Царства на нощта

ПЪРВА КНИГА

Грейклок

1.

ЛУДИЯТ КОЛЕСНИЧАР

Нека онзи, който прочете това, знае: аз съм лорд Амалрик Емили Антеро от Ориса. И друго - че този дневник и неговият приносител са под моето лично и на семейството ми покровителство. Ако доставите дневника и приносителя бързо и в добро състояние на моите агенти, ще ви бъдат заплатени две хиляди жълтици.

Ала имайте едно наум, защото щедростта ми лесно може да се превърне в друго. Не възпрепятствайте, нито забавяйте слугите ми в тяхната мисия или последствията за вас, за семейството и за потомците ви ще бъдат в най-висша степен неприятни.

Всичко това декларирам официално на шестия ден от Мразовития месец в петнайсетата година от Времето на гущера.

Скъпи ми племеннико Хермиас, пиша ти от Далечното царство - истинското Далечно царство, а не прекрасния фалшификат Ираяс, който двамата с Дженъс Грейклок открихме преди близо петдесет години. Още тогава трябваше да си дам сметка, че сме сгрешили - чудесата, които ни омаяха в Ираяс, бледнеят пред вълшебствата и магията на това място.

Бедният Дженъс. Той предаде всички, които обичаше, и продаде душата си, за да се домогне до нещо, което смяташе за истина. А ето че всичко се оказа една монументална лъжа.

Старият Дженъс - онзи, който ми беше приятел - би се смял от сърце на заблудата си.

"Боговете обичат да си правят шеги - би казал той, - а най-добрите им шеги са онези, които изкарват нас, хората, пълни магарета. Всеки, който се смята за мъдрец, е слепец. Само човек, който съзнава, че е глупак, може да съзре светлината".

Сигурно би бил доволен освен това и защото - като си помислиш - в самия факт, че открихме Далечното царство, в самата ни победа отпреди петдесетина години се съдържаха семената на личната му разруха и падение. Защото какво друго би му останало след това? Какво ценно, което да търси, да открие? Ех, как ми се иска да беше тук сега и да се диви като мен на лошата ни преценка, на изместения ни далеч встрани прицел.

Така, редно е също да кажа, че когато четеш тези думи, аз най-вероятно вече ще съм мъртъв.

Не се натъжавай. Животът ми беше дълъг, беше и щастлив в голямата си част, имах късмета да преживея приключения и да постигна много. Направо не е за вярване, че след всичко, което се случи, откакто с теб се прегърнахме за последно, в мен още има достатъчно силна искрица, която да насочва ръката ми по белия лист.

На възраст, когато повечето хора се оглеждат за свестен парцел в гробището, аз се отправих на последното си велико приключение. Прекосих забраненото Източно море и стъпих на непознат бряг, гмурнах се слепешката из голи пущинаци, покрити с лед планински върхове и реки, които никой никога не е нанасял на карта. Видях мечти да се скършват, да заздравяват и отново да попадат в сянката на опасност. Малцина мъже и жени са имали късмет с живот като моя. И сега, благословен с приключения колкото за няколко живота, мога спокойно да кажа, че дори да не са ме обичали, боговете със сигурност не са ме лишавали от вниманието си.

Но нека не се отклонявам. Това тук не е пътепис като първия.

Пиша, за да предупредя, а не за да поучавам.

Грози ни голяма заплаха. Заплаха, която още не съм проумял докрай, до половината дори. Скоро враговете ще потропат на вратата ми и ако аз се проваля в тази последна задача, някой друг трябва да вдигне знамето и да го развее отново.

Това е целта на този дневник.

Макар времето да ме притиска, не ще спестя нито една подробност, с надеждата че някой по-мъдър от мен ще съзре онова, което ми е убягнало. Чети внимателно старческите ми драсканици, племеннико. И потърси за съвет нашите най-храбри и умни приятели.

Кажи им, че краят на историята наближава главоломно. И че ако аз умра, на тях ще се падне задачата да спрат Лудия колесничар.

Започна се през Цъфтежния месец. Вилата ми се обгърна в цвят, пръстта се разпука, всичко напъпи и се разлисти, въздухът ухаеше божествено. Благи ветрове разклащаха сладко градинските камбанки, а от прозореца на кабинета си аз гледах как двама млади влюбени се разхождат из ливадата и подплашват дребните птички. Погледът ми се премести към съседната ливада, където жребчетата припкаха в заграждението си. Ала цялата тази хубост си губеше времето с мен. Седях пред стъкнатия в камината огън, топлех старите си кокали под дебело одеяло върху мършавите колене, стисках чаша ракия и проклинах затвора, в който се беше превърнал остатъкът от живота ми. Скърбях за Оумъри - моята другарка. Беше мъртва от година и от прозореца си виждах малката гробница с релефния є образ в дъното на градината.

Никога не бях допускал, че Оумъри ще умре преди мен, и това подсили допълнително шока от неочакваната є смърт. А тя наистина почина изведнъж - моята неизменно жизнена Оумъри, мъдра, засмяна, с любимата си флейта в ръце, изчезна сякаш за миг. Остана само някакъв труп. Нощта преди да почине се любихме. Поне за това съм благодарен. Желанието ни не беше повехнало с годините. Онази вечер тя заспа в прегръдките ми, а аз сънувах, че отново сме млади и бродим заедно из непознати земи в търсене на нови хоризонти.

На сутринта се събудих рано, с мисълта, че чувам флейтата є. Мелодията беше утринно свежа и ободрителна като хладния въздух призори.

Ала открих, че Злокобният вестител е идвал и си е отишъл. Оумъри лежеше бледа и студена до мен, а флейтата є не се виждаше никъде.

Подобна трагедия не беше нова за мен - първата ми съпруга и дъщеричката ни умряха по време на чумната епидемия. Но тогава бях млад. Имах пред себе си достатъчно дни и основателната надежда, че желанието ми за живот ще се върне. Не и сега. Седях в кабинета си и мислех за съкровищата, които бяхме открили с Грейклок в Далечното царство, и за чудесата, които бях донесъл със себе си от онези забулени в легенди брегове. Най-голямото съкровище беше Оумъри - дворцовата флейтистка на самия цар Домас. Именно тя ме изцели, тя внесе смисъл в дните ми.

Знам за една страна, където да отнемеш живота си е не само приемливо, а достойно за уважение. Имали си и жреци, които да ти помогнат - срещу щедро заплащане, разбира се. Давали на клиента си еликсир, който връщал най-щастливите му спомени. Подготвяли вана с топла уханна течност и правели заклинание, което превръщало болката в наслада. И тогава скърбящият - осъзнал, че единственият приемлив курс е да се отърси от бремето и да затвори последната страница - вземал свещен нож, призовавал Вестителя и срязвал вените си.

Ето върху какво размишлявах, когато Куотервалс дойде да ме вземе. Представете си каква жалка картинка съм бил в неговите очи. Куотервалс изпъшка. Не каза нищо, не беше и нужно. Знаех какво си мисли - "О, не, не започвайте пак, милорд!".

Куотервалс беше началник на домашната ми стража - висок, румен, здрав, истинска планина от мускули. Бивш пограничен скаут, родом от планинско селце, той беше способен войник и със собствени сили се беше издигнал до лейтенантски чин. Ала после получил лоши вести от дома и дезертирал. Не би могъл да постъпи другояче, защото за неговия клан нямало по-висш дълг от кръвната вражда. За жалост, когато проблемът се изгладил и враговете му получили съответното възмездие, той проявил неблагоразумието - като дисциплиниран войник и честен човек - да се върне в частта си.

Водеха го към гилотината, когато научих за неговия казус. И го спасих, воден от мотиви, за които се е случвало да съжалявам. Така Куотервалс постъпи при мен като началник на стражата ми. Разбираше си от работата... е, понякога не демонстрираше нужното уважение - такова, каквото успял човек като мен от време на време, поради глупост или слабост, си въобразява, че е заслужил.

Като ме видя, Куотервалс се навъси, вдигна вежди, а брадатата му усмивка се разкриви в гримаса.

- Не сте се облекли, милорд - смъмри ме той. - Трябва да побързаме, инак ще закъснеем за церемонията.

- Няма да ходя - заявих. - Извини се от мое име и кажи, че съм болен. - Постарах се да придобия нужния повехнал вид, даже сложих ръка на челото си, уж проверявам за температура, и въздъхнах издълбоко, уж проверката е потвърдила най-лошите ми опасения.

- Не ми изглеждате болен - каза той. Погледна чашата ракия, после и наполовина празната кристална гарафа. - Пак сте изпаднали в самосъжаление, а? Те-Дейт ми е свидетел, че имате основание. Толкоз сте богат, че не си знаете парите. Притежавате най-голямата търговска империя в историята на Ориса. Обичан и почитан от 'сички. Е, почти от 'сички. Слава Богу, има и такива, дет' в мъдростта си виждат, че сте обикновен смъртен като 'сички останали.

- Имаш предвид себе си? - казах аз.

- Да, мене си, милорд - отвърна той. - Кой друг би се загрижил за стар мърморко кат' вас толкоз, че да го варди от наемни убийци, които в противен случай биха направили услуга на всинца ни?

- Не ставай нахален - сопнах се. - Много добре знам дали съм болен, или не.

А той каза:

- Милорд... не е трябвало да се обръщате към нашего брата, ако сте си търсели любезен лъжец за шеф на стражата.

Въпреки гадното ми настроение ме напуши смях. Клановете, от които произхождаше Куотервалс, бяха свирепо и независимо племе, което се гордееше, че винаги казва истината без украса. Не биха излъгали за нищо на света - дори от светска любезност.

- Единствената ви болежка, милорд - продължи той, - е тежък случай на лошо настроение. Имате нужда от чист въздух, слънце и компания. Тъй че размърдайте си кокалите, лорд Антеро, щото точно това е на дневен ред.

- Значи си станал и лечител вече. Пък аз си мислех, че си прост войник. Искам да ме оставят на мира, по дяволите! Стар съм бе, човек. Имам право на спокойствие.

- Съжалявам, милорд - отвърна Куотервалс, - но мойта баба е с двайсе години по-стара от вас, а вече от четири часа е на крак и прибира козите за доене. Не сте немощен. Но скоро и това ще стане, ако не се 'земете в ръце.

Започвах да се ядосвам, впил зъби и нокти в скръбта си, която уж ме правеше специален. Само че Куотервалс не смяташе да бие отбой.

- Пък и ще пущат кораб на вода, милорд - продължи да ме ръчка той. - Семейството и служителите ви подготвят церемонията от седмици. А вие обещахте не само да присъствате, а и лично да благословите кораба.

- Промених си решението - отсякох.

Куотервалс изкриви лице в гримаса.

- Това ще е не само грубо, милорд, а ще донесе и лош късмет. Я си представете, че след месец-два корабът пострада? Нападнат го пирати или потъне в буря? Вие ще сте виновен, щото сте му подложили крак от самото начало.

- Ти всъщност изобщо не вярваш на тия суеверни глупотевини - изръмжах аз.

Куотервалс сви тежките си рамене.

- Аз съм човек на сушата, а не моряк - каза той. - Но се е случвало да плавам и тогаз и аз кат' старите морски вълци удрях чело в дъските всеки път, когат' ветровете побеснееха. Щото точно тогаз боговете дават явен знак за съществуването си. - Засмя се. - Но това вие го знаете по-добре от мен, сър. Та вие сте прочутият лорд Амалрик Антеро. Убиецът на демони. Спасителят на девици. Най-великият приключенец на света.

А после изкриви печално лице и добави:

- Колко жалко, че такъв човек е обречен да се спаружи, да стане на прах и вятърът да го издуха.

- О, добре де - повиших глас. - Ще ида... само млъкни. Но ако настина и умра, ти ще си виновен.

- Склонен съм да поема тоз риск, милорд - засмя се той. - А сега си размърдайте задника, за да ви облекат.

И си излезе.

Допих ракията и оставих ядно чашата. Ама че тъпанар, син на пъпчива курветина! Ще го науча аз! Но докато кръвта ми кипваше, разбрах, че за пореден път съм се хванал на въдицата му. Прочутият лорд Антеро, как ли не! Куотервалс трябваше да кандидатства за лиценз пред гилдията на Жреците. Малцина можеха за толкова кратко време да превърнат самосъжалението в гняв и гнева в подновен интерес към живота - пък макар въпросният интерес да се изразява в размисли колко приятно би било да опека това гадно копеле на шиш.

Засмях се на глас и извиках личния си прислужник. Трябваше да побързам, иначе наистина щях да изпусна церемонията.

Погледнах през прозореца и видях, че влюбените са изчезнали. Но зрението ми още беше остро, така че отъпканата пътечка през тревата не ми убягна. Нито ритмичното клатушкане на стръковете малко по-нататък...

Може пък денят да не се окажеше чак толкова лош.