Призракът на Рембранд

1.

Файона Катрин Елизабет Райън, доскоро от Ню Йорк, а преди това от Къламбъс, щата Охайо, или Фин, както

я наричаха приятели и близки, стоеше до прозореца на малкия си апартамент над ресторанта на Крауч Енд Бродуей в северен Лондон и гледаше Емир, собственика на магазинчето за тютюневи изделия от другата страна на улицата. Емир тъкмо вдигаше капаците и отваряше дюкяна за подранилите клиенти, които стояха подгизнали и мрачни на мокрия от дъжда тротоар и чакаха автобуса.

Разбира се, в Англия тротоарът не беше тротоар, а плочник; Бродуей не беше средище на театри, а обикновена улица; и не местните говореха с акцент, а Фин. Тя въздъхна и пресуши голямата чаша чай, който си беше приготвила с бързовара. Имаше вкус на препечени жълъди. Беше седем сутринта, април месец, и валеше. Естествено, че ще вали. В Лондон е така - ако не вали сняг, най-вероятно вали дъжд, без значение кое време на годината е.

Фин въздъхна отново. Лондон изобщо не беше оправдал очакванията є. След приключенията си в Ню Йорк и близките срещи със смъртта в Либийската пустиня и в дълбините на Карибско море, тя се беше настроила за период на сериозна научна работа в среда, пропита от култура и изтънченост. Работата є като сътрудник в престижната аукционна къща "Мейсън-Годуин" уж трябваше да гарантира изтънчеността, а животът в Лондон, който все още минаваше за светая светих на артистичния свят, трябваше да се погрижи за културната част.

Уви, не беше се получило. Да си сътрудник в отдела за работа с клиенти на "Мейсън-Гудуин", означаваше да изглеждаш добре на високи токчета и с къса черна рокля, когато дойде време за поредния вечерен аукцион, да си проучил предварително колко е дълбок портфейлът на потенциалния клиент, колко държи на пиене и до каква сума е склонен да наддава; а денем - да носиш кафе, чай и бисквити на големите клечки в офиса, като на Отвратния Роналд, управителния директор на "Мейсън-Гудуин", например.

Колкото до изтънчеността, в Лондон май имаше повече ресторанти "Макдоналдс" отколкото в Калифорния, повече Кей Еф Си-та отколкото в Кентъки, имаше си и своя версия на "Американ Айдъл". Бургер и картофки в закусвалнята в "калифорнийски стил" току под апартамента є струваха единайсет лири - двайсет и пет долара, като добавиш бакшиша. Не стига това, ами плащаше повече за двустайно апартаментче с обща баня и печка в Крауч Енд отколкото за хубавия си малък апартамент в Манхатън. С две думи, да живееш в Лондон си беше пладнешки обир.

С поредната въздишка Фин намъкна шлифера си, грабна сгъваемия чадър от стойката до вратата и слезе по стълбите, за да се влее в тълпата, която чакаше автобус 42 и дългото спускане по хълма към далечната Темза и лондонското Сити.

Преди малко повече от две хиляди години малко селце се пръкнало на римски кръстопът западно от пристанищното градче Лондиниум. Това бил първоначалният Мейфеър - майски панаир, - наречен така заради селския пазар и ежегодния езически празник, който се провеждал там всяка пролет.

Между 1720 и 1740 година цялото село било заграбено от рода Гросвенър и граф Честърфилд, който останал в историята с това, че носел палта с кадифени яки и изобретил тапицираната карета. В началото на деветнайсети век Мейфеър, с красивите си долепени къщи и двайсетината калдъръмени улици, вече бил най-модният жилищен квартал на Лондон.

До началото на новото хилядолетие кварталът преживял немалко трансформации, сред които няколко бомбени попадения през Втората световна, няколко срива на фондовата борса, които превърнали фамилните къщи в жилищни кооперации, и няколко икономически подема, които направили фасадните приземни помещения в най-скъпата търговска площ на планетата, за чиито безумни наеми се избиват гиганти, като британската перла на универсалните магазини "Фортнъм и Мейсънс", та чак до "Прада" и "Долче и Габана".

В центъра на всичко това се намира Корк Стрийт, дълга улица между Клифърд Стрийт и Бърлингтън Гардънс, само на хвърлей място от Пикадили и преливаща се в Бърлингтън Аркейд, откъдето Джеймс Бонд си купува прословутите химикалки "Монблан", и на един завой разстояние от магазинчето, откъдето се снабдява с ръчно свитите цигари "Морланд".

На Корк Стрийт има двайсет и три художествени галерии, които предлагат всичко - от стари холандски майстори до графитите на Баскиа и смешните човечета на Кийт Харинг. Произведения на изкуството на стойност повече от един милиард долара по сегашните пазарни цени - плюс-минус в зависимост от степента ви на лековерност, - творби на всички значими артисти по света, и живи и мъртви, натъпкани на площ от няма и двеста квадратни метра... И в центъра на всичко това, на Корк Стрийт №26-28, се намира фирмата "Мейсън-Гудуин", аукционери на произведения на изящното изкуство, основана през далечната 1710-а, тридесет и две години преди "Сотбис" да организира първата си дребна разпродажба на стари книги, донесла по-малко от триста лири - факт, който управата на "Мейсън-Гудуин" не пропуска да изтъкне с повод и без повод.

Помещенията първоначално принадлежали на фирма за вътрешен дизайн и производство на мебели, чиято клиентела се състояла главно от хора с титли пред името. Въпросната фирма след време фалирала поради злощастния навик на титулуваните си клиенти да не плащат сметките си навреме или изобщо. Впоследствие просторните работилници и складови помещения били преустроени в апартаменти за богатите, а по-късно в офиси за не толкова богатите. Десетина години преди началото на Втората световна имотът бил купен от двама сладкари с лява резба, които го превърнали в цех за производство на шоколад и сладкарница към него, като най-популярният им продукт били бонбони с ментов вкус, известни под името "Търнър и Таунзендс Минто-Битс".

Двамата мъже и тяхната фирма процъфтявали, докато войната не разкатала фамилията на шоколадовия бизнес. Доставките на захар намелели драстично, а между 1939-а и 1945-а на хората не им било до "Минто-Битс", нито до също толкова популярната бонбониера "Хинто-Минто Кълекшън". "Мейсън-Гудуин", от друга страна, се справяли изключително добре и преди, и по време, и след войната, продавали и купували с еднакъв хъс и от окупатори, и от окупирани, най-вече чрез швейцарски посредници. През 1946-а "Мейсън-Гудуин", тъпкани с пари и непродадена наличност, решили да се разширят и купили сградата на Корк стрийт, с което започнало и нейното изкачване към върховете на славата. Останалото е история. Цялата тази информация, без сексуалните предпочитания на Търнър и Таунзенд и подробностите около швейцарските посредници в търговията с произведения на изкуството в периода на войната, беше включена в информационната брошура, която връчиха на Фин при постъпването є на работа във фирмата.

"Мейсън-Гудуин", сред чиито служители не бе имало нито един Мейсън или Гудуин в последните стотина години, не беше толкова голяма като "Сотбис", нито - да не дава Господ - като онези парвенюта от "Кристис", затова пък беше чиста по сърце. Винаги беше търгувала с изкуство и с нищо друго освен изкуство, а не като "Сотбис", които продаваха всичко, от недвижими имоти до стари часовници, или "Кристис", които неотдавна паднаха дотам, че да продават реквизит от стари телевизионни сериали, включително и униформата на капитан Жан-Люк Пикар от първия сезон на "Стар Трек - Следващото поколение" с бонус автентични петна от потта на Патрик Стюарт. Според Отвратния Роналд, "Ars gratia artis" - "Изкуство за самото изкуство" - е било мото и верую на "Мейсън-Гудуин" стотина години преди "Метро Голдуин Майер" да се пръкне на белия свят.

Първият етаж на старата сграда с фасада в стил "крал Джордж" съдържаше малка и елегантна приемна с антики и редовно подменяни серии от внушителни, но не особено значими художници от деветнайсети век, всичките членове на Кралската академия по изкуствата, чието присъствие имаше за цел да подчертае колко сериозна фирма е "Мейсън-Гудуин" и да внуши на потенциалните продавачи и купувачи колко сериозно гледа на работата си. От приемната се влизаше в голяма галерия с бели стени, скрито осветление и изобилие от униформени пазачи, които трябваше да покажат колко добре се охранява "Мейсън-Гудуин". В задната част на сградата имаше огромно помещение - бившият шоколадов цех на Търнър и Таунзенд - което, според Фин, и до ден-днешен миришеше на ментови бонбони. Там се помещаваше аукционната зала или "паричният салон", както я наричаха повечето служители на компанията. Телефони покрай лявата стена за външно наддаване, товарни асансьори, подготвителни стаички вдясно и огромен екран зад подиума на аукционера. В средата на залата имаше триста и петдесет адски удобни стола за клиентите, които стискаха малките си номерирани табелки и вдигаха залозите - а с тях и комисионните на "Мейсън-Гудуин" - при всеки вечерен аукцион.

На горния етаж се помещаваше отделът за проучвания, където двайсетина млади мъже и жени удостоверяваха произхода на търгуваното изкуство, пак там бяха и миниатюрните офиси, където Фин и още дузина млади жени като нея от отдела за връзки с клиентите висяха по цял ден на телефоните и проверяваха дали евентуалните чуждестранни купувачи са се настанили успешно в хотела си и дали са си получили каталозите. От време на време им се случваше да зърнат за кратко някое произведение на изкуството, донесено за оценка, но и тогава работата им беше да отпратят набързо клиента или да го насочат незабавно към някой от експертите на третия етаж, където всички имаха имена от сорта на Филода, Феликс, Алистер - и дори един Джемима - и дипломи от места като Сейнт Едмънд Хол в Оксфорд или Тринити Колидж в Кеймбридж. Четвъртият, петият и шестият етаж приютяваха не така лъскавата част на фирмената дейност, а именно - почистването, реставрирането, рамкирането и складирането на наличностите.

Както Фин скоро си даде сметка, бяха я наели в отдела за работа с клиенти, за да се оправя с американските купувачи, на които Лондон често опъваше нервите и които се радваха да чуят познат говор от Средния запад. Освен това притежаваше и другото задължително качество за работата в този отдел - беше зашеметяващо красива. Стройната є фигура, зеленооката є ирландска хубост и дългата червена коса изглежда бяха далеч по-важни от познанията є върху изкуството или образованието є в тази област. Фактът, че имаше бакалавърска степен по антропология и магистърска по история на изкуството от Нюйоркския университет, като и едногодишна специализация във Флоренция, като че ли не се броеше за нищо. Фин беше просто декоративен придатък към една добре смазана машина, която прибираше от продавача двайсетина процента комисиона върху окончателната цена на всяко произведение на изкуството и още двайсетина от новия му собственик.

Така например, картина на Жан Дюбюфе, масло и емайл върху платно, шейсет и един на деветдесет и два сантиметра, продадена на цена от 111 000 американски долара, би струвала на купувача сто и четиридесет хиляди заради комисионата на "Мейсън-Гудуин", което от своя страна би повишило до двайсет и осем хиляди разноските на продавача, защото таксата на "Мейсън-Гудуин" се определяше на база брутна стойност на сделката. С други думи, "Мейсън-Гудуин" печелеше общо петдесет и шест хиляди долара срещу простата услуга да запознае продавача с купувача, което беше половината, че и отгоре, от тръжната цена. Да не споменаваме приходите от продажба на каталози, чието публикуване беше сладък бизнес само по себе си. Все едно да продаваш на някого собствения му списък с покупки, плюс още по-ченобросаджийския номер с разпращането на предварителни копия за "специални клиенти" - под "специален" се разбираше всеки, който е проявил охота да заплати отгоре срещу привилегията да получи каталог две седмици преди всички останали.

А после идваше ред на сложната еквилибристика, която е в центъра на този род дейност - тънкия и ултрахитър трик да убедиш продавача, че въпросното произведение на изкуството повече не му трябва, и купувача - че трябва да се сдобие с него на всяка цена. Колкото по-висока, толкова по-добре.

Ако и двете страни останат с убеждението, че нуждите им са били задоволени, то след време е твърде вероятно да сменят ролите си - купувачът да стане продавач, продавачът-купувач, и така да се завъртят в един танц, който може да продължи до живот, а понякога и по-дълго, а въпросното произведение на изкуството да пътува през списъка с клиенти и контакти на "Мейсън-Гудуин" и да снася редовно комисиони.

Отвратния Роналд се хвалеше, че откакто работи за "Мейсън-Гудуин" е продал един и същи изгрев на Търнър единайсет пъти и е изкарал повече от един милион лири за фирмата от комисионите. С други думи, всичко беше една голяма измама. За последната година Фин беше научила, че в света на изкуството художникът и картината са само стока като портокаловия сок или захарното цвекло и че пазарът на изкуство, също като фондовия пазар, е феномен, чието съдържание и интегритет не надвишава съдържанието и интегритета на обикновената пръдня, както обичаше да казва баща є. Така де.

Фин взе яркочервения двуетажен автобус до станция Юстън, оттам се прехвърли на метрото и слезе на Грийн Парк. Продължи пешком под отвратителния дъжд до Албъмарл Стрийт, после си купи най-голямата възможна чаша кафе и едно кексче с боровинки. Понесла закуската си, Фин пое на зигзаг по тесните улички към седалището на "Мейсън-Гудуин", изтръска добре чадъра си и го сгъна, преди да е влязла през остъклените врати с меден обков и да е стъпила на ориенталските килими в кървавочервено и черно, с които беше застлан полираният паркет на приемната с дъбова ламперия.

Вече беше осем сутринта и след цял час в претоплените возила на лондонския градски транспорт в душната компания на другите претоплени пътници Фин Райън не беше в добро настроение. Настроението є не се подобри и от гледката на Отвратния Роналд, застанал пред орнаментираното писалище в стил Луи ХV, което служеше за рецепция, и потънал в сладък разговор с Дорис Бойната брадва, която беше първата отбранителна линия пред всеки, дръзнал да навлезе в свещената земя на "Мейсън-Гудуин".

Истинското име на Отвратния Роналд беше Роналд Ейдриън Депейни-Котръл, познат повече като Рони, а понякога и зад гърба му - като Лейди Рон. По собствените му думи Рони имал кръвно родство с кралицата, макар че така и не успяваше да обясни точно по каква линия. Имаше силен оксфордски акцент, магистърска степен по нещо, за което никога не говореше, изтъняваща черна коса, вечно влажни устни и интелигентни тъмни очи, които шареха постоянно. Имаше от онези кльощави телесни конструкции с халтави стави, които са създадени сякаш за скечовете на Монти Пайтън, но този му комичен вид ала Джон Клийз или Ихабод Крейн се смекчаваше от скъпите мокасини от телешки бокс, още по-скъпия раиран костюм и тъмносинята копринена вратовръзка с миниатюрни коронки като пореден намек за кръвни връзки с кралското семейство, за каквито, според Фин, Отвратния Роналд можеше само да си мечтае.

Рони и Дорис погледнаха към нея, и двамата с известно раздразнение, сякаш се е натрапила безсрамно, прекъсвайки интимен и важен разговор. Фин моментално се притесни, което беше и целта на занятието, а притеснението є също толкова моментално се изроди в негодувание. Снобизмът, който цареше в "Мейсън-Гудуин", и вкоренената аристократична арогантност на англичаните започваха да є лазят жестоко по нервите.

- А, госпожице Райън, идвате на работа, виждам - каза Рони, сякаш беше закъсняла с половин час, което не беше вярно.

- А, господин Депейни-Котръл - отвърна тя с доза сух лед в тона си и с тежко ударение на "господин", знаейки колко копнее Отвратния Роналд за нещо по-така, нещо като "ваша светлост", или "бароне" или "милорд" или дори нищо и никаквото "сър". Мечтай си, помисли си Фин.

- Човек трябва да си закусва у дома си, госпожице Райън, а не да ръси трохи по бюрото си в офиса си.

Фин се зачуди колко ли "си"-та може да употреби Рони в едно изречение. Този тип наистина я дразнеше.

- Не и когато човек трябва да включва в сметката си едночасовото си пътуване с лондонския градски транспорт - отвърна Фин.

- Туутинг, нали? Степни?

- Крауч Енд.

- Крауч Енд. Мда. - Рони, разбира се, живееше в къща на Чейни Уок, обитавана някога от американския художник Джеймс Макнийл Уислър и неговата изтъкната майка, както пишеше на паметната плоча.

- Мда, наистина - каза Фин. Удостои Рони с най-неискрената си усмивка и му обърна гръб. Стигаше є толкова контакт с шефа за тази сутрин. Нищо чудно сметаната в изстиващото є кафе да се беше пресякла.

- И внимавайте с трохите, госпожице Райън! - извика след нея Рони, докато тя се качваше по стълбите към горния етаж.

- Добре! - извика на свой ред тя, без да се обръща. - Тъпанар - измърмори под нос. Стигна площадката и тръгна по коридора към офиса си.