Пътеки на славата

Книга първа

Необикновено дете

1892

1.

Сейнт Бийс, Къмбрия, вторник, 19 юли 1892 г.

Ако бяхте попитали Джордж защо е тръгнал към скалата, той едва ли щеше да е в състояние да ви отговори. Фактът, че трябваше да нагази в морето, за да достигне целта си, като че ли не го притесни, макар да не можеше да плува.

Само един човек на плажа онази сутрин проявяваше известен интерес към заниманията на шестгодишното момче. Преподобният Лей Мелъри сгъна вестника си и го остави на пясъка до себе си. Не каза нищо на жена си, която лежеше със затворени очи на шезлонга и се наслаждаваше на спорадичните слънчеви лъчи, без да подозира за опасностите пред първородния им син. Преподобният знаеше, че Ани само ще изпадне в паника, както на срещата на Съюза на майките, когато момчето се беше покатерило на покрива на общинската зала.

Той бързо се огледа за другите си три деца - играеха край водата и не обръщаха внимание на брат си. Ейви и Мери събираха изхвърлените от сутрешния прилив мидички, а по-малкият, Трафърд, съсредоточено пълнеше кофичката си с пясък. Мелъри отново се вгледа в своя син и наследник, който решително напредваше към скалата. Все още не се тревожеше - нямаше съмнение, че момчето в крайна сметка ще се върне, - но все пак се надигна от шезлонга, когато водата покри късите панталони на сина му.

Джордж вече вървеше на пръсти по дъното, но щом стигна назъбената скала, сръчно се изтегли нагоре, заподскача от камък на камък и бързо стигна до върха. Там се настани удобно и се загледа в хоризонта.

Баща му гледаше с известно безпокойство как вълните се разбиват в скалата, но търпеливо зачака момчето да осъзнае в каква опасност се намира. Тогава със сигурност щеше да се обърне към брега и да потърси помощ. Но Джордж не го направи и когато първите пръски докоснаха краката му, преподобният Мелъри бавно отиде до водата.

- Много добре, момчето ми - промърмори той, щом мина край най-малкия си син, който усърдно строеше пясъчен замък, но не откъсна очи от първородния. Джордж все още не поглеждаше назад, макар че вълните вече се плискаха около глезените му. Преподобният Мелъри заплува бруст към скалата, като с всяко бавно загребване все по-ясно осъзнаваше, че тя е много по-далеч, отколкото е предполагал.

Накрая стигна целта си и се изтегли върху скалата. Поряза краката си на няколко места, докато се катереше тромаво нагоре. Движенията му изобщо не можеха да се сравняват с увереното катерене, което бе демонстрирал синът му. Стигна до момчето, като се мъчеше да скрие, че е останал без дъх и се чувства доста неудобно.

Точно тогава чу писъка и се обърна към брега. Жена му стоеше до прибоя и крещеше отчаяно:

- Джордж! Джордж!

- Май е по-добре да се връщаме, момчето ми - с пресилена небрежност предложи преподобният Мелъри. - Не е нужно да безпокоим майка ти, нали?

- Само още мъничко, татко - примоли се Джордж и продължи да се взира в морето. Баща му обаче реши, че не могат да се бавят повече, и нежно го дръпна да стане.

Отне им доста време да стигнат до плажа - преподобният Мелъри държеше момчето в обятията си и трябваше да плува по гръб, като използваше единствено краката си. Тогава Джордж за първи път осъзна, че завръщането може да се окаже много по-продължително от очакваното.

Баща му най-сетне рухна на брега, а майка му се втурна към тях. Падна на колене, притисна детето към гърдите си и занарежда: "Слава Богу, слава Богу", без да обръща внимание на изтощения си съпруг. Двете сестри на Джордж стояха на няколко крачки от прибоя и подсмърчаха тихо, а по-малкият му брат продължаваше да строи своя замък. Беше твърде малък, за да му минават мисли за смърт.

Накрая преподобният Мелъри успя да седне и погледна сина си, който отново се взираше в морето, макар че скалата вече не се виждаше - и за пръв път прие, че момчето явно няма никаква представа от страх, нито чувство за опасност.

1896

2.

19 февруари 1896

Лекари, философи и дори историци водят дебати за значението на наследствеността в опит да разберат успеха или провала на отделните поколения. Ако някой историк се бе заел да проучи родителите на Джордж Мелъри, трудно щеше да обясни редкия талант на сина им, а още повече -красотата и осанката му.

Бащата и майката на Джордж се смятаха за представители на висшето съсловие на средната класа, макар да им липсваха средства за подобна претенция. Енориашите на преподобния Мелъри от Мобърли в Чешир го смятаха за типичен консервативен тесногръд англиканец и бяха единодушни, че съпругата му е сноб. Ето защо според тях Джордж несъмнено бе наследил качествата на някой далечен роднина. Баща му също си даваше сметка, че най-големият му син е необикновено дете, и бе готов да направи необходимите жертви, за да може Джордж да учи в "Гленгорс", модно училище в Южна Англия.

Джордж често чуваше баща си да казва: "Трябва само да постегнем коланите, особено ако искаме Трафърд да тръгне по стъпките ти." Като се позамисли върху тези думи, той попита майка си дали в Англия има училища, в които да учат и сестрите му.

- Мили Боже, не - пренебрежително отвърна тя. - Това ще бъде чисто пилеене на пари. Пък и какъв е смисълът от подобно нещо?

- Така Ейви и Мери ще имат същите възможности като Трафърд и мен - предположи Джордж.

Майка му не искаше и да чуе.

- Защо да подлагаме момичетата на подобни изпитания, когато това няма да им помогне да си намерят подходящи съпрузи?

- Нима един съпруг няма да има полза да се ожени за образована жена? - попита Джордж.

- Това е последното нещо, което би искал един мъж - отсече майка му. - Скоро сам ще разбереш, че повечето мъже желаят жена им да им осигури наследник и още няколко деца, както и да командва прислугата.

Джордж не беше особено убеден и реши да изчака подходящ момент, за да повдигне въпроса пред баща си.

През 1896 г. Мелъри прекараха лятната си почивка не край морето в Сейнт Бийс, а в Малверн Хилс, където се посветиха на дълги излети. Въпреки че всички в семейството бързо разбраха, че не са в състояние да вървят в крачка с Джордж, баща му поне направи доблестен опит да го последва до най-високите места, докато майка му и децата останаха в ниското.

Баща му пуфтеше на няколко крачки зад него, когато Джордж реши да повдигне спорния въпрос за образованието на сестрите си.

- Защо на момичетата не се дават същите възможности като на момчетата?

- Защото това е естественият ред на нещата, момчето ми - изпъшка баща му.

- А кой решава какъв е естественият ред на нещата?

- Бог - отговори преподобният Мелъри и се почувства на по-сигурна територия. - Именно Той е решил, че мъжът трябва да се труди, за да осигури прехрана и покрив за семейството си, а жената трябва да остане у дома и да се грижи за потомството.

- Но Той със сигурност е забелязал, че жените често са благословени с повече разум от мъжете. Сигурен съм, че Бог знае, че Ейви е много по-умна от Трафърд и от мен.

Преподобният Мелъри замълча - трябваше му време да обмисли довода на сина си и да реши как да отговори.

- Мъжете по природа превъзхождат жените - рече най-сетне, без да е особено убеден в собствените си думи. После добави неловко: - А ние не бива да се бъркаме на природата.

- Но ако това е вярно, как кралица Виктория е успяла да управлява така успешно повече от шейсет години?

- Просто защото не е имало мъжки престолонаследник, който да се качи на трона - отвърна баща му с чувството, че навлиза в непознати води.

- Англия е изкарала голям късмет, че е нямало подходящ мъж, за трона и при възкачването на кралица Елизабет - отбеляза Джордж. - Може би е дошло време на момичетата да имат същите възможности като момчетата, за да си проправят път в живота.

- Това няма да доведе до нищо - отвърна баща му. - Подобни действия биха преобърнали естествения ред в обществото. Ако нещата тръгнат по твоя начин, Джордж, как майка ти ще намери готвачка или помощница в кухнята?

- Би могла да наеме мъж - невинно предположи Джордж.

- Мили Боже, Джордж, не мога да повярвам, че си на път да станеш свободомислещ. Да не би да си слушал брътвежите на онзи Лойд Джордж?

- Лойд Джордж е либерал, татко.

Не е необичайно родителите да заподозрат, че потомците им може да са по-умни от тях, но преподобният Мелъри не беше склонен да признае подобно нещо - та синът му съвсем наскоро бе отпразнувал десетия си рожден ден. Джордж бе готов да изстреля поредния си въпрос, но откри, че баща му изостава все повече и повече. Когато ставаше дума за катерене, дори преподобният Мелъри беше приел, че в това отношение синът му попада в съвсем друга категория.