Вдовиците от Истуик

1.

Възобновяване на сборището

Запознатите с тяхната жалка и скандална история не се изненадаха, когато от различните градчета, където вещиците се бяха установили след бягството си от нашия праведен град Истуик, Роуд Айланд, до нас достигна мълвата, че съпрузите, с които трите прокълнати от Бога жени се бяха сдобили с помощта на черната си магия, не се оказаха дълголетни. Слаби са плодовете на дяволските методи. Сатаната се мъчи да подражава на Сътворението, да, но резултатите са по-бледи.

Александра - най-възрастната, най-едрата и с нрав най-близък до този на нормалните великодушни хора - овдовя първа. Както става с много жени, които изведнъж са се оказали свободни, първият є порив бе да се отправи на път - като че ли светът като цяло, с тези тънки, почти прозрачни абонаменти карти, досадни закъснения на полетите и малкия, но неоспорим риск от пътувания в това време на нарастващи цени на горивата, постоянни банкрути на една или друга авиокомпания, камикадзета и все по-раздрънкани метални части на самолетите в резултат на прекалено тежките товари може да се сравни с плодотворното раздразнение от това да имаш другар в живота. Джим Фарлендър - съпругът, когото в средата на седемдесетте години си бе изработила от една куха тиква, една каубойска шапка и малко пръст от западната част на страната, изстъргана от задния калник на товарен камион с чинии от Колорадо, който бе видяла паркиран на улица Оук, където изглеждаше съвсем не на място, чак зловещо - през годините на укрепването на брака им се бе оказал труден за помръдване от ателието си за керамични изделия и слабо посещаваното си грънчарско магазинче на една странична улица в Таос, Ню Мексико.

Представата на Джим за пътуване се изчерпваше с едночасовия път с кола до Санта Фе; представата му за почивен ден означаваше да го прекара в някой от индианските резервати - Навахо, Зуни, Апахи, Акома или Ислета Пуебло - и да проучи какво предлагат в сувенирните магазини грънчарите от местните племена с надеждата да купи на безценица от някой прашен магазин автентично гърне с черни и бели геометрични форми, останало от старите индианци, или някоя червенофигурна погребална делва от културата хохокам с нейните спираловидни сложни шарки, за която по-късно да получи малко състояние от някой новооткрит музей в бързо разрастващите се курортни градове на югозапад. Джим бе доволен от своето място в живота, а Александра бе доволна от тази негова черта, защото като негова съпруга тя бе част от това място. Александра харесваше стройното му тяло - до последния си ден Джим се радваше на плосък корем, без да е направил дори една-единствена коремна преса, - първичната миризма на потта му и аромата на глината, която полепваше по силните му сръчни ръце като рисунка в цвят сепия. Четирите заварени деца, с които го бе обременила - Марси, Бен, Линда и Ерик - не можеха и да мечтаят за по-уравновесен и по-успокояващо сдържан по характер заместник-баща. Децата є, вече почти излетели от гнездото - Марси бе осемнадесетгодишна, - успяваха да общуват с него по-лесно, отколкото със собствения си баща Осуалд Спофърд - дребен производител на вградени кухненски уреди от Норич, Кънектикът. Клетият Ози бе така безнадеждно пристрастен към Малката бейзболна лига и отборните игри по боулинг, че никой, дори и децата му, не можеше да го приеме сериозно.

Хората, особено жените и децата, приемаха Джим Фарлендър сериозно и му отвръщаха със собственото му мълчание. Спокойните му сиви очи блестяха като стомана под сянката на шапката с широка периферия, потъмняла на местата, където я хващаше между палеца и показалеца си. Когато стоеше до грънчарското колело, Джим вързваше на главата си шарена кърпа, за предпази дългата си коса - сива, но все още прошарена с първоначалното избеляло от слънцето русо и събрана в дълга цяла педя опашка на гърба - от влажната глина, която се въртеше на задвижваното с крак колело. В младежките си години бе паднал от кон и оттогава леко накуцваше, а колелото, което категорично отказваше да свърже с електрическата мрежа, куцаше заедно с него, докато в процеса на въртенето на глината мускулестите му ръце оформяха кръглите топки в издължени грациозни съдове с тънко гърло и издуто дъно.

Когато Александра за пръв път усети, че смъртта се приближава към него, двамата бяха в леглото. Ерекцията му започна да спада точно в мига преди тя да стигне до върха; Александра почувства как в тялото върху нейното мускулите изведнъж се отпускат.

Тя винаги бе откривала предизвикателна изтънченост в спретнатия начин, по който се обличаше Джим: островърхи червеникавокафяви ботуши, прилепнали дънки с метални копчета и блестящи от чистота карирани ризи с яка с две копчета. Навремето беше голямо конте, но по-късно започна да носи една и съща риза по два, че и по три дни поред. Под челюстта му се появиха наченки на бяла брада - дали се дължаха на небрежно бръснене, или на проблеми със зрението, Александра така и не разбра. Когато злокобните кръвни картини започнаха да пристигат от болницата една след друга, а сенките на рентгеновите снимки станаха видими дори за нейното око на неспециалист, той прие новината със стоическа умора; Александра трябваше насила да го накара да смени грубите си работни дрехи с някакво прилично облекло. Така двамата се присъединиха към легиона възрастни двойки, които изпълваха коридорите в болницата и мълчаха, изпълнени с нервност като родители и деца преди училищен рецитал. Тя усещаше разсеяните погледи на другите двойки, които се опитваха да предположат кой от двамата е болният, обреченият, но не искаше да прави отговора очевиден. Искаше да се похвали с Джим така, както майка се хвали с детето си през първия училищен ден - с гордост. През тези тридесет и повече години, откакто бе напуснала Истуик, двамата бяха живели по своите собствени правила тук, в Таос, където волните духове на Дейвид и Фрида Лорънс и Мейбъл Додж Луън* все още хвърляха покровителствена сянка над останките от племето на кандидат-творците - пияна, проникната от суеверията на движението Ню Ейдж** сбирщина с претенции за артистичност, която насочваше творенията, изложени на витрините є, все по-умолително и по-умолително към стиснатите туристи с ниски чела, отколкото към заможните колекционери на "западно изкуство". За известно време Александра отново се бе заела с производството на своите малки керамични "цици" - женски фигурки без лица и крака, приятни да ги държиш в ръка, макар и примитивно издялани и грубо оцветени, с дрехи, прилепнали до кожата като татуировки, - но Джим, ревнив и властен по отношение на изкуството си като всеки истински творец, съвсем не прие благосклонно необходимостта да споделя пещта си с нея. Така или иначе, миниатюрните жени със смело издълбан с клечка за зъби или игла за плетене отвор на вулвата бяха част от един неприятен период от живота є, когато заедно с две други разведени жителки на Роуд Айланд Александра бе практикувала една изфабрикувана от самите тях форма на магия.

Болестта на Джим повлече и двамата далеч от безопасния Таос с неговите претенции за артистичност и художественост и ги тласна в пределите на една по-широка общност - в едно по-диво общество: в долината на умиращите, сред огромното стадо, което се движеше като бизони, впуснали се в панически бяг към ръба на смъртоносна урва. Социализацията се стовари върху Александра с цялата си сила - разговори с лекарите, повечето от които бяха обезпокоително млади; срещи със сестрите, които отправяха искания за внимание, което хоспитализираният пациент бе прекалено мъжествен и депресиран да поиска сам; изпълнени с двустранно съчувствие разговори с други в нейното положение - бъдещи вдовици и вдовци, които при нормални обстоятелства би отбягвала, ако ги види на улицата, но които сега, в тези изпълнени с миризми на антисептични средства коридори, прегръщаше и с които споделяше сълзите си. Тази социализация я бе подготвила за пътувания в компанията на непознати.

Не можеше да повярва, че Джим си е отишъл. Отсъствието му сутрин, тъй очебийно, както би била липсата на кукуригането на петела, не-връщането му вечер є се струваха като нещо временно - нередност, която всеки момент ще бъде поправена от тътренето на ботушите му по пода на коридора или от скърцането на грънчарското му колело през две стаи от нея. Нейната предишна, омъжена, разглезена същност на снобка от бохемски тип, горда с небрежното си мъжко облекло и антибуржоазна изолация, щеше да погледне презрително на изкуствения приятелски дух, създаден по време на пътуване, на ежедневното задължение да става и да се тъпче на закуска в ресторантите на хотели, които приличат повече на заведения за самообслужване, преди да се отправи към нова порция чудеса, на наложените насила, но тъй сладки дремки в поклащащия се автобус в непосредствена близост до нечие чуждо потно тяло, обикновено на някоя друга храбра вдовица, надебеляла и безмилостно приказлива. После идваха безсънните часове, малките тревожни шумове и загадъчните червени светлинки на нощите в голямо легло, предвидено за двама. Хотелските възглавници бяха прекалено натъпкани с пълнеж и твърде високи за нея, така че тя се събуждаше като пребита, със схванат врат, и сънено се чудеше как изобщо е успяла да заспи. Възглавницата от другата страна бе непобутната и тя отново осъзнаваше, че никога вече няма да е част от двойка.

Три месеца след смъртта на Джим канадските Скалисти планини є се сториха лесен начин да избяга за десет дни от чудовищната тишина в къщата, която двамата бяха споделяли. Родената в Колорадо Александра си помисли, че ще е забавно да опознае Скалистите планини на север, в друга страна, където драматичният пейзаж е в рязък контраст с грабливата суета на Съединените щати. И наистина откри, че Канада си има своите добри страни: летища, които не можеха да бъдат подкупени да инсталират телевизионни приемници, от които да прииждат талази от безсмислици, гласове, чийто познат американски акцент бе смесен с някоя и друга останала от миналото шотландска гласна, внушителна сива тържественост на обществените сгради, чувство за национално единство, създадено и поддържано от разумния дух на деловитост и предприемчивост, който свързваше отделните провинции по-скоро като огромни части от релси на железопътна линия, отколкото като евангелистките проповеди за "явното предопределение"* - явно само за неговите англосаксонски изпълнители, - което бе тласнало Съединените щати на запад, а после и още по-далеч, отвъд всички океани, където момчетата - войниците - губеха крайниците и живота си. Струваше си да се махне от Щатите дори и само за да не се налага да слуша ежедневните репортажи за новите жертви в Ирак.

От друга страна, в хотелските ресторанти в Канада очевидно все още смятаха, че Франк Синатра и Нат Кинг Коул са най-нашумелите изпълнители на хитове, подходящи за музикален фон, а от Ванкувър огромни лайнери се отправяха към студената мрачна Аляска. Канада, с нейната тундра, ледени полета и простиращи се на цели мили гори, които изтласкваха населението є плътно до четирийсет и деветия паралел, бе прегърнала естествената зеленина като средство за самозащита, опитваше се да я превърне в свой галеник и в замяна на доларите на туристите изваждаше на бял свят носталгията и чувството за справедливост, изначално заложени в тази кауза. Да възродим Природата - кой би могъл да възрази на този лозунг? Но на Александра тотемните стълбове и символичните лосове є се струваха общо взето отегчителни. Струваше є се, че е затворена на таван с безброй плюшени животни. Някога, когато се занимаваше с магии, Природата бе неин съюзник, но въпреки това є нямаше доверие - смяташе я за безсъвестен убиец, разточителен и сляп в ударите си.

След един ден във Ванкувър и втори - в определено старомодната Виктория, туристите - четирийсет на брой, все хора на възраст, сред които имаше осем австралийци - се качиха на спален влак, който монотонно ги понесе на север в заобикалящия ги мрак. Събудиха се сред планини, обагрени в жълто от люшкащите се по склоновете им трепетлики. Организаторите на екскурзията бяха запазили за тяхната група специален вагон за разглеждане на забележителности; когато след обилната закуска, поднесена от залитащите сервитьори във вагон-ресторанта, Александра влезе с несигурна крачка, вече седналите двойки я поздравиха с колебливи усмивки. Тя седна на едно от малкото свободни места и остро почувства празнотата на съседната седалка като чудовищен липом, който издуваше и обезобразяваше лицето є.

Но всъщност тя бездруго никога не би успяла да убеди Джим да я придружи в подобно приключение. Той ненавиждаше чуждите страни - дори и Вирджинските острови, където го бе убедила да я заведе на няколко пъти в началото на брака им като откъсване от дългата зима в Таос и задръстванията, които в разгара на ски сезона се превръщаха в ежедневие за Магистрала 522. Случи се така, че пристигнаха в Сейнт Томас в късния следобед и взетият им под наем фолксваген костенурка се оказа заклещен във вечерното задръстване, докато Джим за пръв път през живота си се опитваше да кара от неправилната страна на пътя. Още по-лошо, заобиколилите ги шофьори почти до един бяха черни и изпитваха расистко удоволствие да се приближават опасно до тях и да порицават всеки знак на тяхната несигурност с удължено възмутено надуване на клаксона. Когато най-после намериха курорта, на края на един почти лишен от табели път, в края на първия ден Джим получи жестоки слънчеви изгаряния, след като пренебрежително отхвърли предложението є за плажно масло. После пък се натрови почти фатално с някаква салата от рапани. До самия край на съвместния им живот, щом почувстваше, че Александра е на път да го надвие в размяната на обвинения, той не пропускаше да є напомни с най-големи подробности за тази седмица, която - двадесет и пет години преди наистина да умре - едва не го била убила.

Сега, в Канада, Александра не виждаше пред себе си нито път, нито коли - само релси и тунели, през които влакът се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре сред планини, поръсени с трептящи жълти листа.

- Ето го връх Робсън! - въодушевено каза на съпруга си някаква жена зад Александра.

В опит да се държи дружелюбно един австралиец от другата страна на пътеката се обърна към Александра:

- Пред нас е връх Робсън. - Каза го толкова високо, като че ли жената, на която говореше, бе не само самотна, а и глуха.

Зад него друг глас - неавстралийски, не толкова бодряшки и с лек южняшки акцент - продължи обяснението; всички около Александра притихнаха, сякаш беше бавноразвиваща се, към която се чувстваха длъжни да проявят съчувствие.

- Най-високият връх в канадските Скалисти планини - каза гласът.

- Така ли? Вече? - попита Александра. Усети, че думите є са прозвучали глупаво, и побърза да замаже грешката си с: - Искам да кажа, не трябваше ли да го запазят за по-късно в програмата?

Никой не се засмя. Може би не бяха чули или пък разбрали думите є. Влакът вземаше един дълъг завой и планинският връх изчезна от погледите им зад ярките трепетлики. Формата му беше необичайно правилна, като пирамида от детски кубчета, само че бяла.

- Колко е висок? - попита Александра, решена да се пребори с чувството за нереалност, което я изпълваше.

И този път успя да накара всички да млъкнат.

- Почти четири хиляди метра - обади се най-после един глас с австралийски акцент.

Александра, която по принцип срещаше трудности с превръщането на метрите във футове, почувства как я обзема част от ксенофобията на покойния є съпруг и отказа дори да опита. Обагреният от лек южняшки акцент глас разбра и обясни:

- Почти тринадесет хиляди фута, госпожа.

- Боже мой! - възкликна Александра. Започваше да се наслаждава на глупостите, които дрънкаше. Извърна глава и погледна осведомителя си. Беше висок като Джим, със слабо лице с дълбоки бръчки и мустаци, които бяха точно толкова дълги, че леко да увисват. Облеклото му - тесни избледнели сини дънки и риза на червени карета с дълъг ръкав - също є напомни за Джим. - О, толкова ви благодаря! - каза тя с повече топлота, отколкото възнамеряваше. Може би този мъж, от когото се излъчваше достолепна тъга, бе вдовец. Или пък чакаше своята бавно придвижваща се жена да се присъедини към него във вагона за разглеждане на забележителности.

- Връх Робсън не е в програмата ни - каза в ухото на Александра съпругата зад нея. - Той се намира в друг национален парк, не е в "Джаспър".

- Наистина не съм си подготвила домашното - извини се Александра през рамо, пронизана от мигновен прилив на омраза - онази стара, нетърпелива, дяволска омраза, желанието да смаже другата с един-единствен удар като буболечка - омраза, която мислеше, че е превъзмогнала още преди години. Защо тази жена, проста и заядлива, ако се съдеше по гласа є, трябваше да има жив съпруг, когато тя, Александра, нямаше и бе принудена да седи тук сама, изложена от всички страни на добронамереното досаждане на съвсем чужди хора?

- И аз съм така - успокои я един австралиец. - Уча се в движение. Жена ми е тази, която предварително изчита всички пътеводители.

- И се занимава с билетите и паспортите, ленивец такъв - каза съпругата със закачливия тон на често повтаряно оплакване.

Влакът, който друсаше по-малко от американските, продължи да се изкачва по поддържаните от правителството релси на Канадските национални железници. Връх Робсън отново се показа над върховете на дърветата. Сега белотата му бе прорязана от тъмни ивици - черни бразди се редуваха със заснежени и придаваха на върха извивка, която напомняше на кремъчно оръжие. Небето, което ги притискаше, бе яркосиньо, сякаш взето от някоя пощенска картичка. След малко върхът отново се изгуби зад океан от листа.

- Тук пише - оповести на висок глас австралийската съпруга, стиснала в ръка пътеводителя си, - че този връх е бил покорен за пръв път през 1913 от някакъв австриец, Кейн. Пише се като Каин. Пише, че канадските планинари много се ядосвали, когато някой чужденец се изкачвал пръв на планините им. Натривало им вирнатите носове.

Александра въздъхна и затвори очи, за да покаже деликатно, че е прекалено уморена, та да слуша повече. Искаше да освободи всички от необходимостта да є обръщат внимание. Когато бе по-млада, едрата є фигура, висока и донякъде широка, и гъстата є червеникавокестенява коса, дори и сега все още само наполовина побеляла, є придаваха внушително излъчване, но сега, когато бе стара и сама, привличаха към нея нежелано внимание и я караха да се срамува от себе си. "Кейн, Каин", помисли си. Първият човек, извършил истински зло деяние, по-лошо дори от отхапването от ябълката на познанието - убил брат си Авел. Преди тридесет години Александра бе убила своя посестрима-вещица: заедно със Суки Ружмон и Джейн Смарт бяха погубили малката Джени Гейбриъл, макар в смъртния акт да пишеше, че краят є се дължи на метастази от рак на яйчниците. Александра носеше проклятието на това деяние в себе си, в самото си тяло; дори когато бе с отворени очи, то я разяждаше отвътре. Незабележимо като червей в земята денем, нощем в сънищата є проклятието нарастваше все повече и повече и заплашваше да я разкъса. Отново и отново сънищата є я връщаха към онзи трескав период, когато Дарил ван Хорн бе взел за своя съпруга не една от тях трите, а по-млада жена: красива, с кожа като слонова кост и невинни сини очи - чак противно невинни, както се струваше на по-старите вещици. Ако Джени не бе толкова невинна, ако бе покварена като тях, трите щяха да приемат победата є като част от игра между равни - женитбата є за мъж, който се оказа, че не се интересува от жени и дори не бе богат, както ги бе подвел да помислят. Той бе плод на въображението им - образ, сътворен от техните собствени нужди.

В сънищата си Александра често се виждаше сред гъсталак от калини - мочурлива туфеста земя, която коварно поддаваше под студените є крака, - и търсеше нещо ужасно: някое обвито в станиол яйце на смъртта, откриването на което щеше да накара Джени да оживее. Така и не го откри, макар понякога да сънуваше как намира топка за голф, оцветена в бледокафяво от химикалите на Природата, а друг път се виждаше как открива мъничък скелет - трупче на бебе, оставено да умре от глад и студ. В този момент се стряскаше и се събуждаше, защото си спомняше за децата си - как ги бе приемала за даденост и как ги бе пренебрегвала, - макар и четирите да бяха живи и да живееха далеч, в различни щати, със свои собствени деца и оплакванията на средната възраст. Вече не можеше да им помогне с нищо, а и те бяха далеч от нея и от всеки непохватен опит за грижа, който можеше да им предложи. Когато се събудеше, Джим бе до нея - топъл, с дълги крайници; дъхът му с мирис на цигари излизаше с хриптене в тъмнината, мъжката му миризма, вече пропита от вкуса на старостта, изпълваше квадратното пространство на спалнята, а лунната светлина посребряваше щорите на прозорците. Уютното му присъствие успокояваше сетивата є след необуздания, лишен от разум ужас от съня, когато по-младото є "аз" бе притиснато от вина, сякаш се намираше в заключена каюта на кораб, която неумолимо се пълни с вода; събитията от онова време бяха объркани, но непогрешими, неистовото є желание да обезсили стореното отново се бе оказало неизпълнено, а душата є бе останала завинаги прикована към вината от онова напрегнато време.

Докато зениците є се разширяваха, за да възприемат светлите петна в стаята, Александра осъзнаваше, че онези събития са останали далеч в миналото. Джени Гейбриъл беше мъртва - малък скелет, също като онзи от съня, - а мъжът, който тихо хъркаше до нея, бе нейният мъж, съпругът, който по своя разсеян начин я обичаше с цялата любов, която можеше да отдели на нещо друго освен на безценните си гърнета и вази с техните меко очертани устия и изящни гърла. Никой мъж не може да обича така, както една жена - мъжете просто нямат вътрешните органи за това. След бягството си от Истуик Александра бе твърдо решена да стане добра съпруга - много по-добра, отколкото бе за горкия Ози. Когато през първите им съвместни години Джим, все още несвикнал с ограниченията, които налага бракът, се връщаше от Игъл Нест или от Трес Пиедрас вонящ на алкохол и посрещаше въпросите є с онова самодоволство, което издаваше, че е бил с друга, тя се заставяше да овладее чувствата си - вече знаеше от опит в каква отрова може да се превърне ревността. И малко по малко тези вечери далеч от нея започнаха да стават все по-редки. Джим знаеше, че тя е направила тежко за нея усилие да му прости, и неохотно започна да є отвръща с повече уважение и по-сдържано поведение.

Сънищата от Истуик я преследваха и днес, но когато се събудеше, дългото жилаво тяло на Джим вече не беше до нея, а действителността се свеждаше до хотелска стая, където една стара жена бе окачила старомодното си бельо размер XL да съхне на въжето в банята. От ъглите към нея примигваха като очите на малко драконче червени лампички, изпълняващи функция, от която тя не разбираше нищо. Може би бяха част от противопожарната система. Или пък сигнализираха за някоя изхабена батерия. Или за аварийна ситуация. Александра се струваше сама на себе си безформена в нощницата си - бледа сянка в огледалото. От тялото є се излъчваше онази сладникава миризма на застояло, като сготвен карфиол от долната страна на мушама за маса, която някога детският є чувствителен нос долавяше да се носи от собствената є баба. Натривало им вирнатите носове, бе казала онази кучка от Австралия.

Докато се движеха с автобус на юг от Джаспър към Калгари и вечер след вечер спираха в едни и същи огромни стари хотели, издигнати набързо от амбицията на канадците и старанието на умели майстори от шотландско потекло, Александра наблюдаваше дългурестия мустакат мъж с южняшки акцент. Единствени самотници в групата, двамата неизбежно се оказваха един до друг на път към някой великолепен изглед или коварна клисура, както и на една маса по време на някое от храненията, макар и винаги в компанията на други. Една дребна двойка азиатци - той тайванец, а тя малайка, и двамата много разговорливи, но с труден за разбиране акцент - с готовност се присъединяваше към тях на масата им. Останалите американци се държаха по-резервирано - усещаха у Александра нещо свръхестествено и отблъскващо и подозираха, че тяхното собствено еснафско отношение към живота и простонародният им диалект събуждат у нея презрението на сноба. Азиатците бяха по-дружелюбни и от осмината австралийци - привлекателни, проспериращи и арогантно щастливи, задето са успели да се измъкнат, та дори и само за няколко седмици, от Долната земя. След като приключеха с набега си в Скалистите планини, австралийците смятаха да нападнат Тексас, с неговите пържоли и родеота, а после и Нова Англия с омарите и листопада є.

- Но - изтъкна Александра на една двойка - момче и неговото момиче: различаващи се само по пол представители на типичния солиден австралиец, - листопадът може и да е свършил.

- Все едно-две листа ще са останали - отвърна бодро мъжът. - Ще екстраполираме.

- В пътеводителя пише - намеси се жената, - че сезонът продължава до средата на ноември. Умираме си да видим точно прекрасните дървета и белите пуритански църкви в селцата.

- През годините много от тях са изгорели - каза Александра - и са ги заменяли с отвратителни долнокачествени балони от стъкло и стомана или с триъгълни сгради от готови сглобяеми елементи. Или изобщо не са ги възстановявали.

Очите на австралийците се изцъклиха, докато се опитваха да си представят тези разочарования.

- Ще прекарате страхотно - разкаяно ги увери Александра, докато се обръщаха с гръб към нея. - Не забравяйте да си поръчате пържени миди.

Освен австралийците с апетита си я впечатли и азиатската двойка. Дребни и слаби, на закуска те трупаха от бюфета в чиниите си наденички, палачинки и някакви неназовани източни деликатеси (Канада търгуваше с Азия - нейна почти съседка от другата страна на Тихия океан) и усмихнатите им устни блестяха от мазнината. Щракаха цели ленти снимки и никога не пропускаха възможността за допълнителен излет или обиколка за пазаруване. В Джаспър, смело отправила се на самотна разходка покрай езерцето срещу хотела, Александра направи завой, който я отведе до едно игрище за голф, идеално окосено, но съвсем пусто. От него се излъчваше нещо зловещо; след миг обаче тя забеляза двамата азиатци. Изглеждаха съвсем дребни на фона на заострената зелена площ в далечния край на игрището, крачеха весело към нея и викаха някаква загадъчна дума, която звучеше като "Хубили! Хубили!"

Докато се приближаваха, съпругата малайка, чийто английски бе по-разбираем, обясни:

- И ние направили тази грешка. Този завой много коварен. Срещнали един работник, който казал, не много учтиво, това частно игрище. Казал: "Отивайте пак по черен път да заобиколите езеро".

- И вие сте хубили - обобщи съпругът є с триумфална усмивка.

Александра усети по лицето си необяснимо изчервяване - почувства се глупаво апатична, както се бе извисила над тази енергична двойка, която никога не губеше кураж.

Тръгнаха заедно по пустото окосено игрище покрай все още избледнялата от утринната роса зеленина, дълбоките бункери с пясък без отпечатъци от стъпки и прясно окосената площадка, чиито маркери представляваха загладени от водата камъни, взети от брега на езерото и оцветени в различни цветове за различните нива. Прогонени от този изкуствено създаден рай, тримата се върнаха на немаркирания черен път. Александра зави надясно, а двойката забърза наляво, за да стигне навреме за автобуса, който щеше да ги отведе до едно влакче - щяха да ходят до някаква живописна планина на мили разстояние оттук.

Отново сама, Александра се замисли за жаждата за живот и се зачуди дали собствената є относителна липса на такава и пристъпите на гадене, които от време на време прекъсваха нормалното є ежедневие, не са симптоми на някаква болест. Винаги се бе бояла от рак и бе дала на клетките си повече от седемдесет години, през които да изменят генетичния си код и да изпълнят вените є с ненаситното, яростно желание да нараснат.

Пътят премина в пътека сред дърветата - бели смърчове, брези, трепетлики, пяна от храсталак, чието име Александра не знаеше, и - сред отсек слънчева светлина - гъста редица борове конторти, прави и тънки; някои, задушени от собствената си сянка, бяха паднали безредно в езерото, до брега, където малки вълнички плетяха мрежи от отразена светлина през плиткото дъно от кръгли камъчета. Няколко пухтящи пълнички момичета, които бягаха за здраве, и една от двойките туристи - квебекци със съсухрени лица, по-възрастни дори от Александра - се появиха насреща є и се разминаха, движеха се в посока, обратна на часовниковата стрелка. Обикновено тя излизаше на разходка съвсем сама. "Ако срещнете гризли - посъветвала ги бе екскурзоводката им, - останете на място, без да мърдате; ако видите кафява мечка - по-малка и без гърбица - се борете като дявол". Александра се вслушваше в дивата природа, но не чуваше нищо, нито дори някоя птичка. Но езерото блещукаше приятелски и отразяваше като огледало с лек вълнообразен ефект люшкащото се жълто на трепетликите. Отвъд дърветата от другата страна на езерото пред погледа є се разкриваха Скалистите планини с техния приятен гълъбовосив цвят - гигантски геоложки пример за умереността на канадците. Планините бяха изградени от варовик, положен в основите им от невъобразимо малки водни животни, защитени от деликатни черупки. Тяхната екскурзоводка, Хайди - жизнерадостна бивша стюардеса - им бе обяснила, че преди милиард и половина години тази част от картата била отделена от западния бряг на днешния континент Северна Америка и се намирала на наклонения ръб на континенталната плоча. Един върху друг се натрупали и сгъстили седименти, пренесени от вече изчезнали мезозойски реки, и преди около двеста милиона години промяната в посоката на движение на континенталната плоча нагънала огромните слоеве втвърдени седименти, повдигнала ги нагоре и ги струпала в наклонените пластове и върхове на тези привидно неподвижни планини, загладени и полирани от вятъра и разрушителната дейност на ледниците. Всичко това - промяната в посоката на континенталния дрейф, нагъването на скалите като макарони в топлите пещи на земните недра - бе също такова предизвикателство за въображението, както и най-невероятните догми на религията, но бе прието от всички нормални хора в съвременния свят. Тежестта на доказателствата постоянно нарастваше, също като броя на всички защитни черупки, предоставени на геоложките процеси от онези мънички създания, също тъй жадни за живот, тъй важни за самите себе си и тъй незначителни в мащабен план като самата нея. Връзката на Александра с Природата винаги я бе озадачавала: тя се опираше на нея, учеше се от нея, беше самата Природа и все пак у нея имаше нещо, нещо друго, което се боеше от Природата и я ненавиждаше.

На един особено самотен участък от пътя мярна напред нещо голямо, идваше към нея. Със същата бързина, с която сърцето є подскочи, умът є се замоли дано да е гризли, а не кафява мечка, и от нея да се иска единствено да остане неподвижна, без да мърда. Прекалено стара и немощна беше, за да се бори като дявол.

Нещото голямо прие формата на висок мъж с изправена походка - полуюжнякът с меланхоличните мустаци, облечен в риза на сини карета с дълъг ръкав. Казваше се Уилард Макхю и беше от околностите на Нашвил - това є беше казал. Сега обаче, решен да поддържа темпото си, той просто кимна в знак на формална учтивост и си продължи по пътя.

Самата Александра също нямаше желание да спира за разговор. Сега бяха на открито сред природата и щеше да е неприлично. Той бе свенлив, тя също. По някакъв начин Природата ги бе изгорила. Хайди им бе разказала, че боровете конторти имали нужда от огън, за да се разтворят запечатаните им със смола шишарки. Ужасяващ бе безучастният начин, по който Природата приема насилието - то є харесва и тя изпитва нужда от него дотолкова, че през последните седемдесет години, откакто нямаше вече достатъчно горски пожари, директорите на канадските национални паркове ги подпалваха сами, за да подпомогнат регенерацията и да запазят многообразието на биологичните видове. Това многообразие... защо всички го смятаме за толкова прекрасно, когато не друго, а еднообразието ни кара да се чувстваме добре?

Замислена за такива земни неща и за странната прищявка на съдбата да є изпрати за това пътуване физическия двойник на Джим, Александра пропусна паркинга, който водеше директно към хотела. Докато се прибере по дългия път по лъкатушещия бряг, осеян с маси за пикник и кошчета за боклук, които угоднически я подканяха да не замърсява околната среда, а да пази Природата и да бъде добра с нея, раздразнението и паниката я накараха да се изпоти дотолкова, че трябваше да си вземе душ - вторият за тази сутрин - само за да може да се появи на обед в приличен вид.