Пепел от светове

1.

Адмирал Шейла Уилис

Десет манти и един дреднаут се носеха сред празното пространство, оставили Земята зад гърба си - и то завинаги, ако зависеше от адмирал Уилис. Макар че корабите є все още носеха знака на Земните въоръжени сили, екипажите им вече не служеха на Ханзата. Не и след всичко, което бяха видели.

Председателят Венцеслас би ги нарекъл метежници. "Как би могъл някой да не чувства горчивина?"

Някога Уилис беше млада и наивна (или може би просто не беше достатъчно уморена от всичко) и смяташе, че всички решения са ясни и точни, а всички отговори - черни и бели. Тогава вярваше, че добрите момчета са коренно различни от лошите. Е, беше оставила тези разсъждения зад себе си на Реджак, когато жестокостта на генерал Ланиан я бе принудила да вземе решение, което преди време щеше да є се стори немислимо.

Като бе отмъкнала цяла една бойна група и бе обърнала гръб на ЗВС, тя бе задвижила една машина - машина, която можеше да я прегази. След като скъса с Ланиан, Конрад Бриндъл и шепа предани до гроб привърженици на режима в покрайнините на земната слънчева система, Уилис насочи корабите си към Терок, за да се присъедини към крал Питър и неговата Конфедерация.

Независимо колко пъти се опитваше да оправдае решението си пред самата себе си, постъпката є все още є се струваше дезертьорство - просто така бе устроен мозъкът є. Тя погледна към хората на мостика за някакви признаци на несигурност. Бе останала изненадана колко много от тях се оказаха готови да изгорят мостовете зад гърба си и да се присъединят към нея. Да изоставиш дома си, приятелите, семейството и цялото си имущество не бе решение, което човек може да вземе с лека ръка. Очевидно Уилис не бе единствената, която бе подушила, че в Ханзата има нещо гнило.

Последния път, когато бе повела тези манти към Терок, адмиралът имаше заповед да арестува Питър като незаконен владетел...

- Приближаваме целта, адмирале - съобщи дежурният офицер.

- Погрижете се да съобщите за пристигането ни учтиво. Не искаме да създаваме погрешно впечатление и да ги накараме да се подмокрят от страх, като видят да се приближават толкова много бойни кораби.

Отдели няколко мига за стойката си, за униформата и изражението си. Вече бе готова да се срещне с новия шеф...

Само че още щом единадесетте кораба навлязоха в орбитата на планетата, Уилис разбра, че нещо не е наред. Няколко скитнически кораба от различни класове обикаляха в безразборни орбити. Товарни съдове, бързи разузнавачи, тежки баржи се издигаха над гористия континент и бягаха от планетата, пръскаха се във всички посоки.

Свързочният офицер викна:

- Адмирале, долу е същински ад! Панически аварийни сигнали, писъци... Някой напада Терок, но не виждам как.

Заплашителните вердански дървесни кораби, които заобикаляха тучния горски свят като корона от тръни, явно също бяха изпаднали в беда: размахваха огромните си бодливи клони във всички посоки, без да показват каквато и да било реакция при вида на приближаващите бойни кораби на ЗВС. Сражаваха се с някакъв свой всепроникващ, невидим враг.

- Попитайте как можем да им помогнем - нареди Уилис и се огледа за някаква неочаквана заплаха - може би завръщането на хидрогите или появата на някой от корабите на генерал Ланиан. - Бих желала първото им впечатление от нас да е повече от благоприятно.

Писъците, които долетяха по обратната връзка, бяха по-ужасни от звука на нокти, дращещи по черна дъска.

Един от бодливите дървесни кораби се извъртя така, че застана точно пред тях. Клоните му се извиваха и свистяха, сякаш изпитваше огромна болка; в следващия миг дървото буквално избухна в пламъци: въпреки студения вакуум от сърцевината му избликна ярък жълтооранжев пламък и се разпространи по клоните, поглъщаше енергизираното дърво.

На екраните на наблюдателните уреди с висока резолюция се видя как в горите долу пламват ослепителни сияния. Зараждаха се спонтанно и се разпространяваха през гъстата световна гора... точно там, където адмирал Уилис знаеше, че крал Питър е установил главния щаб на Конфедерацията.

2.

Крал Питър

Поредното световно дърво потрепери, а после избухна в пламъци, подпалено от фероуите. С пращене, което наподобяваше оръдейни изстрели, злонамерените огньове поеха към короната - не можеха обаче да стигнат до сърцевината на ствола.

Високо в гъбения риф крал Питър изкрещя на хората да се евакуират. Димът и горещината разраняваха гърлото му. През един отвор в органичните стени двамата с Естара видяха как пламъците жадно поглъщат дънерите един след друг, но нито един от живите вердани не бе рухнал, превърнат в пепел. Все още не.

Зелените жреци, които бяха останали зад белите стени на дървесния град, стискаха с ръце гладките си смарагдени черепи, докато болката пронизваше разума на световната гора. Най-силно страдание изпитваха следовниците на Ярод и Колкер, които се бяха включили в здраво свързаната мрежа тизм/телевръзка.

Един зелен жрец запелтечи нещо, спря и отметна ръце нагоре в агония. След миг нададе нечленоразделен вой и избухна в пламъци. Събратята му се втренчиха в купчината пепел и горящи въглени на мястото, където бе стоял. Някои се разридаха; други се свлякоха на колене.

Кралят и кралицата побягнаха от тронната зала, която се тресеше под краката им. Естара дърпаше съпруга си за ръкава.

- Питър, да вземем Рейналд и да тръгваме!

Украсените є с мъниста плитки тракаха и подскачаха зад главата є.

Щом стигнаха в покоите си, Естара грабна невръстния си син от ръцете на учителското компи ОХ, което вече го бе приготвило за евакуация. Малкият Рейналд плачеше, уплашен от шума и дима от горящите дървета.

ОХ, от друга страна, изобщо не се бе стреснал.

- Преди да тръгнем към платформите-лифтове, кралице Естара, предлагам да напоим едно одеяло с вода. За по-голяма сигурност ще го увия около бебето, докато го нося.

Когато видя нежеланието на Естара да се раздели с детето, ОХ основателно изтъкна:

- Имайте предвид, че физически аз съм по-силен и от двама ви, а освен това не могат да ме засегнат нито огънят, нито димът.

- ОХ е прав - каза Питър, грабна едно одеяло от леглото и се втурна към мивката, инсталирана от скитническите инженери. - Това е най-доброто решение.

Навън елементалните огньове продължаваха да се разпространяват. След като се бяха прехвърлили на Терок чрез неколцината злощастни жреци, неволно послужили като проводници, фероуите бяха създали паразитна връзка с верданите и бяха започнали да ги превръщат в плам-дървета; пламъците вече плъзваха из шубраците, поглъщаха по-малките храсти и растения.

Питър и Естара увиха пищящото бебе с мокрото одеяло и привързаха вързопа, който не спираше да вие, към гърдите на ОХ. Учителското компи държеше Рейналд здраво, без да изостава от краля и кралицата, докато тичаха през виещите се коридори на гъбения риф към външните балкони.

Задъхан, Питър излезе в горещия задушаващ въздух и загледа как пламъците на фероуите скачат от едно дърво към друго. Други, обикновени пламъци, бързо се разпространяваха по поляната. Хората бягаха безразборно в стремежа си да се отдалечат от гъбения риф.

Терокците се бяха струпали около малките платформи за повдигане и спускане. Асансьорите обаче бяха предназначени да носят само по няколко души и не бяха подготвени за всеобща евакуация от такъв мащаб. Когато на едната платформа се струпаха шестнадесет души, вкопчени в страничните перила и един в друг, претовареният асансьор изстена, откъсна се от въжетата и хората полетяха надолу към смъртта си. Питър изкрещя от ужас, но не можеше да направи нищо, за да им помогне.

За един кратък миг размерът и внезапността на бедствието го оставиха без дъх. Дори всички да успееха да слязат на земята, как и къде щяха да избягат сред тези завеси от пламъци? Нямаше време нито да се пита как е могло да се случи, нито за страх и тъга. Трябваше да напрегне цялата си съобразителност и по някакъв начин да отведе хората си и семейството си - в безопасност.

Естара също видя какво става и бързо взе решение.

- Трябва да слезем пеша.

Питър я погледна тревожно, но кимна уверено.

- Целия си живот съм прекарала в катерене по световните дървета. Ако ОХ може да носи бебето, ще се справим. Ще успееш ли?

Питър є отправи усмивка, пълна с решителност, и изкрещя на обезумелите хора:

- Всеки, който може, да слиза пеша! Дървесните танцьори - помогнете на останалите. Използвайте платформите само ако не можете да слезете сами.

Няколко от претъпканите асансьори успяха да достигнат земята и хората хукнаха през поляната към огнения пръстен. Жадните искри, които се разпространяваха от плам-дърветата, вече бяха подпалили гъбения риф. По златната му кора се заизвиваха огнени езици, устремиха се нагоре, поглъщаха малките клонки и обгаряха горния слой на кората.

Няколко души бързо се хвърлиха към издатините и подпорите по кората. Питър разбираше, че не им остава много време.

- Да тръгваме.

Увитото в одеяло бебе бе вързано на гърдите на ОХ, така че полимерните ръце на компито оставаха свободни. Без да продума, ОХ се прехвърли през ръба и започна да се спуска. Питър никога досега не го бе виждал да прави нещо, което да изисква толкова подвижност или атлетичност, но сега учителското компи се спускаше към земята бързо и уверено.

Естара тръгна втора, викаше окуражително на околните. Питър я последва. Изпод неравната кора излизаха пушек и пара и изгаряха пръстите му.

Компито стигна първо до земята, обърна се, за да изчака краля и кралицата, и намести мокрото одеяло на бебето. Пожарът вече бе плъзнал по тревата и цветята; храстите започнаха да избухват като огнени кълба. Над тях гъбеният риф бе изцяло обгърнат от огъня, от горните балкони и прозорци излизаха оранжеви пламъци.

Питър най-после скочи на земята и викна:

- Към края на поляната!

Живи дъги от пламъци скачаха от едно плам-дърво към друго, като слънчеви лъчи. С изплющяване като от особено енергичен удар с камшик, поредното огромно световно дърво поддаде под натиска на огнените същества; балдахинът му от преплетени клони се превърна в таван от оранжеви въглени; по-малките клонки се подпалиха и огънят се прехвърли върху съседните дървета.

ОХ бързаше пред тях, понесъл бебето. Естара тичаше с наведена глава, плитките є се развяваха и потракваха. Но преди да успеят да последват останалите бегълци в гъстата гора, пламъците им отрязаха пътя - дърветата около поляната се бяха превърнали в пламтяща стена. ОХ спря.

С оглушителен трясък един дебел клон се прекърши високо над главите им. Купчина пламтящи по-малки клонки се понесоха право към компито в рехав облак от искри и въглени.

- Рейналд! - изпищя Естара.

Питър заслони с ръка парещите си очи и се хвърли към ОХ и бебето, но знаеше, че е закъснял.

Малкото компи разблъска настрана горящите клони и си проби път извън огнения кръг. Синтетичното му тяло бе прегърбено, а ръцете му - закрилнически обвити около Рейналд. Полимерната му кожа бе пострадала от пламъците, пепелта и саждите се бяха размазали като бойни краски на гладкото му лице. Системите му обаче все още функционираха.

Естара се втурна напред и с ужас и облекчение грабна Рейналд. Питър разгърна димящото одеяло, за да се увери, че бебето не е пострадало. Момченцето ревеше с цяло гърло, но иначе му нямаше нищо.

Зелената трева около тях тлееше, димът изгаряше дробовете им като киселина. Естара отчаяно посочи към другата страна на поляната, към диамантеното кълбо на хидрогите, с което ОХ ги бе довел тук от Земята.

- Там! Това е единственият начин да се измъкнем!

Нямаше къде другаде да избягат. Втурнаха се през овъглените храсти и скоро стигнаха до малкия извънземен кораб. Слава богу, люкът бе отворен. Пламъците ги гонеха по петите. Питър, Естара, ОХ и бебето се вмъкнаха вътре. Питър затвори люка и от внезапната тишина сякаш оглуша. Започнаха да изтръскват пепелта, която изгаряше дрехите им. Поемаха с хриптене въздух, кашляха, обзети от ужас и треперещи от умора. Но бяха в безопасност.

През прозрачната извита стена видяха как свирепите пламъци вече обгръщат цялата поляна.