от него. След три-четири минути чух тежките тромави стъпки на надзирателите - крачеха по коридора към стаята за срещи.

- Ей, Дилард - внезапно каза Джони Уейн.

- Какво?

- Всички я мислят за светица, а си беше гадна тъпа кучка. Единственото, което трябваше да направи, беше да ми даде развод, както исках. Условията не бяха чак толкова сложни. Тя сама си го навлече.

- Не казвай нищо повече - спрях го. С подробности си представих как зъбите му се разхвърчават.

Вратата издрънча, пазачите влязоха и го вдигнаха от стола. Единият, дебеловрат младеж с бръсната глава, ме огледа и попита:

- Ти се занимаваш само с углавни дела, нали?

- Да.

- Предполагам, че тогава ще ти е интересно да научиш, че преди малко една възрастна дама се обади на 112 и съобщи, че котаракът є намерил човешки чеп близо до езерото. Вероятно скоро ще изскочи и труп.

- Чеп? Искаш да кажеш пенис?

- За теб пенис, за мен чеп.

- Е, и?

- Помислих, че ще те заинтересува. Труп за теб означава работа. Прав ли съм? Нали си един вид гробар.

Намигна на колегата си и двамата се засмяха. Дори Джони Уейн се усмихна. След като излязоха, останах облегнат на стената; смехът им и вулгарното признание на Джони Уейн продължаваха да отекват в главата ми. Постепенно, докато го водеха нататък, потракването на оковите стихна.

Тръгнах през лабиринта от стомана и бетон; главата ми туптеше, стомахът ми се бе стегнал на топка. Беше ми дошло до гуша да защитавам всички Джони Уейн Нийловци на света и ми беше писнало да ми се подиграват и да ми се смеят задници като двамата пазачи. От друга страна, нали щях да зарязвам правото. След по-малко от година щях да се отърва от него. И нямаше да има повече никакви Джони Уейновци и тъпи задници.

Докато вървях към входа, си казах да не се стягам. "Не се съсипвай. Ти си свърши работата". Насилих се да мисля за нещо по-приятно. Например за моя рожден ден. Как ще го отпразнувам с жената и децата - най-важните и прекрасни хора в моя живот. С шоколадова торта. Какво ли щях да си пожелая за тази година?

Хрумна ми точно когато излязох от вратата под дъжда. Вероятността желанието ми да се сбъдне беше едно на един милион, но какво от това? А и защо не?

Тази година щях да си пожелая нещо просто и егоистично. Преди да се откажа от практикуването на правото, щях да си пожелая един, само един-едничък невинен клиент.

12 април

08:45

След час седях в колата си на паркинга на съдебната палата на окръг Вашингтон в центъра на Джонсбъро - малко градче, излязло сякаш от пощенска картичка. Най-старият град в Тенеси лежеше сгушен сред вълнистите хълмове на сто и петдесет километра от Ноксвил. Гледах издигащия се от другата страна на улицата Национален център по разказване на приказки, построен преди няколко години и донякъде направил Джонсбъро известен в национален мащаб. Всеки октомври хиляди хора се събират, за да участват в огромния фестивал по разказване на приказки. Усмихнах се, когато се замислих за иронията да построиш Център по разказване на приказки толкова близо до съдебната палата. И от двете страни на улицата се поднасяха опашати лъжи.

Дъждовните капки почукваха по предното стъкло. Отворих жабката, извадих шишето с вода за уста и се изжабурках. Бях придобил навика да нося вода за уста, защото имах чувството, че пресъхва, и през целия ден ми горчеше. Особено когато трябваше да се изправя пред съдия и съдебни заседатели.

Пресъхналата уста беше съпроводена от усещането за празнота в стомаха и неизбежна обреченост. От време на време тези усещания изчезваха, особено когато бях със семейството си, но винаги бяха наблизо. Нощем непрекъснато сънувах, че съм на някакъв сал без гребло и се нося по средата на широка бушуваща река, която с шеметна скорост ме влачи към смъртоносен водопад. Нито можех да стигна до бреговете, нито да се върна нагоре по течението. Будех се точно когато се прекатурвах през ръба.

Завинтих капачката на шишето и си поех дъх. Купонът вече можеше да започне. Слязох и се качих по стъпалата пред съдебната палата, минах през фоайето и тръгнах нагоре към арестантското отделение.

Дежурен беше Джон Алън Хърли - Серж, груб, но добродушен дърт глупчо, с когото винаги си разменяхме приятелски обиди. Серж беше прочут в шерифската служба със смелостта и мъжкарството си. Любимата ми история за него беше как собственоръчно хванал прочутия въоръжен обирджия Дюи Дейвис, след като последният обрал една бакалия в покрайнините на Джонсбъро. Младият по това време Серж се отзовал на повикването за извършван в момента грабеж и пристигнал на местопрестъплението точно когато Дюи излизал от вратата на "Уин-Дикси" с пушка помпа в ръка. Легендата разказва, че Серж изскочил от патрулката, без да знае за помпата, и приспал Дюи с един удар, после го натоварил на задната седалка и го откарал в затвора.

Сега Серж беше над седемдесетте, все още висок и слаб, но Майката Природа беше започнала да го извива като стара топола на силен вятър. Огромните му ръце бяха осеяни с големи старчески петна, изтънялата му горна устна се беше превърнала в тънка черта над протезите и човек имаше усещането, че постоянно се зъби. Катарамата на оръжейния му колан беше пет сантиметра над пъпа, но на него нямаше кобур с пистолет. Беше въоръжен единствено с палка и флакон лютив спрей.

- Как е? - попитах, докато минавах през детектора за метал.

- Скапано - изръмжа той. - Чувам, че Джони Уейн днес ще вдигне бяло знаме.

Шерифската служба е по-голяма клюкарница от кръжок по плетене. Серж винаги знаеше какво става, понякога дори много преди да се случи.

- Добрите новини имат криле - подхвърлих.

- Не мога да повярвам, че не го осъдиха на смърт.

- Мамка му, Серж, та той е невинен. Просто системата го смаза.

- Невинен? Виж ми окото. Никой от тези, които представляваш, не е невинен.

Понечих да мина покрай Серж и да тръгна към асансьора, но той ме хвана за ръката. Възлестите му пръсти се забиха дълбоко в бицепса ми.

- Знаеш ли какво искам да видя? - възкликна. - Искам да видя този проклет кучи син на бесилката на камион с платформа ей тук пред съдебната палата. Ето това искам да видя. Дори съм готов да си купя билет.

Това беше преобладаващото усещане в обществото. Единствената вина на Лора Нийл, съпруга и жертва на Джони Уейн, беше, че си е избрала лош мъж. Тя беше начална учителка и се ползваше с много добро име. Родителите є бяха прилични и работливи хора, а брат є преподаваше в университета. Хората искаха да видят Джони Уейн изгорен на клада, а аз имах усещането, че повечето нямаше да имат нищо против да видят и неговият адвокат да се превръща в огнена факла.

Издърпах ръката си от хватката на Серж и поех по страничното стълбище към втория етаж. Там имаше десетина души, - въртяха се пред съдебната зала и разговаряха полугласно. Всичко беше черно-бяло и изпитах усещането, че съм попаднал на снимачната площадка на "Дванадесет разгневени мъже".

Прекрачих в съдебната зала на съдия Айвън Глас и се огледах. Нямаше нито съдия, нито съдебен пристав, нито писар.

- Къде е негова чест? - попитах Лиза Мейерс, помощник окръжния прокурор, на която беше възложено да повдигне обвинение на Джони Уейн. Тя седеше на прокурорската маса и съзерцаваше ноктите си.

- В покоите си. Не е в добро настроение.

Вече над тридесет години Глас беше прословут пияница и женкар. Имаше зад гърба си два развода, главно заради влечението си към по-млади жени, но добрите хорица от Първи съдебен окръг май нямаха нищо против и си го избираха на всеки осем години. Глас-старши също бил техен съдия, както и баща му преди него. Затова Глас често казваше, че съдийският стол му се полага по наследство.

Сред адвокатите беше известен като Иван Грозни заради пълната липса на съчувствие към подзащитните и защото се отнасяше към адвокатите също толкова зле, колкото към техните клиенти. Беше станал с гъза нагоре още от завършването на правния факултет. Първия път, когато се озовах в неговия съд, той вкара в затвора един възрастен мъж, защото не можеше да плати съдебните си разноски. Знаех, че онова, което прави, е нередно - затворите за длъжници отдавна са обявени за незаконни, но той, изглежда, си правеше, каквото иска, без да му пука за закона. Направих някои проучвания и открих, че го прави от години. Написах му писмо и поисках да спре. Той ми отговори, че младите адвокати трябва да си гледат професията, а не да си навират гагата, дето не є е работа. Затова заведох дело срещу окръга, защото позволява на свой служител да нарушава конституцията, докато изпълнява служебните си задължения. Когато приключих, окръгът трябваше да изплати близо милион долара на хора, които Глас беше вкарал незаконно в затвора. По време на делото той се чувстваше доста неловко, а после ме намрази и един от начините да си отмъщава беше да ме назначава за защитник на хора като Джони Уейн Нийл.

Съдебната зала беше напрегната и мрачна. Медийните лешояди вече бяха накацали в отделението на съдебните заседатели. Джеймс и Рита Милър, тъстът и тъщата на Джони Уейн, седяха на първия ред. Рита плачеше, а Джеймс отвърна очи, когато се опитах да уловя погледа му.

Отидох до масата на защитата, за да изчакам съдията - той цъфна с черната си тога чак след половин час. Не много дългата му коса беше снежнобяла и чорлава. Носеше тъмни очила, които не позволяваха да видиш очите му. Секретарят му помогна да се качи по стъпалата и да седне, след това обяви случая и съдебните пристави въведоха Джони Уейн през вратата и го придружиха до подиума срещу съдийската маса.

Застанах до своя клиент. Съдията проведе продължителен разпит, за да установи дали Джони Уейн е правоспособен да се признае за виновен, че разбира какво се случва и че не е под въздействието на алкохол или наркотици. След това прокурорката Лиза Мейерс се изправи и зачете безбройните доказателства, които щяха да бъдат представени, ако бъдеше даден ход на процеса срещу Джони Уейн. Чух хълцането на Рита Милър зад гърба ми - налагаше є се за последен път да изслуша подробното описание на жестокото убийство на дъщеря им, докато внукът им се криел под леглото. Изпитах срам, че защитавам човека, който є беше причинил подобно страдание.

Когато Лиза свърши, съдия Глас се наежи и започна с прегракнал от пиячката и тютюна глас:

- Джони Уейн Нийл, как ще пледираш по обвинението в предумишлено убийство?

Бе ударил часът на истината. Вече нямаше връщане.

- Виновен - отговори Джони Уейн с едва доловим глас и аз въздъхнах облекчено.

- След като се призна за виновен, съдът те признава за виновен и те осъжда на доживотен затвор без право на помилване.

Глас смъкна очилата до връхчето на носа си и се наведе. Очите му се впиха в Джони Уейн.

- Само за протокола - обяви той, - искам да ти кажа нещо, преди да те подкарат към затвора, където ще отстанеш до края на жалкото си съществуване. Без съмнение през всичките ми години като съдия ти си най-отвратителната, най-страхлива и най-жалка имитация на човешко същество, която някога е влизала в моя съд. Ти не изпитваш и грам съжаление и искам да знаеш, че за мен щеше да е особено удоволствие да те пратя на бесилото, ако беше проявил смелостта да се изправиш пред съда. Надявам се, че ще изгниеш в ада.

Джони Уейн бавно вдигна глава, погледна съдията в очите и каза тихичко:

- Да ти го начукам.

Глас се ококори.

- Какво каза?!

- Казах да ти го начукам, на теб и на изтъкнатия прокурор, и на Бюрото за разследване на Тенеси и жалкото подобие на адвокат, което ми натресе, и на всички останали, които помогнаха, за да ми инсценирате този процес. - Думите му се изливаха в кресчендо и когато свърши, продължиха да отекват в залата.

Възцари се смаяно мълчание. Съдията ме изненада, защото се обърна към мен с усмивка.

- Вашият клиент, господин Дилард, е не само страхливец, но и тъпак.

- Да ти го начукам! - провикна се Джони Уейн.

- Приставите! - изрева съдията, дори се надигна от мястото си, и посочи Джони Уейн със съдийското чукче. - Изведете го и му запушете устата.

Нахвърлиха му се на секундата. Двамина го повалиха на земята, а останалите се присъединиха към веселбата. Чух как защракаха фотоапарати и ахканията на хората, докато се изтеглях встрани. През цялото време, докато го блъскаха и ритаха, Джони Уейн сипеше мръсотии. Накрая съдебните пристави го надвиха и го задърпаха за краката, тялото му се влачеше по пода. Седнах на адвокатската маса и за кратко се запитах дали да се почувствам обиден, че Джони Уейн ме нарече жалко подобие на адвокат. Може би наистина съм жалко подобие на човешко същество, но съм много добър адвокат.

След няколко минути съдебните пристави, вече подредени в стегната фаланга, пак вкараха Джони Уейн в съдебната зала. Бяха натикали нещо в устата му и я бяха залепили с широка лепенка. Запитах се как ли ще се почувства, когато я дръпнат от подкастрената му брадица. Изправиха го на подиума срещу съдийската маса.

- Господин Нийл - започна съдията, - твоето малко избухване ме накара за момент да обмисля възможността да отменя самопризнанието ти и да те накарам да се изправиш пред съда. Но реших, че това наказание е по-подходящо за човек като теб. Ти ще умреш в затвора, но преди да пукнеш, мисля, ще има много неща, които да очакваш с нетърпение. Красив млад мъж като теб, с голяма уста като твоята, без съмнение ще се ползва с огромна популярност сред затворниците. Убеден съм, че ще се превърнеш в любимец на содомитите. Присъдата не се отменя. До живот без право на помилване. А сега го разкарайте оттук.

Последната картина от Джони Уейн, която остана в главата ми, беше как го влачат по пода, защото отказа да ходи, а от очите му върху сребристата широка лепенка капеха сълзи. За него сигурно най-страшното беше, че по време на боричкането с охраната комбинезонът му се беше измачкал.

За да избегна срещата с медиите, се измъкнах през страничната врата, слязох по стълбите и поех обратно през отделението за затворниците. Серж тъкмо претърсваше една дамска чанта. Щом ме видя, върна чантата на жената и се забърза към мен.

- Ей, Дилард, чу ли за убийството?

- Кое убийство?

- Намерили са някакъв тип заклан в "Бъджет Ин". Някой му отрязал патката. Тази сутрин една котка я намерила край езерото.

- Серж, не съм го извършил аз - отвърнах и си продължих по пътя.

- Може би ще ти се наложи да защитаваш убиеца - подвикна и се изсмя. - Може пък да се окаже също толкова невинен, колкото милия Джони Уейн. Просто смазан от системата.