Скъпи Джон!

Пролог

Колко чудна е таз градина, где земните цветя си съперничат със звездите небесни!

Що може да се сравни с чашата на оня алабастров фонтан, пълна с кристална вода?

Само лунният диск, сияещ в безоблачно небе!

Надпис на стена в замъка

Алхамбра, Гранада, Испания

"Алхамбра", Уошингтън Ървинг

Топла лятна нощ. На светлината на пълната бяла луна, аз, Джон Уитман Сатър гледам жена си, Сюзан Станхоуп Сатър, която язди коня си Занзибар по смълчаните поляни на наследственото є имение Станхоуп Хол.

Изгряващата луна е зловещо ярка и хвърля наоколо призрачно сияние, което обагря всичко в сребристи оттенъци на синьо и бяло.

Сюзан минава сред редица високи борове и навлиза в съседното имение Алхамбра. Учудвам се защо престъпва границите на чуждата територия и се надявам, че е получила разрешение от новия собственик на Алхамбра, мафиотския бос Франк Белароза.

Величествени дървета хвърлят лунни сенки по тревата и в далечината виждам грамадната вила; тя е тъмна, ако не се брои затворената стъклена врата на балкона на втория етаж, през която се процежда светлина. Тоя балкон, знам, води към библиотеката, където Франк Белароза седи на коженото си кресло.

Сюзан стига до къщата, скача от коня и го връзва за едно дърво. После отива при продълговато езерце, разположено сред класическа градина с имитации на римски руини.

В отсрещния край на мраморния басейн има статуя на Нептун с високо вдигнат тризъбец, от зейналите усти на каменните риби в краката му блика вода, пълни голямата раковина от алабастър и от нея се излива в езерцето.

В отсамния му край, откъм мен, има статуя на Богородица: тя е нова и знам, че жената на Белароза я е поставила там в противовес на полуголия езически бог.

Мек благоуханен ветрец полюлява кипарисите, нощните птици пеят. Сюзан изглежда омаяна от лунната светлина и омагьосаната градина. Вълшебната нощ хипнотизира и мен.

Отново отправям поглед към жена си. Тя се съблича и поставя всяка дреха върху статуята на Девата, което ме изненадва и смущава.

Изправя се на ръба на басейна. Ветрецът развява червената є коса; тя се взира в отражението на голото си тяло във водата.

Искам да се съблека и да ида при нея, но забелязвам, че светлината от библиотеката е угаснала и вратата на балкона е отворена, въпреки че там няма никого. Това ме изпълва с тревога и оставам на мястото си в сенките.

После на фона на белите стени на Алхамбра се появява мъжки силует. Върви с енергични крачки към езерцето. Когато се приближава, виждам, че е Белароза, с черен халат. Застава до Нептун. Лицето му изглежда неестествено на лунната светлина. Иска ми се да извикам на Сюзан, ала не мога.

Тя като че ли не го вижда и продължава да гледа отражението си. А очите на Белароза са впити в голото тяло на жена ми.

Сцената остава замръзнала. Сюзан и Франк са неподвижни като статуите. Аз също съм вцепенен, безсилен да се намеся, макар че трябва да защитя жена си.

Тогава разбирам, че тя е усетила присъствието на Белароза, но не реагира. Не ми е ясно защо - не бива да стои гола пред тоя човек. Ядосвам є се, на него също, и в ума ми се развихря гневна буря, обаче не съм в състояние да изразя тая ярост в думи или звуци.

И само зяпам. Сюзан се обръща с гръб към езерцето и Белароза и решавам, че се кани да си отиде. После тя завърта глава към мен, сякаш е чула шум. Понечвам да тръгна към нея, но тя внезапно вдига ръце, скача заднишком в басейна и почва да плува към Франк. Поглеждам го. Вече е гол и стои със скръстени на гърдите ръце. Той е едър як и на лунната светлина изглежда величествено заплашителен, също като голия каменен бог до него.

Иска ми се да извикам на Сюзан, да я предупредя да се върне, ала нещо ме кара да мълча - да видя какво ще стане.

Тя стига до края на басейна, изкатерва се в пълната с вода раковина и застава до високата статуя на Нептун. Взира се в Белароза. Той не помръдва от ръба на басейна. След секунда обръща лице към нея.

Гледат се, неестествено неподвижни, после той нагазва в плитката вода в раковината и се изправя пред Сюзан.

Говорят, обаче аз чувам само шуртенето на бликащата вода. Сцената ме разярява и все пак още не мога да повярвам, че жена ми иска да е тук. Чакам я пак да скочи във водата и да заплува към отсрещния край. Но тя стои гола пред Франк и осъзнавам, че е дошла в Алхамбра, за да се срещне с него.

Изгубвам всяка надежда, че Сюзан пак ще скочи в басейна и ще заплува обратно, а тя коленичи в плитката вода, доближава лице към слабините на Белароза и го поема в устата си. Дланите є сграбчват задника му и го притеглят към нея.

Затварям очи. Когато отново ги отварям, Сюзан лежи по гръб в раковината, широко разкрачена, а Белароза, стъпил в езерцето, заравя лице между бедрата є. После рязко качва краката є върху раменете си и сякаш се издига над водата, прониква в нея с мощен тласък, който изтръгва от устните є гърлен вик. Франк продължава с грубите тласъци и Сюзан изкрещява толкова силно, че ме стряска.

- Господин Сатър! Господин Сатър! Кацаме. Сложете си колана.

- Какво?...

- Кацаме - казва ми женски глас. - Сложете си колана и вдигнете облегалката.

- Ааа... - Изправих облегалката, пристегнах колана и забелязах, че Малкият Джон също се е изправил максимално. Божичко. Какъв срам. От какво ли?... И после си спомних съня си.

Така и не попитах Сюзан как, кога и къде е започнала връзката си с Франк Белароза - човек не бива да научава такива неща в пълни подробности. Психоаналитикът ми, не че имах психоаналитик, би казал, че сънят ми е подсъзнателен опит да запълня празнотата - липсващата част от връзката. Не че имаше значение десет години след развода ни. Обвиних я в изневяра и тя се призна за виновна. Щатският съд не настоя за пикантни подробности и изчерпателна изповед, та аз ли да настоявам!

Докато се спускаше към международното летище "Джон Ф. Кенеди", самолетът на "Бритиш Еъруейс" от Лондон прелетя над Лонгайландския пролив. Беше слънчев ден, тъкмо минаваше четири следобед, понеделник, 27-и май, и си спомних, че в Америка е Денят на незнайния воин. Долу, на северния бряг на Лонг Айланд, видях Златния бряг - там живеех преди десет години. Ако си напрегнех очите, сигурно можех да различа големите съседни имения Станхоуп Хол и онова, което някога беше Алхамбра.

Вече живеех в Лондон и целта на връщането ми в Америка бе да видя една стара дама, която беше на смъртно легло, а спокойно можеше и да е умряла по време на седемчасовия ми полет. В такъв случай щях да стигна навреме за погребението є, където щях да видя Сюзан Станхоуп Сатър.

Присъствието на смъртта в ковчега би трябвало да ни подтикне към някои дълбоки размисли за краткостта на живота и да ни накара да преосмислим многобройните си разочарования, обиди и предателства, които явно не можем да забравим. За съжаление обаче обикновено отнасяме тия неща със себе си в гроба или до гроба на онзи, на когото приживе не сме могли да простим.

Сюзан.

Но от време на време сърцата ни са способни на прошка, която не ни струва нищо - освен известна накърнена гордост. И може би тъкмо това е проблемът.

Седях от дясната страна на самолета, в бизнес класа; всички бяха обърнали глави към прозорците и съсредоточено наблюдаваха манхатънския пейзаж. От километър, километър и нещо височина той наистина е страхотна гледка, обаче от около девет месеца главна атракция за хората, които познават града, представляваше липсващата част от пейзажа. Предишния път, когато пристигнах в Ню Йорк, малко след 11 септември, над развалините още се стелеше дим. Сега не ми се гледаше, но човекът до мен ме осведоми:

- Кулите бяха ей там. Наляво. - И посочи с ръка пред лицето ми. - Там.

- Знам - отвърнах и вдигнах едно списание пред очите си. Повечето от все още останалите ми познати в Ню Йорк ми бяха казвали, че 11 септември ги накарал да преосмислят живота си и да погледнат нещата в перспектива. Добър план за бъдещето, но не променя миналото.

Самолетът на "Бритиш Еъруейс" се спусна към "Кенеди" и след няколко минути кацнахме.

- Хубаво е да се върнеш у дома - каза съседът ми по седалка и попита: - Всъщност тук ли живеете?

- Не.

След малко щях да пътувам с кола под наем към мястото, което някога наричах дом, ала което сега времето отчасти беше изличило от ума ми, беше отмило прекалено много от хубавите спомени и беше оставило твърдите остри ръбове на гореспоменатите разочарования, обиди и предателства.

Самолетът намали и зави към терминала.

След като вече бях тук за погребението, сигурно би трябвало да се възползвам от възможността да се опитам да примиря миналото с настоящето - тогава може би на връщане щях да сънувам нещо по-приятно.

Част I

Затова и продължаваме да плаваме напред срещу течението, а то все тласка корабите ни назад към миналото.

Ф. Скот Фицджералд

"Великият Гетсби"

1.

От завръщането ми от Лондон бе изтекла седмица. Седях на масата в трапезарията на вратарската къщичка в Станхоуп Хол, ня-

когашното имение на бившата ми жена, и преглеждах стари папки.

След развода ни със Сюзан изпълних една своя стара мечта и се отправих с яхтата си, четиринайсетметровия кеч "Пауманок II", на околосветско пътешествие, което продължи три години. "Пауманок" всъщност е местното индианско название на Лонг Айланд и моят знаменит прапрадядо Уолт Уитман, лонгайландчанин, понякога е използвал това име в стиховете си - и ако имаше четиринайсетметрова яхта, сигурен съм, щеше да я нарече "Пауманок", а не "Чувам Америка да пее", което е прекалено дълго, за да го напишеш на кърмата, или "Стръкчета трева", което не звучи много морски.

Тъй или иначе, последното ми междинно пристанище беше Борнмаут в Англия, откъдето преди три века отплавали за Америка другите ми далечни предци, Сатърови.

Преди настъпването на зимата, уморен до мозъка на костите от морето, с изтъняваща банкова сметка и задоволена пътешественическа страст, продадох яхтата на половината от действителната є цена и заминах за Лондон да си търся работа. Постъпих в една британска адвокатска кантора, която търсеше експерт по американско данъчно право, пък аз бях работил в Ню Йорк точно като такъв, преди да стана капитан на "Пауманок II".

Пръснах няколко снимки на Сюзан на масата и ги разгледах на светлината на полилея. Тя беше, а сигурно и продължаваше да е хубавица с дълга червена коса, пленителни зелени очи, нацупени устни и идеалното тяло на жена, която цял живот е яздила.

Вдигнах една снимка, на която Сюзан беше на първата ми яхта, единайсетметров кеч, оригиналната "Пауманок", която обичах, но потопих в залива Ойстър Бей, за да не допусна държавата да я конфискува за неплатени данъци. Снимката беше направена, струва ми се, през лятото на 1990-а, някъде из Лонгайландския пролив. Слънчев летен ден, Сюзан стои на задната палуба чисто гола и прикрива с една ръка огнената растителност между бедрата си, а с другата - едната си гърда. Лицето є изразява престорена изненада и срам.

Поводът беше разиграването на една от сексуалните є фантазии и ми се струва, че аз се качвах на борда от каяк, сварвах я сама и гола и я превръщах в своя сексробиня.

Тя имаше не само страхотно тяло. Имаше є страхотно въображение, а и невероятно либидо. Що се отнася до сексуалната игра, тя трябваше да поддържа пламъка на брачния огън, естествено, което функционираше добре почти двайсет години, защото всичките ни изневери бяха помежду ни. Поне така се бяхме уговорили, докато в съседната къща не се настани нов играч - Франк Белароза. Дон Франк Белароза.

Вдигнах бутилката стар коняк, която бях намерил в бюфета, и сипах малко в чашата си с кафе.

Причината да се върна в Америка беше свързана с бившите обитатели на тая вратарска къщичка, Джордж и Етел Алърд, стари семейни служители на Станхоупови. Джордж, добър човек, почина преди десет години, а жена му Етел, която не е толкова симпатична, живее в хоспис и скоро ще последва мъжа си, освен ако Джордж вече не е успял да размени някоя дума със Свети Петър, върховния вратар. "Нали ми обещахте вечен мир и покой? Не може ли да я пратите другаде? Винаги е обичала жегите". Във всеки случай аз съм адвокатът, който отговаря за имота на Етел, така че трябваше да се погрижа за него и да присъствам на погребението є.

Другата причина за завръщането ми беше, че тая вратарска къщичка бе основният ми американски адрес, но за нещастие щеше да премине в ръцете на Амир Насим, ирански господин, който сега бе собственик на главната къща, Станхоуп Хил, и голяма част от някогашното имение, включително вратарската къщичка. Засега обаче Етел Алърд притежаваше така нареченото право на пожизнено ползване или с други думи - безплатен наем до смъртта си. Правото на пожизнено ползване є било осигурено от дядото на Сюзан Август Станхоуп (защото навремето му пускала) и Етел бе проявила любезността да ми позволи да държа вещите си там и да споделям квартирата є, когато съм в Ню Йорк. Тя ме мразеше, ала това е друга история. Във всеки случай животът є в тая къща и на тая планета беше към края си, поради което се бях върнал от Лондон не само да се сбогувам с нея, но и да потърся ново място за вещите си и нов основен адрес, което явно е задължително за американското гражданство и кредиторите.

Не бях идвал в Ню Йорк от миналия септември - тогава пристигнах от Лондон още щом пак позволиха полетите. Останах три дни в Йейл Клъб, в който продължавах да членувам заради редките си нюйоркски командировки, и се смаях колко тих, пуст и мрачен е станал тоя велик град.

Не се обадих на никого, с никого не се срещнах. Щеше ми се да видя дъщеря си Каролин, но веднага след 11 септември тя беше избягала от бруклинския си апартамент при майка си в Хилтън Хед, Южна Каролина. Синът ми Едуард живееше в Лос Анджелис. Тъй че през тия три дни се разхождах по смълчаните градски улици и на два пъти посетих мястото, което стана известно като Епицентъра.

Угнетен и изчерпан, се качих на самолета и се върнах в Лондон. Чувствах, че съм постъпил правилно - така хората се завръщат у дома при смърт в семейството.

През следващите няколко месеца научих, че в Близнаците са загинали единайсет мои познати, главно някогашни съседи и колеги, но също един мой близък приятел, оставил жена и три малки деца.

И сега се бях върнал пак, девет месеца след 11 септември. Нещата като че ли се бяха нормализирали, но само привидно.

Отпих глътка кафе с коняк и плъзнах поглед по купчините бумаги. Имах да преглеждам много. Надявах се, че Етел ще издържи още известно време и че господин Насим не възнамерява да влезе във владение на задръстената с боклуци вратарска къщичка в мига, в който приключи нейното право на пожизнено ползване. Трябваше да поговоря с него по тоя въпрос - да говоря с Етел да издържи, докато разчистя бумагите си, можеше да є се стори нетактично и егоистично.

Понеже вечерта беше хладна и нямах машина за унищожаване на хартия, бях запалил камината в трапезарията. От време на време хвърлях в огъня някое писмо или снимка, които нямаше да искам децата ми да видят, ако ненадейно хвърля топа.

Към тая категория се отнасяха снимките на майка им, чиято голота разкриваше много повече за главата є, отколкото за тялото. Сюзан беше - а бях сигурен, че още е - малко чалната. Само че, честно казано, нямах абсолютно нищо против това и семейните ни проблеми се дължаха на друго. Очевидно на забежките є с нашия съсед - мафиотския бос. А после, отгоре на всичко, тя взе, че го застреля. С три куршума. Единият в слабините. Ох!

Събрах снимките и обърнах стола си към камината. Всички трудно се разделяме с такива неща, но и като мъж, и като адвокат ви уверявам, че нищо добро не може да излезе от пазенето на нещо, което не искаш да види нито семейството ти, нито твоите врагове. Нито пък следващият важен човек в живота ти.

Вторачих се в огъня. Пламъците танцуваха по почернелите от сажди тухли. Стисках снимките.

Та тъй, тя застреля своя любовник Франк Белароза Епископа, капо ди тути капи, бос на всички босове, и є се размина, поне от правна гледна точка, поради някои обстоятелства, които министерството на правосъдието определи като "смекчаващи вината".

От правосъдното министерство претупаха делото, защото бяха допуснали грешката да осигурят на госпожа Сатър свободен достъп до дон Белароза, който се намираше под домашен арест във вилата си и същевременно им изливаше черната си душа, поради което трябваше да го задоволяват с чужда съпруга.

Цялата тая работа все още малко ме ядосваше, както можете да се досетите, обаче, общо взето, я бях преживял.

Междувременно трябваше да реша дали това пътуване е само за погребението, или е по-задълго. Не бях изгубил адвокатските си права и продължавах да съм член на нюйоркската щатска адвокатура, така че не бях изгорил всички мостове и теоретично можех да си намеря работа там. В предишния си живот бях съдружник в кантората на баща ми "Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнълдс", все със старото си седалище на Уолстрийт 23, историческа сграда, взривена от анархисти в навечерието на ХХ век, което почти бледнееше на фона на събитията от 11 септември.

През последните седем години в Лондон бях работил в гореспоменатата британска кантора - бях техният експерт по американско данъчно право и им обяснявах, че преебаването на данъчната служба е американска традиция. Така им го връщах, защото данъчните ми преебаха живота, докато жена ми се ебеше с мафиотския бос. Тия два привидно съвсем различни проблема всъщност бяха свързани, както установих от личен опит.

Предполагам, че тогава съм се натъкнал на неравен участък, малко препятствие в един иначе приятен и привилегирован живот. Но препятствията укрепват характера, а и честно казано, вината не беше изцяло на Сюзан, Франк Белароза, данъчните и наперените нищожества, каквито бяха моите съдружници в кантората - отчасти бях виновен и аз, защото също се бях замесил с Франк Белароза. Малко адвокатска работа. Например да го защитавам в дело по обвинение в убийство. Като уолстрийтски адвокат, обикновено не се занимавах с такива неща и "Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнълдс" определено нямаше да го одобрят. Затова го движех от лонгайландския си офис в Локъст Вали, обаче когато вестниците надушиха, това не ми помогна особено.

Всъщност аз, естествено, знаех, че извършвам професионално и обществено самоубийство, като приемам да работя за мафиотски бос. Това обаче си беше предизвикателство, пък и бях отегчен, а Сюзан, която одобряваше и насърчаваше отношенията ми с Франк Белароза, каза, че съм имал нужда от предизвикателство. Предполагам, че и тя е била отегчена, а и както установих, е имала собствени цели относно нашия съсед.

И като стана дума за Сюзан, от сина ми Едуард бях научил, че - цитирам - "мама си ни откупи къщата ни".

Като оставим настрана тъпото построяване на фразата - а съм го пращал това момче в най-добрите училища, - Едуард искаше да каже, че тя си е върнала голямата къща за гости в имението Станхоуп. Тая така наречена къща за гости - в нея има шест спални - почти двайсет години беше нашият семеен дом и се намира на няма и половин километър по главния път в имението. С други думи, сега със Сюзан бяхме съседи.

Баща є Уилям, непоносим скапаняк, отдели къщата за гости заедно с десет акра земя от общо двестате акра на имението и връчи нотариалния акт на Сюзан като сватбен подарък. Тъй като аз бях младоженецът, винаги съм се чудил защо името ми го няма в документа. Обаче човек трябва да разбира старите пари, за да си отговори на тоя въпрос. Трябва да разбира и скапаняци като Уилям. Да не споменавам за откачената Шарлот, майката на Сюзан. Тия двамата, за съжаление, още си бяха живи и здрави и живееха и играеха голф в Хилтън Хед, Южна Каролина, където живееше Сюзан след оръжейната злополука, която преди десет години отне живота на любовника є.

Преди да замине за Южна Каролина, тя продаде къщата за гости на едно юпи, което се местеше на работа в града - с жена си идваха отнякъде западно от Хъдсън. Мъжът разбира, че бракът му се разпада, когато съпругата му продава къщата и се мести в друг щат. Всъщност обаче аз сложих край на брака ни. Сюзан искаше да останем заедно: изтъкваше очевидния аргумент, че любовникът є е мъртъв и затова няма да се тревожим, че ще се натъкнем на него на някой купон. Даже твърдеше, че тъкмо затова го убила - за да сме заедно.

Не че наистина беше така, ама звучеше приятно. Като се замисля, сигурно можехме да останем заедно, но бях прекалено ядосан, че ми е сложила рога, и мъжкото ми его понесе тежък удар. Искам да кажа, не само приятелите, роднините и децата ни знаеха, че Сюзан се е чукала с мафиотски бос. Цялата страна го научи от жълтата преса, по дяволите: "Мъртъв мафиот тъпкал богата наследница, жена на адвокат". Или нещо от тоя род.

Можеше и да не се разделим, ако бях убил любовника є аз, както ми предлагаше Сюзан. Само че нямаше да се изплъзна толкова лесно. Даже някак си да се измъкнех от отговорност - престъпление от страст, - пак трябваше да обясня нещо на приятелите и роднините на дон Белароза.

Та тъй, тя продаде къщата и ме остави без дом, освен, естествено, манхатънския Йейл Клъб, където винаги съм добре дошъл. Обаче в рядък пристъп на внимание Сюзан ми подхвърли, че наскоро овдовялата Етел Алърд няма да се откаже от компания във вратарската къщичка. Идеята всъщност не беше лоша и тъй като Етел нямаше да се откаже и от наем, пък и от момче за всичко, което да замени неотдавна починалия є съпруг, аз се нанесох в свободната спалня и складирах багажа си в мазето, където си и остана през последните десет години.

До другата пролет продадох на съдружниците си своя дял от кантората и с парите си купих четиринайсетметровата яхта, която кръстих "Пауманок II". По това време прекратих членството си в коринтския яхтклуб "Сиуанака" по взаимно съгласие и напуснах общественото пристанище, където бях купил яхтата, за да се отправя на тригодишната си морска одисея.

Одисей се е опитвал да се завърне у дома - аз пък се опитвах да избягам от дома си. Одисей е искал да види жена си - може би и аз исках същото, само че не се получи. Бях казал на Сюзан, че ще мина през Хилтън Хед, и почти го направих, но когато зърнах сушата, обърнах към открито море. Чист разрив. Без съжаление.

Хвърлих голите снимки на Сюзан на масата вместо в камината. Може да си ги искаше.

Налях още коняк в утайката на кафето и отпих.

Вдигнах поглед към поставената в разкошна голяма рамка ръчно оцветена фотография на Етел и Джордж Алърд, която висеше над камината.

Беше сватбен портрет, направен по време на Втората световна война - Джордж с бяла флотска униформа, Етел - с бяла сватбена рокля, типична за епохата. Навремето Етел е била голяма хубавица. Разбирах защо дядото на Сюзан, Август, тогавашният господар на Станхоуп Хол, е прекрачил класовата граница, за да се позабавлява с една от слугините си. Непростима постъпка, естествено, от всякаква гледна точка, особено защото Джордж, също негов прислужник, е бил на война, за да защитава Америка от Жълтата опасност в Тихия океан. Ала както бях установил като младеж във Виетнам и както установявах в тая нова битка, войната разкъсва социалната тъкан на нацията и в резултат има много повече тъпкане и клатене.

Вторачих се в ангелското лице на Етел. Наистина е била красива. И самотна. А и Джордж го е нямало. Август пък бил богат и могъщ. Според семейните предания обаче не бил интригант и властен скапаняк като сина си, моя бивш тъст Уилям. Предполагам, че просто си е бил еблив (това си върви по наследство в рода Станхоуп), и ако видите снимка на жена му, бабата на Сюзан, ще разберете защо е кръшнал. Явно Сюзан е наследила хубостта на майка си Шарлот, която още е привлекателна, макар и изкукала.

Та по въпроса за мозъка и красотата - моите деца притежават и двете и не проявяват признаци за склонността на Станхоупови да изперкват. Ще ми се да мога да кажа, че са наследили моята рода, ама и моите родители не са добър пример за психическо здраве. Мисля, че съм осиновен. Надявам се, моля се да съм.

Всъщност баща ми Джоузеф се спомина, докато бях на околосветско плаване, и пропуснах погребението. Мама не ми го прости. Но това не е нищо ново.

Та по въпроса за децата, бащинството и генетиката: Етел и Джордж имат едно дете, дъщеря, Елизабет. Симпатична жена и живее наблизо. Взела е красотата на майка си, ала достатъчно прилича на Джордж и съм спокоен, че не е наследница на Станхоупови.

Мисля дългосрочно по въпроса с оглед на това децата ми да наследят част от семейното богатство. Те заслужават тия пари, задето цял живот са търпели баба и дядо. Аз също, но съдът сигурно ще реши, че нямам основание за претенции към наследството на Станхоуп като обезщетение за дългите години, през които съм търпял глупостите на Уилям.

Във всеки случай тук има история - моят род живее на Лонг Айланд от триста години. И тая история е преплетена като бръшляна, който покрива стените на вратарската къщичка и къщата за гости - интересна е да я гледаш отдалече, обаче скрива формата и същността на постройката и постепенно разяжда тухлите и хоросана.

Докато е седял не много далеч оттук, Ф. Скот Фицджералд правилно го е написал в края на "Великият Гетсби": "Затова и продължаваме да плаваме напред срещу течението, а то все тласка корабите ни назад към миналото". Амин.

Пак посегнах за коняка, забелязах куп стари поздравителни картички, прихванати с ластик, и измъкнах наслуки една. Оказа се обикновена картичка за годишнина от сватба и под отпечатаните думи за обич, радост и вярност Сюзан беше написала: "Джон, не знаеш колко пъти се будя сутрин и просто те гледам как лежиш до мен. И ще продължавам да го правя до края на живота си".

Взех целия куп и го хвърлих в камината.

Станах, отидох в кухнята, налях си още кафе, излязох през задната врата и застанах на верандата. Виждах светлините на къщата за гости, където някога живеехме с жена ми и децата. Стоях дълго, после се върнах и седнах на масата в трапезарията. Не мислех, че ще е лесно, обаче определено не предполагах и че ще е толкова трудно.