Съдбата на Шута

Глава 1

Гущери

Понякога изглежда нечестно, че толкова древни събития могат да се пресегнат през годините, да забият нокти в нечий живот и да го променят коренно. Но може би това в крайна сметка е върховната справедливост - ние сме сборът от всички наши постъпки, прибавен към всичко онова, което са сторили с нас. И от това няма измъкване. За никого.

С други думи, всичко казано и премълчано от Шута се събра в едно цяло. И сборът беше, че го предадох. А в същото време смятах, че действам единствено в негов и в свой интерес. Той бе предрекъл, че ако отидем на остров Аслевял, ще загине и Смъртта може отново да щракне с челюсти към мен. Обеща да направи всичко по силите си, за да оцелея, тъй като това се изискваше от грандиозния му план за промяна на бъдещето. Но спомените ми за последното ми разминаване със смъртта бяха твърде пресни и затова намерих обещанията му за по-скоро застрашителни, отколкото обнадеждаващи. Освен това небрежно беше подхвърлил, че на острова ще трябва да направя избор между приятелството ни и верността ми към принц Предан.

Може би бях в състояние да се изправя твърдо пред едната от тези възможности, но не ми се вярваше. Всяка от тях сама по себе си бе достатъчна, за да ме лиши от мъжество. А изправянето пред сбора им бе отвъд силите ми.

Затова се обърнах към Сенч. Споделих какво бе казал Шутът. И старият ми наставник подреди нещата така, че когато отплаваме за Външните острови, Шутът да не е с нас.

В Бъкип дойде пролет. Мрачният каменен замък все още се свиваше подозрително върху стръмните скали над града, но по хълмовете зад крепостта новата трева оптимистично си пробиваше път през увехналите стръкове от миналата година. Голите клони на дърветата започнаха да се отрупват с мънички зелени листа, зимните купчини мъртви водорасли по черните брегове в подножието на скалите бяха пометени от приливите. Прелетните птици се върнаха и се предизвикваха с песни по гористите хълмове и покрай брега, където чайките се бореха за по-удобно място за гнездене. Пролетта нахлу дори в полутъмните зали и високите тавани на замъка - напъпили клонки и цъфнали цветя красяха всяка ниша.

По-топлите ветрове сякаш успяха да отвеят унинието ми. Проблемите и грижите ми си останаха, но пролетта е способна да накара човек да престане да мисли за куп безпокойства. Физическото ми състояние се подобри - чувствах се по-млад, отколкото преди да навърша тридесет. Не само че отново трупах мускули, но и изведнъж придобих тяло, подобаващо на мъж във форма на моята възраст. Грубото изцеление, на което бях подложен под неопитните ръце на котерията, неволно бе премахнало и старите поражения. Страданията, които ми причиняваха ръцете на Гален, докато ме учеше на Умението, раните от сраженията и дълбоките белези от мъченията в тъмницата на Славен - всичко това бе заличено. Главоболието бе почти изчезнало, зрението ми вече не се замъгляваше, когато бях уморен, сутрешният мраз не събуждаше болежки. Живеех в тялото на силно и здраво животно. Малко неща са по-въодушевяващи от доброто здраве в ясна пролетна утрин.

Стоях на върха на кулата и гледах накъдреното море. Зад мен в напълнени със свежа пръст качета растяха млади овошки, отрупани с бели и бледорозови цветчета. В по-малки саксии имаше лози със зелени пъпки. Дългите зелени листа на луковиците надничаха като съгледвачи, пратени да проверят какъв е въздухът. В някои съдове стърчаха само голи кафяви стебла, но и в тях се долавяше обещание за живот. Всяко растение очакваше завръщането на по-топлите дни. Между саксиите бяха подредени статуи и подканващи пейки. Защитени от вятъра свещи бяха готови да разпръснат мрака на приятните вечери. Кетрикен бе възстановила Градината на кралицата в някогашното є великолепие. Тук бе нейното лично убежище. Простотата му отразяваше планинските є корени, но самото му съществуване бе далеч по-стара бъкипска традиция.

Направих неспокойна обиколка по пътеката покрай градината и накрая си наложих да спра. Момчето не закъсняваше. Аз бях подранил. Не беше негова вината, че минутите едва се точеха. Вълнението се бореше с нежеланието, докато чаках първата си среща насаме с Пъргав, сина на Бърич. Кралицата ме бе натоварила с отговорността да го науча на грамотност и да борави с оръжие. Задачата ме ужасяваше. Момчето бе не само Осезаващ, но и вироглаво колкото си иска. Тези две качества наред с острия му ум можеха да го вкарат в беля. Кралицата бе постановила, че към Осезаващите трябва да се проявява уважение, но мнозина все още бяха убедени, че най-добрият лек срещу Зверската магия е въжето, ножът и огънят.

Разбирах мотивите на кралицата да ми повери Пъргав. Баща му Бърич го бе отпратил от дома си, когато момчето отказа да загърби Осезанието. А в същото време самият Бърич бе посветил дълги години да отгледа мен, момчето, изоставено като копеле от царствения си баща, който не смееше да ме признае за свой син. Така че бе напълно уместно сега аз да сторя същото за сина на Бърич, макар че никога нямаше да позволя момчето да научава, че навремето съм бил Фицрицарин и повереник на баща му. И ето че очаквах кльощавото хлапе на десет лета с такъв трепет, сякаш щях да се изправя пред баща му. Вдишах дълбоко прохладния утринен въздух, изпълнен с аромата на овошките. За пореден път си напомних, че задачата ми няма да се проточи. Скоро щях да съпроводя принца на приключението му на Аслевял, един от Външните острови. Дотогава със сигурност можех да издържа ролята си на учител на момчето.

Магията на Осезанието кара човек да усеща присъствието на друг живот и затова се обърнах преди Пъргав да бутне тежката врата и да я затвори тихо зад себе си. Дългото катерене по стръмните каменни стъпала не го беше оставило без дъх. Наблюдавах го, отчасти скрит от разцъфналите дръвчета. Беше облечен в прости дрехи в характерното за Бъкип синьо, както подобава на паж. Сенч беше прав. От него щеше да стане чудесен боец със секира. Бе слаб като повечето активни момчета на неговата възраст, но по раменете му личеше, че ще стане як като баща си. Съмнявах се, че ще е висок, но пък щеше да компенсира това със силата си. Имаше черните очи и тъмната вълниста коса на баща си, но в линията на челюстта му и чертите на лицето се долавяше и нещо от Моли. Моли, моята изгубена любов и съпруга на Бърич. Поех дълбоко дъх. Можеше да се окаже по-трудно, отколкото предполагах.

Видях го как долови присъствието ми. Останах неподвижен и чаках да ме намери с очи. Няколко мига стояхме неподвижно, без да говорим. После той тръгна по лъкатушещите пътеки и се изправи пред мен. Поклонът му бе твърде старателен, за да е изящен.

- Милорд, аз съм Пъргав Осезаващия. Наредено ми бе да ви се явя, и ето ме пред вас.

Личеше си, че си е направил труда да се научи на дворцови обноски, но крещящото включване на Зверската магия в името му изглеждаше почти като невъзпитано предизвикателство, сякаш искаше да провери дали закрилата на кралицата ще е в сила и тук, очи в очи с мен. Посрещна погледа ми открито и по начин, който мнозина благородници биха намерили за проява на нахалство. Но пък аз не съм благородник, рекох си. И му го казах.

- Не съм никакъв "милорд", момко. Аз съм Том Беджърлок, войник от гвардията на кралицата. Можеш да се обръщаш към мен с майстор Беджърлок, а аз ще те наричам Пъргав. Става ли?

Той примигна два пъти и кимна. И веднага се усети, че така не бива.

- Да, господине. Майстор Беджърлок.

- Добре тогава. Пъргав, знаеш ли защо те пратиха при мен?

Той прехапа бързо два пъти горната си устна, пое дълбоко дъх и заговори със сведен поглед.

- Предполагам, че съм разсърдил някого. - Вдигна очи към мен. - Но не знам какво съм направил, нито на кого. - И добави почти предизвикателно: - Аз съм си такъв, какъвто съм. Ако е заради това, че съм Осезаващ, не е честно. Кралицата каза, че моята магия не бива да е повод да ме третират по различен начин.

Дъхът ми секна. Сякаш баща му ме гледаше от тези черни очи. Безкомпромисната честност и твърдата решимост да говори истината бе типична за Бърич. И същевременно в бързия му и рязък отговор долових невъздържаността на Моли. За миг изгубих дар слово.

Момчето прие мълчанието ми за неодобрение и отново сведе поглед. Но раменете му бяха все така изправени; не мислеше, че е извършил нещо нередно и нямаше намерение да се разкайва за каквото и да било, докато не се провини.

- Не си разсърдил никого, Пъргав. И ще откриеш, че за някои хора в Бъкип Осезанието ти няма никакво значение. Не затова те отделихме от останалите деца. Направихме го за твое добро. Грамотността ти надминава тази на връстниците ти. Но не искахме и да те слагаме в група от по-големи от теб. Освен това бе решено, че ще ти е от полза и да се научиш да боравиш с бойна секира. Мисля, че именно затова ме натовариха да бъда твой наставник.

Той рязко вдигна глава и ме погледна смаяно.

- Бойна секира ли?

Кимнах, както на него, така и на себе си. Сенч отново бе започнал със старите си номера. Явно никой не бе питал момчето дали проявява интерес да се научи да борави с подобно оръжие. Насилих се да се усмихна.

- Определено бойна секира. Войниците в Бъкип си спомнят, че баща ти е бил истински майстор с нея. И тъй като си наследил телосложението и външността му, изглежда напълно естествено неговото предпочитано оръжие да стане и твое.

- Изобщо не приличам на баща си. Господине.

Едва не се разсмях на глас - не от радост, а защото точно в този момент момчето най-много приличаше на Бърич. Беше странно да гледам надолу към някой, който ме гледа намръщено с тези черни очи. Но подобно отношение към момче на неговата възраст не бе подобаващо и затова отговорих хладно.

- Приличаш достатъчно, поне според преценката на кралицата и на съветник Сенч. Нима оспорваш онова, което са решили за теб?

Всичко се крепеше на косъм. Видях мига, когато взе решението си, и почти четях мислите му. Можеше да откаже. Тогава щеше да се покаже като неблагодарник и да бъде отпратен обратно при баща си. По-добре бе да наведе глава пред противната задача и да остане.

- Не, господине - тихо рече той. - Приемам решението им.

- Добре - отвърнах с престорена сърдечност.

Той заговори, преди да успея да продължа:

- Но аз вече имам опит с едно оръжие. С лъка, господине. Не го споменах досега, защото не мислех, че ще представлява интерес за някого. Но щом се налага да се обучавам освен за паж и за воин, си имам предпочитано оръжие.

Интересно. Известно време го гледах мълчаливо. Бях видял в него достатъчно от Бърич, за да подозирам, че думите му не са просто перчене с нещо, което не умее.

- Добре. Ще ми покажеш на какво си способен с лъка. Но сега времето е отделено за други уроци. Имаме позволение да използваме свитъците от библиотеката. Това е голяма чест и за двама ни.

Зачаках отговор.

Той кимна, след което се сети за обноските.

- Да, господине.

- Добре. Значи утре ще се срещнем там. Ще изкараме един час със свитъците и перото, след което ще идем на игрищата.

Отново зачаках отговор.

- Да, господине. Господине?

- Какво има?

- Аз съм добър ездач, господине. Макар че сега малко съм изгубил форма. През последната година баща ми не ми позволяваше да се навъртам около конете му. Но съм добър ездач.

- Добре, че го сподели, Пъргав.

Знаех на какво се надява. Наблюдавах лицето му и видях как светлината в очите му помръкна от неутралния ми отговор. Бях реагирал почти инстинктивно. Момче на негова възраст не би трябвало да се замисля да се свързва с животно. Но ето че когато той сведе разочаровано глава, долових отгласа на собствената си самота през онези години. И Бърич бе правил всичко по силите си, за да ме предпази от свързване. Осъзнаването на мъдростта му не заглушаваше спомена за мъчителната изолация. Прочистих гърлото си и се опитах гласът ми да звучи уверено.

- Значи така, Пъргав. Утре бъди точен. А, и си облечи стари дрехи. Доста ще се поизпотим и ще се изцапаме.

Той изглеждаше съкрушен.

- Какво има, момко?

- Аз... господине, не мога. Тоест, вече нямам стари дрехи. А само двата костюма, които ми даде кралицата.

- Какво стана с другите?

- Аз... зарових ги, господине. - Изведнъж отново бе станал предизвикателен. Погледна ме в очите и стисна зъби.

Помислих си дали да го попитам защо го е направил. Не беше необходимо. Виждаше се от позата му. Беше направил демонстрация за самия себе си, бе разрушил всичко, което го свързва с миналото. Запитах се дали да не го накарам да го признае на глас, но реших, че това няма да промени нищо. Със сигурност подобно пропиляване на годно за употреба облекло го караше да се срамува. Зачудих се колко ли му е било тежко заради различията с баща му. Изведнъж синият пролетен ден като че ли помръкна мъничко. Свих рамене и зарязах темата.

- Значи носи каквото имаш - казах с надеждата, че думите ми не са твърде груби.

Той продължи да стои и да ме гледа, докато най-сетне се сетих, че не съм го освободил.

- Можеш да вървиш, Пъргав. Ще се видим утре.

- Да, господине. Благодаря, майстор Беджърлок. - Поклони се не особено умело и отново се поколеба. - Господине? Мога ли да ви попитам още нещо?

- Разбира се.

Той се огледа едва ли не подозрително.

- Защо се срещаме тук?

- Защото е тихо. И приятно. Когато бях на твоите години, не можех да понасям да ме държат на затворено в пролетен ден.

Пъргав се усмихна колебливо.

- И с мен е така, господине. Не обичам също да ме изолират от животни. Предполагам, че това е зовът на магията ми.

Искаше ми се да не го беше казвал.

- Може би. И може би е по-добре хубаво да си помислиш, преди да му отвърнеш. - Този път се постарах да чуе укора в гласа ми.

Той трепна и ме погледна възмутено.

- Кралицата каза, че моята магия не бива да кара останалите да ме възприемат като различен. И че никой не бива да се отнася зле с мен заради нея.

- Така е. Но това не означава, че заради Осезанието ти трябва да се отнасят добре с теб. Съветвам те да пазиш магията си в тайна, Пъргав. Не парадирай с нея пред хората, докато не ги опознаеш. Ако желаеш да научиш как да владееш Осезанието, най-добре ще е да прекарваш известно време с Уеб, докато разказва историите си пред камината вечер.

Мръщеше се още преди да съм завършил. Освободих го с рязко махване с ръка и той си тръгна. Помислих си, че го разбирам достатъчно добре. Осезанието бе бойната линия между него и баща му. Вече беше предизвикал успешно Бърич и бе избягал в Бъкип, твърдо решен да живее открито като Осезаващ в толерантния двор на кралица Кетрикен. Но ако си мислеше, че Осезанието е единственото, което му е нужно, за да осигури мястото си... какво пък, скоро щях да му покажа как стоят нещата. Нямах намерение да го лишавам от магията му. Но ме тревожеше, че я излага на показ - все едно да размахаш парцал пред муцуната на териер, за да видиш каква ще е реакцията му. Рано или късно щеше да се сблъска с някой млад благородник, който с радост щеше да го предизвика заради презряната Зверска магия. Толерантността бе наложена и приета с неохота от мнозина, които все още хранеха старото си отвращение от нашата дарба. Поведението на Пъргав затвърди още повече решението ми да не разбира, че съм Осезаващ. Достатъчно лошо бе, че развява така наперено собствената си магия; нямах намерението да му позволявам да издава моята.

Отново се обърнах към широката панорама от море и небе. Гледката бе въодушевяваща, едновременно спираща дъха и окуражително позната. После се насилих да погледна надолу над ниската стена, отделяща ме от пропастта, вещаеща неминуема смърт. Навремето, измъчен физически и духовно от Гален, се бях опитал да се хвърля през този парапет. Тогава ме спря ръката на Бърич. Той ме отнесе долу, погрижи се за раните ми и след това отмъсти за тях на майстора на Умението. Още му бях длъжник за това. Може би изучаването на сина му и грижата за него в двора щяха да се окажат единственото отплащане, което бих могъл да му предложа. Запечатах тази мисъл в сърцето си, за да подкрепя отслабващия си ентусиазъм към задачата, и слязох от кулата. Трябваше да бързам за още една среща и слънцето ми показваше, че вече съм на път да закъснея.

Сенч беше дал да се разбере, че сега той обучава младия принц на наследствената му магия. Бях едновременно благодарен и огорчен от този обрат на събитията. Защото това означаваше, че принц Предан и Сенч вече не е нужно да се срещат тайно. Това, че принцът води на уроците слабоумния си прислужник, се разглеждаше като един вид ексцентричност. Никой в двора не би и помислил, че Шишко е съученик на принца и много по-силен в Умението от който и да било жив в момента Пророк. Огорчението идваше от факта, че аз, истинският учител, бях единственият, който все още трябваше да крие участието си в тези събирания. Сега бях Том Беджърлок, а един скромен гвардеец нямаше причина да знае каквото и да било за магията на Пророците.

Спуснах се по стълбата от Градината на кралицата и забързах през крепостта. От района на прислугата имаше шест възможни входа в тайния лабиринт, който се виеше из недрата на замъка Бъкип. Всеки ден внимавах да използвам различен път. Днес избрах входа край килера на готвачите. Издебнах удобен момент и когато в коридора нямаше никого, влязох в склада и минах покрай редиците окачени наденици, преди да отворя скритата врата и да пристъпя във вече познатия мрак.

Не изчаках очите ми да свикнат с тъмното. В тази част на плетеницата нямаше никакво осветление. При първите ми няколко посещения носех свещ. Днес реших, че знам пътя достатъчно добре, за да се оправя и така. Преброих стъпките си и пипнешком изкачих стъпалата на тясното стълбище. Горе завих надясно и видях тънките пръсти на пролетното слънце да проникват в прашния коридор. Забързах приведен по него и скоро стигнах до по-позната част от лабиринта. Не след дълго в Морската кула. Бутнах панела на мястото му и замръзнах, когато чух някой да вдига резето на вратата. Едва успях да се скрия зад дългите завеси на прозорците.

Затаих дъх, но се оказа, че са просто Сенч, Предан и Шишко. Изчаках вратата да се затвори и едва тогава излязох от скривалището си. Шишко се стресна, а Сенч спокойно отбеляза:

- Имаш паяжина на лявата буза.

Избърсах лепкавите нишки.

- Изненадан съм, че е само там. Пролетта сякаш е събудила цял легион паяци.

Сенч кимна и каза:

- Някога носех четка за прах от пера и я размахвах пред себе си. Помагаше. Донякъде. Естествено, по онова време нямаше особено значение как изглеждам, когато стигах до целта си. Просто не ме беше грижа, че нещо пълзи с малките си крака по тила ми.

Принц Предан се ухили при мисълта как безупречно облеченият и сресан кралски съветник се мъкне по тесните коридори. Някога лорд Сенч се бе подвизавал като таен жител на замъка Бъкип - придворен убиец, който крие лицето си и раздава кралското правосъдие от сенките. Но вече не бе така. Сега той крачеше величествено из залите и открито се представяше като дипломат и доверен съветник на кралицата. Елегантните му дрехи в сини и зелени тонове и скъпоценностите по шията и ушите му отразяваха положението му. Белоснежната му коса и пронизващите зелени очи сякаш бяха внимателно подбрани допълнения към гардероба му. Белезите, които така го тревожеха, бяха избледнели с годините. Изобщо не му завиждах за тази изтънченост. Старецът заслужаваше да се радва на онова, от което е бил лишен на младини. Това не пречеше на никого и онези, които оставаха заслепени от външността, често пропускаха острия му като рапира ум - а именно той бе неговото истинско оръжие.

За разлика от него, принцът бе облечен съвсем просто, почти като мен. Приписах го на суровите планински традиции на кралица Кетрикен и на присъщата є пестеливост. Петнадесетгодишният Предан растеше стремително като бурен. Какъв смисъл имаше да му се шият фини дрехи за ежедневието, когато или бързо му ставаха малки, или ги късаше в раменете, докато се упражняваше на игрищата. Вперих поглед в младежа, който стоеше ухилен пред мен. Тъмните му очи и черната му коса бяха досущ като на баща му, но височината и линията на челюстта му ми напомняха повече на портрета на баща ми Рицарин.

Дундестият мъж, който го съпровождаше, бе негов пълен контраст. Доколкото можех да преценя, Шишко наближаваше трийсетте. Малките му прилепнали уши и полуизплезеният език показваха, че не е наред с главата. Принцът го бе облякъл в синя туника и гамаши, точно като неговите собствени, чак до черния герб с елена на гърдите. Но туниката се издуваше от шкембето на дребосъка, а панталоните провисваха комично на коленете и глезените му. Беше странен образ, едновременно смешен и малко отблъскващ за онези, които не можеха като мен да доловят магията на Умението, горяща в него като огън в ковашка пещ. Учеше се да контролира Умелата си музика, която заместваше мислите на обикновения човек. Сега тя не бе толкова всепроникваща и съответно не така дразнеща, но въпреки това силата на магията му бе толкова голяма, че продължаваше да я споделя непрекъснато с всички нас. Можех да я блокирам, но това означаваше да заглуша почти напълно възприемчивостта си към Умението, в това число към по-слабите послания на Сенч и Предан. Не можех да го блокирам и същевременно да ги обучавам, така че засега ми се налагаше да търпя.

Днес музиката на Шишко бе съставена от щракане на ножици и тракане на тъкачен стан, между които се виеше пронизителен кикот на жена.

- Е, значи днес сутринта си имал поредната проба? - попитах принца.

Той не се изненада - разбра как съм стигнал до това заключение. Кимна уморено.

- И аз, и Шишко. Беше дълга сутрин.

Шишко кимна съчувствено.

- Качи се на столчето. Не се чеши. Не мърдай. А те бодат Шишко с карфици. - Последните думи бяха казани мрачно, съпроводени с укорителен поглед към принца.

Предан въздъхна.

- Беше случайно, Шишко. Тя ти каза да не мърдаш.

- Тя е лоша - промърмори под нос слабоумният и предположих, че не е далеч от истината. На мнозина от благородниците им бе трудно да приемат приятелството между принца и Шишко, а поради някаква причина слугите се чувстваха още по-засегнати. Заподозрях, че някои от тях са намерили един или друг начин да изразят недоволството си.

- Вече всичко свърши, Шишко - успокои го Предан.

Заехме обичайните си места около огромната маса. След като Сенч бе обявил, че започват заедно с принца да изучават Умението, стаята в Морската кула беше обзаведена добре. Пред високите прозорци се спускаха дълги завеси, които сега бяха дръпнати, за да допуснат приятния ветрец. Каменните стени и подът бяха почистени, масата и столовете - намазани и полирани. Бяха донесли рафтове за малката библиотека на Сенч, както и сигурно заключен шкаф за онези свитъци, които смяташе за много ценни или опасни. Върху голямо писалище имаше мастилници и подострени пера, както и достатъчно хартия и пергамент. Бяха сложили и бюфет с бутилки вино, чаши и други неща за нуждите на принца. Стаята бе станала удобна и дори пищна, макар да отразяваше по-скоро вкуса на Сенч, отколкото на Предан.

Промяната ми харесваше.

Вгледах се в лицата около себе си. Предан бе вперил очакващ поглед в мен. Шишко правеше някакви разкопки в лявата си ноздра. Сенч седеше като глътнал бастун и леко трепереше от изпълващата го енергия. Каквото и да бе взел за подсилване, не беше помогнало на кръвясалите му очи. Контрастът на червените жилки и зеления му поглед беше обезпокоителен.

- Днес искам да... Шишко. Моля те, престани.

Той ме погледна с празен поглед, без да вади пръст от носа си.

- Не мога. Тормози ме.

Сенч разтърка чело, извърна поглед и предложи, без да се обръща към никой конкретно:

- Дайте му носна кърпа.

Предан седеше най-близко.

- Ето, издухай си носа. Може и да излезе.

Подаде на Шишко бродирана ленена кърпа. Шишко я погледа колебливо и накрая я взе.

- Тази нощ всеки трябваше да се опита да използва Умението в сънищата си - казах между оглушителните напъни откъм Шишко.

Бях доста неспокоен, когато направих предложението, но почувствах, че Предан и Сенч са готови да опитат. Шишко редовно забравяше какво трябва да прави вечер, така че не ми беше особена грижа. Когато пътешества с Умението в сънищата си, човек може да напусне за кратко собственото си тяло и да погледне живота през очите на някой друг. Бях го правил няколко пъти, най-често случайно. В свитъците се споменаваше, че това не само е чудесен начин за събиране на информация, но и за откриване на такива, които са достатъчно открити, за да бъдат използвани като Кралски хора, източник на сила за използващия Умението. Вчера Сенч бе доста запален, но един поглед ми бе достатъчен, за да разбера, че не е постигнал нищо. Предан също изглеждаше унил.

- Е, значи нямаше успех?

- Успях! - тържествуващо възкликна Шишко.

- Пътешествал си с Умението? - Бях поразен.

- Неее. Извадих го. Вижте! - Показа зеленикавия си трофей в средата на носната кърпа на принца. Сенч се извърна отвратено. Като типичен петнайсетгодишен хлапак, Предан се разсмя.

- Страхотно постижение, Шишко. Бива си го. Прилича на стар зелен саламандър.

- Ъхъ - доволно се съгласи Шишко и се ухили до уши. - Снощи сънувах голям син гущер. По-голям от този! - И смехът му, подобен на тежкото дишане на куче, се присъедини към този на Предан.

- Мой принце и бъдещ кралю, имаме работа - напомних строго.

В действителност се мъчех да запазя сериозна физиономия. Хубаво бе да виждам Предан да се смее свободно, та дори за толкова детинско нещо. Откакто го срещнах, той все изглеждаше натоварен от положението си и непрекъснатите си задължения. Сега за пръв път го виждах да се държи като младеж. А и беше пролет. Съжалих за укора си, когато усмивката му рязко изчезна. С много по-голяма сериозност от моята той се обърна към Шишко, взе му носната кърпа и я направи на топка.

- Не, Шишко. Престани. Чуй ме. Значи си сънувал голям син гущер? Колко голям?

Настойчивостта на въпроса му привлече вниманието на Сенч. Но Шишко беше объркан и обиден от това колко бързо се бе променил тонът и отношението на Предан към него. Челото му се набръчка, долната устна и езикът му се издадоха още по-напред и той се нацупи.

- Това не е хубаво.

Познавах тази фраза. Работехме върху обноските на Шишко на масата - щом като трябваше да замине с нас за Аслевял, трябваше да се научи поне на най-основни неща. За съжаление, той май си спомняше правилата само когато можеше да ги използва, за да укори някого.

- Извинявай, Шишко. Прав си. Не е хубаво да грабнеш нещо от ръката на друг. А сега ми разкажи за големия гущер от съня.

Принцът се усмихваше искрено, но смяната на темата бе твърде бърза за дребния човек. Шишко поклати тежката си глава, извърна се, скръсти късите си ръце на гърдите си и каза сърдито:

- Няма.

- Моля те, Шишко - започна принцът, но Сенч го прекъсна:

- Предан, това не може ли да почака? До заминаването ни остават малко дни, а все още имаме да вземем много неща, ако искаме да действаме като котерия.

Разбирах безпокойството на стареца. И го споделях. Умението можеше да се окаже жизненоважно за успеха на принца. Никой от нас не смяташе наистина, че ще му се наложи да убива някакъв погребан в леда дракон. Истинската ценност на Умението бе в това двамата със Сенч да успеем да съберем информация и да я предаваме на Предан, за да могат преговорите около сватбата да минат гладко.

- Не. Важно е, Сенч. Така мисля. Е, поне би могло. Защото снощи и аз сънувах син гущер. Всъщност не гущер, а дракон.

Настъпи моментна тишина.

- Е, не би трябвало да е изненадващо, ако двамата с Шишко сте сънували едно и също - колебливо рече Сенч. - Двамата често сте свързани чрез Умението през деня. Какво пречи връзката да продължи и нощем?

- Работата е там, че май не спях, когато се случи. Опитах се да пътешествам. Фи... Том казва, че му е най-лесно да го прави, когато дреме. Затова легнах и се опитах да заспя, но не много дълбоко, като в същото време използвам Умението. И точно тогава го почувствах.

- Какво си почувствал? - попита Сенч.

- Че някой ме търси - каза Шишко. С огромните си сребристи очи.

- Да - бавно потвърди принцът.

Сърцето ми се сви.

- Не разбирам - раздразнено каза Сенч. - Започни отначало и обясни както трябва.

Думите му бяха отправени към Предан. Напълно разбирах защо се беше засегнал толкова. Отново тримата бяха опитали да изпълнят упражнение и Шишко с Предан бяха постигнали известен успех, докато самият Сенч бе претърпял неуспех. Към това се добавяше и споменаването на дракон. Напоследък твърде често ставаше дума за дракони - замръзнал дракон, който Предан трябва да изрови и обезглави, драконите, с които се перчеха бинградските пратеници (уж готови да се отзоват на призива им), а сега и дракон в упражнението ни. Знаехме съвсем малко за тях. Не смеехме да ги пренебрегваме като легенди и лъжи - твърде добре си спомняхме каменните дракони, които се бяха притекли на помощ на Шестте херцогства преди шестнайсет години, но въпреки това не знаехме за тях почти нищо.

- Няма много за обясняване - отвърна Предан. Пое си дъх и въпреки собствените си думи започна по стриктния начин, на който ни бе обучил Сенч. - Лежах в леглото. Огънят в камината догаряше и го гледах, като отпусках ума си по начин, който се надявах да покани съня и същевременно да ме остави достатъчно буден, че да използвам Умението. На два пъти задрямах. Всеки път се събуждах и се опитвах отново да изпълня упражнението. На третия път започнах отзад напред. Пресегнах се с Умението, задържах се в състояние на готовност и чак тогава се опитах да потъна в сън. - Изгледа ни един по един. - И усетих нещо голямо. Наистина голямо. - Обърна се към мен. - Като онзи път на брега.

Шишко - следеше разказа му с полуотворена уста и в мъничките му очи се скупчваха мисли - се осмели да се обади:

- Голям тлъст син гущер.

- Не, Шишко - меко и търпеливо рече Предан. - Не отначало. Най-напред беше само това огромно... присъствие. Копнеех да тръгна към него и същевременно се страхувах. Не защото усещах някаква преднамерена заплаха. Тъкмо напротив, изглеждаше... безкрайно кротък. Спокоен и безопасен. Страхувах се да го докосна, защото... защото се боях, че ще изгубя желание да се върна. Приличаше ми като край на нещо. Край или място, отвъд което започва нещо друго. Не. Сякаш беше нещо, живеещо на място, където започва нещо различно... - Гласът на принца стихна.

- Не разбирам. Говори смислено - настоя Сенч.

- Едва ли ще се получи по-смислено - намесих се тихо. - Познавам това същество, чувство или място, за което говори принцът. И аз съм се сблъсквал с подобни неща. Веднъж едно от тях ни помогна. Но имах чувството, че то е изключение. Може би друго би ни погълнало, без дори да забележи. Това е неимоверно притегателна сила, Сенч. Топла и приемаща, нежна като майчинска любов.

Принцът се намръщи и поклати глава.

- Това създание беше силно. Закрилящо и мъдро. По-скоро като баща.

Премълчах. Отдавна бях решил, че тези сили ни представят онова, за което жадуваме най-силно. Майка ми ме беше изоставила като съвсем малък. Предан не познаваше баща си. Подобни неща оставят големи празнини в душата на човек.

- Защо не си го казвал досега? - сопнато попита Сенч.

Наистина, защо? Защото срещата ми се бе видяла твърде лична, за да я споделям. Но намерих друго оправдание.

- Защото щеше да ми кажеш същото, което каза и сега. Говори смислено. Това е феномен, който не мога да обясня. Може би дори думите ми са просто опит да осмисля изпитаното. Сякаш да разказваш сън. Да се опиташ да съставиш смислена история от поредица събития, в които няма никаква логика.

Сенч се кротна, но не изглеждаше особено доволен. Примирих се, че по-късно отново ще ме разпитва за още факти, мисли и впечатления.

- Искам да кажа за големия гущер - заяви сърдито Шишко, без да се обръща към никого конкретно. Беше стигнал до момента, когато от време на време му харесваше да е център на внимание. Явно смяташе, че разказът на принца го измества от сцената.

- Давай, Шишко. Кажи какво си сънувал, а после съм аз. - Принцът насочи цялото си внимание към него.

Сенч се облегна назад с шумна въздишка. Погледнах Шишко и видях как лицето му грейва. Размърда се като погалено кутре, присви замислено очи и започна разказа си, като прилежно имитираше начина, по който двамата с Предан докладвахме на Сенч.

- Снощи си легнах. И се завих с червеното си одеяло. После Шишко беше почти заспал, унесен в музиката. И тогава разбрах, че Предан е там. Понякога Шишко го следва в сънищата. Има много хубави сънища, сънища за момичета...

Гласът му замря за момент и той задиша през уста, потънал в мисли. Принцът изглеждаше доста смутен, но двамата със Сенч успяхме да запазим спокойни заинтересувани физиономии.

- И си помислих: къде ли е? - продължи Шишко. - Може би е някаква игра. Крие се от Шишко. Викам му: "Принце", а той - "Тихо". Така че млъквам и Шишко е малък, а музиката все звучи около мен. Като криеница зад завесите. После надниквам, едва-едва. И виждам голям тлъст гущер, син, син като ризата ми, обаче лъскав, като се движи, също като ножовете в кухнята. И тя ми казва: "Излез, излез. Хайде да си поиграем". Но принцът ми казва: "Шшш, недей", така че не излизам, а тя се ядосва и става още по-голяма. Очите є заблестяват и стават кръгли и големи като оная паница, дето я изпуснах. И Шишко си мисли: "Но тя е в съня. Ще се махна от него". Карам музиката да зазвучи по-силно и се събуждам. И гущера го нямаше, а червеното ми одеяло беше на пода.

Завърши разказа си с дълбока въздишка. Открих, че се опитвам да побутна Сенч с Умението. Той ми хвърли поглед, но се престори, че го прави случайно. Изпитах огромна гордост от стареца, когато каза:

- Отличен доклад, Шишко. Даде ми много материал за обмисляне. А сега да чуем принца и после ще видя дали имам други въпроси към теб.

Шишко се изправи в стола си и така се наду, че туниката му се опъна по кръглия му корем. Езикът все още се подаваше от ухилената му уста, но мъничките му очички святкаха, докато местеше поглед от Предан към мен, за да се увери, че сме забелязали триумфа му. Запитах се кога ли впечатляването на Сенч е станало толкова важно за него и осъзнах, че това също е имитация на принца.

Предан мъдро го изчака няколко мига да се наслади на вниманието ни.

- Шишко разказа повечето, но нека и аз да добавя мъничко. Казах за огромното присъствие. Аз... е, не точно гледах, а по-скоро я - или може би го - усещах и то започна постепенно да ме привлича все повече и повече. Не беше плашещо. Знаех, че е опасно, но не ме беше грижа, че мога да бъда погълнат и да се изгубя завинаги. Просто не ми се струваше важно. А после присъствието започна да чезне. Искаше ми се да го последвам, но в този момент усетих, че нещо ме наблюдава. И то не беше толкова кротко. Имах чувството, че докато съм размишлявал върху онова присъствие, другото създание се е промъкнало при мен. Огледах се и видях, че се намирам край някаква млечнобяла река, на съвсем тесен глинест бряг. Зад мен се издигаше гора от огромни дървета. Бяха по-високи от кули и превръщаха деня в сумрак. Отначало не виждах нищо друго. После забелязах дребно създание, също като гущер, само че по-дебело. Стоеше на широкото листо на някакво дърво и ме гледаше. И щом го видях, започна да расте. Или може би аз се смалявах, не съм сигурен. Гората също стана още по-голяма и когато животното стъпи на глината, беше дракон. Син и сребрист, огромен и прекрасен. И ми заговори. "Така значи. Видя ме. Какво пък, не ме е грижа. Но теб ще те е грижа. Ти си един от неговите. Кажи ми. Какво знаеш за черния дракон?" И тогава стана нещо много странно. Не можех да се намеря. Сякаш се бях взирал твърде напрегнато в нея и съм забравил, че съществувам. И тогава реших, че ще се скрия зад дърво. И се озовах зад дърво.

- Това не ми прилича на Умение - раздразнено го прекъсна Сенч. - А на сън.

- Именно. Точно затова го пренебрегнах, когато се събудих. Знаех, че съм използвал Умението за кратко, но реших, че после съм заспал и че е било сън. И ето че изведнъж Шишко се оказа до мен по странния начин, по който се случва в сънищата. Не знаех дали е видял дракона, така че се свързах с него и му казах да мълчи и да се крие. Крихме се, а тя страшно се ядоса - мисля, че знаеше, че сме наблизо, но не се показваме. После Шишко внезапно изчезна. И това ме стресна толкова много, че отворих очи. - Принцът сви рамене. - Бях в спалнята си. Реших, че просто съм сънувал много ярък сън.

- Най-вероятно е така. И двамата с Шишко сте го споделили - рече Сенч. - Мисля, че засега можем да оставим това и да се захващаме за работа сериозно.

- Не мисля - намесих се. Лекотата, с която Сенч загърбваше въпроса, ме накара да застана нащрек. Явно старецът не искаше да говорим по темата, но бях готов да жертвам отчасти тайната си, за да открия неговата. - Смятам, че драконът е истински. Нещо повече - мисля, че вече сме чували за него. Тинтаглия, драконът на Бинград. Онзи, за когото говореше маскираното момче.

- Селден Вестрит - тихо каза. - Значи според теб драконите могат да използват Умението? Защо настояваше да научи какво знаем за черния дракон? Айсфир ли е имала предвид?

- Почти съм сигурен, че да. Но това е единственият отговор, който мога да ти дам. - Обърнах се неохотно към намръщения Сенч. - Тя докосна и моите сънища, със същото искане. Настояваше да є кажа какво знам за някакъв черен дракон и за остров. Знае за пътуването ни, най-вероятно от бинградската делегация, която дойде да ни покани така сърдечно да вземем участие във войната им с Халкида. Но мисля, че знае само колкото тях. Че там има уловен в леда дракон и че Предан отива да го порази.

Сенч издаде звук, подобен на ръмжене.

- В такъв случай знае и името на острова. Аслевял. Въпрос на време е да открие къде точно се намира. Бинградските търговци са прочути именно с това - с търговията си. Ако им потрябва карта, показваща пътя до Аслевял, ще се сдобият с нея.

Разперих ръце, за да демонстрирам спокойствие, каквото не изпитвах.

- Нищо не можем да направим, Сенч. Ще се наложи да се справяме с онова, което ни чака.

Той бутна стола си назад.

- Е, бих могъл да се справя по-добре, ако знаех какво всъщност ни чака. - Отиде до прозореца и се загледа към морето. После се обърна и се вторачи свирепо в мен. - Какво още не си ми разказал?

Ако бяхме сами, сигурно щях да му кажа как драконът бе заплашил Копривка и как тя го беше разкарала. Но не исках да говоря за дъщеря си в присъствието на Предан, така че само поклатих глава. Сенч отново се обърна към морето.

- Значи може да се окажем изправени пред друг враг освен студа и леда на Аслевял. Така. Поне ми кажи колко голямо е това създание? Колко е силно?

- Не зная. Виждал съм я само в сънищата си, а в тях тя променяше размерите си. Не мисля, че можем да сме сигурни за каквото и да било, което ни показва насън.

- Полезна информация, няма що - обезсърчено отвърна Сенч. Върна се при масата и се пльосна в стола си. - Ти нощес усети ли дракона?

- Не.

- Но въпреки това си пътешествал с Умението.

- За кратко. - Бях посетил Копривка. Нямах намерение да обсъждам това тук. Той сякаш не забеляза нежеланието ми да говоря.

- А аз никак. Въпреки всичките ми усилия.

Гласът му бе като на обидено дете. Погледнах го в очите и видях в тях не просто огорчение, а болка. Гледаше ме, сякаш съм го изключил от някаква голяма тайна или чудесно приключение.

- Сенч. С времето ще се получи. Понякога ми се струва, че се стараеш прекалено много.

Изговорих думите, но не бях уверен в тях. И в същото време не можех да произнеса онова, което тайно подозирах - че е започнал уроците твърде късно и никога няма да овладее магията, която толкова дълго му е била отказвана.

- Все това казваш - глухо рече той.

Не знаех какво да му отговоря. През остатъка от урока направихме няколко упражнения от един от свитъците, но без кой знае какъв успех. Обезсърчаването на Сенч като че ли съвсем го лиши от способностите му. Когато се хващахме за ръце, той можеше да приема пращаните от мен думи и образи, но когато се разделяхме и отивахме в различни краища на стаята, не можех да го достигна, нито пък той бе в състояние да докосне умовете на Предан или Шишко. Растящото му отчаяние се отразяваше на всички ни. Когато Предан и Шишко си тръгнаха, не само че не бяхме успели да постигнали напредък, но дори не успяхме да направим онова, което ни се беше удало предишния ден.

- Мина още един ден, а така и не се приближаваме до създаването на работеща котерия - горчиво отбеляза Сенч, когато останахме сами. Отиде до бюфета и си наля бренди. Погледна ме въпросително, но аз поклатих глава.

- Не, благодаря. Още не съм хапнал нищо.

- Аз също.

- Сенч, изглеждаш изтощен. Мисля, че час-два сън и обилна храна ще ти се отразят по-добре от брендито.

- Намери ми два свободни часа и ще ги проспя с радост - отвърна той, но не заядливо. Отиде с чашата си до прозореца и се загледа към морето. - Всичко се трупа върху мен, Фиц. Трябва да сключим този съюз с Външните острови. Покрай войната между Халкида и Бинград търговията съвсем е замряла. Ако Халкида победи, което е напълно вероятно, ще обърне оръжието си срещу нас. Трябва да се съюзим с Външните острови, преди да го е направила Халкида. И в същото време не става въпрос само за подготовката за пътуването. Трябва да се постарая също всичко в Бъкип да върви като по вода, докато ме няма. - Отпи глътка. - Заминаваме за Аслевял след дванайсет дни. Дванайсет дни, а сигурно няма да ми стигнат и пет пъти по толкова, за да уредя всичко.

Знаех, че не говори за неща като осигуряване на провизии, събиране на данъци и трениране на стражата. За всички тези неща се грижеха други и те бяха пряко подчинени на кралицата. Сенч се безпокоеше за мрежата си от шпиони и доносници. Никой не знаеше колко точно ще продължи дипломатическата ни мисия на Външните острови, още по-малко колко време ще отнеме пътуването на принца до Аслевял. Все още таях отслабващата надежда, че "съсичането на дракона" ще се окаже някакъв странен тамошен ритуал, но Сенч беше убеден, че в ледника наистина има труп и че на Предан ще му се наложи да го изкопае, колкото да отсече главата му и да я поднесе на нарческата пред всички.

- Не се съмнявам, че ученикът ти ще може да се справи с тези въпроси, докато те няма - рекох.

Досега не бях повдигал въпроса за избора на Сенч. Все още не бях готов да приема лейди Розмарин като дама от двора, още по-малко като чирак убиец. Като дете тя бе инструмент на Славен и Претендентът я беше използвал безжалостно срещу нас. Но сега не бе времето да разкривам пред Сенч, че знам кой е ученикът му. И без това духът му не бе особено приповдигнат.

Той поклати раздразнено глава.

- Някои от хората ми се доверяват единствено на мен. Няма да докладват на никого другиго. А най-важното е, че знам кога да задавам допълнителни въпроси и на кои слухове да обърна повече внимание. Не, Фиц. Трябва да се примиря с мисълта, че макар ученикът ми да се опита да върти делата ми, ще има пропуски.

- Вече ти се случи да напуснеш Бъкип, по време на Войната на Алените кораби. Как се справих тогава?

- А, онова беше съвсем друго. Тогава следвах заплахата, стигнах до самото сърце на интригите. Този път също ще присъствам на много важни преговори, но и в Бъкип се случват много неща, които трябва да се държат под око.

- Петнистите - уточних аз.

- Именно. Наред с останалите. Но именно от тях се боя най-много, макар да се укротиха напоследък.

Знаех какво има предвид. Липсата на активност от страна на Петнистите не вещаеше нищо добро. Бях убил водача им, но се боях, че на мястото на Лодвайн ще се появи някой друг. Бяхме направили много, за да спечелим уважението и сътрудничеството на Осезаващите. Може би това стопляне на отношенията щеше да успее да изсмуче гнева и омразата, върху които вирееха екстремистите. Стратегията ни бе да премахнем движещата сила на Петнистите, като предложим амнистия на Осезаващите. Ако кралицата ги приемеше радушно и дори ги насърчаваше да заявят открито магията си, те биха имали по-малко интерес да желаят да свалят управлението на Пророците. Такива бяха надеждите ни и изглежда, планът ни работеше. Но ако не беше така, те все още можеха да предприемат действия срещу принца и да се опитат да го дискредитират пред собствените му благородници, като го изобличат като Осезаващ. Кралската прокламация, че Осезанието вече не бива да се приема за поквара, не можеше да отмени вековните предразсъдъци и недоверие. Надявахме се, че това ще се промени с появата на Осезаващи в самия двор на кралицата. И то не само на момчета като Пъргав, но и на зрели хора като Уеб.

Сенч все още се взираше тревожно в морето.

Трепнах, но не можех да задържа думите си.

- Мога ли да ти помогна с нещо?

Той ме погледна в очите.

- Честно ли ми предлагаш?

Тонът му ме накара да застана нащрек.

- Мисля, че да. Защо? Какво ще поискаш от мен?

- Нека изпратя да доведат Копривка. Не е нужно да я признаваш за своя дъщеря. Само ми позволи отново да се обърна към Бърич с молба да я доведе в двора да се учи на Умението. Мисля, че в сърцето му е останало нещо от някогашната му клетва към Пророците и че ще се отзове, ако му кажа, че тя е нужна на принца. А и за Пъргав определено ще е по-добре сестра му да е наблизо.

- Ох, Сенч. - Поклатих глава. - Искай всичко друго. Само остави детето ми на мира.

Той само поклати глава. Постоях още малко до него, но накрая приех мълчанието му като покана да си тръгна. Оставих го да се взира на североизток, към Външните острови.