451° ПО ФАРЕНХАЙТ

Всеки да бъде копие на другия; тогава всички са щастливи, защото няма изключителни личности, които да ги карат да треперят от страх и с които да трябва да се сравняват. Книгата е заредена пушка в къщата на съседа ти. Изгори я! Извади патроните. Сломи желанието на човека да мисли!

Книгите бяха само един от онези сандъци, в които пазим много неща, които се боим, че ще забравим. В тях съвсем няма нещо магическо. Магическото се крие само в онова, което книгите казват, в начина, по който те съшиват една с друга отделните части на вселената, така че тя да ни изглежда като нещо цяло.

Тази книга има пори. Тя има своя физиономия. Можеш да я сложиш под микроскоп и ако погледнеш през лещата, ще видиш живота, който се движи в безкрайното си многообразие.

Повече спорт за всички, повече компании, забавления – и тогава няма нужда да мислиш, нали? Организирайте, организирайте, свръхорганизирайте свръхсвръхспортни забавления. Повече картинки в книгите, повече рисунки. Мозъкът се храни все по-малко и по-малко. Настъпва глад. Пътищата се задръстват от тълпи, които отиват някъде, някъде, някъде, никъде. Бежанци с коли. Градовете се превръщат в мотели, хората се носят като номадски орди от място на място, следват фазите на луната и тази вечер спят в стаята, в която ти си спал днес на обед, а аз – миналата нощ.

СМЪРТТА Е ЗАНИМАНИЕ САМОТНО

В една от ония самотни години, когато мъглите не свършваха и ветровете ридаеха нестихващо, като пътувах в стария червен трамвай, тази щръкнала гръмотевица, една нощ, без да осъзная, срещнах другаря на Смъртта.

„Смъртта е – занимание – самотно.“

О, не!

Приливът отзивчиво нахлу като при спиритически сеанс, запомнен от друга някоя нощ.

Един мъртвец искаше да се освободи.

Хората не поглеждат назад. Никога. Ти също. Така и не разбра. По-често, отколкото предполагаш, ти беше вярното ми куче към смъртта. За година и нещо. Посочваше ми хората, които подбираше за твои герои. Всички те – камъчета по пътя, плява, носена от вятъра, празни черупки по брега, зарове без точки, карти без образи. Без минало, без настояще. Затова аз им давах безбъдеще!

Гласът по телефона беше гласът от нощната буря преди половин живот, който изрече словата за смъртта и самотата, за самотата и смъртта. Първо споменът за един глас, сетне случката с хипнозата и Кръмли, който ме пляска по лицето, а сега истинският звук в слушалката. Липсваше само едно. Все още не успявах да дам име на гласа. Беше ми близко, беше ми познато, почти си го спомних, но...

ГРОБИЩЕ ЗА ЛУНАТИЦИ

Рой не беше излъгал. Бе най-съвършеното произведение, което някога е правил – дело на кораб, дълго кръстосвал моретата, на ловец на среднощни пътеки между звездите, на мечтател, останал много време зад ужасната си, причудлива и отблъскваща маска.

Звяра.

Лицето му казваше: не след дълго ще изгрее слънцето, двата града ще се събудят, но единият ще бъде по-жив от другия. Мъртвите ще си останат мъртви, а живите ще повтарят репликите си от предишния ден. Да им дадем ли да говорят? Или да пренапишем всичко отначало?

Господи, помислих си аз, моите два града. И двата бяха тъмни и студени, така че разликата между тях се бе стопила. Единият се управляваше от трева и хладен мрамор, а другият – от хора, не по-малко безжалостни и надменни от самата Смърт.

Рей Бредбъри - том 1 - избрано: 451° по Фаренхайт; Гробище за лунатици