Ватерлиния

Първа част

Шамандурата

1.

Смерчът се разпадна на половин миля от десния борд. Само преди минута криволичеше, приближаваше се бавно, растеше на височина, засмукваше морето с бясно въртящ се ръкав - и ето, заситен, рухна в миг, засипвайки океанската шир с килотонове вода. Огромна вълна подхвърли капсулата. Запокити я в ямата. Още една вълна, по-малка. И още. Люшкане. И пак затишие. Никакви вълни. Никакъв вятър. Само дребни бръчки, идващи неизвестно откъде. Само разкъсани облаци, а в отворите между тях - нетърпимо заслепяващи, безмилостни слънчеви лъчи.

И самота...

Филип влезе в асансьора, за да се качи на палубата, тясна и къса, проядена от морските вълни. Асансьорът все още работеше. По принцип можеше да използва трапа, завършващ с авариен люк, който се отваряше ръчно - но след бомбардировката люкът беше заял - пак добре, че не се беше откъснал.

Обшивката изглеждаше здрава, дори на пръв поглед в доста сносно състояние. Не изпускаше мехури след случайното цунами, не се трошеше, не се разпадаше на парчета, както се случваше с капсули, пресичащи на максимална скорост петно от жълтия прилив. От жълтия прилив се бяга само на максимална скорост и трябва незабавно да се върнеш на контролния пост или право при Шамандурата, като същевременно изпратиш шифровано съобщение за прекратяване на патрула. Инструкциите в това отношение са стриктни. След два-три дена изплувалата от дълбочината гъста маслена течност ще залее повърхността на океана и ще изгуби активността си под лъчите на слънцето - но това време е предостатъчно, за да се разтвори напълно крайцер с усъвършенствана броня, та какво остава за капсула.

Никой не знае какво поражда жълтите приливи. Сред противоречивите хипотези преобладават биогенните. Възникнал на петстотинкилометрова дълбочина, близо до границата на Вихрения пояс, този плътен пашкул, състоящ се от смес от органични киселини и снабден със завихрена обвивка, се издига бързо на повърхността. В процеса на издигането се уплътнява и изплува като гигантска леща с диаметър от една до сто мили. Нищо особено не се случва там, където се появява, океанът на изглежда променен дори при най-внимателен оглед. Затова пък рецепторите на обшивката - все едно дали на капсула, или на крайцер - пораждат върху кожата на дълбочинния пилот едва доловимо усещане за сърбеж и едновременно премигват, писукат, индикаторите вдигат вой, съобщават, предупреждават, настояват: бягай, изчезвай! Незабавно се махай оттук! Или се потапяй надълбоко, ако все още имаш вяра в здравината на разядения корпус.

В замяна на отказалите рецептори остават очите. Безспорно, има смисъл да се следи състоянието на обшивката дори в този случай, когато плавателното средство е изгубило собствен ход. Живота си, разбира се, няма да спасиш, но поне ще успееш да умреш безболезнено. Никой не обича да се плацика в концентрирана киселина.

Понякога жълтият прилив може да се предскаже, ако редовно се вземат водни проби за соленост и радиоактивност. Филип също го беше правил, без да разбира смисъла на подобно занимание. Не можеше да избяга от жълтия прилив, нито да се гмурне под лещовидния слой - сега вече изтощеният корпус не би издържал и потапяне на дълбочина петстотин метра.

Капсулата се поклащаше от мъртво вълнение. Както и вчера, както вече трети ден. Филип надмогна отвращението си и се огледа във всички посоки. Пусто. Само в оловносивите облаци далече на юг понечи да се завихри нов смерч, протегна към водата усукан хобот, не стигна до нея и се разпадна. Смерчовете не са никак рядко явление в субекваториалните области. Случват се и тайфуни. Често, неизвестно откъде, налитат бури, придружени обилно от кълбовидни мълнии. Хидротрусове. Неочаквани водовъртежи, способни да завлекат капсулата на десетки мили дълбочина. Без да се броят жълтите приливи - те са почти ежедневие.

Филип въздъхна и се спусна, в каютата (тя беше и лоцманска рубка, спалня и библиотека, с правото на единствено помещение на капсулата, приспособено за обитаване от човешко същество). От нямане какво друго да прави взе една книга.

"Сред милиардите планети, съществуващи в галактиката, сред милионите светове, известни на земните жители, сред хилядите обследвани и, разбира се, сред стотиците заселени, едва ли ще се намерят два свята, които да си приличат. Искрици в безбрежността, играчки на сътворилите ги чутовни сили, планетите са различни като снежинки в зимен облак - преброй ги всичките и пак няма да откриеш две еднакви дори ако посветиш на това занятие целия си живот - или милион чужди, стига да ти е по силите. Прекрасни, студени, поразяващи с красотата си - но уви! - толкова различни. Неповторими. Сходството не е равенство.

Срещат се и изроди. Както навсякъде, както винаги. Едни те карат да се усмихнеш, други - да вдигнеш в недоумение рамене. Всяка норма предполага възможност за отклонение, а следователно и за израждане. Но дори изродите не си приличат.

В най-гъстата част на Третия спирален ръкав, от вътрешната му, запълнена със сгъстяващ се газ страна, сред милиони синьо-бели звезди и хиляди студени гиганти, които все още не са се разпалили, огряна от техните лъчи, бе открита планета, уникална във всички отношения и също толкова негостоприемна. Ако в радиус от трийсет милиона километра имаше нещо дори мъничко по-подходящо, едва ли и шепа енциклопедисти, на които се плаща само за да трупат безполезни знания, биха обърнали внимание на този космически уникат. Проблемът се състоеше в това, че нямаше по-подходящ обект за изграждане на междинна и ремонтна станция в близост до изходите на четири стабилни подпространствени Канала, в които се пресичаха отдавна усвоени търговски пътища.

Планетата, открила се пред погледа на изследователите, превишаваше Земята двойно в диаметър и един път и половина по маса. Водата, от която се състоеше от повърхността до центъра, пребиваваше в състояние на зонално въртене и съдържаше разтворени соли и примитивни организми. Пренаситената с влага атмосфера можеше да задоволява нуждите на човешкия организъм от кислород с помощта на филтри и дори без тях - за ограничен период. Именно наличието на свободен кислород и вода бе накарало инженерите да се откажат от космическия вариант за база и да построят плаваща. Упорити и досадни като дървеници, хората бяха започнали живот насред океана.

Без материк, без остров, без плитчини.

Само вода.

Гигантска водна Капка.

Никой не бе измислил име на планетата. То бе възникнало също така спонтанно и естествено, като да кихнеш в дъждовен ден.

Капка - и толкоз. Кръгла, неправдоподобно голяма. Плашеща. Просто Капка...

Филип изруга и хлопна книгата. На корицата пишеше: "Роман за юноши: белетризирана история за усвояването на Капка". Той се разрови сред историческите романи и потъна в първото, което му попадна подръка.

"... въпреки че оръжието на противника бе с почти два дюйма по-дълго, младият барон се шмугна с бързината на мълния под описващата страховити кръгове моторна резачка на дьо Ренси и нанесе на пръв поглед неотразим удар, косо отдолу нагоре. Изабела, уверена в избраника на своето сърце, побърза да изръкопляска. Снабденият с мощен атомен двигател паланкин се разтресе от възторжените аплодисменти на екзалтираната млада жена. Но маркизът - не напразно се смяташе за един от най-добрите фехтовачи в гвардейските казарми - отби атаката със злобна усмивка. С вой и стържене двете изящни резачки се срещнаха на кръст между побледнелите от гняв лица на противниците..."

Нещо четенето не му вървеше. Филип се прозя, изяде втората галета за деня и пийна филтрирана вода, като пусна в дестилата късче сол. Превключи книгата на "драматизация" и догледа сцената на дуела докрай. Изключи. Погледна часовника. До времето, което сам си бе определил, оставаше още много, но нетърпението се оказа по-силно.

Радиото продължаваше да мълчи. Нищо чудно - с невъоръжено око се виждаше, че повредите, получени от капсулата при бомбардировката, са прекалено сериозни, за да има смисъл да се надява на естествено регенериране. Връзка с контролния пост нямаше и нямаше да има. Чист късмет, че се задейства системата за автоматично изплаване. Двойно повече, че вече девети ден се носи в безметежен дрейф.

По всичко личеше, че се беше свестил на втория ден. Кой знае защо, аварийното изключване на капсулните рецептори не се беше включило той бе прекарал няколко часа в борба със слепотата, слабостта и болката, издаваше безмълвни викове и се гърчеше като червей, докато най-сетне успя да намери пипнешком и да измъкне от гнездото тънкия като пъпна връв кабел, съединяващ шлема с командното табло. След като се посъвзе, дълго и ожесточено рита шлема, обсипваше с ругатни умника, измислил цереброуправлението с обратна връзка. Все пак успя да поправи веригата за аварийно изключване, но беше изгубил желание да пъхне отново глава в шлема. И без това беше очевидно, че през изминалите няколко дни капсулата не показва белези на възстановяване.

На втория ден след бомбардировката пусна две сигнални ракети, като отброи между изстрелите шестчасова пауза. На третия ден повтори опита. След това изстрелваше по една ракета дневно. Последната литна към небето вчера по обед. Сигналните ракети се спускат с парашут в продължение на час и през това време раздират ефира с вопли за помощ. Невъзможно е да не бъдат засечени. Оставаше да чака помощта - до два-три дена, максимум четири, търпящият бедствие щеше да бъде прибран от патрулен катер на съседите или дори качен, заедно с капсулата, на борда на някой подводен крайцер.

Но...нищо...

Всичко се оказа напразно. Девети ден.

Навигационният комплект функционираше, но сега се налагаше да въвежда корекциите ръчно, а точността на определените координати не превишаваше половин градус. След като засече сигналите на три стационарни спътника, Филип определи местоположението си: три и още мъничко градуса южна ширина, сто и осемнайсет градуса източна дължина. През последните три дни капсулата се бе изместила със сто мили на север и с четиристотин на изток. По това време на годината екваториалните антипасати нерядко предизвикваха неустановени течения.

На север - това е лошо. Екваторът е граница - рубеж. Пресечеш ли го в дрейф, или си пленник, или покойник. Вероятността да остане незабелязан бе крайно малка, а след поредицата сигнални ракети на практика нулева. Строго погледнато безпомощна капсула в граничните райони си беше примамлива плячка, северните спокойно биха могли да я изтеглят на буксир в свои води, без да рискуват нищо. Предпазливостта им засега беше непонятна - само преди броени дни не се бяха изплашили да бомбардират патрулния съд посред бял ден.

Без връзка с контролния пост, още повече с Шамандурата, не му оставаше друго, освен да гадае за причините. Война, атака на северните срещу южните бази? На южните срещу северните? Тогава с него бе свършено - в суматохата и двете страни лесно можеше да забравят за безпомощната капсула.

Морска война. Тук тя не може да бъде друга. Ако допусне...Но от друга страна, неповредните прибори не засичат ехото от мегатонни ядрени взривове - подводни или надводни - нито в небето се виждат радиоактивни облаци. Обичаен фон, нищо повече.

Ограничена война? Едва ли. Дребен пограничен конфликт? Виж, това е познато, но конфликт, продължаващ девет дни, е прекалено. Това вече е война - с всички неизбежни последствия. Северните винаги са обичали да нападат подло от засада и страхливо да бягат от заслуженото възмездие. Те не са глупави и разбират - не им е работа да нахлуват в територията на Федерацията, силиците им са недостатъчни. Но ако предположи, че зоната на Лигата, зоната на Унията на дванайсетте свята и Независимата зона, забравили дрязгите, са сключили таен съюз, тогава чакай неприятности...

Ала кой някога е чувал за подобен съюз? Никой и никога. Хипотеза, не по-лоша от всяка друга, нито по-добра.

Както и да е, нищо не можеш да разбереш, докато се люшкаш в тази консервна кутия.

Филип изруга сочно и толкова дълго, колкото можеше. Не ти трябва много акъл, за да пресметнеш - още осем-девет дни в дрейф, най-много десет, и капсулата ще се озове в чужди води. Ако преди това не я потопи тайфун или смерч или не я разяде жълтият прилив. Ако не се промени течението. За това, което можеше да последва, не му се мислеше.

През всички тези дни вятърът духаше на североизток и помагаше на течението. Филип се измъчваше от мисълта от какво да направи мачта. Косо разположено платно би трябвало да му помогне да се върне в безопасни води. Разбира се, при условие че намери от какво да го ушие. Тумбестият съд се нуждаеше и от кил, и от действащ рул в замяна на заклинилия се, както и от въжета за опъване на платното. Но на капсулата нямаше и помен от такива неща. След като се помъчи достатъчно, Филип се отказа да си блъска главата над тази неразрешима задача.

Оставаше му да чака. Да страда от безсилие и самота, да подхранва почти угасналите надежди. Просто да чака.

Горе отекна гръм. Краткотраен свиреп порой забарабани по металната обшивка. Филип отново се качи на палубата. Мимолетната буря се отдалечаваше на юг, мяташе огнени стълбове в океана, а зад завесата на дъжда се търкаляше неголяма кълбовидна мълния. На стотина метра от капсулата заподскача в пощурели зигзаги, изхвърли няколко снопа искри и утихна без взрив. Слънцето надникна иззад облаците, опари го с горещите си лъчи и разпали в океана зарево от милиони заслепяващи отблясъци. Филип засенчи очи с длан, олюля се и едва не падна от хлъзгавата палуба. Изруга, намести въздушния филтър и се изплю зад борда. Никаква благодарност не заслужаваше този океан.

Можеше да се спусне долу за тъмните очила, да се върне и - както подобава на отчаян корабокрушенец - да се взира в хоризонта, докато соленият въздух не разяде роговиците на очите му. Можеше да слезе и да дочете романа. И в двата случая - най-добре първо да слезе, а после да се убеди собственолично кое ще надделее - надеждата или апатията.

Стъпи върху оребрената платформа на асансьора и...замръзна. Сърцето му подскочи, кръвта запулсира в слепоочията му. Насълзените му очи бяха зърнали уголемяваща се точка.

Измина минута, после още една - Филип стоеше неподвижно и гледаше как точката се превръща в петънце, а петънцето - в потънала наполовина капсула, приближаваща се с пълен ход от север. Пенестите вълни хвърляха пръски чак до полусферичната рубка. Капсула като неговата - "Рибар _IV", базов модел, модифицирана за Капка. Още минута - и Филип вече можеше да различи емблемата върху рубката, а като я видя, неволно отстъпи назад и едва не падна в морето.

Капсулата, която се приближаваше към него, не принадлежеше на граничната флотилия на Федеративната зона. Това беше неприятел.